Jump to content

Recommended Posts

ТРУДОВИ ДНИ

На долния край на езерото Елбур, където скалната тераса се спуска в стръмно стъпало към първото езеро, ние направихме заслон. В него трябваше да се помещава кухнята, за да могат дежурните да работят там през всяко време и да се пазят посудите.

В нашия живот там горе край езерата общата работа беше обична на всички ни. Всички с готовност се отзовахме, а често ставаше нужда да предприемаме такава обща работа за устройване на общия ни живот. Участието на Учителя въодушевяваше и вдъхновяваше всички. Много способности и таланти дремят в човека; трябва да дойде само Любовта, за да ги прояви той. Понякога това става неочаквано и за самия него. При Учителя всяка работа добиваше характер на задача. И ние като ученици я изпълнявахме с любов и внимание. Тъй тя ставаше за нас предметно учение, неразделна част от школата.

Когато ставаше нужда да се поправят пътеките, да се съпровождат конете, да се правят мостове през мочурливите и меки места или да се уреди продоволствието, винаги имаше готови хора, които свободно по своя инициатива извършваха работата просто, без заповед и нареждане, при това скромно, незабелязано и без шум. Удивително, колко много способности и таланти дремят и в най-скромните наглед хора, каква готовност за служене и жертва има в тях! Ала всичко това извършва Тя – Любовта. Тя обединява, вдъхновява, координира и направлява всичко. В нейната топла, здрава, радостна атмосфера и най-големите подвизи се извършват скромно, с простота, естествено, както слънцето грее.

Заслонът трябваше да бъде построен с материали, които можеше да намерим на самото място. Камъни имаше изобилно. За това се бяха погрижили старите ледници, които са работили по тези места. Белият гранит се цепи в правилни форми, което много улеснява градежа. Някои необходими инструменти ние носехме със себе си и един хубав, слънчев ден работата започна с песни. Очерта се мястото, използваха се някои естествени стени и около тях започна градежът. Работата вървеше спорно: едни носеха камъни, други подаваха, трети запълваха междините. Заслонът беше обърнат с гръб към северния вятър, а отворен към езерната долина. Ние не сме привърженици на квадратните форми и ръбове и, където е възможно, ги избягваме, затова задната част на заслона беше дъгообразно извита. Скоро той се издигна доста внушителен. По- труден беше въпросът за покрива. Горите бяха ниско, а пътеките – трудни, ала близо до първото езеро се намираше изгоряла някога гора. Там още стърчаха изсъхнали цели дървета. Една експедиция замина да достави греди. Изнасянето на гредите по стръмнините беше трудна работа. Трябваше по десетина души да подхванат една греда на раменете си и внимателно да я изнасят по отвесните наклони. Така се набави дървеният материал. Когато зидът се издигна до един човешки ръст, почна се покривната конструкция и за тази работа се оказаха хора, които разбират от нея. Въпросът беше сега с какво да се покрие заслонът. Тук понякога духат силни ветрове и един лек покрив може да бъде отнесен. Горе при петото и шестото езеро се намират кристалинни шисти, които се отделят на големи и тънки плочи. Те бяха най-подходящ материал. За тяхното донасяне се отправихме всички заедно с Учителя. Всеки вземаше по една, две плочи, кой колкото можеше да носи. Някои даже направиха остроумни приспособления за пренасяне на големите плочи. Докато се приготвяше дървената конструкция, плочите бяха донесени и заслонът беше покрит с каменни плочи, по древния начин, какъвто се практикува от незапомнени времена в нашата малка страна. Направиха се вътре огнища за казаните и разни приспособления и удобства. Заслонът стана обща кухня.

Оттук всеки обед се разнасяше из долината приятен зов. Тогава от палатките, от близките и далечни върхове идваха учениците, със загорели от слънцето лица в живописни планински облекла, тъй приобщени към околната обстановка, като че винаги са живели тука. На полянката край езерото на импровизирана маса с бяла покривка сядаше Учителят и някои от по- възрастните братя, а наоколо в кръг, пръснати в живописни групи между скалите – учениците. Езерните води спокойно отразяваха околните върхове. Слънцето грееше. В долината се носеше песента на потоците; тя допълваше светлия мир горе край езерото Елбур. Дежурните в чиста, бяла премяна разнасяха яденето. Всички произнасяхме нашата кратка молитва, с която започваме и свършваме всеки обед: „Божията Любов носи изобилния пълен живот.“

Присъствието на Учителя, на близки и обични братя и сестри създава атмосфера на светла обич. Тогава става понятно защо грее слънцето, защо лазурното синьо небе е добро и благосклонно – защото Той, нашият Велик, Вечен и Благ Небесен Баща присъства в нас.

Той ни обединява, Неговият Дух ни изпълва и ни разкрива красотата на живота вътре в нас и вън от нас.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×