Clairyvalence

На италиански се издават редовно извлечения от беседите на Учителя и се разпространяват в ц-ла Италия Габриел Гоброн в списание "La Revue Spirite", ноември 1917 г., печата възторжен отзив за идеите на Учителя по повод на тия италиански издания. Той казва между другото: "Тия брошури съдържат кондензирана мисъл и ценни упътвания за висш духовен живот".

В Ню-Йорк наскоро е отпечатано второ английско издание на "Великия закон" – "The great law" в 5,000 екземпляра. Там наскоро ще почне печатането в английски превод и на други беседи от Учителя.

Миналата година излязоха на естонски някои от беседите на Учителя.

В. "Дневник* описва така последната опитност на полския ясновидец Осовецки: В. "Куриер Порани" изнася едно сензационно съобщение, според което известният полски ясновидец инженер Осовецки в транс преживял цялата трагедия на загиването на .полския самолет на Лот в Пирин. Още с първите съобщения за изчезването на самолета жената на Джомински се явила при ясновидеца и го помолила да прогледне в съдбата на мъжа ù. Инж. Осовецки поискал някои лични предмети на пилота и в присъствието на професори и официални власти изпаднал в транс. Той преживял страшните минути. Лицето му било много бледо и се изкривявало от мъки. След опита ясновидецът описал цялата трагедия на самолета, борбата на екипажа с бурята, експлозията в българските планини и съдбата на всички пътници. Осовецки пред въздухоплавателната комисия даже описал точно мястото на катастрофата, където впоследствие действително са били намерени остатъците на самолета на Лот.

Известна група спиритуалисти в източна Азия разпратили по света едно послание за установяване на Всемирна държава, Ето няколко извадки от този позив:

"В името на Божествения Дух на нашата планета!

Настоящият позив е издаден с цел да се установи Всемирна държава в света на мир, благоденствие и философско озарение, построено на основите на братството на човечеството, за безпрекословно приемане от всички народи на петте континенти.

Незабавно трябва да бъде създадено Всемирен Ръководен център, който да установи братството между всички народи, основано на пълно и справедливо участие на всички народи на планетата.

Изявленията, които означават съгласие за приемане горното, требва да бъдат обнародвани в печата от всички народни правителства не по късно от 15 август 1938 година.

От книгата на г-н Бонч-Томашевски: "Планетна доктрина. Път към разрешение на световната криза", 1935 година, Шанхай (на английски). – Из списание "Окултизъм и йога", книга 8, 1937 г.

Форстер Бейли от Англия печата изложение за дейността на тая група, която работи в множество страни. Тая група работи за новите идеи чрез брошури, сбрания и пращане на свели мисли към всички народи от членовете на групата и от всички съчувственици на идеята. Тая група почна да издава отскоро и голямо списание: "The world Obserber".

Адресът му е: Forster Bailey, 38, Broadwater Down, Tunbridge Wells, England.

Известният френски лекар и биолог д-р Жорж Лаковски дава в своята интересна книга "Наука и щастие" три основни правила, които трябва да се спазват, за да се достигне до дълбока старост:

1. Трябва да вярваме в дълговечността, да вярваме, че можем да я достигнем.

2. Трябва да избягваме гнева, злобата, завистта, ревността, раздразнението и да развиваме добри чувства и добро разположение на духа.

3. Да не се боим от смъртта и да вярваме в безсмъртието, т.е. в Бога.

Нашето съществуване, казва Лаковски, зависи от кръвообращението, посредством което разните части от тялото ни получават нужните материали, особено кислород. Много кръвоносни съдове могат да се съкращават под влиянието на чисто психически преживявания. Човек, който изпитва гняв, завист, ревност, страх, често почервенява или побледнява. Обяснението на това е, че тия душевни преживявания предизвикват съкращение на съдовете и циркулацията на кръвта се нарушава. Ако това явление е силно и даденият субект има ненормално тънкостенни съдове, последните могат да се пукнат и да дадат опасни, дори смъртоносни вътрешни кръвоизлияния.

От друга страна, казва Лаковски, хромозомите и хондриомите в клетките са тънки тръбички, изпълнени с особена течност, която провежда електрическия ток. Благодарение на това те са особени възприематели на електрически вълни, под чието влияние започват да вибрират, както антената на радиоприемна станция. От това тяхно вибриране, според Лаковски, зависи животът на организма и забавянето или спирането му означава болест и смърт. Какви причини могат да предизвикат това опасно забавяне или спиране на електрическите колебания в нашия организъм? Отрицателните силни душевни вълнения. Последните прекъсват и "електрическото хранене" на жлезите с вътрешна секреция и тия жлези започват да работят тогава не така, както е нужна, за да бъдем здрави. От това прекъсване настава и деминерализиране, т.е. обедняване откъм минерални вещества, необходими за вибриране на клетките.

По този начин различните морални учения получават съвсем неочаквано биологична основа. Ако теорията на Лаковски получи всеобщо признание, бихме могли да се надяваме на значително подобрение моралното състояние на човечеството. Във всеки случай хубавите съвети на д-р Лаковски, които се свеждат до правилото: "Бъдете добри", заслужават внимание. (Из "Днес")

В едно съобщение със заглавие: "Монолитни паметници" в. "Мир" пише: "Американците братя Фанесток току-що са се върнали от пътуването си по островите на Тихия океан. На един от островите от групата Фиджи те намерили и фотографирали едни тайнствени знакове, изрязани върху грамадни монолити, (камъни). Американските учени, на които били показани тия знакове, ги взели за архаични китайски йероглифи. Но китайските учени положително заявили, че нито един от знаковете няма нищо общо даже с най-старите китайски думи. Тия камъни, както се казва по-горе, били намерени на един от островите, а на друг съседен остров местните жители разправяли една легенда във връзка с тия монолити. Някога си двата острова образували един континент, но по-сетне по-голямата му част потънала в морето, а от остатъците се образували острови. Монолитите били издигнати, за да се увековечи върху тях писмеността на народа, който е живял на този материк. Те дълго време стояли на върха на един хълм, но през време на един земетръс били изхвърлени от там и сега се намират край брега. Братя Фанесток изказват предположението, дали тия монолити не са паметници от културата на материка Му, който според легендата се намирал приблизително на това место"

Ако тия останки ги свържем с други подобни останки, например с тия намерени на остров Пасха, също във Великия океан, на 3000 километра западно от Чили, ще видим, че тук се загатва за изчезналия континент Лемурия, който е заемал едно обширно място в южното полукълбо и обхващал Индийския окан, Австралия, южна Африка, части от Великия океан и пр.. Особено е важно, че на остров Пасха са намерени такива паметници, каквито не са способни да построят сега живущите полудиви туземни племена по тихоокеанските острови. Това показва, че тук е живяла една раса с доста висока култура.

Не по-малко са доказателствата за съществуването на Атлантида на мястото на сегашния Атлантически океан. Ние виждаме, как новите факти на науката все повече потвърждават твърденията на окултната наука.

Авторът още в предговора казва, че в тая книга излага факти, опити, които говорят за нова епоха в медицината. Той казва между другото: "Читателят, който дойде до края на книгата, ще види. че тук не се иска да се дискредитира медицината, но и се отварят нови хоризонти. И на тия, които се колебаят в своята вяра, им казвам: Има един духовен свят! Има едно Провидение! – И доказателствата те ще видят в тая книга. – От тая книга читателят ще види, че има лечебни сили в организма – тъй наречената жизнена сила. Значи има други лечебни фактори освен външните лечебни средства.

