Търсене във форума

28. МЕКИЧАРНИЦАТА 1927 година. В една от своите лекции на Младежкия клас, Учителят да­де задача всеки ученик от класа за един ден да си представи, че няма пет па­ри в джоба си. Да отиде в града или селото, дето със собствен труд да си из­кара прехраната. Тази задача решиха да изпълнят групово братята Борис Николов, Влад Пашов, Георги Радев, Иван Михайлов и аз. Какво да работим? Решихме да печем и продаваме мекици. За тази цел построихме един временен навес при работилницата на брат Бертоли на видно място - откъм ул. „Раковски", дето има голямо движение. Инсталирахме един примус, една широка тенджера за олиото, ко­фа за тестото и тезгях с голяма тава, дето щяха да се излагат за продан из­печените мекици. Започнахме. Брат Влад се грижеше за приготвяне на тестото и пуща­нето на мекиците в тенджерата. Брат Борис поддържаше огъня и маслото, брат Георги Радев с два шиша обръщаше и вадеше изпечените мекици, като ги слагаше в тавата на тезгяха. Брат Иван Михайлов, с бяла престилка прода­ваше мекиците, като от време на време викаше с висок глас: „Насам минете, мекици, насам топлите мекици! Парят, парят!"... А моя милост с цигулката свирех „Братство, единство" и други песни. Мекичарницата ни със своята оригиналност привличаше вниманието на минувачите, особено на учащите се, които се спираха, купуваха си меки­ци и се позастояваха усмихнати и учудени да послушат безплатната музика. Това продължи няколко сутрини с добър резултат. Приятелите доклад­ваха на Учителя, който одобри идеята ни и ни насърчи.

27. ПОДУТИЯТ КРАК И ОТКУПА След събора Учителят обяви екскурзия до Мусала. В групата се записа и брат ми Марин. И аз имах голямо желание да отида, затова обадих се на Учителя и го помолих да ми разреши и аз да участвувам в екскурзията до Мусала. Учителят каза: „Рекох, ти не бива да идваш, ще останеш тук". След няколко часа на камионите, братята и сестрите започнаха да си товарят багажите. Аз пак отидох при Учителя със същата молба. Учителят каза: „Ти ще останеш и ще отидеш да пазиш дома на ул. „Опълченска" 66. Ето вече камионите ще тръгват. Аз искам и трети път да помоля Учителя да ми разреши да пътувам с групата, но тъкмо в този момент десни­ят ми крак в ходилото се поду. Отидох куцайки при Учителя и му показах по­дутия крак. Той веднага намери един галош, накара ме да събуя обувката и да стъпя на галоша върху лицевата му страна. Даде ми една превръзка, с ко­ято превързах галоша за крака и ми рече: „Ще отидеш да пазиш „Опълченска" 66". Групата отпътува. Аз се домъкнах до един трамвай и право на „Опълченска" 66. Заспал съм дълбоко и сънувам, че някъде наблизо пада мълния със си­лен гръм. Събуждам се и чувам, че някой чука на пътната врата с камък тол­кова силно, че квартала ще събуди. Изтичах полуоблечен да видя кой чука. Оказа се, че е нашият чирак Бончо. „Какво има, Бончо, че си дошъл толкова рано да чукаш на вратата?" „Бай Петро, остави се, голяма беля се случи!" „Е, кажи какво се е случило?" Бончо разказа как в неделя след обяд нагласил конете, дал и сено, а той отишъл на хоро в квартал Слатина. В това време катърите се отвързали и отишли в една нива посята с ръж. Тя била вече готова за жътва и така я отъпкали, съборили, че като ги заварил стопанинът, оценил загубата на 3000 лева. Стопанинът откарал катърите у дома си и чакал да се яви собственикът им, да плати 3000 лева и да си ги вземе. Бончо, като се върнал и видял, че ка­търите ги няма, тръгнал тук, там и най-после ги намерил вързани в двора на стопанина на нивата. Аз веднага се облякох, обух се (кракът ми вече не беше подут) и тръг­нахме с Бончо за дома на стопанина. Ето го и той самият. Искаше 3000 лева или щял да продаде единият катър, за да си прихване парите. Тогава аз за­почнах с мек тон - молих, увещавах, че сме дошли чак от Търново, че поради наводнението сме потънали до гуша в задължения и пр. Той слезе на 2000 лева, после на 1000 и най-после на 500 лева. Аз отидох при сестра Аня Тодорова, която ми даде 500 лева и по този начин откупих и освободих катърите. Сега разбрах защо Учителят не ме допусна да отида на Мусала. През септември се завърнахме обратно в Арбанаси. Дойдоха си и ро­дителите ми. Животът на семейството ни отново се нормализира, но не на ко­мунални начала. Пропуснах да кажа, че с една част от парите, които донесохме от Стара Загора, купихме една къща - стара, с дървени стени, на най-високото място в селото, с равен хубав двор и около два декара градина, от която про­извеждахме най-доброкачествени и вкусни картофи и рози.

26. ДЪЖДОВЕ И НАВОДНЕНИЯ Ние двамата с Мари пропътувахме познатото разстояние до София пак за 6 дни. Когато от Ловеч минахме през село Микря, едно момче - Бончо, на около 14 години ни помоли да го вземем с нас. Да ни бъде помощник на пър­во време, а после той се надяваше да си намери някаква работа в София. Приехме го и продължихме пътя. Разбира се, Бончо' бе изцяло на наша издръжка. Той нямаше 5 стотинки в джоба си, не си- бе взел и достатъчно дрехи. Пристигнахме в София. Настанихме се в един хан в Подуяне, дето има­ше обор за конете и една сутеренна стая за нас. Но за голяма наша изненада, започнаха проливни'дъждове, които продължиха почти без прекъс­ване 40 денонощия. Спряха почти всички строежи, фалираха тухлопроизводителите. Пясъчните кариери станаха безпредметни. Превозите станаха излишни. С една дума стопанския живот в столицата замря. А ние не бяхме започнали работа - без един спечелен лев! Наложи се както и миналата година пак да се отнесем до Бертоли за заем: за фураж на конете, за наем на помещението, за храна на нас и др. Бертоли отпущаше исканите заеми, но този път благосклонно, като виждаше, че вината не е в нас и с готовност ни помагаше да излезем от безизходното положение. Поради проливния дъжд квартал „Подуяне" бе наводнен. Захарчук (на­чалникът на пожарната охрана) със своята бригада денонощно се бореше с водната стихия, която от ден на ден вземаше застрашителни размери. Бяха наводнени много изби, сутерени и ниски къщи в това число и нашия сутерен. Сутрин, като се събуждахме, виждахме водата стигнала до пружината на леглото. Всяка сутрин изхвърляхме по 150 кофи вода. На следващия ден пак същото се повтаряше. Влагата така ни успиваше, че имаше опасност да се разболеем. На всичко отгоре карахме славни вечери! Брат Борис Николов, Иван Гърмидола и др. редовно ни посещаваха на вечеря с качамак. Купихме примус и 2-3 пъти на ден въртяхме качамака, тъй като пари за друга храна нямаше. Но вечерите бяха много весели - с цигулката, песни, разговори до късно. Един ден катърът Жаро продънил дюшемето на обора под себе си и ця­лата му задница пропадна в дупката. Отпосле разбрахме, че това било клозет, направен отгоре със слаби греди и полупрогнили дъски и приспосо­бен за обор. Добре че се случи тогава брат Борис Николов! Докато ни се чу­дим как да спасим катъра, той приклекна, обхвана с две ръце задницата на катъра и сам, без ничия помощ го издърпа нагоре. По това време Борис бе известен със своята необикновено голяма физическа сила, а също и духовна. Когато най-после стана невъзможно да продължим да спим в този бордей, брат Бертоли ни покани да спим в коридора на неговата къща, поне на сухо. Създаде ни се и работа - да правим циментови плочки - пресовани с налягане до 200 атмосфери с хидравлическа преса. Аз произвеждах плочки с цветни розетки, а Марин - обикновени. Изкарвахме двамата до 200 лева дневно. С тези пари се поддържахме, хранехме и катърите и чирака Бончо и изплащахме по малко от задълженията към Бертоли. Цели два месеца (юни и юли 1926 г.) ние не впрегнахме конете. През август се състоя събора в София на Изгрева. Отидохме и ние с Марин. При срещата с Учителя, той ни запита как прекарахме с конете. Разказахме му подробно всички перипетии, през които минахме: за наводнението, за работата и заемите при Бертоли и пр. Учителят, докато аз говорех, казваше: „Отлично, отлично, отлично изпълнена задача!" Значи съ­що както миналата година, целта не е да се спечелят пари, а да се печелят опитности. Използвахме конете и каруцата за разни превози и доставки по време на събора.

25. КОМУНАТА СЕ РАЗТУРЯ Зимата на 1925/26 година горе-долу изкарахме добре, понеже все още имахме пари от Захарната фабрика. Но през пролетта и лятото пак закъсах­ме и пак започнахме да търсим царевица в заем за качамак. През лятото получихме 1000 килограма ечемик, изпратен от Гръблев от Делиорман, където той беше на служба като граничен офицер. Приятелите си внушиха, че причините за неуспеха в комуната се дъл­жат на обстоятелството, че са приети в комуната стари хора, т.е. моите роди­тели и ако си отидат, работите ще потръгнат. Добре. Но те не вземаха под внимание, че тия стари хора си продадоха имота в Стара Загора. Изядоха им парите и сега да им кажем да си вървят! Освен това тати през всичкото вре­ме работеше в печатницата в Нова Загора и поддържаше учащите се брат ми Коск) и сестричката ми Танка. А мама беше най-здравата греда в комуната. Тя месеше, готвеше, переше, чистеше и пр., но и тя трябваше да си отиде и да напусне комуната. Но за да не бъда голословен, преди да предложат на Марин и на мен то­ва си решение, те отишли при Учителя. Той по това време беше пристигнал в Търново във връзка с прехвърлянето на инвентара в София, дето през август същата година (1926) щеше да се състои събора. Наистина, Учителят одобрил тяхното решение: да се махнат старите. И те, въоръжени със съгласието на Учителя, смело ни го казват в очите: „Не щем старите! Ако те си отидат, работите ще тръгнат. Това каза и Учителят". Ние с Марин сме в недоумение! Не допущахме Учителят да е одобрил това и предложихме всички да отидем в Търново при Учителя. Отидохме. Учителят каза: „Да, за старите ще бъде по-добре временно да отидат в Казанлък. А вие двамата с Марин ще отидете в София с каруцата. Там ще работите през лятото". Преди да заминем за София имахме още една среща с Учителя. Един предиобед двамата с Марин бяхме с Учителя в беседката пред Колибата на разговор. Учителят се интересуваше от живота в комуната и с голямо внимание и интерес питаше за всичко. След като му разказахме всич­ки по-интересни събития из живота ни, Учителят каза: ^Идеята за комунал­ния живот е излязла от Божествения свят. Хората са я доловили с ума си, но не са в състояние да я приложат. Да си представим, че на един от вас е счу­пена ръката, а на другия е счупен крака. В това положение ви сложат да спи­те на едно тясно легло. Е, как ви се струва, ще можете ли да спите спокойно? Всяко помръдване на единия, ще причини болка на другия. Това са хората днес. Счупените ръка и крак са слабостите на хората, които не им позволя­ват да се доближат по-близо и да работят задружно. Истинската комуна ще се осъществи на земята след 300 години, когато първата група от шестата раса слезе на земята". Запитахме го: „Ами дотогава как ще живеем?" Учителят каза: „Не след дълго време хората ще напуснат градовете и ще жи­веят сред природата на групи по няколко семейства - на по-големи или по-малки групи. Ще зависи от хармонията, която имат помежду си". Върнахме се в Арбанаси. Събрахме багажа на мама и тати и ги пригот­вихме за път. В това време дойде Учителят. Сложихме голяма трапеза. Имаше и други гости. Тогава сестра Мария Каишева каза: „Учителю, на Катеринка й е много мъчно, че напуща комуната". „Нищо, каза Учителят - те ще постоят малко в Казанлък и пак ще се върнат. Така ще бъде по-добре за тях. А Петър и Марин аз ги изпращам да отидат и поработят с конете и кару­цата в София." Но с това работите в комуната не се оправиха. Приятелите се прибрали вечерта, но не намерили ни запален огън, ни ядене и след два дни всички се разотишли по домовете. Комуната се развали. Учителят сам я развали. Поуката от направения опит е, че всеки член на комуната трябва да е готов да дава, да жертвува, а не само да взема. Нямаше я Любовта, за която пеем!

24. КАРУЦАР ВСОФИЯ ЗА МНОГО ПАРИ На края на кампанията (1924 г.) шефът ме покани да остана да порабо­тя още 2-3 месеца през зимата по проверка на книжата в канцеларията. Аз останах, а другите братя бяха освободени и се върнаха в Арбанаси. Аз вечер се връщах там, а сутрин отивах в Захарната фабрика, която е на около 5 ки­лометра от с. Арбанаси. Сега вече имахме пари да изкараме зимата и пролетта на 1925 година. Но към лятото пак се наложи да започнем качамачения режим. Тази година произведохме доста лук и ядохме качамак с лук. Имахме също и картофи собствено производство, но и те не достигнаха. Когато идваха гости варяхме и предлагахме повече картофи, които бяха много вкусни. 1925 година. През тази година се състоя последният събор в Търново. Учителят ме повика и каза: „Рекох, ще стегнеш каруцата и катърите и след съборните дни ще отпътуваш за София. Там ще работиш с каруцата и ще спечелиш много пари." Разбира се, съгласих се, но рекох: „Учителю, ще трябва да поправя хамутите на катърите и за пътни, а аз нямам никакви па­ри". Учителят каза на брат Иларионов да ми брои 2000 лева. След няколко дни всичко беше в ред и аз тръгнах през Севлиево, Ловеч, Орхане за София. Пътувах шест дни. Обаче, по време на пътуването единият от катърите - Жаро, получи голяма рана на врата, точно под хамута и когато стигнах в София, раната беше толкова голяма, че не беше възможно да го впрягам. Наложи се да приспособя каруцата от чифт на тек - за един кон. За този ремонт исках заем от брат Бертоли. Така се нареждаха работите, че изобщо не ми вървеше. Днес колело ще се счупи, утре аръша на колата и аз по неволя все се отнасях за заем към брат Бертоли. Той всякога ми отпущаше сума, но не пропускаше случай да ми натяква: „Тук в София има хиляди каруцари. Всички си нареждат работи­те добре, а ти - некадърен каруцар: днес колелото счупено, утре хомота скъсан, коня болен, е какъв каруцар си ти, бе?" Живеех на квартира у Бертоли и работех с каруцата си при неговата работилница за циментови-мозаечни изделия. Превозвах за нуждите на про­изводството пясък, баластра, а също и готова продукция: изработени стъпа­ла и площадки по постройките. С работата си покривах предварително нап­равения дълг към Бертоли - нещо като текуща сметка: от една страна вземах, от друга изплащах. Но вземането беше повече, затова и той посто­янно ме мъмреше, уж дано се постегна. А разходите ми бяха по-големи от приходите. Болният катър изяждаше едва ли не половината от приходите ми. От друга страна, плащах наем за обора, а като се предвидят и непредвидените разходи по ремонти и пр. ето че разходите надминаваха приходите. Катърът Жаро боледува точно 28 дни, а през това време аз вече дъл­жах на Бертоли 12 хиляди лева. Един ден, като товарехме с един друг каруцар - Георги, стъпил на мо­ята каруца така ми притисна лявата ръка, че едва не се счупи. Отървах се са­мо с охлузване (до костите) на всички пръсти. Кожата и месото висяха като парцали. В момента в работилницата беше дошъл брат Кръстьо Христов. Той веднага поиска да му дадат газ (петрол). Поля ранената ми ръка и я бинтова. Кръвта веднага спря. Сега на всичко отгоре - ранена ръка! Понеже не можех да си служа с лопата и кирка за копане и товарене на пясъка и баластра от Малашевци, решихме с другия каруцар да превозваме цимента до Гранитоид пак за работилницата на Бертоли. Товарехме по 20 торби -1000 килограма. Георги беше як каруцар. Един ден решихме да си изпробваме гърбовете кой колко торби може да занесе от каруцата в склада на работилницата. Междувременно ръката ми чувствително се подобряваше и можех да си помагам с нея при товарене­то и разтоварването на торбите. Аз натоварих на гърба му две торби и той ги занесе. Сега на моя гръб той натовари две торби и аз ги занесох; после по три торби и най-после и той, и аз занесохме по четири торби, т.е. 200 килограма. Той искаше да ме победи, като пожела да му натоваря пет торби, но не бе възможно, тъй като петата торба трябваше да се сложи високо над главата му и той отказа. Така направихме един глупав и рискован опит. Тогава бях на 25 години. Най-сетне катърът оздравя. Можеше вече да се впряга. Обърнах пак каруцата за чифт и започнах работа. Превозвах баластра на строящия се аг­рономически факултет и др. За една седмица спечелих 13 хиляди лева, изпла­тих на Бертоли дълга си от 10 хиляди и с хиляда лева реших да се върна в Търново. Беше вече средата на септември. Пътувах пак 6 дни и най-сетне благополучно пристигнах в Търново на Колибата. Каква беше изненадата ми, когато видях, че съборът още продължаваше! Може би повече от сто души по-свободни (пенсионери и др.) бяха останали начело с Учителя като на курорт. Минах през портата на Бостанджиевата колиба и, като навлязох в дво­ра на братската колиба, пуснах юздите на конете, извадих цигулката и засви­рих „Братство, единство". Всички ме поздравиха с „добре дошъл". Отдалеч още видях Учителя, изправен до чешмата пред колибата. Отидох най-напред при него. Поздравих го, целунах му ръка и той ме запита: „Е, Петро, кажи се­га колко изкара в София?" Разказах му подробно всички перипетии, през ко­ито минах в продължение на един месец, като каруцар в София. Учителят ус­михнат ме слушаше и накрая каза: „Отлично си изпълнил задачата!" Рекох: „Учителю, пари не можах да спечеля, но поне изживях моменти, които добре ме ориентираха в суровия живот, които с пари не могат да се купят". Учителят каза, че това, което съм спечелил от сполучливото разреше­ние на задачата, струва повече от обикновени пари.

23. СКАЗКАТА Един ден дойде при мене един млад човек на име Йордан Делинешев. Той бил вегетарианец и отчасти запознат с идеите на Бялото Братство. Запознахме се и си поговорихме. От тогава идваше почти всеки ден след ра­ботно време на разговор. Един ден той ми каза, че в селото имало условия да изнесе една сказка за Бялото Братство. Без да мисля много, аз веднага се съгласих, макар че това щеше да бъде първата ми сериозна сказка. Отидохме в общината при кмета и му казах желанието си. Същевременно трябваше да платя и съответ­ната такса за разгласяване чрез глашатая. Кметът отначало не прие благосклонно предложението ми, като каза, че това Учение на Бялото Братство, наречено Дъновизъм било преследвано от църквата, следователно забранено. Докато се канех да му отговаря, обади се секретарят, който работеше на съседното бюро: „Господин кмете, аз съм завършил духовна семинария в Пловдив. Моят учител архимандрит Евтимий, беше повел духовна кампания против дъновизма, но не можа да го обори и това Учение си запази своята автономия. Напротив, сказката ще бъде много интересна и аз предлагам всички да отидем и да я чуем!" И като се обърна към мене, добави: „Ще засегнете ли евангелски въпроси и ще приемете ли диспут, тъй като ще доведе свещениците и учителите?" Отговорих: „Да се разберем още отсега. Диспут значи „тъмнина". Спорят хора, които живеят в тъмнина. Но тъй като аз ще засегна евангелски въпроси, които по същество са светлина, то приемам не диспут, а разговор между разумни същества, ко­ито живеят в светлина". Той се поусмихна и разбира се, прие моето предложение. На следния ден след обяд барабанът разгласи из цялото село за предс­тоящата сказка в салона на читалището. Вечерта в определения час салонът беше препълнен. Повечето от посетителите бяха ученици от реалната, студенти, дошли във ваканция и граждани, между които кмета, секретаря, свещениците, учителите и др. В общи линии сказката излезе сполучлива. Започнах с храненето, като застъпих вегетарианството като етап към познаване на духовните истини. Говорих за идеите на Бялото Братство, за Учителя. Накрая очаквах да зада­дат въпроси съгласно изказването на секретаря, но никой не се обади. Тогава аз им раздадох доста екземпляри от сп. „Житно зърно", в-к „Нов жи­вот" и др., които предварително бях изложил на една маса. Всички протягаха ръце да вземат. Последна остана една песнопойка, която пожела да вземе една Учителю. Но преди да я предам, аз казах: „Приятели, това са песни на Бялото Братство, желаете ли да ви изпея една от тях?" Всички единодушно приеха и отново насядаха по столовете си. Тогава аз извадих от един шкаф цигулката си, която предварително бях поставил там. От публиката се чуха радостни възклицания и видях весели лица. Отворих песнопойката и се падна песента „Събуди се, братко, мили". Изсвирих я, после втора, трета... та едва ли не изнесох цял концерт. Всички останаха доволни. Събранието продължи до късно. Този случай описах в писмо на сестра Гена Папазова, която отишла при Учителя и му прочела писмото ми. Учителят също бил доволен. Доволен бях и аз.

22. ИЗПИТ ПО ЧЕСТНОСТ Като се завърнахме в Арбанаси намерихме, че работата не беше прид­вижена напред. Братята (Христо Христов - офицер, Руси Събев - недъгав, Димитър Александров, който не беше сериозен комунар) нямат даже еле­ментарни познания от физически труд - специално от земеделие. А ние, Марин и аз работехме добре, но нямахме качества нито на добри организатори, нито на добри ръководители. Затова, общо взето работите ни в комуната не вървяха добре. Най-големият товар бе сложен на гърба на мама, която трябваше все­ки ден да готви храна за 10-15 души, да пере изпотените ризи на всички и да меси хляб почти през ден. А когато по-късно свърши брашното, свършиха и парите, дълго време се хранехме само с качамак и червен лук. Предстоеше ваденето и предаването на цвеклото. Извадихме го и го предадохме на Захарната фабрика в Горна Оряховица. Предадохме седем тона цвекло, от което следваше да получим 3500 лева. Понеже бяхме върши­ли парите, че нямаше даже и за царевично брашно, аз реших да отида при шефа на Захарната фабрика и да го помоля да ми изплати сумата, макар че знаех наредбата според която фабриката изплащаше един-два месеца по-късно след проконтролирането на приемателните документи. Отидох, но не било лесно да се влезе в двора на фабриката! На портала застанал като Цербер, вратарят не пропуска пиле да премине. Но аз се про­мъкнах между влизащи каруци и влязох. Отидох право в канцеларията на шефа. Тъкмо се канех да почукам, вратата се отвори и отвътре излезе един едър селянин. Аз използувах отворената врата и влязох. Гледам двама души: единият хубав човек, седнал на стол пред бюрото си, с брада, приличащ на Христо Ботев и до него друг, прав едър мъж. Седналият, който именно беше шефа Бернкопор се обърна към мен и ме попита какво искам. Казах му, че съм дошъл да го помоля ако е възможно да ми се изплати сумата срещу про­даденото цвекло. Той ми отговори, че ще плащат след два месеца съгласно установения ред и изключение не правят никому. „Ето, този човек, който то-ку-що излезе също искаше да му се изплати, но невъзможно е", каза шефът. Аз вече се готвех да си тръгна обратно, когато той втренчено се загле­да в мене и ме попита: „Ти, момко, от къде си?" „От Арбанаси" , отговорих. „Не, не си от Арбанаси. В Арбанаси такива хора като тебе няма." „Вярно е, аз съм от Стара Загора, но сега живея в Арбанаси", му поясних аз. „Да не би да си от ония - дъновистите?" „Да, рекох - така ни назовава народът." „О, аз отдавна имам желание да се срещна с някоя дъновист. Искам да ви задам един въпрос, ще можете ли да ми отговорите?" „Ще се постарая, доколкото мога да ви отговоря", отвърнах аз. „Как се третира у вас въпросът за честността?" Отговорих: „Извинете, г-н шеф, но трябва да ви кажа, че у нас за честност не се говори." „Защо у вас за честност не се говори?" „За чест­ност се говори там, дето я няма. А у нас честността е една от най-дебелите греди, върху които се изгражда Учението на Бялото Братство. Това е в реда на нещата, затова у нас за честност не се говори", обясних аз. Не зная как съм казал тия думи, но усетих, че по цялото ми тяло преми­на една тръпка. Изглежда, че моето изказване направи много силно впечатление на шефа и, като се обърна към стоящия до него чех, каза: „Господин Вешин, то­зи момък ми вдъхва доверие!" След това се обърна към мене и рече: „Момко, би ли се съгласил да дойдеш на служба при нас? Ще ти дам голямо възнаграждение. На нас ни трябват честни хора, какъвто си ти. В това се уве­рих от твоето изказване. Пак, ако е възможно, доведи ми и други честни хора като тебе -10-15 души и повече - само през време на кампанията по приема­не на цвеклото за 2-3 месеца. Ще ви дам добро възнаграждение и мисля, че ще бъдете доволни." Аз веднага съобразих, че това предложение е изгодно за нас. Ще има­ме добри заплати, ще пооправим малко материалните работи и отчасти ще се тури край на качамачения режим - ще имаме хляб. „Аз за себе си приемам вашето предложение и се, надявам, че моите приятели от Арбанаси ще се съгласят. Утре сутринта Ще дойдем 5-6 души." „Добре, утре ще ви чакам", каза шефът. „Ами за изплащането на цвеклото, за което ви помолих, може ли да се надявам нещо?" „Господин Вешин, обър­на се шефът към помощника си - идете в канцеларията и кажете, че нареждам да се проконтролира партидата му и да му се изплати още сега." След проверката оказа се, че всичко е редовно и веднага ми изплатиха сумата 3500 лева. Отидох си радостен и обнадежден. Всички в комуната се зарадваха и разбира се, се съгласиха още утре да отидем на работа в захарната фабрика. На следния ден отидохме и веднага ни изпратиха по кантарите в селата Джулюница (Марин), Кесарево (Руси Събев), Крушето (Христо Христов), а мене изпратиха в с. Драганово на 10-12 километра североизточно от Горна Оряховица. Селото е голямо около 11 хиляди жители и не е на железопътна линия, затова цвеклото се извозваше с камиони. Най-големи злоупотребле­ния (кражби) при приемането на цвеклото се извършваха именно тук, затова кантарът беше спрян за известно време. Като отидох аз, веднага започна приемането. Аз водех приемателния дневник, като следях същевременно и теглото на кантара. По няколко стотин коли минаваха дневно. Така хармонично вървя работата три-четири дена. На четвъртия ден дойде при мене един цвеклопроизводител - цял дрипав. Ризата му дупка до дупка - съдрана, панталона му - също. Повика ме настрана и ме заговори: „Господин Камбуров, както виждаш положението ми е окаяно. Работя с ця­лото си семейство: четири деца, жена ми и аз и не мога една риза да си купя! Гладуваме на общо основание! А ония там (във фабриката) на меките кресла ядат труда ни, смучат кръвта ни. Както виждам и твоето положение не е много розово. И ти си един бед­няк като мене. Те и твоят труд ще използват стопроцентово, а на тебе ще подхвърлят един къшей. Слушай, г-н Камбуров! Така не бива да се оставяме да ни експлоатират - да ни пият потта и кръвта! Но да направим следното: Аз ще докарам примерно 1000 килограма цвекло, ти ще го запишеш 1200 килограма. Днес ще запишеш 200-300 килограма повече, утре - 200-300 ки­лограма и така до края на кампанията ще се събере, да речем 40 тона в пове­че и ще си го разделим: стойността на 20-те тона за тебе, а на останалите 20 тона - за мене. И ние да разберем нещо от нашия труд." „Слушай, приятелка, рекох. - Една буца злато голяма колкото Стара планина да ми дадат, не бих се съгласил да надписвам! за нищо на света не бих си продал съвестта, за да служа на лъжата и кражбата! Аз съм млад, но те съветвам - никога не пожелавай чуждото! Бъди честен! Бог благославя малкото, придобито по честен път, а многото, придобито с лъжа, измама или кражба, носи проклятие и десетократно по-голяма загуба!" Разбира се, човекът си отиде. По-късно се разбра (някой ми показа), че той бил изпратен от шефа да се провери дали „гредата" на честността е стабилна или прогнила. От този момент аз станах едва ли не най-довереното лице на шефа. Кантарите, дето работеха нашите хора, всякога показваха не дефицит, а из­лишък от процентите, които снемахме за кал и пр.). Това обстоятелство спо­собствува през следващите години да се предпочитат хора от Бялото Братство. И наистина, през следващите години до 1928 година, когато почина шефът, аз изпращах по 15-20 души наши хора от Изгрева и от провинцията и всякога показваха най-високи качества на честност и Преданост в работата.

21. НА БРАТСКА СРЕЩА НА ВРЪХ „ЮМРУКЧАЛ" През лятото на 1924 година събор не се състоя и по инициатива на бра­тята от Габрово - Георги Николов и др. бе организирана една голяма екскур­зия за десет дни из Стара планина. От Арбанаси отидохме в Габрово аз и брат ми Марин, сестра Гена Папазова от с. Дебелец и Стоянка Илиева - Учителка в с. Стражица. Имахме братя и сестри от Търново, Русе, Свищов, Севлиево и др. Първата вечер от Габрово отидохме на Габровския манастир, дето пренощувахме на тъй наречената „Папратлива поляна". Спахме в папрата. Времето бе топло и не усетихме студ. На следния ден към 9 часа сутринта посрещнахме групата от Старата Загора, Казанлък и околните села и потег­лихме по билото на Балкана. Тогава нямаше построени хижи и дето замръквахме, там запалвахме буен огън и пренощувахме. На следния ден -пак на път. Аз носех две раници - моята и тази на брат Иларионов върху моята, а върху двете раници 20 хляба в един чувал, провиснал от двете стра­ни върху раниците. И понеже ръцете ми бяха свободни, от време на време из­важдах цигулката и свирех „Братство, единство" и др. Тогава бяхме всички млади и не чувствувахме умора. Най-напред решиха да се консумира общия хляб от чувала, който но­сех аз, за да ме разтоварят. След като свърши всичкия хляб, започнаха сест­рите да варят ориз в чайници и на обяд всеки си получаваше порцията ориз вместо хляб. На седмия ден вечерта пренощувахме в подножието на Юмрукчал, при изворите на Тъжа (Тунджа). Там към групата се присъединиха и приятелите от Севлиево с бр. Петър Пампоров и групата порасна общо на 32 души. От полунощ тръгнахме към върха, дето стигнахме малко преди изгрев слънце. Там наблюдавахме един величествен изгрев, какъвто може да се ви­ди само на един висок връх, какъвто е Юмрукчал. След това играхме гимнас­тически упражнения. След обяд старозагорци и казанлъчани се спуснаха на юг през Калофер, а ние към с. Острец, дето пренощувахме в току-що прибра­но сухо, миризливо сено. Бих желал да опиша тази екскурзия по-поетично, но виждам, че не ми се удава. А това бе екскурзия, която всички, които участваха ще помнят през целия си живот. Незабравими ще останат обедите, вечерите около огньовете. Песни! Възторзи! Радост! Планината се оказа много гостоприемна. Десет слънчеви денонощия, прекарани в планината струват повече от цяла година, прекарана в долината.

20. ОСНОВАВАНЕ НА КОМУНАТА В АРБАНАСИ Идеята за предстоящото основаване на комуната в Арбанаси бе най-актуалният въпрос за нас и вече на няколко пъти се събирахме, за да угово­рим и уточним подробностите по този въпрос. Пристигна от Варна брат Стамат Тодоров, на когото предадох ръковод­ството на братските имоти и ключовете от Колибата и през септември се пренесохме с Марин в Арбанаси. Дойдоха и другите приятели. Бяха вече пристигнали и моите родители с брат ми Костадин и сестра ми Танка. Обявихме основаването на братската комуна при следния състав. Основно ядро: 1. Никола Гръблев от Габрово - во­енен капитан. 2. Христо Христов от Търново - подпоручик, който си даде оставката и като цивилен пристигна в Арбанаси. 3. Марин Камбуров. 4. Аз -Петър Камбуров. Спомагателни (допълнителни) членове: Руси Събев от София, Димитър Александров от Търново, Мария Каишева от Арбанаси (Кольо и Мика Каишеви бяха временно в комуната. По-късно заминаха за София) и моите родители с двете деца, които не се считаха за членове като малолетни. Бяхме всичко 11 души. Беше уговорено Никола Гръблев да не напуща службата си, за да мо­же да помага със заплата си. Отначало работата тръгна добре. Имахме на разположение над 100 хи­ляди лева и решихме най-напред да закупим ниви. Купихме изцяло имота на една вдовица - Мола хаджи Димитрова, която след това се изсели от Арбанаси. Имотът бе 12 декара ниви и 3 декара лозе. И от друг стопанин ку­пихме една нива около 12 декара. Набавихме инвентар: плуг, вили, лопати, мотики и др. Фураж за добитъка в това число и две биволици на сестра Мария Каишева, две кози и едно магаре. Останаха 20-30 хиляди лева резер­вен фонд. Докато се ориентираме в новата обстановка, дойде зимата. А приходи още нямаше никакви. Затова, наложи се да теглим по малко от резервния фонд. Днес малко, утре малко, готовите пари се изнизваха хилядарка след хилядарка. А нашите славни трапези! Винаги имахме гости от Търново или от Горна Оряховица или от Лясковец. Пък песни, пък цигулки! Славно нещо би­ло комуналния живот! Всички, които посещаваха оставаха с отлични впечатления! Да, така беше в началото, а за края ще говорим по-късно. През есента успяхме да изорем нивата, която купихме от Мола, а онази, която купихме от някой си Пейо от Горна Оряховица, беше посята с жито. Аз, за да изразя доволството си от покупката на нивата, казах: „Дай, Боже, да се роди хубаво жито, ще ви донеса два чувала жито подарък от мене!" Но не му занесох, защото наистина житото не стана. И през есента на 1924 г. получих призовка от съда. Съди ме Пейо за 1000 лева, т.е. стойността на два чувала жито, които съм се задължил по пазарлък да му дам. Отидох в Горна Оряховица. Намерих го вкъщи на легло - болен. Не мо­жахме да се разберем. Той твърди, че съм обещал условно „ако житото ста­не". Най-после броих му хилядарка и въпросът се уреди. На следния ден научихме, че Пейо погинал. През есента наехме и изорахме една ливада около 15 декара от Ламбрин Данов от Арбанаси. Искахме да я подготвим за посяване със слънчоглед. Зимата на 1924 година изкарахме. Резервният фонд съвсем отъня, а приходи никакви още. Запролети се и ние тръгнахме на работа. Засяхме около 6 декара за­харно цвекло и преорахме още веднъж нивата за слънчогледа, който също засяхме. Обработихме и лозето, което тази година обещаваше да даде до­бър плод. Изобщо, работата вървеше добре, но разходите се покриваха все от резервния фонд. Дойде жътва. Пожънахме нивата, от която получихме малко приход - едва-едва три чувала, за колкото ме съди Пейо. Смляхме житото и за един- два месеца го изядохме. Нали на трапезата се събирахме най-малко по десетина души? И все още купувахме!

19. БОСТАНЪТ И ЧЕРНИЯТ ОБЛАК През пролетта на 1923 година аз пак посях дини, но на по-малко прост­ранство и се стараех да бъда буден, да не би пак да ме измамят духовете. Всичко се развиваше добре - и лозята, и бостана. Но пак към 20 юни, тъкмо по обяд, когато се прибрах в колибата да обядвам, откъм северозапад се зададе един черен облак с мълнии и буря. Помислих си: Ето, пак иска да се повтори миналогодишния случай. И преди да вляза в колибата съблякох си горното палто и като се изправих срещу облака, от който падаха вече едри парчета град, викнах с всички сили и ревнах: „Господи, не искам този път ду­ховете да ме измамят! Нека да ме убие градушката, но аз няма да се прибе­ра в стаята, докато не престане! Няма да позволя този път духовете да ме измамят!" И стана чудо! Облакът се раздели на две и започна да вали проливен дъжд, от който се чувствуваше голяма нужда. Едва тогава се прибрах в ста­ята цял измокрен и треперещ от преживяното напрежение. Когато Учителят дойде в началото на август, аз му разказах подробно как застанах и ревнах срещу облака и как облакът се раздели на две и зава­ля дъжд, а градушката престана. „Това случайно ли стана, Учителю, или по­ради моята силна молитва?" Учителят каза: „Рекох, имал си една реална опитност". Поради септемврийските събития през 1923 година съборът не се състоя.

18. МОЕТО НЕПОСЛУШАНИЕ През зимата на 1922 година падна дебел сняг и аз трябваше да прека­рам времето си само в стаята. Единствената мисъл, която доминираше над всички мои мисли беше идеята за предстоящото образуване на братската комуна, което щеше да стане през есента на 1923 година. Мислих, кроих раз­ни планове и дойдох до заключението, че ще ни са нужни пари, при това по­вече пари. Но откъде ще вземем тия пари? На първо време ще трябва да за­купим ниви, коне, инвентар (плугове и др.), после ще трябва да обзаведем и жилището - братската къща от две стаи и кухня; храна, семена и пр., и пр. А приятелите, които ще участвуват в комуната са всички без един лев. Всички ще участвуват с двете си ръце - ще работят. Но докато се дойде до работата, трябва много други предварителни подготвителни неща. За да работиш, да ореш, нали трябва да имаш нива? И моята мисъл ме отведе в Стара Загора. Единственият начин, чрез който ще можем да се снабдим с пари е да продадем имота в Стара Загора: къща, едно лозе два декара и една нива с черешови дървета. Учителят казал на мама и на брат Христо Христов: „Имота в Стара Загора няма да продавате! В Арбанаси ще се направи само един опит и ако опитът излезе сполучлив, пари ще се намерят". Но въпреки това аз реших да пиша на тати да продаде всичко и с получените пари да дойде цялото ни се­мейство - тати, мама, братята ми Марин и Костадин и сестра ми Таня в Арбанаси да положим основите на бленуваната братска комуна - мястото, дето ще може да се приложи Учението на Учителя на дело. Седнах да пиша на тати. Натопих перото в мастилницата и посегнах да пиша на листа, но перото се изкопчи от пръстите ми, като че-ли някой го грабна и със сила го заби в масата! Аз взех перото и посегнах втори път да пиша - повтори се пак същото: перото като живо се изплъзна измежду пръс­тите ми и се търколи на масата! И третият път се случи същото! На четвъртия път аз стиснах перото с яд и този път ми се удаде - написах „фаталното" писмо. Аз „окултният ученик", не можах да разбера, че с отскачането на перо­то небето иска да ми каже и напомни думите на Учителя: „Не пиши това писмо! Имота в Стара Загора да не се продава!" Но аз не разбрах. Мисълта за предстоящата комуна толкова силно се беше втълпила в ума ми, че аз за нищо друго не мислех. Представях си колективния братски труд, общите молитви, общото хранене, песните - пълната хармония! Но не излезе така, както си представях. По-късно ще опиша всичко подробно. Баща ми имаше пълно доверие в мене. Обичаше ме, както и останали­те си деца и като получил писмото решил да осъществи моето предложение. Обявява имота за продан и в скоро време го ликвидирал. Аз лично отидох в Стара Загора през пролетта на 1923 година и получих парите - 114 хиляди лева. След това цялото ни семейство напусна Стара Загора и се засели в с. Арбанаси, Търновско, дето щеше да се реализира бленуваната братска комуна. Имахме си собствен кон и каруца, но откупихме и катъра на брат Димитър Марков и като приспособихме каруцата за чифт, брат ми Марин по­тегли през Балкана - Габрово и за два дни пристигна в Търново.

16. ОТКРОВЕНИЯ НА МЛАДОСТТА И МЪДРОСТТА През есента на 1921 година дойде при мене на Колибата брат Кольо Каишев, който остана цялата зима и в началото на пролетта на 1922 г. отиде при леля си Мария Каишева в с. Арбанаси. С Кольо прекарахме няколко месеца славно! Разбирахме се и се обичахме. Затова и работата спореше. Споделяхме си много мисли, идеи и преживявания. Тук искам да опиша един случай, разказан от Кольо, който по моя преценка е много поучителен. Разказва Кольо как един брат от провинцията отива в София.Наложило му се да пренощува в един хотел. Още щом влязъл в стаята си и започнал да съблича връхните си дрехи, вратата се отворила (без почукване) и в стаята влязла една млада, хубава жена 25-28-годишна. Тя се приближила и седнала на леглото. Братът веднага разбрал, че тя е от ония жени, които изкарват прехраната си по хотелите по най-нечестен и неморален начин. Въоръжен със своите най-чисти мисли и чувства, той влиза в разговор с нея. Разпитал я от къде е, как се казва, след­вала ли е някакво училище, за родителите й и пр. Най-после той казал: „Както виждам, ти си млада, пълна със сили и здраве и при това умна жена. Ти би могла да си изкарваш прехраната по един честен начин, че да бъдеш полезна не само на себе си, но и на другите. А по този път, в който си попаднала, може би не по твое желание, ти ще се напълно обезличиш и пр. и пр." (Този брат не е никой друг, а самият Кольо, но той от скромност не казва името си.) От този разговор жената толкова силно се трогнала, че паднала при нозете на брата, прегърнала ги и започнала неутешимо да плаче. Ами после, след като малко се поуспокоила, казала: „Ти си първият мъж, който ми говори така! И аз от сърце и душа желая да се избавя от този ад, но досега не се е намерил някой да ми подаде ръка. Ето, това си ти! Ти си моят спасител. Кажи ми сега къде да отида, какво да правя?", говорила тя и обсипвала с целувки и сълзи нозете му. Тогава братът написва една бележка и я праща при Учителя. От този ден животът на тази жена се изменил и осмислил. Тя приела идеите на Бялото Братство и станала предана ученичка на Учителя. „От този ден изминаха 30 години, казал братът, - но колкото пъти си спомня този случай, все ми става сладко на душата." От този случай братът си направил следния, извод: „Злото (низшето удоволствие) носи временна наслада, а вечна горчивина, а Доброто, което човек извърши в името на Бога, носи временна горчивина и вечна наслада". През същата зима получихме от Учителя писмо със следното съдържание: „Любезни Кольо и Петре, Получих писмото ви. Засега използвайте времето за ваше добро в умс­твено и духовно отношение да растете. Зимата ще поограничи физическия труд. Има засега някои висящи въпроси, които трябва да се решават и то съ­вършено правилно. И те ще се решат. Бог всякога помага. Гледайте и двама­та да бъдете умни и добри в най-чистата смисъл. Работете първо за Бога от Любов и Мъдрост." 21 .XII.1921 г. (Следва подписът на Учителя)

15. ПРОИЗШЕСТВИЕ С ТЕРЕЗА КЕРЕМИДЧИЕВА На следния ден (16.VIII.1921 г.) започнаха да прииждат братя и сестри от цялата страна и до 19.VIII. се събраха не по-малко от 1000 души. Мнозина от тях бяха настанени на квартири в града, но повечето, останаха на палатки в обширния двор на Колибата. На 19.VIII.1921 г. - „Преображение" стана официалното откриване на събора в читалище „Надежда" в града. Там Учителят изнесе пред търновското гражданство братята и сестрите беседата „Пробуждане на колективното съзнание". След това в продължение на цяла седмица се проведе събора под ръководството на Учителя. Всичко това е изнесено в тома „Беседи и упътвания, дадени от Учителя на събора в Търново през лятото на 1921 година". През време на събора стана още едно значително произшествие, ко-ето тук ще опиша. Това се случи един предиобед след утринния наряд, беседата и гимнастическите упражнения - към 10 часа преди обяд насред двора близо до южна-та малка колибка. Сестра Тереза Керемидчиева падна и издъхна! Изглежда от слабо сърце. Веднага пристигна Учителят. Той каза всички да се отстранят на 20-30 крачки, да не остане никой близо до нея. Мнозина, в това число и аз наблюдавахме произшествието. В това време Учителят направи НЯКОЛКО обиколки-ОКОЛО ТЯЛОТО, като гледаше към небето. След това повика сестра Елена Иларионова и я постави на пост да пази тялото и й казал, че сестра Тереза след един час ще се върне, ще се съживи. И действително, разказва после сестра Иларионова, „след един час за-почна да се появява руменина по бузите й и накрая отвори очи и стана". Това второ чудо след спирането на бурята Учителят извърши, защото беше не съвместимо при един олтар, дето се предават велики духовни ценности (истини) да се занимават и с погребения. След това сестра Тереза живя още 50 години.

14. ТЕЧАЩИЯТ ПОКРИВ И БУРЯТА Така продължи през цялото лято, когато в началото на август пристиг­на Учителят с група млади братя и сестри от София и от провинцията. Както отпосле разбрах, Учителят всяка година пристигал 10-15 дни преди събора, за да ръководи уреждането на някои предварителни работи за събора: по­чистване на двора, подреждане на цветните лехи, набавяне на някои храни­телни продукти и пр., и пр. Тук аз ще опиша един необикновен случай - как Учителят спря бурята с проливен дъжд, който може да наводни вилата (Колибата) тъкмо в навечери­ето на събора. Оказа се, че покривът тече и Учителят се обърна към всички ни: „Има ли между вас някой, който разбира от покриване на покрив, за да се качи и поправи покрива на колибата?" Никой не се представи като специалист и аз се реших да се покача и поправя покрива. Беше точно 12 часа по обяд (към 15.VIII.1921 г.). Учителят с групата сед­наха да обядват на приготвената маса под беседката. Времето беше тежко, горещо, чувствуваше се голяма атмосферна депресия. Аз не отидох да обядвам, но веднага изправих голямата стълба до самия покрив. С мене се качи и един от младите братя - Елиезер Коен и започнахме работа. Най-напред разкрихме около два-три квадратни метра. Тъкмо започнахме да прех­върляме и пренареждаме керемидите и от северозапад-се зададе тъмен облак, придружен със силни гръмотевици и буря. Едри дъждовни капки зауд­ряха по покрива, предвестници на пороен дъжд. В това време Учителят стана от трапезата, мина пред източната страна на колибата, застана на поляната и се обърна към мене с думите: „Имате ли още много да поправяте?" Отговорих, че тъкмо сме разкрили около три квад­ратни метра и едва сега започваме да пренареждаме керемидите. Учителят, без да губи нито секунда, мина от северната страна покрай щерката като застана на бялото мостче, което се намираше точно срещу входа от запад­ната страна. Без да прави никакви движения или да произнася някакви думи, постоя така срещу бурята около половин минута и чудото стана - бурята престана, дъждът пресекна, гръмотевиците затихнаха и облаците като зако­вани останаха на мястото си. След миг те (облаците) укротени започнаха бавно да се придвижват на изток към Арбанаси. Тогава един от братята извика: „Учителю, Вие спряхте бурята!" „Да, ка­за Учителят, - но само за два часа. Пътят на бурята е оттук и ние измолихме съществата да отсрочат само за два часа". И като се обърна към мен, добави: „Бързайте да завършите, защото след два часа бурята пак ще дой­де". Разбира се, ние заработихме с двойно по-голяма енергия и старание и след около два часа почти завършихме препокриването. Останаха да се сло­жат около 7-8 капаци на Югоизточния ръб на покрива. В това време бурята и облаците пристигнаха с предишната си сила и докато поставим капаците, рукна такъв проливен дъжд, че нямахме време да слезем от покрива. Решихме да се оставим на топлия летен дъжд да ни окъпе добре и останахме горе на покрива докато престане. След това цели измокрени, слязохме. Учителят ме потупа по лявото рамо и рече: „Това се казва герои! Идете да се преоблечете и елате да пиете топъл чай", който сестрите бяха приготвили.

13. СЛУЖЕНЕ ПРИ ЦАРСКИЯ СИН Как постъпих слуга при „царския син" съгласно предсказанието на сестра София Попова. През лятото на същата (1920) година аз посадих зеле на долния край на „братската градина". Тогава градината бе наша собственост, а след 1921 година наследниците на дядо ми Никола Камбуров: баща ми и двамата ми чи­човци я подариха на братството в Стара Загора. Засадих със зеле около 2-3 декара, които се поливаха от извора, който се намираше в средата на градината. Обработих зелето, прекопах го и към септември отпътувах за София пак във връзка с моето следване, което всъщ­ност не беше редовно следване. „Право", а проформа колкото да не ме пови­кат в казармата. По-късно излезе един указ на министъра на народната отбрана, според който всеки, който през време на войната е служил 91 дни и уволнен да продължи образованието си се освобождава от дослужване воен­ната си тегоба. Този указ ме засегна, тъй като през военно време бях три ме­сеца по изземването на храните и после 34 дни в казармата, както вече опи­сах по-горе и не ме потърсиха повече. Отидох право на „Опълченска" 66 при Учителя, който ми каза: „Ти, рекох, ще напуснеш университета. То правото не е там. Ще отидеш в Търново на братската колиба, дето стават съборите. Там ще пазиш, ще об­работваш братските имоти (лози), а след това с тебе ще направим един сери­озен опит за осъществяване на братска комуна в Арбанаси. Там имаме две наши къщи, които на първо време са достатъчни". Отговорих: „Учителю, аз съм готов да отида там, където ме изпращате. Съгласен съм да замина за Търново още сега, но разрешете ми първо да отида в Стара Загора да про­дам зелето, да се сбогувам с моите родители и братя и тогава да отпътувам". „Иди, каза - продай зелето, стегни си багажа и заминавай за Търново." Към края на септември 1920 г. бях в Колибата в Търново. Тук заварих края на събора. Учителят с около 50-60 души бяха останали там. Както от­ после разбрах, това ставало почти всяка година. И наистина, всеки който е имал възможност да остане след събора да прекара 30-40 дни при Учителя, под неговата благодатна аура помни това през целия си живот и пожелава това вечно да се повтаря. Брат Константин Иларионов ми предаде ключа и аз се настаних там, като домакин. Уговорих през хубавите дни да отивам да се храня у тях. Но понякога, когато валеше, а особено през зимата, когато падна сняг много рядко отивах. В колибата имаше останали от събора толкова много продукти: захар, ориз, картофи, лук и др., че можеше да се изхрани не един човек, а дори едно многочленно семейство. Зимата не закъсня да ме споходи. Падна дебел сняг и аз бях принуден да не излизам никъде. Бях запасен с дърва и прекарвах в стаята почти със седмици. Аз не бях свикнал на заседнал живот, но обстоятелствата ми наложиха. Реших да използувам времето най-рационално - за духовна работа: четене, свирене, размишление. Аз не само не скучаех, но не усещах как минават дните един след друг. Свирех на цигулката по няколко часа на ден, после четях, но най-силни, неповторими преживявания имах вечер на мо­литва преди да си легна. Никога преди това аз, двайсет годишен младеж, не съм преживявал такива молитвени вдъхновения, както там на Колибата - там дето Той, Великият Учител всяка година провеждаше своите свещени събори. Там, дето Бялото Братство е изляло своето велико благословение. Чувствувах влиянието на светлите сили, с които като че ли бе напоена цялата сграда. Една вечер преживях нещо необикновено. Изправих се на молитва как­то всяка вечер преди да си легна и започнах с песента „Тебе поем..." Обикновено, тази песен се пее като втория куплет (И молитвата Ти се Боже наш) се повтаря три пъти. Но аз продължих 30 пъти. Почувствувах, че някакво светло същество се молеше чрез мене и реших да не го прекъсна. Пеенето продължи. Сега вече съм на колене и сълзите капят! Ето вече 50-60 пъти пея същия куплет: „И молим Ти се, Боже, наш..." Минаха се час, два, три, а аз съм все на колене, пея и плача... Най-после към полунощ се поуспокоих и отидох да спя. Приблизително подобни състояния съм имал и друг път - силни молит­вени моменти, но това, което току-що описах, си остава единствено за през целия ми живот досега. Изминаха зимните месеци в полезни занимания без да ги усетя. Настъпи свежа пролет -1921 година. През цялата пролет и лятото работих с голяма енергия, преданост и любов. Съзнавах и чувствувах, че и Учителят през пространството следи и контролира моята работа и се стараех да бъда изправен във всяко отношение, за да не би някъде да допусна нещо ненаправено както трябва. Най-първо разрових лозето (двете лозя в двора на Колибата) около два дека­ра и половина и другото отвъд Беляковското шосе, тъй нареченото Дойново лозе, после празно място - нива - още два декара. След това почнах резитбата, която също така извърших правилно и навреме. През април и май извърших окопаването на лозето сам без ничия помощ. Чувствувах изблик на голяма сила и енергия и за умора дума не можеше да става - просто летях с мотиката по редовете. Копая и пея, копая и пея през целия ден.

12. КОЙ СЪЗДАВА И ВДИГА РЕВОЛЮЦИИ ПО СВЕТА? Пак през пролетта на същата година (1920) аз напуснах печатницата на Лазар Котев и си отпътувах за Стара Загора. Тук беше насрочена окръж­на братска среща с присъствието на Учителя. Срещата, беше предвидена да се състои по време на черешобера на братската градина в Стара Загора де­то се раждат най-хубавите череши. Но поради някои технически неудобства този срок бе пропуснат и срещата се състоя, но без череши. Имаше гости от Ямбол, Нова Загора, Пловдив, София и околните села - около 400 души. Братската градина отстои на около 7 км. североизточно от Стара Загора и сутринта на определения ден Учителят пристигна, придружен от брат Ковачев. На всички направи впечатление, че Ковачев пристигна потънал в пот, а Учителят, - като че никак не е вървял. След закуската на определеното място под черешовите дървета пост­лаха одеала, платнища, черги и там се състоя събрание без определена програма. Най-първо се подхвана съвсем непринуден спор между чичо ми - Слави Камбуров, някогашен материалист, сега окултист и Минчо Кириловски (мой съученик) голям материалист, атеист. Спорът всеки момент се разпалваше все повече и повече и привлече вниманието на всички. Всички тия 400 души в това число и Учителят, с голям интерес наблюдавахме в продължение на око­ло два часа този голям двубой между двамата учени мъже. Чичо ми, който много добре познаваше козовете на материализма умело противопоставяше новото окултно знание. Но и противната страна - Кириловски - не отстъпваше. Най-после решиха да отнесат някои въпроси за окончателно разрешение от Учителя. Първият въпрос беше относно възпитанието на децата, на който Учителят отговори с няколко думи напълно изчерпателно. Вторият въпрос бе за революцията като социална необходимост, сваляне на господствуващата класа на експлоататорите и издигане на класата на потиснатите - класата на пролетариата. Учителят посочи едно черешово дърво и заговори: „Ето, вижте това дърво. То представлява един колектив, една държава: големи клоне, по-малки клоне, клончета, листа, цветове - това са поданиците на тази държава. Но по­явява се слаб ветрец. Листата почват да се търкат, да се бият едно друго и да се обвиняват, че няма взаимно зачитане правата, свободата и покоя им. Но вятърът се засилва. Започват по-големите клони да се бият помежду си и да се обвиняват един друг. Най-после вятърът се превръща в буря - ураган, кой­то изпочупва всички клони, даже изкоренява цялото дърво. Същото става и с държавите. Експлоатираните търсят вината за своето положение в експло­ататорите и искат да се освободят от властта, за да я вземат те в свои ръце: бедните против богатите, буржоазията против пролетариата и т.н. Не, приятели, казвам нито едните, нито другите са виновни за страданията, но „вятърът". Има един „вятър", който вие не виждате. Той причинява тия пертурбации в живота, които в края на краищата са за ваше добро". Това сравнение с „вятъра" беше така силно казано, че всички ахнахме! Учителят откри една завеса, зад която се крият истинските причини на явле­нията в живота. От този момент Кириловски започна последователно да задава въпро­си на Учителя и последният отговаряше така изчерпателно, че по този въп­рос не можеше повече да се коментира. Така в продължение на още един час слушахме отговорите на Учителя по повод въпросите на Кириловски и си говорехме помежду си: „Вижте как спореха двамата учени (в съвременния смисъл на думата) и в продължение на два часа не можаха да се разберат". За нас слушателите всичките им до­води бяха толкова интересни, доколкото виждахме как чичо ми Слави Камбуров, боравейки с новите окултни знания се мъчеше да докаже правота­та на своите твърдения. А в отговорите на Учителя видяхме как говори Мъдрецът. Езикът на мъдростта е изчерпателен, категоричен. При отговор, получен по пътя на обикновеното човешко знание и наука, може да се появи съмнение, недоразумение, спор, защото това знание още не е достатъчно крайните предели на своята зрелост, а при отговор, получен по пътя на мъдростта, две мнения не може да има: там няма място за спор, затова и Кириловски не намери нито една дума, която да го подтикне към спор. Напротив, той си извади бележника и си и записваше оригиналните мисли в отговорите на Учителя, които наистина в никоя книга човек не би могъл да на­мери и прочете. Специална беседа Учителят този ден не изнесе, но отговорите на зада­дените въпроси бяха толкова интересни, че напълно замениха една цяла беседа. За съжаление, там не се оказа нито един стенограф, който да ги запише. От всички отговори аз съм запомнил само примера за „вятъра" революция и него записах, а подобни имаше не по-малко от 15-20 отговора. След общия обяд, който премина при сърдечна братска обстановка сред природата, се изнесе кратка музикална програма от млади братя-цигулари. Изпяха се и няколко братски песни общо от всички присъствуващи. Късно привечер всички се разотидоха. Отпътува и Учителят.

2. БРАТЯТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА ВОЙНИТЕ - БАЛКАНСКАТА И ЕВРОПЕЙСКАТА Бих желал да предам колкото е възможно по-точно случките и прежи­вяванията си от минало време (1909-1918), но тъй като това описание извърш­вам сега, в 1968 г., някои подробности са се вече заличили от паметта ми и затова, може би, ще пропусна нещо, което все пак няма да бъде съществено. Съществените, важните преживявания, обаче, помня в най-мал­ки подробности. През тези първи години до 1925 година включително, съборите на Бялото Братство ставаха в Търново. Покани за събора получаваха само ръ­ководителите и затова в 1912 година от Стара Загора за събора беше пока­нен само брат Панайот Ковачев. Към октомври същата година се обяви Балканската война, която продължи и през 1913 година. На фронта заминаха всички мъже от Братството, също и баща ми. Учителят писал на всички приятели по градове, да са спокойни, да се молят, да държат постоянна връзка с Него и няма да им се случи никакво зло. И наистина, както през Балканската война, така също и през Първата световна война от 1915 до 1918 г. през тези шест военни години от братята-войници не се даде нито една жертва. Напротив, всички се завърнаха здрави, бодри и обогатени с много духовни опитности. Мнозина от тях са имали чуд­ни преживявания, в които са видели ръководството и покровителството на Божия Дух. Така например брат Георги Куртев от Айтос и още няколко души обс­лужвали един лазарет само за холерно болни. Същата служба на друг сектор изпълнявал и баща ми, който прекарал цялата война без да вземе един хинин. Брат Христо Касев от село Секирчево, Казанлъшко бил пленен от сър­бите и имало заповед да разстрелят пленниците. Но той отправил молитвата си към Учителя и когато ги отвели на определеното място, дето преди тази група са разстреляли други групи, неочаквано за всички, старшината - сър­бин наредил всички от тази група (8-10 души) да се пуснат на свобода. Разказва брат Христо Касев, как след това пътували няколко дни по гори и планини, без пътеки, докато стигнали гладни и окъсани българската граница и най-сетне щастливо преминали в България. Подобни и ред други преживявания са имали и много наши братя на фронта, дето са видели Славата Божия. Може би, много братя и сестри си задават въпроса - служил ли е Учителят войник и защо не е бил на фронта? Този е, наистина интересен и много важен въпрос, който много малко наши приятели знаят. Аз обаче, лич­но научих от брат Петко Гумнеров как Учителят се е освободил от военна служба. Учителят получава призовка да се яви в определен ден и час на военен преглед пред наборна комисия. В това време Учителят имал гост, разговарял с него и му казал: „Аз трябва да отида да отбия военната си тегоба и след то­ва ще продължим разговора". По това време имало закон, според който на всеки 20 хиляди новобран­ци един се освобождава. За тази цел на всеки новобранец, който се явява пред наборната комисия, се предлага касетка с картончета. И онзи, който изтегли щастливия билет се освобождава завинаги от военна служба. Такъв именно щастливец се оказва Учителят. Явява се, изтегля щастливия картон и се освобождава завинаги от военна служба. Бележка към спомените на брат Петър Камбуров. На една от страниците от спомените на брат Петър Камбуров се описва защо Учителят не е служил войник и че изтеглил пред наборната комисия билет, според който на всеки 20 хиляди новобранци, един се освобождава от военна служба. Брат Петко Гумнеров, който му е разказал това, не беше служил войник по други причини и изглежда, че не е знаел точно закона. Процента 1 на 20 хиляди много силно подчертава събитието, тъй като вероятността да се изтегли „щастлив" билет е много малка. Всъщност, броят на подлежащите за освобождаване новобранци се определяше от това, кол­ко младежи следва да се явят през годината пред наборната комисия в даден град. Обикновено е имало по-голям брой отколкото се изисква за постъпване в казармата и затова чрез изтегляне на билети, биваха освободени излишните. Ако, примерно казано, в града се явят 1200 новобранци, а се ис­кат за казармата 1000, то 200 души ще изтеглят „щастлив" билет. Така се е случило и с Учителя, но това, разбира се, не намалява значението, че Той положително е знаел как ще бъде освободен от военна служба. Разбираме това от думите Му, казани когато се е разделил от госта, с когото е разговарял преди тръгването за наборната комисия: „Аз трябва да отида да отбия военната си тегоба и след това ще продължим разговора". Действително - отбил военната тегоба, като изтеглил „щастливия билет". Освободените по този начин от военна служба биваха обложени за оп­ределени години с малък „военен данък" и така през целия си живот биваха свободни. След първата световна война, когато у нас се въведоха трудовите войски, излишните новобранци постъпваха „трудоваци" и никой не се освобождаваше. Но да се върна по реда на годините. През 1913 година не си спомням дали се е състоял събор на Братството в Търново. Но през 1914 година, след прекратяване на войната се състоя и от Стара Загора освен брат Ковачев бя­ха поканени и моите родители. После, когато те се върнаха от Търново дълго време се говореше за видяното, чутото и преживяното през време на събора. На 1.Х.1915 година България бе въвлечена в Първата световна война. Съборът се състоя, но не завършва поради военното положение и всички си разотишли. Отново мъжете от Братството заминаха на фронта. Духовният живот затихна. Но всеки в себе си държеше връзка и се молеше.

ПЕТЪР КАМБУРОВ (1899-1969) МОЯТ ЖИВОТ С УЧИТЕЛЯ Спомени, преживявания, опитности. Арбанашката комуна 1. НАЧАЛОТО Роден съм на 1.XII.1899 г. ст.ст. в град Стара Загора в семейството на Стефан и Екатерина Камбурови. Аз съм първият им син, след мене са още двама братя - Марин и Костадин и сестра ми Таня. Грижите и възпитанието на децата бе почти изцяло предоставено на нашата майка, която наистина можа да ни предпази от много детски простъпки и да ни даде едно сравнително добро възпитание. Кварталът, в който живеехме, т.нар. „Новата махала", бе прочут със своите зле възпитани младежи, от които нищо добро не можеше да се очаква. Разбира се, имаше и добри деца, но те бяха малко. Баща ми беше печатар. Имаше собствена печатница, която отчасти иг­раеше ролята на клуб, дето след работно време се събираха приятели на ба­ща ми на разговор. Много често се случваше баща ми, който беше добър цигулар, със същите приятели да се отбиват вечер на път за вкъщи, в някоя кръчма дето гуляеха до късно през нощта. Не помня някога тати да ни е правил строги забележки или да ни е на­казвал за някои провинения. Напротив, винаги е намирал смекчаващи вината обстоятелства и е гледал, макар и виновни, да ни оправдае пред мама, която лесно не прощаваше. Тази именно характерна черта у тати стана причина за окончателно да стана вегетарианец и да приема Учението на Учителя, което по-късно ще опиша. Животът на нашето семейство до около 1909 година протече по обикновеному. Ние бяхме малки и родителите ни освен всекидневната си ра­бота отделяха и доста грижи за нас. Но точно по това време - около 1909 го­дина в града пристигна един ветеринарен фелдшер - Панайот Ковачев, със семейството си, идещ от Казанлък и делегиран на служба по ветеринарното дело в Стара Загора. Той бил един от пионерите на новото учение „Бяло Братство" и предан негов радетел. Чичо ми - Никола Камбуров, също печатар в Казанлък и последовател на същото учение, дава на Ковачев адреса на баща ми и пристигайки намира го в печатницата. Ковачев информира баща ми относно мисията си и апели­ ра да стане член на Братството. Баща ми, който до това време бил голям атеист-социалист, неусетно, без сам да съзнава, приема предложението на Ковачев, като в момента почувствувал голяма радост. Нещо топло се разляло в душата му. Първото молитвено събрание направили в печатницата. От този мо­мент баща ми заживява вече нов живот - приема вегетарианството, напуща гуляите и пиенето, а с това заедно и старите си приятели - гуляйджии. Рано се прибираше вкъщи и всичкото си свободно време употребяваше за духов­но обогатяване. Така двамата братя, Панайот и баща ми сложиха началото на Братството в Стара Загора, което по-късно достигна до 60 души членове. За мама промяната, станала с тати бе истинско щастие. Сега те и два­мата бързо усвояваха идеите на братството, четяха, учеха песните, които тати свиреше на цигулката си. Същата година Учителят, който по това време правеше своите обикол­ки из цялата страна, пристигна и в Стара Загора като отседна в Ковачеви. Тогава още не го наричаха Учител, а г-н Дънов. Той беше около 45-годишен, със светло кестенява коса и брада, телосложение хармонично и с необикно­вено красиво лице и очи - белези, от които даже и от пръв поглед можеше да се разбере, че г-н Дънов не беше обикновен човек като нас. Ковачев и Учителят направиха посещение на всички братски домове. Посетиха и нашия дом. От това първо посещение на Учителя у нас, спомням си само онова, което Ковачев след отпътуването на Учителя .казал на тати, какво казал Учителят за нас, децата: „Да се радва и благодари брат Стефан, че са му изпратени добри духове". През 1910 година животът на Братството чувствително се засили, като се присъединиха още нови членове-семейства: Димитър Маркови, Сава Вълканови, Иван Николови, Иван Котарови и др. През 1911 година Учителят отново посети Стара Загора като обяви пуб­лична сказка по френология. Баща ми, като печатар, отпечата два вида афи­ши голям формат за разлепване на съответни места в града и малки, които ние, момчетата от братските семейства разнесохме на ръка по учреждения, сладкарници, кафенета и раздавахме на случайно срещнати лица. Сказката се състоя в салона на Общинското управление. В определе­ния ден и час гражданите масово започнаха да пълнят салона. За съжаление 9/10 от публиката бяха правостоящи, тъй като нямаше повече столове, освен изнесените от канцелариите на Общинското управление 30-40 стола, нареде­ни в две редици отпред и заети от най-видните представители на гражданството: кмета, съдиите, някои свещеници начело с владиката Йосиф, някои висши чиновници, стари чорбаджии и др. Тук ще отбележа първата ми опитност, преживяна на тази сказка. Тогава бях на 11 години. Чувал бях от тати и от брат Ковачев, че Учителят мо­жел да чете мислите на човека и ако мислено се обърнеш към него, той ще ти отговори наяве. Като видях, че салонът е вече препълнен, а от друга страна, че е вече време сказката да започне, аз, който бях един от правостоящите в десния фланг на салона, дето също бяха родителите ми, Ковачев и много други бра­тя и сестри, реших да проверя дали действително Учителят може да чете мислите на хората. Отправих му следната мисъл: „Учителю, салонът е препълнен, не е ли вече време да започнеш сказката?" В това време Учителят, както седеше до масата на един стол, погледна ме в очите, после извади часовника си, погледна го, пак погледна мене, стана и започна сказката. След тази първа опитност имах още много други знаменателни опитности и преживявания с Учителя, които последователно (по годините на пре­живяванията) ще опиша.