<

Към съдържанието

  • Log In with Google      Вход   
  • Регистрация


                       


1896_3 Външните условия на Живота - Науката и възпитанието


  • Please log in to reply
3 отговора на тази тема

#1 Hristo Vatev

Hristo Vatev

    Administrator

  • Усърден работник
  • 3546 Мнения:
  • Отговорете на въпроса:1864

Публикувано 19 април 2012 - 13:40

От книгата "Той иде", Начални Слова от Учителя в периода 1896 -1904 г.
Издание на Издателство Бяло Братство, 2004 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

От книгата "Науката и възпитанието"
Издание 1896, Варна
Фототипно издание на издателство "Урания"
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

Издание София 2007, ИЗДАТЕЛСТВО СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ
Книгата за теглене на PDF



НАУКАТА И ВЪЗПИТАНИЕТО

НАЧАЛАТА НА ЧЕЛОВЕЧЕСКИЙ ЖИВОТ



Част 3


Външните условия на Живота


Една от най-заплетените и замотани тайни в Природата е Животът. За произхождението му нищо положително не знаем. Онова, което сме научили относително природата му, то е придобито от наблюдение явленията на силата му, която се различава диаметрално противоположно от силите на физическия свят по степента и качествата на своето естество. Онова, което забелязваме относително Живота, е, че той се е явил в системата на природният свят под известни условия, които по необходимост клонят да потвърдят истината, че Природата има определена една каква и да е цел, едно какво и да е стремление. Ние сме принудени да признаем очевидната истина, че Животът е влезнал в настоящето си положение с едно определено подбуждение да се развива, расте и стане фактор и главен деец в по-нататъшното проявление на върховния Дух във Вселената. За да се постигне това върховно стремление в Природата и да се роди и развие настоящия органически живот, когото Духът ни притежава, преди всичко е трябвало почва, на която да тури ногата си. Почвата е съставлявала една от най-важните елементарни първоначални необходимости за съществуване. Почвата е съдържала първата приготвителна стъпка за идването на жизнената сила в царството на Природата, за да завземе новата среда на своята деятелност, да влезе в новите условия на своето битие. За постигането на тази обективна реалност сили са били нужни да приготвят жилището му и да отворят свободен път за неговото влизане, т.е. въплътяване, възприемането на настоящето си естество, облечено в плът и кръв. Природата трябвало да впрегне своите физически и химически сили и да ги натовари с великата работа да й доставят елементите на почвата, посредством събирането малките частици на веществото, населяющи пространството, в общи маси, названи небули, в центрове, наречени слънца, и в системи, наименовани слънчеви и планетни общества.

От научните факти и сведения се учим, че главният двигател в тази огромна материална работа е бил законът на теготенето. Под неговата сила и влияние всичките отделни частици на материята са били принудени да изгубят своето първоначално положение и да се стекат към общото направление на материалната солидарност, наречена видим свят или Вселена. От тази първоначална мъгливост, състояща се от безбройно и невъобразимо множество атоми, независещи един от други, буйни и неукротими по естество, движещи се по милиони пъти в секунда, и то в различни и всевъзможни направления, е трябвало да се създаде нещо си. Въображете си какво хаотическо състояние е представлявала тогава видимата Вселена, каква Вавилония е преодолявала помежду частиците на веществото, каква фантасмагория е съществувала в движението на атомите, които повидимому не са имали никакво определено направление! Всичко се е показвало на един развълнуван океан в пространството, вечно колебающ се, без никоя определена цел. От това хаотическо състояние е било нужно и необходимо да се образува и създаде нещо порядъчно и хармонично, отговарящо на условията, изисквани от Живота. Каква велика задача е предстояла пред лицето на Природата – да развие и устрои настоящия свят, настоящата видима Вселена – със своята хубост и вечна хармония на единство, произтекающо от вечни и неизменяеми закони, работещи с математическа точност и последователност.


Ако във Вселената съществуваше и действаше само законът на теготенето – именно частиците да се привличат с еднаква сила, то Вселената не би достигнала настоящето си положение и не би приела настоящия си образ. Имоверно е да предположим, че частиците на веществото биха се сгрупирували в една обща маса, която не щеше да е приспособена за нищо. Атомите завинаги щяха да си останат отделни и независещи единици, без да проявят своята вътрешна деятелност, която е лежала скрита в естеството им. Те щяха да се прилепят един до други по един механически начин, но никога не биха влезли в по-тясна связ. Това заключение извличаме от факта, че теготенето по естеството си е повечето механическа сила на движенията, с помощта на която частиците и телата са били турени в пространството на подобаващите им места. Всичко, което законът на тежестта извършва, е известно налягане върху материята, което науката нарича теготене или падане на телата в пространството към центъра на тежестта. Върху неговата първоначална основа почива неразрушимостта на материята, т.е. на първоначалните форми на веществото, наречени атоми, които сами по себе си не са нищо друго, освен изражение на известно количество сила, която е затворена в естеството им. Всичката работа на теготенето е да поддържа един установен ред, вече отдавна създаден от предидущи причини и начала, освен това да спазва същевременно единство помежду всичките отделни дейци на материалния свят, като ги държи в границите на своята сила и влияние. При всичко, че всемирното теготене играе една от най-важните роли във Вселената, при все това, известни факти ни навеждат към мисълта да заключим, и то справедливо, че ако този закон на теготенето не би се обусловил или пък видоизменил и подпомогнал от закона на всемирното сродство на елементите, то навярно видимата Вселена днес щеше да има друг изглед, не толкова приятен. Във всемирното сродство се крие една от великите тайни на общата деятелност на Природата, която произтича от свободното действие на атомите, които влизат във всевъзможни взаимни съюзи помежду си, от които съюзи се образува постоянна енергия, която се пренася от различни среди по цялата Вселена. Без всемирното сродство светът завинаги би останал вечно безплоден и вечно безцелен. Мрак и тъмнина щяха да владеят навсякъде, влиянието на топлината и светлината не щяха да са понятни на нази, Духът на человеческата душа завинаги щеше да остане затворен във вечната бездна, в която нищо друго не би съществувало, освен вечно мълчание. Светът над вратата си щеше да има надписа: „Изгубен мир“. Любовта и злобата, Обичта и ненавистта, Истината и лъжата погребани щяха да бъдат в пропастта на пространството. Не щеше тогава да има нужда ни от вяра в Бога, ни от възпитание в Живота, ни от наука за развитието, ни от философия за просвещението. Мозъкът на бедните отчаяни философи, богослови, материалисти, идеалисти щеше да е в блажен покой. Светът щеше да бъде избавен от учението им– „животът е зло, без него е по-добро“.

