Към съдържанието

  • Log In with Google      Вход   
  • Регистрация


                       


1896_1 Двe влияния - Науката и възпитаниетоНауката и възпитанието


  • Please log in to reply
4 отговора на тази тема

#1 Hristo Vatev

Hristo Vatev

    Administrator

  • Усърден работник
  • 3549 Мнения:
  • Отговорете на въпроса:1864

Публикувано 24 декември 2013 - 13:30

От книгата "Той иде", Начални Слова от Учителя в периода 1896 -1904 г.
Издание на Издателство Бяло Братство, 2004 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

От книгата "Науката и възпитанието"
Издание 1896, Варна
Фототипно издание на издателство "Урания"
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

Издание София 2007, ИЗДАТЕЛСТВО СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ
Книгата за теглене на PDF

НАУКАТА И ВЪЗПИТАНИЕТО

НАЧАЛАТА НА ЧЕЛОВЕЧЕСКИЙ ЖИВОТ


„Милост и истина се срещнаха:

правда и мир ся целунаха.

Истина от земята ще прозябне:

  Иправда от небето ще надникне.“


Част 1


Общо въведение
Двe влияния




Светът, в който живеем и съществуваме по необходимост на своята природа, е пълен с тайни. На всяка стъпка нашият растящ умствен живот среща безбройно число явления, които се различават по вид, род и степен. Тези явления произвеждат хиляди впечатления и усещания в дълбочините на душата и подбуждат ума в деятелност с всичките му сили и способности да дири извора на причините и да открие законите, под които се извършват, а така също да отгадае и тяхното значение, което те съдържат за неговото щастие и дългоденствие. Без всяко колебание всички тия тайни феномени, проявления и загадки се управляват от определени закони и се произвеждат от известни естествени сили, положени да постигнат някаква цел в мировий свят; към която целият человечески род се стреми още несъзнателно.

Но по кой път умът ще може да постигне и разреши своята задача, възложена нему от самото му появление на земното кълбо? Отговорът на това питане е: само посредством неговата съзерцающа и наблюдающа сила, и способността му да разбира и проумява всичко, що му се представя да учи. Знанието се е оказало на человека от самото начало като едничкото средство, с което да си послужи в постигането на тази цел. То е било първото качество, което дало умствен характер и първенство на неговия живот. То е било първото оръдие в ръката на человека, с помощта на което да се подвизава и бори против природните сили; първият наставник да го учи как да преодолява и побеждава всичките препятствия и мъчнотии, поставени на пътя му.

Но преди всичко, умственият живот е имал нужда да се подготви по един разумен и правилен начин. Необходими са били постоянни упражнения и постоянна възприемания и усвоявания на истински начала. Това обаче не е могло да се постигне по никой други по добър път, освен по пътя на възпитанието. Самата нужда на человеческото естество е указало на тази необходима храна, която е била единственият елемент за запазването душевния организъм от разкапване Под неговата могъща сила и влияние душевният живот приема определен характер на духовна деятелност, умствените сили и способности получават правилно направление и упътване към постигане задачата на человеческия живот. А тази задача се е състояла в неговото повдигане и избавление от властта на невежеството и от робството на природните стихии, гдето той е бил тласкан и изнуряван за хиляди години под този тежък товар. Та даже и днес, той не е още свободен. Природният свят по всякой начин е съдействал за отклоняването на неговите благородни подбуждения и стремления. Поставен в тясна свръзка с ниските наклонности на своето първоначално покварено естество, той често пъти се е предавал на природните си влечения – да бъде отвличан надалеч от истинското поприще на своето призвание; не веднъж, той е продавал своята свобода, не веднъж той е ставал свинопасец както блудния син. За хиляди и хиляди години той е бил продаден роб и поклонник на природния свят. Раболепствал е пред силите на управляющите, молил се е на Природата, принасял и жертви и всесъжения по всякой начин и то само да придобие нейната милост и благоволение. Но неговите молитви и неговите всесъжения и пожертвувания са оставали ялови, без да принесат каква-годе полза.

Природата, която поетите велегласно са я възпявали и украсявали с хубост и добродетел, не се е интересувала да знае за детинските мисли и желания на человека. Необходимостта изисквала, щото той сам да се заинтересува за своето бъдеще и сам да почне да го приготовлява от условията и материалите в ръка. Всички други мечти са били празни, порядъкът на Природата е бил неизменяем. Дали человек бил гладен, или жаден, слаб или страждующ, болен или умирающ, това е било все едно за нея. Тя хладнокръвно го е посрещала и изпровождала вън от своето владение. И колко често пъти той е бивал ограбван и лишаван от всичко, що му било най-мило и драго? Горчивата опитност, която человеческата душа постоянно изпитвала от лишението на съществената храна и от която естеството й е имало нужда всякой ден, се явява в сърцето и ума на древните поети и мъдреци, които са възгласявали истината в следващите думи: „Не вика ли мъдростта и не издава ли разумът гласа си? Глупави, придобийте остроумие и вие, безумни, придобийте разумливо сърце! Послушайте, защото езикът ми ще говори изящни неща! Елате, яжте от хляба ми и пийте от виното, което размесих! Оставите глупостта и бъдете живи, ходете в пътя на разума!“

Человек не е можал да остане сляп завинаги към тази истина. Необходимо е било за него да се пробуди от съня на невежеството, нуждата на неговата духовна природа го е заставяла да мисли за своето бъдеще, да се стреми и развива в пътя на истинското знание. Рано или късно той трябвало да съзнае, че помощта за неговото избавление няма да дойде от никъде другаде, освен от самия негов род. Неговата надежда трябвало да бъде обърната към великият Дух, който е живеел в душата му и който действително притежавал балсама на неговата рана и философския камък на неговата сполука. Онази мисъл, която е послужила да вдъхне в душата на человека великата надежда, че има изходен път от безизходното положение, отбелязва велика епоха в неговия живот. Тази пътеводителна звезда, която го повела към Обетованата земя, му показала истината с окото на вярата, че големи променения има да стават в по-последните дни на Земята.

Самата Природа, която днес го притеснява, плаши и застрашава със своите тайнствени феномени, с шумните си явления от гърмежи, трясъци, светкавици, привожда в него всяко чувство да трепери в боязън и лоши предчувствия и да прекланя коленете си като роб пред нозете на своя жесток господар. Даже и тази Природа ще видоизмени своето поведение спрямо него и тя ще покаже светлото лице на своето естество, ще почне да му служи и пригождава като нежна майка и да му приготовлява всичко, от което има нужда. Всичко това ще се изпълни, когато той почне да разбира езика на Природата – своята майка – и да слуша заповедите й и добрите й съвети. Времето да се изпълни това пророчество е наближило. Ние сме почти в началото на пролетта. Благовестието хлопа вече пред нашите врата.

Но преди человек да влезне в Новата земя, към която Духът го ръководи, за да получи своето наследствие и свобода като пълновъзрастен, той трябва да научи първите начала и закони на истинският Живот. Именно, да обуздава природните си наклонности, да владее животинските си влечения и страсти, да изкорени от себе си всички себелюбиви желания и стремления, извора на всичко зло в частния и обществения живот, и по тоя начин да може да приеме законите и началата на разума, висшето естество и да почне да упражнява онези сили и способности на умо-разумното знание, които ще му дадат ключа на истинския успех. Те ще го въведат в царството на оня мир, в когото умът намира най-високото си призвание да употреби природните сили като основа за своето духовно въздигане от положението на един раб и слуга до положението на господар и владетел в царството й. Тогава человекът трябва да съзнае, че той не е само плът, кръв и косми, но е воля, надарена с ум и душа!

Но по кой път и по кой начин человечеството ще може да постигне и осъществи всички тия обещания и блага? Отговаряме: с помощта на науката и възпитанието. Този отговор може би ще повдигне недоразумение у някои умове, па даже и ще ги съблазни с мисълта, че това е блуждаеща химера. Навярно те ще ни посочат за пръв пример нашето отечество със своите си заведения, училищните ни учреждения с техните учители и ученици, нашата дипломация със своите си министри, законоведци, съдии, чиновници и водители, нашата интелигенция със своите образовани младежи от всичките разреди на обществения строй. И след това ще кажат: „Оправдавате ли сега вашите думи, облагородило ли ги е образованието? Попитай обществото, и то ще ти каже цялата истина.“ Това, което ни се навежда, е вярно, но трябва ли от това да заключим, че образованието е причина на злото у нас? Може би това да ни се вижда истинно до нейде си, но ние не можем да допущаме такова едно заключение, което не почива на никакви основи. Нам ни е известно, че болестите и заразите в органическия свят не произлизат от здравословните условия на хигиеническите закони, а напротив – от неизпълнение на тия закони, които самата органическа природа ни диктува. Този факт ще ни доведе към по-право и ясно разбиране на този важен въпрос. На същите основания порокът и нечестието не произлязват, нито пак се развиват от образованието, но са следствия и резултати от поквареното естество на изродица человечески същества, на които умът и душата са заразени с холерически мисли и желания. На такива человеци, колкото много и колкото добро образование и да им дадем, ако тяхното естество не се измени по дух, те ще си спазят същия стар нрав. Че в това има истина, може да се види и от народната поговорка, които казва, че вълкът по-лесно променява космите си, отколкото нрава си. Има дълбока причина, лежаща вътре в естеството на человека, за това странно явление, което науката нарича хередитарност (наследственост). Жесток природен закон действително, но все-таки истинен.

Такива опасни человечески микроби в което и да е общество, горе долу образовано, рано или късно ще се узнаят от общия дух, който ще ги изтика вън от здравия организъм на социалния строй. Този социален строй на здравия организъм по естество не може за дълго време да търпи разстройство и анархия в себе си. Това правило е общ неизменяем закон на Природата. Един организъм, какъвто и да е той, според този закон, трябва или да изхвърли от себе си лошите вещества и зародиши, или да престане да съществува като такъв – едно от двете. Тази е естествената причина, която заставлява всякой добросъвестен человек да се пази от гибелните влияния и да отбягва лошите злодеяния.

Животът е тъй устроен, щото всяко дело, каквото и да е то, приема своята заплата според вътрешното си достойнство. Това е едничкото върховно мерило. Но подобава ли и на нас, хора с просветени умове, да храним онази изтъркана мисъл, както простите и невежите, че светът ще се свърши от учението и учените? Може ли да се предполага, че в това има каква-годе истина? Действително, свършекът на света ще дойде, но на кой свят – ето въпросът. Ще кажем, но нека се не плашим от отговора: свършекът е на света на заблуждението, на неправдата, на беззаконието – света на стария грешен Адам трябва да погине и умре безвъзвратно, а продължението на Новия свят, света на Добродетелта, трябва да вирее и пребъдва във век.

Нашият предмет обаче, разгледан по-дълбоко, ще докаже, че у нас владее невежество, придружено с лоши навици и пороци, страсти и желания, зле подквасени и наклонени от егоистическото образование, целта на което е да експлоатира живота на другите за своя облага. Става ясно тогава, че у нас истинските начала на науката са едвам хванали корен. Възпитанието си е едвам в пелените, неговият глас се чува едвам като на пеленаче дете, неговото благородно влияние едвам се усеща от затъпелите ни от порока сърца. Може на ни се възрази пак и да ни се наведат други примери за по-силен довод: като например Англия и Америка и да ни се посочат големите недостатъци и злини, които владеят и в тия образовани държави. Това не го отричаме, признаваме тази горчива истина, но и този довод принадлежи на софистическата философия, която, като общо правило, не гледа истината в лицето, но в гърба. Нима лошото положение и състояние в тях е причинено от науката и образованието? Ако някой може да ни осветли по-добре върху този въпрос, той ще бъде вторият Жан-Жак Русо. Ние ще кажем накратко само това, че в Англия и Америка, гдето науката и възпитанието са хванали по-дълбоко корен и гдето предразсъдъците са изгубили своето средновековно влияние, в тях днес се е развила по-разумна и человеколюбива свобода, въздигнали са се повече благотворителни общества и учреждения, има по-голям интерес във всенародното подобрение; общественото им мнение седи на по-твърда основа – поставено е по високо от управлението; порокът не се прикрива, нито пък похвалява и защищава. Там се употребяват всевъзможни средства и начини за изкореняването и премахването на злото. И то не от правителството, а от самото общество, което е силата и двигателят на всички благородни преобразувания. В тия държави различни человеколюбиви общества и дружества харчат ежегодно големи суми и правят всевъзможни себепожертвувания за просвещението и духовното повдигане на бедните класи. Това свидетелства статистиката. Тук има една необорима истина, че под влиянието на благородните сили на живота и неговите благи духовни подбуждения тези хора са почнали по-дълбоко да съзнават своята длъжност спрямо другите и спрямо изискванията на великия биологически закон.

Науката е подигнала своят глас в полза на тази истина. Тя ни е уведомила с необорими доказателства, че този закон царува навсякъде в мировия свят. От прилагането на условията и началата, които той диктува в живота, зависи здравословността на коя да е органическа деятелност. А да облека чистия смисъл на този закон в прост език, ще изразя следващата мисъл: добрият живот и благоденствие на твоя ближен са необходимо условие както за него, така също и за твоя добър живот и твоето благосъстояние. Това е една физиологическа истина, която никой просветен человек не отрича. Кой е онзи, който не знае, че от правилното работене на функциите и от доброто състояние на органите ни зависи общото здраве и дългоденствие на тялото? Малка една болка в който и да е член на тялото изведнъж се отражава върху целия ни организъм и нарушава мирът и спокойствието на живота ни. Нима това, което е истина за физиологическия живот, не ще ли бъде тъй също истинно и за социалния живот? Не е ли същият естествен закон, който и в единия, и в другия случай диктува същите първоначални условия? Да, без всяко съмнение той е същият природен закон, приложен в по широка смисъл. Онова, което е необходимо за здравето на тялото, е тъй също необходимо за благоденствието на обществото. От основните принципи на този неизменяем биологически закон зависи нашето бъдещо щастие или нещастие.

Разбира се, като сме съпричастници на един общ организъм и членове от една и съща фамилия, ние не можем да избегнем последствията, които следват от общото ни поведение, за зло или добро. Добрият ни или лошият ни характер ще отрази своето влияние неизбежно върху общественото здраве и състояние. Не само това, но още ще остави неизгладим отпечатък върху бъдещето поколение. Зародишите на доброто или злото ще са пренесат от един род в другий посредством кръвта на Живота. По такъв начин ще станат семена на почвата за бъдещата жетва. Кои от тези семенни зародиши ще успеят да развият своите качества ще зависи твърде много от външните и вътрешните условия на социалния строй и до голяма степен от волята на человека да възприеме кой и да е от тях в организма на душата си и да им даде място да виреят и растат свободно. Възприети и загнездени веднъж по този начин, те очакват вече благоприятните моменти да проявят вътрешната си природна деятелност. В това естествено предразположение на волята – да храни лошите зародиши и желания в душата си – лежи една от най-големите опасности за просвещението.

Влачени постоянно от вътрешни пориви на грубата си природа, ние често пъти избираме онези начала за наш идеал и онези предмети за наша цел, които по естество влекат след себе си най-лошите и гибелни резултати за духовното ни въздигане, т.е. въздигане, което заключава целия ни душевен живот, а не част от него, както това най-често се разбира от известен клас мислители. Тази истина се потвърждава от историята на человеческия напредък. Във всякой век духът на просвещението е имал да се разправя и бори със заблуждението, лъжата, измамата, неправдата, порокът и беззаконието Види се, человеческото сърце по природа повече е разположено към тия неща, от колкото към нещата на Истината, Добродетелта, Правдата, человеколюбието и благочестието. Това се доказва от факта, че по причина на изопачените си понятия за Живота ние постоянно се отвращаваме от Истината и от нейните изисквания. Постоянно отхвърляме нейните условия и следователно постоянно страдаме за своето упорство. Какви ли не злини и нещастия не са ни постигали за този ни единствен грях. Всичко сме готови да жертваме в този свят, само да не приемем Истината. Странно явление! Целта на живота ни е тъмно определена, скитаме се още из мрака на световния вихър. Господствующите мотиви и днес още са илюзиите на славата, сластолюбието, егоизмът и жаждата за златото – мотиви много добри за пълзящите, но не и за человека, съществото на разума. Лудостта да се покланяме на златни телета, както старите езически народи, не ни е оставило още. То се разбира, че светът мени постоянно своя образ. Идолослужението е взело друг вид и форма, но все-таки в тях няма живот.

Разумът се е дал на человека не за друго, освен да го научи да дири истинските си нужди и интереси за своята душа, която се нуждае от здравословна храна – храна, която може да се придобие с труд и постоянство в Доброто. Лъжливата философия, която ни е ръководила и мамила със своите гладки учения, че не вреди какви средства употребяваме за постигането на своите желания – целта, която гоним, ги оправдава. Йезуитско учение – този път няма да изведе никого на добро бъдеще. Вярно е, че ние оправдаваме постъпките си от целта. Но такова едно поведение на кой и да е человек не може да се оправдае от мерилото на висшето Добро. За благородни цели се изискват и благородни средства – този е общият закон, неизменяемият път на Истината. Така работи и действа Духът, когато произвожда и ражда нещо добро. „Според семето – и плодът“ – казва поговорката. Не знаем ли, че всичките благодетели и добродетели в человечеството са се родили и произлезли от добри и благородни майки? За тях са се дали най-светите жертви. Има ли някой да оспорва това? Нека ни докаже противното. – „Майки, майки иска Франция“, казва Наполеон Великий. Но тези майки не са създавани без Добродетел. За да се постигне великата цел на Живота ни, необходимо е да живеем като человеци, като братя и сестри, произлезли от един и същ Баща, свързани с тясната свръзка на Любовта.

Сега ако всякой един изпомежду ни така се ръководи и се вдъхновява от това начало и така изпълня изискванията на този велик закон, той непременно ще произведе същите резултати и ще принесе същите благи плодове – на мир, благоденствие, успех и духовно просвещение и въздигане. Под такива условия животът ни ще развие онези благородни чувства и качества, в които Добродетелта и Истината ще се отражават като в огледало. Духът ни тогава ще има такава съвършена среда като светлообразния етер, която ще ни открива посредством своите вълнения хубостта и величието на една Жива вселена, която се простира пред ума ни. Един миров свят, който е пълен с биенето на пулса на Вечния живот, в когото се въздигаме и постоянно оживотворяваме.

От фактите на ръка длъжни сме да приемем поначало истината, че науката и възпитанието са два от необходимите елементи за сближаването и развиването на народите и обществата. Посредством тях трябва да очакваме своето освобождение от мрака на невежеството и от робството на природния грях, вроденото себелюбие, което е всяло всичките злини и нещастия в този земен живот. Този порок, според Дарвиновата теория „еволюция“, е останал от грубото естество на человека, когато той е минавал през епохата на своето физиологическо и физическо развитие, когато борбата за себесъхранение и борбата за живот са били на върха на своята апогея, когато всичките други человечески благородни качества и способности са били дълбоко заровени и занемарени под игото на тая владеюща сила. Че в това показание има истина, не иска и доказателство, не трябва да ходим твърде надалеч, за да се убедим в истинността на тази мисъл. В нашето естество още тлеят хитростта на лисицата, лукавството на змията, ненаситността на акулата, свирепостта на тигъра и зверството на горилата. То е взело хиляди години на человеческия Дух и ум, само да се извлекат от под това бреме. Колко хиляди и милиони невинни жертви са се изисквали да се пренесат, докато человек се доведе до онова по-пълно съзнание на своето битие, че той има по-свята длъжност да върши в този свят, че не се е родил само за да яде, пие и умира като животно, но да се усъвършенства и заякчава със сила и мощ и посредством силата на разума в идеята на миросъзданието. И посредством своя ум, сроден с душата, да се възвиси до понятието на нравствения свят. И да влези в духовното мирообразование, гдето Истината и Любовта вечно вълнуват и движат душата към неизследимите области на живота във Вселената.

