Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Д-Р КОЕН'.

Открити 7 резултата

  1. ОТЗИВИ, ВЕСТИ, КНИГОПИС Историчната художествена изложба на Емануил Ракаров. Богомилството в картини. В нея са изложени всичко 100 картини из старобългарската история. Tе са ценен принос към българското изкуство. Пръв Гюдженов се опита да възпроизведе в картина богомилското движение с известната си картина „Изгарянето на българина богомил Василий в Цариград". Сега Ракаров излиза с пет картини със сюжети из живота на богомилите. Те са: „Поп Богомил говори на народа"; „Богомилско събрание"; „Мъчение на богомилите"; „Византийският император кани Василия да се откаже от своето учение, за да го помилва"; „Изгарянето на Василия". Богомилството е най ценното, което българинът е дал на другите народи. Великите идеи, които събудиха Европа: „свобода, равенство, братство", са дадени от богомилите. Все повече си пробива път една правилна оценка и правилно схващане на богомилското движение. Богомилското движение и печатът В в-к „Зора" от 1.VI. т.г. срещаме статия от Трифон Кунев със заглавие; „Величието на България". В статията между другото се говори за богомилството по следния начин: „Величието на България – това е непобедимият дух на българина, който направи още в 12 век България огнище на общочовешка култура и запали чрез богомилството цяла Европа в борба срещу робството, мракобесието и средновековното безправие. Това, което нашата родина даде на цивилизования свят, като роди голямата идея за свободата – предтеча и създател на албигойството и реформацията – трябва да се знае и да се съзнае". Чужденци на Изгрева Напоследък няколко чужденци посетиха Изгрева. Един от тях, немец, живущ в Швейцария, който изучава космичните лъчи, така каза за Паневритмията: „В днешната дисхармонична епоха в Паневритмията чувствам изразена космичната хармония. Музиката на Паневритмията е необикновена. Чрез музиката и движенията на Паневритмията се изразяват и предават космичните енергии. Тези упражнения обновяват, освежават и възродяват човека. Те ме свързаха с космичните енергии и аз добих ново прозрение за нещата". * * * „Ново послание на слънцето" от група ученици на Всемирното Братство. Цена 1 лв. Доставя се от Руси Събев, Изгрева, София, 13. В тая брошура накратко е характеризиран днешният момент като преходна епоха към новото, което иде и се излага накратко духът на новата култура. Същата брошура излезе в Белград и на хърватски със заглавие: „Nova poruka sunca". Сигнали – от Г. Томалевски. Издание Хемус, 1940г., стр. 174, ц. 35 лв. Това е нов том есета от Томалевски. Като добър есеист ние го познаваме още от книгата му „Човек, Природа и Бог", излязла преди няколко години. В това ново съчинение са изнесени есетата: С кервана на вековете. Човекът – епизод и човекът – съдба. В лабиринта на човешката душа. Човекът, когото обичаме. Исус от Назарет. Неизвестните ръце. Наука и индустрия. Полюси в изкуството. Изкуството да слушаме Славянската стихия. Самите заглавия говорят твърде добре за засегнатата материя. Големите и малки въпроси на живота еднакво интересуват Томалевски. И той не ги разглежда както много други есеисти, ей тъй, само, за да осветят въпросите. В погледа на Т. има определено становище, в светлината на което се разглеждат нещата. Т. има богата научна ерудиция, житейска опитност и критичен поглед към събитията на живота, безразлично в коя област се развиват те. Затова есетата му са свежи, богати, смислени. Него не го задоволяват обикновените схващания. Той дири друго, туй, което остава скрито от погледа на обикновения човек, учен, художник. Той намира това „друго" между редовете на всестранното човешко творчество. Намира го в новите импулси и учения в науката – в ония нови насоки, които разширяват кръгозора на научния поглед и дават на човека възможност да надникне в света на трансцедентното, на духовната страна на живота, на природата. В нея се крие самата истина, която е и същността на всяко познание и смисъл на всеки живот. Животът, тъй както се изразява на земята днес със своите цели, прояви и насоки, представя обект за Томалевски, който изнасяйки всички тези страни, показва злото в него и се добира до ония предпролетни трепети във въздуха, които са „Сигнали" за нещо ново, за нова пролет, нов живот, нов смисъл. Топло препоръчваме на всички тази нова книга на Г. Томалевски, тези „Сигнали" на идващото ново. Ницше – Хайнрих Ман – т. III от Библ. „Безсмъртни мисли". Изд. Свет. Славянски. Цена 60 лв. И този трети том, въпреки времената, в които живеем, е също така изящно издържан и прави чест и на издателя, и на българската книга. Както излезлите вече книги от тази библиотека, Русо и Волтер, също и Ницше е представен вещо от ръката на Хайнрих Ман – сбито, без гротески, честно. Всеки умен човек може да се ползува твърде много от тази книга, па макар и да не споделя възгледите на Ницше. Изобщо цялата тази библиотека се посреща с възторг. Д-р Ел. К.
  2. НА ПРИЯТЕЛЯ ВЪВ ВЕЧНОСТТА ГЕОРГИ РАДЕВ Д-р Ел. Раф. Коен До нас дойде малка вест, че на висока планина ти напусна своето физическо тяло. Хиляди подобни вести се четат постоянно. А напоследък мозъкът на човека е изпълнен от мисълта за стотиците хиляди, които поради капризите на човешкото безумие падат по бойните полета в западна Европа. Светът за тях ще си спомни с чувство на почит и достойнство: те паднаха за родината, те паднаха на поста си като войници. Ала и ти, приятелю наш, напусна нашите физически редове като войник на поста си. Ти не спря до последния си земен миг да работиш в полето на оная светлина, от която човечеството има най-много нужда, днес повече от всякога. Ние виждахме отдавна, пък и сам ти го знаеше, че дългогодишната болест руши постепенно твоето земно тяло, с което бе призован да работиш тук долу. Нашите добри мисли, нашите хубави намерения и отношения към теб не можаха да ти помогнат. Имаше нещо пропуснато от време, когато се е ковала твоята настояща земна съдба. И този пропуск не можа да се запълни. Той докара така скоро твоя последен земен ден... Не затова, защото ние сме убедени и знаем, че човек, неговото истинско аз не умира; не затова, защото ние знаем, че човек е вечен и със смъртта на физическото тяло не се свършва с него, ние не чувстваме, че ти си ни напуснал. Ние не може да го чувстваме и поради простото обстоятелство, че когато ти затвори очите си на земята, ние бяхме далеч от теб, чисто физически. Има един психологичен закон, според който човек все не може да възприеме нещо за вярно, докато не го види, не го чуе, не го пипне. Поради този прост закон, ние сме предразположени да мислим, че ти не си ни напуснал физически. Ние все очакваме, че ти пак ще се върнеш при нас от дългото си пътешествие из Родопа, от където дойде вестта, че ти си оставил тялото си там. Ти напусна земята, остави своето физическо тяло като войник на поста си. Ти умря физически по планински висини, което подобава на твоя творчески дух, който винаги обитаваше висините на човешкия ум. Не бе лека твоята задача на земята. Ти я понесе достойно в живота като доблестен войн, като работник не отклоняващ се от службата си. За нас ти си винаги добрият работник, войникът на поста си. И от тук е голямото ни почитание към теб. От тук е възхищението ни от теб. Приятелю, ти не се нуждаеш от надгробни речи и паметници. Ти остави едно дело зад себе си на земята. То е най-красноречивото слово, най-хубавата паметна плоча за теб. Ние знаем, ти не обичаше славолюбията. Ти направи много нещо, без да знаят другите. И твоето място е в списъка на мнозината, които всички почитат, но които остават неизвестни за света, за многолюдието. Ти си от „незнайните войни", чиято слава е слава за всички. Такъв бе твоят земен път, такава бе волята на Провидението! Ти живееш отново между нас, макар и захвърлил вехтата си земна дреха. Тя принадлежи на земята. А нам принадлежи духът. Ти живееш с духа си при нас и с нас. Приятелю наш, нека твоят дух, който е вечно жив, който счита всичко на земята за мимолетно и не абсолютно най-важно, ни позволи да кажем няколко думи за твоя настоящ кратък земен живот, за твоята телесна дреха, за нещо от твоето дело. Нека това, което духът ти ни продиктува да кажем за теб, да не бъде като надгробна реч, но като израз на живия опит на един творчески живот на земята, като назидание за нас и поколенията. * * * Георги Радев бе човек крайно оригинален, сир. човек, който веднага се отличаваше измежду другите. „Личен измежду мнозина", да използуваме думите на мъдреца, създателят на „Песен на песните". Бе тънък, със среден ръст, с мургава кожа, винаги розово обагрена по бузите. Косата му бе кестенява до възчерна. Очите му ярко кафяви, с поглед устремен някъде в далечината, дълбоко проницателен. Ръцете му бяха нежни, тънки, но мъжествени. Най-характерното в неговото физическо тяло бе в устройството на главата му. Той бе долихокефал – дългоглав тип, с дълга ос на главата между темето и издадената напред въз остра брадичка. Туй, обаче, което