Но види се явно от фактите, че Природата не взела тия неща в съображение при устройството на Вселената. Това даже на ума й не идвало, че ще дойде един ден, когато ние, разумните твари, ще бъдем обезпокоявани от всевъзможни злини, които ще ни турят да се гоним по лицето на Земята и да се бием всякой с брата си. Навярно ще каже някой: „Ако тя бе предвидила нашите нещастия, тя би ги взела във внимание.“ Но вижда се, че това не влизало в сметката й. Главната й цел и задача била да устрои видимата Вселена тъй, както върховните й закони са го изисквали, и да даде на всякой свят онези условия, посредством които да бъде приготвен и приспособен за всичките нужди на развиващия се и растящ Живот. Дали тя си е въображавала, че когато дойдат разумните същества в дома й, ще подигнат куп разисквания, прения, гонения за всевъзможни предмети, въпроси стежания и имоти кому принадлежат по право. Това, види се, да е бил второстепенен въпрос, оставен настрана да се разглежда, кога му дойде времето. И не е чудно, че днес този въпрос е подигнат на разглеждане. Ако и да не разбираме още достатъчно езика на Природата, за да се ползваме напълно от уроците, които ни дава всякой ден, при все това тя е сполучила да ни научи по нещо си за основните начала. Животът на миналото не е бил иждивен напразно, душата от дълговековната си опитност е научила някои от първите постановления на върховния Живот. Мозъчните клетки са ни предали първата заповед, написана от Вечния Дух. Законът на съвестта е прогласил вече вътре във всякой человек, че дългът е първата стъпка за успеха и щастието на Живота във всякоя душа. Тази е първата аксиома, която трябва всякой разумен человек вече да проумее, защото времето на изхода ни наближава – да се освободим от фараоновото владичество.

Има философи, които гледат с презрение на Живота. За тях человечеството не е нищо друго, освен материална сган, които днес съществува, утре изчезва. Има куп капиталисти и хитри дипломати, които гледат на живота на другите като на известен капитал, който може да се усвои чрез различни благородни и неблагородни средства и да се употреби за частни цели, прищевки и каприции. Върху тази основа народите още се стремят да подигнат своята бъдеща слава и щастие. Голо щастие – измама на человеческото тщеславие. От времето на нашите първи прародители ние все това блаженство търсим в този свят, но то няма да дойде, ако и да го чакаме, за хиляди и милиони години. Тази подла и нечестива философия няма да създаде нашето бъдеще блаженство, нито нашия бъдещ живот, тя няма да ни освободи от отговорност спрямо закона на дълга и Правдата. „Гол излязох от майчината си утроба – казва праведният Йов – и гол ще са върна.“ Най трудната работа, казва един физиолог, е да поправим един развален и разстроен мозък; най-трудната задача, казва един възпитател, е да изправиш един покварен характер; най-опасното нещо, казва един философ, е зле настроеното сърце. Голямата трудност с разваления и разстроен мозък се намира в разглобените му части и центрове, които са изгубили своето физиологическо равновесие – равновесие, което никой не може да поправи, освен самата Природа. Голямата мъчнотия с покварения характер лежи у самата душа, които психически е различно настроена – настроение, което произтича от връзката и влиянието на негативните духовни сили; подобен характер само Добродетелта е в сила да изправи и промени. Голямата опасност със зле настроеното сърце лежи в самата му динамическа сила, която може да избухне като вулкан, когато и да е, щом се докосне злото до него. Подобно сърце никой не може да укроти, освен Любовта. „Сърцето е измамливо повече от всичко и твърде разтленно, кой може да го познае?“ – така е говорил еврейският пророк Йеремия, като е предвиждал източника на всичките обществени злини, които се били следствие и резултат от разобуздани человечески сърца и от разобуздани человечески страсти, които нямали никакъв разумен контрол, но постоянно се менявали като някой вулкан.

За премахването на злото Истината е необходима да се внушава във всякой ум и да се представя във всичките й видове, форми, образи и степени пред всякой человек; и не само това, но и да се прокарва, посява и въплътява в самия душевен живот, гдето да стане сила и двигател в духовното просвещение. Въздигането на человечеството и человеческата душа се извършва по един много сложен начин. Това ние не забелязваме, но ние чуваме гласа на вярата и надеждата вътре в нашата душа, които ни канят да влезем в светлото бъдеще, гдето хубавите и благи обещания ни очакват, гдето условията са променени и положението е подобрено, гдето животът е тих, добър и благороден, гдето Радостта, Мир и блаженство преодоляват. Обаче умовете ни постоянно се смущават и колебаят от нови впечатления, както умовете на младенци. Ние сме влечени постоянно от всевъзможни течения и променения, които ни тласкат ту към една, ту към друга посока. Няма спокойствие, „борба непрестанна е този наш живот“, казва поетът. Мозъкът ни е обезпокояван от енергията на Природата, която ни принуждава да се стремим към онова, което е непостижимо, към онова, което не видим да схванем, и към онова, което не знаем да научим. Времето носи всичко поред, а нуждата прилага всяко нещо наред. „Ние гледаме – казва Павел – мрачкаво като през огледало.“ Но това, което видим, е само отражение на миналото, на онова, което е минало преди нас. Значи само миналото бъдеще е действителната Истина, която е оставила и в света, и в нас отпечатък на своето присъствие. Колкото за идещото бъдеще, то е само идеалът без никоя същност, който има да се осъществи на своето време в една или друга форма. Той е величественият план на една къща, която има да се построи. Има голяма разница помежду плана и самата къща – планът е видът на къщата, начертан на една хубава книга, когато къщата е самата реалност, същността, в която нашият живот пребъдва.

Но съмнението е характеристика на человеческия ум, който се колебае помежду вярата и неверието, като си размишлява дали се е родил за нещо си, или за нищо; дали светът има някое значение в себе си за него, или той така си мечтае и въображава; дали се управлява от някого, или от никого; как се е създал, кой го е произвел и устроил – дали някое велико Същество, наречено Бог, или някоя велика сила, наречена Природа. Такова е естеството на душата, щото тя не може да успява и да се разширочава в своето духовно развитие, без тази вътрешна умствена светлина. Тя не може сляпо да се движи към каква и да е посока, тя се нуждае от идеал, който да я въодушевлява към нещо си – към нещо си не мъртво, но живо. Живо, което да има сродство и Любов с нея. Богословът и теистът казват: „Бог е създал и устроил света, Той го управлява и Той е всичко. Без Него нищо не съществува.“ Натуралистът и материалистът казват: „Материята и природата – те са произвели и устроили света, той се намира под управлението на техните закони, без тяхното присъствие нищо не би съществувало.“ Идеалистът и спиритуалистът казват: „Умът и Духът са пропроизвели и устроили света, всичко, което видим и усещаме във външния свят, то са само форми и представления на силата на ума, които действа и работи. Вселената е негов продукт, без ума нищо не би съществувало.“ Пред нас стои една дилема, на която който и край да хванем, все ще ни убоде; която страна и да вземем, все ще срещнем противници. Изпречва се пред нас материалистът с всичкото си знание за веществото и природата и почва да ни убеждава, че учението на теиста и богослова не почива на никаква здрава основа. – „Онова, което теологът подържа, да е Бог, който е създал и устроил Вселената, то не е никакъв Бог – казва материалистът, – то е материя, която ние виждаме да работи и действа; тя е единствената реалност, която можем да опитаме, попипаме и проверим в действителност. На същото твърди и натуралистът, затова вън от тази реалност всичко е въображения и мечти, следствия от атомически и молекуларни движения в мозъка; затова те нямат никаква предметна действителност вън от него.“

Работата, както ни я представлява материалистът, върви много добре и гладко, умовете ни са почти убедени да приемем учението му за чиста истина. Разбира се материята е действителност, няма защо да се съмняваме в присъствието й. Но пред нас се изпречва и много ученият идеалист със своите обширни познания за действията на ума и почва да ни убеждава и доказва, че учението на материалиста не почива на здрава основа. „Понеже онова, което виждаме, пипаме, опитваме и проверяваме, то не е материята – казва идеалистът, – но са само образи, форми, впечатления и усещания, произведени от силата на ума. Умът е, който действа,вън от нази и вътре в нази, неговите действия и резултати, материалистът взема за неща реални и независими от ума, който назвал с имената материя и природа. Онова обаче – продължава идеалистът, – което пипа, което усеща, което сравнява и мисли, е умът. Извадена силата на ума от общият резултат на веществото, то изведнъж ще се преобърне на първоначалните си елементарни действия. Под такива условия вселената би изгубила своята материална реалност веднъж за всякога Затова – казва идеалистът – вън от ума никаква реалност няма.“

