Времето около първия събор на Братството

[daaah]

Времето около първия събор на Братството

В град Сливен живее и работи един високо просветен българин. Той е един от онези незабравими люде, които живяха дълго с духа на възрожденството и представят една скъпоценна европеизирана украса сред все още не особено просветеното множество на градовете.

Доктор Миркович, за когото става дума, е един от потомците на високо патриотичния род Миркович. Той има внушителна осанка и от него лъха непринуден аристократизъм, макар че зад себе си има преживяни години в Диар Бекир, заради дейност, насочена срещу вековните поробители на българския народ. Рождената дата на доктор Миркович е най-вероятно 1828 г., като се има предвид, че той е завършил медицина в Монпелие в 1856 г.

Доктор Миркович е един от най-старите лекари в България, неколкократно награждаван за заслуги както към народа, така и за заслуги в медицината.

Един ден през 1860 г., когато овошките в сливенските дворове са вече в буйния си разцвет и зеленина, из града се носи къде шепнешком, къде малко по-смело една новина, която за сливенци е вече потвърдена от това, че пред къщата, където живее докторът, спира едно старо ландо от тия, с които в по-големите градове се возят важните господа. Къде ще пътува докторът? - питат се сливенци. Не след дълго време по-видните граждани и такива, които знаят да мълчат, разбраха, че д-р Миркович заедно с Драган Цанков ще заминава за Италия, където двамата просветени родолюбци ще поставят пред главата на католическата църква - тогавашния папа - въпроси във връзка с духовната и политическата свобода на българския народ.

Доктор Миркович е любимецът на сливенци. Те се гордеят с него. Знаят, че освен със своята професия като лекар, той е известен и с голямата си култура. Нали той е авторът на една от най-старите български граматики и е родоначалник на природолечението и хомеопатията. Докторът започна по-късно да издава списанията „Нова светлина" и още по-късно, към 1903 г. и списанието „Виделина".

Годините на затворения в робия народ минават мъчително. В село Петра, Силистренско, живее бедното но честно и благочестиво семейство на една скромна, добра и чистосърдечна девойка. Още през 1829 г. дядо Пеню, бащата на единствената дъщеря, се готви да побегне в Бесарабия, защото не може да гледа безчинствата на чифлик-сейбиите и разбойниците, които вилнеят по тези места. Те заграбват добитъка, стоката и покъщнината, а някога и хора. В Бесарабия не му се удаде да отиде, но отвори му се път към едно от карнобатските села, където се заселва и омъжва дъщеря си за добър и честен селянин Киро, роден в Сливен. От този брак на 13 юли 1866 г. се ражда момче, което наричат с името на единия дядо - Пеню.

Станал вече младеж, този Пеню расте умен и с благороден характер. Той наблюдава живота край себе си и обиква своя род и отечеството си така, че още седемнадесет годишен се записва доброволец във войската и в 1885 г. участвува в сръбско-българската война.

Д-р Георги Миркович

Когато Пеню завършва 21 години, с него става нещо необикновено. Дори самият той се учудва, а и домашните му забелязват, че понякога той разказва чудновати неща, които наистина на пръв поглед изглеждат чудновати, но които не закъсняват да се сбъднат. Какво е това? - питат се домашните му. Халюцинации ли са тези приказки или пък у младия човек започва да се изявява някаква вродена дарба? Младият човек върши всичко разумно, а това показва, че проявите му не са нещо нередно в него, а са резултат на нещо по-висше от проявите на хората край него. Някои хора с по-прозорлива мисъл и интуиция, каквито се срещат навсякъде, са вече уверени, че той има ясновидство.

В ред предсказания той говори и за себе си, като твърдял, че му предстои да срещне своя учител, който ще го постави на истинския път в развитието му и заради когото той е дошъл на земята. Казвал е, че ще си замине рано от този свят, което се сбъднало, защото той починал на 27 януари 1918 г. едва петдесетгодишен.

Животът на Пеню Киров се развивал така, че той наистина срещнал Учителя, преместил се да живее в Бургас и се счита като основател на Бургаското братство.

Третият от първата тройка ученици, съдбата на които е да бъдат единствените посетители на първия духовен събор, е Тодор Стоименов.

През месец май на 1872 г. в град Пазарджик се ражда в бедно, живеещо в оскъдица семейство, едно бледо слабичко момче, което нарекли Тодор (Теодоси). Хората дори не вярвали, че този нежен организъм на новороденото ще оцелее, но детето живяло, гледало с малките си очички света и така стигнало до една година.