И авторът описва в книгата преди всичко опитите на Парланж в Париж, който лекувал с магнетизма или жизнената сила, която излизала от неговото тяло. В тая книга се излага подробно, как по този начин той е лекувал болни от парализация, глухота, рак и пр. Той даже е сполучвал с еманациите, които излизали от неговото тяло да мумифицира някои животински части. Той е доказал, че излъчванията, които излизат от неговото тяло, премахват микробите.

Книгата е пълна с факти, с опити!

Може би няма по-трудно, но затова по-велико нещо в живота от това да умee човек да прощава. Да простиш на своя ближен от пълнотата на своята душа, от това че ти напълно влизаш в положението на другия, че ти го разбираш, че ти си надрасъл неговото състояние, че ти виждаш неговото неведение, в това соди изкуството да прощаваш. Христос, който е разбирал и живял с великия закон на прошката, е изнесъл големия смисъл на тази вътрешна проява. Той казва: "Прости им, те не знаят какво вършат!" Каква неземна любов има в тези прости думи! Каква мъдрост и познаване на хората се лъчи от тях.

За обикновения човек, прошката има две страни. Тя е творчество, велико вътрешно творчество в своята собствена душа, голямо творчество в душата на другите, на които ние прощаваме.

Прошката освобождава човека от всички гнетящи го мисли и чувства. За този, който умее да прощава не съществуват никакви обиди. Ала всеки, който се е издигнал до тази висота, той е човек справил се със себе си, издигнал на завидна висота своите добродетели. Той не е уязвим от нищо. Горд е с добродетелите си. Затова той може да прощава, той живее в любовта. От него се лее прошката като благодат и благословение. Той завладява душата на своя ближен с благостта си.

Прошката разцъфтява човешката душа. Разцъфтява се душата на този, който прощава. Разцъфтява се душата и на този комуто се прощава. Огън и радост се запалва в душите и на двамата. Благословение се излива в дома, в живота на този, който умее да прощава. Дваж по-голямо благословение се излива в дома на този, който е простен. В него се събужда вярата към доброто, вярата към другите, вярата в господството на душата над дребнавия живот на човека. А да имаш вяра, значи да хвърчиш, да имаш живи успехи във всички начинания, значи да имаш плодове на радост и смисъл.

Няма по-велико разведряване в съзнанието на човека от прошката. А ведростта е щастие. Когато има ведрина има светлина в живота. Светлината е смисъл. Смисълът е сила. Силният човек е човекът на безвъзмездната прошка.

Прости!

– И ти ще изпълниш света с благословение, със светлина, със сила и вяра в доброто. Ти ще завладееш света и ще му отвориш нови врата, нови хоризонти към нов живот.

Прошката е едно малко вътрешно изживяване, което внася светлина, което разведрява, което освобождава от всичко гнетящо. В това освобождение човек дава място на творческа радост в сърцето си, дава място на всяко добро. В това освобождение, човек слага ново начало в отношението си към другите – начало на голяма любов към всичко.

Много неща може да добие човек, много успехи може да има. Може да живее в постоянна радост и забрава, в пълно безгрижие. Ала загуби ли човек вътрешния мир, загубва всичко. И не е лесно да възвърнеш в себе си вътрешния мир.

Ти си капризен, всичко ти е криво, хората ти постоянно дотягат, не можеш да видиш в никого и в нищо добро, сиво ти е всичко, загубваш смисъла на своя живот. Така е винаги, когато човек загуби своя вътрешен мир.

Ние сме привързани много, твърде много към малките неща, които притежаваме. Те са наша радост. собственост. Ние треперим над тях, ние скърбим когато ги загубим. Ние забравяме често дори всичко човешко в защита на това, което мислите, че е ваша собственост, което трябва да притежаваме, което ни създава радост. Ние мислим, че не можем да живеем без всичко това. И ето, когато по една или друга причина загубим малките неща, които ни създават нашите всекидневни радости, ние губим вътрешния си мир. Това е затуй, защото сме раздробили душата и сърцето си във всички тези малки неща, които ни обграждат.

Да запазиш целостта на своето сърце, на своята душа непокътнати от радостите и влеченията, които може да се създадат от малките придобивки, от малките успехи на деня, това значи да си добил вътрешен мир.

Да имаш вътрешен мир, това е най-голямото богатство, което можеш да притежаваш на земята. Ти си господар. Пред тебе се изреждат събитията, ти взимаш живо участие в тях, ала нищо не е в състояние да те смути. Ти виждаш цялата преходност на всичко, работиш за да дадеш друг ход на нещата, но неуспехите и скърбите не отнемат дълбокото спокойствие на твоето сърце.

Взимаш участие, пълно участие във всичко в живота, ти си с плен разум, даваш насока на нещата, течението на живота не може да те завлече Това е вътрешен мир.

Вътрешният мир събужда в човека дълбока, дълбока радост. Тя дава светлина в живота му, тя увенчава всяко дело с търпение и успех, тя сгрява сърцето и му дава трайна топлина да издържа на всякакъв студ и омраза.

Вътрешният мир дава на човека възможност да мисли право и да бъде справедлив към себе си и към всички други.

Твоето истинско богатство, това е вътрешният мир.

– Пази го като зениците на очите си!

Както прелетните птици преди и след отлитането си от едни в други страни се сбират на ята, чуруликат и пят, така и ние, северняците, след напущането на слънчевата и гостоприемна България, събрали се отново тук, на север, си спомняме, и с радост и с тъга, за онова южно гнездо, където беше тъй приветливо и топло.

И ние всички единодушно твърдим, че рядко може да се намери такова светло и топло гнездо, каквото е Изгрева и Рила. със светлината на своята любов към човечеството, Учителят озарява тази страна.

В съзнанието ни живеят две свещени места: Изгрев и Рила. Може да се каже, че ние рижаните, все още продължаваме да живеем духовно там. Ние все още се вслушваме в живите слова на Учителя, които вляха бодрост у нас, които придадоха смисъл на живота ни, вдъхнаха ни импулс да учим и да работим. Животът всред учениците, които се стремят да прилагат думите на Учителя, се отличава доста рязко от живота на другите хора. Живеейки на Изгрева, ние всички почувствувахме, че най-сетне сме намерили истинския си дом. А да почувствуваш, че имаш дом на земята, в пълния смисъл на тая дума, е нещо необикновено. Още по-необикновени бяха преживяванията ни на Рила. Те ни подбудиха да устремяваме поглед към красивото, към възвишеното. Те ни помогнаха да проникнем във вътрешния смисъл на преживяното и да приложим в живота придобитият опит.

Ала как да се опише с бедната човешка реч величието на Рила и нейната красота?

Как да се опише сиянието на лазурното небе денем, или трептението на звездите нощем? Как да се възпее Рила в мигове на величаво спокойствие или във време на страхотна буря?

За нас Рила е едно от свещените места на земята. Тя е храм неръкотворен, създаден от природата. Рила говори! Камъни скали, езера, извори, върхове, долини и цветя – всичко говори на своя красив език. И тоя говор на планината се възнася към небето, сливайки се с божествената, мирова симфония. Ние северняците, носим в душите си отзвуци от тази симфония заедно със словото на Учителя.

Историчната художествена изложба на Емануил Ракаров. Богомилството в картини.

В нея са изложени всичко 100 картини из старобългарската история. Tе са ценен принос към българското изкуство. Пръв Гюдженов се опита да възпроизведе в картина богомилското движение с известната си картина „Изгарянето на българина богомил Василий в Цариград". Сега Ракаров излиза с пет картини със сюжети из живота на богомилите. Те са: „Поп Богомил говори на народа"; „Богомилско събрание"; „Мъчение на богомилите"; „Византийският император кани Василия да се откаже от своето учение, за да го помилва"; „Изгарянето на Василия".

