ПРЕДИСЛОВИЕ

[Hristo Vatev]

ПРЕДИСЛОВИЕ

 

През наше време, преди 100 години, слезе на Земята пратеник Божий - Учител, за да ни покаже пътя към световете във вечността. Той ни разкри силата на природните закони и ни донесе методите за приложението на Божествената Любов, Мъдрост и Истина. Той посади семето - идеята за братството между всички народи.

 

Учителят живя между нас, българите, в нашата родина, така скромно, смирено и безшумно, както Слънцето сипе обилно животворните си лъчи, както планинският извор струи кристалните си води, както утринната роса освежава всеки цвят и всяка тре-вица, без избор и предпочитание.

 

Говореше тихо и спокойно. Говореше направо на душата. Приятелски и бащински посрещаше всеки, който отиваше при него с отворено сърце. Присъствието му излъчваше спокойствие, а съветите му избърсваха сълзите и окриляха слабите. Болните лекуваше по чуден начин.

 

Учителят дойде на Земята в дреха на обикновен човек, но чрез него се проявяваше сам Господ Бог. Той умееше да се смалява пред нас, обикновените хора, за да прониква в сърцата и страданията на всички, за да може по-отблизо, с примери от ежедневието, да ни напътства и съветва.

 

Обичах да го гледам и слушам. Присъствието му носеше спокойствие, независимо дали разбирах или не онова, което той говореше.

 

В продължение на 25 години почти не пропуснах негова беседа, дори когато понякога дремех от умора или недоспиване.

 

На Изгрева, на общите обеди под сенчестите лешници или в малкия салон, на полянката при изгрев слънце за Паневритмия, на екскурзия в планината или на летуване в Рила - при всяка инициатива, подета от братството, Учителят вземаше активно участие. Той живееше в Цялото.

 

Във всекиго Учителят виждаше частица от цялото Божествено Съзнание. За пробуждането на това именно Съзнание, посадено във всяка човешка душа, той бе слязъл на Земята, и когато почуквахме на вратата му, посрещаше ни и ни изслушваше с внимание и съчувствие.

 

Когато отивах при Учителя, обикновено носех тетрадка да записвам ценни мисли, които исках да запомня.

 

Но, приятели мои, сега ще ви разкажа за това, което не съм вписала в тетрадката си, но което бе записано в душата ми и посято в сърцето ми. Спомени с Учителя от преди 25-30 години, които днес един по един изникват в съзнанието ми като свежи рози, цъфнали в ранната пролет на моя духовен живот. Уханието на Истините, казани при разговори с Учителя, днес очертава пред мен величието на неговия дух.

 

Словото му - знамение за времето си - остава да трепти в пространството като слънце от далечна галактика, което просветва в съзнанието ни, когато се доближим до него с душата си и разберем, че сам Бог ни е говорил, продължава да ни говори и шепне, докато Го чуем, познаем и разберем.

 

Истините, които чух от Учителя преди години, едва сега по-пълно просветват в съзнанието ми и виждам, че всяка негова дума, съвет, жест са били живо Слово, изречено и оставено да трепти в пространството, да звучи в съзнанието ми, докато душата постигне духовно пробуждане и разбере силата, светлината и духовното виждане на този, който говореше на душите с прозрение през вековете и с мощта на Бога. За тези светли, свещени моменти в живота си искам да ви разкажа, за онова, което видях, чух и научих от Учителя, когато той беше на Земята, сред българския народ.

 

М. П.

 

София,

 

пролетта на 1967 г.