Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'БУЧА БЕХАР'.

Открити 5 резултата

  1. ИШУА БЕНТАМ Буча Бехар Историята на Египет, тая могъща империя, прочута със своето величие, не помни по-страшна и по-мрачна епоха от тая при царуването на фараона Зинобий-Ра. Неговата нечувана жестокост, смразяваше сърцата на жените, вливаше отрова и жажда за мъст в разкъсаната душа на мъжете. Зинобий-Ра беше страшен призрак за своите поданици, които се гърчеха под ударите на неговите немилостиви ръце. Той беше издал страшни закони, подписваше смъртни присъди без да трепне сърцето и ръката му. Законите в страната му бяха груби, безчовечни, жестоки. От ранни зори царските хора ги облепваха по улиците или ги разгласяваха с висок глас по кръстопътищата. И през ранни сутрини мъжете четяха страшните заповеди и закони със заледен от ужас дъх. За най-малката постъпка, която не беше в съгласие с тези закони се подписваха ужасни присъди. Години на ред Зинобий-Ра наказваше своите поданици най жестоко; и затова неговата страна се пълнеше с нещастници, които се скитаха по улиците осакатени от царските джелати. Това беше същинска напаст, по-страшна от чума, която върлуваше в тая могъща империя. Опасността да се покрие тя с живи трупове беше голяма. Но нито царят, нито неговите приближени хора виждаха страданията и мъките на целия народ. А въздишката на народа се носеше от единия до другия край на страната. И тъкмо тогава, когато чашата на всеобщото бедствие и страдание преливаше, когато народът изчерпи и последните си сили, в страната на Зинобий-Ра се разнесе невидим и чуден дъх на жадувана пролет. Народът въздъхна за миг и трепетно душата му се устреми към бъдещето, което се очертаваше някъде далече и в светлите простори вещаеше радостна вест. В страната тук и там се носеше шепот: „Пратеник дошъл от незнайна страна, казвал се Ишуа Бентам. Той носел спасение за целия народ". Нищо не знаеха за него, само това, че Ишуа Бентам живее в царския дворец. Това не беше мълва. Ишуа Бентам не беше приказка, не беше мечта. Той съществуваше, той наистина беше дошъл с блага вест. Пребиваваше в царския дворец. Беше дошъл през оная паметна нощ, когато нещастието за първи път беше докоснала с крилото си царския дом. Единствената дъщеря на Зинабий-Ра беше на смъртно легло. Очакваха края. Царкинята едва дишаше. И тъкмо в тоя час, на отчаяние и безнадеждие при фараона дойде Ишуа Бентам. – Аз ще излекувам дъщеря Ви, – беше казал той. Фараонът устреми в него очи пълни с горест и мъка. – Ще ти дам всичко, чужденецо, каквото поискаш, дори и короната, само върни живота на любимата ми дъщеря. – С едно условие, само едно условие. – Готов съм на всичко, чудний човече ! Ще бъдат мои отсега нататък всички ония, които твоите закони осъдят. Ще ги пуснете при мен, след като ги накажете, аз ще ги лекувам. – Вземи ги! Аз ти ги давам, нека бъдат твои доживотни роби, нека ти служат, но върни живота на моята дъщеря. – Да бъде! – рече Ишуа Бентам. Още същата нощ Зинобий-Ра издаде заповед, да бъдат събрани всичките осъдени престъпници, наказани от неговите съдии. Тогава от всичките краища на неговата страна, започнаха да прииждат на тълпи нещастниците, които денонощно пътуваха към престолния град. Това беше едно грозно зрелище, една страхотна маса от обезобразени човешки тела, които едва се влачеха сами или с помощта на своите близки. Имаше между тях такива, които не виждаха, не чуваха, не говореха, без крака, без ръце, хроми и осакатени от жестоките закони на Зинобий. По улиците се чуваха писъците на жените, които плачеха за своите синове и мъже. В това време Ишуа Бентам лекуваше царската дъщеря. На третия ден тя отвори очи и се усмихна на своя баща. А той я гледаше с безумна радост, не вярващ на чудото, което беше станало. Той виждаше, че неговата дъщеря беше спасена. И в своята дълбока и голяма радост той не виждаше и не знаеше, какво ставаше в другата зала, където Ишуа Бентам приемаше нещастните поданици на Зинабий. Ишуа Бентам, който имаше великото знание на една велика страна. Ишуа Бентам, който идеше от царството на светлината, притежаваше мощна сила да лекува всичките болни и недъзи на тялото и душата. Ишуа Бентам обладаваше божествена сила и възвръщаше похабения живот. Ишуа Бентам лекуваше сега поданиците на Зинобий-Ра. Техните болки и техните страдания бяха големи. Някои от тях бяха с осакатени ръце. Той ги лекуваше, те излизаха с здрави ръце. Радостта им се изливаше като пълноводна река. Някои имаха схванати крака; когато излизаха със здрави нозе, те скачаха като телци. Други бяха слепи; когато наново виждаха слънцето, те плачеха от радост. Други викаха, славосляваха Боговете, обзети от безмерно щастие, тичаха към домовете си. Всеобща и всенародна беше радостта, която като буйни потоци заля страната на Зинобий. Тя цъфтеше в усмивката на девойките, трептеше в очите на младите жени, топлеше сърцата на майките сливаше се в една обща песен, който се издигаше в небесния простор към незнайния Бог, на който служеше Ишуа Бентам. Народът ликуваше. Всеки ден от царския дворец, откъдето години наред излизаха жестоки присъди, сега излизаха живи и здрави хора, които до преди час са били само трупове, които Ишуа Бентам ги връщаше към живот. Промениха ли се след това законите на Зинобий-Ра? Не, и не от зла воля; сърцето не сещаше, че беше време да измени своя ритъм. Защо ще промени своята държавна уредба и своите твърди закони? Народът е свикнал вече. И неговите достойни служители и началници продължаваха да изпълняват своите служби. Но в страната живееше Ишуа Бентам. Докато те наказваха и обременяваха прашната история на Египет с нечуван товар и нейните страници с кървави писмена, друга ръка, грижлива и майчинска, движена от непозната безмерна любов, заличаваше греха и престъпленията. Една сутрин Ишуа Бентам видя през своя прозорец една внушителна група от ония нещастници, които той беше излекувал. Царят узна за това и изпрати един от телохранителите да види и разбере, какво мислят те. – Искат да видят Ишуа Бентам, няма да