Но нали всяка жива Божия твар има и своя съдба, случило се така, че малкият Тодорчо заболял от едра шарка и паралич, които болести оставят един дефект в дясната му ръка, който останал и до края на живота му. Още като дете Тодорчо проявявал необикновена любознателност и домашните му били принудени да слушат как той чете с тънкото си звънливо гласче своите уроци в бедничката стая. Забелязали те и голямото вълнение, което го обхващало при четенето на ония места от урока по история, където се описвали важни събития. Когато прочитал онези редове, в които се говорело за освобождението на България, станало едва преди около 7 години след неговото раждане, гласът му замирал в трогателно вълнение.

Пеню Киров (отляво) с Тодор Стоименов (около 1915 г.)

Тодор е вече юноша на седемнадесет години. Положението на семейството не позволява той да продължи учението си и затова се залавя да помага на баща си в кожарския занаят. Момчето страда за училището, тъй като е възлюбило четенето и писането, но е принудено да остане при баща си в работилницата.

Но както всяко нещо, така и съдбата на Тодорчо е променлива. Така се стичат обстоятелствата, че младежът, влизайки в осемнадесетата си година, постъпва като писар в Пазарджиклийската община. Това е работа, която му приляга повече и той я върши с по-голямо удоволствие от това, което е вършил в кожарската работилница.

Така изминават три години и когато юношата става двадесет и една годишен, заминава за Бургас, където успява да постъпи като секретар в Бургаския окръжен съд. Град Бургас е вече център на духовен живот, тъй като там се подвизават просветени люде, които с жажда търсят отговор на вечните въпроси за невидимия свят, за смъртта и безсмъртието на душата. Образувано е общество, в което влизат доктор Миркович, Пеню Киров, Сотир Щерев, Цанев, Паскалев, Стойчев, Илия Зурков, Велчев, Гарвалов, Апостолидис, Димитър Македонски и хаджи Стоянка Галчева. Те всички са запознати с Учителя, който бавно ги извежда от неясната, малко мъглява и смайваща, а понякога и опасно илюзорна атмосфера на спиритизма, за да ги поведе по пътя на ученичеството, където има яснота, наука, закони и благородно усилие за изграждане на добродетелен живот, в който няма сектантство, суеверие и фанатизъм.

Тодор Стоименов влиза в този духовен кръг и се запознава с Учителя, тръгва по начертания вече път и не се отделя от него до края на живота си.

*

До дните на първия събор е изминат значителен път. На тримата най-предани ученици - Доктор Миркович, Пеню Киров и Тодор Стоименов се пада радостта да бъдат свидетели и участници на този забележителен по своята оригиналност събор, който влезе завинаги в ненаписаната и свята история на Бялото Братство в България.

Между тримата братя протичат дни на сърдечно общуване.

Понякога техните срещи ставали само между тях, а понякога при тях присъствувал и Учителят. В тези разговори Учителят ги е подготвял за предстоящия първи събор. Сам Стоименов е бил много изненадан, когато Учителят му предложил да отиде от Бургас до Варна с такова крехко здраве и слаба физика.

- Ще отидеш - казал му Учителят, - но на връщане ще минеш по други пътища и на един кръстопът ще срещнеш човек с бели дрехи, който ще ти покаже пътя за Бургас.

Стоименов до края на живота си е разказвал за този човек с белите дрехи, когото той наистина срещнал по пътя за Бургас и който човек му посочил най-добрия и най-късия път до Бургас.

Приятелите често чуваха този разказ на Тодорчо Стоименов дори до деня 22 октомври 1952 г., когато той напусна земята.

В разговорите между тримата първи ученици и приятели се разбулвали редица истини по духовния живот. Разговорите позволили да се отстранят много заблуди, наслоени вследствие едно неправилно разбиране на духовния живот. Пред тримата приятели и братя реалността се открила такава, каквато е. Отпаднали някои философски концепции на древни и настоящи мислители, на редица теологически комплекси, отпадат буквоядството и догматизмът. Светът, в който ги въвежда Учителят става нова атмосфера на техния живот, а делото му - тяхна съдба. Нараства привързаността и в тях се ражда една неподозирана апостолска преданост, която Учителят вижда и оценява.