1923 г., ИЗГРЕВ

[blagodari]

1923 г., ИЗГРЕВ

Първите стъпки по неотъпкания път се отправяха към една хубава поляна, оградена от север и запад е още по-хубава борова гора. Снежна на 22 март, а по-късно слънчева и светла, тя ни приюти като в любовен скут, стопли ни и ни даде възможност да откриваме сродните нам души и да им се радваме. На тази поляна ставаха чудни събития. Тук ние можехме да слушаме, да гледаме и да обичаме необикновеното и неземното, което виждахме в лицето на Учителя. Той не идваше всяка сутрин. За да дойде от „Опълченска" 66, минаваше през цяла София. Сам или с други той идваше на Изгрева заради нас, за да притури към радостта ни още радост, към знанието ни още божествено знание, към възхищението ни - ново възхищение.

Няколко палатки се построиха и братята оставаха за по-дълго на Изгрева, да посадят, да поуредят новия ни дом. И домът се устройваше - бавно, свободно и само с Любов. Учителя очакваше да се устрои Изгрева, но никога не е чакал, а активно движеше общата работа. Беседите стават все по-редовни, членовете на Обществото се увеличават и не се усети как протече времето до събора. През 1923 г. съборът не се проведе в Търново, а в София. И то младежки събор, първият младежки събор!

Аз отидох за първи път на събор и имах своя палатка. Беше толкова чудно! Любовта се прояви още с встъпването ми в ученичеството. Братята бяха много

внимателни към нас. Брат Тулешков намери палатка и се погрижи за нашите удобства. Повече се грижеше за мен, понеже бях крайно стеснителна и неспособна да се справям в непозната обстановка, особено при нови хора. Но имах палатка и бях заобиколена от грижи. Съборът беше за мен като приказка.

*

Работа, много работа!

Много работа предстои на ученика, когато срещне Учителя. Освен ежедневната, която бе неминуем спътник в нашия живот, имаше и една друга работа, невидима и нечута от никого, но велика, красива и резултагна. Ученикът работи върху своя ум, своето сърце и своята воля. На ученика се задават особени задачи, чрез които в предната част на мозъка се образува фин апарат, способен да възприема мисли от възможно най-високия мисловен свят; дават му се преживявания, които преобразуват сърцето. Затова още преди 2000 години е казано от Христа: „Сине Мой, дай ми сърцето си!" Ученикът значи дава сърцето си на Учителя. А това не е дума, не е жест или пожелание. Това е процес, това е работа. При всяка работа ученикът развива и своята воля.

При работа на физическото поле, при работа на умствения или сърдечен свят, дълбоко в своята душа той е при своя Учител и работи неуморно. Затова казвам: Работа! Много работа!