си отидат, докато не го видят, – доложиха на царя. Ишуа Бентам излезе тогава и остана дълго при тях. Говори им хубави думи и приятелски се раздели с тях. Tе си отидоха радостни и доволни. От тоя ден пред царските порти всяка сутрин се събираше голяма тълпа, която всеки ден се увеличаваше и търпеливо чакаше своя любим Ишуа Бентам, когото народът зовеше свой спасител и учител. Те не си отиваха, докато Ишуа Бентам не идваше при тях. Веднъж един от царедворците покани царя да погледне през прозореца и да види, що става там. – Господарю, погледнете, – рече той. Царят погледна и остана изненадан. Цялата царска улица беше задръстена. Такова нещо той не очакваше. – Какво значи това ? – Чакат Бентам, Ваше Величество. – Но как, това е целият ми народ. – Народът е готов да тръгне след Бентам, стига той да пожелае това. – Но тогава ние сме в голяма опасност! – Опасността ни грози отдавна, Велики Господарю. – Може би от този час, откогато Бентам излекува първия болен, моята дъщеря – Земру-за. – Точно така, Велики Господарю! Ние сме безсилни както са. безсилни снеговете, когато настъпи пролетта. – Ти забравяш, че ние имаме воини, с които храбро ще се сражаваме в нужда. – Нека само да опита Господарят ми, да опълчи народа си срещу Ишуа Бентам. – Какво искаш да кажеш с това? – Това, че усилията ни ще бъдат напразни, че държавата на Зинобий е в опасност. – Мълчи, или ще опиташ меча ми, аз не ще оставя да се погази моята сила и да се тъпче моето достойнство. Царят излезе от царската зала и отвори широкото крило, където той можеше да застане лице с лице със своя народ. И народът веднага го забеляза и почтително му отдаде почит. – Какво чакаш, народе? – попита той. – Чакаме Ишуа Бентам, нашия спасител и учител. – Защо го искате? – Да го видим и да го послушаме, той е наш учител, наш спасител, когото ние ще следваме докрай. – Но какво направи той повече от вашия цар, та сте тръгнали като стадо подир чужденеца?! Не ли в моята страна живеете и моята страна ви храни! Какво искате, робски народе, – с корав глас каза той. Народът за миг притаи дъх. Но след тоя миг, който беше равен на вечност, народът се опомни, съвзе се, люшна се като развълнувано море и в един глас рече: – Царю, твоите ръце били ли са схванати някога? – Не. – Когато те бъдат схванати и бъдат излекувани, тогава ти ще разбереш, кой е Ишуа Бетам. – Царю, бил ли си лишен от зрение, след като двадесет години си гледал Божия свят? – Не. – Когато изгубиш зрението, тоя небесен дар, ти ще разбереш, кой е Ишуа Бентам. – Като те погубят и останеш без нищо, тогава царю честни ще разбереш, кой е Ишуа Бентам, когото ние ще следваме през вековете!... – Смърт, – изрева разгневеният фараон, – смърт на всички ви, смърт и на Бентам, това е бунт, това е анархия, смърт на всички! Целият дворец се тресеше от неговия вик и заплаха, които се смесваха с шума на оръжията, с които царските хора бяха въоръжени Така в Египет, в тая могъща и старинна империя избухна война, така в страната на най-жестокия фараон с каменно сърце пламна първата гражданска война. Почитателите на Ишуа Бентам бяха безбройни, но и тия на фараона, богато платени войници не бяха малко, Предстоеше им неравна борба, страшна и безчовечна. Мрачна и тъмна нощта се спусна над Египет, страната на насилието и греха. Разединен, народът очакваше с трепет кървавата зора, която щеше да залее страната с невинна кръв. Царският дворец потъна в страхотно и мрачно мълчание, Нощта беше гъста и тъмна. Само в стаята на принцесата Земру-За беше светло, тихо и лъчезарно. Тя знаеше всичко, което беше станало и това, което се готвеше. Знаеше и нещо повече, което не беше тайно за нея и за Бентам, който виждаше всичко. Спокоен и невъзмутим, той дочакваше великия миг, когато неговата мисия в страната на Зинобий ще бъде свършена и той ще отпътува за своята страна или за друга, където не наказваха както в страната на фараона, не поробваха душите на хората. Когато зората на новия ден обагри хоризонта и светла ивица освети изтока, младата принцеса безшумно напусна своята стая и още по-безшумно влезе в стаята на баща си, където го завари готов за кървавия ден. – Какво те носи в тоя ранен час при мен, дъще ? – Дойдох да се сбогувам, Велики повелителю! – Какво значи това ? – Позволете ми да кажа нещо. – Кажи, Земру-За. – Царю, – развълнувано рече тя и в нейния глас се чуваше гласът на целия народ. – Вашия живот висял ли е някога на косъм? – Не, рече той. – Тогава Вие не знаете, кой е Ишуа Бентам, но аз го познавам, и ако Вие заповядате днес да убият Ишуа Бентам и неговите хора, да знаете, че първата жертва ще бъде Вашата дъщеря, младата царкиня Земру-За. Заклевам ви се в това. Фараонът Зинобий-Ра гледаше изумен. Кръвта му беше замръзнала в жилите, някой сякаш го нарани с меч, неговото сърце спря своя ход. Уплахата беше страшна, светкавична като отрова и той падна безжизнено в ръцете на дъщеря си. Притекоха се царедворците и дадоха първа помощ. Когато след няколко мига принцесата се наведе над него той едва чуто рече: „Искам да видя Ишуа Бентам!" А той чакаше, защото знаеше, какво ще стане. Той влезе веднага при фараона. Новият ден настъпи победоносно, слънцето нахлу в царската стая. Зинобий-Ра отвори очи и позна Ишуа Бентам. Повика първия си царедворец и му каза: „Отменете заповедта! Нито капка кръв не ще се пролее вече в моята страна". И в тоя миг по-безшумно от пролетния зефир Ишуа Бентам изчезна. Когато принцесата го потърси, на неговото място нямаше никой. Той беше видял възкръсналия за нов живот фараон Зинобий, той беше чул шума на топящия се лед в неговото сърце. Задачата му беше свършена, неговото присъствие излишно. Защото фараонът Зинобий нямаше вече да подписва страшни присъди. Последният, когото Бентам требваше да излекува, беше Зинобий. И фараонът го позна, защото беше усетил смъртта, беше усетил и живота и в тоя свещен миг той видя лъчите на новия ден. Тихо той рече: – Ишуа Бентам, и аз те познах! Дълбоко в душата си той отдаде право на народа, който не можеше да не следва Бентам през вековете.
  2. ПРОВИНЦИЯТА И ГЕОРГИ РАДЕВ Буча Бехар Ние го виждахме рядко. През време на светлите съборни дни и по време на нашите излети по Рила и Витоша. Но ние го познавахме; ние знаехме добре, какво място заемаше той в нашия идеен живот, ние виждахме добре неговата голяма и рядка личност, неговото дарование, неговата душа, която така неотразимо трептеше във всеки ред, който се изливаше от неговата ръка. В неговото лице ние виждахме един от първите работници, които строят пътища в нашето движение. Думите не могат да изразят онова, което ние преживяхме по неговата загуба – загуба в обикновения човешки смисъл... Георги Радев за нас никога не ще бъде загубен, никога, защото ние не го виждахме в неговото тяло – крехък съсед, а го виждахме в неговите трудове, в които умееше да изплете своите философски видения в чудно поетични форми. Те ни звучаха като приказка, като песен от един отвъден мир, мир на красота, която той така горещо жадуваше да разкрие пред всички. Ние виждахме за миг тия безбрежни хоризонти, тия приказни светове, до които той се възземаше, и сухата наука за неспециалисти се превръщаше в мощна стройна хармония и истинска поезия – каквото беше за него – математика, поета и човека Георги Радев. Бихме казали, че неговото перо, не, неговата лира пресекна. Заслушани в последните му акорди, ние навеждаме ниско глава с очи потопени в оня свят, за който той приживе мечтаеше, свят на вечния празник на духа, свят на красота, на човещина и свобода. Ще го чуем ли пак? Ще го видим ли пак? Ние се вслушваме все наново... Застанали, обаче, здраво на земята, нашите очи не стигат безкрая и ние казваме: Георги Радев не е вече между нас. Като жадувана музика ние ще се вслушаме, за да чуем познат тон. Като за отлетяла мечта ние ще копнеем да го видим пак. Житно Зърно, където той работи много години, ще стигне пак до нас, ние ще го прелистим, но по неговите страници не ще намерим малкото и познато „г". Сянка ще премрежи нашия поглед, топла влага ще блесне в нашите очи, със сърце, отворено за него, ние ще кажем: Светли часове за теб, мили наш брат!
  3. ЧОВЕКЪТ Б. Бехар Вековете се нижат един след друг. Никой не сеща времето, което е отломка от вечността. Миг и година, година и век, кой може да проумее великата тайна на това, което хората наричат време!... В безкрайността лежи мигът, когато Всевишният създал земята. Оттогава един вечен скиталец обикаля земята, кръстосва я надлъж и нашир, неуморно и вечно, гонейки своята цел – един паднал ангел, чиято история носи белега на една тъмна загадка. – Казва се Луцифер. Разказва се за него, че някога е бил жител на небето и в деня, когато земята била сътворена, той напуснал небесното си жилище и негова родина станала земята. По чия повеля? Дали сам той пожелал да слезе при синовете на земята и ден и нощ да бъде за тях камък на препъване?! Оттогава всички хора на земята се питат: „Защо Луцифер е слязъл на земята ?" Защо? Защо от хиляди години всякога и всякъде зад всяко добро начинание стои винаги той? Историята на човешкото възземане много добре познава фаталната му сянка. Тя винаги се мярка, когато човек прави стъпка към своята съкровена цел. Нито едно истинско дело на добро не е било реализирано, без да срещне неговия напор, нито една благородна мисъл и желание не са били проявени, без да бъдат спъвани от него – тоя вечен противник на всичко, което носи знака на любовта, светлината и свободата. Това го знаят всички, защото всички са срещнали по своя житейски път тоя паднал жител на небесните простори. Нестихващ в своите зли помишления, той иска да владее царството на светлината, да го подчини под своята власт и да направи човека жител на своето царство. – Защо – се питат милионите хора, защо тая вековна борба с човека и с онова велико добро, внедрено в него, като вечен стремеж? В безкрайния друм на хилядолетия вървят тези две съвършено различни същества, идещи от различни сватове, с различни цели и идеали. Неуморен в своя възход, човекът пита: „Защо ме гониш, какво искаш от мен, до кога тази борба?" „Да те подчиня, да ми се поклониш. Да ти отмъстя!" „Каква вина имам аз – рожба на Всевишния който ме е създал. Какво ти причиних, с какво заслужих твоята омраза?" Страхотният смях на Луцифер еква в пространството. ................................................................................................. Бе никога, когато Творецът създал земята, – един от безкрайните светове, които красят небесната шир. Тогава на небето се събрали представители на всичките светове на вселената, за да видят последното творение на Бога. Велико е било тържеството на небето. Земята блестяла като диамантно зърно, окъпана в слънчев дъжд. Творецът показвал на всички хубостта на новия свят. Ръката на Господа е била над земята и Неговият Дух се носел над нея, Луцифер също бил поканен. И той, заедно с всички други, разглеждал творението на Бога. Гордо той се движел заедно с всички. На едно място той видял едно дребно същество, толкова дребно, колкото синапово семе. Един блестящ лъч само излизал от него и малкото семенце блестяло като капка сребърна роса. „Незначително и дребно, – си помислил Луцифер, – не заслужава да се спра на него", – и той тръгнал нататък, без да обърне какво да е внимание на това мъничко семенце, което блестяло като капка роса. Творецът видял, че Луцифер не обърнал никакво внимание на това малко същество, светло като блестяща капка и го запитал: „Видя ли човека?" „Видях едно малко, дребно същество, колкото синапово семенце, но не се спрях да го разглеждам; не заслужава!" „Вярваш ли, че от него ще излезе нещо?" „Не вярвам, от такова мъничко нещо нищо не може да излезе. Такова нещо представя човекът в моите очи – едно нищо!" „Много нещо ще излезе от него". „Не вярвам!" И понеже цялата вселена е едно велико училище, Всевишният изпратил Луцифер на земята да провери, дали това, което казал, е вярно. И, за да научи, че неверието не се позволява, Луцифер бил изпратен да слезе на земята, да проследи живота на това малко същество и да разбере истината, която Всевишният му бе открил. Заради това малко същество, той напуснал небето, изгубил своето щастие и започнал да се скита по земята, докато един ден видял едно същество, което притежавало грамадна мощ, преустройвало цялата земя и създавало чудеса. Почудил се Луцифер и попитал: „Кое е това същество? Как се казва то? „Човек!"... Разбрал тогава, че онова малко същество, което преди хиляди години не му вдъхнало никакво доверие, днес било вече един мощен и велик творец, който творил не само със своите ръце. Той видял и се уверил, че от малкото семенце еизлязъл велик човек, когото Бог е поставил да живее в рая и там да се развива. Разгневил се Луцифер и от тоя миг той си поставил за цел да изкара човека от рая, да му отнеме щастието и си казал: „Навремето човекът стана причина да ме изпъдят от небето, сега пък аз ще стана причина да го изпъдят от рая!... И стъпка по стъпка по пътя на човека тръгнал той, въоръжен със своята опитност и знание; ден след ден той реализирал своята цел, упорито и неуморно. – Заради неверие бях изпъден от небето, заради неверие Адам ще излезе от рая. Такъв бе моят изпит, такъв ще бъде и неговият", – мислел си той. Целта на Луцифер била да внесе неверието между първите человеци. И той успял в желанието си. Той можал да разкаже на Ева един епизод от своя живот – една своя опитност, от която той научил един велик закон, защо и тя да не използува неговата опитност. „Не повярвах тогава, че от едно малко създание ще излезе един ден знаменит човек, който да бъде господар на рая. Научих един велик закон, че от малките неща излизат великите. Погледни, тоя великолепен плод е наглед малък, но веднъж да го вкуси човек, става велик, по-велик от създателя си!" Когато Ева изяла плода, Луцифер изчезнал. Неговата работа била свършена. Адам бил изпъден от рая. Адам не могъл вече да върви по пътищата, начертани от Всевишния. Адам не могъл да се нарече Син Божи. Той не послушал; затова неговите пътища тепърва ще се кръстосат с тия на Луцифер. И в тъмната нощ, която покривала земята, Адам разбрал, че имаше да извърви страшен и трънлив път. Така и стана... Луцифер не го остави вече. Той тръгна по неговите следи. Ден и нощ човек усеща зад себе си фаталната му сянка. С кървави слова се пише историята на човека. Тя е тъмна и мрачна. Луцифер управлява земните му помишления, на него от край вековете се плаща скъпа дан. „До кога?" – се пита човекът. До оня велик час, когато там, в пустинята, той каза на Сина Божия: „Поклони ми се, и аз ще ти покажа, кой съм". Когато Той издъхваше, Люцифер добави: — Видя ли, кой съм аз? Предлагах ти всичко, не иска; сега виж, какво съм аз! — Видях, но сега пък ти ще видиш, кой съм аз, – отговори Синът Божи и предаде Богу дух. И Луцифер видя – това бе човекът. Човекът, който стои на границата между небето и земята и има власт да бъде и тук, и там. Човекът, който не е ангел, а може да направи нещо повече от него. Човекът, който притежава великото изкуство да поправя своите погрешки, да прави грахове и да ги изкупва, да мрази и да люби, да причинява страдание и да го лекува. Тъкмо там бенеговото величие, затова Синът Божи проля своята кръв и показа, на какво е способен човекът. И също така потвърди, че великата мисъл на Твореца е вечна и че думите, които някога е казал на Луцифер, са твърди и прозрачни като диамант. От малкото семенце ще излезе голямо нещо – знаменит човек, който ще наследи царството на Отца и ще вкуси от плодовете на Любовта – тъкмо това, което Луцифер не повяярва и за което Син Божи дойде на земята, пожертва своя живот, раздаде своето богатство, защото Той повярва, че Човекът е велико творение на Бога.
  4. ДВЕТЕ ДЪЩЕРИ НА НЕРУ-РА Буча Бехар В разкошния дворец на един от видните царе на далечния изток, Неру-Ра, преди хиляди години се даваше голямо празненство в чест на един принц, който беше благоволи. да посети страната на Неру-Ра. Това се случи тъкмо в деня, когато неговите дъщери празнуваха своето пълнолетие. Младите княгини, възпитани и обучени от най-видните учители на времето, излизаха вече от тяхната опека, блестящи с хубост и знания. Едната се казваше Дуна-Фу, а другата – Меру-Ир. Те бяха родени и кърмени от една майка, но голяма и дълбока беше разликата между тях. Под различни звезди бяха родени, различна съдба им беше отредена. Едната, Дуна-Фу, беше с пълни очи. черни като смола, тъмно кестенява коса, блестяща като полиран кедър; със свежо, като майска роза лице, цъфнала в ранно утро; висока и стройна като палма, тя беше въплътена красота, рядка и могъща през онова време. Другата беше със сини като небето очи, блестящи и лазурни, със спокойния блясък на планински езера; със златисти коси, които окръжаваха гладко и спокойно чело, като ореол; бяла и чиста като лотоса, що растеше по тихите свещени води. Бащата казваше:"Едната е утро, сияйна като зората, лъчезарна като слънцето, другата – пладне, гореща като лятно дихание, прекрасна като звездна нощ". И тъкмо сега, в разцвета на своя живот, когато те празнуваха най-големия си празник, трябваше да се срещнат с принц Сатия-Ра. Той идеше от една велика по своята мощ страна, за която разказваха чудеса. Страната, в която живееха силни хора, с мощни десници и мощен дух. Непобедима страна, защото беше родена под знака на слънцето. За царя идването на принца беше събитие, което нямаше равно на себе си. Затова и приемът от страна на народа и двореца беше тържествен. Присъствието на царското семейство на празненството беше най-голямата почит, отдадена на високата царска личност. Защо беше дошъл принцът? Истинската причина никой не знаеше. Би трябвало да се напише със златни слова, за да си спомнят народите този миг в историята на човешкото възлизане. Срещата на младия принц с дъщерите на Неру-Ра има важно историческо значение не само за неговата държава, но и за всички народи по онова време. Принцът Сатия-Ра, след петдневно престояване в двореца на Неру-Ра, се готвеше да отпътува обратно за своята страна. Тържеството се свърши. Музикантите прибраха своите инструменти. Дворецът утихваше и вземаше своя всекидневен вид. И какво се случи? Прозираше ли нещо Неру-Ра? Щастие или нещастие се надвисваше над неговата страна? Нещо, което ставаше по целия свят с всички, които имаха годините на неговите дъщери. И двете се бяха влюбили дълбоко и безнадеждно в младия принц. Знаеше ли той за това, което става в техните сърца? А може би, и за това беше дошъл тъкмо тогава. Знаеха само ония, които го бяха пратили и които се грижеха за световния ред. Когато царската колесница, която отвеждаше принца, потегли от терасата на женското отделение на царския дворец, две млади и красиви жени гледаха печално след отдалечаващия се принц. А тоя, който беше смутил младите сърца, си отиваше мълчалив и спотаен като сфинкс. И сега. в ранното утро на своя живот, те стояха вече дълбоко наранени от това, което хората наричаха любов. Какво им остави той в замяна на това, което те за винаги му бяха отдали? На Дуна-Фу той беше подарил своя образ, великолепно изваян и украсен с блестящи камъни, а на Меру-Ир – свитък, чиито страници, живи и трептящи, горяха нейните пръсти, които не смееха да ги разлистят. Защо Сатия-Ра беше направил тоя избор? Обичаше ли едната или другата, коя мислеше да отведе в своята страна? Тоя отговор те очакваха от своя баща. Беше късна нощ, когато Неру-Ра почука на тяхната врата и влезе при тях. Те го очакваха. И през тая тъмна нощ те не чуха очакваното. Принцът не беше избрал нито Дуна-Фу, нито Меру-Ир. Никой в двореца не разбра, че принцът не беше изпратен да си избере другарка на сърцето си. Друга е била неговата мисия. И той я изпълни с достойнство на царски син. Той можа да остави онова, което трябваше да се впише в световната история, за да се върне след хилядолетия и да поеме в ръцете си сърцето на Дуна-Фу или на Меру Ир. Тая, която ще остане властна над времето, безсмъртна в своята хубост и младост; тая, която ще познае неговата душа и ще се слее с неговия дух, за нея той ще се върне някога, за да сключи велик съюз. Когато бащата ги попита, какво им е оставил принцът, те отговориха: – На мен остави своя образ. – На мен свитък книга. – Защо такъв избор? – Не знаем. Въпросът замря в безкрайността на времето. И късно след вековете, може би, някой ще почука върху неговата гробница и ще каже: – Чуй, Неру-Ра, чуй, защо беше дошъл принцът и защо остави различни подаръци на твоите дщери!... Какво стана след тази паметна нощ? Историята мълчи. Знае се само, че след това в царството на Неру-Ра настъпиха страшни дни. Големи изпитания сполетяха народа му. Война, глад и мор. Царят загина в бран. Когато времето притихна, останаха да управляват Дуна-Фу и Меру-Ир. Това, което се знаеше за тях, се помни и до днес. Двете жени в царството на Неру-Ра управляваха различно, мислеха различно. И от техния живот на земята се родиха две учения, два мирогледа, две разбирания, които ръководеха съдбините на народите. Причините?... Странно и невероятно, може би, но точно така. – Любовта на две жени, които обичаха различно. Всичките минали и сегашни мъдреци, владетели и законодатели, могат да се усмихнат недоверчиво и да не приемат истината, но тя е тъкмо такава. Ето как стана. Една сутрин Меру-Ир попита сестра си: – Кжде е образт на принца? – Ела и виж I Меру-Ир тръгна след нея и видя образа на Сатия-Ра – беше поставен на висок пиедестал, обкован със злато и скъпоценни камъни. Около него бяха запалени светилници, които денонощно горяха. Същински храм, какъвто строяха на боговете. – Ето го! – рече Дуна-Фу. Аз го обожавам и в негова чест заповядах да построят този храм. Аз идвам всеки ден тук и по цели часове се възхищавам от неговата хубост. Ела и ти. Тук е така тържествено. Понякога чувствувам, че той идва и ме понася към своята страна. Колко щастлива съм тогава! И аз зная, че той ще дойде, иначе не би оставил тук своя образ, който оживя в цялата страна. всеки ден аз нося цветя и кадя благовонни масла. – Ще се върне ли той? Вярваш ли ти? – Ще се върне. Вярвам в това така, както е вярно, че аз никога не ще идвам вече тук, отговори Меру-Ир. – Е, добре, но какво правиш ти за него? С какво го очакваш? – Ела и виж! И Дуна-Фу видя. По цели дни и нощи Меру Ир беше надвесена над неговата книга. Търсеше великото, което тя криеше в редовете си. Нейните очи сновяха между думите, четяха между тях. Пред нея се разкриваше душата на възлюбления, която я носеше по светли и чудни пътища. И на свой ред тя казваше: – Щастлива съм! Така годините се нижеха една след друга. Дверите на Неру-Ра управляваха държавата, както сърцето им диктуваше и вършеха това, което мислеха, че е добре. Едната казваше: – Голяма и силна е любовта ми към Сатия-Ра. Нека строят храмове в негова чест; нека ваят образа му; нека народът му отдаде своята почит. Когато дойде той, нека види, какво направих за него. Дигнете на всеки кръстопът паметник в негово име! Нека рекат поданиците ми: "Благословено е името му!" И страната се покриваше с величествени храмове, украсени със злато, мрамор и абанос. Имената на Дуна-Фу и Сатия-Ра се произнасяха свещено, като имена на божества покровители. Меру-Ир казваше: – Велика е любовта ми към Сатия-Ра. Видях душата му, познах светлите пътища на неговия възход. узнах помишленията на неговото сърце. Широка е душата му като Вселената; ще тръгна по неговите светли пътища, негли някога ще се срещнем, ще разбере той моята любов, ще чуе той ритъма на моето сърце. Обичам Сатия Ра и за него аз живя, така както неговата книга ме учи. Какво правеше Меру-Ир? Тя не построи нито един храм. не дигна нито един паметник. Нейното име се знаеше от малко хора в царството, които идваха при нея, защото бяха сетили лотоса, който цъфтеше в нейната чиста душа. Тя носеше запален светилник и сновеше между нещастния народ като облекчаваше неговите страдания. Тя търсеше страдащите, както сухата земя – влагата и лекуваше техните рани. И в безкрайния низ на вековете, народите cе бяxa научили от своите първи учителки, които имаха ориста да се влюбят в принца и от една любовна история да очертаят пътищата, по които те тръгнаха. От тогава до ден днешен светът има една Дуна-Фу. която има своите поклонници, и една Меру-Ир, която също има своите почитатели. Едната строи храмове, създава култове, устройва тържества и запознава хората с блясъка и формата, традицията и ритуала. А другата безшумно, невидима и вечна, остана да живее в сърцевината на света. Меру-Ир и Дуна-Фу живеят до днес. Тая вечна двойственост съществува още, защото Меру-Ир и Дуна-Фу чакат още Сатия-Ра. Те знаят, че той скоро ще дойде. Дуна-Фу не знае, коя ще предпочете, но тя се надява. След всичко, което тя направи за него, при нейните безбройни грижи той не ще я отмине. И ето, след хилядолетия Сатия-Ра идва, могъщ и велик. Той идва, за да направи своя избор, за да сключи един велик съюз на земята. Дуна-Фу и Меру-Ир го чакат. В царска зала, потънала в разкош, на висок трон стои Дуна-Фу в последния ден на своето вековно очакване. Потънала е в злато, коприна и диаманти. На главата си има тежка корона, в ръката си – жезъл. Тя е символ на сила и красота. Народът влиза, отдава своята чест и смирено чака великото събитие. Той е смутен и уплашен. в душата му кипи постоянна злоба и мъка. Народът се страхува от нейното богатство трепери пред нейната сила. Меру-Ир също го чака. И тя знае, че часът е вече ударил. Но тя знае, за коя ще дойде той. Затова тя го чака с ненарушимо спокойствие. Тя е безстрашна, тиха и лъчезарна като пролетно утро. Дуна-Фу казва: – Могъща съм. Нека се опита Меру-Ир да ме свали. Безчислени са моите подчинени, готови за бран. Несметно е моето богатство, дивна е моята хубост. Достойна съм за Сатия-Ра. Меру-Ир отговаря: – Ти не си вече могъща. Ти нямаш богатство. Времето е обезценило твоите скъпоценности. Ти нямаш и красота. Желанията набраздиха твоето лице. Ти ще паднеш, защото не позна Сатия-Ра! Часът е ударил! Всички трепетно чакат. Приятелите на Меру-Ир дълбоко вярват, че Дуна-Фу ще падне, както падат метеорите. Защото Сатия Ра никога не ще избере Дуна-Фу за жрица на сърцето си. Никога! Тя е стара и грозна. От глава до пети тя е само фалшив блясък. Не напразно всяка година от всичките краища на страната идваха врачки да поддържат нейната външна хубост. Но дали Меру-Ир е млада и хубава по душа и тяло? За нея казват, че ония, които са я следвали, са я обичали толкова много, че всеки е жертвувал своя благотворен елексир, благодарение на което Меру-Ир остана вечно в своята младост и хубост такава, каквато е била през оная паметна нощ, когато срещна Сатия-Ра. Те са уверени, че Сатия-Ра ще сключи велик съюз с Меру-Ир. А Дуна-Фу може да чака векове още. Прахът на времето ще покрие нейното тленно богатство и нейната красота, защото тя не позна Сатия-Ра и не тръгна по неговите светли пътища.
  5. ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ ИЗОБИЛИЕТО Един китайски император искал да стане член на Всемирното Бяло Братство. За тази цел го изпратили между животните, да учи техния език. Като поживял известно време между тях, той започнал да разбира езика им. Един ден той срещнал две мравки, които се препирали за една трошица. Те и двете били хванали трохата и здраво я държали. Едната казвала, че трохата била отредена ней. Другата настоявала, че тя ù била изпратена като дар от небето. Така, всяка мислела, че има право на трохата и не я отстъпвала на другата. Ни едната пуща, ни другата. И двете държали трохата, без да могат да си хапнат от нея. Императорът наблюдавал този спор и мислел, как да го разреши. По едно време той сгледал наблизо един овчар. Отишъл при него и го попитал: „Имаш ли някоя и друга трошица хляб?" – Имам, торбата ми е пълна с трохи. Току що ядох. Императорът взел шепа трохи, па ги изсипал на мравките. Като видели това изобилие от трохи, двете мравки пуснали трохата, за която тъй горещо спорели и се нахвърлили към трошиците. Така спорът се прекратил. Императорът продължил пътя си нататък. По едно време видял, че две кучета се давят за една кост. – Какво правите – извикал им императорът. – Защо се давите? Кучетата спрели за миг да се борят. – Снощи, отговорило едното куче, господарят ми даде голямо угощение. Като се свърши угощението, той хвърли и на мене една мазна кост, да опитам и аз нещичко от гуляя. Отде се взе тоя неканен гост, нахвърли се стръвно върху костта, иска да ми я отнеме. Да река да я разделя с него, няма как – тя е толкоз здрава, че с нищо не може да се раздели. Па няма защо и да я деля с този разбойник тя си е моя, и аз имам право сам да я изям. Императорът нищо не възразил на ръмжащото куче, а се запътил към дома на неговия господар. – Намира ли ви се някоя кост, останала от угощението, попитал го той. – Стига кости да искаш, ей ги там цял кош. Вземи си колкото щеш. – Императорът взел няколко кости, хвърлил ги на кучетата и те тутакси престанали да се джавкат и да спорят. Изобилието и тук разрешило въпроса. Императорът продължил пътя си, размисляйки за тези два случая. Както си вървял, обаче, той се натъкнал на двама земеделци, които се препирали за няколко педи земя. Карали се, викали, не можели да разрешат през де да минава синора между нивите им. Единият настоявал, че съседът му бил заграбил една ивица земя от нивата. Другият пък твърдял, че тази земя си е негова. Нито единият отстъпвал, нито другият. Като видял императорът, че работата ще стигне едва ли не до бой, той се приближил при селяните и им казал: „Приятели, можете ли да отложите спора си до утре и да дойдете при мен, аз да го разреша?" – Кой си ти? Императорът написал своите знаци, дал им бележката, като им определил, по кое време и на кое място да го дирят. На сутринта двамата съседи отишли на определеното място и получили по десет декара земя. Щом получили по толкова много земя, те забравили спора за няколкото педи земя и се върнали доволни по домовете си. Така китайският император разбрал, че най-мощното средство, което разрешава всички спорове, е изобилието. БОГАТИЯТ И БЕДНИЯТ ЛАЗАР През една лятна нощ Бен Елиезер Сафра се пресели във вечността. От ранни зори новината се носеше в града, нахлуваше в малките кафенета, чиито стопани метяха още тротоара, стигаше до ония стари жени, които ставаха рано и сега наливаха своите спиртници. – Горкият Бен Сафра! – казваха случайните минувачи и бързаха да го споделят с други. По-нататък новината се носеше от ония, които, уморени от будуване край смъртно-болния, сега се прибираха по домовете си. – Бен Сафра умре, – казваха старите евреи от кварталното кафене на Бен Шица. – Бог да успокои душата му ! – Всемогъщият да му прости греховете, – добавяше Маир с упорит глас. – Да наследи рая, добавяше друг. Няколко часа по-късно целият град знаеше, че Бен Сафра, най-богатият човек в града, не беше вече между живите. И както винаги, събрани по праговете, жените разискваха, разказваха, някои дори се надпреварваха да изброяват добрите му качества. Нали за умрелите не бива да се говори лошо. Само жената на Арон месаря, Рашел, за която се говореше, че има дълъг език, рече: – Сега вече всеки ще може да влезе в къщата му, вратите за погребението ще бъдат отворени. – Разбира се, това е погребение, – обади се русата Лея. – Не е сватба я! – добави пак Рашел – както преди пет години, когато се жени най-големият му син. Не пуснаха никого който нямаше покана. Помните ли? – Помня, разбира се – каза Лея. Останалите гузно се спогледаха, не им се искаше да вземат участие в този разговор, който им прозвуча като клюка и мълчаливо се разотидоха. А това всички помнеха. За подобни неща народът има отлична памет. Това беше тогава, когато Сафра ожени сина си. Къщата му беше нова, току що влизаха в нея. Разказваха се чудеса. Сам Бен Сафра, който беше голям познавач на скъпи и старинни предмети, голям любител на красивото, ръководел постройката заедно с прочут архитект. Неговата къща беше единствена в града по своя стил. Сам той ходил няколко пъти в чужбина за мраморни украшения, а цветната мозайка и мазилка били направени от най-опитните майстори в страната. С една дума, къщата на богатия Сафра беше същински дворец. Всички искаха да видят тоя рядък по външна и вътрешна красота дом на Сафра. Такъв най-удобен случай, разбира се, беше сватбата на Адон Йосиф, големият син на Сафра. Нали се знаеше, че за сватба вратите са отворени за всеки – който чуе тъпан, както се казва, тича да се повесели и изяде едно сладко за честитка. Но не беше така в къщата на Сафра. Мъжете които влизаха с цилиндри на глава и бели ръкавици, с черни костюми, имаха в ръцете си покани. На вратата стоеше лакей в парадна ливрея, покланяше се учтиво, особено на дамите, които грижливо държаха своите шлейфове. Друг един слуга, по-просто облечен, стоеше на пътната врата и от време на време пъдеше нахалните и любопитни бедняци, които се катереха по железните решетки. Отвътре се чуваха звуците на музика. Гостите се смееха и пируваха. Нали това беше голям празник, а Сафра искаше да го отпразнува с най-голм блясък! Тъкмо сега не беше хубаво, може би, да се припомня за тая сватба, на която нито един бедняк не беше поканен, но виновна е за това, разбира се, бъбривата Рашел, която не знае мярка и време на приказките си. Сега Бен Лазар Сафра лежеше на смъртния си одър, покрит с черна коприна, която се свличаше до паркета. Две големи свещи горяха до края на ковчега му. Около него, потънали в дълбок траур и печал, стояха неговите близки. Вратата на стаята беше широко отворена и оттам се виждаше парадният салон, чиито мебели бяха покрити с креп. Влизаха и излизаха постоянно хора, върволица се точеше непрекъснато. Всички искаха да му отдадат последна почит. Не бяха малко ония, които го познаваха. Почти целият град се беше стекъл, а мнозина, може би, бяха дошли да видят къщата му, потънала в разкош и блясък. Бен Елиезер Сафра бше най-богатият човек в града. Капиталите му бяxa се увеличавали, когато беше буден и когато спеше, секундникът отмерваше неговите печалби. Такова богатство няма край Но, уви, животът имаше край и за него, както и за всички. Смъртта не прави разлика. Когато дните се свършат, тя идва, студена и неумолима. Тя взима еднакво душата на тоя, който обитава в палати, и на оня, който живее в колиба. Бен Сафра живя малко – 50 години, но живя охолно и богато от люлката до смъртния одър. Нужда той не позна, но позна и опита всичко, което на земята можеше да се вземе срещу пари. Беше ли сега доволен? Кой можеше да знае това? – Само той, който сега лежеше, мълчалив и затворен, навеки млъкнал. Нищо не се чуваше, нищо не се виждаше. Светът на умрелите беше велика тайна за живите, за всички и за мен, който смирено и тихо стоях до ония, които шепнешком приказваха и хвалеха добродетелите на починалия. Петнадесет минути по-късно аз излязох навън и поех широката улица. Нещо тежко се откъсна от гърдите ми. Какво толкова ме засегна смъртта на един милионер, когато по широкия свят умират хиляди нещастници, които нямаха позволително за гроб и стояха повече отколкото трябва непогребани? Прибрах се късно и заспах веднага след тоя тягостен ден. Събудих се посред нощ и... чудно! Мисълта за Сафра не ме остави до съмнало. На следната нощ се повтори същото. А на третата стана нещо, от което няколко косъма ми побеляха. Беше пак към полунощ, когато някой ме бутна по рамото и рече: – Искаш ли да видиш Сафра? Бен Лазар Сафра, милионера, банкера ! Аз не бях от страхливите, но смутих се не малко, стреснах се дори, макар че се помъчих да се овладея. – Сафра е покойник и няма какво да го гледам – отговорих аз. – Покойник! – подигравателно се обади гласът. Покойник! Хората са много глупави, ако мислят, че мртъвците умират и тук. – Какво е това, оставете ме да спя ! – Твоите съседи какво не биха дали, за да го видят. Погледни само и ще видиш неща, които никога могат да ти са от полза, нали искаш да четеш в душите на хората? Защо пък да не гледам, си казах аз, нищо не ще ми струва. Отворих очи и погледнах... О, небеса, врно ли беше това? Съвършено вярно, защото аз видях с моите собствени очи. Аз видях, аз видях Бен Сафра, жив и досущ такъв, какъвто беше приживе, само с побледняло лице и странни очи. Той се сърдеше на някого, недоумяваше, ходеше насам-нататък, не можеше да си намери място и току натискаше с пръста си, както се натиска електрически звънец; чакаше една секунда отговор, който все не идеше и започна пак да вика и да се ядосва. Когато и на неговия вик никой не се обади, той се провикна с цяло гърло: „Лазаре!" – Какво, господарю? – проехтя отговор от небесата сякаш. – Не чуваш ли, оглушахте ли всички? Какъв е този безпорядък в моята къща? – Какво искаш? – Какво искам? Ела ми дай обущата, обуй ми чорапите, трябва да излизам, облечи ме. Полей ми да се умия! – Е, Сафра, не мога! Сега не сме на земята – се обади след ма ако Лазар. – Не сме ли? Ами къде сме? – смутено попита Сафра. – Другаде съм аз, другаде си ти. – Не говори глупости, Лазаре, годините изглежда са помътили ума ти, но хайде по-скоро ела тук. – Не може, Сафра. Ние сме умрели за земята, Сафра. Не помниш ли последните години, когато боледувах и през един прекрасен ден тъкмо пред Пасха се преселих във вечността? Сега и да искам не мога да дойда при теб. Едва тогава Бен Елиезер Сафра се стресна, погледна наоколо, спомни си сякаш нещо страшно, което скоро беше станало, обзе го ужасен страх, и едва тогава той усети под краката си една страшна горещина, която пареше нозете му. В тоя ужас той започна да трепери от страх. Горещината пълзеше по тялото, стигна устата, гърлото му засъхна, обзе го, види се, страшна жажда и той завика: – Лазаре, Лазаре, ела тук, че умирам за вода. Гърлото ми гори. Ужасно горещо е тук. – Не мога, господарю! – Лазаре, нали при мене беше слуга, не помниш ли, когато ти позволих да си направиш една колиба в моята градина? Не помниш ли, че всяка сутрин ме будеше и ми поливаше да се измия, а сега не искаш една капка вода да ми дадеш да си наквася гърлото. – Да, Сафра, там аз бях слуга, но тука не съм. Аз живея в блаженство и ангели ме пазят. Всеки ден на страдание на земята, за мен тук е празник. При светите отци Аврам, Исак и Яков съм сега, не мога да ги оставя, за да дойда при теб. И да искам, не ще ме пуснат. Ти прие добрините на земята, а аз на небето. Тук редът не е както на земята, бедни Сафра.
×