Но тук може да се подигне друго едно възражение от някой други мислители. Възможно е, казваме. Те ще ни кажат следующето: „Добре, като учите, че науката и възпитанието са единствените средства за в бъдеще, от които человечеството трябва да очаква своето спасение, тогава где оставяте вярата в Бога и религията, които през толкова хиляди години са водили человеческия род и постоянно са го учили в изпълнението своята длъжност към Бога и към своя ближен?“ На това питане ще отговорим направо. Истината ще си е Истина през всичките векове. Тя ще има същото влияние и сила в душата ни, когато и да е и където и да е, под какъвто вид, форма и образ и да ни се представи. Стига само видът, формата и образът да са действителни представители и същински въплъщения на висшето Добро. Религията ще си стои там, гдето си е била. А за в бъдеще, ако иска да има почит и влияние, тя е длъжна да промени своето настоящо наклонение. Има нужда да се съобрази с научните истини и да напусне старите си нрави и обичаи, които по неведение е допуснала за свой частен интерес, а не Божий. Необходимо е да почне да учи Истината без никоя преправка – Истината, която просвещава и е съгласна с целостта на Живота и разума, живата Истина, която облагородява и възвишава человеческата душа в Добродетел. Онази религия, която е образ и представител на живущия Бог Йехова, ще си държи същото място в душата, което е имала отначало и досега. Но при всичко това не трябва да храним лъжливата мисъл, както израилските фарисеи и садукеи, които казваха: „Отца имаме Авраама.“ „И рече им Йоан: „Сторете прочее плодове достойни. И не мислете да се оправдавате. И тъй, казвам ви, всяко дърво, което не прави добър плод, отсича се и в огън се хвърля.“ Този закон е истинско мерило. Всяко учение, всяка система, всяко устройство и постановление, които нямат за върховна цел подобрението на духовния ни живот, ще изчезнат пред съда на разума, както слама в огъня.

Важно е да правим разлика помежду понятията за вяра и религия. Вярата е духовна способност, една от силите на ума, която играе важна роля в целия живот на человека; когато напротив, религията е душевно произведение, произтекающо от известно настроение на душата, към известен предмет, от когото се предполага да зависи нейния вътрешен мир. Това религиозно произведение може да се мени във вид, образ и степен, според вътрешното ни умствено и духовно развитие и образование. От тази естествена причина произлиза разницата, че това, което е религиозно за едного, е съвсем ирелигиозно за другиго. Един пример: непогрешимостта на папата, което е религиозно за католика, е до висша степен ирелигиозно за православния и протестантина. Навярно това се потвърждава и от постоянните стълкновения на самите религиозни системи една с друга.

Разбира се, че всичко това произтича от разликата на убежденията у различните умове, които различно са настроени и разположени Това обстоятелство ни навожда към действителната истина да заключим, че един и същ предмет може да се разглежда от различни точки и положения, които по естеството са свързани с интереси, които нямат нищо общо със самата същност или субстанция на предмета. Обаче тия частни интереси упражняват голямо влияние върху душевното ни настроение и много пъти ни заблуждават и отклоняват от пътя на духовното ни просвещение. Тогава става необходима нужда от наша страна да изпитваме всяко религиозно произведение дали има солта на Истината, или не. И щом намерим, че му липсва тази сол, то е наша свята длъжност да го турим настрана като человеческо заблуждение. Истинската религия трябва да очисти себе си от всичките си дрипели и парцали, които времето в миналото и ги е окачило по частни человечески съображения. В света няма вечни форми. Всичко се мени, съблича и преоблича според вътрешните си естествени нужди. Всичко расте и се развива съобразно с онзи вечен закон на Живота, който мени и преобразява всички неща в Природата, съгласно с общата деятелност.

Нашия духовен характер се създава от Истината и Добродетелта, а не от лъжата и самооболщението. Не е какво мисли человек за себе си, но какъв е на дело. Като общо правило, человеците имат високи понятия за своето его, но времето ще пресей всички един по един и ще произнесе своята присъда за или против. Ние сме създадени да мислим и да правим избор помежду нещата и да следваме пътя на здравото учение, а не да приемаме всичко за непогрешима истина, като да е излязла направо от Божиите уста – без всяко съмнение. Бог говори Истината, ала человек по причина на своето паднало естество иде му отръки да говори и двете. Тук именно лежи една от опасностите за успеха на истинската религия. Обаче това не е така с вярата – тази сила на душата, посредством която человекът от самото начало на своето възраждане е почнал да питае Любов към онова невидимо Същество, създателя и подкрепителя на всичкий мировий свят. Тази вяра е вършела велики дела и добродетели, тя е въодушевлявала неговата душа с мисли свети, с мисли велики, с идеи възвишени за доброто, за хубавото, за истинското. Тази вяра и днес е самият мощен двигател и в науката, и възпитанието. Тя е силата на любовта към знанието на Истината, която ни принуждава да се стремим да дирим и изпитваме всичко. Каква самоотверженост е почнала да се развива днес в душата на человечеството! Какви жертви се правят от всички благородни хора, само да ни се даде случай да видим лицето на онази деятелност, която лежи скрита в дълбочините на Природата! И каква Радост ще изпълни душата и ума ни, когато само сполучим да надникнем в дом й! Да, велика и блага Истина, светлина на Живота ни, която подбужда и въодушевлява ума ни и душата ни към велики подвизи и стремления.

Ние сме говорили вече доволно върху общия характер на предмета. Обаче, за да бъдем по-ясни и вразумителни в по нататъшното третиране и разглеждане на тази тема нека подигнем един важен въпрос: що е наука и що е възпитание Този въпрос е жизнен; трябва да му се даде какво-годе място. В същност въпросът представлява два процеса на двояка деятелност вътре в умственото и душевно мирообразование на человека. Те изявяват характера на неговото сложно естество, което е заставено от върховните природни закони да действа и работи за поддържане устройството и порядъка на вътрешния си свят. Мислите и желанията по същите начала, както и във физическия свят, се стремят към центъра на теготенето, т.е. към началото на нещата. Това стремление на мислите и желанията по същия закон, както и във веществения свят, произвожда деятелност, която се отбелязва с постоянни акции и реакции от едно състояние в друго, които са причината за постоянните променения на умствената и душевна деятелност. Достойнството и качеството на тия вътрешни влияния създават почвата за нашето здравословно развитие. Ако нашите мисли и желания се подбуждат от истински начала и се привличат от висши цели, то и следствията от тази деятелност ще бъде благотворителна за ума и душата. Ако не това, то противното ще последва.

Вътрешната сила в Живота има за цел уреждането на мислите и желанията в естеството на душата и нейното правилно и истинско запознаване с нещата, предметите и силите в Природата. От това правилно разбиране зависи истинското ни просвещение. Науката в този случай е резултат от мисленето и наблюдението на ума върху явлението на Природата, а възпитанието е резултат от знанието и прилагането на духовните естествени закони в душевния ни живот. Възпитанието е необходимо за истинското знание и истинския успех. То е тъй нужно, както здравото тяло за здравия ум. Образованието в най-широката си смисъл не е нищо друго, освен процес на въплътяване на благородни мисли и добри желания в Живота на человека. От това можем да съдим, че колкото повече такива елементи притежава един народ, толкова той е по-образован и развит духовно; и колкото по-малко има, толкова по-долу стои в лествицата на своето духовно възраждане.

Предметът по естество има двояк характер: външен и вътрешен. Външният характер съставлява физико-физиологическата страна на умствения живот, а вътрешният характер съставлява биолого-психическата страна на умствено-душевния живот. Засега нека разгледаме само външния характер на предмета: що е наука, где е полето и областта на нейната деятелност, каква е задачата й за живота. Нека хвърлим тогава един кратък поглед върху този въпрос с важните му пунктове и точки.

Тогава що е наука? Под думата наука се разбира обикновено знание, знание на принципи или начала и причини, потвърдени истини и факти. „Наука – казва сър У. Хамилтон (Sir W. Hamilton) 1 – похвала же на познания, имайки във вид на образ характера на логическа съвършеност и във вид на предмет – характера на същинска истина.“ Въобще думата наука се употребява да означи познания, които са били придобити от дълго наблюдение и систематически наредени в съгласие с общите закони на естеството, и направени достъпни за всекиго; а особено такива познания, които се отнасят до физическия свят – неговите феномени, природа, състав и силите на веществото му, и качествата и функциите на живущите клетки или тъкани. Думата наука се употребява и в по тесен смисъл да означава кой и да е клон от науката, като отделно поле за изследване или предмет за изучаване, като например науката на астрономията, химията, геологията, медицината и прочее.

Старите гърци са считали седем науки: граматиката, риториката, музиката, логиката, аритметиката, геометрията и астрономията. На тях не са били познати още отрастъците на модерните естествени науки. Обаче от тяхно време досега големи променения и преобразувания са станали в умствения и духовен живот на человека. Науката с почването на новата християнска епоха е направила гигантски крачки както в полето на физиката, химията, геологията, астрономията, тъй също и в областта на физиологията, биологията, анатомията, психологията и френологията. Тя ни е открила неизчерпаемите богатства на Природата, от които вече се ползваме. Знанието е дало ключа на ума, с който да отваря различните стаи на това природно съкровище, в което са поместени всичките провизии, приготвени за всевъзможните нужди на человеческия живот. Науката е станала днес мощен двигател и спомагателна жизнена сила за напредъка и просвещението. Тя е станала вече преимущество и привилегия на всички, които я любят. Този подтик на человеческия Дух е спомогнал на образованието да стане общо, а с това наедно да тури край на грубото невежество. Ние сме почнали да гледаме умствено на света с друго око – езика на Природата ни е станал по-общо понятен. Науката вече отвсякъде ни е озарила със своята небесна светлина. Физиката ни е запознала със законите и силите на физическия свят, химията – със състава и елементите на веществото, геологията – с миналото на земята, астрономията – с небесните тела и устройство на Вселената. Когато, на другата страна, физиологията ни е запознала с органите и функциите на человеческото тяло, биологията – с началото на органическия му живот, анатомията – с устройството на тялото, психологията – с относителното естество на душата, френологията – със способността на ума и характера на человека.

Человеческият мозък не се вече сматря като едно просто оръдие, което умът употребява за каквото му скимне, но че е седалище на всичките душевни дарби и способности. Той е столицата, в която заседават всичките представители на душата под председателството на ума, който е главният водител на общите дела. Душата по всяка вероятност трябва да е облообразно кълбо от психическа жизнена сила, която приема своите впечатления от всяка част на своята безкрайно чувствителна повърхност, от която зависят мислите до голяма степен. Когато умът се представя да завзема мястото на една жизнено магнитна иглена тръбица, на която върхът се движи и привлича с неописуема бързина към всяка точка на тази душевна вътрешност, към която различните впечатления и двигателни мисли се докосват. По този начин вътрешните и външни действия ту се приемат, ту се предават от един център в друг, от една област на мировия свят към друга.

Има нещо чудно действително в Природата. Този свят, когото гледаме и усещаме, науката ни казва, че е направен от малки кирпичи, наречени атоми. Те са толкова малки, щото едвам ли можем да си съставим какво-годе понятие за тяхното съществуване. Казва ни се, че в главата на една металическа игла, която има два милиметра в диаметъра си, се съдържа толкова много от тия малки частици, наречени атоми, щото ако се заловяхме да ги преброим и ако отделяхме всяка секунда по един милиард, то щеше да ни вземе не по-малко от двеста и петдесет хиляди години, докато ги изброим. Представете си сега каква трябва да е онази велика сила, която е произвела, събрала и свързала всички тия дребни частици в едно и е образувала с тях хиляди и милиони светове, които е пуснала из пространството да се движат с неописуема бързина около определени центрове на тежестта; не само това, а и да почне още да ги населява с живущи и разумни твари, които да се интересуват в нейните работи, а при това и да се стараят по всякой начин да отгадаят нейната цел и намерение. Чудно е това действително!

Законът, който е събудил и накарал человека да се подвизава и стреми в пътя на образованието, е самата необходима нужда на неговия Дух, която произлиза от действията на върховните жизнени закони на Природата. Человек е заставен да се стреми към усъвършенстване чрез постоянен труд. Това може ли да бъде другояче? Кой би работил тогава и кой би се трудил, ако да не ни заставляваше гладът – тази вопиюща нужда на нашия органически живот? Никой. И кой би си болил главата да мисли, и кой би се лутал да вниква в бъдещето, ако да не ни заставляваха различни сили и всевъзможни явления и събития, които произтичат от един свят, който стои много по-горе в своите действия, отколкото природния? Никой. И кой би желал да се облече в по-висшия духовен живот, ако да не съществуваха онези дълбоки подбудителни желания в душата да люби подобните си? Никой. То е великата нужда на умствения и духовен живот, които са заставили человеческия Дух да излезе вън от ограничената си животинска черупка и да се залови да мисли и разсъждава за бъдещето. Неговият троеличен живот го е подбудил да се развива в три противоположни направления – той почва с природния живот като основа, съгражда и развива умствения като среда и пробужда духовния като връх над всичко в своята душа.

От този първоначален подтик на съзерцанието, колкото и малко да е било отпървом и колкото малко да се е усещало от человечеството, то е послужило да се положи основата за нашия разумен живот. От това първо начало на знанието вътре в Духа на человека се е развила днешната културна християнска цивилизация, която се е подигнала върху пепелта на много други, които са погинали и разкапали преди нея. Те са погинали, понеже не са съдържали всичките нужни добродетели, които съставляват главната необходима храна за поддържането на духовния живот на человека. Добрата храна е необходимият елемент за поддържането на какъвто и да е жизнен организъм. Без това й качество тя произвожда във физическия органически свят мършавост, в умствения – заблуждения и мрак, в Духовния – разврат и нравствен упадък на человеческите общества. Не трябва да се мамим – общите закони на Природата са еднакви навсякъде и във всяка област на мировия свят.

Самата дума развитие и просвещение подразумява общо стремление на целият духовен живот към съвършенството на Доброто. Себепожертващият дух на науката отвсякъде иде да поднесе своите услуги на человечеството и да му помогне в трудния подвиг, който има още да извърши, преди идването на „истинското царство на Мира“ или, както Христос го нарича, „Царството Божие“, което е вътре в нази и което ще дойде в своята сила, само когато ние бъдем добре приготвени да го приемем. Това Царство предполага промитането на всичко зло и въвеждането на един нов порядък, който ще бъде вечен. Но преди това време человечеството трябва да възтържествува над природния свят, силата на Духа трябва да го подигне и освободи от материалното и привременното, което така силно още го държи привързано до лицето на Земята като някой пълзящ червей, който едвам е излязъл от дупката на подземието си. Разбира се, че в такова положение и състояние не може да съществува никакво щастие или блаженство.

Но да се повърнем на въпроса си. „Истината е кръг – казва проф. Бородин, – а знанието – многоъгълник, вписан в този кръг. Всяка година, всякой ден ние умножаваме страните на този многоъгълник и се приближава към кръга; ние можем да го достигнем само когато допуснем условия, сиреч вечността. Значи ли тогава, че не трябва да се интересуваме от науката? Разбира се, че не. Винаги е далеч от Истината този, който упорно се отвращава от нея.“ Няма тогава защо да се боим, че ще дойде един ден, когато ще кажем: „Няма вече що да учим.“ Във Вселената съществуват вечни условия за усъвършенстване умствените и душевни сили. Каква ли не удивителна сцена не би се открила пред нашите умове, само ако да можеше да се подигне завесата, която ни отделя от по-напредналите Същества в мъдрост, знание и добродетел в този вечен дом?

„Ако си въобразим – казва сър Хаммонд, – че Божието зрение или наука преди създанието се е разпростирало до всичките и всяка част на света, виждающо всякое нещо както си е, Неговото съзерцание или знание от всичката вечност не полага никаква необходимост на кое да е нещо да се сбъдва.“ Ако и науката сама по себе си да не може да измени порядъка в Природата, което напълно признаваме, тя поне има сила и влияние да ни убеди да живеем съобразно с този порядък. Тъй като нашият успех зависи от съобразяването със законите на висшата Природа, които ни диктуват истинските условия за нашия живот. И това е именно едничкото нещо, към което Духът ни постоянно се стреми – да се научи как да живее, да живее в пълния смисъл на своето естество. Науката обаче в най-дълбокия смисъл е характер от присъществено качество на Духа в человека, стремящ се по вътрешен закон да усвои пътеките на Истината и да схване законите на Природата, за да има сила да подведе енергията й, да положи здрава основа за своето съществуване, развитие, усъвършенстване в Доброто и хубавото – най-възвишения идеал на разума.

Сега нека разгледаме и втората точка накратко: где е полето и областта на науката? Този е един спорен въпрос, помежду философите има различни взглядове. Обаче в интереса на истината, ние сме задължени да гледаме направо на предмета без всяко пристрастие. Настоящият порядък във Вселената се управлява от три главни и основни закони. Те са закона на теготенето, мисълта и биос. Законът на теготенето подразумява материята, мисълта подразумява ума, биос подразумява душата. Тия основни закони управляват разни области на великия Миров свят, отличающи се по степента и качеството на естеството си.

Законът на мисълта владичествува в Умствения свят – седалището на мислите, дарбите, способностите, силите на ума. Царството на този закон е безпределно, то се простира по всичките светове и вселени, гдето съществуват различни същества. Този закон е основата на всяка разумна самостоятелност. Основните му начала са еднакви навсякъде без разлика. По всяка вероятност те се различават по вид и степен, но не и в същност. Тъй на пример понятията, че цялото е равно на своите части, че правата линия е най-късото разстояние помежду две точки, че две линии, равни на една трета, са равни и помежду си, че вътрешните ъгли на един триъгълник са равни на два прави, че точките, които съставляват кръг, са равно отдалечени или отстоят на еднакво разстояние от центъра – тези математически аксиоми не могат да се разбират другояче, освен както си са по естество внушавани в нашите умове. Понятията за Добро или зло не могат да бъдат разбирани по друг противоположен начин, освен както са диктувани от върховния Закон. Онзи, който убие брата си или ограби ближния си, не може да се гледа другояче освен като престъпник. Преместени в коя и да е част на Вселената, нашият характер ще се мери и оценява от всички Разумни същества с един и същ критериум, т.е. с мерилото на Истината. Злото у кое и да е духовно същество не може да се сматря за Добро, понеже всяко едно от тях има свое естество, придружени с качество, които го характеризират като такова.

Законът на биос царува в Духовния свят – извора на Живота, жизнеността, чувствителността, чувствата, усещанията, желанията и вълненията на душата и силата на волята й да възприема и усвоява това, което е диктувано от вътрешните мотиви. От основите на този закон произлиза всичката органическа деятелност, тъй също и същинските понятия за идеята на Доброто и злото, за Правдата и неправдата, за Любовта и ненавистта. В границите му се почва нравствената свобода на избора, в която се опитва всяка духовна деятелност от какво естество е и какви качества притежава. Тук всяко разумно нравствено същество по своят избор решава свободно да си посвети своя живот в слугуването на едни или други начала, в които се възнаграждава или пък се осъжда. Този духовен закон е едничкият, който населява всичките приготвени светове и вселени с живи органически същества. Той е, който преобръща енергията във Вселената да служи на душата за нейното въздигане. Той е, който сипе благословение във всяко направление, който пълни сърцата на всички живи с Вяра и Любов, с Мир и Радост. Биос е вечната основа, първият и последният във всичко.

Третия закон, на теготенето, господарува върху физическата вселена – дома на всички живи органически същества. Границите на този закон са самата безпределност на вечността. Отгде почва и къде свършва ние не знаем.