Богомилството е най ценното, което българинът е дал на другите народи. Великите идеи, които събудиха Европа: „свобода, равенство, братство", са дадени от богомилите.

Все повече си пробива път една правилна оценка и правилно схващане на богомилското движение.

В в-к „Зора" от 1.VI. т.г. срещаме статия от Трифон Кунев със заглавие; „Величието на България". В статията между другото се говори за богомилството по следния начин:

„Величието на България – това е непобедимият дух на българина, който направи още в 12 век България огнище на общочовешка култура и запали чрез богомилството цяла Европа в борба срещу робството, мракобесието и средновековното безправие. Това, което нашата родина даде на цивилизования свят, като роди голямата идея за свободата – предтеча и създател на албигойството и реформацията – трябва да се знае и да се съзнае".

Напоследък няколко чужденци посетиха Изгрева. Един от тях, немец, живущ в Швейцария, който изучава космичните лъчи, така каза за Паневритмията: „В днешната дисхармонична епоха в Паневритмията чувствам изразена космичната хармония. Музиката на Паневритмията е необикновена. Чрез музиката и движенията на Паневритмията се изразяват и предават космичните енергии. Тези упражнения обновяват, освежават и възродяват човека. Те ме свързаха с космичните енергии и аз добих ново прозрение за нещата".

„Ново послание на слънцето" от група ученици на Всемирното Братство. Цена 1 лв. Доставя се от Руси Събев, Изгрева, София, 13. В тая брошура накратко е характеризиран днешният момент като преходна епоха към новото, което иде и се излага накратко духът на новата култура.

Същата брошура излезе в Белград и на хърватски със заглавие: „Nova poruka sunca".

Сигнали – от Г. Томалевски. Издание Хемус, 1940г., стр. 174, ц. 35 лв.

Това е нов том есета от Томалевски. Като добър есеист ние го познаваме още от книгата му „Човек, Природа и Бог", излязла преди няколко години. В това ново съчинение са изнесени есетата: С кервана на вековете. Човекът – епизод и човекът – съдба. В лабиринта на човешката душа. Човекът, когото обичаме. Исус от Назарет. Неизвестните ръце. Наука и индустрия. Полюси в изкуството. Изкуството да слушаме Славянската стихия.

Самите заглавия говорят твърде добре за засегнатата материя. Големите и малки въпроси на живота еднакво интересуват Томалевски. И той не ги разглежда както много други есеисти, ей тъй, само, за да осветят въпросите. В погледа на Т. има определено становище, в светлината на което се разглеждат нещата. Т. има богата научна ерудиция, житейска опитност и критичен поглед към събитията на живота, безразлично в коя област се развиват те. Затова есетата му са свежи, богати, смислени. Него не го задоволяват обикновените схващания. Той дири друго, туй, което остава скрито от погледа на обикновения човек, учен, художник. Той намира това „друго" между редовете на всестранното човешко творчество. Намира го в новите импулси и учения в науката – в ония нови насоки, които разширяват кръгозора на научния поглед и дават на човека възможност да надникне в света на трансцедентното, на духовната страна на живота, на природата. В нея се крие самата истина, която е и същността на всяко познание и смисъл на всеки живот. Животът, тъй както се изразява на земята днес със своите цели, прояви и насоки, представя обект за Томалевски, който изнасяйки всички тези страни, показва злото в него и се добира до ония предпролетни трепети във въздуха, които са „Сигнали" за нещо ново, за нова пролет, нов живот, нов смисъл.

Топло препоръчваме на всички тази нова книга на Г. Томалевски, тези „Сигнали" на идващото ново.

Ницше – Хайнрих Ман – т. III от Библ. „Безсмъртни мисли". Изд. Свет. Славянски. Цена 60 лв.

И този трети том, въпреки времената, в които живеем, е също така изящно издържан и прави чест и на издателя, и на българската книга. Както излезлите вече книги от тази библиотека, Русо и Волтер, също и Ницше е представен вещо от ръката на Хайнрих Ман – сбито, без гротески, честно. Всеки умен човек може да се ползува твърде много от тази книга, па макар и да не споделя възгледите на Ницше. Изобщо цялата тази библиотека се посреща с възторг.

Историята на Египет, тая могъща империя, прочута със своето величие, не помни по-страшна и по-мрачна епоха от тая при царуването на фараона Зинобий-Ра. Неговата нечувана жестокост, смразяваше сърцата на жените, вливаше отрова и жажда за мъст в разкъсаната душа на мъжете. Зинобий-Ра беше страшен призрак за своите поданици, които се гърчеха под ударите на неговите немилостиви ръце. Той беше издал страшни закони, подписваше смъртни присъди без да трепне сърцето и ръката му. Законите в страната му бяха груби, безчовечни, жестоки. От ранни зори царските хора ги облепваха по улиците или ги разгласяваха с висок глас по кръстопътищата. И през ранни сутрини мъжете четяха страшните заповеди и закони със заледен от ужас дъх. За най-малката постъпка, която не беше в съгласие с тези закони се подписваха ужасни присъди. Години на ред Зинобий-Ра наказваше своите поданици най жестоко; и затова неговата страна се пълнеше с нещастници, които се скитаха по улиците осакатени от царските джелати. Това беше същинска напаст, по-страшна от чума, която върлуваше в тая могъща империя. Опасността да се покрие тя с живи трупове беше голяма. Но нито царят, нито неговите приближени хора виждаха страданията и мъките на целия народ. А въздишката на народа се носеше от единия до другия край на страната.

И тъкмо тогава, когато чашата на всеобщото бедствие и страдание преливаше, когато народът изчерпи и последните си сили, в страната на Зинобий-Ра се разнесе невидим и чуден дъх на жадувана пролет. Народът въздъхна за миг и трепетно душата му се устреми към бъдещето, което се очертаваше някъде далече и в светлите простори вещаеше радостна вест. В страната тук и там се носеше шепот: „Пратеник дошъл от незнайна страна, казвал се Ишуа Бентам. Той носел спасение за целия народ". Нищо не знаеха за него, само това, че Ишуа Бентам живее в царския дворец.

Това не беше мълва. Ишуа Бентам не беше приказка, не беше мечта. Той съществуваше, той наистина беше дошъл с блага вест. Пребиваваше в царския дворец. Беше дошъл през оная паметна нощ, когато нещастието за първи път беше докоснала с крилото си царския дом. Единствената дъщеря на Зинабий-Ра беше на смъртно легло. Очакваха края. Царкинята едва дишаше. И тъкмо в тоя час, на отчаяние и безнадеждие при фараона дойде Ишуа Бентам.

– Аз ще излекувам дъщеря Ви, – беше казал той. Фараонът устреми в него очи пълни с горест и мъка.

– Ще ти дам всичко, чужденецо, каквото поискаш, дори и короната, само върни живота на любимата ми дъщеря.

– С едно условие, само едно условие.

– Готов съм на всичко, чудний човече !

Ще бъдат мои отсега нататък всички ония, които твоите закони осъдят. Ще ги пуснете при мен, след като ги накажете, аз ще ги лекувам.

– Вземи ги! Аз ти ги давам, нека бъдат твои доживотни роби, нека ти служат, но върни живота на моята дъщеря.

– Да бъде! – рече Ишуа Бентам.

Още същата нощ Зинобий-Ра издаде заповед, да бъдат събрани всичките осъдени престъпници, наказани от неговите съдии. Тогава от всичките краища на неговата страна, започнаха да прииждат на тълпи нещастниците, които денонощно пътуваха към престолния град. Това беше едно грозно зрелище, една страхотна маса от обезобразени човешки тела, които едва се влачеха сами или с помощта на своите близки. Имаше между тях такива, които не виждаха, не чуваха, не говореха, без крака, без ръце, хроми и осакатени от жестоките закони на Зинобий. По улиците се чуваха писъците на жените, които плачеха за своите синове и мъже.

В това време Ишуа Бентам лекуваше царската дъщеря. На третия ден тя отвори очи и се усмихна на своя баща. А той я гледаше с безумна радост, не вярващ на чудото, което беше станало. Той виждаше, че неговата дъщеря беше спасена. И в своята дълбока и голяма радост той не виждаше и не знаеше, какво ставаше в другата зала, където Ишуа Бентам приемаше нещастните поданици на Зинабий. Ишуа Бентам, който имаше великото знание на една велика страна. Ишуа Бентам, който идеше от царството на светлината, притежаваше мощна сила да лекува всичките болни и недъзи на тялото и душата. Ишуа Бентам обладаваше божествена сила и възвръщаше похабения живот. Ишуа Бентам лекуваше сега поданиците на Зинобий-Ра. Техните болки и техните страдания бяха големи. Някои от тях бяха с осакатени ръце. Той ги лекуваше, те излизаха с здрави ръце. Радостта им се изливаше като пълноводна река. Някои имаха схванати крака; когато излизаха със здрави нозе, те скачаха като телци. Други бяха слепи; когато наново виждаха слънцето, те плачеха от радост. Други викаха, славосляваха Боговете, обзети от безмерно щастие, тичаха към домовете си. Всеобща и всенародна беше радостта, която като буйни потоци заля страната на Зинобий. Тя цъфтеше в усмивката на девойките, трептеше в очите на младите жени, топлеше сърцата на майките сливаше се в една обща песен, който се издигаше в небесния простор към незнайния Бог, на който служеше Ишуа Бентам. Народът ликуваше. Всеки ден от царския дворец, откъдето години наред излизаха жестоки присъди, сега излизаха живи и здрави хора, които до преди час са били само трупове, които Ишуа Бентам ги връщаше към живот.

Промениха ли се след това законите на Зинобий-Ра? Не, и не от зла воля; сърцето не сещаше, че беше време да измени своя ритъм. Защо ще промени своята държавна уредба и своите твърди закони? Народът е свикнал вече. И неговите достойни служители и началници продължаваха да изпълняват своите служби. Но в страната живееше Ишуа Бентам. Докато те наказваха и обременяваха прашната история на Египет с нечуван товар и нейните страници с кървави писмена, друга ръка, грижлива и майчинска, движена от непозната безмерна любов, заличаваше греха и престъпленията.

Една сутрин Ишуа Бентам видя през своя прозорец една внушителна група от ония нещастници, които той беше излекувал.

Царят узна за това и изпрати един от телохранителите да види и разбере, какво мислят те.

– Искат да видят Ишуа Бентам, няма да си отидат, докато не го видят, – доложиха на царя. Ишуа Бентам излезе тогава и остана дълго при тях. Говори им хубави думи и приятелски се раздели с тях. Tе си отидоха радостни и доволни.

От тоя ден пред царските порти всяка сутрин се събираше голяма тълпа, която всеки ден се увеличаваше и търпеливо чакаше своя любим Ишуа Бентам, когото народът зовеше свой спасител и учител. Те не си отиваха, докато Ишуа Бентам не идваше при тях.

Веднъж един от царедворците покани царя да погледне през прозореца и да види, що става там.

– Господарю, погледнете, – рече той.

Царят погледна и остана изненадан. Цялата царска улица беше задръстена. Такова нещо той не очакваше.

– Какво значи това ?

– Чакат Бентам, Ваше Величество.

– Но как, това е целият ми народ.

– Народът е готов да тръгне след Бентам, стига той да пожелае това.

– Но тогава ние сме в голяма опасност!

– Опасността ни грози отдавна, Велики Господарю.

– Може би от този час, откогато Бентам излекува първия болен, моята дъщеря – Земру-за.

– Точно така, Велики Господарю! Ние сме безсилни както са. безсилни снеговете, когато настъпи пролетта.

– Ти забравяш, че ние имаме воини, с които храбро ще се сражаваме в нужда.

– Нека само да опита Господарят ми, да опълчи народа си срещу Ишуа Бентам.

– Какво искаш да кажеш с това?

– Това, че усилията ни ще бъдат напразни, че държавата на Зинобий е в опасност.

– Мълчи, или ще опиташ меча ми, аз не ще оставя да се погази моята сила и да се тъпче моето достойнство.

Царят излезе от царската зала и отвори широкото крило, където той можеше да застане лице с лице със своя народ. И народът веднага го забеляза и почтително му отдаде почит.

– Какво чакаш, народе? – попита той.

– Чакаме Ишуа Бентам, нашия спасител и учител.

– Защо го искате?

– Да го видим и да го послушаме, той е наш учител, наш спасител, когото ние ще следваме докрай.

– Но какво направи той повече от вашия цар, та сте тръгнали като стадо подир чужденеца?! Не ли в моята страна живеете и моята страна ви храни! Какво искате, робски народе, – с корав глас каза той.

Народът за миг притаи дъх. Но след тоя миг, който беше равен на вечност, народът се опомни, съвзе се, люшна се като развълнувано море и в един глас рече:

– Царю, твоите ръце били ли са схванати някога?

– Не.

– Когато те бъдат схванати и бъдат излекувани, тогава ти ще разбереш, кой е Ишуа Бетам.

– Царю, бил ли си лишен от зрение, след като двадесет години си гледал Божия свят?

– Не.

– Когато изгубиш зрението, тоя небесен дар, ти ще разбереш, кой е Ишуа Бентам.

– Като те погубят и останеш без нищо, тогава царю честни ще разбереш, кой е Ишуа Бентам, когото ние ще следваме през вековете!...

– Смърт, – изрева разгневеният фараон, – смърт на всички ви, смърт и на Бентам, това е бунт, това е анархия, смърт на всички!

Целият дворец се тресеше от неговия вик и заплаха, които се смесваха с шума на оръжията, с които царските хора бяха въоръжени

Така в Египет, в тая могъща и старинна империя избухна война, така в страната на най-жестокия фараон с каменно сърце пламна първата гражданска война. Почитателите на Ишуа Бентам бяха безбройни, но и тия на фараона, богато платени войници не бяха малко, Предстоеше им неравна борба, страшна и безчовечна.

Мрачна и тъмна нощта се спусна над Египет, страната на насилието и греха. Разединен, народът очакваше с трепет кървавата зора, която щеше да залее страната с невинна кръв.

Царският дворец потъна в страхотно и мрачно мълчание, Нощта беше гъста и тъмна.

Само в стаята на принцесата Земру-За беше светло, тихо и лъчезарно. Тя знаеше всичко, което беше станало и това, което се готвеше. Знаеше и нещо повече, което не беше тайно за нея и за Бентам, който виждаше всичко.

Спокоен и невъзмутим, той дочакваше великия миг, когато неговата мисия в страната на Зинобий ще бъде свършена и той ще отпътува за своята страна или за друга, където не наказваха както в страната на фараона, не поробваха душите на хората.

Когато зората на новия ден обагри хоризонта и светла ивица освети изтока, младата принцеса безшумно напусна своята стая и още по-безшумно влезе в стаята на баща си, където го завари готов за кървавия ден.

– Какво те носи в тоя ранен час при мен, дъще ?

– Дойдох да се сбогувам, Велики повелителю!

– Какво значи това ?

– Позволете ми да кажа нещо.

– Кажи, Земру-За.

– Царю, – развълнувано рече тя и в нейния глас се чуваше гласът на целия народ.

– Вашия живот висял ли е някога на косъм?

– Не, рече той.

– Тогава Вие не знаете, кой е Ишуа Бентам, но аз го познавам, и ако Вие заповядате днес да убият Ишуа Бентам и неговите хора, да знаете, че първата жертва ще бъде Вашата дъщеря, младата царкиня Земру-За. Заклевам ви се в това.

Фараонът Зинобий-Ра гледаше изумен. Кръвта му беше замръзнала в жилите, някой сякаш го нарани с меч, неговото сърце спря своя ход. Уплахата беше страшна, светкавична като отрова и той падна безжизнено в ръцете на дъщеря си. Притекоха се царедворците и дадоха първа помощ.

Когато след няколко мига принцесата се наведе над него той едва чуто рече: „Искам да видя Ишуа Бентам!" А той чакаше, защото знаеше, какво ще стане. Той влезе веднага при фараона. Новият ден настъпи победоносно, слънцето нахлу в царската стая. Зинобий-Ра отвори очи и позна Ишуа Бентам. Повика първия си царедворец и му каза: „Отменете заповедта! Нито капка кръв не ще се пролее вече в моята страна".

И в тоя миг по-безшумно от пролетния зефир Ишуа Бентам изчезна. Когато принцесата го потърси, на неговото място нямаше никой. Той беше видял възкръсналия за нов живот фараон Зинобий, той беше чул шума на топящия се лед в неговото сърце. Задачата му беше свършена, неговото присъствие излишно. Защото фараонът Зинобий нямаше вече да подписва страшни присъди.

Последният, когото Бентам требваше да излекува, беше Зинобий. И фараонът го позна, защото беше усетил смъртта, беше усетил и живота и в тоя свещен миг той видя лъчите на новия ден. Тихо той рече:

– Ишуа Бентам, и аз те познах!

Дълбоко в душата си той отдаде право на народа, който не можеше да не следва Бентам през вековете.

Само слънцето знае моята малка градинка и Градинарят, Великият Градинар, който някога грижливо я оградил и посадил. И аз след Него я зная, защото тя е мое скъпо и единствено притежание.

Само слънцето и Градинарят следят от високо, как се развива животът в нея. По-рано и по-добре от мене те знаят, какви семена са посети във всяка леха, във всяко кътче и търпеливо чакат семената да поникнат.

Аз пък познавам само някои цветя, които са израсли вече и цъфтят. Познавам аз цветята в моята малка градина по чудните форми и багри, но най-вече ги познавам по тънкото нежно ухание, което излъчват. Макар и да растат под светлото лазурно небе на красота, макар и да цъфтят под знака на чистотата, най-често те са скръбни; затова ухаят. Защото всяка цветна пъпка крие в листенцата си свиден копнеж. Пространна и дивна е градината на човешката душа. Там над цветните лехи по всяко време като ефирно облаче се носи тъгата на цъфналите цветя – свидни незадоволени копнежи и блянове, които често се задушват в тежкия въздух на земята.

Една ръка с безбройни тънки пръсти,

Протегната от века е в безкрая,

Една ръка на всички що раздава

И радост, и блага, разкрива рая

На тез, които я познават.

Една ръка в света – и най-любяща!

Еднакво нежно милва болни, здрави,

Милувката ù възкресява, буди.

Не може нея никой да забрави,

Най-чистата и нежната в света.

Една ръка като бездънен извор

И мощна, щедра и вълшебна – свети

Като емблема на обич необятна –

Разкрила образ в милост над земята,

За тез, които я разбират.

Дай ми капката дъждовна,

дай ми слънчевия лъч.

В песен аз ще ги превърна,

в песен те ще затрептят.

Дай ми малката снежинка,

дай ми бистрата сълза,

в огън аз ще ги превърна,

в жива, литнала искра.

Дай ми капка от блатото,

дай ми шепа от калта,

върху нея ще разцъфне

на нарциса бял цвета.

Дай ми бурята в морето,

урагана, що руши.

В тих зефир ще го превърна,

на цветята да шепти.

Дай ми ти нощта дълбока,

Аз из нейните недра

ще извадя, ще покажа

най-красивата зора.

Дай ми ти сълзата детска!

На невинната уста

ще я сложа, да разцъфне,

кат усмивка красота.

Дай ми ти врага вековен,

тоя враг от тоя свят,

в брат за теб ще го превърна,

в брат за теб, навеки брат!

Инка обходи широката поляна. Тя стъпваше внимателно върху пухкавата трева, между сините камбанки и не знаеше, на кое по-напред да се нарадва: на тях, на сините камбанки из тревата, или на високо издигнатите върхове над тях. Така всичко беше хубаво! Чудно хубаво беше тук.

Махабур я изненада. Кристалните му води я посрещнаха приветливо. Широката му площ я спря. Тя притаи дъх. Величествена гледка. Високите върхове се оглеждаха във водата и растяха в хубост.

Инка пристъпи. Тя спре току-що до самия бряг. И седна. И малките вълнички на езерото заприиждаха към нея. Те ù се радваха, поздравяваха я. И отминаваха. Отминаваха да съобщят на далечните си сестри радостната вест: Инка е тук! Приятелката ни от миналата година! Колко приказки са ù разказали те, колко песни са ù пели! А и тя на тях!

Особено ги помни Инка от деня на миналогодишната раздяла. Последната ù чудна среща с тях.

Беше мъглив ден. От ранна утрин планината беше забулена с гъст воал. Излетниците тръгнаха, без да могат да вдъхнат от нейния чар. Тръгнаха от Махабур. И каква беше тяхната изненада, когато след около един час пътуване те чуха шум от вълни. Инка добре помнеше. Преди да види, тя чу шум от плискащи води. А това бяха водите на Махабур. Тя така добре ги познаваше!

И изненадата и радостта бяха големи. След един час пътуване всред непрогледни мъгли, вълничките на Махабур бяха такъв скъп приятел! Те, малките вълнички на Махабур, ги ориентираха тогава, и отправиха по правия път.

Инка се изправи. Тя тръгна по брега. Така всичко ù беше познато. Всичко я радваше. Пред една мъничка полянка тя спря. Сините камбанки като че ли я викаха. Розовите карамфилчета поглеждаха срамежливо и питаха: А нас, а нас, познаваш ли?

Инка се спря. Имаше толкова красота в този малък кът, ограден от един храст, една продълговата скала и няколко камъчета! И вместо благодарност за любезната покана на полянката и на красивите ù обитатели, тя каза:

Аз не мога да те нарисувам,

толкова си хубава, полянке,

но аз мога да седна при тебе

и да ти се порадвам. Сините ти камбанки – звънят.

И аз чувам

безмълвната им песен.

След това Инка се наведе, погали розовите карамфилчета и продължи:

Не мога да ви нарисувам,

не мога и да ви опиша,

но аз мога да седна при вас

и да ви се порадвам.

Според Морена има две възможности за тълкуване на всяка от двете посоки на аспекта в зависимост от това, дали ще разглеждаме планетата, която хвърля интересуващия ни аспект,

1) сама по себе си, по проста аналогия; ако напр. господарят на хороскопа се намира в благоприятен аспект със слънцето, то той би бил с това „детерминиран" в слънчев смисъл към почести, достойнство и пр.;

2) от гледна точка на локалната детерминация на планетата, т.е. според значенията на домовете, в които се намира или владее аспектиращата планета.

За сега няма да разглеждаме втория начин, понеже той предполага привличането на третия астрологичен фактор– домовете.

То се основава на правилото, че чрез аспектите планетите предават своите качества и слабости на аспектните си партньори.

За да определим това взаимодействие, трябва да си припомним значенията на планетите, както теса дадени напр. според Сефариал в главата за планетите в „Астрологични елементи".

За улеснение ще приведем още няколко таблици от тоя род по Либра, Морен и Макс Хайндел, толкоз повече, че още на времето считахме дадените в „Астрологични елементи" планетни характеристики за твърде недостатъчни.

Таблиците, които ще предадем по-долу, са попълнени или преработени според данни на Барле, Брандлер-Прахт, Бъргойн, Жюлевно, Кльоклер, А. Лео, Либра, Морен, Г. Радев, Сефариал, Синдбад – Д-р Вайс, Д-р Фанкхаузер, Фламбар, М. Хайндел и X. Щайн.

Ето и самите таблици:

I Някои общи аналогии на планетите за жизнения път

по Либра и др.

Слънце

харм. – Слава, почести, достойнство, мощ, покровителство, успех в науки, изкуства и обществена дейност;

дисхарм. – Неуспешни предприятия или успех като изходна точка на разочарования и нещастия.

Луна

харм. – Популярност, обществена дейност, благоприятни промени и пътувания;

дисхарм. – Същите неблагоприятни или силно намалени, несигурни, колебливи и като изходна точка на разочарования и нещастия.

Меркурий

харм. – Успех в научна, литературна, обществена и търговска дейност; кореспонденции, връзки, пътувания;

дисхарм. – Неуспех в горните области, несигурно положение, разочарование, интриги, измами, загуби, съмнителен край.

Венера

харм. – Щастие, хармония, изкуство, популярност, любовни връзки, благоденствие, удоволствия, красота, лукс;

дисхарм – Същото в по-малък размер и като изходна точка на разочарования и нещастия.

Марс

харм – Бойна слава, успех, дейност;

дисхарм – Спорове, раздори, борби, вражди, клевети, грижи, ядове, рискове, разпиляване, ограбване, насилие, рани от изгаряне, поръчване или ухапване, остри заболявания, нещастни случаи, пожари, разрушения, предателство, затвор, неуспех във военни предприятия, Смърт, особено насилствена, война.

Юпитер

харм. – Щастие, философия, религия, право, авторитет, почести, покровителство, изобилие, богатство, увеличение;

дисхарм – Горните постижения в по-малък размер и с по-малки или по-големи затруднения или пък тяхната привидност и неуспех.

Сатурн

харм. – Наука, бавно, но постоянно издигане, стабилизиране, самоотричане, упорит труд, опитност;

дисхарм. – Служене, ограничение, пречки, интриги, борби, закъснения, застой, осуетяване, неуспех, разочарование, самотност, грижи, лишения, оскъдност, бедност, скръб, изпитания, изкушения, депресии, падане от високо, осакатяване, премазване, хронически болести, унижения, нещастия, падане от обществено положение, обрати на съдбата, затвор, разрушения, отчаяние, насилствена смърт, позор, лош край.

Уран

харм. – Внезапно издигане, пионерски или романтичен живот;

дисхарм. – Несигурна съдба, отчуждаване, скъсване отношения, загуби, нервни заболявания, катастрофи, преврати, изгнание, трагедии.

Нептун

харм. – Необикновен, тайнствен живот;

дисхарм. – Опиянение, илюзии, разочарование, интриги, измами, загуби, заточение, хаотично положение, душевни заболявания, затвор, престъпления.

харм. – Най-високопоставени лица – държавни глави, посланици, ръководители на големи организации; покровители, хора на науката и изкуството – изобщо хора на зряла възраст;

дисхарм. – Лица, заемащи по-ниски места в горните области; златари, мощни, но великодушни врагове, тирани.

харм. – Благородни дами, обществени функционери, медиуми, домакини, търговци (особено на течности), моряци, пътници – изобщо възрастни жени;

дисхарм. – Лица, подчинени на горните; пасивната народна маса.

харм. – Интелектуалци – учени, писатели, учители, особено филолози, експериментатори, критици, артисти, дипломати, адвокати, чиновници, оратори, журналисти, секретари – търговци, посредници, пътници – изобщо млади хора;

дисхарм. – Лица, заемащи второстепенни места в горните професии; измамници, крадци, мошеници.

харм. – Хора на изкуството, помирители, естети, любовници, търговци на луксозни предмети – изобщо млади жени ;

дисхарм. – Бохеми, куртизанки, хора на необузданите наслаждения.

харм. – Борци за свобода и справедливост, хора на висшата техника, боравеща с огън и метали, хирурзи, организатори, критици, диктатори, военни, делови натури, хора, имащи работа с огън и метали – изобщо възрастни мъже;

дисхарм. – Огнени натури, бунтари, открити врагове, деспотични натури, милитаристи, експлоататори, разбойници, убийци.

харм. – Морал-философи, учени, държавници, висши чиновници, съдии, духовни лица, председатели на общества (особено благотворителни), покровители, миролюбци, големи търговци и финансисти, улегнали натури – изобщо хора на зряла възраст;

дисхарм. – Лица, заемащи по-нисши места в горните професии, хора на удоволствията, надути големци, лицемерни духовници.

харм. – Философи, учени, изследователи, аскети, директори на мини, строители, пазители на пари и съкровища, земеделци – изобщо стари хора;

дисхарм. – Консерватори, нощни работници, хора на черния труд, гадатели, просяци, експлоататори, тайни врагове, палачи.

На 3 юни, т.г. посетих „нестинарите" в село Паничарево Бургаско. Празникът „царица Елена и цар Константин" е свързан с нестинарските игри. Бях слушала и чела за нестинарите, но пожелах да видя, какво всъщност представят.

Под думата „нестинар" разбираме човек, който влиза бос в огън, без най-малко да обгори краката си, без да се запалят дрехите му. Нестинарят играе в огъня и около огъня. Че играе около огъня, това не ни интересува. Кога децата не играят около огъня? Дето има голям, силен огън, особено на планина, все ще се намерят деца да играят около него. Важно е човек да играе в огъня.

Тръгнах за с. Паничарево на 2 юни, понеже игрите стават на 3 юни, сутринта, в четири или пет часа. На края на селото има монастирче, построено в памет на царица Елена и цар Константин от самите нестинари. На една от тях се казало на сън да построи това монастирче. Казват, че го построили със средства, които се получават от игрите. Отидох да видя монастирчето, защото пред него ставали игрите. Там имаше доста външни хора, дошли от различни места, градове и села на България, да видят игрите. Параклисчето е чисто, бяло измазано, отвън и вътре имаше болни, дошли тук да се лекуват. Здравите пък разглеждаха обстановката, дето щяха да стават игрите. По едно време дойде една от нестинарките – главната, млада жена, 33 годишна, женена, с шест деца. Като я видяха, всички я обиколиха и започнаха да я обсипват с въпроси: на колко години е, женена ли е, от колко време играе в огъня, с какво се храни, къде живее и т.н. На всички въпроси тя отговаряше просто, непринудено, без желание да преувеличава. На някои въпроси, запример, кога ще играе, казваше, че не може да отговори. Изглежда, че това не зависи от нея. – От колко години играеш? – я запита някой. – От осем. – Как стана нестинарка? – И аз не зная. Казват ми, че веднъж съм пожелала да вляза в огън. – Помниш ли това? – Не помня, но казват, че веднага са наклали огън и аз съм влязла в него, без да се изгоря. – Кой ден е станало това? – На утрешния празник. – На следната година пак ли влезе в огъня? – Да, три години наред е ставало това, без да помня нещо. Когато ми казваха, че съм влизала в огън, аз бях готова да дам тия хора под съд, за измислени, неверни слухове по мой адрес. После, когато се видях на фотография в огъня, повярвах на думите им. – Музиката ли те настройва? – Не. – Тогава, защо през време на играта свири гайда и бие тъпан? – Нали знаете, че когато става нещо, което хората трябва да видят, оповестяват го или с обяви, или с тъпан, както е в селата и по съборите. Тук тъпанът бие, да свиква хора, да видят, как Бог се проявява. Че музиката тук не играе роля, се вижда по това, че първите години играх без тъпан и гайда. – Приготвяш ли се предварително за игрите, т.е. за влизане в огъня? – От няколко дена съм в постоянна молитва. – Сама ли си? Има ли и други нестинари? – Да, ето този човек.

Всички обърнахме погледа си към един стар селянин. – Колко годишен си? – Вече 60 години. – Откога играеш? – От три години. – Как стана нестинар? – По вътрешно разположение. По-рано по този въпрос не съм мислил нищо.

Докато разговаряхме със стареца, пред нас излезе едно момче, на възраст 15-16 годишно. Казаха, че и то било нестинар. Веднага въпроси обсипаха и него. – Ти откога си нестинар? – Тази е втора година. – Учил ли си в училище? – Миналата година бях ученик в III клас, но напуснах. – Защо? – Две дини под една мишница не се носят. – Значи, само трима нестинари има в това село. – Казва ми се, че ще има още двама, но дали тази година ще дойдат, не зная точно – отговори първата нестинарка. – Кой ти каза? – Отвътре ми се казва.

Като гледах тия прости хора – нестинари, без образование, със слаба умствена и духовна култура, разбрах, че те имат съзнание за своята дейност като особен род „служене на Бога", заради което пренебрегнали грижи и задължения по семейства. Те изпълняват нещо, без да знаят защо, как става това и т.н. Както се разговаряхме, започна слаб дъжд и всеки изпитваше някакъв страх, да не би да вали продължително, да развали предстоящата игра. Разотидохме се всички, по разни къщи в селото, с очакване на утрешния ден.

Рано сутринта на 3 юни, в 4 ч. бях вече пред монастирчето, дето гореше голям огън, не по-малко от две-три коли дъбови дърва. Големи и дебели главни горяха и отправяха своите сини, конусовидни пламъци нагоре, към небето. Ранният утринен час, свежият въздух, бялото параклисче, пред него буйния и силен огън внасяха в човека спомен за някакъв далечен, езически обред. Зрителите насядахме около огъня, по-далеч и по-близо от него, в амфитеатрална обстановка. Всички чакаме, напрягаме очи и уши, в кой момент ще стане това, за което сме дошли. Гледаме огъня и живата жарава. По всичко се виждаше, че това е огън, който е запален от преди 4-5 часа. Но ето, точно в пет часа от параклисчето излезе първата нестинарка, с иконата на светците, чийто е празникът, с някакви стъпки напред и назад, а след нея старецът и младото момче. Веднага тъпанът и гайдата влязоха в ролята си. Засвири гайдата и заби тъпанът, не нещо мистично, не и нещо познато, а по-скоро, можем да кажем, монотонни звуци на тъпан и гайда. Нестинарите минаха край огъня, всеки с икона в ръка, обиколиха зад публиката и се изгубиха някъде. Някои от интересуващите ги последваха. Звуковете на тъпана и гайдата се отдалечаваха и заглъхваха. Нестинарите в бързи стъпки, няколко напред и няколко назад, минаха край някакво аязмо, направиха кратка молитва и започнаха да се връщат към огъня, дето всички ги очаквахме с нетърпение.

В 5 ч. 30 м. тебяха пред огъня, дето направиха същите стъпки. Главните бяха отстранени, жаравата – изравнена. Площта на огъня беше елипсовидна, с диаметри три на три или четири метра. Първа влезе в огъня жената – нестинарка, а след нея старецът и младото момче. Те прекосиха огъня, а не играха в него, както очаквах. При влизането си в огъня те заравяха краката си, жаравата се сипваше върху краката им. Така прекосиха два пъти, след което първата нестинарка падна вън от огъня. Дали припадна или падна в транс, не мога да кажа, но през това време гледах краката ù. Те бяха леко покрити с пепел от жаравата, но не се виждаше никакво обгаряне. Тя скоро се пробуди и веднага се отправи към огъня, последвана от останалите двама. Те прекосиха, т.е. прегазиха огъня трети, четвърти и пети път все по същия начин. На четвъртия и пети път, неочаквано ги последва и четвърти нестинар, малко момче, около 12 годишно. Всички, селяни, които бяха насядали около мене, извикаха учудени, че момчето на еди-кого си е нестинар. Tе добавяха: Ние забелязвахме, че от известно време е станал много набожен. С това сеансът свърши.

Всички станахме от местата си и приближихме до огъня, разглеждахме го отблизо, измервахме силата му от различни разстояния. Жаравата беше на дебелина 4–5 см. Силен беше огънят. Невъзможно беше да влезе човек в него, без да се изгори. След това видях жената-нестинарка, която, пак боса, без никакъв израз на болка от изгоряло, отиваше към параклисчето. Духът ù беше подигнат, като на човек, който е очаквал деня или момента, да свърши някаква работа за Бога. Селянките, които се ръкуваха с нея, целуваха ù ръка. Но и тя, изпълнена с топло чувство на доволство и благодарност, че е свършила работата си добре, им отговаряше със същото.

От видяното при тия игри вадя следното заключение, когато вътрешните условия и качества в човека са по-силни от външните, той лесно се справя с тях. С това се обяснява, защо някои хора не са страхливи, не се плашат от мъчнотии и страдания. Вътрешните качества и условия у тях са по-силни от ония, които могат да предизвикват страх, мъчнотии и страдания.

Следователно нестинар, в техен смисъл на думата, т.е човек, който влиза в огъня, без да изгаря, може да бъде всеки, на когото вибрациите на тялото са по-силни от вибрациите на огъня. Нестинар, в широк смисъл на думата, може да бъде всеки, който е готов да влезе, както в огъня на мъчнотиите, изпитанията и страданията, без да се разколебае във великите закони на живота, така и в свещения огън на Любовта, който лекува, повдига и възкресява човека.

Съвременните хора, общества и народи минават през огън. Днес светът гори. Голям е огънят, през който всички трябва да минем.

Да бъдем, прочее, нестинари на новото време, да минем и заминем огъня, да излезем незасегнати на отвъдния бряг на живота.

Да запеем химна на новия век – химн на свобода, на братство и любов между всички хора и народи!

Хората се раждат почти оформени. Тая мисъл ще срещне най-решителна съпротива от страна на педагози, биолози и всички, които смятат, че човек е нещо, което може да се моделира съобразно с желанието на моделиращия фактор – възпитанието от една страна, и условията от друга. Но ние твърдим при това, че не е достатъчно биологичното обяснение за комбинирането на гените, за да си дадем ясно сметка за удивителното разнообразие, което съществува между човешките индивиди от един и същ произход, живели и възпитавали се в досущ еднакви условия. Майката, която отглежда най-отблизо децата, може да открие непримиримата разлика, която съществува между тях още от най-ранната, бебешката възраст. Нещо говори на майчината интуиция, че едно дете коренно се отличава от друго, че едното е съвсем друга индивидуалност. В начина, по който едното дете възприема храната, в начина, по който реагира към дадени неща, майката вижда другия човек, съвършено различен и вече даден в неговите едри линии. „Той си е такъв от бебе" – казват често жените за своето дете, когато то се прояви в нещо, което обръща внимание на околните. Ако се огледаме във физиономиите: в очите, носовете, ръцете, главите и всички форми на отделните телесни части, ще видим, че отделните индивиди имат нещо свое специфично и че тия морфологични особености отговарят по един странен начин на психичните прояви на индивида. Всеки роден индивид има нещо, което го причислява към известна категория характери: сангвиничен, меланхоличен, холеричен и лимфатичен (Върху натюрелите и темпераментите виж съответните есета в книгата „Пътят на звездата" от Г. Радев).

Някои правят тая класификация на човешките типове по планети: Марс, Земя, Меркурий, Слънце, Венера, Юпитер, Луна, Сатурн. Някогашните херметисти, а заедно с тях и видни представители на съвременната философска и научна мисъл смятат, че различните хора, които се раждат по лицето на земята, имат различни склонности, дадени веднъж и неповторимо в тяхното духовно аз и ясно изразени в тяхната морфология. Хората не само от една раса, от един народ, но даже и от едно семейство са различни типове и имат различни психологични склонности. От това гледище, следователно, не може да очакваме биологични расови еднаквости, следователно, характерите, склонностите, дарбите и постиженията на хората не могат да зависят от „расовата смес". Тя е само един фактор. То е все едно да кажем, че гениалното произведение на някой знаменит скулптор зависи от качеството на глината, с която той борави. Силовите линии на духа, които очертават индивида, моделират от всякаква „смес" своите модели. Един негодник не може да направи нищо и от най-хубавия мрамор, а даровитият скулптор ще даде велико творение и от най-грубия камък.

Анри Дюрвил казва: „Всека жива форма е завършек на едно еволютивно минало, сиреч, завършек на цял ред усилия на една творческа мисъл, защото мисълта създава формите. Нещо повече дори – съвършенството на една форма определя онова стъпало на развой, на което се намира мисълта, що я е създала. Най-завършените форми принадлежат на най-напредналите същества. Човешката форма – най-великолепната от всички форми, а негли и най-хубавата, изразява творческата мощ на мисълта на цял низ поколения, които са ни предхождали. Или както казва Йожен Льодо: „Всяка форма има интелектуален смисъл. Тя е израз на една идея. Да четеш формата, ще рече да четеш идеята. Тая книга е отворена – остава само да се запретнем да четем в нея".

Като доказателство, че във формата е скрита всякога една определена идея, може да приемем факта, че Цезар е казал следните бележити думи: „Мен не ме е страх от грейналото лице на Антониевци и Долавеловци, но ме е страх от мършавите, бледи и мрачни лица на Брутовци и Касиевци". „Вродената у римския император физиогномична наука – казва Дюрвил – не го бе излъгала. Историята на неговата смърт доказва това".

От направените цитати се вижда, че от едно по-ново гледище, не особено популярно сред конвенционалната наука за расите, всяка форма е израз на една идея в природата. И тъй като тия форми се срещат у всички народи и раси следва, че расовата смес е само суровата материя, от която се изгражда човек. По-същественото е идеята – духовният човек. Следователно това, което прави и физиономията на един народ, не ще да е расовата смес, а нещо друго, което досега е имало само чисто литературно значение, било е само понятие – народната душа.

Как се образува следователно това, което е характерно за един народ, което ние наричаме негова психологична определителност. За да отговорим на тоя въпрос, трябва да го анализираме. Ние ще се приобщим към биологично-антропологичния възглед на нацията до толкова, доколкото унаследените биологични качества указват до известен процент своето влияние. Един отделен индивид можем да разгледаме, от гледището на следните три фактори: 1) наследствени качества, които са не повече от 25%; 2) възпитание и въздействие на околната среда също 25%; 3) 50% индивидуална особеност, негова същност, която има своето начало в ирационалното у човека. Така е и с един народ. У него 25% е онова, което му придава расовата смес, втората част – другите 25%, това е общественото възпитание: въздействието на училището, църквата, улицата, пейзажа, вярата, езика, обичаите и културата, а останалата част, която е 50%, е ирационално самобитно. То се движи като невидима връзка между народа, като медиум, в който е потопен той. В тоя процент неуяснено и метафизично се крие съдбата на тоя народ, възможностите му и неговата мисия.

Въпросът за нацията досега е бивал разглеждан чисто материалистично и механично. Ако приемем, че светът е една бездушна машина, в която процесите на живата и мъртвата природа, както и животът на индивида и колектива се направляват от несъзнателни сили, тогава въпросите за човека, за нацията и за целокупната човешка общност могат да се обясняват произволно и комуто както хрумне, но ако ние приемем, че тоя свят, всред който живеем, е направляван в своята цялост, както и в своите части от съзнателни творчески сили, тогава на въпроса за същността на една нация не можем да отговорим иначе, освен със сравнението, че една нация по лицето на земята между архипелага на народите е както един орган от организма на един човек, който има специална функция за поддържане общия целесъобразен и неразделен живот на цялото. Тогава е ясно, че без тоя орган в организма ще настъпят неблагоприятни промени. Когато един индивид се ражда всред един народ, той носи не само историческото, но и едно свръхфизично предопределение, което му повелява да развие всред тоя народ известни страни на своята природа, за което тук именно има най-добри условия. Това е необходимо както за личната еволюция на индивида, така и във връзка с възможностите тоя индивид да стори нещо за общото повдигане на колектива, след като се потопи, заживее и обикне историческата му съдба, страданията му и неговите радости. Ние отричаме напълно, като нелепа приумица, биологическия расизъм, но за сметка на това приемаме една духовна общност, която можем само условно да наречем „духовен расизъм". Един англичанин няма в своята кръв никакви специфични английски съставки, но той има нещо, което е характерно за английската нация. То е създадено и оформено освен в непрекъснатата общност, освен в приемането на вътрешните и външни белези на английската култура, което от социолозите е наречено подражание, но и във флуидите, духовната атмосфера на тая нация. Ние бихме могли да направим от всеки народ по един показен синтетичен тип, който крие у себе си в най-чиста проба качествата на своя народ.

Тоя тип ще има средния ръст между статистическите показвания за ръста на отделните му сънародници. Да му припишем и средната предполагаема интелигентност, средната издръжливост, средната смелост, средният мисловен пермеабилитет в проблемите от стопанско и метафизично естество, средните склонности към изкуство и държавническа мъдрост, както и всичко останало. Тогава ние бихме могли да изучим поотделно тия чисти модели и бихме получили отлична представа за съответните народи. Тия отделни типове-народи, както отделните хора, ще създават най-различни продукти в човешката цивилизация и ако в процеса на развитието те се освободят от нисшите животински инстинкти, общуването между тях в процеса на създаването общочовешки ценности, ще бъде една от най-красивите и величествени гледки, с каквато човечеството не е още удостоено. Немислимо е създаването на цялостна човешка култура без участието на всичките народи по лицето на земята, които са призвани да внесат дял от своята специфична творческа сила и красота.