Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Цанка Екимова'.

Открити 25 резултата

  1. 42. БАРОМЕТЪРЪТ И ПРОМЯНА НА ВРЕМЕТО НА ИЗГРЕВА На Изгрева всичко бе поставено на опит и наблюдение. Всеки от нас имаше лична съдба и карма, която трябваше да разрешава. Нашите взаимо­отношения в Школата също бяха предметно обучение за самите нас. Нашите отношения към Школата на Учителя бе съдба за нас. А Словото Му бе за нас и хляб и светлина. А Той ни даваше съвсем обикновени задачи. Така на Изгрева бе напра­вена една метеорологична клетка и в нея бяха сложени онези уреди, които отчитаха данните за барометричното налягане, за влажността на въздуха, за температурата на въздуха и се вписваше в една тетрадка. После се правеше прогноза за времето и се отчиташе дали това се е сбъднало. По този начин се научавахме да съзираме онази връзка, която съществува между живота в нас с този на околната окръжаваща ни среда. Така аз изисках веднъж от Боян Боев да ми изпрати едно указание за един барометър-камфоров, който си бях купила. Той го изпрати. ПРОМЯНА НА ВРЕМЕТО Упътване за камфоровия барометър Прозрачната течност предвещава ясно време. Мътната течност предвещава дъжд. Лед на дъното (високо налягане на атмосферата) - студ. Мътна течност с малко звездички - буря. Големи кичури - влажен въздух - облачно време, а зиме - сняг. Конци в горната част на течността - вятър. Кичурите, ако се издигат нагоре и остават там - вятър в горните слоеве на въздуха. Малки звездички зиме при ясно време - сняг на другия ден или на третия ден; а понякога - мъгла. Колкото повече се издига ледът, толкова по-голям ще бъде студът. 10. Стрелките ако възкачват - вятър. Забележително е това, че дори и посоката на вятъра се вижда ясно; гнездото на стрелките се образува винаги на тая страна на съда, отдето ще духа вятърът! Изгрев, 1.октомври 1934 г.
  2. Hristo Vatev

    41. ПРАВИЛНОТО ДИШАНЕ

    41. ПРАВИЛНОТО ДИШАНЕ В беседите Учителят даваше много практични съвети, които трябваше да се ползват от учениците. По онова време между двете световни войни вър­луваше болестта туберкулоза на белите дробове. Беше бич и мор особено за младите хора. Много си заминаха и от нашите приятели. Учителят бе определил туберкулозата като болест на сърдечния свят у човека, на разрушение на чувствата му, а орган, който бе свързан с тях бе белия дроб. Затова Той даде начини да укрепи здравето си човек както и белия дроб при усвояване на правилното дишане. Даде ни начин за дишане и съответни формули за тях. Ето тук Боян Боев бе ми изпратил в Габрово напечатан следващия материал.
  3. 40. ХИРОМАНТИЯ И ХУДОЖНИКЪТ БОРИС ГЕОРГИЕВ Обичах да изучавам хиромантията. Това, което беше написано в една книжка-превод, бях научила наизуст за линиите на ръката. Изваждах всичко, което беше казал Учителят за хиромантията. Следващият етап бе да прове­рявам чрез ръцете на приятелите какво зная и какво трябваше да науча. Всеки искаше да знае за себе си и за съдбата си, затова всеки протягаше ръка от любопитство или от нужда. Прочух се като добра гледачка на ръка. Смятах, че съм напреднала много. Така веднъж пожелах да видя ръката на художника Борис Георгиев, който бе рисувал Учителя и беше прочут худож­ник в нашите братски среди както и в света. Гледам ръката му и очаквах да видя линии на богата и разкошна ръка. Гледах и що да видя - обикновени линии. Дори я няма онази линия на изкуството. А той вече е голям художник. Това ме смути и веднага отивам при Учителя и споделям моето разочарование. А Той ми каза: „На всяка ръка съществуват два вида линии. Едните са живи линии, по които минава космическата енергия и човек е про­водник на тия сили. Има и други линии, които се виждат, но са мъртви линии, по които нищо не протича. В миналото са били живи и затова са добре оформени. Но сега в този живот те са мъртви, както празно корито на пре­съхнала река. Коритото е на лице, но реката е пресъхнала и няма в нея вода -затова тези линии нищо не означават. Освен това има и невидими линии. Те са отдолу, които са действени и не се виждат. Те са отдолу под кожата. А има и такива линии, които са невидими и които са над кожата и които също не се виждат и които са живи и действени. Затова трябват отворени очи и отворени уши да се види и разучи космическия живот извън човека и вътре в човека". Поблагодарих на Учителя и си тръгнах. Вече имах друго знание за хиромантията. А Борис Георгиев продължаваше да рисува и да се изкачва по стъпалата на един преуспяващ художник. Неговите живи линии водеха по то­зи път.
  4. Hristo Vatev

    39. СЕВЕРНИЯТ ПОЛЮС

    39. СЕВЕРНИЯТ ПОЛЮС Веднъж съм при Учителя, дошла съм от Габрово, Той ме е приел и разговаряме. Аз обикновено съм си приготвила някои въпроси, които задавам. Той ми отговаря. Но има и моменти, когато Той ми казва неща, за които аз не смея и да го попитам. Нито пък да мисля за тях.Така изневидели­ца Той ми каза: „Ти сестра идваш от северния полюс". Каза това и след това подхвана друг разговор. А аз очаквах да ми каже нещо по-конкретно, кога съм живяла там и кога съм дошла. Човек може ли да живее на северния полюс. Като душа ли идвам от там или като дух? Нали беше ми казал, че мо­ите сродни души са в Тибет? Та как сега да идвам от северния полюс? Това символика ли беше или нещо друго? Не можах да разгадая загадката. Но то­ва ме накара да извадя всички изказвания на Учителя за северния полюс. Събирах материали, изваждах извадки. Колкото повече четях, толкова пове­че разбирах и толкова по-неясно ми ставаше, коя от тези извадки се отнася за самата мен. Остана до края тази загадка.
  5. Hristo Vatev

    38. ОПРЕДЕЛЕНОТО МЯСТО

    38. ОПРЕДЕЛЕНОТО МЯСТО Веднъж Учителят беше наредил на Галилей и Славчо да организират една екскурзия с автобуса до Рила. Всичко бе организирано както трябва, точно и акуратно, защото Учителят им бе дал една задача, че тази екскурзия трябва да свърши с баланс плюс минус нула. Обикновено след всяка екскурзия накрая трябваше да се събират допълнително пари, защото не достигаха за разноските и приятелите все се оплакваха, че парите отиват някъде и не им се вижда края. Тогава Галилей и Славчо бяха изчислили всичко точно, бя­ха събрали пари за всички видове разноски. При влизане в автобуса бяха оп­ределили и поставили листчета кой къде трябва да седне. Всички знаехме за тази задача и наблюдавахме какво ще стане, затова изпълнявахме всичко, което те казваха. Всеки си седна на определеното място. До Учителят бе ос­тавено свободно място и Галилей го беше определил за себе си. Нали, който бърка с ръце в кацата с мед си облизва накрая пръстите. Аз тръгнах да си търся мястото с моето име, когато чух един вътрешен глас, който ми каза: „Твоето място е запазено до Учителя". Аз без да мисля много отидох и сед­нах до Учителя. Учителят леко ме погледна с крайчеца на окото и не каза нищо, все едно не вижда кой е седнал до Него. Учителят седи и гледа напред и всички чакат да тръгне автобуса. Галилей накрая влиза в автобуса и казва на шофьора: „Всичко е готово, можем да тръгнем". Вдига глава и тръгва към онова място, което той сам си е определил до Учителя. А там съм седнала аз. Нали ми казаха от горе, че това място е определено за мен. Аз слушам и изпълнявам. Галилей идва: „Това място е мое. Не виждаш ли какво бе написа­но на бележката?" Учителят седи, гледа напред и все едно нищо не забелязва, нито чува. Казвам му: „Това място е определено за мен и от Небето ми определиха да седна тук. Аз слушам и изпълнявам". Галилей негодува. Аз взимам бележката, която той е написал за това място и му я подавам. „Ето ти бележката, отиди на това свободно място там, сложи там тази бележка и седни върху нея. Мястото ще е твое и ще седиш върху твоята бележка". Всички слушат и се разсмиват гръмогласно. Учителят гледа нап­ред и нито чува, нито вижда, все едно, че го няма в автобуса. А Него Го има и аз седя до Него. Галилей няма какво да прави и отива та сяда на онова място, което бе определено за мене. Екскурзията бе организирана идеално и образцово. Галилей накрая докладва на Учителя, че никой на никого не дължи нито една стотинка. Учителят бе доволен. Аз също бях доволна, че седях до Учителя. Всички бяха доволни, освен Галилей, който ми се сърди няколко дни. Но ние бяхме добри приятели. Не можеше да разбере как така ми бе наредено от горе да седна на това място. На следващата беседа Учителят каза, че на всеки един от нас мястото му в Школата е строго определено. След беседата отивам при Галилей и го питам: „Ти нали чу какво каза Учителят за мястото на ученика?" Отговори ми: „Чух!" Аз продължавам: „Ето ти си тук на Изгрева толкова годи­ни и всеки петък ти свириш с цигулката в Младежкия клас пред Учителя. Твоето място е строго определено и никой не ти го заема. А аз дойдох вед­нъж в годината от Габрово и ми определиха отгоре място, да седна до Учителя в автобуса, а ти се сърдиш. Аз не се сърдя, че ти цяла година си до Него, а ти се сърдиш, че един път и аз съм до Него. Това място ми го опреде­лиха като награда за молитвите, които съм произнасяла, да ми се отвори път до София". Галилей слуша изненадано. „Сестра, аз това не знаех. Направил съм грешка. Добре, че я поправиха отгоре." Галилей погледна към небето и се усмихна. Разсмяхме се и двамата. Пак останахме приятели. Животът в Школата продължаваше.
  6. Hristo Vatev

    37. ВИНТЯГАТА И СЪНЯТ

    37. ВИНТЯГАТА И СЪНЯТ Учителят следеше всяка наша стъпка с невидимото си око, гледаше какви връзки образуваме, къде и с кого ходехме и когато долавяше опасност много тъничко и дипломатически подчертаваше така издълбоко, че изтръп­вахме под зоркото Му око. Имахме много интересни опитности. Най-важното в тези случаи бе послушанието на ученика към Учителя. Но това не всеки път ставаше, защото не всички бяха ученици, а бяха огласени или слушатели. Освен това Учителят бе говорил за закона на свободата как да бъде човек свободен по дух и това го възприемахме с нашето незнание по съвсем друг начин. Накрая излизаше една волност и една безотговорност към себе си, към Школата и Учителя. В първите години на Рила нямаше движение на туристи и стадата на ов­чарите бяха ниско. По-късно се закатериха туристи, овчарите тръгнаха наго­ре и планината се напълни с хора. Една година бяхме на лагер. Имаше една група геодези, които правеха своите измервания в планината. Бяха си разпъ­нали палатките в близост с нашия лагер. Ние бяхме млади, бяхме под вли­яние на Учението на любовта и смятахме, че всички хора са наши братя и сестри и ако не са такива, то трябва да ги направим. Ако не сме го сторили, то вината е у нас. Така смятахме тогава, когато бяхме млади. Имаше един мъж от геодезите, комуто бе разпрана винтягата и бе изцапана. Казах му да я даде да я закърпя. Той се съгласи с охота. Той я остави, аз я закърпих мно­го хубаво и накрая я изпрах и изсуших. Той беше много доволен. Предложи ми да излезем на разходка извън лагера. Аз се съгласих, защото бях свикна­ла да пътувам сама в планината и не се страхувах от нищо. След обед Учителят изведнъж каза: „Довечера всички ще бъдат около огъня". По тона, с който го каза разбрах, че е насочен лично към мене, че не ми се позволява да правя разходки с непознат мъж. Аз послушах и първа с наметало заста­нах до огъня, който се палеше всяка вечер, около който сядахме и пеехме. Учителят мина и само леко ме погледна. Нищо не каза. Разбрах, че нарежда­нето на Учителя лично се отнася за мене. Аз не знаех тогава, че нещо може­ше да ми се случи с този човек, като бъда сама с непознат човек на планината. На следващата сутрин се разхождах около Харамията и намерих мно­го хубави камъни-гранати. Показах ги на Учителя. Той сподели: „Това е огър­лицата на храма на Рила". Приятелите поискаха да им ги покажа. Извадих ги от раницата и те ги заобиколиха и ги гледаха с удивление. Точно в този мо­мент получавам едно силно внушение, че трябва веднага да отида в палатка­та си. Послушах. Влезнах в нея и изведнъж ми се приспа. Аз, която много трудно заспивах, легнах и заспах. Беше след обяд. Когато се събудих беше минал един ден и една нощ. Цели 24 часа в сън. Излизам и се чудя, какво е станало с мен и защо съм спала 24 часа и никой не се е сетил да ме събуди. Оглеждах се насам-натам и търсих причината. Тогава дойде една сестра и ми каза, че същият човек с винтягата ме е търсил няколко пъти, през два-три ча­са предния ден. Разбрах също, че този човек бе освободил своите хора да отидат до Самоков, бяха освободили палатката и той бе ме търсил вероятно да ме покани на гости в нея. А аз, без да му мисля, щях да отида в неговата палатка, защото тогава всички хора за мене бяха братя и сестри. Изтръпнах. Бяха ме спасили от неочаквано премеждие чрез съня, в който ме бяха поста­вили и който продължи цели 24 часа. Учителят бе сторил това. Отидох да Му благодаря. Чух от Него само това: „Те бяха решили да те пренесат като курбан. Е, размина се". Бяха решили да ме пренесат в жертвоприношение. Но ми се размина. За това благодаря.
  7. 36. ХЕОПСОВАТА ПИРАМИДА, ЧОВЕШКИЯТ РАЙ И УЧИТЕЛЯТ Всяко лято на Рила палатките се увеличаваха и това наложи да се прех­върлим на другия хълм. Изградихме с общи усилия и под ръководството на Учителя кухнята. Беше направена със суха зидария. Отгоре поставиха дърве­та и трябваше да се сложи покрив. Всички заедно с Учителя ходихме за плочи, които трябваше да послужат за покрива до петото езеро - Бъбрека. Когато завършихме строежа с навеса и се оформи кухнята, а до нея се пост­рои склад за продукти, Учителят ни огледа и каза: "Всички, които днес рабо­тихте тук сте работили на времето при Хеопсовата пирамида". Огледахме се и видяхме нашият скромен строеж. А къде ли беше нашата Хеопсова пирамида? Тогава разбрахме причината за нашето вдъхновение за строеж. Присъствуваха същества и сили, които бяха сътворили една минала цивили­зация на земята. Хеопсовата пирамида още съществува, но онази цивилиза­ция отдавна я няма. Нашата кухня и навес по-късно бе разрушена от злосторници, а ние бяхме възрастни и днес описваме този живот с Учителя за една епоха на бъдещата цивилизация. На горният край на второто езеро в скалите Учителят откри извор. Той каза, че водите на този извор идват откъм езерото на „Чистотата". Работихме седмица наред и направихме чешмата. Поставихме чучур от мра­мор - две ръце, които щедро дават вода. Пред изворчето имаше естествена плоча, върху която много ясно от бял мрамор бе очертано числото десет. Учителят го изгледа и каза." Този знак показва, че тук обитават ангели, тъй като числото десет е число на ангелите". На няколко метра срещу чешмичката имаше голяма скала. Учителят изглади върха на скалата, за да може да сяда на нея. И много често той сядаше на него в размишление. Има направе­ни снимки на Учителя на тази скала. Един път каза: „Тук е един от входовете на Агарта". За нас това бе невидимо и забулено в тайна. След общата програма сутрин, аз вземах томчето с беседи и обикалях сама върховете. Не се плашех, бях свикнала да пътувам сама в планината. При едно завръщане надвечер, възторжена от величието и красотата сре­щам Учителя сам и с въпрос на дете, Го запитах: „Толкова ли е красиво в рая както тук?" Учителят се усмихна: „Колкото и да е красиво тук, все пак тук е отъпкания човешки свят. Не може да стана сравнение". Аз смирено минах покрай Него и се запътих към палатката си. Тя бе сътворена от човешките ръце и от моите пръсти бе ушита в Габрово под непрекъснатия присмех на съпругът ми. Тя ме приютяваше сега и аз бях доволна от нея. Не можеше и да става сравнение с моя истински дом, където моята душа трябваше да бъ­де свободна. Но там аз бях робиня - и черна и бяла робиня, макар че бях в ху­бав дом. А тук в моята палатка бях истински свободна, защото бях в обще­ние с този човешки рай сътворен от Духа на живата природа.
  8. 35. НА ЛЕТУВАНЕ НА ВИТОША С УЧИТЕЛЯ Две лета през 1933 и 1934 година ходихме на лагер на Витоша с Учителя в местността „Яворови присои" и по-точно вътрешния „Присой". Някои се бяха оплакали на Учителя, че летуването на Рила струва много скъ­по и той прехвърли лагера на Витоша. След две години престой на Витоша през лятото се оказа, че се харчат същите пари. Учителят ни изгледа: „Е, то какво излезе? Щом са същите пари, то ще си летуваме на Рила". За Витоша пътувахме с рейсове до Бистрица, а оттам ни посрещаха каракачанските коне, на които товарехме багажа си. По това време само каракачаните има­ха огромни стада, които летуваха по планините. Като излязохме всички на голата поляна, пред Учителя застана един овчар, който пасеше голямо стадо овце и Го запита: „Абе, Ти на колко си години?" Изглеждаше му чудно, че белобрад старец се качваше на планината. Учителят го погледна с дълбок поглед: „Аз съм много, много стар!" Зад тези думи всички почувствувахме, че стоят вековете подредени един след друг, водещи до края на вечността. Горе, на вътрешния присой, в обятията на вековните ели, на една поля­на Учителят определи мястото на лагера. В средата направихме огнището за големия огън и наоколо опънахме палатките. Накрая на поляната имаше един голям бор където Учителят сядаше, облягаше гръб до дървото и там държеше беседите си. А ние бяхме насядали около Него на поляната. Незабравими дни. Пред нас се очертаваше връх „Резена". Аз често с поглед и с мисъл потъвах в този връх и се питах, защо ли носи името „Резен"? Близо до лагера, при вътрешния Присой, в малката морена, в скалите Учителят откри изворче текуща вода. Под Негово ръководство започна да се каптира водата и да се прави чешмичка. Помагаха всички. Когато чешмичката бе готова, Учителят каза: „Трябва да се донесат декоративни камъни за облицовка". На коритото трябваше премяна. На другия ден сутринта, след наряда аз взех празната си раница и тръгнах. След мен обичаше да ходи едно момиченце от лагера, което беше около шест годишно. Аз без да мисля много го вземах със себе си и тръгнах­ме заедно. Поех към „Пиперката" и оттам по ръба на „Големия Резен". Възлизането беше опасно. Аз водех детето за ръка; а от двете страни на ръ­ба бяха пропасти. Всяка стъпка нагоре поемах с молитва. Близо до върха стигнахме до една голяма скала, която спря движението ни нагоре. Нямах ни­каква друга възможност да се обърнем и обратно да слезем. Когато поех об­ратно надолу внезапно се откъртих и полетях, а детето с писък се крепеше с ръце за тревичките. За миг се намерих пред двойната смърт. Тази на детето, за което носех отговорност и моят живот. Но като летях надолу с молитва, по чудо се закачих на едно клонче от клек, което на изкачване не видях. Детето с писък висеше хванало се за едни тревички. Аз се откачих от клекчето и с молитва поех към детето. Сложих го на рамене и с бавни, концентрирани стъпки поехме по ръба надолу. Когато приближихме края аз ускорих стъпки­те си. В този момент се заби в окото ми суха клечка и се откъсна 20 см от нея и тя увисна в окото ми. Аз извадих клечката и с ръка погладих окото. За моя изненада нямаше никаква кръв. Беше чудо. Детето ме погледна и каза: „Лельо Цанке, то само Бог ти помогна". Като слезнахме долу аз не се отказах от задачата. Поехме по гънката на Резена и право нагоре. Излезнахме на върха. Аз показах очертаната пъте­ка до Черни връх и казах на детето да отиде бавно до върха, докато аз напъл­ня раницата с декоративни камъни. В това време аз потънах в размишление. Съзнанието ми възприемаше странни идеи за първи път. Мисълта ми се носе­ше около идеята за новото хранене, което е от светлина. Когато слязохме в лагера, Учителят и приятелите довършваха обяда си под вековните ели. Приближих се и целунах свещената ръка. Учителят ме изгледа дълбоко: „Когато се движите в планината вас ви придружават ангели. Ако не беше та­ка нямаше днес да останете живи!" Той ми подаде една голяма праскова и за изненада на всички продължи да ми говори точно върху онези идеи, които преди час възприемах на върха, идеята за новата храна от светлина. Аз мно­го добре разбрах всичко. Вечери наред, когато заставах пред големия огън с поглед към Резена, особени вълнения и тръпки ме раздрусваха при спомена за опасността и отговорността, която носех. Особено за неприятните последствия, които щях да донеса на целия лагер. Една вечер Учителят каза: „Тази обстановка от милиони години се е приготовлявала за нашето идване тук.'Това е било определено. Идването на Духа на Словото се определя само от Бога". Неповторими преживявания.
  9. 34. НЕОБИКНОВЕНИ СРЕЩИ НА МУСАЛА Години наред ходехме с големи групи с Учителя на връх Мусала. Пътувахме с камиони до Чам курия и от там пеша през Царска Бистрица до хижата на Мусала. Багажът ни се изкачваше с коне. Повечето нямаха пари и си носеха багажа и храната на гърба. Първият бивак правехме до първото езеро до старата хижа, която бе дървена. Престоявахме един, два дни и след това отивахме към самия връх. При едно такова изкачване отсядахме на те­расата при вътрешното езеро, което е под връх Чадър тепе. Направихме от клекове ограда, за да се пазим от вятъра. Накладохме голям огън, нали има­ше клекове и насядахме около него да се топлим. Чайниците за гореща вода завряха. Всеки си носеше канче, поднасяхме го на дежурния по чайници, на­ливаше ни и пиехме до насита гореща вода. Захар си носехме в раницата. Аз бях седнала до Учителя, заметнат с пелерина. Чух гласа Му: „Утре ще отидем на връх Мусала". Пяхме около огъня, дойде време от умората да задремем всички около огъня. Беше късна нощ. Аз още не бях'заспала. Изведнъж пред мен застанаха три същества, толкова грамадни, че аз в сравнение с тях за­емах големината на мравка. Съществата бяха с пелерини до земята с цвета на мъглите и с шапки с големи периферии като на средновековните маги. Изгледаха ме с дълбок поглед и казаха: „Утре няма да отидете на върха, ще има мъгли". След като казаха това и се убедиха, че съм запомнила всичко, те със своите разперени пелерини изчезнаха в пространството. Това не беше сън, а беше наяве. Това не беше и видение, а беше на яве. Постарах се да за­помня всичко и да не го смятам, че това е сън. Заспала съм. Сутринта, когато всички се пробудихме беше непрогледна мъгла, не можеше да се мръдне. Братята се суетяха около огнището, трябваше да се запали огън и с подвиквания и с подсвирквания се ориентираха в гъстата мъгла, за да секат дърва за огъня. Този ден престояхме с Учителя около огнището в плен на гъста мъгла. След това тя се разсея и ние се качихме на върха с Учителя. Там Той се обърна към мен и се усмихна: „Е, рекох, тримата мускетари си прибраха шапките, гдето ни ги бяха оставили долу при езерото". Разбрах, че Учителят споменава за онези три същества, които аз бях видяла с дългите пелерини и големите шапки. Тук на Мусала нямаше мъгли, бе слънчево и тихо.А какъв изглед имаше наоколо! Приказна и неземна красота! Дух и Битие се сляха в едно чрез Словото на Учителя. Друг път, след известно време отново отидохме на Мусала с малка гру­пичка приятели с Учителя. Преди да излезнем сутринта на върха, отсядахме при второто езеро до малката дървена хижа. Аз се унесох в размишление и в този момент планината оживя. От големите каменни блокове заизлизаха съ­щества в етерни тела, полупрозрачни в странни, старинни носии от различни епохи и култури: египетска, персийска, сирийска, старогръцка и пр. С тър­жествени и златни накити от съответните епохи. Тогава чух много ясен глас, който ми каза: „Това са водачите от тези епохи и култури, които не са си раз­решили правилно задачите като водачи и тези скални блокове са техните затвори". Беше изумително преживяване, защото само преди да тръгнем от Изгрева за Мусала, когато бях при Учителя, защото след всяко пристигане от Габрово имах среща с Него, Той ми каза: „Време е вече, когато планината ще ви разкрие съдържанието си". Тогава аз запомних това, но се учудвах, че това няма връзка с нашия разговор. Помислих, че това е някаква символика. А ето сега се оказа, че това изказване на Учителя не бе никаква символика, а една реалност, до която ми бе определено да се докосна и срещна на Рила. А това е едно необикновено преживяване в един друг свят, с други сетива и в друга реалност.
  10. 33. СТОТЕ ЯЙЦА, ДВАДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЛЕВА И ЕДНА ГЛАВА ЛУК Беше дошла 1951 година и майка ми заболя. Лекарите от гр. Габрово ми казаха няколко пъти, че е необходимо да заминем за София и че трябва да се направят рентгенови снимки в първостепенната болница Исул. Но ние отлагахме и я лекувахме по народна медицина и с лекарства. Но тя се влоши и един ден лекарят категорично ни наложи: „Аз заповядвам! Веднага заминавайте! Знам защо не искате да отидете. Заради снахите!. Това беше точно така. Имахме две снахи - жената на брат ми Николай бе Дора, а жена­та на Борис бе Мария. Едната допълваше другата и като цяло двете бяха пъл­ният завършек на думата „снаха". Решихме да я заведем със самолет. Точно тогава дойде големият ми брат Борис и той тръгна обратно с нас за София. Пристигнахме и аз помолих да ни отведе в ходел, но Борис бе категоричен и ни заведе във вилата на Симеоновското шосе. Малкият ми брат Стефан ни успокояваше, защото аз се притеснявах как ще съжителствувам с Мария. Домът бе много тесен, със­тоеше се от една стая, антре и кухня. В стаята имаше пиано, едно малко лег­ло за Мария и масичка. Тя бе три на три метра. Брат ми спеше в едно килерче, а слугинята им Станка спеше на тавана. Мария отиде да спи на та­вана и си отстъпи леглото. Беше тясно, а можехме да отидем на Изгрева, къ­дето имаше празна стая, кухня и щяхме да се чувствуваме по-добре. Но ви­ната бе в брат ми, защото се развиха невероятни положения. Брат ми Стефан ме успокояваше: „Няма да се притесняваш за нищо, аз съм взел про­дукти за вас и една каса със 100 яйца. И ги оставих на вилата при брат ми Борис. Храната ви е осигурена". Аз се успокоих, особено когато сутринта чистих стаята, под леглото видях каса със 100 яйца. Тогава отидох при Мария и й предадох една значителна сума от 20 хиляди лева, за да бъде спокойна, че материално няма да бъдат ощетени. На другият ден трябваше да приготвя лекарства за болната ми майка, което бе едновременно и нейна храна. Помолих за четири яйца. Отговориха ми, че нямат нито едно яйчице. Стоях изумена, защото под кревата имаше сто яйца купено от брат ми Стефан и бях вече връчила голямата сума пари за издръжка. Понеже на Изгрева имах­ме яйца в бараката, помолих Станка, тяхната домашна прислужница да оти­де и да ги донесе. Тя нямаше какво да прави, макар че знаеше, че под крева­та има каса със сто яйца, но отиде до Изгрева, пропътува три километра пе­ша до Изгрева и три километра на връщане, за да ми донесе четири яйца. С тях направих лекарството, но болната ми майка не го опита. Извикахме про­фесор да я прегледа вкъщи, след което той нареди да я приемат на лечение в болницата Исул. Като наближи да излиза от болницата, аз съм пред барака­та на Изгрева при Боян Боев и гледам Станка, домашната прислужница на Мария застанала пред бараката на артистката Арнаудова, да предава на­режданията на Мария от вилата. Чух много ясно, как Арнаудова каза: „Аз съм наредила, Надка ще й каже". След малко идва Надка и ми съобщава: „На вилата няма място за майка ти, като я изпишат ще я.сложите в кухнята на леглото в бараката". Отговорих: „Този въпрос не го разрешаваш ти". Аз съ­що не го разрешавах, а бях оставила брат ми Борис да го разреши. Но на­реждането на Мария мина през четири човека и пропътува три километра да стигне до мен. Майка ми я изписаха от болницата и я отведоха на вилата на брат ми Борис и се наложи аз да я придружа. На болната ми майка й се даде нещо сготвено с лук, но тя не го опита. Пожела да й направя супа от маслини. Трябваше да ги сваря на супа, но ми трябваше една глава лук, защото аз маслини носех в чантата си. Отвън под стряхата на един пирон висеше цяла плитка лук, за да се суши на слънцето. Помолих Станка да ми даде една главичка. Отговори ми: „То не може така. Аз този лук съм го носила от града на гърбът си". Аз изтръпнах: „За една главичка лук не ми у удобно да слизам на пазаря. Ако ми дадеш една глава лук, ще ти върна цяла чанта или куфар с лук". Тя кимна с глава: „Така може". И ми донесе една главичка лук. Направих супата, но от нея болната ми майка не пожела да опита. На другият ден трябваше да отпътуваме. На двора сме и чакам брат ми Николай да дойде с такси. Но таксито се бави. Идва Мария, застава разяре­на и казва: „Тръгвайте си веднага, понеже ние с Борис ще излезем на раз­ходка". Отговорих й, че с болната не можем да заминем пеш и че чакаме такси. Брат ми Борис беше случайно наблизо и чу целия разговор. Дойде ри мене: „Аз ще дойда в Габрово с вас!" Мария си глътна езика от този обрат на нещата. Борис пътува с нас до Габрово. От Габрово аз върнах обратно по брат ми Борис цял куфар с лук, за да се разплатя за онази главичка, с която ми услужиха. Касата със сто яйца и сумата от двадесет хиляди лева остана­ха за тях. Така бяха посрещнати и изпратени от едната снаха, наречена Мария Тодорова. След това тя разказваше, че ние нарочно сме дошли в нейния дом, за да можем да я изгоним от къщата, защото тя си била отстъпи­ла леглото за майка ми и се качила на тавана да спи при слугинята. А слугиня и господарка не могат да спят заедно от памти века. Това се знае от всички. А другата ми снаха Добра, жена на брат ми Николай изобщо не пожела нито да ни чуе, нито да ни види, нито пък да знае за нас. Така че Мария е по-благородна от нея, защото тя ни чу, тя ни видя, тя ни прие и тя ни изпрати по живо по здраво, за което получи възнаграждение от сто яйца, двадесет хиля­ди лева и един куфар с лук. Пито и платено. Сметката уредена.
  11. 32. СОБСТВЕНИКЪТ НА МИВКАТА С моят баща ме свързваше особено приятелство. След като се омъжих, той бе единственият човек с когото можех да споделям отчасти онова, което преживявах. След като получих съвет от Учителя да правя излети в планината, редовно с татко излизах два пъти в седмицата. Той обичаше цветята, поляните, природата и това бе за него голяма радост да придружа­ва дъщеря си в Балкана. Баща ми беше преминал през всички етапи, през които минаваха тогава българите. От един чирак, от един слуга, чрез един малък занаят, през бакалницата стига до отварянето на занаятчийска рабо­тилница и накрая стига да основе фабрика за платове. Това бе най-високото стъпало, до което можеше да се изкачи един човек в Габрово. Беше общественик, бе създал дружество „Съединение", нещо като кооперативно сдружение за подпомагане на занаятчиите с пари при нужда. А после преми­на в Популярна банка в гр. Габрово. Той дочака смяната на този строй и преживя, как всичко, което бе спестявал поради една изключително груба грешка на един инженер, той закупи неподходящи машини, които се оказаха негодни за дърводобив и той фалира. Той доживя и видя как всички фабрики бяха национализирани и всички фабриканти бяха изхвърляни на улицата. Видя и се убеди в правотата на Учителя. Видя и доживя да види как всичко се рушеше, което тяхното поколение бе градило цели десетилетия. Той видя и разбра, че онова, което му казваше неговата дъщеря, че ще стане, според думите на Учителя, се осъществи. И то много точно. Дойде и това време, когато моят баща заболя сериозно от хипертрофия на простатата. Имаше аденом на простатата и не можеше да уринира. Лекарите от Габрово веднага ни изпратиха при най-големия уролог с частна клиника през 1945 година. Аз го придружавах в болницата, през нощите вся­кога бях над неговото легло. Направиха операция и аз стоях при него и през нощта, и през деня. Бях много изморена, изтощена, измъчена от всичко, ко­ето се случваше с баща ми. След едно нощно дежурство се върнах изморена сутринта и полегнах на леглото в стаята определена за гости в бараката на брат ми Борис на Изгрева. В тази барака имаше две стаи, кухничка и килер. Едната стая бе за гости, а другата бе за Мария и Борис, които понякога престояваха в нея, защото те живееха вече на своята вила на Симеоновското шосе на три километра от Изгрева. Както бях унесена в леглото, в този момент дойде Мария от вилата, застана пред мене и много властно ми заяви: „Забранявам ти да си миеш ръцете на моята мивка тук, за­щото ще я замърсиш". Както винаги замълчах и с болка преглътнах всичко. Тя се страхуваше, че аз ще докарам заразата от болницата тук в бараката. Това можех да го разбера. Но другото не можах да разбера, че тя натърти на думите „моята мивка". А това всичко бе направено от Борис с неговия труд и тя не беше вложила нищо в тази барака и тя не беше нейна. Тя имаше една малка барака от една стаичка,която преди много години бе изгнила от време­то и чиито дъски накрая послужиха за огрев и за печката. А освен това тя не работеше, бе съпруга на Борис, бе домакиня и бе на негова издръжка. А че така жестоко се отнасяше с мене това вече го разбирах, защото знаех вече мнението на Учителя за целия този случай. Затова си мълчах и търпях. След няколко дни баща ми получи емболия на болничното легло и почина, след ко­ето го погребахме. И какво стана по-нататък? На Изгрева всяко нещо има финал. Само че трябва да дойде времето, за да се види този финал. И той се видя. Няколко месеца преди да се оцени бараката на Борис и преди да се разруши Изгрева бараката се запали и изгоря. Там имаше един квартирант, който поради невнимание допусна пожар и бараката изгоря. Изгоря барака­та барабар с мивката. Така собственикът на мивката се оказа, че няма нито мивка, нито барака. Борис не получи обезщетение за изгорялата барака, но му дадоха една малка сума за отчужденото място, равняващо се на две пенсии. Всички се учудваха, как е възможно да се случи това, когато много свети хора са живели и спали в тази барака. И светиите изгарят, когато нару­шат окултните закони.
  12. 31. ПАЛАТКА ЗА МЛАДОЖЕНЦИТЕ Въпреки, че Небето не бе съгласно за тая връзка на Мария с Борис тя се осъществи и те се ожениха. Заживяха заедно/като семейство. Аз знаех, че Учителят не бе съгласен с тази връзка, защото чух с ушите си и видях с очите си. Но методът на Учителя бе друг. Той оставяше всеки да бъде свободен, за да прояви непослушанието си. Трябваше да минат години и все­ки да заплати за непослушанието. Така стана и тук. Въпреки всичко, че родителите ми вътрешно не я приемаха, но в знак на добро поведение и благоприличие бяха ги поканили на гости в Габрово, за да видят снахата, която много добре я познаваха от Изгрева. Борис и Мария пристигнаха в Габрово, бяха посрещнати като скъпи гости - първият син на родителите ми си води булката, за да я видят всички. Но Борис се бе нарочил, имаше повод да идва в Габрово. Имаше молба към мене да му ушия една хубава и голяма палатка за двама човека за лагеруването на 7-те езера на Рила. Аз се съгласих, защото можех да шия всичко и бях ушила вече ня­колко такива палатки. Тогава там на тържествения обед на младоженците бе подхвърлена идеята да направим една екскурзия през Балкана като напра­вим един преход от Узана до Юмрукчал. Щяхме да бъдем трима: Борис, Мария и аз. Но Мария като чу предложението на Борис обърна се към мен и каза: „Ти с нас може да дойдеш само до Узана, а повече не, защото ние сами ще ходим нататък!" На Борис му стана неловко пред мен и пред родителите ми и твърдо каза: „Мария, ние си отиваме веднага за София". Получи се сконфузно положение. Всички станахме от масата. На следващият ден те си за­минаха за София. Защо тя се държеше така с мене не зная. Наистина ли аз бях чудовище за нея и дали тя в мене виждаше това чудовище, с което тряб­ваше да се бори? Остана загадка за мене. Имаха зверско отношение към мене, дори нечовешко и трудно за обяснение. Спомням си, че сме с майка ми на Рила на 7-те езера и сме сложили нашата палатка до езерото. На петдесет метра от нас е палатката на Учителя. Борис и Мария са поставили палатката си, която аз бях ушила над езерото на 100 м от братските палатки, като са се отделили от останалите палатки. Приятелите са недоволни от това разцепление. Ние сме седнали с майка ми пред палатката на слънце и виждаме как Борис влачи една касетка с продукти нагоре за тяхната палатка. Нали са отделно домакинство, трябват им продукти, но изобщо не се спира пред майка ми, а минава край нея на 15-20 метра. Майка ми седи, гледа как сина й не се обръща към нея и с голяма мъка ми казва: „Кажи на Борис да дойде при мене само за пет минути". Но той не дойде. Аз също се възмутих от това поведение и заплаках. Плакахме заедно с майка ми. Беше жестоко да се издържи всичко това. Но по-късно, когато ми разказаха възрастните приятели, че бяха виждали Мария как зас­тавала пред Учителя да изисква пред Него някои неща, заставала заплашителна, да й се изпълни желанието и те са оставали с убеждението, че тя искала да Го бие. Дали това е вярно, аз не знам. Какво духове са обсебва­ли тази душа, аз също не знам. Но това бе вярно и за поведението й към Учителя и за поведението й към нас. Какви бяха тези сили, които преминава­ха през нея, аз не зная. Зная само това, което бяхме принудени да изтърпя­ваме чрез нея, а това не бе малко. След време научих, че тя е била принудена да изтърпява също много неща с нас. Възможно е и това да е вярно. Какво означава това? Ние бяхме проекции на сили, които се направляваха от друго място. И Учителят трябваше да търпи всичко това. И Той търпеше. Учителят бе Велик Мъченик между нас. Той беше не само Велик Учител за нас, но бе­ше и Велик Мъченик между нас. Това трябва да се знае. И затова го разказвам.
  13. 30. НЕПОСЛУШАНИЕТО НА ПРИНЦА Всеки път, когато отивах на Изгрева престоявах известно време, като още в първия ден отивах при Учителя и Той ме приемаше. При всяко замина­ване обратно за Габрово, Учителят отново ме приемаше. И този последен път ме прие в края на 1943 г. Отидох при Учителя сутринта, но Той ми опреде­ли да отида в три часа след обед. Аз застанах с трепет на стълбичката, която водеше нагоре до стаичката Му. Наричахме я Горницата, защото беше горе и се извисяваше над салона. Учителят беше в Горницата и от време на време отместваше малко перденцето на прозорчето и поглеждаше дали съм долу. Той ме държа така три часа на стълбата долу. Моят вътрешен глас ми казваше: „Ученикът трябва да чака". Знаех, че съм поставена на някакъв пост и че съм войник и че трябва да чакам. Какво пазех, не знаех. Знаех, че съм на пост. В шест часа след обед Учителят отвори вратата на Горницата, излезе на стълбите и ме покани: „Сестра, елате горе!" И ме пусна в Горницата, като знаех, че не всеки биваше пускан да влезе там. Той застана прав до мен, беше много строг. Погледна ме задълбочено и каза: „Сестра, Вашето гостуване тук е на бодили". Аз се изненадах, че Учителят подхваща този въпрос, защото аз не смеех да го изнеса пред Него. Аз само мълчах и търпях през тези години на тормоз и ожесточение към мен от страна на Мария Тодорова. Промълвих: „Учителю, мисля, че е светотатство да Ви зани­мавам с това противоречие и затова мълчах. Но понеже Вие поставяте въп­роса сам в този момент, то аз имам молба пред Вас,Не си виждам погрешка-та и от това много страдам. Моля Ви се посочете ми погрешката, за да се ко­ригирам". Учителят стана много сериозен: „Сестра, Вие нямате никаква пог­решка". Аз със сълзи на очи пророних: „Учителю, аз не съм виновна, че съм се родила в това семейство с Борис, който ми е рожден брат, а пък аз съм негова рождена сестра". Стоях пред Него като пред Бога. Учителят положи няколко пъти ръцете си над главата ми и ме благослови. После добави: „Тя, Мария ги прави тия номера там с тебе, защото нейната единствена цел е да заеме официално мястото при Борис като съпруга". Ние знаехме за тяхната връзка и че живеят заедно, но не знаехме какво бе становището на Учителя за това. Аз не смеех да питам по този въпрос, защото Мария ме гонеше и ме смяташе, че съм чудовище. Учителят бе строг и изрече бавно следното: „Както на един принц не му е позволено да взима за жена една слугиня от народа, така и на Борис не му е позволено да вземе Мария за жена. Аз не съм съгласен и Небето не е съгласно и на него не му е позволена тази връзка. И няма да позволи". Учителят бе много недоволен и сърдит. След то­ва Учителят говори още много, но аз бях в такова състояние на духа, че вече не си спомнях нищо, а в ушите ми звучаха думите на Учителя - че не се поз­волява тази връзка. Казах на Борис, но той не ме послуша. Казах на родите­лите си и узнаха всички. Всички вече знаеха за това изказване на Учителя. В такива случаи ученикът трябва да прояви послушание, но брат ми Борис не се подчини нито на Небето, нито на Учителя. Моите родители и братята ми не я възприеха изобщо. Имахме много проблеми с нея, както и тя имаше веро­ятно с нас. За мен това остана като най-голямото противоречие в живота ми, че ученик не прояви послушание към Учителя си. Това не можах да го схвана и разбера и до днес, не можах да го проумея, защото Борис е все пак мой рожден брат. Но видях непослушанието на принца докъде го доведе. Ожени се за жена от народа и царството му се разруши и то до основи. Не се роди и наследник и рода се затри. Изобщо всичко се затри и заличи - та да няма следа и помен.
  14. Hristo Vatev

    29. РАБОТНИК НА ШКОЛАТА

    29. РАБОТНИК НА ШКОЛАТА През целият си живот останах сама, макар че,минах през брака, но ня­махме деца, но имах чудесни родители. Около мен имаше много хора от братството,които в онази епоха бяха възторжени, с широки усмивки и обятия, можеха да подслонят всеки и да утешат обезсърчените. Външно бях устроена така, че трудно бях контактна. Чудех се защо. По-късно, когато Учителят ми каза, че като душа съм дошла от Тибет и че сродните ми души са там и че тялото ми е пригодено да живея на над две хиляди метра височина, разбрах какво значи да живееш сам между чужди хора. Съпругът ми Юрдан беше физически и френологически така устроен, че имаше много монголоидни черти по черепа, имаше в него много прабългарска кръв, която не бе примесена с това население и бе останал като фокус на онези сили от далечния изток - духът на Чингиз хан и духовете на всички хуни от неговата орда се изявяваха чрез него и връхлитаха върху мен. Така в мене се преплетоха въжета и сили, с които трудно се справях дори в домът си. Аз бях дошла в България заради Школата на Учителя. Бях работник на Школата. Веднъж Учителят се обърна към мен: „Ти си била един проповедник от миналото на Божието Слово". И наистина аз имах онази склонност да преписвам и да раз­пространявам Божието Слово на Учителя. Когато бях в Габрово, минавах от къща в къща и в пощенските им кутии пущах по една тъничка беседа. Имаше такива напечатани. Те знаеха ,че това мога да направя само аз. Някои благодаряха, други се усмихваха, трети ме поглеждаха учудено защо правя тези неща и кому е нужно. Беше нужно за готовите души, а за другите не бе­ше необходимо. По-късно преписвах различни теми на пишеща машина, из­вадки от Словото на Учителя по различни теми и ги разпространявах. Особено от 1944 г. до 1980 г. Имах стотици изписани тетрадки по теми от Словото на Учителя. Бях работник на Школата и на Учителя. Дори в най-кри­тичните мигове, когато преминах през операция на гръбначния стълб през 1975 г. и щях за малко да си замина, работех неуморно. Дори моите кратки бележки записах на болничното легло в болницата, като изпълних едно обе­щание пред един млад брат, който искаше да си напиша опитностите. През 1980/81 г. бях също в критично състояние. Аз продължавах да работя на пи­шещата машина и да правя препис след препис. Бяха години на гонения, обиски и ограничения. Бяхме възрастни, над 70 години, някои си заминаха, аз продължавах да работя. Онези от небето виждаха това, че работя и те ми продължаваха жизнения кредит. Накрая имах много нерешени задачи. Исках да оставя къщата си в Габрово за братски цели, но братството вече не съществуваше, къщата я бях оставила да я ползват приятелите. Но когато видях, че те най-безотговорно бяха предали на външни лица моята съпружес­ка спалня и я бяха изнесли от къщата, аз преживях това жестоко. Видях и разбрах, че няма хора, на които да разчитам. Тогава реших и я предадох юридически на моята племенница, голямата дъщеря на моят брат Николай. Оставих й пианото, един хубав инструмент. Накрая бях искрено разочарова­на от поведението на големия ми брат Борис и извиках другият ми брат Никола и в присъствието на други приятели заявих, че не е вече разумно да му се дават пари и да движи нещата по братските проблеми, защото е вече стар и прави груби грешки, които виждаме всички. Всички се учудиха на това мое категорично решение. Подкрепи ме и рождения ми брат Николай. Исках да бъда чиста и честна пред Школата на Учителя. Това го направих, защото аз бях работник на Школата на и на Учителя.
  15. 28. ТЕЛЕСКОПЪТ НА ИЗГРЕВА И ЗВЕЗДНОТО НЕБЕ Бях пристигнала на Изгрева за един Петровден. Братският празник бе преминал преди няколко дни и гостите от провинцията още гостуваха на Изгрева. Обикновено вечер се събирахме на малка групичка приятели пред стаичката на Учителя. Времето бе топло, приятно, небе осеяно със звезди и звездният балдахин блестеше в своето най-чисто излъчване. Учителят бе до­шъл при нас и някои споделиха пред него за чудният изглед на звездното небе. Учителят ни огледа, усмихна се и с леки стъпки се качи по дървената стълбичка към своята стая. Донесе след това един телескоп. Имаше на Изгрева два телескопа. Единият бе с една голяма леща, а другият бе с две по-малки лещи. Учителят насочи телескопа и ни показваше много чудни неща. Ние се нареждахме един след друг, а Учителят стоеше до окуляра, по­казваше ни и ни обясняваше като отговаряше и на нашите въпроси. Поставяхме целенасочени въпроси и отговорите на Учителя бяха много точни. Жалко, че никой не ги записа и не ги изнесе като подбран материал за звездното небе на Изгрева. Първо Учителят ни показа Луната, която по-къс­но изгря чрез телескопа. Кратерите се очертаваха, много добре. Учителят каза: „Животът на Луната е под кората и тези кратери са изкуствено постро­ени от жителите на Луната. Те представляват кондензатори на слънчевата енергия. Когато жителите на земята завършат еволюционния си път на земята, те трябва да минат през Школата на Луната. Там живеят 100 до 150 адепта". И през други години Учителят бе давал сведения за живота на Луната. При друга среща на Изгрева Той ни показа планетата Юпитер, като много ясно се виждаха четирите големи спътници. Учителят поклати многоз­начително глава и каза: „На тази планета има много религиозни заблужде­ния". Когато ни показа планетата Марс, много ясно се очертаваха каналите. Той каза: „Тия канали са изкуствено построени от жителите на Марс. Много, много работа е паднала". При друг случай се обърна към мен и ме попита: „Какво желаеш да видиш?" Аз отговорих: „Сириус". Учителят нагласи телескопа с голямата ле­ща и аз видях слънцето Сириус, за което бях слушала от Неговото Слово, ви­дях го в необикновен блясък. След това ми показа една малка небулоза в съзвездието Орион към опашката и каза: „Това е милион пъти по-голяма Вселена от нашата видима Вселена". Показа ни Млечния път, в който се виждаха като прашинки планети и слънца, големи колкото нашата планета земя. Един път надвечер съм на по­лянката и съзерцавам облаците. Учителят застана до мен и аз споделям: „Колко е интересен шрифта на облаците!" Той ме погледна и каза: „Един ден вие ще следвате специална Школа, в която ще учите езика на облаците". Имаше много срещи на Изгрева под звездното небе с Учителя. Тук ние се чувствувахме като прашинки от безкрая на Вселената. Имахме усещането, че възприемаме небето над Изгрева като начало и край на цяла­та Вселена, която бе сътворена от Духа на Битието, защото тук при нас бе Всемировият Учител Беинса Дуно, който бе повелител на тази Вселена.
  16. 27. МОМЧЕТО ПЕТЪР ПРОГОВАРЯ, ЗА ДА ПРОРОКУВА През време на Школата ние заварихме възрастните приятели, които съпътствуваха Учителя от началото на века до 1922 г., когато ние младите дойдохме при отварянето на Школата. В разговорите си те някой път ни раз­правяха събития или случки от онези времена. Споменаваха и някои неща за семейството на Учителя и за баща му дядо поп Константин Дъновски. Някои от тях го познаваха и бяха разговаряли с него. Но това бяха откъслечни данни. Жалко, че никой от нас не се сети да запише всичко това и да го раз­каже както трябва, защото Учителят пред нас младите не говореше за сво­ето семейство, детство и юношество. А това можеше да се събере от съвре­менници на Учителя, от Негови сродници, близки и роднини. Рождената сестра на Учителя се казваше Мария. Тя често беше гост на Изгрева и понякога ние младите я разпитвахме и тя ни разказваше някои неща от ранните години на брата си Петър. Учителят за тях не беше Учител, а беше Петър. За нея той беше рожден брат и толкоз. Думаше Му и се обръ­щаше към Него така: „Петре, кажи! Петре, направи! Петре, дай!" И все от то­зи род. Не можеха да прескочат родовата си бариера. А Учителят освен Мария, рождената Му сестра, имаше и още един брат, който ние не познавахме. Ето какво съм чувала лично аз от сестра Му Мария за своят брат Петър. Учителят или Петър, като малко дете е бил с много деликатно здраве, бил слабичък, но физически строен. Било е повечето мълчаливо дете. Когато е дошло времето да проходи е проходил по-късно. Когато е дошло време да проговори, не е проговорил. Отначало е казвал срички, но после е спрял. Мълчал е и не е искал да говори. Отначало са сметнали, че няма да говори изобщо и така щял да си остане. Защо ли? Защото минали три години, после четири години, пет години и дошла шестата му година. Един път майка Му Добра, съпруга на дядо Константин Дъновски и дъщеря на чорбаджи Атанас от с. Хадърджа, а сега село Николаевка, е била на нивата. Обикновено жените са ставали сутрин рано и са вървели да стигнат рано на нивата и да копаят на ранина, когато слънцето още не ги е припекло. Вкъщи останал малкия шестгодишен Петър с баба му, която го е наглеждала. Дъщеря й Добра била на нивата, а тя е била у дома, където е готвела гозбите и оправяла къщата, по едно време както си играел, както обикновеному, малкият Петър се обърнал към баба си и казал: „Бабо, направи ми люлка". Тя се втрещила, понеже до тогава всички са смятали, че той няма да проговори и ще си остане ням. Баба се разтичва, връзва му люлка, люлее го, разпява се и започва песен да му пее. Голяма радост е било за нея, че внука й проговорил пред нея самата. Като се върнали от нивата била голяма радост, че било песни и накрая троп­нали по едно хорце. Това нещо го е разказвала майка му Добра на собстве­ната си дъщеря Мария, а сега баба Мария го разказваше на нас. Разказваше на нас, учениците от Школата на Учителя. Друг случай. За пръв път решили да заведат Петър на нивата. По това време било жътва, жътварите жънели, мъжете след тях връзвали снопите. Станало към обяд и малкия Петър изведнъж отишъл до положените вече за кръстец снопи, покачил се на един от снопите и извикал: „Селяни, прибирай­те снопите, защото иде буря!" Всички се смаяли и само се огледали. Небето ясно, няма облаче, а детето на дядо поп, което до вчера беше нямо и не мо­жеше да говори и сега е проговорило и плещи какви ли не глупости и измислици. Продължават да работят и да не обръщат внимание. Но майка му Добра била толкова още поразена от това, че сина й проговорил най-сетне и решила да изпълни това негово желание. Решила да не му разваля хатъра, да не би да се разсърди и да вземе отново да спре и да не говори. Тогава какво ще прави? Та тя още не се е нарадвала от това, че детето й е проговорило на шест години. И понеже била стопанка на дома, дъщеря на чорбаджи Атанас, тя била новата чорбаджийка, затова обръща се към жътварите и нарежда да спрат жътвата. Наредила им да съберат снопите, а те не са били малко и за­почнали да ги правят на кръстци. Подреждали кръстците и накрая ги подре­дили както трябва. А другите селяни от полето гледали как жътварите на дядо поп спрели да жънат и в никое време подреждат снопите на кръстци. А това се правело при мръкнало време, когато за деня привърши жътвата. Поглеждали съселяните, усмихвали се, па си рекли: „Е, нали проговори сега на дядо поп момчето, дойде време да му вървят и по гайдата". Снопите били положени на кръстци. Те се полагат така, че класовете се затискват от след­ващия сноп така, че ако вали дъжд или бие град, да не се може да ги очука. Така се запазват класовете на житото. Таман свършили и кога вдигнали глави, небето почерняло от облаци. А не минало дори един час от предупреж­дението на момчето Петър. Задухал силен вятър, започнала буря, че дъжд, че градушка, цяло бедствие. Прибрали добитъка под крушата, а те жътварите се скупчили под каруците, за да се пазят от градушката. Останалите съселяни, които се усмихвали и подигравали на момчето на дядо поп, били обрулени и нивите очукани до зърно от градушката. Нямало по-щастлива майка от Добра, че синът й най-сетне проговорил и на нея, и на селяните. Проговорил на ония, които имали уши да слушат и които искали да слушат. Друг случай: Аз съм го слушала от сестра му - баба Мария, но същия случай го разказваше и Иван Антонов, който Влад Пашов записа. Но аз ще го разкажа така, както го чух от баба Мария, която бе рождената сестра на Учителя. Баба Мария е била десет години по-голяма от Учителя. И когато е била момиче се е грижила за него. Така са правили всички по-големи момичета с малките си братчета. Но расла и пораснала, замомела се, станала мома на 18 години и дошло времето да се помисли да й се намери мъж и да бъде омъжена. Дядо поп Константин Дъновски по ония години не е бил случаен чо­век и цяла Варненска околия го познавала, че дори и в Истанбул. Поради борбите, които той е водел срещу гърците за правото да имат българско учи­лище и църковната служба да се води на славянски език е бил уважаван. Това нещо той го сполучва и открива първото българско училище в село Николаевка и за пръв път чете на славянски църковната служба в новооткри­тият параклис в собствения си дом и в църквата „Св. Димитър" във Варна. Така, че дядо поп решил да потърси годеник за своята 18-годишна дъщеря Мария. Както решил, така и намерил годеник и така поканил годежари у дома си. Решил дядо поп да я сгодява за един богаташки син. Но Мария не го харесвала, понеже тя си е имала друг, когото харесвала и тайно му се била нарекла да му бъде годеница и жена. Казала на баща си, че си е имала друг на сърце и че друг ще си избере и за друг ще се омъжи. Но дядо поп бил твърд и казал, че неговата дума на две не се троши, а се изпълнява точно, не само от българи, не само от гърци, не само от турци, но от ходжи и паши и че думата му се чува чак до Истанбул, та дори на най-голямата чаршия в Истанбул. Казал това и това не било лъжа. Но Мария отказала. Но все пак те я натикали в стаята на годежарите, за да бъде огледана и да послуша техния разговор. На нея й дотегнало да слуша разни приказки, излезнала от стаята и влезнала в една друга стая, за да се наплаче. А това била стаята където малкото момче Петър си учил уроците като ученик от второ отделение. Като влязла Мария в неговата стая тя се хвърлила на кревата, захлупи-ла си лицето с двете ръце и започнала да ридае. Петърчо я запитал: „Како, защо плачеш?" Тя нищо не му отговорила, понеже смятала, че той е още де­те и не може да разбере какво става с големи хора, когато са моми и когато дойдат годежари да ги сватосват и уговарят. Но понеже дошло време, че трябва да отиде пак при годежарите, за да им се представи на изпроводяк, то тя си избърсва сълзите и се запътила нататък в другата стая, където са били сватовниците. Но между двете стаи имало малко килерче, което съединявало двете стаи. Отгоре на тавана му били накачени и били провесени много спли­тове от царевица. Така се е сушела и запазвала царевицата. Когато се обели царевицата, шушулите не се откъсват, а се заделят и чрез тях се заплитат и други мамули на сплит. Обикновено се заплитат от 20-50 царевици и става го­лям сплит около два метра. Същият сплит след това се прехвърля върху ня­коя греда и така виси цяла есен и цяла зима, докато му дойде времето да го свалят и да го рубят на палешник на зърна. Така че много сплитове от такава заплетена царевица висяла и провисвала от гредите на това килерче. Като преминала Мария от едната стая в другата, една плетеница от царевицата се скъсва и пада зад гърба й. Тя се стреснала, извикала от уплаха, обърнала се и като видяла каква е работата започнала да събира бързо царевиците, за­щото ако ги видят сватовниците ще кажат, че тук живее мома мързелива и мома неугледна и мома, която не е за сватосване и женитба. Бързала да ги събира, слагала ги е в скута си, а през това време на прага се показал мал­кия Петър и казал: „Како, не се плаши и не се тревожи. Така както се разту­ри и се скъса и падна тоя сплит от тавана зад тебе, така ще се разтури оная работа дето я гласят в другата стая за гдето си тръгнала и тя ще остане зад тебе, а ти ще си вървиш напред по твоя път". Тя не му обърнала внимание на тези момчешки думи изречени по никое време и казани за някакви си царевици. Помислила си, какво знае той, какво става в оная стая и какво ста­ва с мене, че щяло да се разтури и след това всичко да се оправи. Влезнала в другата тая и пред всички й било съобщено, че тя е вече сгодена за богаташ­кия син, който не го е имало и не е бил в тая стая, а годежа се обявил от ба­ща й и от годежарите. Приела всичко това, нямало какво да прави, но в себе си решила, че тя няма да се остави току-така да правят с нея каквото си ис­кат разните там годежари. На следващия ден, тя чула и получила вест, че он­зи момък, когото тя харесвала и комуто се е врекла да се сгоди за него и да тръгне подир него, бил пристигнал от Румъния, където бил известно време по работа и по търговия. Както й донесли вест, така и тя изпратила вест до него и вечерта тя избягва с него. Пристанала му. По ония времена българите са допускали и такъв начин за омъжване. Освен чрез сватове и годежари и уговаряне, има и още други два начина. Единият начин е било да откраднеш мома и тогава близките й отиват и я питат: „Ти иска ли да те откраднат?" И когато момата каже „искала съм", въпросът се уреждал със сватба и родите­лите присъствуват на сватбата. Но когато откраднатата мома каже „не съм искала", тогава откраднатата мома не може да се върне при бащата. Тя се омъжва за този, който я е откраднал, но родителите не присъствуват на сватбата. Чак когато се народят внуци, тогава съществуват и има порядки и начини как да става сдобряването. Другият начин е когато момата бяга от родителите си, не иска да се подчини на волята на родителите си, за да бъде омъжена за друг и пристава на онзи, който е на нейното сърце. Това прави и Мария. Пристава и избягва със своят любим. Дядо поп няма какво да прави вече, примирява се и когато се раждат внуците му се сдобрява, така както му е редът и какъвто е обичая от памти века. Така пророчеството на малкия Петър изречено след разкъсването на сплитовете от царевица се сбъднало. След заминаването на Учителя, през 1945 г. Братството издири наследниците на баба Мария и те получиха една голяма сума пари за времето си. С тази сума пари беше откупено от наслед­ниците на баба Мария правото на наследство, което те имаха от техния вуй­чо Петър Дънов. Това беше правото за издаване на беседите на Учителя след Неговото заминаване. Бележка на редактора: Баба Мария от брака си с протестантския евангелист Петър Стамов имаше 4 дъщери и един син. Единствено само една от дъщерите на име Люба стана последователка на Учителя, т.е. на вуйчо си. Заминаването й от този свят е описано в „Изгревът", том II под N 165, на стр. 292. Непосредствено след това Учителят изпраща писмо до Люба, което прилагаме. Люба Чекалова София Любезна Люба, Майка ви си замина, за да си почине. Тя прекара добре живота си и се­га й остава да започне новия живот на Любовта. Ходете по нейните стъпки, носете нейните добри чувства. Пожелавам на тебе, на Юрдана, Добра, Ана и Костадина добър живот. София, Изгрев Свещеният подпис 25.декември 1940 г.
  17. 26. САМО ПРИЗВАНИТЕ БЯХА НА РИЛА СУЧИТЕЛЯ Когато отивахме на 7-те Рилски езера, отначало опъвахме палатките си на западното хълмче преди моста. Палатката на Учителя беше над моята. Веднъж както бях седнала до клека и до палатката си, Учителят мина покрай мен, спря се и ми каза: „Сестра, вашето идване тук е в резултат на дейността на много ангели, които Ви обичат". Станах и стоях като вцепенена от тези ду­ми на Учителя. Мислено се пренесох към Габрово и видях пред себе си всич­ки препятствия, които излизаха и се поставяха пред мен, само и само да ми се попречи да дойда на Рила. И изневиделица всички прегради падаха една след друга, но в последният момент, когато бях изстрадала всичко и бях из­държала до края. Знаех, че имам поддръжката и помощта на Учителя измо­лена чрез молитви, но никога не предполагах, че за мен са заангажирани много светли същества. Благодарих им и бях в молитвено състояние много дълго време за този случай. При една разходка към третото езеро с Учителя, към нашата групичка се присъединиха няколко туристи. Те минаваха много рядко тук. Поразговориха се с Учителя и помолиха да ги изведем към петото езеро. Учителят остана с групичката, а аз ги придружих до горе, показах им пътя, посочих им езерото и се върнах. Когато се завърнах в лагера Учителят ме запита: „Какво си говорихте?" Аз казах, че на туристите много им е харесал лагера при нас и като се завърнат в София възнамеряват пак да дойдат за по-дълго време при нас. Учителят отговори: „Тук могат да дойдат само тези, които имат разрешение от Небето! Тук идват само призваните от Бога!" Обикновено, когато минаваха случайни туристи, те минаваха през лагера, на­шите ги посрещаха, бяха вежливи. Всички се опитваха да им покажат чудо­дейната сила на общия братски живот на планината и идеите на Учителя. Може би не сме били добри образци, защото едва ли от тези туристи, докол­кото си спомням, някой да се е приобщил към Братството. През цялото вре­ме на лагеруването ни, аз изчаквах дали онези туристи, които приведох до петото езеро ще се върнат отново при нас. Те не се върнаха. Разбрах, че те бяха само обикновени туристи. За да дойдат тук при нас трябваше да имат разрешение от Небето. Те го нямаха и затова не дойдоха. Този закон го за­помних много добре и затова бях много резервирана когато наши приятели най-възторжено се опитваха да привлекат и приобщят странични хора към братския живот. За мен това бе изключено. Аз помнех думите на Учителя и проверих лично този закон следващите 30 години след заминаването на Учителя. При мен идваха много хора и преминаваха много хора. Аз работех с всички. Доверявах се и споделях с всички. Но само онези, които имаха раз­решение от Небето и бяха призвани за това, можеха да свършат онова, ко­ето ние не можахме да свършим и да продължат Делото на Учителя, защото те са призвани не от земни человеци, а имат разрешение от Небето и са призвани от Бога да свършат една работа за Божието Дело. Понякога играехме Паневритмия на полянката под връх „Харно, ми е" -над езерото на „Чистотата". Обикновено преминавахме по склоновете по ед­на крива пътека и след 30 минути излизахме на една голяма поляна. При ху­баво време тук се чувствувахме в едно с всички езера вкупом. След Паневритмия Учителят ни заведе на езерото на Чистотата, накара ни да съ­буем обувките си и да натопим краката си във водите на езерото. Водата бе студена, макар че беше месец август. Но това бе една задача, която трябва­ше да изпълним. Под Негово ръководство плискахме с ръце, загребвахме с двете ръце водата пред краката си, които бяха потопени до колена в езерото и плискахме навътре към езерото. С плискането произнасяхме формули, ко­ито Учителят ни даваше и казваше в момента. Когато излязохме и се обухме, Учителят с дълбок поглед погледна всички ни и каза: „В този момент присъст­вуват посветени и адепти от Хималаите и филмират нашия живот тук. Един ден ще се видите на този филм". Ние бяхме ощастливени от това изживяване с плискането на водата. Оглеждахме се, взирахме се наоколо, но нашите очи и сетива виждаха само човешките ни тела и нищо друго. Другото, което виж­даше Учителят, ние не виждахме и не можехме да усетим. То бе в едно друго поле, непознато нам за нашите сетива, а също и за една епоха, идваща, ко­ято трябваше да дойде и която също бе непозната нам. За утешение на прос­тосмъртните и за нас самите, то нашите приятели фотографи заснеха тази задача със своите апарати и вие можете да видите на снимки днес как ние като верига сме заобиколили езерото и плискаме с ръце водите му. Тези фотографии са за вас. А за адептите от Индия има други заснети неща от едно друго измерение, което е невидимо за нас и непонятно за нас. Но за нас ос­тана живият живот, който се вля в нас като опитности и преживявания на уче­ниците с Учителя на 7-те Рилски езера.
  18. 25. БОЖИЯТА ПРАВДА, КОЯТО СЕ ВЪЗЦАРИ В ГАБРОВО След големи настоявания пред съпруга си Юрдан, ние си построихме къща на два етажа достатъчно голяма и обширна с много стаи. Бяхме пред­видили гостна стая, хол и една голяма стая, която бе определена за събрания на Братството в Габрово. По онова време във всички градове имаше братски кръжоци, където по определен график и спуснат наряд от Изгрева четяхме беседи от Словото на Учителя, пеехме песни, правеха се молитви. В тази стая беше сложено едно много хубаво немско пиано. Аз можех да свиря ху­баво на цигулка и добре на пиано, така че песните на Учителя имаха винаги съпровод и се изучаваха с пиано или цигулка. Имаше и други, които свиреха на цигулка. Аз бях основата на тази дейност и в моя дом се събирахме на Школа. Получавахме редовно писма и новини от Изгрева, така както и аз хо­дех редовно няколко пъти в годината в София. Веднъж получих видение, че Учителят ще дойде в Габрово, че ще влез­не през тази врата в моя дом, ще се насочи към онзи ъгъл, че ще седне на то­зи стол и т.н. Тази мисъл се вгнезди в съзнанието ми и работеше усилено. Наистина след известно време Учителят дойде в Габрово, влезна в дома ми, мина през същата врата, която го видях в моето видение и направи същите движения, същата походка и отиде та седна на същия стол в онзи ъгъл. Всичко се изпълни точно на яве, както бе във видението, което ми се даде. Не се изтърпях и казах това на Учителя, че за Неговото идване аз съм предупре­дена от Небето и за всичко това как ще влезне и къде ще седне. А в стаята имаше десетина стола, а Той седна на стола в определения от видението ъгъл. Учителят ме погледна и се усмихна утвърдително и доброжелателно. Имах вече не една опитност и знаех вече добре какво е видение и какво е Учителят. А това не е малко за ученика - да познаеш Учителя. По онези години Учителят трябваше отново да дойде в Габрово. Аз смятах, че не е достатъчно само Учителят да посети моят дом и да говори на 15-20 приятели от местното Братство, а че трябва да говори на гражданство­то на града Габрово. Така сметнах и реших в себе си, че Той трябва да гово­ри в големия салон на читалището в града, като щяхме да разгласим пред на­селението за беседата на Учителя. Направих постъпки за отпускане на сало­на като уведомих, че ще платим наем за салона. Те ме познаваха много добре, знаеха, че съм от Бялото Братство и знаеха още много добре, че съм платежоспособна и освен това съм дъщеря на фабрикант и съпруга на още по-голям фабрикант. За тях аз не бях случаен човек и щях да ги възнаградя и заплатя както трябва за салона. Но ръководството на читалището отказа. Други сили и фактори в града им внушиха за възбрана и непозволение да го­вори Учителят на публично място. Така и стана. Учителят дойде отново в Габрово, отседна у нас, държа ни една беседа, пяхме песни и прекарахме до­волни и щастливи, че Изгревът от София бе се преселил за един-два дни и в Габрово. Всички приятели бяхме в едно възвишено усещане за присъствието на Духа Господен. Дори когато Учителят бе у дома аз направих нови постъп­ки пред ръководството на читалището за отпускане на читалищния салон за беседа на Учителя. Смятах, че присъствието на Учителя ще помогне да полу­ча салона. Но искам да призная, че аз това реших да го направя самоволно, без да се допитам до Него. Отидох в читалището и какво да видя, бяха се събрали всички на някакво съвещание, че освен управата на читалището, имаше още 10-15 човека, които бяха нещо като настоятелство на читалището. Влезнах и най-официално пред всички поднесох молбата си и казах причината, защо искам да наема салона. Отказаха ми. „Не разбирам защо ми се отказва." Обръщам се към мнозинството. А оттам дойде следни­ят отговор: „Вие не разбрахте ли най-сетне, че тук в читалището и в града ня­ма място за г-н Дънов." Аз се изненадах и без да искам им изстрелях отговора. Той дойде внезапно у мен и аз го изговорих без да се усетя и без да съзнавам, че това изчезна от моята уста: „Напротив, в този град има мяс­то за г-н Дънов и в този салон има място. Но както виждам някои от вас ня­мат място нито в този салон, нито в този град. А за това ще се убедите в най-скоро време". Казах това, обърнах се и им тръшнах вратата. Тя се затвори с трясък. И какво се случи по-нататък? Случи се най-неочакваното за мен. В най-кратък срок от три месеца всички от ръководството на читалището си заминаха. Погребенията им бяха през седмица. Веднъж един от читалищните деятели ме спря и ме пита: „Извинете, това което ни казахте на времето в са­лона за всички ли се отнася, които бяхме там или само за ръководството на читалището?" Пита ме човекът, целият трепери уплашен, а аз не разбирам за какво той ми говори. Накрая той ми разказа всичко, повтори моите думи и пророчеството, което съм изказала, че място за г-н Дънов в този град има, но за присъствуващите от онова заседание няма място в града. Тогава пред очите ми се разкри картината на пророчеството и разбрах, че друг някой бе­ше влезнал в мен и беше пророкувал чрез мен. Тогава аз направих сметка, че петима от тях си бяха заминали през седмица. А от ръководството беше останал още един.о Казах му: „Според пророчеството има да си заминава още един. А другите, вие сте свободни, но трябва да засвидетелствувате за това пророчество на останалите в града, че то бе изречено и че то бе изпъл­нено така както трябва". Той засмян и зарадван се спусна да ми целува ръка и да плаче. „Значи, ние останалите ще оживеем?" „Ще оживеете, за да бъде­те свидетели и да разказвате на всички останали за съдбите человешки и за Силите Господни". Онези человеци от ръководството на читалищния салон се опитаха да спрат и бяха спрели Божественото Слово да се изсипе над този град като благословение. Когато се спре да тече Божественото, то спира да тече първо в онези, които възпират и се противопоставят, защото това са скачени съдо­ве на живота и това е брънка от веригата, през която тече животът. Разкъса ли се веригата и ако спреш да протече Божественото чрез тебе, то друг ще спре да тече в тебе животът. Защото ти си част от веригата. Ако ти спреш, ти си причината Божието благословение да не премине у другите чрез законите на веригата. Ти си виновен пред другите. И тогава идва Божията правда, ко­ято трябва да възстанови закона и хармонията в живота. Аз бях свидетел и очевидец как това се извърши в Габрово. И други видяха и оцениха по дос­тойнство всичко това.