Но нека се потрудим да си съставим едно какво-годе повърхностно понятие за обширното му владение. „Като приемаме – казва астрономът Елард Гор (Еllard Gоге), – че разстоянието на най-отдалечената звезда, видима с нашите най-големи телескопи, да е 2 300 пъти разстоянието на Алфа Кентавър (Alpha Сеntauri) (съответствующо на разстоянието на една звезда от около седемнадесета величина). Ние имаме тогава диаметъра на нашата звездна система, видимата вселена – 4 600 пъти разстояние на най-ближната неподвижна звезда. Сега разстоянието на Алфа Кентавър от Слънцето е около 4 500 пъти диаметъра на Нептуновата орбита. Следователно, ако ние предположим, че разстоянието на най-ближната външна вселена носи същото отношение към диаметъра на нашата звездна система, както разстоянието помежду Алфа Кентавър и Слънцето се отнася към диаметъра на Слънчевата система, ние имаме тогава следующата пропорция: диаметърът на Слънчевата система, към разстоянието помежду слънчевите системи, към диаметъра на звездните вселени. Разстоянието помежду величините или 1: 4 500 – 4 600 умножено по 4 500 – разстоянието на най-ближната външна вселена е равно на 93 150 000 000 пъти диаметъра на Слънчевата система, който умножен с 5 584 000 000 е равно на 520 149 600 000 000 000 000 мили. „Едно разстояние, което светлината със своята удивителна скорост от 186 300 мили в секунда ще й вземе близо 90 000 000 милиона години да го пропътува“ Нашата видима вселена се състои повече от сто милиона слънца, които имат един общ център на тежестта. Притегателната сила на това средоточие се предполага да е повече от 78 000 000 000 000 пъти по-голяма от тази на нашето Слънце, което, както всички други, се покорява на силата на този монарх; и да направи едно обръщение около този център ще му вземе не по-малко от двадесет милиона години. Това средоточие на тежестта, според астронома Максуел Хол, е близо до орбитата на двойната звезда от шеста величина – 65 Рiscium. Тази хипотеза отрича Мядлеровата теория, която поставя центъра на тежестта в Плеядите и Персей. „На такова голямо разстояние – казва същият списател – една външна вселена, ако и да е със същия диаметър както нашата, щеше почти да се изгуби и да ни се представи само като една малка мъжделива небула.“ Те всички образуват част и връзка на една обширна звездна чепка – нашата видима вселена, която е отделена от всички външни галактики 2 (млечни пътища) чрез една обширна беззвездна пустота – по същия начин, както Слънчевата система е отделена с празно пространство от заобикалящите я звездни сфери.

Причината за невидимостта на външната вселена може да се изясни на едно от трите предположения. Първо, разстоянието даже на най-близката външна вселена е толкова огромно, щото нейната светлина не е още пристигнала. В съображение обаче с Голямата епоха на времето, показана от геологическата история, това предположение е някак си съмнително. Второ, отвъд границите на нашата видима вселена едно „изтъняване“ на светлообразния етер може да се приключва – като да свършва в една абсолютна празнина, която разбира се ще арестува преминаването на всичката светлина от външното пространство. Трето, в обширното пространство, което разделя нашата звездна система от нейния най-ближен съсед, едно погасяване на светлината е възможно да взема място в етера, който по този начин ще действа като едно космическо було – и да крий за всякога от нашия поглед всичките външни галактики. Струве 3 е доказвал, че такова едно изгасяване на светлината действително взема място даже вътре в границите на нашата звездна система. Но всичките достъпни сведения клонят да покажат, че няма ни най-малкият намек за подобно нещо да се случава дотам, додето нашите най-големи телескопи могат да проникнат в пространството.

Обаче случаят може да е съвсем другояче, когато се касае до външните системи. Светлината, даже на най-близката от тях, омаломощена чрез едно разстояние от двадесет милиона пъти на Алфа Кентавър, може съвършено да изгасне чрез поглъщането й в такава огромна дебелина от жидкост, медиум (среда), може би не абсолютно съвършена „Аз намирам – казва Елард Гор, – че Алфа Кентавър, поставена на такова едно разстояние, даже ако нямаше поглъщане, би се преобърнал на една звезда от около тридесет и шестата величина, която според формулата на Погона ще изисква теоретически един телескоп повече от 24 000 крака в диаметър, само да зърнем тази звезда.“ Тази хипотеза обаче не ни възбранява да допуснем, че безбройни подобни системи съществуват във вънкашното пространство, ако и да сме ние принудени да считаме числото на видимите звезди точно определено; обаче числото на звезди и системи, действително съществующи, но невидими за нас, на дело са неизчислими и безбройни.

Бихме ли могли ние да вземаме крилата на един Ангел и да излезем вън от границите на нашата ограничена вселена – до едно разстояние, толкова голямо, щото интервалът, който ни отделя от най-отдалечената неподвижна звезда, видима в нашия най-голям телескоп, да можеше да се счита просто като една стъпка на нашето небесно пътешествие? Какви ли не по-нататъшни създания не биха се открили пред нашето удивляющо се видение. Системи от по-висок порядък можеха да се издигнат и открият пред нашия поглед. Пред тях нашите видими небеса, сравнени, щяха да се покажат просто като едно зрънце пясък при брега на океана. Ние можехме да пътуваме милиони и милиони години в което и да е направление и не бихме срещнали нищо друго, освен нови светове, нови слънца, нови вселени, които постепенно се издигат от вечността и се приближават към нас, като че ли са идвали нарочно да ни посрещнат. Как, питаме се ний, няма ли край, няма ли свод, няма ли небе, което да ни спре! За всякога ли ще е пространство, за всякога ли ще бъде пустота! Где сме тогава ний, какъв път сме пропътували? Да, ние сме още в преддверието на вечността, на която центърът е навсякъде, а окръжността – никъде. Да, велики мисли представлява Вселената за нашето размишление. Мисли, които са пълни със значение за всякой ум и дух, които разбират.

Но да се повърнем на предмета си изново. Тия три свята със своите закони, сили и субстанции съставляват полето и областта на истинската наука. От този троен състав на целия миров свят, тъй тясно свързан и въплътен в естеството на человека, е послужил да развие понятията в самосъзнанието за материята, ума и душата. В този случай веществото представлява формата, ума, силата, душата, живота. Тези понятия са станали предмет на три главни школи или философски системи: т. нар. материалистическа, която приела материята само за съществена; идеалистическа, която приема ума само за действителен; спиритуалистическа, която приема Духа и душата за реални. Всяка една от тези школи по своя начин тълкува и изяснява явленията в Природата. Науката не е отговорна за изопачените и криви тълкувания на тия философски школи. Тия три течения в Умственият свят упражняват голямо влияние върху обществения живот. Според преодоляването на кое и да е от тези учения – такова настроение вземат и хората въобще. Тези влияния са спорадически, проявляющи се в известни периоди на человеческото развитие, като меняват своя образ и степен на умствена деятелност от едно състояние в друго. Възможно е за един ум да мине през всичките. Наклонността ни към едно от тия влияния ще зависи до голяма степен от естеството, начина и устройството на нашето мислене

По определени физиологически и френологически закони, ако в устройството на умствената организация преодолява отражателната идеална мислеща способност, то умът ще приеме идеализма за начало. Ако пак в устройството на умствената организация преодолява елементът на чувствующата осезающа мислеща способност, умът ще приеме материализма за начало. Ако пак в устройството на умствената организация преодолява верующата, духовно мислеща способност, то умът ще приеме спиритуализма за начало. По-ясно в научен език: ако предните центрове в мозъка са повече развити от долните и горните, то умът ще клони към идеализма. Ако пък долните, очни центрове са повече развити от горните и предните, то умът ще клони към материализма. Ако пък горните корони са повече развити от долните очни и предните челни, то умът ще клони към спиритуализма (Духовния свят).

Науката ни е указала вече, че каквото и направление е да вземаме, животът ни ще се определи от общи и неизменяеми закони. Против остена на съдбата никой не може да рита; който иска да избегне нещастията в света, трябва да се съобразява със законите на духовния си живот, който лежи по-дълбоко от коя и да е друга деятелност. И единственото спасение за кого и да е от беззаконието на този свят е вътре в дома на този Живот, който дава свобода и самостоятелност в достойнството на характера. Но за да се избавим от недоразуменията и съмненията, които се повдигат почти на всяка стъпка в полето на образованието, и за да можем да разпознаваме кои неща съдържат научни истини и кои не, ние трябва да се ръководим от следующето правило, което науката е положила за основа. Нека приведем думите на английския учен мъж, покойния професор Хъкслей (Huxlеy) 4: „Има една пътека, която води до истината тъй уверено, щото кой и да е, който я следва, трябва непременно да пристигне предела или точката на целта, без разлика дали неговите способности са големи, или малки. А затова има едно общо водещо правило, чрез което един человек може всякога да намери тази пътека, да се пази от заблуждения и да се отстранява от тях.“ Това златно правило гласи така: „Не давай неограничено съгласие на никакви предложения, освен за тези, на които истината е тъй явна и ясна, щото само те са вън от всякое съмнение и подозрение.“

Чрез произнасянето на тази първа заповед на науката съмнението се е напълно посветило ней. Тя го е пренесла от седалището на покаянието, гдето е било за дълго време осъдено и турено помежду ужасните грехове. Сега тя го е поставила на първо място помежду първоначалните задължения, които му са преписани и назначени от научната съвест. Прочее, ние трябва да помним, че това съмнение, което науката е така подчинила и употребила ней, е това съмнение, което Гьоте нарича научен скептицизъм, на когото цялото старание е да победи себе си. А не онзи род неверие, което е родено от тъпоумие и невежество, на което стремлението е само да съществува и да извинява себе си за своята леност и равнодушие. Задачата на науката, както сме загатнали това и по-преди, е да достави прави съждения и истински мировъзрения за всецелия живот, който е въплътен в цялото миросъздание. Нашият ум се нуждае от подобни идеали, които да му дадат нова сила да ръководи живота ни в пътя на просвещението.

Facebook коментари

#2 Hristo Vatev

Hristo Vatev

    Administrator

  • Усърден работник
  • 3549 Мнения:
  • Отговорете на въпроса:1864

Публикувано 01 май 2014 - 17:49

От книгата "Науката и възпитанието"

Издание София 2007, ИЗДАТЕЛСТВО СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ


НАУКАТА И


ВЪЗПИТАНИЕТО


Съдържание
  
Дял първи. Две влияния.

  І. Наука и възпитание

1. Ум – наука, знание

2. Сърце – възпитание, себевладеене

3. Неизменният ред в природата

4. Обуздаване на низшето естество

5. Съвременното образование

6. Всеобщият биологичен закон – законът на Цялото

7. Благородните цели изискват благородни средства

8. Смисълът на човешкото битие

9. Вярата и религията

10. Що е наука и що – възпитание


ІІ. Науката

1. Що е наука

Напредъкът в науката

Мозък, ум, душа

Устройството на вселената

Троичната структура на човека

Необходимостта от добра храна

Истината и знанието


2. Областта на науката

Трите основни закона

Закон на Всемирното притегляне (Гравитация)

Закон на Мисълта

Закон на Биос

Три течения в умствения свят

„Научни истини” и „научен скептицизъм”




Общо въведение


Част І[1]




„Милост и истина се срещнаха,

  правда и мир се целунаха.

  Истина от земята ще прозябне[2]

  и правда от небето ще надникне.” (Пс. 85:10-11)


Дял първи

Две влияния



І. Наука и възпитание


  1.Ум – наука, знание

1. Светът, в който живеем, е пълен с тайни и загадки. На всяка стъпка нашият непрекъснато развиващ се ум се сблъсква с безброй явления, които се различават по вид, род и степен. Тези явления произвеждат хиляди впечатления и усещания в дълбините на душата. Те подбуждат ума с всичките си сили и способности да търси техните причини, да открие законите, по които се извършват, а така също и да разгадае значението им за човешкото щастие и дългоденствие.

2. Несъмнено всички тези явления и загадки се управляват от определени закони[3] и са резултат от действието на известни природни сили, които работят за осъществяването на някаква всеобща цел[4], към която се стреми целият човешки род, макар и още несъзнателно.

3. Но по какъв начин човек чрез ума си може да разреши задачата, която му била възложена още при неговата поява на земята? Отговорът е: само посредством способността му да съзерцава, да наблюдава, да разсъждава и да разбира всичко[5], което се явява като обект на неговото проучване.

4. Още от самото начало знанието било посочено на човека като единствено средство за разрешаване на тази задача. То било първото нещо, което придало умствен характер на неговия живот и му спечелило първенство на земята. То било и първото оръдие, с помощта на което човек започнал да се бори с природните сили, първият наставник, който го учел да преодолява и побеждава всички препятствия и мъчнотии, които срещал по пътя си.




2. Сърце – възпитание, себевладеене


1. Умът на човека трябвало да се подготви по един разумен и правилен начин. Необходими били постоянни упражнения и постоянно възприемане и усвояване на истинските начала[6]. А това не можело да се постигне по друг, по-добър път, освен по пътя на възпитанието. Самото естество на човека е показало нуждата от тази необходима храна. Възпитанието било единственото средство за запазване на душевния организъм от разложение.

2. Под влиянието на могъщата сила на възпитанието душевният живот на човека придобил характер на духовна дейност. Умствените сили и способности получили правилно направление и насока за разрешаване основната задача на човешкия живот.

3. А тази задача се състояла в повдигането на човека и избавянето му от властта на невежеството и от робството на природните стихии, които хиляди години го тласкали най-безмилостно насам-натам, а той изнемогвал под този тежък товар. Разбира се, и днес още човек не е свободен от властта на тия стихии.

4. Физическият свят по всякакъв начин е съдействал за отклоняването на човека от неговите благородни подбуди и стремежи. Поставен под влиянието на низките наклонности на своето изначално покварено естество, той много често се е оставял на животинските си влечения, които винаги са го отдалечавали от истинското му призвание. Неведнъж човек е продавал своята свобода и е ставал свинар, както в притчата за блудния син (Лк. 15:11-32).

3. Неизменният ред в природата


1. В течение на хиляди години човек е бил роб и сляп, верен поклонник на материалния свят. Раболепствал[7] е пред силата на управляващите, молел се е на природата, принасял ú е жертви, за да придобие нейната милост и благоволение. Но неговите молитви и жертвоприношения оставали без резултат. природата, на която поетите пеели химни заради нейното могъщество, величие и красота, ни най-малко не се интересувала от детинските мисли и желания на човека.

2. Необходимостта[8]го заставила сам да се погрижи за своето бъдеще и сам да започне да го изгражда, като използва ония условия и материали, с които разполагал в дадения момент. Той разбрал, че всичко друго са празни мечти, защото редът, който царува в природата, е и си остава неизменен. Дали човекът бил гладен или жаден, слаб или страдащ, болен или умиращ, това било напълно безразлично за нея. Тя равнодушно го посрещала и изпращала вън от своите владения. И колко често той бивал ограбван и лишаван от всичко, което му било най-скъпо!

3. Горчивият опит на човешката душа, почерпан от ежедневната липса на съществената за естеството ú храна, е намерил израз в писанията на древните поети и мъдреци: „Не вика ли мъдростта? И не издава ли разумът гласа си?”(Пр. 8:1); „Глупави, придобийте остроумие и вие, безумни, придобийте разумно сърце,  послушайте, защото езикът ми ще говори изящни неща.”(Пр. 8:5-6); „Елате и яжте от хляба ми и пийте от виното, което размесих. Оставете глупостта и бъдете живи.  И ходете в пътя на разума!”(Пр. 9:5-6).

4. Не било възможно човек да остане завинаги сляп за тази истина. Той трябвало да се пробуди от съня на невежеството. Нуждата на неговата духовна природа го заставяла да мисли за своето бъдеще, да се стреми и развива в пътя на истинското знание. Рано или късно той трябвало да осъзнае, че помощта за неговото избавление няма да дойде отникъде другаде освен от самия човешки род. Нужно било само да отправи взор с надежда към Великия Дух, Който живеел в душата му и който притежавал балсама за неговите рани и философския камък[9] на неговата сполука.

5. Онази мисъл, която вдъхнала в душата на човека надежда, че има изходен път от тежкото положение, в което се намирал, отбелязва една велика епоха в неговия живот. Тази пътеводна звезда, която го повела към Обетованата земя[10], му показала с окото на вярата[11] истината за това, че ще настъпят големи и съдбоносни промени в предстоящите дни от живота на земята.

6. В началната епоха на своето развитие човекът се притеснявал и плашел от природата, която поразявала неговия ум със своите тайнствени феномени и загадъчни явления; хвърляла го в ужас със своите страшни стихии; карала го да тръпне от суеверен страх; будела в непросветеното му съзнание плахи предчувствия и го карала да пада на колене пред нея като роб пред своя жесток господар.

7. Даже и тази природа ще промени поведението си спрямо него и ще покаже светлото лице на своето естество. Тя ще започне да му служи и да се грижи за него като нежна майка и ще приготвя всичко, от което той има нужда. Това ще се изпълни, когато човек започне да разбира езика на природата, неговата майка, и да слуша нейните заповеди и добри съвети. Времето за това е наближило. Ние сме в началото на пролетта на една нова епоха[12]. Благовестието тропа вече на нашата врата.

4. Обуздаване на низшето естество[13]

1. Преди човек да влезе в Новата земя, към която Духът го води, за да получи своето наследство и свобода като пълнолетен собственик, той трябва да научи основните принципи и закони на истинския живот, а именно: да обуздава низшите си наклонности, да владее животинските си влечения и страсти, да изкорени от себе си всички себелюбиви желания и стремежи, които са изворът на злото в личния и обществен живот.

2. По този начин той ще може напълно да възприеме принципите и законите на разума – висшето естество в него – и да развие в себе си ония сили и способности на това естество, които ще му дадат ключа към истинския успех.

3. Така човек ще бъде въведен в онзи свят, където умът намира най-високото си призвание – да употреби природните сили като основа за духовното му повдигане от положението на роб и слуга до положението на господар и владетел в царството на природата. Тогава той ще съзнае, че е не само едно материално същество от плът и кръв,  но и разумна душа, надарена с ум, сърце и воля.

  5. Съвременното образование

1. Но по кой път и по кой начин човечеството ще може да постигне тези заветни цели? Отговорът е: с помощта на науката и възпитанието.

2. Това твърдение може би ще предизвика объркване в някои умове, дори е възможно да се сметне от някои само за една блуждаеща химера. Навярно ще се посочи като пример съвременното общество, на което не липсва нито наука, нито възпитание и въпреки това то не е напреднало до такава степен, че да може да се издигне до онова възвишено състояние, за което се загатна по-горе.

3. Достатъчно е да се разгледа общественият живот в която и да е страна, за да се види, че въпреки широкото образование[14], което днес се дава на младежта, въпреки грижите, които се полагат за нейното възпитание в културно и особено в морално отношение, мнозинството от хората са на твърде ниско стъпало. Може ли да се твърди тогава, ще попитат не без основание някои, че образованието ще изиграе тази важна роля, за която се спомена по-горе?

4. Фактите, които ни се представят, са верни, но трябва ли от това да заключим, че образованието е причина за злото у нас? Може би това да изглежда истинно донякъде, но ние не можем да допуснем такова едно криво заключение.

5. Ние твърдим, че ако съвременното общество страда от сериозни недъзи, ако то не е достигнало онова високо културно равнище, на което  очакваме, че може да го издигнат науката и възпитанието, то това не се дължи на слабите възможности на последните. По-скоро се дължи на липсата на истинска наука и истинско възпитание или на неправилното им разбиране и прилагане в живота. Защото всеизвестно е, че болестите и заразите в органическия свят не произтичат от прилагането на здравословните хигиенични правила, които самата природа диктува, а напротив, от неспазването на тези правила.