Въпрос се повдига в ума ни где е истината – дали в учението на материалиста, или в учението на идеалиста. Мислим сериозно: ако приемем учението на материалиста за истина, трябва да отхвърлим действителността на ума, т.е. да приемем, че человек не е нищо друго, освен един куп от атоми. Да постъпим по този начин значи да влезем в стълкновение с естеството на разума си, т.е. да отхвърлим присъствието на мислите в душата си. Очевидно противоречие и не леност Ако пък приемем учението на идеалиста за основно и допуснем само действителността на ума, а отхвърлим реалността на материята, значи да дойдем в стълкновение със своя организъм и със своя мозък, центъра на всичката ни настояща деятелност. И всякой знае, че всичко у нас не е само ум. Значи нито едното, нито другото учение съдържа цялата истина. Пред нас лежи дилемата на триъгълника, в която всякой ъгъл си предполага да е целият триъгълник и че без неговото присъствие съществуването на триъгълника е невъзможно. Това е нещастието, което е сполетяло богослова, материалиста и идеалиста. Но ако един триъгълник не може да съществува без присъствието на един от ъглите си, то тъй също и един ъгъл не може да съществува без присъствието на една от страните си; но и самата страна не може да съществува без присъствието на една от точките на правата линия. Излиза от този анализис, че точките са основата на всичко – посредством тях се образуват правите линии и ъгли. Но подобен род разсъждения не могат да ни доведат до никакви положителни заключения, защото ние не търсим абсолютна реалност, но относителната. И ако се подигне пак разпра помежду нашите трима приятели, че всякой е точката, въпросът престава да е геометрическата дилема. Той минува в областта на математиката, гдето взема вида на единица, която не може да бъде ни богослов, ни материалист, ни идеалист, понеже нито се дели, нито се умножава, нито се сравнява с нещо друго. Следователно там, гдето няма сравнение, няма и знание, а гдето няма умножение и деление, там не може да съществува и разсъждение.
От това става ясно, че нашето знание е релативно, относително, а не абсолютно. А релативното знание има за начало три спомагателни средства, именно умножение, деление и сравнение. Вън от тяхната област нищо положително не знаем що съществува. А вътре в тяхната сфера ние знаем много неща и можем да предполагаме всичко, що ни хрумне на ума. Значи пак се срещаме лице с лице с мъчно заплетената триъгълна дилема, която на дали ще се реши някога.

Тогава нека предадем този спорен въпрос на третейски съд пред огнището на науката – да видим и чуем как ще се произнесе. Истината, казва тя, трябва да се гледа в лицето, а не в гърба. Длъжни сме да помним поговорката, че с един камък къща не става. За въздигането й три неща са главно потребни: основа, стени и покрив. Ще бъде неразумно и глупаво да се трудим да убедим когото и да е, че основата или стените, или покривът съставляват цялата къща. Всякой от само себе си ще види, че трите заедно съставляват едно цяло, наречено къща. Отделно взети, не се вече къща, но части. Ако сега основата кажеше, че тя е всичката къща, що би сторила тази къща без стените и покрива? Или пък, ако стените кажеха, че те са цялата къща, що би сторила тази къща без основата и покрива? Или пак, ако покривът кажеше, че той е самата къща, що би сторила тази къща без основата и стените? Затова богословът, идеалистът и материалистът са задължени от фактите да завземат своите места там, гдето им е определено от необходимостта. Къщата е построена от някого, който не е нито в основата, нито в стените, нито в покрива, но някъде и всякъде. Ако се разговарят за частите на къщата, имат право да различават, но ако смесват понятието за къщата с идеята за автора й, който я е построил, те се заблуждават, понеже не знаят каква е разликата помежду една пасивна реалност и една действующа същност. Но ако говорят за проявлението на неговата сила в цялата къща, те са едно и могат да се сгрупират в едно общо название богослово-идеало-материалист.

Тялото е организирано от вещество посредством силата на Живота, която го е обусловила и свързала с душата и ума. Затова сила, материя и ум не са три неща отделни и независещи едно от друго, но са свойства, качества и форми на едно и също битие, на едно същество вътре и вън от тях. Това същество, кога действа, действа в три главни форми, проявлява три главни качества, показва три главни свойства. Материята се определя от постоянните центрове, наречени атоми или монади; силата от движението и количеството на центровете и ума – от сгрупируването и разпределението на атомите и силите в прями отношения, управляющи се от постоянни закони, работещи с математическа определеност и последователност за постигането целта в Природата, които общият Дух гони. Че това е цяла истина, няма защо да се съмняваме, науката ни е доставила отвсякъде цял склад от факти, които говорят много по-ясно и вразумително, отколкото кой да е философ.

И тъй, свойствата представляват материята, качествата – силата, формите – ума. Всякой атом във Вселената носи на своето съществуване свойствата, качествата и формите, отпечатани в естеството му от първата битност. Тази битност е Духът на Живота – вечната животворяща енергия, която преобладава навсякъде из Вселената; единствената същност, от която произтичат всичките разумни действия и стремления; върховният закон вътре в душата, който я принуждава да се стреми към усъвършенстване; върховната сила на самосъзнанието вътре в нашия Дух, която ни постоянно подканя да се подвизаваме в Доброто, да дирим благородното и възвишено, да любим истинното Всичко това ни води към великия върховен разум – да знаем що правим, да разбираме и разумяваме към какво се стремим. Това значи да живеем.

Но за да се постигне всичко, което е пред душата и в душата на всяко разумно същество, изисквало се преди всичко време, място и условия, гдето да се посади първото семе на Живота. Затова Природата е била длъжна да работи и приготовлява всевъзможните бъдещи условия за това толкова деликатно чадо на вечността. Онези славни епохи, които ни очакват в самата вечност на Живота, които покрай сърцето ни не се минували още, нито в ума ни са влизали. Ако началото е толкова велико, какъв ще бъде зенитът на съвършенството, когато възприемем безсмъртието? Какво ще бъде състоянието ни, когато се облечем в пълнотата на Живота, когато времето изчезне, а вечността настане? „Събуди се, събуди се, ти, който спиш! Стани, стани, ти, който си паднал, и простри ръцете си към надеждата, която си изгубил! Ръката, която те крепи, не е отслабнала и Любовта на Живота към теб не е изгаснала.“
От фактите, добити чрез научните изследвания, можем да допуснем, че вещественият свят не е имал този вид и образ, както ни се представя в настояще. Частиците, от които се състои, са били разпръснати в пространството на такова голямо разстояние, щото едва ли можем да си съставим какво-годе понятие или даже да си въобразим в ума за границите на този обширен океан в бездната, състоящ от безкрайно малки частици, наречени атоми, които не са имали никакво определено движение, освен едно колебание и трептение. Силата на притеганието и оттласкването са действали с еднакъв момент, следва, че материята, т.е. атомите са били в равновесие, немислимо е да е имало какво-годе физическо търкане или действие. Онова начало, за което Мойсей споменува в първата глава на „Битие“ за Небето и Земята, не е друго начало, освен началото, когато всемирният закон на сродството, т.е. на Любовта проявил своята деятелност както помежду монадите, тъй също и помежду естеството на Силите. Да си представим индувидиумите на веществото, които са били в покой, седящи независими и хладнокръвни един към друг, като да са нямали никоя обща връзка помежду си. С влизането и пробуждането на тази вътрешна сила нещо особено се проявява – цял ред от революции и еволюции се извършват във веществения свят. Особена страст се пробужда в естеството на тия малки същества, наречени атоми или монади – стават безпокойни, като че ли се наелектрисват и намагнитизирват от особена сила, някоя скрита деятелност. Атомите почват все повече и повече да стават безпокойни, немирни и предприемчиви и готови за какъвто да е случай, стига само да им се даде пръв подтик. В средата на това безбройно множество два първоначални атома, x плюс y (да допуснем, че са кислород и водород), които се спущат един против друг с такава сила и се сграбчват и хващат, като че ли почват някоя частна разправия за неща стари, както человеците на тази земя често правят. Чудим се защо е тази свада, т.е. това явление – търсим някоя причина, но не виждаме никоя, не можем по никой начин да отгадаем това вътрешно произшествие. Най после идваме до заключението, че всичко това не значи нищо. Така въобще покриваме своето честолюбиво невежество – няма нищо, празна работа. Но чудното е, че онова, което мислим за празно, то за чудо е пълно. Кой някога си е въобразявал, че в една капка вода могат да живеят хиляди и милиони животинки. Мислим обаче случката за маловажна, но работата става сериозна. Съседните атоми, които досега се гледаха спокойни и безопасни същества, стават опасни. В един миг хиляди и милиарди сподвижници се вече намират на мястото, хванати един с други, да се навалят към двамата първи, към средоточието на схватката, т.е. към първия център на тежестта. Тук вече ние имаме праволинейно движение, от което са се образували отпосле всички други форми на движението. Почва се тогава тикане, блъскане, тласкане, дърпане – цяла Вавилония, казваме ний. Чува се шум, врява, крясък наоколо. „Бунт – казваме си, – навярно.“

Що за смущение? Вестта се изпровожда навсякъде из Вселената с неописуема бързина – Силите влизат в стълкновение, война има горе в Небето. – Страшна работа! Слушат се дрънкания на саби и щикове, чуват се гърмежи на пушки и топове. Цели огнени едра почват да се изхвърлят в пространството в различни направления – пространството пламва от поднебесния огън. – „Вселената гори – викаме ние, – опасност голяма!“ Светът се свършва, разорението е близо, в ужас сме ние. Но веществото се не губи, силата не престава, умът работи, Господ създава. Минуват се хиляди, милиони и милиони години и пространството изново се населява, но не вече с първите дребни материални частици, но с магливости, слънца и планети, с обширни гигантски небули, извор на безбройни светове, с величествени слънца, източници на първоначалната светлина, с планети, земи хубави, покрити със зеленина – жилища на твари велики, надарени с ум, разум и душа. Идат всички тия множенства със Синовете Божий, създадени в началото на самото Небе, да принесат поклон за почести и блага, приети от Вечния всемирен закон.

Действително пред ума ни се изпречва една величествена картина за мировия свят – обширна по размер, великолепна по естество, чудна по устройство. Ръката, която е работила над нея, силата, що е действала в създаването й, умът, който е теглил постройката й, остават тайна. Авторът на великия мировия свят е скрит във вечността. Накъдето и да Го търсим, на която страна и да гледаме за стъпките Му, не можем да намерим никаква следа, която да ни даде каква-годе загадка – дали е тук, или там; дали е напред заминал, или назад останал; дали е надолу слязъл, или нагоре възлязъл. Навсякъде забелязваме да е присъствал и създания на Своята творческа сила оставил във всяко направление – направо, наляво, нагоре, надолу, но пътят на Своето свято жилище, мястото на Своето пребивание, завсегда скрил от погледите на всички смъртни. Усещаме като да присъства моментално навсякъде и в едно и също време да действа вътре и вън от нещата, но не можем да кажем, че е в това място или в онова. И какво по-дълбоко значение можем да Му дадем от значението „Бог е Дух“.

Пред очите на ума ни Вселената стои в образа на едно чудесно зрелище, в изгледа на един великолепен Дом, на когото сводовете и стълбовете се виждат да се повдигат от под нозете ни и да подкрепят цялото здание в пространството. Обаче основите на този дом не се виждат да се крепят някъде. Светът мяза на израилската подвижна скиния, които се носи из Вселената от силите на Йехова, придружена от безбройното Небесно войнство на Елохима, което се връща от победите си към пределите на вечното царство на Мира – царството на Господа Бога Саваота.

1896 г., Варна 5


Facebook коментари

#2 Hristo Vatev

Hristo Vatev

    Administrator

  • Усърден работник
  • 3546 Мнения:
  • Отговорете на въпроса:1864

Публикувано 24 декември 2013 - 12:03

5 "Науката и възпитанието. Началата на чаловеческий живот" е публикувано за първи път в отделна книжка през 1896г., Варна, Печатница на К.Николов

Публикувана е и в книгата "Той иде"

#3 Hristo Vatev

Hristo Vatev

    Administrator

  • Усърден работник
  • 3546 Мнения:
  • Отговорете на въпроса:1864

Публикувано 01 май 2014 - 22:03

Издание София 2007, ИЗДАТЕЛСТВО СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ
Книгата за теглене на PDF

Дял трети


Външните условия на  живота


1. Произходът на живота


1. Животът е една от най-големите загадки. За произхода му не знаем почти нищо. Онова, което ни е известно за неговата същност, е придобито от наблюдения върху характерните прояви на неговата сила. Тази сила е диаметрално противоположна на силите на физическия свят и се различава коренно от тях по своето естество.

2. Установено е също така, че органическият живот се е появил във вселената при известни строго определени условия, което потвърждава истината, че природата има някаква определена цел, някакъв общ план и общ стремеж.[132]

3. Всичко това ни кара да признаем факта, че животът се е появил с цел да се развива, да расте и да стане фактор и главен проводник в по-нататъшната проява на Върховния Дух във вселената.

4. За да се постигне този върховен стремеж в природата и за да се роди и развие настоящият органически живот, който духът ни притежава, преди всичко е била нужна почва за полагане на основа.[133]

5. Почвата е била един от най-важните и необходими първични елементи за съществуване. Тя е съдържала онова предварително условие за идване на жизнената сила в царството на природата, без което животът не би могъл да завладее новата среда на своята дейност и да влезе в новите условия на своето битие.

6. Физическите сили е трябвало да работят дълго време, за да подготвят условията за идването на органическия живот, а освен това да отворят пътя за влизането на този живот в неговото жилище – тялото. Това влизане окултната наука нарича „въплътяване” или още „обличане в плът и кръв”.

7. Природата  впрегнала своите физико-химични сили и ги натоварила с великата работа да ú доставят елементите на почвата посредством събиране на малките частици на материята, пръснати навсякъде в безмерното пространство. Образували се огромни общи маси – галактики, мъглявини, както и слънчеви и планетни системи. Така природата приготвила бъдещите обиталища на живота.

         2. Закон на Гравитацията[134]

1. Научните факти показват, че главният двигател в тази огромна по своите мащаби материална работа бил законът на Гравитацията. Под неговото действие отделните части на материята били принудени да излязат от своето първично хаотично състояние и да се оформят в гравитационни центрове. Тези гравитационни маси започнали да се подчиняват на общите закони на движение и образували т. нар. видим материален свят или физическата вселена.

2. И тъй, от първоначалния хаос, състоящ се от невъобразимо число атоми, независими един от друг, буйни и неукротими по естество, извършващи милиони движения в секунда, и то в най-различни направления, е трябвало е да се създаде нещо цялостно, нещо стройно и устойчиво.

3. Представете си в какво хаотично състояние се е намирала тогава вселената! Какво ли „вавилонско стълпотворение”[135]е царяло между частиците на веществото и какво ли е било движението на атомите, при положение, че тогава те не са следвали никакво определено направление?! Всичко това е изглеждало като един развълнуван и вечно колебаещ се океан в пространството, чиито движения не са имали никаква определена цел.

4. От това именно хаотично състояние е трябвало да се създаде нещо стройно, нещо хармонично, което да отговаря на условията, необходими за появата на живота. Каква велика задача е стояла пред природата – да устрои и подреди настоящия свят и видимата вселена с всичката ú красота, хармония и единство, произтичащо от действията на вечните и неизменни закони, работещи с математическа точност и последователност!

5. Ако обаче във вселената съществуваше и действаше само законът на Гравитацията, по силата на който материалните частици взаимно се привличат, вселената не би придобила сегашния си вид.

6. Можем да предположим, че под действието само на Гравитацията частиците на материята биха се събрали в една огромна обща маса, която не би послужила за нищо. Атомите завинаги щяха да си останат отделни и независими единици, без да могат да проявят скритите възможности на своето естество. Те щяха да се прилепят един към друг по чисто механичен начин, но никога нямаше да влязат в по-тесни връзки помежду си.

7. Това заключение можем да извадим от факта, че Гравитацията се изразява най-вече в механическо движение, с помощта на което материалните тела са били поставени в пространството на съответните им места.

8. Основното и най-важното, което извършва законът на Гравитацията, е упражняването на налягане върху материята, наречено от науката притегляне или падане на телата в пространството към центъра на тежестта.[136]

9. Действието на този закон е причина за неразрушимостта на материята, т.е. на първоначалните форми на веществото, наречени атоми, които сами по себе си не са  нищо друго освен израз на определено количество затворена в тях енргия.

10. Основната задача на закона на Гравитацията е да поддържа един установен ред, създаден от предшестващи причини и начала. Същевременно с това той е призван да запази единството между всички дейци на материалния свят, като ги държи в границите на своята сила и влияние.

3. Закон на Всемирното сродство[137]


1. Безспорно на гравитацията е отредено да играе една изключително важна роля във вселената. Все пак определени факти ни карат да стигнем до заключението, че ако в материалния свят действаше единствено този закон и ако той не беше подпомогнат от закона на Всемирното сродство на елементите, то навярно видимата вселена днес щеше да има по-друг вид, не толкова красив и привлекателен.

2. Във Всемирното сродство се крие една от великите тайни, с помощта на която природата върши своята работа. Тази тайна произтича от онова свободно действие на атомите, които влизат във всевъзможни съчетания помежду си. При тези съчетания постоянно се образува енергия, която се пренася от различни по проводимост среди по цялата вселена.

3. Без Всемирното сродство светът завинаги би останал безплоден и безцелен. Мрак и тъмнина щяха да владеят навсякъде. Топлината и светлината щяха да бъдат непознати за нас. Духът на човека завинаги щеше да остане затворен във вечната бездна на материята, в която нямаше да съществува нищо друго освен вечно мълчание.

4. Светът щеше да има над вратата си надпис: „Изгубен свят”. Любовта и омразата, обичта и ненавистта, истината и лъжата, доброто и злото нямаше да могат да се проявят, а щяха да бъдат погребани в безграничната пропаст на пространството.

5. Тогава нямаше да има нужда ни от вяра в Бога, ни от възпитание, ни от наука, ни от философия. В мозъка на бедните, отчаяни философи, богослови, материалисти, идеалисти щеше да царува блажен покой. Те нямаше да водят помежду си безкрайни спорове и да си блъскат главите върху загадките на вселената. Светът щеше да бъде избавен от учението им, което гласи: „Животът е зло, без него е по-добре!”

   4. Първата аксиома за душата

1. Фактите показват, че природата не е взела под внимание всички тези неща при устройството на вселената. Даже и не ú е минало на ум, че ще дойде ден, когато ние,  хората, които сме уж разумни същества, ще бъдем нападнати от всевъзможни злини и ще водим помежду си страшни, опустошителни битки и войни.

2. Може би някой ще каже, че ако тя беше предвидила тия нещастия, би взела навреме мерки да ги предотврати. Но изглежда това не е влизало в сметките ú.

3. Главната ú цел, основната ú задача е била да устрои видимата вселена тъй, както са повелявали върховните закони, а също и да даде на всеки свят онези условия, чрез които той да бъде подготвен и приспособен за нуждите на развиващия се и постоянно възрастващ живот.

4. Дали природата е допускала, че когато дойдат живите, разумни същества в дома ú, ще започнат куп разисквания, препирни, борби за всевъзможни неща и ще си оспорват благата, които тя така щедро им е дала? Очевидно за нея това е бил второстепенен въпрос, оставен за разглеждане, когато му дойде времето.

5. Днес този въпрос вече стои пред нас. Въпреки че все още не разбираме достатъчно добре езика на природата, за да се ползваме напълно от уроците, които всеки ден ни дава, все пак тя е успяла да ни научи на някои неща, да ни покаже основните начала на живота.

6. Животът на миналото не е бил изживян напразно. Душата благодарение на дълговековния си опит е научила някои от първите закони на висшия живот. Мозъчните клетки са ни предали първата заповед, написана от Вечния Дух.

7. Законът на съвестта е проговорил вече вътре във всеки човек и му казва, че Дългът е първата стъпка към успеха и щастието в живота. Това е първата аксиома, която всеки разумен човек трябва да осъзнае, защото времето на нашия „Изход”[138], на нашето освобождение от фараоновото робство[139] е наближило.

8. Има една категория хора, които гледат с презрение на живота. За тях човечеството не е нищо друго освен материална сган, която днес съществува, а утре изчезва.

9. От друга страна има множество крупни капиталисти, както и хитри дипломати и държавници, които гледат на живота на другите като на капитал, който може да се усвои чрез най-различни, благородни или неблагородни средства и да се употреби за техните лични цели, за създаване на охолен живот, пълен с наслади и развлечения.

10. Народите все още се стремят да изградят върху тази основа своето бъдещо величие, но това е голо щастие, илюзия на човешкото тщеславие, донесла на хората хиляди разочарования.

11. От времето на нашите първи прародители човекът все търси това илюзорно щастие в света, но то няма да дойде, дори и да го чакаме хиляди и милиони години. Тази лъжлива и нечестива философия няма да ни донесе мечтаното щастие, нито ще създаде нашия бъдещ живот. Тя няма да освободи човека от отговорност пред закона на Дълга и правдата.

12. „Гол излязох от майчината си утроба – казва праведният Йов – и гол ще се върна”(Йов 1:21).

5. Източникът на всички обществени злини


1. Най-трудната работа, казват физиолозите, е да се поправи един развален и разстроен мозък. Най-трудната задача, според възпитателите, е да се поправи един покварен характер. Най-опасното нещо, по думите на древните мъдреци, е зле настроеното сърце.

2. Най-голямата трудност при разстроения мозък е в поправянето на развалените му „части” и центрове, които са изгубили своето физиологическо равновесие. Никой освен самата природа не може да възстанови това равновесие.

3. Най-голямата мъчнотия при изправянето на покварения характер идва от разстройването на самата душа, и по-точно от влиянието, на което тя е подложена поради връзката си с отрицателните духовни сили, с оня мощен център на негативна дейност, за който споменахме по-рано.[140]Само добродетелта е в сила да изправи и промени подобен характер.

4. Голямата опасност при зле настроеното сърце лежи в динамичната му сила, която може да избухне като вулкан винаги, щом злото се докосне до него. Такова сърце не може да бъде укротено от нищо друго освен от Любовта.

5. „Сърцето е измамливо повече от всичко и твърде покварено. Кой може да го познае?”(Йер. 17:9). Така говори еврейският пророк Йеремия, откривайки източника на всички обществени злини. Тези злини са следствие и резултат на разюзданите човешки сърца, на необузданите човешки страсти, които не се подчиняват на никакъв разумен контрол, а постоянно се променят, постоянно избухват и угасват подобно на вулкан.

6. За да се премахне злото, Истината трябва да се внушава във всеки ум, да се представя във всичките ú видове, форми и степени пред всеки човек. И не само това, но тя трябва да се прокарва, посажда и въплътява в душевния му живот, за  да стане двигател на цялата му дейност и духовно просвещение.

  6. Повдигане на човешката душа

1. Повдигането на човечеството и на човешката душа се извършва по един много сложен начин. Ние не забелязваме този процес, но чуваме гласа на вярата и надеждата да шепне вътре в нас, в нашата душа и да ни призовава да влезем в светлото бъдеще. Там, където ни очакват красивите и благи обещания, където условията се различават коренно от сегашните и положението е подобрено, където животът е тих, добър и благороден,  където царуват радост, мир и блаженство.

2. Нашите умове обаче постоянно се смущават и колебаят поради нови впечатления, подобно умовете на младенци. Всевъзможни течения и промени постоянно ни увличат и ни тласкат ту в една, ту в друга посока. Няма спокойствие! „Борба непрестанна е този наш живот” – казва поетът.

3. Природата не престава да действа върху човешкия мозък със своите енергии, като ни принуждава да се стремим към онова, което е непостижимо, да прозрем това, което е невидимо, и да изучим онова, което е непознаваемо.

4. И ние се стремим към него, защото се надяваме, че там именно е скрито онова, за което копнеем и което се мъчим да осъществим с толкова усилия. Времето носи всичко подред, а нуждата прилага всяко нещо наред.

5. „Ние виждаме нещата неясно, като през огледало” – казва апостол Павел (ІКор. 13:12). Още повече че това, което виждаме, е само отражение на миналото, на онова, което е било преди нас. Значи само миналото е действителната истина, която е оставила и в нас, и в света отпечатъка на своето присъствие.

6. Що се отнася до бъдещето, което ще дойде, то е само идеал без никаква същност, който ще се осъществи на своето време в една или друга форма. Този идеал е като величественият план на една къща, която трябва да се построи.

7. Има голяма разлика между плана и самата къща. Колкото и да е красив планът, той е само начертан на хартия, а именно къщата е самата реалност, същността, в която пребъдва нашият живот.

8. Съмнението е характерна черта на човешкия ум, който се колебае между вярата и безверието. Обзет от съмнение, човек често размишлява:
– Дали се е родил за нещо, или раждането му е било безцелно?
– Дали светът действително има някакъв смисъл, или човек само така си мечтае и въобразява?
– Дали светът се управлява от някого, или в него царува случайността?
– Как е създаден самият свят, кой го е сътворил и устроил – дали някое велико същество, което наричаме Бог, или някоя велика сила, наречена Природа?

9. По всички тия неясни въпроси човешкият ум иска да има светлина. Защото такова е естеството на човешката душа, че тя не може да напредва и да се развива без тази вътрешна умствена светлина.

10. Тя не може да се движи сляпо, без определена посока. Тя се нуждае от идеал, който да я въодушевлява, да я кара да се стреми към нещо велико и възвишено, ала не отвлечено и мъртво, а нещо живо, което да има сродство с нея и да ú вдъхва любов.

7. Дилемата на триъгълника


1. Естественикът и материалистът твърдят, че Материята и Природата са създали и устроили света, че той се управлява от техните закони и че без тях нищо не би съществувало.

2. Идеалистът и спиритуалистът казват, че Умът и Духът са сътворили и устроили света. Всичко, което виждаме и усещаме във външния свят, това са само образи и представи на ума, който създава всички форми. Вселената е негов продукт. Без ума нищо не би съществувало.

3. Богословът и теологът от своя страна казват: Бог е създал и устроил света, Той го управлява и Той е всичко. Без Него нищо не може да съществува.

4. Пред нас стои една дилема, на която който и край да хванем, все ще ни убоде, която страна и да вземем, все ще срещнем противници.

5. С цялото си познание за материята и природата материалистът започва да ни убеждава, че учението на теолозите не почива на никаква здрава основа.

6. „Теолозите твърдят – казват материалистите, – че имало някакъв Бог, който е създал и устроил вселената, но всъщност това не е никакъв Бог, а материя, която ние виждаме да работи и действа навсякъде. Тя е единствената реалност, която можем да опитаме, да пипнем и да проверим в действителност. Затова вън от тази реалност всичко е плод на нашето въображение. Що се отнася пък до нашия душевен мир, той не е нищо друго освен резултат от известни атомни и  молекулярни движения в мозъка, които нямат никаква предметна стойност вън от него.”

7. Така както материалистът ни представя работите, на пръв поглед те наистина изглеждат твърде прости и убедителни. Умовете ни са почти убедени да приемат учението му за чиста истина. Безспорно материята е една реалност и няма защо да се съмняваме в нейното съществуване.

8. Но в този момент пред нас се изпречва много ученият идеалист със своите обширни познания за ума. Той започва да ни доказва и да ни убеждава, че учението на материалиста не почива на здрава основа.

9. „Онова, което виждаме, пипаме, опитваме, не е материя, а само образи, форми, впечатления и усещания, създадени от творческата сила на ума. Умът е, който действа вън от нас и вътре в нас. Неговите прояви и резултати материалистът взема за неща, реални сами по себе си и независими от ума, и ги назовава материален свят, природа и т. н. Онова обаче, което пипа, което усеща, което мисли и сравнява, е умът. Извадете творческата сила на ума от онова, което се нарича материален свят, и той тутакси ще се разпадне на първоначалните си елементи. В такъв случай вселената завинаги ще изгуби своята материална същина. Затова вън от ума никаква реалност не съществува” –  заключава идеалистът.

10. Тогава се явява въпросът: Къде е истината? Дали в учението на материалиста, или в учението на идеалиста?

11. Ако приемем учението на материалиста за вярно, трябва да отхвърлим реалността на ума, т. е. да приемем, че човек не е нищо друго освен един куп от атоми. В такъв случай обаче ние ще влезем в стълкновение с естеството на своя разум, т.е. ще трябва да отхвърлим присъствието на мислите в душата си. Очевидно това е едно противоречие.

12. Ако пък приемем учението на идеалиста за вярно и допуснем само съществуването на ума, а отхвърлим реалността на материята, ще влезем в стълкновение със своя организъм и със своя мозък – центъра на цялата ни настояща дейност. Всеки знае, че не всичко у нас е само ум.

13. Значи нито в едното, нито в другото учение се съдържа цялата истина.

14. Ние сме изправени пред „дилемата на триъгълника”, където всеки ъгъл претендира да е целият триъгълник и твърди, че без него съществуването  на фигурата би било невъзможно. Това е един омагьосан кръг, в който се въртят теологът, материалистът и идеалистът.

15. Ако триъгълникът не може да съществува без един от ъглите си, то също така и ъгълът не може да съществува без някоя от страните си. А и която и да е страна не може да съществува без наличността на една от точките, които образуват правата линия.

16. От всичко това можем да извадим заключението, че точките са в основата на всичко. Посредством тях се образуват правите линии и ъглите. Но подобен род разсъждения не могат да ни доведат до никакви положителни заключения, защото ние не търсим абсолютната, а относителната реалност.

17. И ако между нашите трима приятели отново възникне спор и всеки започне да твърди, че той е точката, въпросът престава да е геометрически проблем. Тогава ние преминаваме в областта на математиката, където точката се превръща в една абсолютна единица, която не може да бъде нито теолог, нито материалист, нито идеалист, понеже нито се дели, нито се умножава, нито се сравнява с нещо друго.

18. Следователно там, където няма сравнение, няма и знание, а където няма умножение и деление, там не може да съществува и разсъждение. От това следва, че нашето знание е относително, а не абсолютно.

19. В основата на относителното знание стоят три неща – умножение, деление и сравнение. Извън тяхната област ние не знаем нищо сигурно за това, което съществува. А вътре в тяхната сфера знаем много неща и можем да предполагаме всичко, което ни дойде на ум.

20. Ето че отново се срещаме лице в лице със заплетената „дилема на триъгълника”, която едва ли някога ще бъде решена. Тогава нека предадем този спорен въпрос на третейски съд[141] пред огнището на науката, да видим и чуем как тя ще се произнесе. „Истината – казва тя – трябва да се гледа в лицето, а не в гърба”.[142]

21. Нека оставим сега всички тия философски спорове и да намерим едно съвсем просто разрешение. Народната мъдрост казва: „С един камък къща не става.” За да построим къща, са необходими три неща: основа, стени и покрив.

22. Смешно е да се поддържа твърдението, че само основата или само стените, или пък само покривът съставят къщата. Очевидно е, че тези три части заедно образуват едно цяло, наречено къща. Отделно взети, те не са вече къща, а части.

23. Ако основата каже, че тя е цялата къща, какво би правила тази къща без стените и покрива? Или пък ако стените кажат, че те са цялата къща, какво би правила тази къща без основата и покрива? Или ако покривът каже, че той е самата къща, какво би представлявала тази къща без основата и стените? Затова богословът, идеалистът и материалистът трябва да заемат определеното на всеки от тях място.

24. Къщата е построена от Някого, Който не е нито в основата, нито в стените, нито в покрива. Той  е навсякъде и никъде едновременно.[143]

25. Ако става дума за частите на къщата, нашите трима приятели имат право да правят известна разлика. Но ако смесват понятието за къщата с идеята за Онзи, който я е построил, то те се заблуждават, понеже не знаят каква е разликата между една пасивна реалност и една действаща същност.

26. Ако тримата говорят за проявлението на Неговата сила в цялата къща, тогава те са едно и могат да се назоват с едно общо име: богослово-идеало-материалист.

8. Материя, сила, ум


1. Тялото е създадено от вещество посредством силата на живота, която го е обусловила и свързала с душата и ума. Затова материя, сила и ум не са три отделни, независещи едно от друго неща, а свойства, качества и форми на едно и също битие, на едно същество, което е вътре и вън от тях.

2. Това същество действа в три главни форми, проявява три главни качества, показва три главни свойства:
– Материята се определя от постоянните центрове, наречени атоми или монади.
– Силата – от движението и количеството на тия центрове.
– Умът – от групирането и разпределението на атомите и силите в правилни отношения, които се управляват от постоянни закони.

3. Тези закони работят с математическа точност и последователност за постигането на оная велика цел в природата, която Духът на битието си е поставил. Тази истина не подлежи на никакво съмнение. Науката ни е предоставила многобройни факти от всички области на живота и тези факти говорят много по-ясно и убедително от който и да е философ.

4. И така:
– свойствата представляват материята;
– качествата – силата;
– формите – умът.

5. Всеки атом във вселената съдържа свойствата, качествата и формите, отпечатани в него от Първото Начало.

6. Това Начало е:
– Духът на живота – вечната животворяща енергия, която изпълва цялата вселена;
– Първичната и Единствена Същност, от Която произтичат всички разумни действия и стремежи;
– Върховният закон вътре в душата, който я подтиква да се стреми към съвършенство;
– Върховната сила на самосъзнанието вътре в духа на човека, която постоянно го подбужда да се подвизава в доброто, да търси благородното и възвишеното, да обича Истината.

7. Всичко това ни води към Великия върховен разум – да знаем какво правим, да разбираме и проумяваме към какво се стремим, т.е. да живеем.

8. За да се постигне всичко, към което се стреми душата на всяко разумно същество, са се изисквали преди всичко време, място и условия, където да се посади първото семе на живота.

9. Природата е трябвало да работи и да приготвя всевъзможни бъдещи условия, така богати и разнообразни, за това толкова деликатно чедо на вечността. Тя е работила и за онези славни епохи, които ни очакват във вечността на живота и които въобще не са преминавали още през сърцата ни, нито са влизали в умовете ни.[144]

10.  Пред умствения поглед на човека се очертават велики бъднини, които се губят някъде във вечността. Душата със своята Божествена интуиция предчувства тия бъднини. И ако началото е толкова велико, какъв ще бъде зенитът на съвършенството, когато влезем в безсмъртието?! Какво ще бъде състоянието ни, когато у нас дойде пълнотата на живота, когато времето изчезне, за да настане вечността?!

11. Унесен от видението на тия далечни бъднини, поетът-мъдрец казва:

„Събуди се, събуди се, ти, който спиш!

Стани, стани, ти, който си паднал,
и простри ръцете си към надеждата, която си изгубил!
Ръката, която те крепи, не е отслабнала
и любовта на живота към тебе не е угаснала.”

9. В начало бе Любовта


1. Да се върнем отново към произхода на живота.[145]Изхождайки от фактите, които научните изследвания ни представят, колкото и оскъдни да са те, можем да допуснем, че материалният свят не е имал този вид, който има днес. Частиците, от които той се състои, са били разпръснати в пространството на такова огромно разстояние, че едва ли можем да си съставим някакво понятие за това.

2. Дори и не можем да си представим границите на онзи безбрежен океан в бездната, състоящ се от безкрайно малки частици, наречени атоми. Тези частици не са извършвали никакво определено движение освен едно непрекъснато колебание и трептене. Привличането и отблъскването са действали с еднаква сила. Следователно материята, т.е. атомите са били в равновесие. Немислимо е да е имало някакво физическо триене или действие.

3. И тогава дошло началото – онова начало, за което Мойсей споменава в първа глава на Битието, а Йоан – в първа глава на своето Евангелие. В оня миг от вечността Всемирният закон на сродството, сиреч на Любовта, започнал да действа както между атомите, така и между силите.

4. Ще се опитаме да нарисуваме една картина на творческия процес, който започнал в материалния свят. Да си представим елементите на веществото, които се намирали в покой и които дотогава били независими и индиферентни един към друг, сякаш са нямали никаква връзка помежду си.

5. С влизането и пробуждането на тази вътрешна сила, наречена Любов, нещо особено започнало да става – редица революции и еволюции се извършвали в материалния свят. В тия малки същества, наречени атоми или монади, се пробудила особена страст и у тях започнал да се проявява един интензивен живот. Те започнали да стават неспокойни, сякаш били наелектризирани и намагнетизирани от някаква непозната дотогава сила.

6. И ето, всред това безбройно множество два първоначални атома X и Y – да допуснем, че това са кислород и водород – се спускат един срещу друг с невъобразима сила и здраво се сграбчват, както често правят хората, когато помежду им избухне някакъв спор или кавга. На пръв поглед това действие изглежда необяснимо, то е сякаш безпричинно. По никакъв начин не можем да си обясним този сблъсък.

7. Най-после идваме до заключението, че всичко това нищо не значи. За да прикрием своето честолюбиво невежество, казваме: „Нищо особено, празна работа!” Но онова, което мислим за празно, то всъщност е пълно, то е истинско чудо! Бихме ли могли да си представим, че например в една капка вода има хиляди и милиони частици?!

8. Мислим си, че случката е маловажна, но работата става сериозна. Ето че и съседните атоми, индиферентни дотогава, биват обхванати от същото безпокойство и стават опасни. В един миг безброй много атоми, захванати по два, започват да се трупат около първите два – там, където е средоточието на схватката, т. е. около първия център на тежестта. Това е вече едно праволинейно движение, от което по-късно са се образували всички други форми на движението.

9. Тогава се започва едно блъскане, тласкане, дърпане – цяло „вавилонско стълпотворение”![146] Чува се шум, врява, крясък – истински бунт! Вестта с неописуема бързина се разпространява навсякъде във вселената. Силите влизат в стълкновение. Горе на небето има война. Страшна работа! Чува се дрънкане на саби и щикове, гърмежи на пушки и топове. Цели огнени ядра започват да се изхвърлят в пространството в различни направления. Всичко пламва от поднебесния огън. Вселената гори, викаме ние, в голяма опасност сме! Светът се свършва, катастрофата е близо, ние сме в ужас!

10. Наблюдавайки тази страховита картина, на нас ни се струва, че всичко ще изчезне в пламъците на този всеобщ пожар. Но веществото не се губи, силата не изчезва, умът работи, Господ създава.

11. Минават милиони и милиарди години и пространството отново се населява, но вече не с първите дребни материални частици, а с планети, слънца и слънчеви системи. Огромни галактики, извори на безбройни светове, развиват своите спирали. Греят величествени слънца, източници на първоначалната светлина. Появяват се планети, красиви земи, покрити със зеленина. Те стават жилища на живи същества, надарени с ум, разум и душа.

12. Всички тия множества пристигат със Синовете божии, създадени в началото на самото небе. Те идат, за да се поклонят и да благодарят за почестите и благата, приети от Вечния, Всемирен закон на Любовта.

   10. Бог е Дух

1. Пред ума ни се представя една величествена картина на целия свят – обширна по размери, великолепна по естество, чудна по устройство. Ръката, която е работила над нея, силата, която е действала при създаването ú, умът, който я е проектирал и извършил постройката, остават тайна.

2. Творецът на великата вселена е скрит във вечността. Където и да Го търсим, на която и страна да гледаме за стъпките Му, ние не можем да намерим никаква следа, която да ни загатне нещо за Неговото местопребивание. Къде е Той, Великият? Дали е заминал напред, или назад е останал? Дали е слязъл надолу, или нагоре е възлязъл?

3. Той присъства навсякъде и накъдето и да погледнем – надясно, наляво, нагоре, надолу, виждаме произведенията на Неговата творческа сила. Но пътя към Своето свято жилище, мястото на Своето пребивание Той завинаги е скрил от погледите на всички смъртни.

4. Усещаме, че Той присъства в един и същи момент навсякъде и в едно и също време действа и вътре, и вън от нещата, но не можем да кажем, че е тук или там.[147]Можем само да кажем, че „Бог е Дух”!

5. Пред умствения ни поглед се разкрива чудната гледка на необятната вселена. Тя изглежда като един великолепен дом, чиито стълбове и сводове се издигат сякаш някъде изпод нозете ни, крепейки цялото здание в пространството. Не се вижда обаче на какво се опират основите на този дом.

6. Светът прилича на подвижната скиния[148] на Израил, която се носи из вселената от силите на Йехова, придружена от безбройното небесно войнство на Елохим, което победоносно се завръща и се устремява към пределите на вечното царство на мира –  царството на Господ Бог Саваот.[149]

#4 Hristo Vatev

Hristo Vatev

    Administrator

  • Усърден работник
  • 3546 Мнения:
  • Отговорете на въпроса:1864

Публикувано 01 май 2014 - 22:05

[132] Вж. дял втори – І.1:1.


[133] Вж. дял втори – І.2:7.


[134] Вж. дял първи – ІІ.2.2.


[135] „Вавилонско стълпотворение” – ивр. бъркотия, неразбория. Изразът произхожда от Бит. 11:1-9, където след потопа синовете на Ной и техните племена се събрали на едно място и решили да издигнат във Вавилон кула (стълп) до небето. Бог се разгневил на това начинание и разбъркал езиците им, за да не могат да се разбират помежду си. Така те се пръснали по света, без да могат да продължат строежа на кулата.


[136] Закон на Нютон за гравитацията – всяка частица във вселената привлича всяка друга частица със сила, право пропорционална на произведението от масите на частиците и обратно пропорционална на квадрата от разстоянието между тях. Например силата на привличане (F) между двe материални точки с маси M1 и M2 на разстояние S една от друга се изразява с F=G.M1.M2/S2,  където  G е гравитационна константа.


[137] Този закон в Херметичната философия е познат като VІІ принцип или принцип на Рода. Той гласи: „Родът е във всичко; всяко нещо притежава свой мъжки и женски принцип и тази двойнственост се проявява във всички области на Битието.” Учителят го нарича още Всемирен закон на Любовта. Вж. дял трети – 9:3.


[138] „Изход” – втора книга от Петокнижието на Мойсей, описваща двата възлови момента в историята на Израил като народ: бягството от Египет и даването на Закона. Като конкретно събитие „Изход” ознаменува раждането на израилтяните като народ, след като в продължение на 430 г. живеят в Египет, а при две от династиите дори са били роби.


[139] Тук вероятно се има предвид, че фараонът и Египет символизират материалното робство.


[140] Вж. дял втори – ІІІ.5.


[141] Неофициален съд, избиран от спорещи страни по взаимно съгласие. Всяка страна избира по равен брой арбитри, а те си избират председател.


[142] Вж. дял първи – І.5:13.


[143] Вж. дял първи – ІІ.2.2:21. и бел. №74.


[144] „Око не е видяло и ухо не е чуло, и на човек в сърцето не е дохождало това, което е приготвил Бог на тези, които Го любят” (І Кор. 2:9).


[145] Вж. дял трети – 1.


[146] Вж. дял трети –2:3.


[147] Вж. дял първи – ІІ.2.2:21 и бел. №74.


[148] Скиния (гр. палатка, шатра) – преносимо светилище, което символизира Божието присъствие, т.е. мястото, обитавано от Бога на земята. Тя е първообраз и поставя началото на поредицата Божии „обители”, които минават през храма, тялото на Христос и Божията Църква в Небесния Йерусалим.

[149] Вж. бел. № 32.




0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни