Jump to content

Из „Приказки и песни" - Георги Северов


Recommended Posts

Из „Приказки и песни"

 

ГЕОРГИ СЕВЕРОВ

 

1.

 

Слънцето

 

Поклон пред тебе Хелиос – слънце златно, що раздираш мрачината със своята блестяща колесница. Поклон пред тебе живо, огнено сърце, кръвта на което се струи в нашите жили. Когато сутрин ни погледнат твоите устремени, прелестни очи, в душата ни затрептява тихата, неземна радост по тебе – любимец на света и живота, който ти струиш на вси страни, докосва живота в нас и пробужда заченките на нещо ново, което езикът на земята не може да изкаже.

 

С радост те гледат очите ни вечно млад и неуморим! С радост се протягат ръцете на младенецът към тебе и малкото цветче те дири с неизразим копнеж да изсушиш с твоята целувка брилянтната сълза, която нощта е оставила на неговото чело.

 

Безчислено много слова на благодарност изказват устата ни за тебе, и ръката в трепет дири струните на сребърната арфа, за да откъсне от нея най-прелестната, най-чаровната песен за тебе – царствен и достоен син на Вечния!

 

Благословен си ти, когото с почуда гледат как летиш по своя огнен път! От памти векове такъв си, какъвто те разказват нашите пъстри приказки, пришепнати тихо в късна доба от устните на мъдър старец. От памти векове гори твоят плам и твоята любов и неугасим ще бъде, защото Вечният люби чрез тебе, Той гледа през твоето око.

 

Слънце златно, когато клониш към залез след своя дълъг път, в душата ни се заражда тъга по твоя царствен лик, и нощта би била тежка за нас, ако от неизмеримите висоти не ни се усмихваха приветствено и тихо твоите далечни братя. Сутрин, когато твоите първи стрели политват в света, у нас трепва оставената радост и ние разкриваме широко очите си, за да срещнем смелия ти ведър взор. Вечно биещо сърце, носител на живота, приеми нашата любовна дума, нашата радостна въздишка и поклон, които пращаме към тебе, неуморим и достоен, когото никой не може да настигне в хубост и бяг по шеметния огнен път!

 

Със силата на своя чар ти ни държиш в твоята Вселена и всеки миг струиш живота си към нас, живота, който черпиш от извора на безсмъртието, живота, който преливаш в хляба на нашата нива, в плодовете на нашите градини.

 

Да дойде твоят вечен ден !

 

Ти не оставяш и малките мравинки без радостта на живота, ти обличаш в пъстроцветни дрешки пеперудите и никое творение, което те обича и живее в твоят ярък ден, не е оставено без трепета на радостта, която ти даряваш.

 

Изгрей и в душите ни о, царски лъчезарен младенец, озари ни с виделината, що е вложил Единния в тебе и нашите песни не ще секнат до края на вечността да те славят и ти ще дочуеш в своя огнен път да те догони благодарствения химн, откъснат от сърцето ни и от сребърните струни на нашата арфа !

 

Поклон пред тебе Хелиос – слънце златно.

 

Деветте загадки

 

Веднаж Абар, старият мъдрец в белия каменен град, седеше в градината пред своята малка къща и размишляваше. В тоя час всичко бе потънало в мълчание и почивка след дългия, летен ден и се готвеше да заспи, задно със загасването на сетните лъчи на слънцето. Очертанията на прострения пред очите на беловласия старец град, ставаха все по-тъмни, по замислени. Владееше час, когато всичко бе замлъкнало в морно очакване на топлата звездна вечер. Един само малкия водоскок не се нуждаеше от почивката, що носи вечерта и тихо, неуморно шепнеше със своя плисък. Абар слушаше с ухо тоя унасящ ромон, а мисълта му бе дълбоко някъде в диплите на живота...

 

На малката врата се потропа. Преди старецът да вдигне глава, тя се отвори и в градината влезе странник. Нозете му бяха прашни, защото той бе пътувал дълъг път. Неговото уморено, но благородно лице издаваше мъката на жажда от път, а очите му – блясъка на току-що родена душевна жажда.

 

Абар стана и приветливо го покани. След като странникът си отпочина, и уми нозете си при потока, що се струеше навън през малката градинка, седна до мъдреца и му каза :

 

„Не искам да губя време, мъдри Абар. Идвам отдалече в твоя дом, и искам да узная ответа на девет питания. Разбрах за твоята мъдрост, разбрах, че ти си от ония, на които Вечният е отредил да могат да четат в гънките на живота, та и цялата ти мъдрост не ще ти е потребна да отговориш на моите малки, прости въпроси".

 

Абар повдигна беловласата си глава и го погледна кротко с очи, в зениците на които странникът прозря да блещи пламък на мъдрост.

 

— Кажи ги – каза му той.

 

— В страната, където живея аз, започна странникът, има много богатство и много почести за мене. Имам жилище от мрамор, в което има много роби, много красота и много удоволствие, но аз все не съм доволен от това що имам. Обичам много красотата и всичко, което вземам за най-красиво, след врeме губи своя чар пред моите очи. Кажи ми най-първо, кое е най-красивото в живота.

 

— Ще познаеш, отвърна Абар, и нищо по-вече не каза.

 

Навали вечерният здрач. Сетните лъчи бяха отдавна залезли. След скромната вечеря, те стояха още малко време до ръмливия водоскок и после се разделиха за сън.

 

На странника бе отредено да спи на меко, хубаво легло навън в градината. Той си легна, но въпреки, че беше уморен, сънят отлетя от очите му. Той нивга не бе спал под открито небе. В душата му затрепка някаква непозната радост и му бе приятно, че се намира в тоя тих кът на Абар.

 

Небето се обсипа с милиони звезди, които трепкаха в някакво тайнствено тържество и пътуваха в своя вечен път. Странникът никога не бе се вглеждал в небето, защото вечерите на неговия живот бяха всякога заети с пиршествата, които ставаха в богатите му зали, осветени с разноцветни лампи.

 

Чарът на земята, отвличаше неговият поглед и той никога не бе се вгледал да открие чара на небето. Той не знаеше и не можеше да си представи, че има красота, която той да не би могъл да има в своите палати, или най-малко да се докосне до нея.

 

А небето там горе, разкри своя чар в тържеството на своя вечен ход и в кроткото трептение на милионите си очи. Помисли странникът тогава за небесната красота, която нивга не престава, и сам отговори на първият си въпрос, защото разбра, че най-красиво е небето…

 

Кое е най желаното – беше на другия ден въпросът на далечния странник.

 

Абар тогава донесе отвътре един кафез, в който бе затворено птиче.

 

Мъдрецът сигурно бе разбрал от по-рано въпросите, които богатия чужденец щеше да му зададе и затова още отрано той отиде и купи от момчетата на градския площад тоя малък затвор.

 

– На, рече Абар, и подаде му кафеза. Размишлявай днес, гледайки тая малка птичка и тя ще ти отговори сама. Странникът зачуден малко, взе кафеза и седна на скамейката.

 

По това време слънцето се бе издигнало високо на небето и пръскаше изобилие от светлина. Високо в лазура плуваха малки кълба бели облачета и птички прехвръкваха. Странникът гледаше наоколо и му беше драго да диша чистия въздух, и да гледа широкия свят. Малката птичка в кафеза започна неспокойно да подскача. Тя прехвръкваше от дръвче на дръвче и биеше крилата си в тънката решетка. От време навреме подсвирваше някак особено и в малките ù светливи очички сякаш горяха две пламъчета на някаква голяма тъга!

 

– Какво ли иска това птиче - помисли странникът, гледайки шарените крилца, които бяха готови да полетят в безкрайното въздушно море. Кафезът беше толкова малък, толкова тесен за тия крила! Ако да не бяха те, той би бил едно удобно жилище може би, но крилата, тия крила, които са сътворени за безконечната шир, пречеха на птичето да се примири и да заживее тихо и щастливо в тоя малък удобен затвор.

 

Господи, защо си сътворил птичето с криле, за да се бие в решетката с безумно отчаяние – мислеше странникът, но тутакси си представи как то лети стрелнато във висината, после как се спуска стремглаво над някоя бъблива селска речица и как с човката си досяга повърхността на водата.

 

Тежко е в този затвор, рече на себе си странникът и разбра защо светеха пламъчетата на неизвестната тъга в малките очи. Той си спомни тогава, че тая горест е отпечатана и в очите на много хора, които бият криле в решетката на тежко робство. В сърцето му премина някаква радостна вълна, породена от една внезапна мисъл. Ръката му инстинктивно като че ли досегна вратичката на кафеза и я отвори. След няколко кратки мига на изумление, птичето като малка лека стрела, опъвана дълго на жилав лък, се стрелна и сигурно в някаква небивала, лудешка радост се загуби във висината.

 

Вечерта, преди да зададе третият въпрос на мъдрият Абар, странникът му върна празния кафез и каза му:

 

— Разбрах, че свободата е най-желаното в света.

 

Абар леко се усмихна и добави :

 

– Но знай, че няма по-голямо робство от онова, което сам човекът си поставя и няма по-тържествен час от тоя, когато сам разтрошиш веригите на своята душа, сам разтвориш дверите на собствения си затвор.

 

Кое е най-потребното, мъдри Абар, запита за трети път странникът. Мъдрецът тогава повдигна глава и каза: "Кое е онова, което кара посятото житно зърно в земята да прояви толкова много упорито усилие, толкова много постоянство? Към какво се стреми всяка жива твар и кое ни храни във всеки миг на нашия живот ? Кой сътворява плодовете, кой движи земята по нейния път и я дарява с толкова блага?

 

Странникът очакваше да чуе нещо съвсем друго, нещо което той може би искаше да окачи по стените в своите богати зали, но в ума му стана ясно и проумя простата истина, че най-потребно е слънцето.

 

Кажи ми, кое е най-чудното, онова което крие най-голяма загадка в себе си, мъдри Абар, попита чужденецът.

 

Абар нищо не отговори. Той го погледна само с поглед, в който се четеше безмерната глъбина на неговата душа. Тогава вече отново заваляше залез и в благите очи на мъдреца имаше някаква велика тишина, каквато никога странникът не бе прозирал през ничии очи. Той за първи път разбра, че душата проглежда през окото на човека.

 

Когато вечерта си легна и се вгледа във висинето, където тръгнаха звездите, нему му се чинеше че очите на Абар го гледат и стори му се още, че той потъва в царството на великата тишина, що се четеше в тях. Искаше му се да се взре по-дълбоко и да надникне до онова светилище на човека, което наричаме душа. Отгде се чете в душата? Странникът разбра, че всякога, когато се запътим за душата, ние ще срещнем две зеници, препълнени с тайна, която ще трябва да разгадаем.

 

Различно гледат очите на човека. Той си спомни за това, как го гледаха очите на най-добрия му приятел, очите на неговата любима в далечния му роден кът и как го погледнаха очите на мъдреца, в които той прочете за миг глъбините на душата ... И странникът разбра, че най-чудното, това е зеницата на човешкото око ...

 

*

 

На другата вечер те нищо не приказваха. След скромната вечеря, Абар влезе в къщи и след малко пак се завърна, носейки нещо в ръка.

 

– Седни тука, каза той на своя гост. Нека тая вечер си починем в тишината на нощта и нека да забравим за миг грижите на деня. Аз ще се помъча да развеселя сърцето ти с тая малка свирка, издялана майсторски от ръката на пастир. Тя има меден глас. Има часове, продължи Абар, когато трябва умът да отпочива, или по-добре да се храни от извора на някоя от трите стихии, които Вечният е дал на земята.

 

Абар приседна край ръмливия водоскок на малката скамейка и почна да свири.

 

Като някаква неземна приказка се разливаше песента от флейтата. Тихата мелодия като че раздираше завесата на неведението, която покриваше страната на вечната виделина от нашите очи. Тя поемаше душата нагopе, където никога не можеха да стигнат прашните стъпки на нашия размисъл. Цялата радост на битието се бе втъкала сякаш в тия прости звукове, които с тайнствена сила, отнемат от нас всичката печал на земните дни.

 

Радостта на битието изпълваше душата на странника. Това е една неземна радост, която не се движи с вълните на човешките емоции и бури. Това е една топлинка, що идва из някои страхотни висини на живота и буди непознати, свещени тръпки на обич дори за малката мравинка, която случайно си съгледал на своя път. Радостта на битието, която подвижва сърцето към радостен повик за живот, същата която разперва пръстите към лъчезарния лик на слънцето.

 

В душата на странникът се разведри. Като че ли пролетен лъх продуха мъглите на тежка, дълга зима и той надзърна в себе си. Там светлееше пламъчето на един тих неугасим огън, запален от памти векове. Тия прости звукове, родени в съприкосновение на малката медногласа флейта, издялана от ръката на планински пастир, с душата на мъдреца, се развиваха в някаква струя, която се мъчеше да достигне небето. През тях странникът разбра, че и звездите пеят, че и листата по дърветата пеят, че малкия водоскок приглася също на тази песен, и му се стори най-сетне, че и у самия него живее тя.

 

Чужденецът почувства колко високо се издигна на крилата на тая песен и му се стори, че допълвайки някакъв величествен оркестър, живеят световете във великата шир на небесното пространство.

 

И той не зададе петия въпрос, защото разбра, че най-вълшебното в света е песента.

 

Кажи ми каква е одеждата на истината, мъдри Абар, беше шестият въпрос.

 

– Най-простата одежда има истината, странниче, отвърна мъдрецът.

 

Истината е облечена в одеянието на приказка, на пословица с прости, разбираеми слова, че често ще чуеш да я казват устата на народа.

 

Истината се облича в одеяние, което ù приготвя живота, всекидневният живот на хората, защото чрез живота се учи човекът и там, в неговата арена се изявява тя.

 

Това, което е потребно за живота не всякога го приказват много учените, ония, на които думите са тежки, скъпи, ония, които ги слуша голямо множество и за които се приказва надалече. Често пъти това, което е най-потребно, потребно колкото хляба за живота ни, се шепне като проста приказчица от беловлас старец на малко внуче в късна доба край огнището и никой я не чува, никой не може да разбере колко важни, колко потребни са тия скромни, приказни слова, зад които се крие истината. Животът е както морето. По него плуват хиляди плувци към далечната невиждана страна, където се крие щастието – най-голямото богатство за човека.

 

Корабите като бели лебеди бродят по зелената, пенеста повърхност и морето със своята ярост, с несгодите, що се срещат там, създава много страдания, много мъчнотии, много поука за странствуващите.

 

Така се създават и приказките. Tе ce раждат в болката, която изпитва наранената душа и са ценни, защо са плод на човешкото усилие, човешкото страдание, човешката опитност!

 

В пенливото море-живот човек, откъснат привидно от великия си Творец, е оставен сам на собствените си нозе и плодът, що придобива изтерзаната му душа в тая борба за надмощие на неговия дух, се предава в малки, пъстри приказчици с прости, хубави слова от уста на уста между нас.

 

Ако днес хората живеят така, както повеляват мъдрите слова на приказките, ако хората се вслушваха в тях по-внимателно, – продължи Абар – тогава сигурно на земята щеше да има повече радост, повече обич!

 

Кажи ми Абар, кое е най-примамливо в света?

 

– Това е туй, – отвърна му мъдрецът, което е накарало и тебе да дойдеш от далечната страна до тук.

 

Най-примамливо е туй, което не познаваме – тайната, каза направо Абар. Докогато нещо е в тайна от нас, дотогава ние се стремим усилено към него, за да ни се разкрие, а щом ни се разкрие, ние дирим изново нещо, което има облика на неизвестността, облечено в плащаницата на тайна. Животът затова е велик, защото необятна е неговата съкровищница и нямат край ония неща, които тепърва ще научим. Ако не би било така, ние не бихме могли да живеем. Волята за живот у нас поддържа именно това, че ние знаем, че няма край онова, което всеки миг твори Вечният.

 

Странникът се замисли. Някой като че ли му шепнеше така:

 

Световна загадка, ти си сфинксът, който, колкото по-упорито мълчи, толкова с по-голяма сила събужда у нас желание, да вникне нашият взор в твоя ненарушим покой и да зърне там онова страхотно слово, което вкаменените ти уста никога не искат да изрекат.

 

Ти си тоя, към когото се доближават смелите стъпки на избраните. И ако не бе така ненарушим, така загадъчен, вечен сфинкс, нямаше да те доближават ония, в погледа на които искри съкровено и неземно желание.

 

Тайната влече като стихийна сила. И ако знаеше човек, че смъртта го дебне вътре в нейните чертози, той пак не би се спрял за нея.

 

Няма сила по-примамлива от великата, световна неизвестност...

 

*

 

Абар, искам да узная, кое е най-чистото – запита изново чужденецът.

 

– Оня който носи най-пресен споменът в душата си за чистотата на нашата небесна родина. Детето е това, отвърна Абар. И смиели странникът, че детската душа не знае нищо още от калта, що сътворява земния живот. Детето всякога държи отворена устата си за непорочно слово и неговата невинност е, която ни привлича, която ни сдружава с него. При умните отиваме за знанието което имат, при богатите може би, заради тяхното злато, а при детето се доближаваме заради неговата чистота, която ни привлича.

 

Ако човек има сърцето си разкрито всякога както детското сърце, тогава тая взаимна чистота ще разкрие между тия два света, – света на детската душа и света на твоята душа онова сходство, което са имали те някога, в далечното време, преди да се сътвори земната арена.

 

Това се случва тогава, когато успеем да махнем от нас наметалото на нашата личност, която ни дели на безкрайно разстояние един от друг.

 

*

 

Помъчи се, каза Абар, изново да станеш макар за миг като малкото дете. Колко е трудно и колко е велико това. Веднага ще почувстваш че трябва да изтриеш от себе си оная ръжда, която земята е натрупала връх тебе. И първото нещо, което ще откриеш в тоя свещен опит, е липсата на оная чистота, която има детето, същата тая, която сътворява неговата безкрайно примамлива невинност. В тоя опит човек разбира, че не надолу ще трябва да слезе, за да се изравни с детето, а трябва да се изкачи, за го достигне в неговата невинност и чистота ...

 

*

 

Кажи ми най-сетне, мъдри Абар и ответа на деветото питане, за да се напълни душата ми.

 

– Кое е най-великото?

 

Абар се замисли и отвърна:

 

– То не може да се назове, защото всяка измислена дума е по-малко от онова, което е то. Човеците го не знаят даже когато го назовават, продължи той. Това е единствената сила, която не признава мерките и човешките закони, сила, която възраства из най-съкровените глъбини, из светилището на душата, където самият Той пребивава. Това е една свещена дума, която е едно от имената на Твореца. Силата, която е победила смъртта, силата, която е превъзмогнала небитието и която слиза и до последната мушица да осмисли нейният земен път. Един миг преживян в нея, ще роди в тебе светлина и щастие, с които нямат равна стойност и всички земни радости, придобити в трудния и дълъг път на хилядите векове.

 

То е онова, заради което безкрайно голямото пожелава да се събере в безкрайно малкото за да го прояви. Това е венецът, който осмисля живота.

 

Странникът дълго мисли. В душата му прорастваше като млад стрък онова, което бе посято. Той се вгледа добре в живота и потърси да сглоби свещената дума.

 

Дълго гледа вечерта в звездите, мисли за малката птичка, за душата, за сфинкса и заспа в унес.

 

На сутринта, когато слънцето заля света със своята радостна виделина, когато се въздигна модрият ден и когато, набрал в душата си семенцата на великата мъдрост, чужденецът превали хълма, зад който остана белият каменен град, разбра че най-велико е любовта.

 

И стана му изново радостно, светло широко. Той почувства, че девет звезди огръха в неговото небе като корона, в средата на която блестеше като ярък диамант една звезда, – звездата на свещеното слово.

 

Отново той изреди в своя ум деветтях малки тайни: най-красивото – небето, най-желаното – свободата, най- потребното – слънцето, най-чудното – окото, най-вълшебното – музиката, най-истинното – приказката, най-примамливо – тайната, най-чистото – детето, най-великото – любовта.

 

Вечерта, когато нощта го свари изново в път, той седна да почине. Погледът му се отправи неволно към небето. Там, на север, за първи път видя той няколко звезди, наредени като корона, прилични на тия, които oгряxa в душата му. Посред тях наистина блестеше една ярка звезда като лъчезарен диамант и странникът помисли, че това ще е звездата –ответ на деветото му питане – звездата на свещеното слово.

 

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...