Борислава Ичова Богданова

           Основна черта на живота е движението. Там, където то отсъства има застой, спиране, смърт. Необходимо ни е движение и в трите свята, т.е. освен на физическото поле, и в областта на мислите, и в областта на чувствата. За да сме живи трябва да даваме съответната храна на различните полета. За материалното тяло това са хранителните елементи и движението, за астралното – това са образите свързани с красивото, изящното, изкуството, музиката, творчеството, да пазим хигиена на емоциите си, да развиваме своята емоционална интелигентност, а менталнто си тяло да занимаваме с по-висши идеи и слово, да учим, да се развиваме в интелектуално отношение, да няма застои там. На причинното тяло сега няма са спирам, че ще се отдалеча от темата доста. За да не ходим като живи-мъртви в ежедневието си трябва да подхранваме, да вливаме импулси, които да напояват по различни начини нашите тела.

Друга отличителна черта на живота е пряко свързана със здравето, жизнените сили. Виждаме много хора уж живи, а те вътре празни, опустошени, разбити и по една инерция, по неволя живота им продължава. Но те не са живи. Живи са ония, които след като се събудят започват да славят Бога, готови са да тичат, да служат, да работят, да танцуват, да пеят, пълни са с благодарност, като срещнат някого ще се зарадват, добра дума ще кажат и са готови винаги да проявят доброто. Около тях е свежо, уханно и те разпръскват от светлината си щедро върху другите. Доволни са, смирени са, искат да учат, да растат, да се развиват. Те са здрави физически и психически, те са цели.

Всеки миг, в който съществуваме ние живеем според великата милост на Бога. Основна отличителна черта на живота е Божието присъствие в него, Неговото дихание, неговата Божествена искра вложена изначално в нас. Бях разрушена, бях изгубила смисъл, но Той събра разпръснатите  ми кости и вдъхна своето дихание в мен. Възкреси ме от света на мъртвите души и днес отново живея. Всичко казано до момента събирам в кратката формула:

In Deo sumus, movemus et vivimus!

„В Бога сме, движим се и живеем“

Борислава Богданова

12.10.2022г. , София

Съвсем на скоро беше Сирни Заговезни и по християнска традиция това е денят, когато се повелява да се иска прошка и на този ден, провокирана от разговор с приятел, аз си пожелах да науча нещо повече за прошката и по-точно, не само нещо повече, а да ми се разкрие нейния дълбок смисъл и значение за живота ни. Ще се радвам на възможността да споделя това, до което се докоснах. Първоначално си казах: „Ах, колко хубава традиция“. Дори човек да не чувствува особена нужда да бъде опрощаван, искай си от хората, от роднините, от децата и те от своя страна, нека ти просят, като един вид с тази метла се изчистят недоразуменията и противоречията, възникнали с времето. Но какъв е смисълът да се иска прошка, ако човекът, който я иска не съжалява дълбоко в душата си за поведение или постъпка?! Този въпрос и тази гледна точка няма да бъдат обект на по-нататъшни размисли. Той е ясен.

Когато започнем да си задаваме конкретни въпроси, които живо ни вълнуват отвътре, тогава и съответните отговори започват да идват по един естествен и правомерен начин. И така, ето какво достигна до мен, като не само ще напиша нещата така както са, но и ще ги подкрепя с лично преживяване, опит, който абсолютно доказва необходимостта от дълбоката и съзнателна прошка в живота ни като метод за работа в Школата.

Самата прошка има четири степени, като на първо място от нас се изисква да имаме много дълбока наблюдателност, да се направи опит да се разумеят истинските причини защо това ни се случва, да се потърси скрития смисъл на създалата се ситуация, в която някой ни е навредил нещо (или поне така привидно изглежда). Защото, за да получим ние шамар – за това си има кармични причини и на нас ни е необходима голяма наблюдателност, за да разберем защо наистина страдаме от даден човек. Моят личен пример е, че аз почти през целия си живот, до 27 та си година, страдах от човек в семейството. Той успяваше да ме тормози по всякакъв начин от много малка и разглеждайки назад събитията вярвах, че това ме е направило по-силна и устойчива в живота, но нещата не се бяха променили коренно. Това нещо набира, набира и идва до момента, в който ескалира до фрапантна ситуация с агресия, бой, мисли за помощ и подаване на жалби в полицията – изобщо – страшно чудо стана.