6. На същото основание може да се каже, че пороците и безчестието на хората не произлизат, нито се развиват от образованието, а са следствие и резултат от поквареното естество на поколения човешки същества, чиито умове и сърца са били заразени с отрицателни мисли и желания. Колкото и добро образование да се даде на такива хора, ако тяхното естество коренно не се измени, те ще запазят стария си нрав, старите си възгледи и разбирания. За тази именно истина се загатва в народната поговорка, която гласи, че „вълкът по-лесно променя козината си, отколкото нрава си”.

7. Дълбоките причини за този факт се коренят в т.нар. „закон на наследствеността”, познат в науката още с термина „хередитарност”.[15] Този закон действа по един неумолим, но истинен и правдив начин в природата.

8. Когато опасните човешки микроби попаднат в което и да е що-годе цивилизовано общество, те рано или късно биват разпознати от колективното съзнание. Общият дух на Цялото ги изхвърля вън от здравия социален организъм. Този социален организъм е така устроен, че не може дълго време да търпи дисхармония и анархия в себе си.

9. Това правило е общ, неизменен закон в природата. Един организъм, какъвто и да е той, според този закон трябва или да изхвърли от себе си вредните вещества и зародиши, или да престане да съществува като такъв. Тази е естествената причина, която заставя всеки добросъвестен човек да се пази от гибелни за него влияния и да избягва да върши злини. Животът е тъй устроен, че човек получава това, което заслужава, според вътрешната стойност на всяко извършено от него дело. Тази вътрешна стойност е едничкото, върховно мерило на природата.

10. Въпреки недостатъците, които констатираме в съвременното образование, на нас, просветените хора, не ни подобава да поддържаме онази изтъркана мисъл на простите и невежите, че светът щял да се свърши от много учене и много учени. Действително светът ще се свърши, но кой свят?

11. Ще се свърши светът на невежеството, на заблудите, на неправдите, на беззаконията. Светът на библейския, грешен Адам[16] трябва да погине безвъзвратно, за да може Новият свят – светът на добродетелта и на просветения и разумен човек, да се развива и пребъдва във вечността. Защото в този именно свят на стария Адам владее невежеството, съпътствано от лоши навици, пороци, страсти и желания, неправилно насочени от едно образование, което цели да възпита човека в егоизъм и стремеж към експлоатиране на другите за своя облага.

12. От всичко това става ясно, че до този момент истинските начала на науката едва са пуснали корен в човека. Възпитанието също е още в пелени и гласът му едва се чува като гласът на невръстно бебе. Облагородяващото му влияние трудно се усеща от закоравелите от порока сърца на хората.

13. Някой може отново да ни възрази и да ни даде като още по-красноречив пример едни от най-образованите и културни страни – например Англия и Америка, които също страдат от големи обществени недостатъци и злини. Ние не отричаме това. Признаваме тази горчива истина, но трябва да кажем, че и този довод принадлежи на софистическата философия[17], която като общо правило не гледа истината в лицето, а в гърба.

14. Нима лошото положение и състояние в тези страни е причинено от науката и образованието? Ако някой може да ни осветли по-добре по този въпрос, то той ще бъде втори Жан-Жак Русо[18].

15. Ще отбележим накратко само това, че в Англия и Америка, където науката и възпитанието са пуснали по-дълбоко корен, предразсъдъците са изгубили своето средновековно влияние. В тези страни днес съществува една по-разумна и човеколюбива свобода, основани са повече благотворителни дружества и учреждения, полагат се повече усилия за подобряване живота на обикновения човек.

16. Общественото мнение в тези страни стои на по-стабилна основа и е поставено по-високо от управлението на държавата. Пороците в обществото не се прикриват, нито се поощряват и защитават. Там се използват всевъзможни средства и начини за изкореняване и премахване на обществените злини, и то не от правителството, а от самото общество, което е силата и двигателят на всички благородни преобразования.

17. В тези държави различни човеколюбиви общества и дружества изразходват ежегодно големи суми и правят всевъзможни доброволни пожертвувания за просвещаването и духовното повдигане на по-бедната класа. За това впрочем свидетелства и статистиката.

18. Тук изпъква очевидната истина, че под влияние на благородните сили на живота и неговите духовни подтици тези хора са започнали по-дълбоко да осъзнават своя дълг спрямо другите и спрямо изискванията на Великия биологичен закон – закона на Цялото[19].

19. Науката е привела доводи в полза на тази истина. Тя ни е убедила с необорими доказателства, че този закон царува навсякъде в света. От прилагането на условията и принципите, които той диктува в живота, зависи здравословното състояние на която и да е органическа дейност в обществения организъм.

6. Всеобщият биологичен закон – законът на Цялото


1. Този закон може да се изкаже на обикновен език така: „Добрият живот и благоденствието на твоя ближен са необходимо условие както за него, така и за тебе – за твоя добър живот и твоето благоденствие.” Това е истина, която никой просветен човек не би могъл да отрече.

2. Кой не знае, че от правилното функциониране и от доброто състояние на органите зависи общото здраве и дълголетие на тялото? Една малка болка в който и да е орган на тялото се отразява върху целия организъм на човека и нарушава неговия мир и спокойствие.

3. А нима това, което е вярно за физическия живот на отделния човек, не е вярно и за живота на социалния организъм? Не е ли това същият естествен закон, който и в единия, и в другия случай диктува същите първоначални условия?[20]Без всякакво съмнение това е същият природен закон, приложен в по-широк смисъл.

4. Очевидно онова, което е необходимо за здравето на тялото, е необходимо също така и за благоденствието на обществото. Този неизменяем биологичен  закон определя бъдещото щастие или нещастие на човечеството. Разбира се, като части на един общ организъм и членове на едно голямо семейство ние не можем да избегнем последиците от общата, колективна дейност. Добрият или лошият характер на отделния индивид неизбежно ще окаже своето влияние върху общественото здраве, а освен това ще остави неизгладим отпечатък и върху бъдещите поколения.

5. Зародишите както на доброто, тъй и на злото по наследство ще се пренесат от един род в друг и по такъв начин ще станат семена в почвата за бъдещата жътва. Кои от тези зародиши ще успеят да се развият, ще зависи до голяма степен от външните и вътрешни условия, при които се развива социалният организъм, а така също и от свободната воля на човека.

6. От самия него зависи кои зародиши ще приеме в душата си и ще им позволи да виреят и растат свободно у него. Възприети веднъж по този начин, те ще очакват благоприятен момент да проявят вътрешните си природни заложби. В естественото предразположение на волята да храни лошите зародиши и желания в душата се крие една от най-големите опасности за успеха на просветата.

7. Подтиквани постоянно от вътрешните пориви на животинското си естество, хората често избират такива идеи за свой идеал и такива обекти за своя цел, които носят със себе си най-лошите и гибелни резултати, спъващи духовното им растене – растене, което засяга целия душевен живот на човека, а не само част от него, както твърдят някои изтъкнати философи.

8. Този факт се потвърждава от историята на човешкия напредък. Духът на просвещението винаги е имал за задача да се справя и бори със заблудата, лъжата, измамата, неправдата, порока и беззаконието.

9. По природа човешкото сърце е по-разположено към тези неща[21], отколкото към истината, добродетелта, правдата, човеколюбието и благочестието. Това проличава от факта, че поради изопачените си понятия за живота хората постоянно пренебрегват истината и нейните изисквания, вследствие на което постоянно страдат. Какви ли не злини и нещастия са ги постигали поради този им единствен грях!

10. Понякога хората са готови да жертват всичко на този свят, но да не приемат истината. Като че ли те нямат още ясно понятие за върховната цел на своя живот. Главни подтици в живота и днес още са:

– илюзиите на славата;

– сластолюбието;

– егоизмът и стремежът към забогатяване.[22]

11. Тези подтици са характерни за пълзящите същества, но не би трябвало да движат човека, който е разумно същество. За съжаление и днес още хората се кланят на „златния телец”, както старите езически народи. Тъй като светът постоянно мени своя образ, то и идолопоклонничеството е взело днес друг вид и форма, за които в бъдеще също не е отреден живот.[23]

7. Благородните цели изискват благородни средства


1. Разумът е даден на човека не за друго, а да го научи да осъзнае истинските си нужди и какво е добро за неговата душа, която се нуждае от здравословна храна. Тази храна може да се придобие само чрез съзнателна работа и постоянство в доброто.

2. Лъжливата философия, по която човечеството се е ръководило досега, елегантно го е мамила, че е без значение какви средства употребява човек за постигане на своите желания.

3. „Целта оправдава средствата” е и си остава едно чисто йезуитско учение.[24] Този път няма да изведе никого до добър резултат. Колкото и да оправдават хората постъпките си с целта, която преследват, тези постъпки в никакъв случай не могат да бъдат оправдани, щом се приложи абсолютната мярка на Върховното Добро.

4. Благородните цели изискват благородни средства. Това е всеобщ космически закон, това е неизменният критерий на Истината. Така работи и действа Духът, когато ражда нещо добро. „Каквото е семето, такъв е и плодът", казва поговорката.

5. И действително, фактите показват, че всички велики хора, благодетели на човечеството, са се родили от добри и благородни майки. За тези майки са се дали най-святите жертви. Ако някой оспорва това, нека ни докаже противното. „Майки, майки иска Франция” – казва Наполеон Велики.[25] Но такива майки не се създават без добродетел.[26]

6. За да постигнем великата цел на своя живот, е необходимо да живеем като разумни човеци, като братя и сестри, произлезли от един Баща и свързани с тясната връзка на Любовта. Ако всички хора се ръководят и вдъхновяват от този принцип и изпълняват изискванията на този велик закон, то той непременно ще произведе присъщите за него резултати и ще принесе своите благи плодове:
– мир;
– благоденствие;
– успех;
– духовно просвещение;
– повдигане.

7. При такива условия у човека ще се развият онези благородни чувства и качества, в основата на които лежат Добродетелта и Истината. Тогава духът му ще се радва на една съвършена среда, подобна на светлообразния етер.[27] Тя ще разкрие пред ума му посредством своите трептения красотата и величието на една жива вселена, на един необятен свят, в който тупти пулсът на Вечния живот, който постоянно въздига и оживотворява човека.

8. Смисълът на човешкото битие


  1. И тъй, като се основаваме на фактите, почерпани направо от живота, не можем да не признаем, че по силата на своята универсалност науката и възпитанието са два мощни фактора за развитието и сближаването на народите. Поради това, че в тези две области природата е впрегнала ума и сърцето, както и силите на волята, човек трябва да очаква от тях своето освобождаване –  освобождаване от мрака на невежеството, от робството на първородния грях[28]и вроденото си себелюбие, което е причина за всички злини и нещастия в живота му.

2. Този порок според Дарвиновата[29] теория на еволюцията[30] е останал у човека от онази епоха, когато той е минавал през различните етапи на своето физическо и органическо развитие; когато борбата за самосъхранение, за живот, е била в своя апогей; когато всички други човешки благородни качества и способности са спели дълбоко, затиснати от тая всевластна по онова време сила.[31]

3. И действително, на нас не са ни необходими доказателства, за да се убедим в това, че в естеството на човека все още тлеят хитростта на лисицата, лукавството на змията, ненаситността на акулата, свирепостта на тигъра и  зверското поведение на горилата.

4. Колко хиляди години са били необходими на човешкия дух, за да се освободи от тия животински недъзи! Колко хиляди и милиони невинни жертви е трябвало да се принесат, докато човек дойде до онова по-високо съзнание за смисъла на своя живот, докато прозре, че има да изпълнява една по-важна длъжност в този свят, че не се е родил само за да яде, да пие и да умира като животно, а за да се усъвършенства, да укрепва в сила и мощ и чрез силата на разума си да прозира общия план на мирозданието. А посредством своя ум, подпомогнат от пробудените сили на безсмъртната си душа, той трябва да се възвиси до понятието за нравствения свят.

5. Само по този начин човек би могъл да влезе в оня духовен свят, където Любовта и Истината действат непрекъснато в душата и я подтикват да се стреми към неизвестните за нея области във вселената.

9. Вярата и религията

1. Някои философи могат да повдигнат друго едно възражение. „Добре – ще кажат те, – щом поддържате, че науката и възпитанието са единствените средства, от които човечеството трябва да очаква своето бъдещо спасение, къде остава вярата в Бога и религията? Къде отиват те, които от толкова хиляди години са ръководили човешкия род и постоянно са го учили как да изпълнява своя дълг към Бога и към ближния?”

2. На това питане ще отговорим направо. Истината е Истина през всичките векове. Тя винаги ще има една и съща сила и влияние върху душата, независимо  в какъв вид, форма и образ е представена, стига само видът, формата и образът да са действителни представители и същински въплъщения на висшето Добро.

3. Религията ще си стои там, където е била досега, а ако занапред иска да се радва на почит и влияние, трябва да промени своето настоящо поведение. Тя трябва да се съобрази с научните истини и да изостави старите си нрави и обичаи, които поради незнание е допуснала за свой частен, а не за Божий интерес. Необходимо е тя да започне да проповядва истината такава, каквато е, без да я изопачава, тази истина, която единствена просвещава и която е в съгласие с целостта на живота и разума – живата истина, която облагородява, възвисява човешката душа и я укрепва в добродетелта.

4. Онази религия, която служи на живия Бог Йехова[32], ще запази същото място в душата, каквото е имала отначало. Не трябва да се подхранва лъжливата теория на израилските фарисеи[33] и садукеи[34], които казваха: „Авраам[35] е нашият Отец.” На това Йоан Кръстител[36] им отвърна: „Принасяйте плодове, достойни за покаяние, и не мислете да се оправдавате, защото, казвам ви, всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и в огън се хвърля.”(Мат. 3:8-10) Този закон е истинското мерило. Всяко учение, религиозна система, организация и постановление, които нямат за върховна цел подобрението на духовния ни живот, ще изчезнат пред съда на Разума, както слама в огън.

5. Важно е да правим разлика между понятията „вяра” и „религия”. Вярата е духовна способност, една от силите на ума, която играе важна роля в целия живот на човека, докато религията, напротив, е душевно произведение, произтичащо от известно настроение на душата към даден обект, от който зависи нейният вътрешен живот. Това произведение на човешката душа може да се мени по форма, образ и степен в зависимост от умственото и духовно развитие на човека.

6. Поради тази причина това, което е религиозно за едного, съвсем не е религиозно за другиго. Така например, вярването в непогрешимостта на папата, един елемент от веруюто на католика, е във висша степен нерелигиозно за православния и протестанта. Впрочем това се потвърждава и от постоянните стълкновения между религиозните системи. Разбира се, всичко това произтича от разликата в убежденията на хората, чиито умове са различно настроени и разположени.

7. Това обстоятелство ни кара да направим заключението, че един и същ предмет може да се разглежда от различни точки и положения, които са свързани с интереси, нямащи нищо общо със самата същност на предмета. Тези лични  интереси обаче упражняват голямо влияние върху душевното настроение на човека и много пъти го заблуждават и отклоняват от пътя на духовното му израстване.

8. Ето защо е необходимо да подлагаме на проверка всяко религиозно произведение, за да видим дали притежава солта на Истината, или не. Щом намерим, че то не е съобразно с Истината, наш свешен дълг е да го сложим настрана като човешка заблуда.

9. Истинската религия трябва да се освободи от всички останки на миналото, от всичко онова, което се е натрупало в нея по силата на известни лични, чисто човешки съображения. В света няма вечни форми. Всичко се мени, съблича старите дрехи и облича нови според вътрешните си нужди. Всичко расте и се развива съобразно онзи Вечен закон на живота, който изменя и преобразява нещата в природата в съгласие с общата дейност.[37]

10. Нашият духовен характер се създава от Истината и Добродетелта, а не от лъжата и самозаблудата. Не е важно какво мисли човек за себе си, а какъв е той наистина. Като общо правило хората имат високо мнение за своето „его", но времето ще ги пресее всички един по един и ще произнесе своята присъда „за” или „против”.

11. Ние сме създадени да мислим, да преценяваме, да избираме измежду различните неща и да следваме пътя на истинското учение, а не да приемаме всичко за абсолютна истина, излязла сякаш направо от Божията уста. Без всякакво съмнение Бог говори Истината, ала човекът още от времето на своето грехопадение говори и истина, и лъжа. В това именно се крие една от опасностите за успеха на истинската религия.

12. Не можем обаче да кажем същото за вярата, тази сила на душата, благодарение на която човек от самото начало на своето възраждане е започнал да питае любов към онова невидимо същество, Създател и Крепител на цялата вселена. Тя, вярата, е извършила велики подвизи и дела, вдъхновявала е душата на човека с велики и свещени мисли, с възвишени идеи за Добро, за Истина, за Красота.[38]

13. Тази вяра и днес е най-мощният двигател на науката и възпитанието. Тя е силата, която се крие в любовта към познаване на Истината и която ни кара да се стремим да търсим и изпитваме всичко. Каква самоотверженост се развива днес в душата на човечеството благодарение на вярата! Какви жертви се правят от всички високо напреднали и благородни хора, за да ни се даде възможност да видим поне външните прояви на онази дейност, която се извършва дълбоко в недрата на природата!

14. Само който е изпитал това, може да знае каква радост изпълва човешката душа, когато надникне в нейния величествен дом! Това е едно велико преживяване, което грее като светлина в живота на човека и подбужда ума и душата му към велики подвизи и дела.

10. Що е наука и що – възпитание


1. Дотук ние говорихме за науката и възпитанието в най-общ план. За да се изясни предметът на темата, ще разгледаме по-конкретно въпроса що е наука и що – възпитание. Това е особено важно и трябва да му се отдели специално внимание.

2. Науката и възпитанието представляват два различни процеса, извършващи се във вътрешния живот на човека, които са свързани с двояката дейност в неговия умствен и душевен свят. Те разкриват сложното му душевно естество, коeто е заставено от върховните природни закони да работи за организиране на вътрешния му свят и за поддържане на реда и хармонията в него.[39]

3. Мислите и желанията въз основа на същите закони, които действат и във физическия свят, се стремят към своя притегателен център, т. е. към началото на нещата. Този стремеж на мислите и желанията става извор на непрекъсната душевна дейност, която се проявява в постоянни действия и противодействия, в постоянни смени на състоянията, характерни за умствения и душевния живот на човека.

4. Характерът и естеството на тия душевни процеси създават условията за нашето правилно или неправилно развитие. Ако нашите мисли и желания са стъпили върху здравата основа на истинските принципи и се привличат от висши цели, то и резултатите от това ще бъдат благотворни за нашето развитие. В противен случай ще наблюдаваме точно обратното.

5. Вътрешната сила, която действа в живота на човека, има за цел организирането на мислите и желанията му, а също така правилното и истинско запознаване на неговата душа с формите и силите в природата. От това правилно разбиране зависи истинското повдигане на човека. Тук именно ни идват на помощ науката и възпитанието.

6. Науката е резултат от мисловната дейност на ума, който наблюдава явленията в природата, изследва ги и се стреми да открие законите, които ги управляват.

7. Възпитанието е резултат от познаването и прилагането на духовните закони, които управляват вътрешния живот на човека. Истинското възпитание дава правилна насока на умствената дейност и насочва към разумно прилагане на придобитото знание, което трябва да спомага за съграждането на живота, а не за неговото разрушаване. То е така необходимо, както здравото тяло е необходимо за здравия ум.[40]

8. Образованието в най-широк смисъл на думата не е нищо друго освен процес на въплътяване на благородни мисли и добри желания в живота на човека. Колкото повече образовани хора в посочения по-горе смисъл притежава един народ, толкова по-образован и по-развит духовно е той. И обратно – колкото по-малко са те, толкова по-долу стои този народ в стълбицата на своето духовно развитие.

9. Днес благодарение на добре развитата образователна система научните знания, придобити чрез дълги наблюдения и експерименти, подредени систематично и направени достъпни за всекиго, могат да проникнат всред широките маси.

  


ІІ. Науката


Полето на съвременната наука е твърде тясно – то се ограничава почти изключително във физическия свят.[41] Предметът, който ни занимава, има двояк характер: външен и вътрешен. Външният характер съставя физико-физиологическата страна на умствения живот, а вътрешният характер съставлява биопсихическата[42] страна на умствено-душевния живот. Засега ще разгледаме само външния характер на предмета[43]:
1. Що е наука?
2. Коя е областта на нейната дейност и каква е задачата ú в живота?
Нека направим кратък преглед на казаното по тези въпроси, като се спрем на по-важните им опорни точки.

   1. Що е наука


1.1. Напредъкът в науката   
  
1. Що е наука? Под думата „наука” се разбира обикновено знание;   знание на принципи и закони, както и на пораждащите ги причини; знание на потвърдени истини и факти.

2. „Науката – казва сър Уилям Хамилтън[44] – е възхвала на познанието. Нейният образ, т.е. форма, има характера на логическо съвършенство, а предметът, т.е. съдържанието ú – характера на същинската истина.”

2. Въобще думата „наука” означава знания, придобити чрез дълго наблюдение, които са подредени систематично в съгласие с общите закони на природата и са направени достъпни за всекиго. Тези знания се отнасят главно за  физическия свят – за неговата същност, феномени, състав, т.е. за природата на веществото му и за качествата и функциите на живите клетки.

3. С термина „наука” в по-тесен смисъл се назовава всеки един от нейните клонове като отделно поле за изследване или предмет за изучаване, като например астрономия, химия, медицина, геология и пр. В сравнение с науката на древните гърци, която, както е известно, се е деляла на седем клона – граматика, риторика, музика, логика, аритметика, геометрия и астрономия, – нашата западноевропейска наука е постигнала огромен напредък. И това е понятно, защото от онова време до днес са станали големи промени в умствения и духовния живот на човечеството.

4. Със започване на християнската епоха науката е направила гигантски крачки почти във всички клонове на познанието – в областта на физиката, химията, астрономията, математиката, геологията; анатомията, физиологията, биологията, психологията и  френологията[45]. Тя разкри неизчерпаемите природни богатства, от които днес хората се ползват тъй безогледно и безотговорно. Даде на ума оня ключ, с който той да отваря различните стаи на природната съкровищница, в която има всичко необходимо за задоволяване всички нужди на човешкия живот.

5. Днес науката е мощен двигател и спомагаща жизнена сила за напредъка и просвещението. Тя е станала вече преимущество и привилегия на всички, които я обичат. Този подтик на човешкия дух към знание, към наука е спомогнал за това образованието да стане общо, като по този начин грубото невежество сред широките маси значително е намаляло. Човек е започнал да гледа на света с други очи – с очите на своя просветен ум. Езикът на природата му е станал по-понятен.

6. Науката днес отвсякъде ни е озарила със своята светлина. Физиката ни е запознала със законите и силите на физическия свят, химията – със състава и елементите на веществото, геологията – с миналото на земята, астрономията – с небесните тела и устройството на вселената. От друга страна физиологията ни е запознала с органите и функциите на човешкото тяло, биологията – със зараждането на органическия живот, анатомията – с устройството на тялото, психологията – с относителното естество на душата, френологията – със способностите на ума и характера на човека.


1.2. Мозък, ум, душа


1. Благодарение развитието на анатомията, физиологията, биологията днес човек има по-ясна представа за себе си като жив организъм. Той познава устройството и функциите на своя мозък и нервна система, на своето сърце и дробове, на своя стомах, жлези и пр.

2. Човешкият мозък, например, благодарение на дългите проучвания не се разглежда само като едно обикновено оръдие на ума, което той употребява съвсем самоцелно, а се счита за седалище на всички душевни сили и способности. Мозъкът е, образно казано, столицата, в която заседават всички представители на душата под председателството на ума – главният ръководител на общите дела.

3. Умът от своя страна би могъл да се уподоби на една жизнено-магнитна иглена тръбица, чийто връх се движи с неописуема бързина и се привлича от всяка точка на тази душевна вътрешност, до която се докосват различните впечатления и движещи мисли. По този начин вътрешните и външни въздействия се приемат и предават от един център към друг, от една област на видимия свят към друга.

4. Що се отнася до душата, то ние бихме могли да я уподобим на сфера от психично-жизнена сила, която приема впечатления от целия космос чрез всяка точка на своята безкрайно чувствителна повърхност. Човешките мисли зависят до голяма степен от тази повърхност.



1.3. Устройството на вселената


1. В природата, този величествено устроен свят, пълен с разнообразие, има наистина нещо достойно за почуда и възхищение. Цялото мироздание, което чувстваме и възприемаме като нещо цялостно, е построено от дребни, невидими с просто око частици.

2. Според съвременната наука тези частици, наречени атоми, не са прости и неделими, както се считаше до неотдавна, а представляват цели „планетни системи”.[46] Те са толкова малки, че погледнати и през най-мощния микроскоп, остават невидими. В главичката на една карфица, която е два милиметра в диаметър, се съдържат толкова много атоми, че ако почнем да ги броим и ако отделяме всяка секунда по един милиард, то докато ги изброим, ще минат не по-малко от двеста и петдесет хиляди години. За това време ще отброим 7,9.1021 броя атоми.[47]

4. Можем да си представим каква е онази велика сила, която е създала, събрала и съчетала всички тия дребни частици в едно и е образувала от тях милиарди светове. Не само това, но и ги е пуснала да се движат в пространството с неописуема бързина около определени центрове на тежестта. Същата тази сила е почнала да ги населява с живи и разумни същества, които се интересуват от нейната работа и се стараят всячески да отгатнат нейната цел и намерение. Това действително е едно велико чудо!

  1.4. Троичната структура на човека

1. Онова, което е пробудило съзнанието на човека и го е накарало да тръгне по пътя на познанието, е дълбоката вътрешна нужда на неговия дух, появила се в него вследствие действието на върховните закони на живота. Тия закони заставят човека да се стреми към съвършенство чрез постоянна работа.

2. И наистина, кой би работил и би се трудил, ако не го заставяше гладът – тази въпиюща нужда на органическия живот? Кой би си блъскал главата да мисли, кой би се мъчил да прозре в бъдещето, ако не го заставяха всевъзможни сили, явления и събития,  произтичащи от един свят, който стои много по-високо от физическия в своите проявления? Кой би се стремял към по-висшия духовен живот, ако не съществуваха онези дълбоки подтици в душата, които я карат да люби ближния си?

3. Без съмнение една велика нужда на умствения и духовен живот е заставила човешкия дух да излезе вън от ограничената си животинска черупка и да започне да мисли и да разсъждава за бъдещето. Троичният живот на човека му е дал подтик да се развива в три различни направления:
– започва с физическия живот като основа;
– съгражда и развива умствения като среда;
– пробужда духовния като връх в своята душа.

1.5. Необходимостта от добра храна


1. Първоначалният подтик към наблюдаване и съзерцаване[48], колкото и малък да е бил той, колкото и малко да се е съзнавал от човека, е послужил за основа на неговия умствен живот. От това първо начало на знанието, което се зародило в духа на човека, се е развила днешната култура на християнската цивилизация, която се е повдигнала върху пепелта на много други, изчезнали преди нея.[49]Те са загинали, понеже не са съдържали всички нужни добродетели – най-важната храна за поддържане на духовния живот на човека.

2. Добрата храна е необходима за поддържането на който и да е жив организъм. Без това ú качество тя произвежда:
– във физическия свят – хилавост;
– в умствения – заблуждение и мрак;
– в духовния – развращаване и нравствен упадък на човешките общества.
Трябва да се има предвид, че законите на Природата са едни и същи навсякъде, във всички области на живота.[50]

3. Когато се говори за развитие и просвета, се подразбира стремежът на целия духовен живот към усъвършенстване в доброто. Саможертвеният дух на науката идва, за да служи на човечеството и да му помогне в трудния подвиг, който му предстои да извърши, преди да дойде истинското царство на мира, което Христос нарича „Царство Божие”. Както Той сам казва, това Царство е вътре в нас (Лк. 17:2І) и то ще дойде в своята сила, само когато бъдем напълно готови да го приемем.

4. Това Царство предполага премахването на всичкото зло и установяването на един нов ред, който ще бъде вечен. Преди обаче да дойде това време, човечеството трябва да възтържествува над физическия свят.

5. Силата на духа трябва да го повдигне и да го освободи от материалното и преходното, което така силно още го държи привързано към земята, подобно на червей, който току-що е изпълзял от своята подземна дупка. Разбира се, че в това  положение за човека не може да съществува никакво щастие и блаженство.

1.6. Истината и знанието

1. „Истината е кръг – казва проф. Бородин[51] – а знанието – многоъгълник, вписан в този кръг.[52] Всяка година, всеки ден ние умножаваме страните на този многоъгълник и така той се приближава към кръга. Ние можем да достигнем този кръг само ако допуснем като условие вечността. Това значи ли, че не трябва да се интересуваме от науката? Разбира се, че не. Винаги е далеч от истината онзи, който упорито се отвръща от нея.”

2. Тогава човек няма защо да се бои от възможността да дойде ден, в който да си каже: „Няма какво повече да уча!” Във вселената съществуват вечни условия за усъвършенстване на умствените и душевни сили. Каква ли дивна картина би се открила пред нашите умове, ако можеше да се повдигне завесата, която ни отделя от по-напредналите същества в нашия вечен дом, силни в знание, мъдрост и добродетел?!

3. „Нека всички същества знаят и не се съмняват – казва сър Хамънд[53], – че Божието Провидение и Промисъл е видяло как ще се развие всяко нещо още отпреди сътворението на света. Това Негово съзерцание или знание за цялата вечност не предполага никаква необходимост да се намесва в сбъдването на каквото и да е.”[54]

4. Макар че науката сама по себе си не може да измени великия ред във вселената, тя има все пак достатъчно сила да ни убеди да живеем съобразно този ред. Нашият успех зависи от съобразяването ни със законите на висшата, разумна Природа, които закони ни диктуват истинските условия на живот. И това е едничкото нещо, към което духът ни постоянно се стреми – да се научи да живее съобразно законите на своето естество.

5. Науката обаче, взета в най-дълбок смисъл, е резултат от едно отличително качество на човешкия дух, който е свързан с Великия Дух на Битието. В човешкия дух още от самото начало е вложен стремеж да усвои по вътрешен път пътеките на Истината и да разбере законите на природата, за да има сили да впрегне енергията ú на работа и да съгради здрава основа на своето съществуване, развитие и усъвършенстване в Доброто и Красотата – най-възвишеният идеал на разума.

2. Областта на науката


   2.1.  Трите основни закона


1. След като дадохме това определение на науката, можем вече да пристъпим към втората точка: кое е полето или областта, в която тя може да оперира? Това е един спорен въпрос, по който учените и философите имат различни мнения, но щом търсим истината, ние сме длъжни да гледаме на предмета напълно безпристрастно. Тук няма да се спираме на разискванията по този въпрос, а ще определим областта на науката така, както я познаваме.

2. Сегашният ред във вселената се управлява от три основни закона:
Закон на Всемирното притегляне или Гравитация[55];
Закон на Мисълта[56];
Закон на Биос[57].

3. Законът за Гравитацията подразбира материята, Законът на Мисълта подразбира ума, а Законът на Биос подразбира душата. Тия основни закони, различаващи се един от друг по своята същност, управляват различни области на великия космичен свят.[58]

   2.2. Закон на Всемирното притегляне (Гравитация)

1. Гравитацията действа във физическата вселена, която е дом на всички живи същества. Граница на този закон е самата безпределност на вечността. Откъде почва и къде свършва неговото действие, съвременната астрономия не е в състояние да ни каже. Според приведените по-долу данни ние можем да си съставим едно съвсем повърхностно понятие за обширната област на владение на този закон.

2. В астрономията поради огромните мащаби е въведена нова мярка, наречена светлинна година. Това е разстоянието, което светлината изминава за една година, като се движи с 300 000 км/с. Ако искаме да превърнем в километри светлинната година, трябва да умножим 60.60.24.365.300 000. Така получаваме, че една светлинна година е равна на 9,5.1012 км. Има и други мерни единици за разстояние, например парсек[59], които обаче няма да използваме тук.

3. Днес за никого не е тайна, че нашата планета Земя е част от Слънчевата система. Притегателният център на тази система представлява една звезда – Слънцето, около която обикалят осем планети и множество други по-малки обекти.

4. Слънчевата система е част от по-голямо семейство от звезди (ок. 2.1011), наречено галактика „Млечен път”[60]. Нашата галактика има плоска дисковидна спирална структура с диаметър около 105 светлинни години и е леко изпъкнала в централната си част. Пространството между звездите от галактиката е изпълнено с извънредно разредена дифузна материя и с космичен прах.[61]

5. Естествено цялата галактическа система не е неподвижна. Тя се подчинява на действието на един мощен притегателен център[62], подобно на Слънчевата система, чийто общ център е Слънцето. Предполага се, че притегателната сила на този галактически център е повече от 7,8.1012 пъти по-голяма от тази на Слънцето.

6. Изказани са различни предположения за местонахождението на този галактичен център. Според астронома Асаф Хол[63]той се намира близо до орбитата на двойната звезда от шеста звездна величина – 65 Риби (Piscium[64]). Тази хипотеза отрича Медлеровата теория[65], която поставя центъра на тежестта между Плеядите и Персей.[66] Според съвременните изследвания центърът на Галактиката, гледан от Земята, се проектира в съзвездието Стрелец.

7. Слънчевата система е разположена много близо до равнината на диска, на разстояние близо 26 000 светлинни години от центъра на галактиката. Слънцето обикаля около галактическия център с приблизителна скорост 250 км/с, а периодът на едно пълно завъртане е около 250 млн. години.

8. Днес е известно наличието на много други галактики, намиращи се на огромно разстояние една от друга. Още преди да са били открити други галактики, някои астрономи са допускали съществуването на светове извън видимата вселена (нашата галактика). Те изграждали своите хипотези върху основата на логическата интерпретация на научните данни и вярата си в единството на света.

9. Астрономът Елард Гор (John Ellard Gore)[67] използва аналогията и пренася  отношението между диаметъра на Слънчевата система и разстоянието до най-близката до нас планетна система (т.е. разстоянието от Слънцето до ά (алфа) Центавър[68]) към мащабите на видимата вселена.

10. В резултат на извършените изчисления Гор изказва следното предположение: Ако се запазва същата организация на материални обекти в безбрежното космично пространство (звездни системи и разстояния между тях), то следва да очакваме, че съществува друга вселена, отдалечена на определено разстояние от нашата видима вселена и това разстояние според наличните данни се изчислява на 5,2 .1020мили[69]. Разстояние, което светлината със своята удивителна скорост от 186 300 мили/секунда (300 000 км/с) ще измине за близо 2,8.1015 секунди или 9.107 години, което е 2.107 пъти разстоянието до ά Центавър.

11. „Ако на такова голямо разстояние – казва Елард Гор – има друга вселена като нашата, то тя би изглеждала само като една малка мъглявина.” Ако това предположение е вярно, тогава защо не са наблюдавани други вселени, отдалечени от нашата видима вселена посредством “празно” пространство?[70]

12. Съвременните астрономи доказаха, че съществуват много такива „мъглявини”, които представляват огромни звездни системи – галактики –  намиращи се извън нашата галактика. Всички те, които образуват видимата вселена, са отделени помежду си чрез едно обширно беззвездно пространство, точно така, както нашата Слънчева система е отделена с „празно” пространство от забикалящите я звездни системи.

13. Елард Гор продължава своите разсъждения, като посочва три причини за невъзможността да се види някоя друга вселена:
  – Разстоянието дори до най-близката външна вселена е толкова огромно, че  нейната светлина още не е пристигнала до нас;
  Ако вземем предвид епохите от време, през които се е развивала нашата Земя[71], това предположение не изглежда особено достоверно.
  – Отвъд границите на нашата видима вселена светлообразният етер „изтънява” и като че ли се превръща в една абсолютна празнина. Това „изтъняване” прави невъзможно преминаването на светлината от външното пространство към нас;
  – Обширното пространство, което разделя нашата вселена от нейния най-близък съсед, вероятно поглъща светлината от външната вселена. Това пространство действа като космично було, което винаги скрива от нашия поглед всички други възможни вселени.

14. Струве[72] твърди, че подобно поглъщане на светлината действително съществува дори и в границите на нашата Слънчева система.

15. Възможно е обаче нещата да изглеждат по съвсем друг начин, когато се отнасят до пространството между вселените. Светлината, излъчена дори и от най-близката до нас външна вселена, изминавайки разстоянието между вселените (9.107 светлинни години), може да се окаже съвършено невидима дори и с най-съвременната техника поради голямата отдалеченост и поглъщането на средата.

16. В резултат на своите изчисления Елард Гор стига до следния извод: “Ако на такова огромно разстояние се намира звезда, каквата е ά Центавър (т.е. на разстояние 2.107 пъти по-далеч отколкото е в действителност), тогава даже и да няма поглъщане от междузвездното пространство, тя би  изглеждала като една звезда от около тридесет и шеста величина. Според формулата на Погсън[73], за да се види дори само теоретично такава звезда, ще е необходим телескоп, чийто диаметър да е не по-малък от 24 000 фута (ок. 7 км).”

17. Настоящото научно заключение не бива да ни обезсърчава. Каквито и да са хипотезите на съвременните астрономи за нашата видима вселена, колкото и да са различни техните схващания за това, дали тя е крайна или безкрайна, то ние трябва да допуснем, че броят на действително съществуващите вселени, макар и невидими за нас, на практика е безкраен.

18. Нека си представим, че имаме крилата на един ангел и можем да излезем вън от пределите на нашата ограничена вселена, така че разстоянието до най-далечната звезда, видима с нашите най-мощни телескопи, да е просто като една малка стъпка в нашето небесно пътешествие. Какви ли чудеса на мирозданието биха се открили пред нашия смаян поглед?!

19. Пред нас щяха да се открият звездни системи от по-висш порядък. Пред тях нашите видими небеса биха изглеждали като едно пясъчно зрънце край брега на океана. Ние бихме могли да пътуваме милиони и милиони години в различни направления и бихме срещали все нови и нови слънца, нови светове, нови вселени, които постепенно щяха да изплуват из вечността и да се приближават към нас с намерение като че ли да ни посрещнат.

20. Как така, питаме се тогава ние, няма ли край, няма ли свод, няма ли небе, което да ни спре? Винаги ли пред нас ще се разкриват нови простори? Къде се намираме тогава ние и какъв път сме изминали?

21. Да, ние сме едва в преддверието на вечността, на която центърът е навсякъде, а окръжността – никъде.[74] Наистина на велики мисли ни навежда вселената със своята необятност – мисли, пълни със смисъл за всички ония, които разбират.


2.3. Закон на Мисълта


1. Законът на Мисълта действа в умствения свят – седалището на мислите, дарбите, способностите, силите на ума. Царството на този закон е безпределно. То се простира във всички светове и вселени, където живеят различни същества. Този закон е основата на всяка разумна самостоятелност. Същността и действието му са едни и същи навсякъде, без изключение. Разбира се, те се различават по форма и степен, но не и по същина.