правеше веднага впечатление, бе неговото твърде високо чело. Долната част на челото – конкретният ум – у него бе извънредно развита. От тук и неговите големи способности да схваща бързо нещата и да ги заучава лесно, без никакви затруднения. Основните ъгли на челото му бяха силно издути. Човек веднага можеше да съзре неговите големи склонности към математика, изчислителните науки и тънката критична мисъл. Носът му, доста дълъг и тънък, говореше за неговия тънък усет и вътрешно динамични качества. Ушите му бяха средно големи с разперена горна част и почти никаква долна част. Те говореха за неговия пламък и жаркост – той реагираше рязко на събитията и нещата в живота. Те говореха за неговия жизнен кредит. У него – долната част на ушите сведочеха за това – капиталът на живота бе крайно малък, оскъден. По своя органически вид той бе единствен-човек в цяла София, а може би и в цяла България. Има един виден български художник и журналист, който има далечна прилика с него. Походката му бе отмерена, лека, аристократична. Той гледаше винаги отпред си и никога в страна. Ето това са в кратце неговите характерни, отличаващи се веднага физически черти. В пълна хармония с всичките му физически особености бе и неговият почерк. Той изписваше всяка буква по отделно, леко. Те бяха издържани в продълговата, висока елипса. Пишеше крайно равномерно, едро, с особена красота, и понеже изписваше всяка буква по отделно, без да ги свързва много помежду им, когато пишеше ръката, му сякаш подскачаше като птичка от едно място на друго. Особен бе той и в своя живот. Животът му не можеше да се облече в определени норми, закони и граници. И все пак, той живееше със свои вътрешни норми, които, макар често да влизаха в противоречие с нормите на света и другите хора, му даваха типичен облик и още по-типичен живот. Основно и гимназиално образование той доби в родния си град Пловдив. Разправят, че като гимназист бил един от първите ученици. Ходел на училище без книги. В джоба си носел една тетрадка, където вземал стенографски бележки. Като гимназист е имал голям интерес освен към класическите и модерни езици, които усвоява превъзходно, още и към литературата и изящните изкуства, предимно музиката. Тогава още се запознава с окултизма и новото учение, на които остава верен и достоен работник до последния час на своя земен живот. В София през 1919 г. записва първоначално химия, а след първия семестър се прехвърля да следва математика, която завършва през 1924–25 год. След това записва и физика, без да вземе изпитите. Като студент той бива един от първите. Може би биха му дали място да работи в Математическия институт при Университета, ала той, верен на своя характер, се отдалечава скоро от университетските среди. Като куриоз и указание за неговата независимост и самобитност представя фактът, че той до последния ден не е взел университетската си диплома. Той не учи за диплома и за служебни постове! Следването му бе, за да добие знания. Той ги доби преизобилно. И се отказа доброволно от облагите, които добитото университетско знание можеше да му даде. Той беше работник, свободен работник, но не служещ – в чиновнически смисъл на думата. Животът на Жорж, така го наричахме ние, през университетските години и след тях до последния му ден, беше твърде интензивен и плодоносен. Той учи математика и макар да беше подготвен за висша научна дейност, работи сравнително малко в тази област. Работил е за себе си и всичко ще да е останало недовършено. Най-голямо поле за работа за него бе списание „Житно Зърно". Той беше един от основателите и главно един от първите му редактори. Той остана стълб на списанието в течение на цели седемнадесет години от основаването му – от лятото 1923 година до лятото 1940 година. Списанието излиза сега в 14-та годишнина. През това дълго време Жорж бе считан винаги за първи измежду нас. Много приятели минаха през редакционния комитет на списанието, но Жорж остана винаги вътре като стълб. Може да се каже, че той беше се срасъл със списанието и в него намираше главното място, където да приложи своите интелектуални способности и сили. Първата му статия бе озаглавена „Езикът на природата" и излезе още в първия брой на списанието през януари 1924 година. Последната излезе в кн. 6 от XIV година през юни т.г. Голяма част от статиите, печатани в списанието, излязоха през миналата 1939 год. в една обща книга „Пътят на звездата". Статиите, които Жорж е писал в „Житно Зърно", засягат най-различни теми, предимно из областта на науката и живота, разгледани в светлината на окултизма и новото учение, те са написани изящно, с вещина и образно. Най-ценното в неговата мисъл и стил бяха образността и сравнителните му способности. В това отношение беше рядък писател. В "Житно Зърно" освен тези – да ги наречем общи – статии, Георги Радев написа редица, закръглени в себе си и художествено изнесени, статии из областта на окултните науки – Астрология, Физиогномика Характерология, Френология, Хирология и Графология. Отделно от всички тези статии, той написа в списанието друг един цикъл статии по астрологична типология, изнесени с заглавия като: Сфера на Сатурн, Сфера на Юпитер и пр. Статиите от този цикъл са красиви, просто музикални илюстрации на човешки типове, така както Астрологията ги символизира в планетни типове. Те са ценен обект за издаване в отделна книга. Един друг крайно интересен цикъл статии, писани от Георги Радев в списанието, е цикълът върху темата: „Жената в Евангелието". Това е една серия статии, крайно интересни, високо художествени и проникновени. И този цикъл представя ценен обект за издаване в отделна книга. Неговото дело в "Житно Зърно" не се свършва с това. Голяма е работата му върху беседите на Учителя. С дни и със седмици се ровеше той в тях и събираше бисери. С присъщата му похватност и ненадминат усет да подрежда, той събираше еднородни мисли и пасажи от беседите, засягащи определени теми. Така се родиха всички статии от отдела „Учителят говори", които в последствие се издадоха в отделна книга под същото заглавие на български, френски, руски, латвийски и есперанто. Тези изящни статии, тези великолепни симфонични откъси от великата мисъл на Учителя върху Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата, Доброто и пр. и пр. можеха да бъдат събрани от човек с подобен литературен похват, какъвто имаше Жорж. Книгата на Учителя: „Живот за цялото", която излезе на български и на френски, представя първите статии от редица броеве на Житно Зърно. Тези статии представят също еднородни и сравнително еднотемни мисли, извадени от близки по време на самия брой на списанието беседи. Те не са обикновени резюмета на дадени беседи. Те са еднородни мисли или по-право мисли, изказани върху един или няколко свързани помежду си въпроси, взети обикновено не само от една, но от няколко близки по дати беседи и сглобени в едно цяло. Така тези статии запазиха изцяло онази звучност и красота, която е присъща на Словото на Учителя. Говорейки за това, което Жорж извърши в списанието във връзка с беседите на Учителя, не трябва да се забравя да се спомене още за редицата символични приказки от беседите, които той взе и преразказа в сбита майсторска форма и реч. Това е вкратце литературната работа, която Жорж изнесе в сп. "Житно Зърно". Тя не е малка работа. Едно голямо дело, погълнало цели 17 години! Към "Житно Зърно" Жорж има и други заслуги – те са в кръга на неговото издаване и администриране. "Житно Зърно" е едно безвъзмездно идейно дело. В него всички работят всичко – пишат, грижат се за печата, за администрацията, за експедицията му, за събиране на абонамента му. Така "Житно Зърно" е постоянна рожба на тия, които го възглавяват. Жорж беше измежду най-преданите всестранни служители на списанието. Той беше едно звено, около което се центрираха нещата. Макар "Житно Зърно" да беше неговата средищна работа, от европейската война насам Жорж направи редица преводи, а издаде и някои собствени книги. Като оставим настрана една малка книжка върху четвъртото измерение, която преведе непосредствено след голямата европейска война, други по-крупни преводи са три книги по окултни науки, именно: Хирология от Вреде,Физиогномика от – Дюрвил и Астрология – от Сефариал, почти единствени издания на библиотека „Водолей". Последната беше изключително дело на Георги Радев. Остана, обаче, в ръцете на други хора, понеже Георги нехаеше по отношение на материалните работи. За книгоиздателство „Посредник", преведе в началото на изтеклото десетилетие разкошната биография на Ганди, написана от Ромен Ролан. По-сетне той преведе и издаде на свои разноски три от най-хубавите книги на Бо-Ин-Ра – „Книга за Живия Бог", „Книга за човека" и „Книга за Отвъдния свят". Към преводите, които даде, трябва да се отбележи още като голямо дело и преводът на големия окултен роман от видния английски писател Булвер – Литон – „Занони". Първата премия, която сп. Ж. Зърно даде на своите читатели, бе книгата от А. Осборн-Иивс – „Лекуване чрез цветните лъчи". Тази малка книжка е рядко ценна и може би единствена по рода си в световната литература. Жорж има щастливата идея да прибави към края една глава върху символиката на цветните лъчи от Учителя. Тази глава представя също така събрани от беседите мисли по този въпрос и подредени изящно. Една втора премия, която сп. Ж. Зърно даде, това бе собствената книга на Георги Радев – „Лица и души". Това са редица характерологични картини и паралелизации на известни големи световни личности. Официалната критика се отзова за тази книга твърде ласкаво. Не бива да се пропусне неговата малка книжка „Живите сили на слънцето", която претърпи две издания. В последно време той даде разкошния превод на книгата на Ромен Ролан – „Жан Жак Русо", която излезе като № 1 от библиотека „Безсмъртни мисли". Последната му преводна работа бе съветската графология от Инсаров, която е под печат. Не може да се обгърне всичката литературно-преводаческа работа на Г. Радев. Освен споменатото, сигурно има още доста направено от него, което се намира по разни вестници и списания (предимно окултни) в страната и в чужбина. Като се има предвид, колко голяма работа е това, сам да преведеш, напишеш и издадеш с всичките му финансови перипетии, коректорски главоболия и пр., ще се разбере, какво грамадно дело е извършил Жорж в своята двадесет годишна книжовна дейност. Голяма работа бе това! Ценна и полезна за окултната книжнина в България бе тя. * * * Приятелю наш, с позволението на твоя творчески дух изнесохме в сбити линии нещо от това, което ти извърши тук на земята. Ти не се нуждаеш от това. Твоето дело не се нуждае от препоръки. То бе дело неръкотворно. Твоето дело бе част от Божественото дело в България. Затова се осмелихме да го обхванем в бегли черти. Да остане като назидание на поколенията. Но нека ни бъде простено да кажем няколко думи за теб като човек тук на земята. Впечатлението от даден човек за разните хора е напълно различно нещо. И все пак има нещо, което за всички е еднакво. Има известни прояви, които от всички хора се схващат еднакво. Ти, приятелю, беше чувствителен човек, един истински умствен натюрел. Високо начетен, интелигентен, ти лесно схващаше и най-трудните проблеми на мисълта. Може би затова ти имаше живо чувство за себе си, за своите способности; обаче, пред Бога, пред проявите на Божественото ти сам се считаше скромен служител. Ти имаше особено чувство пред хората заради висотата на идеите, които следваше, които се стремеше да бъдат твоя плът и кръв. Ти беше крайно самобитна натура. Благодарение идеите на окултизма и на новото, ти беше стигнал до там да имаш изработено принципно мнение за нещата и за въпросите на живота. И умееше да държиш на тия принципи. Затова обикновените хора не всякога можеха да те разберат. Ти беше войнствена натура, и често хората попадаха под ударите на твоя остър словесен меч. Те са ти прощавали всякога, защото това бе в твоя натюрел и ти често се бореше с тази твоя черта на характера. Затова понякога имаше в теб величави проблясъци на толерантност и благоразположение към другите. Тогава ти защищаваше отявлено онеправданите. С пълно съзнание за ценността на своите идеи, ти беше готов за големи жертви. Така ти си подпомогнал извънредно много млади хора в техните учебни занятия, като си им преподавал безплатни уроци по езици и математика. Който е учил при тебе, не може да забрави знанията ти и твоя похват да преподаваш. Ти упъти мнозина, които с перо са искали да кажат нещо на човечеството. Ти им поправяше писанията, и те добиваха друг облик. Тези всички твои ученици ще те помнят винаги. Голямо бе твоето участие в живота на Братството. Този живот, ученичеството на Новото те вдъхновяваха безпределно. Дейно бе твоето участие в съборите, в класа на младите, където бяхме те избрали за дълго да бъдеш наш представител. Ти участва през 1922 год. в Ачларския, а през 1923 год. в Русенския опит за братско общежитие. Това бяха опити с голям импулс за нов колективен живот. Ти беше се сродил с всяка по-голяма проява на братския живот и с вдъхновение се отдаваше на работа за своя идеал, комуто служи с голяма преданост и умение. Не те разбираха, обаче, някои хора. И от там дойдоха за теб големи горчивини и страдания. В средата на своите приятели, в братската среда ти бе в своята творческа обстановка. И всичко, каквото ти направи на земята, се подхранваше от високия идеал, от високите идеи на Всемирното Братство, на Учителя. Това бети, това бе твоята душа, една животрептяща брънка от живота на Всемирното Братство в България. В своя личен живот ти бе свел нуждите до минимум. Ти не чувстваше нужда да „събираш имущество на земята". Не ламтеше и никога не мислеше за пари и богатства. За тебе беше важно делото, услугата, която ще направиш на някого, уроците, които ще преподадеш, да му помогнат, да му услужат. Много, много пъти сме прекарвали в колективна работа заедно. С песни сме я завършвали всякога. И след като се създаде добро разположение на духа, ти ни заливаше със смях с твоето хумористично – саркастично представяне на света, на проявите му, на дадени типове хора. Ти се разтваряше тогава, в тия часове на благоразположение, и се разливаше в потоци от благородна жизнерадост. Тия мигове ще останат в нас като най-хубавите спомени от твоя личен живот. Ти напусна земята. Такава бе волята Божия! Да бъде благословено делото ти, приятелю наш! Светъл да бъде пътят ти в света на отвъдното. Благословен да бъде твоят творчески дух!
  3. НАБРОСКИ ВЪРХУ НЯКОИ ОСОБЕНОСТИ В ЖИВОТА НА ВЕЛИКИТЕ ХОРА Д-р Ел. Раф. Коен Твърде трудно е да се определи, кой човек е велик всред човеците. Обикновено е прието да се считат тия хора за велики, които историята – времето постави на преден план поради техните дела. В какво седят те? – Най-често, някакви епохални открития в науката, земепознанието (географията), в техниката, в изкуството и най-после поради някои завоевателни военни успехи и добро за дадена нация. Ето общата рубрика, в която се вписват имената на великите хора от памтивека. Не трябва да пропуснем и големите духовни водачи и реформатори през течение на историята, макар тяхното дело, да се е признавало след време, а не от съвременниците им. Прочее, историята не посочва напълно истинските велики хора. Много пъти едни хора изпъкват вместо други. Колко често това се случва в областта на науката и на техниката. Вземете например, Колумб откри Америка, но този континент доби името не на Колумб, но на втори негов изследовател – Америко Веспучи. Не ели същото и с Магелан – най-смелият мореплавател през вековете. Той тръгна в неизвестността и отдаде всичко, живота си за тази неизвестност, за тази, тъй да се каже, „фикс-идея". Пред нейното крайно осъществяване той отдаде Богу дух. А със слава се увенча друг. Може би тъкмо този, който никак не бе заслужил това. Без да се изтъкват примери надълго, трябва да се съгласим, че голяма част от истински великите хора през вековете са оставали неизвестни. Това е особено вярно за хората на великите дела. Те всякога се крият зад другите. Tе са солта на земята. Тя е най-голямата ценност в живота. Затова остава скрита за хората – за да не избезсолее. Хората на великите дела са. тия, които подържат непрекъснатия ток на живота. За тях разправя древната мъдрост, че ако ги има десет в един град, зло не можело да го постигне. Би било от значение, в този дух на мисли, да се спомене, че този, който донесе на човечеството най-възвишения морал и върховната истина за живота, който възвести любовта и братството между човеците – Исус от Назарет, е бил и е най-много петнен и отричан от всички. А истинската признателност към Него, естествено, не е в душите, но в далата, които са основа на учението Му. По един или по друг начин, животът с течение на времето издига на показ тия, които в краткия си земен живот са оставили дълбока следа, поради която хората са минали стъпка напред в своето развитие. В светлината на разумността на живота това има дълбок творчески смисъл. Чрез историческото признание на великите творци човечеството намира своите истински устои, своя истински път. Интересно е в това отношение да се схване, в какво седи особеното във величието, по право вживота на великите хора – в живота, затова, защото на много, на повечето велики хора животът им далеч не е бил велик – външно велик. Той е вървял по същата линия, по която върви живота на всички обикновени хора, на някои дори – по пътя на голяма нищета, мизерия, неизвестност и отричане. Да хвърлим бегъл поглед върху живота на някои близки до нас, до нашето време всепризнати велики хора. Да вземем например Мадам Кюри, тази велика жена, която създаде цяла епоха след себе си. Животът ù на младини протича в поробена Полша всред твърде гъсти условия. Желанието ù е да замине в свободна Франция да следва природни науки – физика, химия. Този период на Мария Складовска, както се е наричала по баща, е описан с живи краски от дъщеря ù Ева Кюри. Тя е ученолюбива, работлива, пропита с дълбоко социално чувство и чувство към свобода. Едно, обаче, е било най-силно в нея – желанието да учи и работи в областта на науката. И в един неканен ден, тъкмо когато е мислила, че не ще може да учи вече, тя се отзовава в Париж и започва да следва в Сорбоната. Животът ù от там нататък е само работа и работа. Работа до себезабрава, докато завърши университета; работа до преумора в изследователските и педагожките занятия. Наглед една случайност, но тя открива радия и радиоактивните тела. И цял живот работи върху това, докато от насоката, която тя даде на изследванията се създаде цяла научна дисциплина, която е от толкова голямо значение за научното развитие, за медицината, за философията на природознанието – за живота въобще. Радият и радиоактивността хвърлиха толкова много светлина върху въпросите за материята и енергията, че се произведе цяла революция в научното миросъзерцание от 19 век. Науката на мадам Кюри възстанови като право старото учение на алхимиците за единството на материята и за превръщане елементите един в друг. Тя възстанови и посочи начините, по които работи „философският камък" на алхимиците. С всичко това се хвърли един мост през пространството между материята и духа. В своя личен живот Мария Кюри остана до края на живота си високо благородна, скромна до себезаличаване, с презрение към всяка слава. Най-отличителното ù качество бе себепожертвателността. През време на голямата европейска война (1914–1918 г.), тя обикаля навсякъде из фронтовете със своята кола, лекува болните, ранените, създава навсякъде рьонтгенови станции и обучава персонал за тях. Какво голямо дело е това, малко са думите да се опише. При това, винаги придружено с риск за живота ù. Мнозина – редица напълно незаслужено – са. получили след войната ордени и награди. Голямото дело на Мария Кюри остана неоценено от тия, които раздават наградите. Тя раздаде за медицински цели дори единствения грам радий, който е притежавала и сама добила след преработване на толкова много тона уранова руда. Направи го от цялото си сърце. Вековете ще бъдат признателни, но тя не намери отзвук в тия, на които служи – в тия, които представляваха Франция. Франция, въобще, последна отдаде дан към съграждане делото Кюри, една важна, много важна гранка от съвременния живот! В живота на мадам Кюри, както в живота на всички велики хора се хвърля силно на очи тази предопределеност, тази пригодност за съграждане на едно грамадно дело. Животът ù е наглед като на всички други хора, ала проявите ù, усилията ù, творческата и добротворната енергия – безгранични, съвършени При това, всичко става с дълбока вътрешна скромност и безпретенциозност. В това тихо и скромно дело, което мълниеносно завладя света трябва да съзрем пръста на неведомата разумност на живота. Намесата на този „пръст" на Разумността създава историческите епохи, които са етапи в цялостното съграждане на духовната и материална еволюция на човечеството. За да разберем тази проява на великата Разумност в живота, трябва да схванем живота на отделните велики личности и значението им в дадената епоха. Ако Кюри би се родила преди две хиляди години, тя не би могла да извърши своето дело и да допринесе за издигането на човечеството, както сега. Затова великите хора са помощни инструменти в ръцете на Разумността, на Бога на предопределението в преобразяването на живота, в неговото развитие. Нека съвсем набърже хвърлим поглед върху живота на друга голяма творческа представителка на нашето време – Елеонора Дузе. Тя работи и живя в съвсем противоположна област от тази на Кюри, но живя славно и велико по сърце. Че Елеонора Дузе е била една от най-големите артистки до нашето време, това е добре известно. Противно, обаче, на други знаменитости в света на изкуството тя далеч не е обичала и не се е подавала на суетностите на славата. Чувствала е голямо отвращение към всичко парадно, външно. Нейният идеал е бил съвършения образ, който е трябвало да изрази на сцената. И тя го е, постигала. Споменът за театралната дейност на Дузе е пресен и се държи като мярка в съзнанието на хората. Ала Дузе е била и голям човек по сърце. Артистите от нейните трупи са били плащани и когато не са работили. Дузе е похарчила, може да се каже, всичките си средства, за да въведе д'Анунцио на сцената и да го признаят като новатор в литературното творчество. И в резултат, тя бе отхвърлена от него. Дузе не можа да понесе леко световната война от 1914-1918 год. Тя не е могла да си представи, че народите трябва да се бият. И за да облекчи страданията на воюващите, тя отива на фронта, дава представления, служи като милосърдна сестра, помага със средствата си. След войната тя отново поема артистичната си кариера, преизпълнена с желание да даде нещо ново, още по-ново. Тя обикаля Европа и Америка. В един западно-американски град една силна простуда я праща в света на отвъдното... Не славата, не материалните средства и удобства са били цел в живота на Дузе. Съвършенството в сценичното превъплъщение, към което е чувствала предназначение, добротата на сърцето и себепожертвователността, това е животът на Дузе, това е самата тя. Наред с много други велики личности, Дузе представя един голям фактор в цялостното съграждане на онази епоха, в която живеем днес. За да не се простираме на дълго в разглеждане живота и делото на много други знаменитости, ще кажем още няколко думи за един от най-големите представители на съвременния научен свят. Думата е за Алберт Айнщайн, този светъл ум на днешното време. Трябва да прочете човек неговата книга: „Моят светоглед", за да схване висотата на мисълта му, широтата на неговото разбиране за живота. Трябва да мине човек през всичките изследователи на небето и на законите на всемира, от Галилей и Коперник, през Кеплер и Нютон, за да схване делото на Айнщайн със своята теория на относителността, с теорията за единството на силовите полета. Тези теории измениха коренно миросъзерцанието на човека, те дадоха нов тласък към друг род мисъл – по-извисена, по-широка, по-духовна. С няколко свои схващания върху кардиналните въпроси за живота Айнщайн ще остане велик през всичките векове. Защото разрешението, което той им дава, освобождават човешкия дух от оковите на материализма. Върху въпроса за същината, смисъла на живота, той казва: „Да можеш да разрешиш въпроса за смисъла на живота, трябва да имаш религиозни чувства". А върху религиозността той казва: „Има три вида религиозност – една религиозност на страха, каквато има примитивният човек; една религиозност на моралните и социални чувства, каквито са. Всичките съвременни религии и една космическа религиозност, при която ти се чувстваш свързан с целия космос, с разума който е в него. От това последно гледище, аз се считам измежду най-религиозните хора в света". По въпроса за християнството и юдаизма Айнщайн казва: „Ако човек вземе чистото учение на Христа и го отдели от църквите, както и ученията на пророците, тогава ще остане една есенция, която е в състояние да поправи света и живота. Всеки човек с добра воля трябва съзнателно да работи за реализирането на тия учения в живота". Ще стане много, ако се спрем върху схващанията на Айнщайн за преустройството на света. Мисълта ни е, че със своята книга Айнщайн създава една светла епоха и човечеството ще се възползва с време от това модерно пророчество, което е един светъл път за извисяване и подобрение на живота. Ако разгледаме живота на всички знаменити хора, проявили се през вековете, ще забележим къде по-малко, къде повече едно съзнателно или подсъзнателно отношение към своята предопределеност да изпълнят своята мисия в живота. Великите хора са мисионери в изпълнението на големия, необхватен Божествен план в развитието на човечеството, на живота върху земята. Само през дадено определено време, когато в съзнанието на хората има място за семената на дадени идеи, тъкмо тогава се раждат хора, които донасят различни нови идеи, които създават нови епохи, които преобразяват живота. Рядко големите хора идат сами на земята. Те винаги са цикъл души, които засягат цялостно живота във всичките негови прояви. В резултат – формите на живота се променят, а съзнанието се разширява. Само при едно такова разширено съзнание човек става пригоден да схване новите морални насоки, които навремени възвестяват на земята велики Учители на човечеството. В миналото от ученията на тия Учители са се раждали религии и религиозни системи. В настоящето и в бъдеще от зова на велики Учители ще се раждат нови форми, в които ще се влее истински живот. – Живот на добро, на разумност, на хармония и любов между човеците. В настояще време се подготвя чрез войните, които се водят, съзнанието на човечеството за ликвидиране веднъж за винаги с най-голямото зло всред рода човешки – войната. Тя трябва да стане вече невъзможна! Тогава ще възкръсне Бог в човека. Ще дойде епоха на истински велики хора на земята – творци на вечни, неразрушими блага. Всеки човек ще вземе жив дял в тяхното съграждане.
  4. ПОГЛЕД КЪМ ВЕЛИКОТО УЧЕНИЕ НА ПРОЛЕТТА В ЖИВОТА Д-р Ел. P. Коен Най-малко 80-90 на сто от хората по земята, предимно из християнския свят, говорят и сочат като утопизъм великото учение на разпнатия на кръста Христос. Макар повече от половин милиард хора да се зоват християни. Въпреки, че християнството, тъй да се каже, е завладяло външно света, все пак отрицателите на това учение са повече, много повече, отколкото искрените му последователи. Това негли е твърде естествено нещо. Сам Христос е казал: „Моето царство не е от този свят" и хората на съвременния свят, пък и света на миналото, които държат твърде много на материалните блага и материалните успехи не могат да бъдат от друго царство, освен от ,мира сего". А сам Христос е казал, че царството му не е от този свят; как могат да държат за учението Му хора, които са от земята и с чисто земни чувства, мисли и постъпки. Ето, в това основно противоречие се крие отношението на „християните" от днешния свят към самото чисто Христово учение. Затова, защото последното основно подчертава, че не е от този свят, бива считано за най-големия утопизъм. Върху Христовото учение от две хилядолетия насам са писани, може да кажем, милиони съчинения. Те всички са хубави, ако ги погледнем през призмата на човешкото развитие. Ала най-хубавите съчинения си остават все пак четирите евангелия, написани с кръвта на самия Христос, осияни от неговия велик дух. Нашата мисъл не е да напишем друго някакво специално съчинение върху Христовото учение. Това са направили мнозина вдъхновени писатели. Ние бихме желали в настоящите редове да подирим и подчертаем значението на това велико учение на живота при днешните тъй изключителни времена. С това ни най-малко не мислим, че ще напишем нещо повече за Христовото учение, от това което вече съществува по този въпрос. Задачата ни е малка и скромна – да изразим вярата си, че Христовото учение е истинско учение на пролетта в живота и най-необходимото звено, което крие в себе си спасението на човечеството, днес повечето от всеки друг път. Ако вие отворите евангелието, тази книга на живота, така както са го отваряли мнозина след дълги търсения, лутания и страдания; ако вие отворите евангелието тъй, както го е отворил Нехлюдов от Толстоевото Възкресение, след като се е отчаял от себе си и от всичко друго, или ако го отворите като онзи, който от отчаяние хвърля в огъня последната вещ, която му е останала – Библията – от последната останало само едно парче хартия и на него написано „Бог е любов" – ако при такива условия отворите Евангелието, тогава словата в него ще ви звучат като ноти от особена мелодия, която поддържа в глъбините на душата дълбок ритъм на живот. Тогава вие ще срещнете в Евангелието на Йоанна да се казва: „Нова заповед ви давам: да имате любов помежду си. От това всички ще познаят, че сте мои ученици, ако имате любов помежду си" (13; 34, 35). И още по нататък: „Тая е моята заповед, да имате любов помежду си" (15; 12). във вашето изстрадало сърце се отеква една хармония, една мелодия от други светове. Вие намирате един дълбок смисъл. Нима има свят, в който царува любов помежду хората, се питате вие в глъбините на сърцето? Нима, не е утопия това? – Възможна ли е любовта на земята, където съществува толкова зло, страдание, безлюбие, егоизъм, завист? И въпреки това явно противоречие, в душата дълбоко нещо ви нашепва, че това е право, че въпреки явното зло, на земята съществува любовта. Вие вниквате по-дълбоко и виждате, че любовта се проявява винаги в пролетта на живота, във всичко що расте, във всичко що цъфти и дава зрял плод. Вие виждате любовта като истински творчески принцип, който се проявява навсякъде. Мъката ви изчезва, защото вие заживявате с истинския двигател на живота – любовта. Ала злото тържества откак свят светува навсякъде. То е завзело всяко кътче от човешкото естество. Завзело е всяко място в човешкото общество. От люлката до гроба, злото се шири спокойно в живота на човека. Най-голямата своя опора, то намира в самата нужда от материално, физическо съществувание. От него се ражда егоизмът. Като гъба, която разпростира своите хифи в тялото на дървото, прониква злото навсякъде в живота, където се проявява нуждата от лично съществувание, от подържане на егото. И тъкмо в тази светлина за тържеството на злото, просветеният може да забележи пътя, по който прониква в живота любовта – този принцип на жертвата от личното благо в името на цялото. Погледнато дълбоко, злото и егоизмът, които са възможни при едно материално съществувание, идват да подчертаят съществуването на любовта като творчески принцип в живота. Ако егоизмът и злото са факторите, които разрушават живота, то тогава коя е онази сила, която го създава, която го поддържа в единство, която го тика към съвършенство и развитие? Тази интимна сила, залегнала дълбоко в естеството на всичко, мъдреците от векове са нарекли Любов. Тя ражда живота и го подържа в творческо единство, казва Учителят. Естествоизпитателите са установили, че най-сюблимният фактор в развитието и зараждането на видовете на земята е любовта. В света на човека, животът с всичките му материални и духовни стремежи се подтиква също от любовта. Ако дори приемем, че нуждата за хляб, за осигуряване на съществуванието създава цялото социално движение, цялата техника и наука, все пак какво е човекът без любов в своя живот – без любов във всекидневната си работа, във всяко начинание на своята ръка? Понятията хляб и любов се преплитат в живота. Едното става символ на другото и другото става символ на първото. И в същност хлябът се явява като израз на любовта на живата природа към нас хората. Затова Христос, великият символ на любовта казва:„Аз съм хляба на живота. Който яде от мене, няма да огладнее". И тъй, в нашето индивидуално съществувание егоизмът ни тика към хляб като нещо най-необходимо, а природата ни го дава като израз на любов. В цялото учение на Христа, което засяга всичките проблеми на живота, като червена нишка минава неговото учение за любовта. Никой до Христа не е издигнал любовта като принцип – Бог е Любов – а също и любовта в земния живот: „По това ще познаят, че сте мои ученици, ако имате любов помежду си" – както това е направил самият Христос. Това е основното различие между Христа и целия останал свят до него, па и днес. За днешния свят любовта е обект на книгите и за младежта, без реална стойност за отношенията между хората. Тъкмо това, обаче, е възвестил Христос – любов, която може да поддържа истински човешки отношения между земните жители, хората. В основата на тия отношения стоят разумността и истината. Моят ближен е подобен на мен, той има същите мои духовни и материални нужди, следователно той се нуждае от същите блага и условия, каквито имам и аз. Ето основата, на която може да се съградят правилните отношения между хората на земята. Да се проникне всеки от това съзнание, това е Христовата мисия на земята. Защото между подобните ще има отношения на благоразположение, разумност и истинност. За практическото, не книжническо разбиране на Христовата любов между хората се изисква само едно пълно съзнание за единството между подобните и малко добра воля у всеки да „върши на другия това, което желае нему да вършат". Само така злото се обезсилва и егоизмът, по право егото, добива истинското си значение като служител на цялото. Съвременният свят не може да разбере този велик творчески принцип на Христа. Съзнанието на днешните хора се движи в една сфера на личното, семейното, класово и кастово благуване. Мисъл за другите не съществува. Или, ако тя съществува, тя е толкова малка и само външна. Грижата за другите се ограничава пак в рамките на кастовото съзнание и принадлежност. Идеята за любовта, за единството между човеците, е нещо чуждо за обществото, за народите, за цялото човечество. Затова развитието на народите върви по пътя само на личното добруване, чрез разрушаване и изземане на чуждото благо. Развитието на търговско-стопанските връзки между народите ни най-малко не допринасят пряко за прилагане на любовта и мисълта за другия между народите. Търговията е резултат само на необходимостта да се задоволи личната нужда и да се придобие по голямо лично благо. Под лично благо разбираме благото не само на дадена личност, но и на по-голяма обществена единица. В обществения живот личното благо се изразява в търговията. А търговско-стопанските проблеми са родоначалник на всички международни спорове и войни. Конкретно казано, днешните войни са резултат на стопанското желание на дадени народи да натрупат и запазят колкото се може повече от благата на земята за себе си. И днес ние живеем в едно време когато се развихря една от най-големите и страшни войни, които светът е преживявал. Изгледи да надделее разумността – тоя будилник на съзнанието има твърде малко... Къде остана Христовото учение на любовта между хората! – Тия, които взеха Христовото учение в ръцете си, го извратиха. Те го облякоха в разни дрехи, нарекоха се „църкви христови" и се обявиха едни срещу други. Днес има национални църкви, които ревностно поддържат националния дух, но са далеч от учението на Христа. То е чисто и недвусмислено – Любов между човеците. Не кастова любов в широк смисъл, но любов между човеците. Две хиляди години от времето на Христа църквите не успеха да всадят всред човеците учението за любовта, защото зад името на Христа те потънаха в езическа обрядност и външна парадност. Те внесоха в живота езическия култ към смъртта. Затова остана далеч Христовото учение, което е за живите – земно, физически живи. „Бог не е Бог на мъртвите, но на живите", казва великият Учител от Назарет. Който тук на земята умее и се научи да живее разумно и в любов, в творческа любов с другите, за него царството на небето от само себе е отворено. Това живо учение на пролет в живота, официалните представители на Христа не предадоха до ден днешен на хората. Затова те останаха до днес със своите езически нрави – мисълта само за себе си. * Изживяваме последните дни на една дълга езическа епоха, която се крие зад името на Христа и се нарича християнска. Ужасите на водещите се днес международни войни, кръвта която се пролива и ще се пролее ще се дигне до главата на тия, които ще останат живи. Те ще подирят нов смисъл и ново разбиране за живота. Те са изпитали досега всички човешки философии, религии, науки и изобретения. Те ще разберат, че всичко това е било за неговото лично самоунищожение. Тогава ще избликне отново във всичката си чистота и мощ великото учение на Христа за любовта, за вечна разцъфваща се пролет в живота между човеците. Тия, които ще останат живи, ще разберат, ще възприемат, ще живеят с тази вечно нова светлина. Ще изчезне от земята тогава „великата утопия" на съвременните хора. Идва този ден и сега, и веч! Той се ражда от кръвта на тия, които не разбраха нуждата от пролет помежду си. Нови вестители, нови творци в любовта са необходими! Вечно живият, чрез своя принцип на любовта, Христос дири нови хора, които ще живеят така, както той от две хиляди години непрестанно учи. Дотегнали са му всичките досегашни езически представители! „Нова заповед Ви давам: да живеете в любов помежду си."
  5. В ПЪТЯ НА ИЛЮЗОРНОТО И ПО СЛЕДИТЕ НА ВЕЧНОТО В ЖИВОТА Д-р Ел. P. Коен Може би философите и мъдреците имат право да нарекат всичко в живота "майя" – илюзия, "суета сует". Може би, казвам, философите и мъдреците. Така са се изказвали мнозина измежду тях в древността, през средните векове, па и днес също така учението на религиите е учение "не за мира сего". Ние виждаме древната браминска и будистка философия в Индия да счита целия земен свят, цялата физическа проява – жива и мъртва природа – на битието за нереална. "От нереалното води ме към реалното", ето една концепция на старата индийска философия за земния свят. Създателят на формулата "суета сует", мъдрецът цар Соломон, не е бил далеч от цялото миросъзерцание на древна Юдея, така типично изразено в Стария завет. Великата египетска култура се е развила също под знака на схващана ето за нереалността на земния живот. Всичките нейни паметници сведочат за един върховен стремеж към отвъдното. И Християнството, независимо от голямата му широта, която внесе в живота на хората, все пак изказва и поддържа схващането за нереалността на този свят, който не е свят Христов. Няма защо да се ровим в ученията на разни други философи от древността до днес, в които намираме по-преки или по-далечни отзвуци от схващането за нереалността на земния свят. Повече или по-малко тях ги считат като философи-песимисти. И като казвам, че може би философите и мъдреците имат право да нарекат всичко в живота "майя", искам да подчертая, че това не е наше право, на обикновените жители на тази земя. Или по-право казано, ние трябва да схванем до каква степен и в какъв смисъл днешният живот и земен свят са нереални, илюзорни. Ако правилно анализираме тия схващания за майя и нереалност на живота, ще видим, че още от най-старо време мъдреците са мислили за неустойчивостта на формите и порядките, в които се е изливал и проявявал живота. За тази неустойчивост може да става въпрос и днес. И тази неустойчивост на нещата в живота създава цялата преходност на всичко земно. Така въпросът се поставя не до една песимистична философия, но до едно правилно схващане на битието, на природата, на самия живот. Естествено, да дойдеш до разрешението на този въпрос, не значи, че си се добрал до абсолютната истина в живота. Абсолютната истина няма образ и форма. Тя би престанала да бъде абсолютна истина, ако би могла да се облече в форма. Ние трябва да схванем абсолютната истина не като форма, а като едно първично състояние на живота. В проявата на това първично състояние трябва да съзрем целия метаболизъм, цялото превръщане, промени и неустойчивост на нещата. Да разграничиш устойчивото от неустойчивото, преходното от вечното, ще рече, да намериш пътя към една по-голяма пълнота в живота. С това ти проглеждаш в един нов свят от ценности, що не се изменят. Кое днес е неизменно, кое въобще пък живота остава неизменно? Дали самият човек, такъв какъвто го виждаме от детинството до смъртта? Или целокупният живот около него? Човек от детинството си до последния ден на своя живот се бори – с себе си – да намери самия себе си. Пред него се завъртва колелото на живота с всичките му мизерии, дребнавости, страдания и постижения. Накрая той пак остава без същественото. До себе си – до своята собствена същност не се е добрал. – Защото бързият набег на всичко в неговия живот оставя впечатлението, изживяването, че той сам е частичка от това изменящо и променящо се колело на живота. Че той сам е нещо самопроменящо се и е една случайна творба в природата. Недавна Морис Метерлинк като разсъждава върху човешкото "аз" и неговата трайност, вижда, че най-трайно остава детинското съзнание за "аз-а" в човека. Дали Метерлинк не вижда в това оголения човек, освободения от всички посторонности в живота, очистения от преходността н всекидневието. Дали съзнанието на детето не е свързано най-много, най-тясно с туй, което не прехожда, което е самия човек? Философи, учени доказват напоследък, след дългото нашествие на Бюхнеровския материализъм, че животът в своята основа е вечен, че е разумен, че еволюцията на всичко живо – сир. вечните промени в живота, са целесъобразни. Но това ново разбиране си остава все още твърде далеч от масата, от народа. За всеки обикновен човек същественото е това, което става около него. На първо място са неговите материални нужди – резюмирано: хляб, облекло, убежище – дом. След това следват обществените и духовно-културните му интереси. в своя личен живот, човек не вижда друго освен вечните и нестихващи борби за придобиване на всекидневния хляб. И в тази борба, той става все повече егоистичен. в него се развива изключително чувството за по-голяма сигурност в живота. в пътя на това осигуряване той стига до смъртта, до ликвидация, която не ликвидира и не разрешава нищо в живота му. През погледа за личното осигуряване, пред страха на вечно отлитащото благо, човек вижда в своите подобни само свои опасни врагове. Техните стремежи стават за него камшика на грабителя! Той вижда, че всичко наоколо му все него ограбва. Така се редува живота, така се той мени и оставя в съзнанието на човека само страха от преходността и чувството за по-здравата привързаност към необходимостите на физическия живот. Тази трагедия на човешкия егоцентризъм, от личния живот на човка се пренася в обществения. Там е същото Ние виждаме – в живота се зарегистрира постоянно една материална култура, която, дълбоко психологически погледнато не е нищо друго освен един стремеж да се превъзмогне преходното, да се надвие нетрайното, неустойчивото, да се закрепи и задържи онова благо, що прави материалната сигурност по-голяма. Погледнете на грандиозните неща, които съвременната техника създава, и вие ще видите, че всичко това цели превъзмогването на преходното. И все пак, преходното и неустойчивото остава да господствува. Сякаш илюзорното се надсмива над човешкия гений и стремеж да го надвие. И все малки и жалки черупки в люшкащите вълни на океана остават "гигантите – параходи", които чупят рекорда за "сини ленти" иди дреднаути от тежка категория, които могат да разрушат цели градове. Какво са те за водната стихия? Какво са грамадните градски блокове за ураганите, за пожарите? Какво представя цялата човешка материална и духовна култура днес пред дулата на човешкото неведение, ожесточение и глупост – войната? – Пепел и разрушение! * Нашият живот върви под знака на много илюзии, на много преходности, неустойчивости. Смисъл в живота намираме в натрупване на повече и повече блага.. Така се ражда егоцентризмът, така се ражда само мисълта за себе си, и разрушението, и премахването, и на всичко друго. Това е гамата, в която се развива цялата съвременна култура, личният и обществен живот. И ние тънем в кръгосвета на вечните илюзии и непостижимости. Можем ли ние да кажем с устата на древните мъдреци – всичко е илюзия, "суета на суетите"? За разумния човек, опитал живота и проникнал в неговите глъбини, това не е обикновен извод, единовена ръководна максима. Разумният човек вижда зад преходното и илюзорното неговият двигател, който не спира Зад нуждата за хляб и облекло вижда необходимостта да поддържа здравето си, за да работи за по-голямо человеколюбие, да работи за проникване в истината. Тогава човешките стремежи копнежи, желания придобиват по-траен смисъл. Защото те са огрети от един идеал, слънчев идеал, що носи щастие – проникване и разбиране на истината, на вечното и трайното в живота и любовта към всичко живо. По този начин човек се добира до единствено неизменното – динамичния подтик, любовта, творческия принцип. И илюзията се превръща в реалност.
  6. ДУХ И МОДА Д-р Ел. Р. Коен Когато се говори за същината на нещата, говори се винаги за духа, а модата това е преходната форма, в която човек, човечеството облича своите настроения, разположенията на духа, насоки на мисълта, чувства, естетически и пр. настроения. В този смисъл има една пълна преходност и в модата и „духа", който я създава. Тук „духът" е от категорията на настроенията на момента, на дадено време. Например, днес духът на времето за младежта е спортът, лекото удоволствие, празноскитането и громкият шум за родолюбив. Модата в проявата на този дух е подбиране на даден вид спорт – всеки спорт има своето време и симпатии. Лекото удоволствие през всяко време и възраст подбира своя жаргон, своето държане, своите песни и „литература", а родолюбието не се състои в развиване на граждански качества и добродетели – честност, благородство, любознание, работа върху себе си и, следователно, чрез себесъграждането да се работи за облагородяването на родния бит и култура. Днешното родолюбив на младежта се състои в предизвикателни шумове за родолюбив. Модата на един празен дух на нашето време седи в още по-голям шум за някакви обществени идеали и стремежи. Модата в съвременния обществен живот е също под знака на един дух на краен национализъм. Къде днес не се говори за национално, родно. Кой днес не се бие по гърдите, че е най-голям родолюбец. Това е модно днес- А какво се крие зад този бравурен шум, историята ще покаже. Прочее, на мода е и никой не го закача. На мода в модерно време е всеки да дири и да счита своя народ от най-висока раса. Въведе се това, (че) расизмът е най-модерната възможност да се подвеждат масите! Дали не са останали вече други средства? Дали наука, изкуство, културен, обществен живот са толкова безсилни вече, че трябва да се прибягва към класификация на народите на наши или ваши, до хора от първа категория и такива от втора и т.н. и да се създават настроения срещу по-низшите, които да се обвиняват като причина за всички нещастия в света! Ето една страничка от „духа" на времето. Мода е това. Заляла е света; не може да се възрази нищо. Не остава друго, освен да се изчака да отмине. То ще стане. Интересно е да се взре човек в духа на времето и да проследи тържествения ход на модата през разните периоди на последните години. Вземете дамите, които са най-податливи на модата. До вчера ги виждахме с шапки тип сенегалски и марокански негри, а сега ги виждаме вече с разни шапки на китайски кули или на мандарини. Ще кажете, че модата внася своята красота в живота, че духът, който я създава, е дух на движение и на динамизъм. Без да спорим върху това, без да се спираме, към кой тип негърска прическа трябва да отнесем днешната накъдрена прическа на културната жена, трябва да изтъкнем, обаче, че няма по-интернационално явление – напук на всички наши национални тежнения – от модата. И сякаш модата се носи с историческите събития. Преди десетина години светът беше се облякъл в казашки дрехи – тогава беше на мода всичко, което руските емигранти бяха разнесли по света. Сега изпъкват китайски носии. На мода е, в устата на всички е китайската война с Япония. На мода са навсякъде поздрави значки, ала национал социалистическа Германия. Майстори в копирането са хората! В света на животните и растенията само с цел да се защитят са допуснати копиранията, подражанието на по-силното. То е твърде естествено. Там животът се ръководи от един велик дух – духът на развитието, еволюцията. А в света на хората, модата е сигурно дело на безпътица и на несериозно отношение към живота. И човек, който не спазва модата, не е в стил с духа на времето, с онзи дух, който иска от хората – нека ме извинят – да бъдат празни и суетни. И колко, колко излишни грижи, усилия, чест и човешко достойнство се потъпкват и похабяват, за да се върви в крак с времето и с модата. В тези стремежи жената става на кукла и играчка, способна да пренебрегне всичко свещено в себе си пред повика на модата и изискванията ù – облекло, прическа, държане, маниери. Мъжът загубва своето достойнство и става роб на временните обществени настроения, вместо да бъде сериозен и постоянен работник в живота. Наистина, историята извинява всичко, дири оправдание на всичко и обяснява по един или друг начин всичко, ала разумът едва ли би дал оправдание на всичко това, което става днес с нас и около нас. В миналите вкове хората са зарегистрирали определени стилове в облеклото, в обходата, в прическата, в строежите. Днешното време може да се похвали в това отношение със своята пълна безпътица и дори безвкусица. В духа на нашето време има все пак една скрита, едва доловима тенденция. Тя е в стремежа към голямото, грандиозното. Този стремеж към грандиозното се долавя във всички насоки на техниката. Израз на това можем да видим в големите постижения, посочени в ланшното международно изложение в Париж, и в това изложение, което се създава сега в Ню Йорк. Основната емблема на световното изложение в Ню Йорк са кълбото и обелискът. Това говори за стремежа нагоре и за завладяването на земята. В догонване на това грандиозното в духа на нашето време има две нещастни положения. Съвременният човек не знае, какво е това, което иска да постигне, каква цел ще постигне с това. Съвременният човек не знае и как да го постигне. Той се лута вечно между модата и също така преходния „дух" на времето. Има една мода и един дух, които са вечни и които заслужават подражание. То е духът на природата. В нея всичко става естествено и непринудено. Само големи катаклизми в природата са в състояние да променят нещата рязко, наведнъж. Инак тя е на вид консервативна. Трудно и бавно се променят нещата в нея. Тя е майстор на великото търпение да изгради нещо величествено, грандиозно, хубаво. Един общ дух, неизменяем дух ръководи всичко в нея. – Духът на развитието, духът на по-съвършеното, на по-доброто ! Целта е вечното добро и разрастването му. Целта е красотата и пълното разцъфтяване на живота. В природата, в нейната проява, дух и мода се сливат в едно – в онзи пулс на последователно, но вечно изявяване на Истината, на великия Разум на Битието. Употребяват думата мода, защото и в природата всяка епоха има своята характеристика – растително одеяние, човешки или животински свят, очертание на терена, на земната повърхнина. Това е, така да се рече, все пак една мода. И все пак, в тези променящи формата си прояви в природата има нещо вечно, което се крие зад всичко. Това е туй, което поддържа винаги духовния ритъм на живота и природата. В нея смърт и живот се сливат в едно – в един пулс на вечен живот, за който няма граници. Една велика мисъл беше изказал Кант на времето: „Две неща ме вдъхновяват безгранично – звездното небе над мене и моралният закон в мене". Наистина, природата е извор на вечно и творческо вдъхновение. А моралният закон в нас е онази динамична мярка, която през всички времена в нашия личен и обществен живот ни дава истинските насоки на мисъл и проява. Моралният закон в нас е онзи динамичен фактор, чрез който ние добиваме винаги усета за границата на нашия празен живот и животът ни плен със смисъл и проникновение. Моралният закон в нас е истинската мярка за отношенията между всички живи същества. Далеч сме ние от времето на Кант. За нас, хората на днешния ден, тези неща са чужди – любовта към природата, към звездите, вътрешният морален устой, правилно отношение към другите. Грижата за хляба ни е механизирала до степен да не можем да се вдъхновяваме от нищо друго, което в същност е по-съществено и по-необходимо. И при липсата на тия вдъхновения човек идва до суетата на модата, до прегръщането духа на днешното време, който върви без цел към механизация на живота и убиването на всичко светло. По пътя на модата вървят днес досущ и всички културно-научни начинания. Мода е да се обработват известни научни технически въпроси навсякъде, във всички страни. Мода е днес да бъдат под угрозата на бъдещата война, мода е, с една реч, страха от война и превъоражаването, произтичащо от него. Но най-модно нещо е да се говори за мира. Когато всичко се превъоръжава до зъби, наистина само мода е да се говори за мир и да се убеждават народите, че всички работят за мира. Ето една от най-интересните моди през всичките времена – да убеждаваш другите, че работиш за мира, когато се въоръжаваш до гуша. В цялото това брожение, в цялата тази безпътица, в която ръководна нишка се явява модата като проява на духа на времето, все пак се долавят нотки на едно друго вение, в което струи духът на вечното, на всечовешкото Наред със суетата на съвременния живот, чувството, което се събужда у всички към природата, е един признак на намиране на пътя за истинска обнова. От друга страна, стремежът към грандиозното е един символ, че човечеството пораства за един нов живот с голям замах. Наистина да достигнеш до там, че да сграждаш за цялото човечество истински дом на земята, дом, в който всеки човек да се почувствува свободен да направи и да даде най-хубавото, което крие в своята душа, това е грандиозно дело на човешкия дух. Наред с големите технически възможности на нашето време, които са в състояние да дадат на човечеството големи материални облаги, то пораства вече до там да чувствува нуждата от реализирането на друг всеобщ живот. В този живот, който се заражда всред хаоса на една суетност и на крайна механизация, основната, червената нишка се провежда от любовта към всичко живо от разумността, която движи всичко, от истината, която огрява и освобождава всичко. И ако погледнем с очите на проникващия в глъбините на живота, ще видим и разберем. че целият съвременен хаос представя мъките на майка, що ражда. Какво ще се роди – смърт за планетата или нов живот? Мислещият човек вярва в духа на новото, което е истински живот и освобождение от гнета, празнотата и суетата на днешното време, векът на модата.
  7. ЦЕННОСТИ Д-р Ел. Р. Коен Само ценното се обича. В един човек можеш да обичаш ума, сърцето, волята. Учителят Ние днешните хора не можем да се похвалим, че имаме много ценности в живота. Не става дума за ценности чисто материални – скъпоценности, злато, имоти. Такива има и не по-малко от всички времена в историята. Думата е за един друг род ценности, които нито "ръжда ги хваща, нито молец ги изяжда”. Думата е за ценности, които внасят смисъл в живота. А те не са материални ценности. Веднага всеки би могъл да възрази, че материалното благосъстояние внася смисъл и радост в живота. Би могло да се каже още, че всичките придобивки на науката и техниката внасят смисъл и радост в живота на днешния човек. Може, обаче, да се направи едно просто възражение на тези твърдения: колко е трайна радостта и смисълът общо от материалните придобивки? Тогава ще почнем да създаваме една философия на успокоението и оправданието и ще кажем, че всичко е преходно в тоя свят, следователно и смисълът и радостта. И ще трябва да се примирим! От гледището на една истинска философия на живота, само онова е ценно, което внася траен смисъл, което е способно да събуди в човека нови и по-нови импулси и нови радости. Ако прецедим през решетото на тази философия целия съвременен живот, всичките материални придобивки, неизвестно е колко от тях ще останат ценни. Но ние сме същества, които имат тяло, които имат материални нужди. Никой разумен не може да ги отрече. Тъкмо в този стремеж да дойдем до истинските човешки нужди, се крие тайната за ценностите. И което би трябвало да се подчертае, то е туй, че малцина днес биха могли да ти посочат, кои са истинските човешки нужди. Всичко, което би се посочило в това направление, е нещо натрупано, не същината на нещата. Има, естествено, едни нужди първично санкционирани от природата за човека, за всяко живо създание. Те са най-необходимото при всички времена и условия. Те внасят траен смисъл и радост. Достатъчно е да влезе човек в някой рудник, под земята, за да оцени, какво нещо е дишането и въздуха. Представете си слънчев зимен ден, вие влизате с една карбидна лампа в един рудник, там е тъмно, влажно, макар и не студено, задушно, потискащо. Стоите в рудника няколко часа и после излизате на бял свят. Вън е слънчево, всичко е покрито със сняг. въздухът е свеж. Вие неволно почвате да дишате с пълни гърди и една мощна радост ви обзема, тя ви завладява и вие разбирате смисъла на чистия въздух и цената, и красотата на дишането. Така оценявате истински тази първична нужда – дишането. Оценявате дишането правилно, непосредствено, живо. Ето една жива мярка, една красива оценка на нещо неотменно необходимо. Скитали сте дълго, изморени сте от дълъг път и впечатления. Изживели сте при това много лишения и недоимъци. Стигате някъде при хубав извор всред природата. Нямате нищо за ядене, освен няколко сухи къшейчета хляб. Мислите ли за нещо друго? Вие се нахранвате с благодарност и с каква радост! Вие благодарите с цялата си душа, че имате тези няколко сухи къшейчета хляб. Вие изпитвате живо тяхната благодат. Имате едно първично, непревзето, без прищевки отношение към една първична нужда – хляба. И му давате своята истинска цена. А какъв сладък, отморителен сън бихте спали след подобна разкошна трапеза! Вашите възобновени сили ще ви подскажат за цената и нуждата на онзи сън, който не е предшествуван от нищо болно. Вие наблюдавате една пеперуда, която волно, красиво лети от цвят на цвят. Наблюдавате много такива пъстри пеперуди. Следите бръмченето на някоя пчела, работлива и жизнерадостна или пък бързо прехвърчи бръмбар с бляскави крила пред вас. И вас ви обхване същия пролетен копнеж по красивото. И вас ви обхване същия трепет към работа и жизнерадост. И у вас се събуди трепета на онази любов, която раздвижва всичко. Вие изживявате непосредствено любовта, давате ù правилна оценка, схващате нуждата от нея и разбирате, че тя – любовта е, която дава живот. Колко много случаи, малки случаи, които ние често пренебрегваме, ни заставят да се вмисляме върху нашия собствен живот, върху всичко, което ни обкръжава. И във вниманието, което ние отдаваме на тези малки мисли, ние чувствуваме и изживяваме непосредствено красотата, цената, значението и смисъла на мисленето, на правилното мислене, което произлиза от непосредствения допир на човека с първичните нужди и ценности в живота, също така първично и непринудено изживени. Излишно е да се дават формули и дефиниции след горните мисли и картини, що е ценност. За нас то е онова първично изживяване на нещата, което дава здраве, радост, смисъл, дава душевно задоволство, дава импулси за работа, творчество и добро. За този, който е стигнал да мери нещата така, с това непокварено първично изживяване, в резултат на което се събужда всестранен живот в него, за този човек няма лъжа и заблуда – той е достигнал до една жива мярка, до правилно, вечно и в себе си постоянно разрастващо и разширяващо се оценяване на нещата, явленията и събитията. Слушали ли сте някоя цигулкова соната от Бах или от Хендел? Да ви зазвучат ония тонове в своята първична чистота и ритмика! Вие ще разберете какво е задоволство на душата. Вие ще почувствувате една душевна пълнота и сили и инициатива и възможност да направите много нещо. Не пренебрегвайте тези родили се във вас инициативи под звуците на тази изпълнена с първична красота и жизненост музика! Така в душата си ще посадим семена на други още по-велики ценности от друг разряд, които нам, хората на днешния крайно нервен, крайно материалистичен век са непознати. Ценности, които ни отварят очите за същината на нещата и истината в битието. Ще прозрем негли съществуването на Бога, на великата творческа разумност. Ще схванем тази най-велика ценност в живота. Ще се приближим с цялото си същество до нея. Ще почнем да черпим непосредствено от живия, вечния източник на живота и да творим блага, които се творят само с божествено вдъхновение. Да дойдем до тази ней-велика "ценност” в нашия земен живот, ето най-красивия смисъл. Защото ние едва след това почваме да живеем. Едва след това в нас се събужда истинския усет към разбиране на нещата, към проникване на тяхната същина. Защото у нас едва тогава се пробужда любовта, която ни разцъфтява и ни дава сили да творим. Някога в древността хората бяха издигнали красотата в култ. Тя служеше дори за мярка и в правдата. Имаха хората поне една ценност. А сега, ние се опиваме в съвременния културен живот от кърви, от злоба, мъст и от пълното обезобразяване на нещата. Имаме ли ние някоя ценност и мярка в простия си всекидневен живот, която да ни тика към красота и добро? Наистина има обществени порядки и законоположения. Ала те за жалост, не смогват да стигнат до глъбините на човешката душа и да преобразят живота му. А какво е съвременното отношение към музиката, науката, изкуството? Са ли те някаква ценност за нас? За голямо съжаление, всичко това остава далеч от нашата същност, от нашата душа, която единствено може да ни преобрази. Първично, непосредствено изживяване на първичните ценности в живота. Ето пътят към вдъхновение, творчество и преобразяване на всекидневния ни живот в живот на радост, в живот смислен, красив и добър за всички. – Път за разцъфтяване на живота. 5]Посвещавам на всички и всичко, което събуди в мен усет за първичното и непринудено отношение към нещата и ми даде възможност да опитам красотата на тоя живот.
×