178. ПЪРВАТА ЕКСКУРЗИЯ

[Iskri4ka]

178. ПЪРВАТА ЕКСКУРЗИЯ

Вергилий Кръстев: Значи ти си присъствала на първата екскурзия с Учителя на Димитровден - 1920 год.?

Елена Андреева: Защото аз 1920 год. почнах да посещавам беседите. И тази екскурзия ми направи впечатление. Сега трябва да опиша къде се събирахме, защото на това място се събирахме през цялото време. Това нещо трябва да се опише точно и правилно и после само ще се каже - събрахме се на уреченото място, нали така? За ред да има. Аз тръгнах пеш самичка, почти не познавам хората защото съм една година няма откакто съм в Братството и направи ми впечатление, хората наблюдавах и така видях, че много от хората са неориентирани. Например ние тръгнахме оттам, където е Кръста и оттам вървяхме долу до реката. Вървяха що вървяха и сега спряха се. Учителят се спря и ги запита: „Сега накъде ще тръгнем през реката или от лявата страна на реката?" Почнаха предложения, разисквания, приказки и аз останах с впечатление, че никой не знае къде отиваме. А при това ние отиваме на „Паша бунар". То е едно изворче под Резньовете. Учителят отива с определена цел на „Паша бунар". Но Той изглежда, че и Той не беше ходил, защото като тръгнахме да вървим по пътя, ние дойдохме, нали ти казвам там до реката. И Учителят слуша един, слуша други, много слуша и после Той нищо не рече, тръгна право нагоре. А пък там нали е стръмнина, помниш къде, как е, да. По цялата стръмнина и ние се качвахме нагоре през цялото време по стръмнината кой както можеше и най-после стигнахме „Паша бунар". А то е едно малко изворче на едно тясно място. Нямаше никакъв простор където даже да седнеме и се пръснахме по цялата така полянка наоколо и така прекарахме деня. Сега мен ми направи впечатление, че приятелите приказваха, пък не знаеха. Приказваха оттук-оттам. След това направи ми впечатление, че се върви без да се знае накъде и аз не си спомням друго и тука имам така описано това. Тръгнахме от София, но всъщност от този, нали имаше един кладенец голям с едно голямо дърво и кофа накрая, която се спуска в бунара. Ама ти не го знаеш него, да, точно на билото на как се казва високата част на Драгалевци. Учителят даде задачата за една задача. Тази задача се състоеше в това: всеки, който следва Школата и желае да направи тази задача ще тръгне една вечер в 12 часа през нощта от дома си, ще тръгне по пътя сам, с никого няма да се среща, ще отбягва всякакви говорения с хора, ако някой го закачи и тогава, и постепенно ще върви по пътя. Даже Учителят каза, да си вземе по една филия хляб в джоба, че кучетата в Драгалевци да не ни лаят. Нали за удобство беше това и разбира се, че всеки го направи, защото да те лаят кучетата не е приятно. Каза: „Няма да питате за пътя, няма да се отбивате никъде, няма с никого да говорите". А пък Василка Иванова, която живееше при Учителя ни каза, но след като завърши задачата. Докато приятелите се качваха на Витоша за задачата, Учителят почти не спа. За да не се губят. Имало хора, които не знаят пътя. После, то беше първа година, хората не знаеха и пътя до там. За мене беше лесно.

А-а чакай, аз не съм ти разказала ние как направихме задачата. Ние не я направихме така както другите. Младежкият клас, аз много пъти все се готвех да тръгна и все ме дострашаваше и по едно време някой каза от приятелите, Савка ли ми каза, някой от приятелите ли, не знам, че Учителят казал Младежкия клас да се събере на едно място и по списъка на класа, както сме всеки да тръгне на по пет минути разстояние един от друг. В 12 часа ще тръгне първия, след него втория, пак след пет минути, третия и така до края, докато се изредят. И така ние направихме задачата. Сега аз съм убедена, че някоя от сестрите се е страхувала.

В.К.: То си е страшно, това са първите години.

Е.А.: Да, после млади момичета бяхме бе, сега каквото и да е ама, ние сме млади.

В.К.: Това коя година?

Е.А.: Ами...

В.К.: 1922-1923 год.

Е.А.: Е, чакай, ние бяхме в „Турнферайн" още. В „Турнферайн" бяхме.

В.К.: Аз си спомням, че в една от беседите Учителят казва: „Дадох им задача да се качат на Вълчата скала, а те започнаха да разказват на всички. И пияниците в София, в кръчмите се наговаряха да отидат да ги нападат и аз употребих много сили и време цели нощи, за да ги спра".

Е.А.: Да.

В.К.: Това е Василка дето е казала, че Учителят цялата нощ не е спал.

Е.А.: Да, не е спал.Василка точно това каза, Учителят не спа, ама защото особено сестрите много приказват излишно. Затуй, те направиха неприятности на Учителя. Той прави опити, нали виждаш колко задачи е дал така и смислени, и всичко. Аз някои от това нещо, което съм писала ще ти го прочета после. Така по-четливо да е, защото отдавна не съм го чела и само трябва да зная кога ще дойдеш.

Е.А.: Учителят изнесе една много строга беседа. Учителят я държа в „Турферайн". Една много строга беседа. Ама знаеш ли, така че изтръпвахме просто. Беше скоро така още, като свърши беседата Савка идва и ми казва: „Еленке, искаш ли да се качиме още сега вечерта в 10 часа, да тръгнеме нагоре, да се качиме на Черния връх?"

В.К.: На Черни връх през нощта?

Е.А.: Да, през нощта двете и с една друга. Е то е за така, разбираш ли и нищо няма да носим, храна, ще си вземеме само малко сурово житце и нищо друго. Викам: „Савке, и аз така го преживах по-тежичко". Рекох: „Добре Савке, съгласна съм"- и се събрахме при кладенчето. Тя беше поканила още една сестра. И бяхме трички. И тръгнахме, и вървим по шосето, и си приказваме естествено, щото то не беше задача. Не отиваме някак по задачи, за да направим едно усилия от това, което Учителят ни е говорил, защото нали строга беше беседата. Някак и затуй хляб не си взехме, не си взехме нищо. И вървим по пътя. По едно време някой върви на кон под нас и чуваме. Пък беше есен, царевицата беше много висока по шосето. За да не ни види, защото мъж беше и пееше. Някой предложи: „Хайде да идем тука в царевичака докато замине човека и ние ще тръгнеме". Добре, тръгнахме. Той мина край нас, така както си пееше, изкачи се, тръгна и ние излезнахме от царевичака и си продължихме пътя. Изкачихме се над селото, ама вече капнали от умора, нали вече минало сред нощ. Ние тръгнахме в 10 часа вечерта, ама докато качиме тоя баир, нали така доста път е там. Решихме да си починем малко. Добре, но не носим никакви дрехи, само по едни такива, е по една дрешка малко нещо като, какво беше то.

В.К.: Някоя жилетка, наметало.

Е.А.: Да, по една по-топла дреха носехме за всеки случай. И като сме си легнали, като сме си заспали. Ами уморени. По едно време нещо провидява ми се. Викам, чакай ние да тръгваме, че пък нямахме и часовник с нас. И изкачихме се на платото. Ехе, къде ли е слънцето.

В.К.: Излезло.

Е.А.: Не е излезло, не слънцето не беше излезло, то излезе чак когато отидохме на бивака. Щото ние по-рано тръгнахме. И вместо на Черни връх, озовахме се на бивака. Понеже поспахме си.

В.К.: Не ви ли беше студено?

Е.А.: Ами ние една до друга бяхме легнали, така да се топлим. Гръб с гръб, колкото да предремем, не беше студено, лято беше и като стигнахме на бивака, един хубав слънчев ден, едно слънце грейнало, ама да се радваш само. Ние вече се каним да си направим молитва, бяхме си направили молитвата, по едно време гледаме Учителят идва.

В.К.: Сам или с други?

Е.А.: С Иван Жеков, с Йорданка Жекова - жена му и майката на Савка. Никой друг. И Учителят с тях тримата и ние трите. И целият ден бяхме само тримата, никой не дойде.

В.К.: Не ви ли направиха забележка?

Е.А.: Кой?

В.К.: Учителят?

Е.А.: Като дойде горе, засмян, весел, жизнерадостен, ама като че ли: геройство сме направили. Ама такава радост целия ден сме имали, толкова хубаво беше с Него, че незабравим ден ние. Той беше някакъв подарък за нас.

В.К.: Той идва специално за вас, понеже вече знае, че сте там.

Е.А.: Аз не бях казала нищо.

В.К.: Не сте казали, но.

Е.А.: Савка, непременно. Савка всичко казваше на Учителя. Аз бях по-самостоятелна и някога си казвах както аз си разбирам. Така бях.

В.К.: А може би и да не е знаел. Да не е осведомен.

Е.А.: Може да не е бил и пак да дойде. Разбира се.

В.К.: Според мен е точно така е било.

Е.А.: Може, може, да. Е кой ще Му каже. Савка искаше само двечките да отидем, но може би поради страх, по-страхливичка беше тя, искаше да сме трички. Пак сестра беше, Сотирка Бабаджова се казваше. От Варна една сестра. И така целия ден прекарахме. Ама така беше разположен Учителят? Помен нямаше от кавгата. Защо беше тази? Това за някакво пробуждане на съзнанието и понеже, може би пък видял, че много сме се така стреснали от строгата беседа. Може би затова дойде така да ни зарадва, да ни види, не мога да кажа. Ами като не носим ни хляб, нищо. По едно канче, за да си сгрееме за вода. А те носят всичко. Идва сестрата и поканиха ни на софрата, и бяха донесли храна много.

В.К.: Майката на Савка Керемидчиева не се ли скара на Савка, че е тръгнала сама?

Е.А.: Е, не е сама, ние бяхме три. Ние бяхме три. Но хубав ден беше. Много хубав ден беше и много приятен. Разположен беше Учителя.

В.К.: Бяхте си взели за храна само сурово жито.

Е.А.: Ами да, разбира се.

В.К.: Значи трите носите по празно канче за вода и сурово жито.

Е.А.: То беше вече, когато Учителят даваше задачи, смислени.

В.К.: Значи всички задачи бяха смислени.

Е.А.: Всички бяха смислени. Всички имаха съдържание и духовно съдържание. Не бяха така как да е. Сега задачата със свещите. Ами свещи е, да имаш запалена. Свещ да вървиш в живота си при будно съзнание.

В.К.: И идея да носиш, която да свети.

Е.А.: Да, разбира се. Бяхме много доволни, че Учителят идваше при нас и ще седне, ще говори. Строг рядко е бивал. Рядко е бивал строг. Даже Той първите години като беше, държеше всяка година по една строга лекция. Аз това ми направи впечатление и даже аз казах на Учителя веднъж: „Учителю, Вие четири пъти в годината държите по една строга лекция. Една държите през есента, една държите през пролетта, една през лятото и една през зимата". „Ти забелязала ли си това?" Когато Му казах аз. Значи определено са за задачи. Определено прави тези задачи. И после престана такива строги лекции да изнася.

В.К.: Такива строги.

Е.А.: Да.

В.К.: Те записваха ли се?

Е.А.: Лекциите? - Да.

В.К.: Защото си спомням, че ми каза, че на една строга лекция казал стенографите да не пишат.

Е.А.: Никой, никой да не пише! Да. Веднъж даде на Рила такава задача, веднъж даде 2-3 пъти само е казал да не пишеме. Иначе всякога сме писали. Но да ти кажа, аз никак не помня това, което говори Учителят, когато стенографирам, но после, аз се чудех, викам си: „Помни бе", пък аз нищо не помня. Но когато минаха години, когато трябваше да кажа нещо, то идваше непосредствено. Значи не е било така аз да съм била, а пък нищо да не разбирам. После аз на хората, което говорех и им обяснявах Учението на Учителя. Значи, как ставаше това не знам.

В.К.: По принципа на празното шише. Пълното шише трябва да се изпразни, да отидеш при Божествения извор, за да се напълни.

Е.А.: Аха, може и така да е било, да.

В.К.: Трябва да се изпразни. Но най-важното е да го напълниш от Божествения извор на Словото, иначе можеш да пропуснеш времето си, за което си дошъл на земята и в Школата на Учителя.

Е.А.: Когато пеехме този марш „Напред да ходим смело" си спомням, когато сме отивали на екскурзия с Учителя. Тръгваме пеш, тогава нямаше рейсове и на отиване не пеем, но на връщане като дойдем на равното и като се наредим така в групички, естествено както се нареждаме от края на селото до Изгрева с песни сме се връщали. Спомням си.

В.К.: Сега като слушаме тази музика се връщаме назад.

Е.А.: Е спомням си сега, това ми спомни, така изпъкна този образ. Защото ние слизаме, качването е по-трудно. Слизаме отгоре така на групички на групички сме и образува се една по-главна група с по-равни сили и те почват да пеят и другите вече, по-възрастните поизоставаха разбира се, но беше хубаво. Това вече никога не може да се повтори. Няма го времето предишно. Няма ги хората, те са си заминали и са в Невидимия свят. Няма го и Учителят на земята. Останаха спомените. Остана Словото Му. Онзи, който го въплъти в себе си в Дух и Сила то той ще се роди изново.