2. Да вземем например следните геометрични истини:
– цялото е равно на своите части;
– правата линия е най-късото разстояние между две точки;
– две отсечки, равни на трета, са равни и помежду си;
– сборът от вътрешните ъгли на един триъгълник е равен на два прави ъгъла;
– точките, които образуват една окръжност, са еднакво отдалечени от нейния център.

3. Тези математически аксиоми винаги се разбират по един и същи начин така, както първоначално са внушени в умовете на всички хора.[75]

4. Понятията за добро и зло също не могат да бъдат разбирани по друг начин освен така, както се диктуват от Върховния закон. На онзи, който убие брата си или ограби ближния си, не може да се гледа другояче освен като на престъпник.

5. В която и част на вселената да се пренесем, нашият характер ще се оценява от всички разумни същества по един и същ начин. Той ще се мери с един и същ критерий – с мярката на Истината. Злото у което и да е духовно същество не може да се счита за добро, понеже както доброто, така и злото имат свои отличителни качества, които ги характеризират като такива.

2.4. Закон на Биос


1. Законът на Биос (Целокупният живот[76]) царува в духовния свят, където е изворът на живота, жизнеността, чувствителността, чувствата, усещанията, желанията и вълненията на душата, както и силата на волята ú да възприема и усвоява онова, което ú се диктува от вътрешни мотиви.

2. От недрата на Биос произлиза цялата органична дейност, а така също и истинските понятия за добро и зло, за правда и неправда, за любов и омраза. В границите на този закон започва нравствената свобода на избора, чрез която се определя от какво естество е всяка духовна дейност и какви качества притежава. Тук всяко разумно и нравствено същество по свой избор и свобода решава да посвети живота си в служене на едни или други принципи.[77] В зависимост от този избор всеки един бива възнаграден или осъден.

3. Това е единственият духовен закон, който населява всички създадени светове и вселени с живи, органически същества. Той е, който превръща енергията във вселената от едно състояние в друго и я впряга да служи на душата за нейното повдигане. Той е, който пръска навсякъде благословение, който пълни сърцата на всички живи същества с вяра и любов, с мир и радост. Биос е вечната основа на битието, първият и последният във всичко.

2.5. Три течения в умствения свят


1. И тъй, безпределно е царството на Гравитацията, безкраен е светът на Ума, необятен е светът на Биос. Тези три свята именно, със своите сили и субстанции, със своите закони, които ги управляват, съставят областта на истинската наука.

2. Този троичен състав на космичния свят, въплътен и в естеството на човека, е причина да се развият в неговото съзнание понятията за „материя”, „ум” и „душа”:
– веществото представлява формата;
– умът е силата (съдържанието);
– душата е животът (смисълът).

3. Тези понятия са станали предмет на три главни философски системи:
– материализъм – приема, че само материята е съществена;
– идеализъм – приема само ума за действителен;
– спиритуализъм – приема само духа и душата за абсолютно реални.

4. Всяка една от тези философски школи тълкува и изяснява по свой начин явленията в природата. Науката обаче не е отговорна за едностранчивите и погрешни тълкувания на тия школи.

5. Тези три течения в умствения свят упражняват голямо влияние върху обществения живот, обуславяйки мирогледа на хората в дадено време. Според това, кое от тези учения преобладава, се мени съответно и умствената нагласа на хората. Тези влияния са спорадични. Те се проявяват в известни периоди на човешкото развитие, като вземат най-различни форми.

6. Умът на човека може да мине и през трите влияния. Наклонността ни към едно от тия течения ще зависи до голяма степен от естеството и начина ни на мислене, който пък е в зависимост от устройството на нашите мозъчни центрове.

7. Определени физиологически и френологически изследвания показват, че:
– ако в умствената организация на един човек преобладават наблюдателните способности (т.е. способностите на обективния ум[78]), той ще приеме за мироглед материализма;
– ако в умствената организация на човека преобладава  способността му да мисли отвлечено (абстрактно), умът ще приеме за мироглед идеализма;
– ако пък в умствената организация на човека преобладават хуманистичните и морални чувства, той ще приеме за мироглед спиритуализма.

8. Или казано по-конкретно на френологичен език:
– ако долните очни центрове (над веждите) са по-силно развити от горните коронни и предните челни, умът клони към материализъм;
– ако предните центрове на мозъка, съответстващи на челните издатини, са по-развити от долните очни и горните коронни, умът клони към идеализъм;
– ако горните центрове, локализирани в коронната част на главата, са по-силно развити от долните очни и предните челни центрове, умът клони към спиритуализъм (духовния свят).

2.6. „Научни истини” и „научен скептицизъм”


1. Науката е доказала вече, че каквото и направление да вземаме, животът ни ще се определя от общи и неизменни закони. Никой не може да живее извън тия закони. Срещу остена на съдбата никой не може да рита. Ето защо, ако човек иска да избегне излишните страдания, трябва да се съобразява с изискванията на своя духовен живот, чиито корени са много по-дълбоки от която и да е друга дейност. И единственото ни спасение от превратностите и беззаконието на този свят е приобщаването ни към онзи живот, който дава свобода и самостоятелност на човека.

2. Накрая ще добавим, че е необходимо да се избавим от недоразуменията и съмненията по един от въпросите, които се разискват с особен интерес от учени и философи – въпросът за характера и стойността на така наречените „научни истини”. Не е тайна, че много „истини” в науката са рухнали под удара на нови научни факти, на нови открития. При това съвременната наука има много теории и хипотези, които се сменят понякога не през векове, а през години.

3. Кой е тогава, ще попитат някои, критерият за различаване на онова, което е истинно в науката, от онова, което е неистинно и преходно? За да се избавим от недоразуменията и съмненията, които се повдигат почти на всяка стъпка в областта на науката, и за да можем да разпознаваме кои неща съдържат научни истини и кои не, ние трябва да се ръководим от едно основно правило.

4. Нека цитираме думите на английския учен, професор Хъксли[79], който дава метод за преценка на научната истина: „Има една пътека, която води така уверено към истината, че който и да тръгне по нея, непременно постига целта и стига до крайната точка, независимо от това дали неговите способности са големи или малки. А за това има едно общовалидно правило, чрез което човек всякога може да намери тази пътека и да се предпази от заблуждения, като ги отстрани от пътя си. Това златно правило гласи: Не се съгласявай безрезервно с никакви твърдения освен с онези, чиято истинност е тъй очевидна, че те са вън от всякакво съмнение.”

5. При произнасянето на тази първа заповед на науката съмнението (проверката на фактите) е станало задължително за нея. Тя го е пренесла от седалището на покаянието, където за дълго време то е било осъдено и сложено между най-ужасните грехове. Сега обаче тя го е поставила на видно място и му е дала ранга на едно от първите и основни задължения, с които се сблъсква научната съвест.

6. Това съмнение, което науката допуща в своята работа и което Гьоте[80] е  нарекъл „научен скептицизъм”, има обаче стремеж да превъзмогне себе си. То не е онова неверие, родено от тъпоумие и невежество, чийто стремеж е само да съществува и да извинява себе си за своята леност и равнодушие.

7. Задачата на науката, както това се загатна и по-рано[81], е да изработи прави съждения и истински възгледи за целокупния живот, който се проявява в цялото  мироздание. Нашият ум се нуждае от истински идеали, които да му вдъхват сила да ни ръководи в живота по пътя на знанието и мъдростта.

#3 Hristo Vatev

Hristo Vatev

    Administrator

  • Усърден работник
  • 3549 Мнения:
  • Отговорете на въпроса:1864

Публикувано 01 май 2014 - 18:35

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ



[1] Надписът „Част І” съществува в оригиналния текст от 1896 г. От спомените на д-р Методи Константинов (ученик на Учителя) става ясно, че е замислена и втора част, където акцентът трябвало да падне върху възпитанието (вж. „Изгревът…”, т. 4, с. 404). Този проект не е осъществен от Учителя. По този въпрос е работил един от най-близките му ученици – Боян Боев, който през 1943 г. издава „Учителят за образованието”.  


[2] Прозябне (арх.) – поникне.


[3] Вж. дял първи – ІІ.2.1:2.


[4] Вж. дял втори – ІІ.1:1.


[5] Аристотел е положил като основа принципа на наблюдението. Така истината се поддържа от трите кита: наблюдение, анализ, синтез. Оттогава насам от сферата на научния интерес отпадат: съзерцание, интуиция, прозрение. А точно те позволяват да се осъзнае скритото, същностното. За повече подробности вж.  Едуард Шуре, „От сфинкса до Христа”, С., 2004, с.257.


[6] Принципи или с др. думи – първопричини.


[7] Раболепие – безлично самоунижение за угода на някой силен или богат; угодничество, сервилност.


[8] „Необходимостта” е другото име на VІ Херметичен  принцип („Причина и следствие”). В западния свят е познат като Закон за наследствеността, а на Изток – Закон на Кармата. В християнството е познат като Закон на Божествената справедливост.


[9] Нарича се също „прах на проекцията”. Това е Magnum Opus на алхимиците, субстанцията, притежаваща силата да превръща по-малко благородните метали в чисто злато. От мистична гледна точка философският камък символизира трансмутацията (превръщането) на низшата, животинска природа на човека във висша, божествена.

[10] Изразът е свързан с обещанието, дадено на Авраам, че неговите потомци ще бъдат народ на Бога и ще живеят на плодородна земя (Ханаан) – Бит. 12 гл. и др.



[11] Вж. дял първи – І.9:12 и сл.


[12] Става въпрос за епохата на Водолея, чието начало Учителят тържествено отбелязва на 22.03.1914 г. Слънцето преминава през едно съзвездие от Зодиака за 2160 земни години, колкото трае и всяка от 12-те епохи-месеци на Великата (Платонова) космична година (25 920 г.).
    І. Епоха на Рака (8000 – 6000 г. пр. Хр.).   С тази епоха е свързана първата, най-стара култура на нашата раса – древноиндийската.
    ІІ. Епоха на Близнаци (6000 – 4000 г. пр. Хр.). Втората култура на Бялата раса е древноперсийската, която се характеризира с едно по-дълбоко навлизане в материалния свят.
    ІІІ. Епоха на Телеца (4000 – 2000 г. пр. Хр.). Тази култура потъва още повече в материалното. Докато индусите смятат света на материята за илюзия, а персите признават материята за реалност, макар и неприятелска, то египтяните не възприемат материалното като враждебно на духовното. Нещо повече, те го смятат за израз на духовното, помиряват се с него и се стремят да намерят физически израз на дълбоката мъдрост на Божественото.   
ІV. Епоха на Овена (2000 г. пр. Хр. до идването на Христос). Тази четвърта култура в лицето на древните гърци и римляни отива още по-нататък в овладяването на физическия свят. Едно сравнение на живота на тази култура с живота на по-старите култури ни показва, че гръко-римската цивилизация е далеч по-материалистична.
    V. Епоха на Рибите (от идването на Христа до 1914 г.). Риби е воден знак, който символизира закона на саможертвата. Също така е емблема на християнството. След гръко-римската култура идва днешната, чийто център първоначално е в Западна Европа, откъдето впоследствие тя се разпространява по целия свят.
VІ. Епоха на Водолея (1914 – ок. 4000). Ключови думи: хуманизъм, прогрес, свобода, братство, живот за Цялото. Още през първия декан етическата християнска максима от Новия Завет (т. нар. “златно правило” на поведението, дадено от Христос – „Постъпвай с другите така, както искаш да постъпват с теб!”) ще бъде заменена от най-новия Завет, донесен от Учителя Беинса Дуно. Този Завет ще бъде законът на Новата епоха: „Злото ще стане слуга на Доброто.” Чрез Словото си Учителят пося семената на Новата епоха. Човечеството се намира пред прага на Шестата култура на сегашната V-та основна раса, която от една страна ще бъде култура за ликвидиране на кармата, а от друга е определена да послужи като духовен кълн, от който ще се развие новата VІ-та основна раса – расата на Синовете Божии. Тази Шеста култура на Бялата раса ще се развие главно чрез славянските народи. При изграждането ú славянството ще използва всички духовни и културни ценности на големите европейски народи, както и на Америка. Тези народи ще създадат външните условия, външните форми, чрез които тя ще се разгърне. Главна задача на Бялата раса е да събуди човешкото самосъзнание и затова в известна фаза от своето развитие тя трябваше да навлезе по-дълбоко, да инволюира до дъното на материята.


[13] Вж. дял втори – ІІ.4. и ІІІ, също и дял трети – 5.


[14] Под понятието „образование” да се разбира цялостното оформяне на човека, т.е. изработване на пълния му и съвършен душевен образ. В този смисъл образованието включва в себе си обучението и възпитанието. Обучението има връзка повече с развитието на ума и обогатяването му със знания. Възпитанието има връзка повече с облагородяването на чувствата и волята.


[15] Хередитарен (лат.) – наследствен; вж. бел. № 8.


[16] „Рече им Исус: Истина, истина ви казвам: преди да бъде Авраам, Аз съм.”(Йоан 8:58). В Кабала на иврит Адам означава “червена земя”, което е почти идентично с Athamas или Thomas, което на гръцки е преведено Дидумос (двойният). Адам Кадмон (ивр.) е Първоначалният човек, Небесният човек, който не е паднал в греха. В Кабала Адам Кадмон е проявеният Логос.
    Учителят за Адам: „Първият човек, който бил по образ и подобие Божие, е духовният човек, а след него бил направен физическият човек, наречен втори Адам. Вторият е бил направен от пръст, а на първия Бог даде власт на Небето и Земята. Христос е великият Брат на човечеството, първият образ на човека, Първородният в света – начало на човешкия род, начало на човешката еволюция. Новият Адам ще бъде създаден отново по образ и подобие на Бога. Щом Земята се пречисти, Господ ще създаде нов рай и ще постави в него третия Адам и третата Ева.”


[17] съзнателно прилагане на неправилни доводи в спора или в доказателствата, използване на т. нар. софизми, т.е. всевъзможни уловки, замаскирани с външна, формална правилност


[18] Жан Жак Русо (28.ІV.1712 – 2.VІІ.1778) – френски философ, педагог, писател, представител на френското Просвещение. Роден в Женева, син на беден часовникар. По-известни произведения: „За обществения договор или принципите на политическото право” (1762), „Изповеди” и „Емил или за възпитанието” (1762). В последната е разработена педагогическата му система. Още в първите редове на трактата прозира основният принцип във философията на Русо: „Всичко излиза добро от ръцете на Твореца, всичко се изражда в ръцете на човека.” Основният принцип, върху който се изгражда педагогическата му система, е принципът на природосъобразността. В младите си години Л. Н. Толстой силно е повлиян от Русо.
Тук вероятно се има предвид, че Русо пръв напълно отрича съществуващата феодална педагогическа система и я посочва като главна причина за съществуващото зло и по-точно – нейната неадекватност и несъобразеност с природните закони.


[19] Вж. дял втори – І.1. и ІІІ.6.; за повече информация – „Живот за Цялото”, под редакцията на Георги Радев.


[20] ІІ принцип на Херметизма или принцип на съответствието:Каквото има горе, има го и долу; каквото има долу, има го и горе. Това, което е долу, е аналогично (подобно) на това, което е горе, и обратно – това, което се намира горе, е подобно на това, което се намира долу, за изпълнение на чудното единство.”


[21] Вж. дял трети – 5:5.


[22] На друго място Учителят споменава изброените три: 1. власт и слава; 2. жени; 3. пари, като всеобщи проблеми, с които трябва да се справя всеки човек, тръгнал по духовния път.


[23] Днес ролята на ”златния телец” според Учителя се изпълнява от парите.


[24] Йезуитски орден (лат. Societas Jesu – Общество на Исус) – католически монашески орден, основан през 1534 г. от Игнаций Лойола. Създаден по време на сериозната заплаха за католицизма от Реформацията и протестантизма, той имал за цел да се бори за пълно признаване на непоклатимостта на католическата вяра. Характерни за него били изключително строгата дисциплина и подчинението към висшестоящите. За постигане на целите си йезуитите използвали всички средства, включително и убийството. Структурата на фашистката организация “СС” е изградена до голяма степен по модела на Йезуитския орден.


[25] Наполеон І, Наполеон Бонапарт (15.08.1769 – 5.05.1821) – бележит френски  пълководец и държавен деец, император (1804-1815). Роден в Аячо (Корсика). Завършил военно училище в Париж (1785). За проявени военни дарби бил произведен в чин бригаден генерал (1793). През авгус 1802 г. той е провъзгласен за пожизнен консул, а през март 1804 г. с указ на сената е обявен за император на Франция. В резултат на завоевателните войни, които водил, във френската империя влезли почти цяла Западна и Централна Европа. Поражението на френските войски в Русия (1812) нанесло непоправим удар върху империята. Тази война била повратна точка в живота на Наполеон І. Пълният му разгром бил на 18.06.1815 г. при Ватерло. До края на живота си той бил заточен на остров Св. Елена.
Учителят за Наполеон: „Втори като Наполеон няма да се роди. Може само от актьори да се играе. Като му изучавали черепа, се установило, че имал най-големи размери на обективните си способности. Дължината на челото му била близо 35 см. Силно били развити математическите и творческите му способности. Наполеон Велики имал една идея, искал да съгради една грамадна империя, но нещо му липсвало. Защо го изпратили на остров Св. Елена? Един от необикновените хора, един от силните земни царе, беше заточен на на този остров, където и си умря. Изпратиха го, защото не си удържа на обещанието.” (Обещанието му е било да обедини Европа.)


[26] Учителят: „Христос казва: Жените ще спасят света. Наполеон казва: Франция се нуждае от майки. Аз разбирам „майка” в широк смисъл.  Новата култура изисква жени не в обикновения смисъл на думата, но жени на новото –  решителни, светещи жени: жени със светли умове, с широки сърца, с диамантена воля.”


[27] Етерът (гр. – небе), подобно на етерното тяло, е невидима субстанция, извънредно разредена и еластична, която представлява същността на материята, тя я проектира. Тази субстанция пронизва цялото космическо пространство и функционира като посредник при предаването на вълните на вибриращата енергия – на светлината, топлината, електричеството и др. Според херметичната наука се разграничават четири състояния на материята: твърда материя, в която работят силите на жизнения етер; течна, където работят силите на химическия етер; въздухообразна, където са силите на светлинния етер; огнена, където са силите на топлинния етер. Съвременната физика отхвърля твърдението за съществуването на етера като универсална механична среда и въвежда представата, че в пространството съществуват различни физически полета като форми на материята.
    Учителят за етера: „Етер означава това, от което нещата се раждат и отглеждат. Частицата „ет” е първичното начало, от което нещата се раждат. „Тер” е това, което отглежда нещата на земята. Съвременната окултна наука приема, че съществуват четири категории етер в пространството или четири състояния. Той прониква въздуха и се счита за най-рядката въздухообразна материя. Отличава се с голяма лекост и ефирност. Нещата едно друго се проникват. Това, което прониква, то владее. По-малкото живее в по-голямото, по-голямото го обгръща. Мислят, че етерът е еднороден навсякъде, а то не е така. Слънцата са центрове на етерни енергии. Налягането на етера образува слънцата. Където има слънца, налягането на етера е най-голямо. Когато етерът създава налягане в безконечното пространство, се образуват слънчевите системи. Т.е. това налягане не е еднакво навсякъде. След като се преминат четирите категории етер, над тях се намира друг свят със съвсем друго естество. Той се нарича Духовен свят.”


[28] Вж. дял втори – ІІІ.1.



[29] Чарлз Дарвин (12.02.1809 – 19.04.1882) – английски естествоизпитател, създател на научната биология. Роден в Шрюсбъри в семейството на лекар. Дарвин прекъсва следването си по медицина и постъпва по настояване на баща си в Богословския факултет на Кеймбриджския университет. Основа за бъдещото му развитие е участието му като естествоизпитател в околосветската експедиция, извършена с кораба „Бигъл” (1831-1836). Издава множество научни трудове: „Пътешествието на един натуралист…”, „Зоология”, „Изменения на животните и растенията при одомашняване”, „Произход на човека и половият отбор”. Капиталният му труд „Произход на видовете” (1859) предизвиква революция в биологията.