Втората степен е свързана с личния отказ на човека да отвърне на удара. Той е абсолютно потърпевш, но съзнателно взима решението да се откаже от правото си да реагира, от правото си на реванш (око за око-зъб за зъб). Това е прошката – да жертваш нещо в себе си, да се откажеш от правото си да реагираш в името на дългът, който всички ние имаме към небето, дълг, свързан с Мировата еволюция на човека. И това е решение, което взимам вътре в себе си – лично, никой не е дошъл да ми иска прошка, но аз прощавам предварително, като освобождавам него от делата му, не се оплаквам или жалвам, че ми се е случило еди-какво си. В този етап на отказването, което е и самата същност на прошката, човека сам прекъсва кармическите вериги, с този от когото страда, и съвсем естествено след това идва третата стъпка или степен на прошката, в която с удивление осъзнавам колко много всъщност обичам този човек, който ми е навредил и то буквално усещам една огромна милост и любов към него, която като вълна ме залива, дни след като се е случило шокиращото събитие за всички.

Следващия, четвърти етап на прошката, също се проявява в много близко време, буквално дни след разигралите се сцени, които всъщност се случват, за да ни разбудят, за да ни накарат да започнем да мислим. И в един такъв кратък миг на разсъждение, идва една мисъл в мен, която става абсолютно мое вътрешно убеждение, че от сега нататък този човек, каквото и да ми направи за в бъдеще през живота ми – аз вече предварително съм простила всичко. Бога ми, приятели, не знаех, че така се освобождавам от кармическите връзки с този човек. Мисля, че мога да кажа, че успях да разреша по Божествен начин тези сложно оплетени взаимоотношения и вече почти пет години се радвам на любов и разбирателство, ами освен това се прояви и друго – готова съм да му служа, само да ми кажа, само да ми позволи – веднага се хвърлям, както казват, без да пестя време, енергия, усилия. Само дума да ми каже.

Този човек, знаеше че е направил нещо нередно, но като вижда, че от мен излиза коренно друго отношение, напълно противоположно на това, което е очаквал, той остана дълбоко респектиран. Благодаря на Бога и на съществата, които ни водят по пътя. За да може човек да прости те се отдръпват, за да вземем сами решение, (нали имаме свободна воля) и сега тук е необходимо да снемем нисшия си Аз, а на повечето хора им е изключително трудно да направят това, защото имат чувството, че ще изгубят себе си, но , не, ни най-малко. Даже напротив – ще спечелят себе си. По този начин човек започва своята лична еволюция на изкачването от низшия към висшия Аз. Необходимо е да стане преход от право към дълг, чрез отказ и това трябва да става не от позицията на миналото, а от гледна точка на бъдещето, от позицията на духовния свят. Човекът има един основен дълг и това е дългът за неговото висше развитие. Това става чрез снемане на Аз-а и преминаване нагоре във връзка с духовните йерархии. Това е световно историческата ни задача. Когато човек осъзнае това като свой личен дълг, всичко, което му се случва в живота, той започва да го разбира като мистерия, буквално посвещение след посвещение или ситуации на мистерийно посвещение, в които ти растеш, работейки съзнателно върху себе си.

Прошката – това е, методът, чрез който се пробужда съзнателната душа в чувството.

08.03.2017г. Борислава Богданова

Темата написах с помощта и въздействието, което ми оказва Димитър Мангуров.

След като написах темата прочетох беседата на Учителя : „Условия за обикновения и за разумния човек“, в която Той говори за прошката, за правата и задълженията на Ученика казва: „Ученикът има задължения в Школата. Единственото право, което има ученика е правото му да учи!“

Стремежът на човека към знанието трябва да бъде непреривен, постоянен. Това, което знанието може да ни даде, с нищо друго не би моглло да се сравни. Обаче само това знание, което се овътрешнява в човека и се превръща в негово лично познание, опитност и мъдрост можем да наречем знание. То става всъщност негова най-голяма сила, богатство и защита. И това няма нищо общо с безкрайното трупане на информация, информация, информация, която днес от всякъде залива човека и може да се превърне в тежко за него бреме, да го подпуши, дори да го обърка да полуда. Тази информация би могла по най-тънкия начин да подкове неговото его, което да започне да расте неимоверно с всяка новопостъпила новина. Но каква полза има от знание, което не може да се приложи реално в живота?

Дори човек да е на смъртния си одър пак в него трябва да има онова силно чувство, което да поддържа жаждата му към знание, към чистото познание, към словестното мляко. Това чувство е като вид страст, която извира от вътре и буквално те вълнува. Само човек, който гори истински за най-малките неща и велечини в света, така както и за големите, търси дълбоките, скрити причини на нещата, търси тяхната връзка, смисъл и последствия и вижда как всичко това се отразява на целокупния живот, може да се нарече човек на бъдещето.

Няма по-велико нещо в живота на човека от това да бъде Ученик. Ние всички сме слезли тук на земята, за да научим своите уроци във Великото Училище на Живота. И смело и неотклонно, с вяра и любов в гърдите, да преминаваме през степените на ученичеството. Ученикът на Бялото Братство има три имена:

- първото е Аверуни, което означава верният ученик,

- второто е Амриха, което означава духовния ученик,

- третото име е Ил-Рах и той представлява космичния човек, който има отношение с Бога, служител е на Бога и принадлежи на Бога.

17.02.2017г.

София

Борислава Богданова

Това може би е дървото на Живота. То е старо, но е пълно с живот. От малка семка е минало през етапите на посяване, пропукване, покълване и чрез саможертвата си е родило Новия живот. Устремило се е младото дърво нагоре към слънцето, а за да устоява на бурите и ветровете, е пуснало по-надълбоко корените си здраво в земята.

В дървото на живота можем да видим всички царства - и минералното, и растителното, и животинското , и човешкото, и ангелското. За тоа обаче ни трябва една силна и мощна увеличителна лупа. Трябва ни Любов. Божията Любов.

Дървото има три елемента: корени, стебло и корона (клонища с листа и плодове), които съответстват на минало, настояще и бъдеще. Три фази, през които да минем. Като в това можем да видим и Триединния Бог: Отец е Вечното Минало, Синът е Вечното Настояще, а Светият Дух е Вечното Бъдеще.

Душите се раждат от Отец в корените на дървото. Те започват да се движат, да пълзят, да лазят нагоре, за да станат Негова основа, силни стълбове на Новата вселена. И посокато на движение не е хоризонтална, а вертикална. движи се по оста Земя-Слънце и така прави връзка с небето и космичните сили могат правилно да текат в човека. И когато той живее във Христа и Христа живее в него, неговият живот вече има смисъл и изобщо може да се нарече живот. Вече има движение, има развитие, има стремеж и посока към Христа.

При едно такова разумно движение, рано или късно, независимо колко хиляди години ще са необходими, душите се възкачват към клоните на дървото. Ако преди това те са били индивидуализирани, точно тук, в клоните, става тяхната поляризация и те се разделят на две, на три, на четири и т.н. И ако преди това движението и устрема са били в посока нагоре, то сега, достигайки до най-високата точка на дървото, посоката се изменя по следния начин: първо настрани, т.е. към своя ближен; и второ - надолу към по-малките души, на които трябва да се служи и да се помага. А това може да се случи само ако преди това човек е минал през самоотречението. Това дърво живее в нас и от нашата свободна воля зависи дали то ще има паразити върху и в себе си, дали ще боледува, дали ще изсъхват клоните му, които са решили рязко и категорично да се индивидуализират и отделят от другите.

Във върховете на дървото, в неговата корона става разцъфтяването на душите, връзването им и даването на плод. Този плод, добре узрял, пада на земята, за да изгние, за да се жертва и да послужи. Да премине през Смъртта, Възкресението и да стигне до Новия живот. Казахме, че короната на дървота съотвества на бъдещето, което принадлежи на Светия Дух, а плодовете (добродетелите), които дава дървото са именно това: "Плодът на Духът: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против таквизи няма закон." (Из книжката "Завета на цветните лъчи на светлината").

Ние постоянно живеем в дървото на Живота. То е връзката ни между Земята и Небето, между материята и Духа. В него е заложено движението по пътя на еволюцията, както на човешките души, така и на всички ангелски йерархии по пътя към Бога.

19.01.2017г. гр. София

Борислава Богданова