Живият огън – Г.

[Skyward]

Живият огън

Нийде никого нямаше Земру на света: още невръстно дете и осиротя. Но нали Бог никого не оставя и него не остави. Прибра го един овчар при себе си и Земру отрасна в балкана – едър и снажен като боровете на родните гори.

Добър беше старият овчар – и добър и умен. Па и какви приказки знаеше: почнеше ли да разправя – няма свършване. Пък как разправяше! Като го слушаш, сякаш виждаш каквото ти говори. Та често Земру, като го слушаше да разправя за вили-самовили, за русалки и самодиви, току се озърташе в гората - сякаш ги вижда да бродят сред дърветата или да вият хора по самодивски хорища. А денем, кога скиташе из дебри и усои, не му излизаха из ума Змеюви сараи и току надничаше в тъмните пещери да зърне огнените очи на Змея Огняна.А пък как му се щеше да намери Жива вода - само да намери и ще тръгне по света болни да лекува, на хората да помага, здраве и младина да им дава. Или по някой път му се чинеше, че като ония безстрашни юнаци, дето в приказките се разправя, тръгва да се бие с Ламята и с един само замах ù отсича седемте глави – защо да мъчи хората, водата им да запира, от жажда да ги мори...

И един ден от върха на родния балкан, когато зърна далече долу в равнината града, който беше столнина на онова царство, стори му се, че града се беше свил като златна Ламя и сякаш чака да ù излезе насреща юнак спроти силата ù. Трепна младото сърце на Земру, трепна живот и сила да изпита. И рече си да слезе в града.

Ламята го погълна и Земру се видя дребен, дребен, като песъчинка сред хорската гмеж. Стори му се, че и той стана една от люспите по голямата снага на Змея. Люспа, която се мести от едно място на друго. И цялата му снага изходи Земру: и на главата му беше, и на седемте му глави, па и на опашката му беше. Къде ли не живя Земру в града, какво ли не работи, какво ли не изпита, къде ли не влиза – от царския дворец до тъмницата. И много видя, много научи, много му пати главата. Изпита от край до край живота на хората – и радостта им и бедите им, и черната им неволя. Видя той, че в пръстените на Змея хората не виждаха бял ден, ни мирен залък: все борби, все разпри, все раздори. Един друг се мамят, един други се насилят, един други се избиват – като че ли не са братя, и като че ли няма за всички и живот и благо. И на Земру се струваше, че хората са пленени от златния Змей с многоцветните люспи. Мръдне Змеят гъвкава снага, а люспите заблестят, заискрят се, менят ли се менят ония ми ти шарки и бои – като ги гледаш, да се не нагледаш. Замърдат и хората – едному се сторило, че люспата дето стои някой друг е по-едра, по-лъскава, сякаш чисто злато и скъпоценни камъни. И хайде, запъпли, забори се, заналита. Ала тъкмо се домогне до нея, току виж Змеят пак загърчил гъвкава снага и всичко се разпръсва като дим, лъжа било? Пак помръдне Змеят и заиграват ярки отражения и измамливи образи. Хайде, пак се раздвижват хората, пак започват да налитат – може би там, на онази люспа, по-близо до главата ще е вече щастието. Не, не на тази глава, на другата! И борят се, и един други се насилват, и един други се избиват. А от техните грехове се храни до насита Змеят, че туй му е храната. И ей, разчеква паст след паст, проточва седем червени езици и ближе човешка кръв, пролята от братска ръка...

Ето, на едната глава, по едрите и лъскави люспи, лъщят царски корони, изправят се престоли и се чупят отраженията на дворци и чертози. А около тях, блъскат мечове на пълководци, меки кресла на царедворци, нижат се една по друга гледки на шумни пиршества, мяркат се знаци на слава и почест.

Ето, на другата глава, люспа до люспа блести и разнася ярките бои на свещенически одежди и корони, владишки премени и златни кръстове. По люспите блестят идоли, мержелят се образи рисувани на дърво, пред които се кланят и струват поклони дребни люде, заслепени от измамливите блясъци. И в тъмните гънки на Змейовата снага се борят хора за златни корони, пъстри одежди и външни знакове на власт над съвести и души.

Ето и третата глава, четвъртата – една от друга по-бляскави, по-съскащи проточват червени езици да погълнат своята кървава храна...

И един ден, когато Земру беше попаднал на крайчеца на змейовата опашка, на една нищо и никаква люспа, някаква невидима сила сякаш нападна Змея. Загърчи се той, заизвива се, засумтя и с лют замах изви опашка да се брани. А Земру отхвръкна от опашката, както отхвръква камък от прашка и падна наземи, ни жив, ни мъртъв. Когато се свести и отвори очи, видя да стои до него един човек, тих и спокоен като боровете на родните гори. Той го погледна кротко и му каза:

– Ти тръгна с ламята да се бориш, но пил ли си от Живата Вода и пламтял ли си в Живия Огън? Който пие от Живата Вода не ожаднява, и който е горял в Живия Огън гори, но не изгаря, а просветва!

– Кажи ми, попита Земру, де да намеря Жива вода и Жив Огън да се потопя и да просветна?

– Видиш ли тази тясна потека. Тръгни по нея. Тя ще те изведе в планината. Като тръгнеш нагоре ще намериш една колиба. Там ще видиш един старец. Той ще ти каже що е и как се намира Живият Огън.

...........................................................................................................................

Земру заживя при стареца на Планината. Помагаше му и се учеше. Той всеки ден очакваше да му каже той нещо за Живия Огън. Все за него мислеше, сякаш му бе оживял на сърцето. Ала мъдрецът мълчеше. За друго и говореше, и не, но за Живия Огън и зъб не обелваше. А Земру всеки ден с душа очакваше. И един ден му дотегна туй очакване напусто, па кривна глава и заби из планината.

„Като камък ми тежи неговото мълчание, мислеше си Земру, запрашил низ стръмната пътека. Защо ми не казва де има жив Огън? Ето, там в града, в пръстените на оня Змей се гърчат в неволя човеците, плоди се и се множи греха и пояжда живота на сума свят. Не види ли Бог, защо не прати огън и жупел да го изгори. Ох, там и аз да изгорях. А де е Живият Огън? „Който гори в него не изгаря, а просветва” – още помня думите на оня човек, който ме напъти тук. Уж да ми каже той, мъдрецът в тая планина, а той мълчи. Като камък ми заседна на душата неговото мълчание... Но нали е тъй, и аз камък ще стоваря пред неговата врата - да му задръстя изхода”.

И с гневна крачка се извърна Земру и се запъти надолу към колибата. Па емна един едър камък и го търкули пръд вратата на колибата...

А мъдрецът имаше и друга врата в колибата си. Той излезе вън, спря пред камъка, погледна го и се усмихна. Па с бързи крачки влезе пак в колибата, взе чук и резец на ваятел, седна пред камъка и с майсторска ръка извая една хубава статуя. От неодялания камък и помен не остана: той скоро се превърна в красива статуя, която изглеждаше като жива.

Когато привечер, изходил стръмните пътеки на гнева, Земру се върна, неговият учител му подари хубавата статуя...

Звездите бавно изгряваха в небето и в планината мълчанието ставаше още по-дълбоко.

С треперещи ръце пое Земру статуята, но мигом го обхвана шемет. Най-напред му причерня пред очите, ала лека полека започна да му просветва и най-после той навлезе в една ясна, бяла, много бяла светлина. И видя: далеч пред него пламтеше Живият Огън и изпущаше кротко сияние. И ето, до Огъня застана един ангел. Той се приведе, взе нещо и го хвърли в Огъня. И Земру с уплаха видя разни чудовища, грозни и безобразни, как полетяха в огъня – и затвори очи. А един глас му прошепна: Това са човешките пороци и грехове, виж!” Кога Земру отвори очи, що да види - Живият Огън лумна още по-силно и в неговия пламък затрептяха лъчезарно-светли духове, цъфнаха и засияха елмазени цветя и се сипнаха многоцветни скъпоценни камъни като звезден рой. А през това време ангели пееха: „Бог е Лгобов”. И докато те пееха, нещо чудно ставаше: светлината, в която той стоеше цяла оживя, затрептяха светли духове и всички заедно запяха:

„Ний ще ходим в тоя път

На Светлината,

В която царува Божията Любов.”

Когато Земру отвори пак очи, видя се приседнал на един камък и до него седеше мъдрецът – спокоен и тих. Звездите грееха над тях, а в планината царуваше свещена тишина.

Тогава мъдрецът отвори уста и рече:

– Заслепен от греха, ти бе помислил. че Бог не вижда страданията на хората, че ги е забравил. Ала Бог всичко вижда, всички болки и страдания вижда, всички стенания и въздишки чува. Ех, да можеха хората да проникнат дълбоко в света, да проникнат дълбоко в природата, те щяха да видят едно такова велико страдание, за което тям и през ум не им минава. А Бог всичко вижда и тихо и спокойно гледа. Но не само гледа, а работи, работи: едного лекува, другиго лекува, тоз превързва, оня превързва, утешава, облекчава, повдига, укрепява. С хиляди и милиони години Той работи, дава живот на всички души, а хората като са слепи, са повярвали в лъжата на своите слепи духовни водачи, че Бог седял на някакъв голям престол и оттам управлява с пръста си. Не, не е така. Навсякъде и непрекъснато работи живият Господ, вечно Будният, който никога не спи. Неговата любов прониква навсякъде като Жив Огън и до каквото се допре – оживява и просветва. Едно нещо има в Божията Любов, което в никоя друга сила на света го няма: то е, че и най-ужасният порок, който съществува в света, хвърли ли се в тоя огън на Любовта, мигом се превръща в скъпоценен камък. Някои питат защо са греховете и страданията. Любовта иска да направи от тях скъпоценни камъни. Скъпоценни камъни, с които Господ ще накичи главите на своите деца. Те плачат и викат сега: „Защо е това голямо нещастие, което ме сполетя?” В бъдеще то ще е един елмаз, който ще грее на твоята глава или на главата на твоите ближни. Любовта превръща всички грехове, всички страдания и скърби. Тя върши това с вълшебна сила. Омраза ли е, завист ли, съмнение ли, всичко това се събира от ангелите и един ден, като дойде любовта, ще бъде хвърлено в нея. И от единия край до другия ще потекат най-хубави питиета, ще се явят най-сладки плодове и ще се питат хората: отде дойдоха всички тия блага? От греховете и страданията на хората дойдоха. Па и те самите, потопени в живия Огън на Любовта, ще горят в него, без да изгарят и ще просветнат за Нов Живот”.

Земру слушаше унесен думите на мъдреца за Живия Огън и му се струваше, че слуша приказка, както преди онова, което видя му се стори сън.

Ала нещо дълбоко в душата му казваше, че онова, което сега е приказка някога ще бъде; и туй, което днес е сън, утре ще стане яве.

Г.