[30] Тази теория обяснява механизма на биологичната еволюция, като предполага, че различните видове възникват чрез естествен подбор. Според нея формите на живот, които са най-лесно приспособими към околната среда,  оцеляват и се възпроизвеждат в най-големи количества. При появата на нови свойства във вид на слаби, неуправляеми изменения, често в резултат на генетични мутации, ще оцеляват родове от организми, чиито специфични свойства ги правят най-приспособими към заобикалящата среда.
Учителят за теорията на Дарвин: „Според еволюционната теория Дарвин се опита да обясни произхода на видовете, но не можа напълно. Например, според тази теория как може да се обясни произходът на заека? По какво стечение на обстоятелствата той е станал толкова страхлив? Как ще си обясните положението на жабата, която също е много страхлива? Някой път това се обяснява с крайно бедните условия на живота или може да се обясни и със закона на еволюцията. Това може да е правдоподобно, но съвременната наука не е засегнала същинските причини, които са задържали жабите в тяхното положение. Положението на жабите е една преходна форма. Положението на заека е също така една преходна форма.
Сегашната наука твърди, че хората едно време са били животни. Аз казвам: нито един от вас не е бил животно. Вашето тяло е било животинско, но туй, което сега имате, то никога не е било животно, то е дошло отгоре. Някои казват, че според теорията на Дарвин има еволюция на тялото, че човекът е произлязъл от нисшите животни. Желязото е излязло от земята и от него направиха автомобила, но аз, който влизам в автомобила, не съм направен от земята. Автомобилът е направен от земята. Той мина през тази фабрика, но тези, които направиха автомобила, не направиха мене.”


[31] Вж. дял втори – ІІ.1.


[32] Според „Кабала” на Папюс Божиите имена при евреите са десет: 1. Ехие(х); 2. Йа(х); 3. Йехова(х); 4. Ел; 5. Елох; 6. Ело(х); 7. Тетраграматон (Четиризначният) Саваот; 8. Ело(х)им Саваот; 9. Шадай; 10. Адонай.
Девет са имената на Бога според Учителя: 1. Елохим; 2. Йехова; 3. Адонай; 4. Ел-Елион; 5. Ел-Шадай; 6. Ел-Олам; 7. Яхве или Йехова, или Елохим; 8. Адонай Яхве; 9. Яхве Саваот.  „Елохим” (Ела, Ел) – Елохим е множествено число от думите Ела и Ел и изразява тройнственост;  „Йехова Елохим” –  Господ Исус Христос;  „Адонай” – Светият Дух (човекът Бог).  
„JHWH” („Йот-Хей-Вав-Хей” или т.нар. „свещена тетраграма” на Божието име). Поради отсъствието на гласни това е „неизречимото име” на Бога. Юдеите смятат това име за особено свято, за да бъде произнасяно. То е едно от най-тайнствените имена в еврейската теология и изразява един от най-удивителните закони на природата, които някога човек може да познае. Ако се вярва на Кабала, то съществува една свещена дума, която дава на смъртния, открил нейното истинско произношение, ключа към цялото Божествено и човешко познание. Тази дума, непроизнасяна никога от обикновените израилтяни, а от първосвещениците – само един път в годината, е точно това, което се намира на върха на всички посвещения. Затова при публично четене се използва като заместител Адонай („Господи мой”).
Учителят за Йехова: „Аз не говоря за човешките богове, които хората са измислили. За мене думата „Бог” е малко обезсоляла. Тя и на български, и на английски, и в другите езици е неразбрана. Затуй най-хубавото име, което евреите са имали в еврейския език – Йехова, – никога не са го произнасяли. Те са казвали „Йот-Хей-Вав-Хей”. Когато евреите са се намирали в големи мъчнотии, целият народ започвал да пости, обръщал се към Господа и тогава този Йехова им помагал. Необходимо е да произнасяме името на Господа Исуса Христа за нас и за другите, защото това име предизвиква онези принципи във вселената, които творят, които принципи са Божествени и носят милост и благост. При произнасяне „Йот-Хей-Вав-Хей” на еврейски тези велики принципи и природни сили носят благословения на света в трите свои разклонения, ако правилно се зачитат и разбират.
Ева е кръстена на името на Бога – Йехова. Сега аз искам да ви дам едно обяснение. Ева, това е онзи свещен идеал, който има всеки човек в душата си. Два идеала има в света. Единият е Ева, Йехова, който е, който съдържа всичко в себе си. Другият е Адам, който е създал Ева. Адам представлява физическият свят. Той е носител на духа, т.е. това, което създава нещата. Значи, Адам подразбира разумната душа. Казвам: Духът у вас, това е Адам. Душата, това е Ева.“  


[33] Фарисеи (арам. „обособени”). Делото на пророк Ездра, който се стреми да усвои текста и учението на Закона, е продължено от хората, станали известни като книжници. По-широкият кръг техни поддръжници са познати като хасидити, „верните на Бога”. Фарисеите са онази малка група сред хасидитите, която се разграничава от политическите и религиозни становища на мнозинството. Те наблягат на индивидуалното изпълняване на Закона (за разлика от садукеите, които слагат ударение на храмовото богослужение) и възкресението. За тях Законът е приспособим към променящите се условия, но е задължителен за всички.


[34] Садукеи – произходът им е спорен: политическа партия, религиозна секта, провинциална организация или група от държавни чиновници. Те са толкова груби към своите, колкото и към чуждите. Смятат за добродетел споровете със своите учители. Нямат последователи сред обикновените хора. Много от садукеите са свещеници и изглежда почти всички свещеници са садукеи. Религията им е консервативна – приемат като постоянно валидни само писаните в Петокнижието закони. Отхвърлят възкресението, ангелите и демоните.


[35] Авраам (евр.) – баща (господар) на множество (народи)). На Израил се гледа като на „Авраамово потомство”, а на много места в Библията Бог е наречен „Бог на Авраам”. Авраам е праотец на Исус.


[36] Той е предвестник (предтеча) на Христос. Става известен като проповедник, призоваващ към всеобщо покаяние на народа. Хората се тълпят да го чуят и много от слушателите му се кръщават в река Йордан, изповядвайки греховете си. Той очаква идването на Този, Който ще кръщава със Светия Дух и с огън. Бива обезглавен от Ирод Антипа по настояване на жената на последния – Иродиада.


[37] Вж. дял първи – ІІ.2.4.


[38] „Доброта, Истина, Красота, това е Любовта” – формула от Учителя, дадена в Младежкия окултен клас – ІV-та г., 22.02.1925 г.


[39] Учителят за тези вътрешни процеси, които се извършват в човека: „Умът и сърцето са два велики центъра, чрез които душата реализира своите идеи. Без ум и сърце душата не може да се прояви. Душата от своя страна е реализатор на идеите на Духа, но тъй като тя е полуматериална и полудуховна, не е в състояние да изпълни повелите на Духа в сферата на физическия свят. За тази цел са ú необходими помощници в лицето на ума, сърцето и волята. Тялото (волята) се подчинява на ума, а умът се подчинява на сърцето. На земята сърцето е по-силно от ума, то е по-старо. Най-първо човек е чувствал и после се е появила мисълта. Но при сегашния стадий на развитие, в който се намираме, по-добре е да ни направлява умът, отколкото сърцето. Единственото нещо, което не боледува в човека, е неговият дух. Затова казваме, че душата страда, умът се обърква, сърцето излиза от релсите на своя живот, волята се парализира, но духът никога не отпада.”


[40] В частта „Науката” обстойно са разгледани същността, параметрите и областта на науката. Няма обаче обособена отделна част за възпитанието. За него се споменава и по-нататък, но накратко, например в дял втори – ІІІ.3. Този дисбаланс засилва предположението, че е замислена втора част на книгата, където акцентът да падне именно върху възпитанието. Вж. бел. № 1.


[41] Съвременната наука оперира главно с т. нар. обективен, конкретен ум в човека. За този ум Учителят казва, че „работи с фактите и схваща нещата материалистически. Готов е да се нагласи така, че да може да се върти навсякъде, накъдето го насочат. Той се стреми да угоди на всичко и на всички. Посредством обективния си ум човек изучава силите и законите на материалния свят и на материята изобщо, от която той придобива материали за изграждане на своето физическо тяло. Субективният, абстрактният, вътрешният ум или както мнозина го наричат – Истинският Човек – не е нищо друго освен Божественото начало в човека. Той работи с принципите и законите. Общо може да се каже, че субективният ум е родител на обективния човешки ум. Ако се използва алегория, то последният съставлява корените на умственото плодно дърво, а субективният образува дънера, клоните, листата и плодовете.”


[42] В науката съществува понятието биопсихизъм”, според което психиката е присъща на цялата жива материя. Представители на това схващане са Т. Хобс, Е. Хекел и В. Вунт. Р. Декарт е застъпник на антропопсихизма, според който психиката е характерна само за човека. На тази теория се противопоставя панпсихизмът на Г. Фехнер, според когото целият свят е одушевен.
Вероятно Учителят разглежда това понятие в по-широк аспект. Според окултната наука съществува едно съответствие (сходство) между устройството на човешкия организъм и социалния организъм. В този ред на мисли законите, които регулират социалния организъм, схващан като биопсихична цялост, са аналогични на тези, на  които се подчинява човешкият организъм, без да бъдат напълно тъждествени. Става въпрос за термина „Синархически ред”, въведен от изтъкнатия френски окултист Сент Ив д’Алвейдър (XІX в.). Повече за умствено-душевния живот –  вж. дял първи – І.10:2,3 и бел. № 39.


[43] Учителят подробно разглежда вътрешния характер на науката в лекциите и беседите си, които той неслучайно нарича „окултни”.


[44] Уилям Хамилтън (1788-1856) – английски философ и логик. Според него проявеният Бог е познаваем само чрез свръхсетивно откровение. Въвежда в логиката учението за количественото определение (квантификация) на предиката (понятието за признака), като с това прави опит да сведе съждението до уравнение, а логиката – до смятане. Той е един от предшествениците на съвременната математическа логика. Основно произведение – „Лекции по метафизика и логика” (4 т., 1859-1860).


[45] Френологията (гр. френо – ум и логос – наука) е наука за ума, основана върху физиологията на мозъка. Тя застъпва становището, че мозъкът е орган на ума, тъй както окото се смята за орган на зрението, стомахът – на храносмилането, сърцето – на кръвообращението и т.н. Според френологията по формата на черепните кости може да се съди за проявата на сложни психически качества. Възниква в началото на XІX-ти в. За нейни родоначалници се смятат учените Гал и Шпурцхайм, които твърдят, че: а) интелектуалните и емоционалните качества са локализирани в строго очертани мозъчни центрове; б) проявата на тези психически качества зависи от големината на съответните мозъчни дялове; в) костите на черепа се допират до мозъка и от неравностите на черепа може да се направят изводи за интелекта и характера на човека.


[46] Тук прозира принципът за аналогията между микрокосмоса и макрокосмоса, тъй като е установено от науката, че частиците в атома с център ядрото му наподобяват модела на Слънчевата система. (вж. глава „Гравитация”). Факт е, че микро- и макрокосмосът са еднакво познати (съответно непознати) на човека и той напредва с почти еднаква бързина в усвояването им. Това има отношение към степените на съзнание на човечеството.


[47] Броят на атомите може да бъде определен и по следния начин. Ако приемем, че главичката на карфицата има сферична форма и е направена от желязо, тогава можем да определим масата ú. След това използваме следното съотношение: масата на главичката към моларната маса на желязото се отнася тъй както броят на частиците в нея към броя на частиците в един мол вещество (число на Авогадро). Така изчислен, броят на атомите в главичката на карфица е от порядъка на 1020.


[48] Вж. бел. № 5.


[49] За предходните епохи вж. бел. № 12.


[50] ІІ Херметичен принцип, който олицетворява истината, че винаги съществува съответствие между законите и явленията от различните нива на Бититето и Живота. Вж. бел № 20.


[51] Александър Порфириевич Бородин (31.10.1833 – 15.02.1887) – руски композитор и учен-химик, доктор по медицина, професор, академик на Медико-хирургическата академия и ръководител на химическата ú лаборатория.  Музикалните му творби носят печата на самобитен майстор, еднакво силен в симфонията, операта, камерната музика и соловата песен. По-известни произведения: симфонията „Богатирска” и операта „Княз Игор”, завършена от Н. Римски-Корсаков и А. Глазунов.


[52] Вж. същото твърдение в Кузански, Н., „За ученото незнание”, С., 1993 г., стр. 34.


[53] Вероятно става дума за Уилям Александър Хамънд (William Alexander Hammond, 28.08.1828–5.01.1900), американски невролог и санитарен генерал. Завършва медицина през 1848 г. в Ню Йорк. 11 години служи в армията като хирург. През 1860 г. напуска армията и поема председателството на университета в Мериленд. Когато започва гражданската война (1860), се завръща в армията. През 1862 г., въпреки своята младост бива назначен от президента Линкълн (1809-1965) за министър на здравеопазването в армията с ранг бригаден генерал. От 1864 г. започва частна медицинска практика. През 1874 г. става професор по психиатрия и нервни заболявания в университета в Ню Йорк. Сър Хамънд е прочут за времето си драматург, романист и лектор, изтъкнат лидер и талантлив организатор. „Гласът му е толкова мощен – пишат съвременниците му, – че се извисява над шума на урагана. В него живее част от духа на Парацелз.” По-известни произведения: „За съня и неговите нарушения“ (“On sleep and its derangements”), „Физика и физиология на спиритуализма” (“The physics and psychology of spiritualism”), „Спиритуализъм и съпътстващи причини и условия за нервно разстройство” (“Spiritualism and allied causes and conditions of nervous derangement”).


[54] Вж. същото твърдение в Кузански, Н., „За ученото незнание”, С., 1993 г., стр. 74.


[55] Гравитация (лат.) – взаимно притегляне на телата. Въз основа на законите за движението на планетите около Слънцето, открити от Й. Кеплер, и въз основа на законите на динамиката сър Исак Нютон открива, че всяка частица във вселената привлича всяка друга частица със сила, право пропорционална на произведението от масите на частиците и обратно пропорционална на квадрата на разстоянията между тях. Въз основа на Общата теория на относителността Айнщайн дава ново тълкование на гравитацията, от което като частен случай следва Законът на Нютон. Във философията на Учителя този закон води своя произход от един от трите Битийни принципа – „Истина”.


[56] В терминологията на Учителя този закон е производен на Битийния принцип „Мъдрост”.


[57] Биос (гр.) – живот. В терминологията на Учителя този закон води произхода си от Битийния принцип „Любов”.


[58] В окултната наука съществува следното деление: 1. Есенциален (лат. – същност) свят или свят на принципи. 2. Субстанциален (лат. – под-стоене) свят или свят на закони. 3. Материален свят или свят на факти. Светът може да се раздели и на три големи класа явления, известни като трите Велики нива: 1. Велико Физическо ниво. 2. Велико Ментално ниво. 3. Велико Духовно ниво. Това деление е условно и има за цел да улесни търсещия познание. Истината е, че трите нива представляват възходящи степени на великата скала на живота, чиято най-долна точка е твърдата материя, а най-горната –  Духът. Различните нива преливат едно в друго, така че не би могло да се направи строго и ясно разграничение между тях. Това е смисълът на ІІ-ри Херметичен принцип (вж. бел. № 50).


[59] Парсек (pc) – астрономическа единица за дължина, която съответства на паралакса на дъга от 1 секунда и е равна на 3,26 светлинни години или на 3,084.1016 метра.


[60] Млечен път – от гр. galactos (мляко)


[61] Вж. бел № 69.


[62] Учителят нарича този център „Алфиола”. Той е средоточният дом на Небесното царство, където всички просби и молитви от този свят постъпват пред Лицето Божие. Този център се намира в сърцето на нашата галактика, който съвременната астрономия още не е открила. „Алфиола” е термин, назован единствено от Учителя. На гръцки означава „Начало на началата” или на езика на символите – „Слънце на слънцата”. Според М. Константинов („Световна астросоциология”, С., 1992) космическият център „Алфиола” ръководи новите духовни и културни потенциални възможности на народите, на окултните общества и на човечеството като цяло. Той управлява всичко, което става върху планетите и слънцата. Той е центърът на Живота за Цялото и създава планове за раждането и развитието на ерите и епохите.


[63] Асаф Хол (Asaph Hall, 15.10.1829–22.11.1907) – американски астроном, член на Националната академия на науките във Вашингтон (1858). През 1857-1862 г. е асистент в обсерваторията в Харвард, а през 1896-1901 г. – преподавател в Харвардския университет. Той е известен с наблюденията си на планети и техните спътници, също и на двойни звезди. Открива двата спътника на Марс. Занимава се с разработки върху теорията за движението на планетите и техните спътници. През 1892 г. доказва, че двата компонента на звездата „61 Лебед” представляват физически двойна система. Определя паралаксите на звездите и положенията на слабите звезди в купа Плеяди.


[64] Piscium (лат.) – съзвездие Риби.


[65] Йохан Хенрих Медлер (29.05.1794–14.03.1874), немски астроном. През 1840-1865 г. работи в Русия и е професор в Деритския (Тартуския) университет. Той е и директор на тамошната обсерватория, където работата му върху наблюдението на двойните звезди е продължена от В. Я. Струве. Медлер многократно провежда наблюдения на 3222 звезди от каталога на Дж. Брадли и изучава тяхното собствено движение. Създадената от него т.нар. „Теория за централното слънце” е първият опит за изучаване строежа на галактиката върху основата на движението на звездите, но неговото предположение за това, че центърът на галактиката се намира в Плеядите, се оказва несъстоятелно. Написва редица популярни книги по астрономия и изготвя подробна карта на Луната.


[66] Плеядите е звезден куп в съзвездието Телец, а Персей е съзвездие в близост до Телец.


[67] Джон Елард Гор (1.06.1845-18.07.1910) – ирландски популяризатор на науката и астроном, който подобно на Ричард Проктър (1838-1888) в края на 19-ти век защитава универсалността на планетните системи въз основа на убеждението си, че звезди без планети нямат никакъв смисъл. Бащата на Гор, почитаемият Джон Ридтон Гор, е архидякон на Етънри (Ирландия). Дж. Е. Гор завършва колежа „Св. Троица” в Дъблин през 1865 г. като първенец на випуска и получава диплома за инженер. Работи по специалността си 11 години в Индия, след което е пенсиониран като индийски чиновник. На 34 г. се завръща в Дъблин, където прекарва остатъка от живота си. Той остава ерген и е описван като сериозен, спокоен човек, с малко приятели, които много са го харесвали. Неговите систематични изследвания на небето започват от Индия, като уникалното при Гор е, че той е заел видно място в астрономията, без да е разполагал с телескоп дори от среден клас. Повечето му изследвания са направени с бинокъл. Гор написва няколко книги, в които размишлява върху структурата на вселената. В своето „Проучване на планетите и звездите” (1888) той прокарва идеята, че едно евентуално изтъняване на етера в космоса в краищата на нашата вселена може да произведе като резултат скриване на светлината от предполагаеми други вселени. В своя „Декор на небето” (1890) Гор разглежда произхода на галактиката. Най-важната му книга е „Видимата вселена” (1893), където той прави преглед на цялото поле на космологията. В „Световете в космоса” (1894) Гор допуска възможността за обитаеми планети извън Слънчевата система. Тази идея е била много популярна за времето си и така тя е получила широк отзвук.


[68] ά Центавър е най-ярката звезда от съзвездието Центавър (Кентавър, Центариус) и се намира приблизително на 4 светлинни години от земята. В текста се разглежда като най-близката звезда до Слънцето, но съвременните астроми са изчислили, че това е звездата Проксима от същото съзвездие.


[69] Да проследим изчисленията, които прави Елард Гор: „Да приемем че разстоянието до най-отдалечената звезда, видима с най-мощните телескопи, е 2300 пъти разстоянието до ά Центавър (съответстващо на разстоянието до една звезда от около седемнадесета величина). Тогава диаметърът (D) на видимата вселена е 4600 пъти разстоянието до най-близката звезда (a). Разстоянието (a) от Слънцето до ά Центавър е около 4500 пъти диаметъра (d) на Нептуновата орбита.
Ако предположим, че разстоянието (X) до най-близката до нас външна вселена се отнася към диаметъра (D) на видимата вселена така, както разстоянието от слънцето до ά Центавър се отнася към диаметъра на Слънчевата система, тогава се получава следната пропорция:
Разстоянието между вселените (X) към диаметъра на видимата вселена (D) се отнася тъй както разстоянието до ά Центавър (a) към диаметъра (d) на Слънчевата система (фиг.1 и фиг.2). Или: X : D = a : d.”
Оттук се получава:
X= (D.a): d
По-нататък заместваме с данните, които привежда Гор:
D=4600.a=4600.4500. d
a=4500.d
Така получаваме:
X=(D.a): d = (4600. a. а): d = (4600.4500. d.4500. d): d = 9,3.1010. d
Разстоянието (X) до най-близката вселена е 9,3.1010 пъти диаметъра (d) на Слънчевата система (d=5,6.109 мили) или накрая се получава: 5,2 .1020 мили.



[70] Това е т.нар. междузвездна среда с различна плътност (милиарди пъти по-ниска и от най-добрия вакуум от земните лаборатории). Тази междузвездна среда поглъща част от светлината, достигаща до нас от звездите.


[71] Учителят за Земята: „Преди 250 млрд. години Земята е заемала едно грамадно въздухообразно пространство и е имала само една ядка като голям орех.”


[72] Василий Яковлевич Струве (4.04.1793–11.11.1864) – руски астроном и геодезист. Основател и пръв директор на Пулковската обсерватория (главна обсерватория на АН на Русия). Работи в областта на звездната астрономия. Извършва обстойни изследвания на двойни звезди. Открива концентрацията на звездите в главната плоскост на Млечния път. Доказва, че светлината се поглъща от междузвездната среда.


[73] Норман Робърт Погсън (23.03.1829–23.06.1891) – английски астроном. През 1851 г. става асистент в обсерваторията „Радклиф” в Оксфорд. От  1858 г. е директор на обсерваторията „Хартуел–Хол” в Бъкингам. През 1861 г. става директор на обсерваторията в Мадрас, Индия. Погсън е открил 9 астероида, както и 21 променливи звезди. Изработил е обширен звезден каталог. Той е стандартизирал скалата за яркост на звездите, като е поставил в логаритмично съотношение въведената още от Хипарх система за звездните величини.  Според тази система една звезда от нулева звездна величина е 100 пъти по-ярка от една звезда от шеста величина, която е различима с невъоръжено око при благоприятни атмосферни условия. Законът на Погсън е проявление на психофизическия закон на Вебер-Фехнер.


[74] Този прочут афоризъм, в който Бог е определен като „сфера, чийто център е навсякъде, а периферията никъде” (spfaera cuius centrum ubique, circumferentia nullibi), е приписван на Паскал (1623-1662, вж. Паскал, Б., „Мисли”, С., 2001 г., стр. 25). В действителност тази сентенция се появява за първи път в „Книга за двадесет и четирите философа” – кратко произведение, създадено под формата на диалози в края на XІІ-ти в. и дълго време приписвано на самия Хермес. През XІІІ-ти в. Гийом от Оверн изказва същия афоризъм, а през XV-ти в. Николай Кузански (1401-1464) вече го подема и популяризира в своята космология (вж. Кузански, Н., „За ученото незнание”, С., 1993 г., стр. 72).


[75] Действително в по-късно изградените Неевклидови геометрии тези истини изглеждат по друг начин, но приложени към условията на нашия свят, придобиват формата на известните ни аксиоми. По аналогичен начин Теорията на Относителността на Айнщайн при определени условия се свежда до Нютоновата механика за движението на телата.


[76] Вж. дял втори – І. 7:14.


[77] Това е т. нар. „свободна воля”.


[78] Вж. бел. № 41.


[79] Томас Хенри Хъксли (4.05.1825–29.06.1895) – английски лекар, природоизследовател и философ, съратник на Дарвин и популяризатор на неговото учение. Той има сериозен принос в областта на антропологията, биологията, сравнителната анатомия, палеонтологията. В областта на философията се смята за привърженик на Дейвид Хюм (1711-1776) и базирайки се на неговата теория, се опитвал да докаже, че никога не може да се знае истинската причина на нашите усещания. Така Хъксли въвежда понятието “агностицизъм” (гр. a-не, gnosis-познание), с което се отхвърля възможността по обективен път (външно) да се постигне познание за света.


[80] Йохан Волфганг Гьоте (28.08.1749–22.03.1832) – немски поет, философ и мислител. През 1756-1768 г. следва право в Лайпциг. Продължава следването си в Страсбург (1770-1771), където се сближава с видния немски просветител Хердер. Вторият период в живота и творчеството на Гьоте е свързан с неговата многостранна дейност във Ваймар при херцог Карл Август (от 1775 г. до смъртта му). Той е министър и член на тайния съвет на Ваймарското княжество, грижи се за финансите, за разработването на мини, създава национален театър, занимава се с литература, естетика, анатомия, минералогия, физика и др. През 1794 г. започва дружбата му с Шилер, извънредно плодотворна и за двамата. В областта на естествените науки Гьоте споделя идеята за единство и развитие на органичната и неорганичната природа. През 1784 г. открива междучелюстната кост на човека. Известно е от историята, че Гьоте сериозно се е занимавал с окултни науки.


[81] Вж. дял първи – І.10:6.

#4 Hristo Vatev

Hristo Vatev

    Administrator

  • Усърден работник
  • 3549 Мнения:
  • Отговорете на въпроса:1864

Публикувано 01 май 2014 - 20:08

Непознатият Петър Дънов


  Казват, че словото, което излиза изпод перото на великите умове на човечеството, не може да се оцени от съвременниците им, а става обект на обществен интерес десетилетия по-късно. Същото може да се каже и за словото на Учителя Беинса Дуно, известен на българския читател като Петър Дънов. Той ни е оставил едно безценно книжовно наследство (няколко хиляди беседи) и всеки, който се е докоснал до това неизследимо богатство, в определен момент се насочва към началото – първата му книга...   

Периодът от началото на следването на Петър Дънов в Америка (1888) до издаването на първата му книга (1896) е твърде интересен от научно-изследователска гледна точка. Историческата обстановка в България по онова време може да се охарактеризира с подем както в икономиката, така и в културата и просветата. Въпреки това страната ни все още изостава твърде много от развитите страни. Българското литературно творчество едва започва да намира своя облик, излизайки от сянката на преводната литература. Твърде малко са родните автори на книжния пазар: Найден Геров, Иван Вазов, Алеко Константинов, Михалаки Георгиев...

  През десетилетието 1894–1904 г. Висшето училище, по-късно СУ „Св. Климент Охридски”, се утвърждава като крупен образователен и научен център. В него учат, преподават и израстват десетки български учени, педагози, културни дейци, интелектуалци, които формират елита на българската интелигенция от началото на XX в.

През този период философската мисъл в България е с твърде ограничени възможности,  причините за което са основно две: първо, Софийският университет е единственото учебно заведение, където се преподава философия, и второ, в резултат на турското робство философската традиция е прекъсната. Тепърва предстои да се разработят и установят основните философски понятия и терминология. Най-популярен е кръгът около д-р Кръстьо Кръстев и неговото списание Мисъл – най-голямото и влиятелно философско и литературно списание в страната тогава.

Америка от края на XІX в., като ярък контраст на България, е една от най-развитите държави в света. По това време в Ню Йорк е завършено второто здание на Медисън Скуеър Гардън, а на остров Елис Айлънд се открива имиграционна служба, през която до 1920 г. преминават, за да се заселят в САЩ, 12 милиона имигранти. По отсечката Чикаго–Хъдзън Емпайър-Експрес поставя рекорд в железопътния транспорт, като развива 180 км/ч. Алеко Константинов, впечатлен от грандиозното изложение в Чикаго, написва прочутия си пътепис До Чикаго и назад. По това време в Бостън, където Петър Дънов учи, е построена най-голямата библиотека в страната, а също така е направена първата копка на подземна железница.

На 19 септември 1888 г. в методистката семинария „Дрю”, Медисън, Петър Дънов започва своето следване в Америка. Преподавателският екип тогава е известен не само в методисткия свят, но и навсякъде в богословските среди като „Голямата петорка”, която включва ненадминатите духовници и учени: Джеймс Стронг, Самуел Юфам, Джон Милей, д-р Бъц и д-р Крукс. Петър Дънов учи там четири години и получава свидетелство за завършен пълен курс на обучение.
На 12 октомври 1892 г. той се записва в Теологическия факултет на Бостънския университет. Редовният курс е тригодишен, но има и допълнителни предмети, които студентът може да изучава. Между тези допълнителни дисциплини са музиката и медицината – две неща, на които особено се набляга в методисткото образование, което Петър Дънов получава в „Дрю”, Медисън. От този период са известни негови концертни изяви на цигулка пред студентска публика, които преминават с голям успех. Там той се е представял със свои оригинални, импровизирани композиции.

Предпочитаният преподавателски метод в Теологическия факултет е Сократовият. Това ще рече устно преподаване с непосредствено, оптимално включване на студентите. Учителят трябва да „завърти” ума на студента си в ритъма на своя ум, преди да го пусне да върви напред. Студентите са изложени на „картечен огън” от дебатиране, изнасяне на лекции, обсъждания и религиозни диалози. Уреден е безплатен достъп до четири библиотеки и две читални. Една от тези библиотеки е Бостънската обществена библиотека, която по това време разполага с половин милион тома.

  Дипломната работа на Петър Дънов е Миграцията на германските племена и тяхното приемане на християнството. Там се описва миграционната динамика на различните варварски племена, след което е изложена главната теза. Научен ръководител е професорът по практическа теология Лутер Таунсенд. Към изложението е приложена огромна цитирана литература по темата: римски и гръцки автори, както и основните исторически съчинения по въпроса, издадени по-късно. Английският език на дипломанта е на ниво – език на улегнал и сигурен в употребата му зрял човек. Дипломната работа е защитена успешно на 19 април 1894 г., а на 4 юли 1894 г. Петър Дънов получава свидетелството си за завършен учебен курс в този институт.

През следващата учебна година в каталога и годишната книга на Медицинския факултет на Бостънския университет от 22 юли 1894 г. Петър Дънов вече е записан като редовен студент първа година. Обучението е по последната дума на медицинската наука. От този факултет Петър Дънов получава удостоверение за завършен кратък курс по обща медицина.

#5 Hristo Vatev

Hristo Vatev

    Administrator

  • Усърден работник
  • 3549 Мнения:
  • Отговорете на въпроса:1864

Публикувано 01 май 2014 - 20:09

ПРЕДИСЛОВИЕ


Науката и възпитанието е книга, която разглежда въпроси с общочовешка значимост и е предназначена за широк кръг читатели. Работата по нея вероятно е започната още в Америка. Тя, освен че е първата книга на Петър Дънов, на практика остава и последна. Съществуват няколко брошури под формата на послания и известен брой статии в периодическия печат, които са писани директно от самия него. Цялата останала част от творчеството му представлява богато книжно наследство, получено главно при разчитането на стенографски записи на изговорено слово.

Първото преработено издание на книгата Науката и възпитанието е от Георги Радев (12.09.1900–22.07.1940). Той е роден в Пловдив, където завършва основното и гимназиалното си образование. Още като ученик усвоява превъзходно класически и модерни езици. От този период е и големият му интерес към литературата и изящните изкуства, най-вече музиката. През 1919 г. се премества в София, където се записва като студент по химия в СУ „Св. Климент Охридски”. След първия семестър се прехвърля да следва в Математическия факултет, който завършва през 1925 г. Радев е главен редактор на списание Житно зърно, за което работи от основаването му през 1924 г. Той е преводач от френски, немски и английски език, а също така е автор на няколко книги и на десетки статии от областта на философията, астрономията и изкуството.

В своите спомени за Георги Радев д-р Методи Константинов казва: „Науката и възпитанието, написана преди толкова десетилетия, носеше дрехата на един беден, остарял български език, езика, който се е развивал под тежкото турско робство. Нужно беше сериозното съдържание на тази книга да бъде облечено в по-новите дрехи на съвременния български език. Даже Учителят смяташе, че трябва да се напише втора част на тази книга в духа на новите изисквания на образованието и възпитанието. В мое присъствие той нареди на Георги Радев „да я облече в нови дрешки”. Последният беше много трудолюбив и се зае с тази задача. Така се появи второто издание. Словото на Учителя има един чар, има едно излъчване, което само пробудената душа може да схване и разбере. Но в тази форма, както книгата бе напечатана, със стария правопис и езика на XІX в., когато я чете един учен или професор, който работи с ума си, той мъчно може да разбере написаното. Преработена по този начин, тя вероятно щеше да послужи и на онази категория от съзнания, които имаха други изисквания и търсеха по-академичен език.”

Предлаганото ново издание продължава тази линия на осъвременяване на текста и представянето му пред по-широка читателска публика. Една от целите ни е да представим този текст на вниманието на научната общественост, съзнавайки необходимостта от по-задълбочено проучване както на тази първа книга на Учителя Дънов, така и на цялото му последващо слово, което имаме на български като неоценимо духовно наследство. Едно такова по-задълбочено научно изследване на Науката и възпитанието ще спомогне за общото духовно пробуждане на българския народ – в обществен и в личен план. Разглеждането на книгата от страна на специалисти от различни области на науката ще спомогне да се оцени съдържащото се в текста непреходно знание, актуално и днес – едно „заровено съкровище”, което чака да бъде открито и представено на широката българска общественост, за да покълне в българската душа и да даде своя плод.

С всичко това се надяваме настоящото издание да привлече вниманието както на познавачите на словото на Учителя Дънов, така и на радетелите за едно ново общество, изградено върху основата на най-висшите духовни идеали и общочовешки ценности.

Настоящото преработено издание е сложна амалгама от първите две издания. Във второто от 1949 г., по усмотрение на тогавашния съставител Георги Радев са пропуснати цели пасажи. Други пък са обновени стилово, вмъкнати са уточняващи изречения и нови абзаци. Всичко това е изключително ценно само по себе си и най-вероятно е строго аргументирано и консултирано със самия автор. Ние обаче сме се стремили да съхраним и всеки бисер от първоизточника. Така се роди това съчетание от двете издания, което сега започва свой живот в търсене на нови хоризонти.

Фрагментирането на текста на отделни пасажи и техните наименования, което сме предложили като новост тук, произтича директно или логически от самото съдържание. Подобен подход към текста се използва както в религиозната, така и в научната литература. Нека погледнем свещените писания и ще видим, че те са разделени на книги, глави, стихове, песни (Библия, Бхагавад Гита, Коран и др.). Подобно е положението и при хуманитарните науки, имащи за обект трудни философски произведения с непреходен характер и значимост за човечеството (Платон, Плотин, Паскал, Бьоме, Кузански, Коменски, Сведенборг и др.).

С този начин на фрагментиране прилагаме един аналитичен метод, с който целим да поднесем текста на порции. Така по-лесно бихме се ориентирали в сложната композиционна схема на произведението и съответно по-лесно бихме могли да го изучаваме и цитираме. Анализът като метод има за цел познанието на частите като елементи на сложното цяло. Синтезът, от своя страна, съединява тези части, като ги превръща в жива конкретна цялост. Синтезът допълва анализа и се намира в неразривно единство с него. Необходимо е читателят да се съобразява с тази закономерност и да подхожда добросъвестно към приложения фрагментарен подход.

Съзнаваме отговорността на начинанието и сме готови да понесем както аплодисментите, така и критиката. Вярваме, че това е една малка крачка в правилната посока. С избрания от нас подход се надяваме да провокираме читателя към мислене и откривателство. Ние не претендираме за авторитетност и изчерпателност. Нашата най-голяма радост би била, ако след този първи опит за интерпретация се появят множество други. Това, което сме представили, е само един възможен поглед, и то от твърде тесен ъгъл. Вероятно след десет или двадесет години самите ние ще имаме по-различна гледна точка за свършената работа. Като свидетелство за нашата коректност и добронамереност предоставяме първоначалното издание от 1896 г., което да служи на читателя като ориентир.

Осъвременяването на езика на произведението и добавянето на някои нови научни данни целят да се изгради мост между поколенията и различните типове съзнания. Всяко поколение има право на собствен прочит и интерпретация на културното си наследство. Езикът е жива, динамична система, която не търпи застой и закостенялост. Ако той, езикът, изгуби главната си функция – комуникативността, спира да бъде жив организъм.  Едно произведение е живо, ако читателят успее да осъществи органична връзка с писаното слово и неговия автор. За целта е необходимо добро съчетание на форма и съдържание, т.е. думите в текста да произвеждат съответните образи в съзнанието на четящия. За нас водещ винаги е бил смисълът и формалните промени в пасажите не са самоцелни, а добре обмислени и мотивирани. Всяка дума, намерила място в настоящото издание, е подложена на строга преценка и при необходимост – на консултация със съответните специалисти. Това наложи по-продължителен период на работа върху книгата (три години) и привличането на повече консултанти от различни области.

Включените около 150 обяснителни бележки биха могли да са и повече. А за някои читатели може би те са прекалено много. Ние решихме да се ограничим дотук, за да дадем възможност на бъдещите изследователи да ги допълват, коригират или премахват. Част от цитираните имена и термини бяха с правописни грешки и фактологически несъответствия, а за друга част беше невъзможно да се открият или намерят данни. Всичко това, разбира се, не бива да се свързва пряко с автора, а по-скоро с ограничените възможности както на тогавашния правопис, така и на печатната техника в България от края на XІX в. Все пак с наличните бележки и нанесени корекции се надяваме да хвърлим повече светлина по конкретно засегнатите теми, както и да допълним и дообогатим кръгозора на читателя. В бележките са дадени сведения и са уточнени част от цитираните от автора имена и текстове, както и една малка част понятия, които се изясняват в контекста на самобитния стилов изказ на последвалото му творчество.

Тази книга остава неразбрана в края на XІX в. Неразбрана е и днес, в началото на XXІ в. – 110 години по-късно. Как иначе да си обясним факта, че тя остава незабелязана от съвременната наука! Нима през 90-те години на XІX в. са се печатали такова количество книги на български автори, че тя остава незабелязана от литературните критици? Може би в областта на педагогиката по онова време именити наши автори пишат множество монографии по въпросите на възпитанието? Или навярно редица философи отстояват своите позиции в обществото със собствена, самобитна гледна точка? Не, разбира се. Защо тогава книга като Науката и възпитанието не намира място поне в историята на споменатите науки?

Сега, когато вече са минали необходимите според историците 100 години, ние можем и трябва да дадем подобаваща историческа оценка на тази книга. Причината е, че днес тя ни говори с още по-голяма сила и мощ.
Днес тя е по-актуална от всякога досега.

Днес тя ще бъде разбрана от повече хора.
А утре тя ще намери приложение в нашите умове и сърца, в нашата вяра и религия, в нашата наука и изкуство, в целия ни живот.

  Декември 2006 г.






0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни