Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Теофана Савова'.

Открити 4 резултата

  1. 17. ДВИЖЕНИЕТО НА ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС НА ИЗГРЕВА Веднъж на Изгрева Учителят казал на Теофана: - Излез навън и се разходи из гората. А защо ли? Цял ден тя виси пред вратата Му права. Тя излиза навън, в гората, и се разхожда. А там имаше немско поделение, към ж.-п. линията, и се разхождаха насам-нататък германски войници. Ние знаехме това, защото ги виждахме отдалеч. Изведнъж Теофана се озовава до войниците. Тя се уплашва от тях и извиква: - Учителю! През това време сестра й Мара отива при Учителя и Го пита къде е Теофана. Отговаря й, че е излязла да се разходи в гората. Марето отива до края на гората и започва да я вика с глас: - Фани, Фани! Но - никакъв ефект и глас от нея. Учителят по това време също излязъл и започнал да вика: - Фани, Фани! Къде си? Около Него имало братя и сестри и гласът Му се чувал най-много до 10 метра. Но Той продължавал да я вика. След време тя се върнала невредима от германците и от гората. А какво ние представляваме като личности всеки поотделно - ние не знаем нищо. Знае само Учителят. Не знам нищо за себе си и не знам за другите. Като гледат Теофана, тя е отнесена. Такива й са възможностите. Мара, сестра й, е същата - отнесена. Така са построени. А пребиваването на всеки на Изгрева е строго определено, то не е произволно. Движението на всеки на Изгрева е много добре регистрирано - къде се ходи и кой какво прави. Всичко се следи от Онзи, Който управлява Изгрева. А това е Учителят. Движението на всеки на Изгрева е строго определено. Само че ние това не осъзнаваме. И не знаем.
  2. 14. ЗАЩО УЧИТЕЛЯТ ЩЕШЕ ДА СИ ТРЪГНЕ ОТ С. МЪРЧАЕВО Имаше две рождени сестри, Мара и Теофана Савови, които бяха също дошли в Мърчаево и живееха в нашата къща. Беше и майка им. Както са живеели на Изгрева, така същото го правят тук. На Изгрева са били непрекъснато пред стаята на Учителя. И тук застават пред вратата Му и цял ден висят. Но тук е много тясно, не можеш да се разминеш. Понякога стоят и на балкона. И сега, идва Катя Зяпкова, която е настроена срещу тях още в София, среща се с брат Темелко и му наприказва защо ги държи тук, та да смущават Учителя, а не ги изгони. Цял ден стоят и никаква работа не вършат. Брат Темелко отива и ги разгонва. А Учителят по това време е излязъл от къщата и е на разходка. Като се връща, вижда, че тия двете ги няма, и пита: - Къде е Теофана? А някой Му казва: - Брат Темелко ги изгони, за да не Ви пречат. - Така ли? Отиваме си. Събирайте си багажа! Отиваме си. Съберете се всички и приберете багажа! Отиваме си. Идва Юрданка Жекова и разбира какво е станало, отива при Темелко и го пита: - Какво си направил? - Ама, така ми казаха. - Скоро при Учителя, ще целуваш ръка на Учителя, а ние ще правим молитва. Ще Му искаш прошка. Темелко отива с цялото си семейство и Му иска прошка. - Учителю, аз не знаех как са работите. Така Учителят остана в село Мърчаево. И оттогава Темелко беше си обещал на никого да не прави забележка. Беше си предоставил къщата и имота си на Братството и Учителя.[1] --------------------- [1] Вж «Изгревът», том XXII, снимки № 95,96,97,98,99. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) Учителят приел цялото му семейство в малката стаичка.
  3. 28. ПОЛИВАНЕ НА КАМЪНИ През лятото на 1925 г. (не съм сигурен точно за годината) посетих Мусала с Учителя. Бяхме около 300 души братя и сестри. Времето бе хубаво, небето ясно, слънчево, топло, нямаше вятър, С Учителя се установихме при първото Мусаленско езеро. Тогава нямаше никаква постройка, където сега е построена хижа Мусала. В три часа през нощта потеглихме към върха. Всички бяхме навреме на върха и посрещнахме първите лъчи на изгряващото Слънце. Направихме молитвата и след като се понапекохме на топлото слънце, се отправихме надолу при първото езеро, където се бяхме установили на бивак. Закусихме и си отпочинахме. В около 10 ч преди обед Учителят държа беседа. Накрая на беседата Учителят каза следното: „Сега всеки ще полее по един камък десет пъти. Всеки да си избере какъвто камък хареса. Който си направи задачата с любов, ще му се нареди, ще успее. Ще разреши някаква задача, ще преодолее известна пречка, ще се премахне една пречка от пътя му." Братята и сестрите се заловиха с изпълнението на задачата. Взеха си канчета, манерки, котлета, гребяха от езерото и поливаха по десет пъти избрания камък. Имаше братя и сестри, които стъпиха до езерото, гребяха вода и поливаха избрания си камък непосредствено до езерото. Други - на десет-двайсет крачки отдалечени от езерото. Лично аз имах една вътрешна, душевна мъчнотия и исках да я разреша. Реших да полея един камък с форма на трапец на връх Мусала. Десет пъти да сляза от върха и да изнеса вода от първото езеро под върха, което Учителят нарече „Окото". Пътеката от „Окото" до върха горе се върти като серпантина, лъкатуши с много извивки, за да излезе на върха. Аз се чувствувах енергичен, силен и не се изкачвах по серлантината, а направо по урвата, която водеше от върха към езерото. Като слязох 5-6 пъти, усетих умора, глад, силите ми ме напуснаха. Искаше ми се да хапна нещо, но не носех нищо за ядене. Някога съм оставил в джоба на панталона си два бонбона. Трябва да забележа, че също като мен, друг един брат, Михаил Краев от град Оряхово, и той решил да полее десет пъти камък на връх Мусала, Той вървеше по лъкатушната пътека нагоре и надолу. И той не си бе взел нищо за ядене. И той се почувствувал без сили. Аз изядох единия бонбон, а втория дадох на Михаил Краев. Макар и само по един бонбон да изядохме, но известни сили придобихме, за да можем да се изкачваме и слизаме до езерото. Понеже аз слизах и се изкачвах по урвата, когато бях се изкачил 6-7 пъти, братът Михаил Краев се бе изкачил само 3- 4 пъти. Вече нямах сили да се спускам и изкачвам по стръмната урва и започнах да се изкачвам по лъкатушната пътека към върха. Сядам, почивам и едва-едва мърдам краката си нагоре и надолу. Чувствувах се съвсем изтощен. Най-после изкачих десетия път, слязох близо до езерото и се проснах на земята по гръб. Чудех се как ще мога да си отида надолу до бивака, при братята и при сестрите. Нямах сили да се движа. Както бях се унесъл със затворени очи към небето, чух глас на една сестра, която ми извика: „Брат Пеньо, Учителят ме изпрати да ти донеса термос с вряла вода, хляб и сирене, да си подкрепиш силите." Аз се разплаках. Сълзи бликнаха из очите ми, почувствувах в момента силата на братството, на братята и сестрите и най-вече на Учителя, Който е наблюдавал как аз си изпълнявам задачата и ми изпрати храна, за да се подкрепя. Станах, благодарих на сестра Теофана Савова и на Учителя, че ме подкрепиха, за да си изпълня задачата. В момента почувствах силата и мощта на цялото братство. Станах, ядох и като дойде брат Михаил Краев, и той подкрепи силите си и успя да си изпълни задачата. На другата сутрин в беседата Си Учителят ме спомена пред братята и сестрите за геройството ми, „Пеню вчера направи едно геройство. Тръгна без храна, да полива камъни на връх Мусала." Повтаря го това, хей-така.
  4. Clairyvalence

    ПРИЯТЕЛИ

    ПРИЯТЕЛИ Теофана Савова Инка обходи широката поляна. Тя стъпваше внимателно върху пухкавата трева, между сините камбанки и не знаеше, на кое по-напред да се нарадва: на тях, на сините камбанки из тревата, или на високо издигнатите върхове над тях. Така всичко беше хубаво! Чудно хубаво беше тук. Махабур я изненада. Кристалните му води я посрещнаха приветливо. Широката му площ я спря. Тя притаи дъх. Величествена гледка. Високите върхове се оглеждаха във водата и растяха в хубост. Инка пристъпи. Тя спре току-що до самия бряг. И седна. И малките вълнички на езерото заприиждаха към нея. Те ù се радваха, поздравяваха я. И отминаваха. Отминаваха да съобщят на далечните си сестри радостната вест: Инка е тук! Приятелката ни от миналата година! Колко приказки са ù разказали те, колко песни са ù пели! А и тя на тях! Особено ги помни Инка от деня на миналогодишната раздяла. Последната ù чудна среща с тях. Беше мъглив ден. От ранна утрин планината беше забулена с гъст воал. Излетниците тръгнаха, без да могат да вдъхнат от нейния чар. Тръгнаха от Махабур. И каква беше тяхната изненада, когато след около един час пътуване те чуха шум от вълни. Инка добре помнеше. Преди да види, тя чу шум от плискащи води. А това бяха водите на Махабур. Тя така добре ги познаваше! И изненадата и радостта бяха големи. След един час пътуване всред непрогледни мъгли, вълничките на Махабур бяха такъв скъп приятел! Те, малките вълнички на Махабур, ги ориентираха тогава, и отправиха по правия път. Инка се изправи. Тя тръгна по брега. Така всичко ù беше познато. Всичко я радваше. Пред една мъничка полянка тя спря. Сините камбанки като че ли я викаха. Розовите карамфилчета поглеждаха срамежливо и питаха: А нас, а нас, познаваш ли? Инка се спря. Имаше толкова красота в този малък кът, ограден от един храст, една продълговата скала и няколко камъчета! И вместо благодарност за любезната покана на полянката и на красивите ù обитатели, тя каза: Аз не мога да те нарисувам, не мога и да те опиша толкова си хубава, полянке, но аз мога да седна при тебе и да ти се порадвам. Сините ти камбанки – звънят. И аз чувам безмълвната им песен. След това Инка се наведе, погали розовите карамфилчета и продължи: Не мога да ви нарисувам, не мога и да ви опиша, но аз мога да седна при вас и да ви се порадвам.
×