  19. 24. ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ИСКАШЕ ДА РАЗТУРИ И СПРЕ ПАНЕВРИТМИЯТА Бяхме на лагеруване на 7-те езера на Рила. Моят съпруг Юрдан ме пус­каше сама, защото знаеше, че там съм с Учителя, а той имаше доверие само на Него. Аз имах хубава самостоятелна палатка. Обикновено след Паневритмия, аз тръгвах сама да се разхождам по планината. Обикновено тръгвах да се изчаквам направо към скалите като планинска коза и се кате­рех по-добре дори и от алпинистите. Бях млада, силна и пъргава. Имаше места, където се изчаквах сама и никой друг не смееше дори да погледне натам, където се бях изкачила. Приятелите замираха от страх. Говореха за моите подвизи, а на мене ми беше приятно да слушам това. А че постъпвах безразсъдно, аз и не подозирах. Веднъж се катерех направо по една скала. Беше много трудно и няколко пъти можех за миг да се откъсна и да падна в пропастта. Точно по това време Учителят взима бинокъла си и го насочва към същата скала, търси ме, съзира ме в окуляра на бинокъла си и пита останалите: „Кой ще бъде там на скалите освен Цанка" после го подава на приятелите и те ме следят като движеща се точка по скалите. Като се върнах след големите си премеждия този ден, казах.-на Учителя, че съм се качвала горе по скалите само с молитва. „Това те и спаси", ми каза Той. На другия ден Учителят ни забрани да се правят изкачвания по скалите, а да се минава по заобиколен път и по оформени пътеки. А моето тибетско естество ме тег­леше към висините, дори към езерата. Не е имало езеро, в което да не съм се къпала.макар че водите бяха ледени, студени и през лятото. Бяха изминали няколко дни от построяването на лагера. Беше дошъл съпруга ми Юрдан Екимов на 7-те езера сам, за първи път. Смятах, че най-накрая беше дошъл и той, да бъде с мен в братския живот на Рила. Но се ока­за противното. Какво му бяха говорили или писали срещу мен не зная, но той беше дошъл изпълнен с ревност и искаше да се върна веднага в Габрово. А бяха минали само три дни, лагера бе готов, направен, палатките опънати и животът на Рила бе започнал, който водехме всяка година по един и същ начин. Юрдан идва при мен и направо казва: „Ако не се върнеш в Габрово, аз ще се хвърля от скалите и ще се разкъсам на парчета. Ще спра вашата Паневритмия и ще разтуря лагера, защото аз съм оставил писмо в Габрово, на което съм написал, да се прочете след моята смърт. И като причина за смъртта си аз обявявам Братството и всичко това ще се стовари върху Учителя. Край. Избирай сама. Или слизаш веднага с мен или ще ме видиш разкъсан долу на скалите. И после да му мислите!" Отивам при Учителя и му разказах всичко. Той посъветва големия ми брат Борис да му говори. Той му говори, но Юрдан си знаеше своето и не отстъпваше. Аз знаех, че щом той сега не отстъпва и чрез думите на Учителя, то трябва аз да отстъпя, защото бях сигурна, че той ще се хвърли от скалите, за да развали целият лагер. А за писмото оставено в Габрово изобщо не се и съмнявах. Знаех, че беше го написал. Знаех, че той беше решил на всяка цена да изпълни заканата и зап­лахата си срещу мене и Братството. Беше пощурял и обезумял от ревност. Тогава аз си взех само личния багаж и оставих всичко горе като палатка, храна, дрехи и други неща приготвени за летуването на планина. Тръгнахме си пеш до Самоков без да му говоря, а това е 6-7 часа път. В Самоков ме пи­та какво искам да си купя, а че той щял да го плати. А представете си, че през целия си брачен живот той ми е купил само една носна кърпичка. А той бе един от най-богатите фабриканти в Габрово. Той не разполагаше с пари, а боравеше и през ръцете му минаваха милиони левове. А аз всичко си бях спечелила с ръцете си и с ръцете си се издържах - себе си, че и семейството, в което домувах. Отказах категорично. Бях мълчалива и вбесена. Бях непри­мирима и не можех да му простя, че по такъв начин ме свали от Рила. Пристигнахме си в Габрово и наистина на масата в стаята ни ме посрещна написаното и оставено писмо на Юрдан, което трябваше да се прочете след ' неговата смърт. Аз го взех, разпечатих го и прочетох точно туй същото, с ко­ето той ме бе заплашил на Рила. Захвърлих му писмото в очите и му казах: „За мен ти си мъртъв! Край!" След една седмица с Юрдан в собствената му фабрика, когато минавал покрай машините с него се случила злополука. Беше му счупена едната ръка, ключицата, имаше изпотрошени ребра и беше поставен целият в бин­тове и шини. Докарах го и го положиха на легло. Питам го: „Ти сега разкъсан ли си или си мъртъв?" Отговаря ми: „Сега аз съм разкъсан. Но нали ти беше ми дала да прочета в една беседа трите заповеди на ученика. Първата от тях е да обичаш Бога, втората - да обичаш ближния с, а третата - да любиш врага си". Беше ме яд на това, че той успя да намери начин да се измъкне и този път чрез цитат от Словото на Учителя. Но нямаше как, аз не можех да се из­мъкна както чрез втората заповед, защото му бях законна съпруга, както и чрез третата заповед, защото трябваше да любя врага си. И така той беше шест месеца на легло, та аз му бях болногледачката, която се грижи за ближния си по втората заповед на Учителя и бях онази, която трябваше да люби врага си по третата заповед на Учителя към ученика. Но след 10-15 дни аз не изтърпях и му казах, че отивам нарочно за няколко дни на Изгрева в София, да се срещна с Учителя и да го питам за неговото състояние и положение, дали ще го бъде или няма да го бъде. Говорих му направо, това му хареса и той се съгласи да замина за Изгрева. Аз съм пред Учителя и му разказвам всичко каквото се случи. А Учителят ми отговаря: „Това му се случи, защото горе на Рила заплашваше Братството, искаше да спре Паневритмията и второ искаше да разтури лагера и трето, той те отдели от лагера и те смъкна долу в града. Горе не се разкъса на скалите, но долу пък го разкъсаха нашите. Нашата охрана е по-силна. Нашата охрана е огън всепояждующ. Това е огън, който вечно гори, вечно се възстановява, не изгасва никога и всичко, което е отвън и отвътре изгаря". Аз сведох глава. Сълзи ми се отрониха от очите, целунах ръка на Учителя и обратно пристиг­нах в Габрово. Съпругът ми лежеше на кревата, измъчен и очакващ ме: „Какво каза Учителят? Ще оздравея ли, ще ме бъде ли?" Аз му предадох целият разговор с Учителя. Той мълчи, сърдит е, недоволен е от всичко - и от себе си, и от мене, разбира се и от Учителя. Аз бях безкрайно доволна, че случаят се раз­реши така. Цели шест месеца бях болногледачка, а той пъшкаше и охкаше на глас. Болеше го много, но и охкаше много, дори и силно. С това искаше да покаже, че срещу него е извършена неправда. Като болногледачка аз си из­държах изпита по втората заповед - да обичам ближния си като себе си. По едно време ми казва: „Ами къде ти е третата заповед, къде ти е любовта към врага" Отговарям му: „Сега идва момента да изпълня и тая заповед". Той ве­че може леко да седи на кревата. Аз отивам в другата стая, донасям цигулка­та си и от пет месеца като болногледачка за пръв път почвам да свиря песни на Учителя. След половин час свирене, той ме пита: „С това ли се започва любовта към врага?" Отговарям му: „С това се започва, но се продължава с не­що друго". „Я да видим и покажи какво е това другото?" Той се облизва и очи­те му святкат като на котарак. Аз отивам в съседната стая, връщам се и му поднасям една беседа от Учителя. Казвам му: „Само с Божието Слово човек може да нахрани врага си и само чрез него и с него започва любовта на уче­ника към врага си и към Бога!" Той ме гледа втрещено. След няколко часа аз му поднасям редовните блюда с храна на леглото. Казвам му: „Преди два ча­са ти донесох беседа и духовна храна за душата. А сега ти нося храна за фи­зическото ти тяло.А след това съм ти приготвила друга храна". Той ме гледа учудено и кимва с глава, че е разбрал. След като прибрах посудата от легло­то аз взех цигулката, застанах пред него и започнах да му свиря песни от Учителя. Като свърших казах така: „Този концерт бе за теб от ученика съг­ласно третата заповед, защото песента на Учителя в даден момент се изви­сява и става молитва. През цялото време аз съм се молила да оздравееш по-бързо и ти да си гледаш твоята работа и на края да ме оставиш на мира и аз да си гледам моята работа. А моята работа е да изпълнявам трите заповеди на Учителя към ученика, които ти така добре си запомнил и които следеше цели шест месеца дали ги изпълнявам". След този случай Юрдан не смееше вече да ме спира за Рила. Летувах безпрепятствено, без никакви забележки от него и противодействия. Но за идването ми всеки път на Изгрева продължаваше да се води с мене генерал­но сражение. След като оздравя, отивам при Учителя да Му благодаря за съветите, а Той ме посреща с думите: „Според тебе коя е по-голяма заповед? Да обичаш ближния си или да любиш* врага си?" Аз се стресвам и почвам да плача пред Учителя. След малко ф успокоих и вдигнах очи към Учителя: „Е, рекох, да чуем сега и отговора?" „Най-голямата заповед е да любим Бога и да изпълняваме и трите заповеди на Учителя към ученика." Учителят каза: „Точно така! Сестра, вие правилно разрешихте задачата си и този път!" След много години когато Изгрева бе разрушен и Паневритмията спря­на и забранена, пред мен винаги изпъкваше този случай, когато един човек искаше да разтури и спре Паневритмията. Знаех закона. Но ще дочакам ли да видя как действува закона на Божествения огън, който е всепояждующ и гори отвън и отвътре хора, общества, държави и империи. Ако не аз, то вие след мене ще проверите това. Аз вече го проверих. Бележка на редактора: След 1989 година живите останали от разру­шения Изгрев го провериха. Беше точен и верен!
  20. 23. ТЕЛЕГРАМАТА, КОЯТО ЗАЩИТАВАШЕ МОРАЛА НА ИЗГРЕВА Аз съм пристигнала на Изгрева, срещнала съм се с Учителя и с приятелите. С тях общувам така, както е прието - по братски и по сестрински. Моето поведение в София е безукорно. Старая се да бъда чиста и изрядна в отношенията си с всички, защото при всяко идване тук имам неп­риятности и скандали от Мария, която беше станала съпруга на брат ми Борис. Те криеха от нас, че са се оженили, но приятелите бяха подшушнали, че са се оженили и то в църква, което бе недопустимо за ученици от Школата. През това време църквата бълваше змии и гущери срещу Школата на Учителя и приятелите, които трябваше да сключват брак го правеха това чрез гражданските бюра в общините. Аз лично отидох във въпросната църква и проверих и намерих имената им вписани в регистъра за бракосъчетание. Това беше голям удар за нашето семейство и огорчение за всички приятели, понеже всички разбраха, че са се венчали в църква, макар че криеха от нас за това. Освен това аз знаех какво представлява моят съпруг в Габрово и как ме пускаше да дойда сама на Изгрева след като бяха преминали големи бит­ки и сражения с тамошния змей в Габрово. Затова всичко ми беше ясно до всички подробности, какво трябва да бъде моето поведение на Изгрева и аз бях внимателно със себе си и с другите. Но ето, че в Габрово се получава телеграма от София и по-точно някой от Изгрева я бе подал и тя бе пристигнала в Габрово, в провинциалния град. Служителите в тамошната поща я бяха прочели на глас, бяха я коментирали дълго, бяха я прочели на пощенския раздавач, а той трябваше да я връчи на моят съпруг Юрдан. А съпруга ми Юрдан я държи в ръцете си и чете телеграмата: „Ела веднага в София, защото Цанка разваля друго семейство и ще разбие и твоето". Юрдан чете, препрочита, държи телеграмата и пог­лежда пощальона. А онзи му се хили и му се смее, защото знае какво пише там. Юрдан беше много ревнив, но никога не е имал повод за скандали от то­зи род. Ами сега, целият град Габрово знае за моята изневяра и че съм вече разбила и друго семейство. Това е позор! По-голям позор в един провинци­ален град от този няма. Позор и отчаяние, което се сменя веднага с ярост. Юрдан пристига веднага побеснял на Изгрева, придружен от своята „небесна орда на Чингиз хан". Да, небето след неговото появяване на Изгрева почер­веня в тъмно червено. Промени се аурата на Изгрева моментално. Приятелите ги виждах как треперят външно и вътрешно от развихрилия се скандал, защото той размахваше телеграмата наляво и надясно и се закан­ваше да се разправи окончателно с всички на Изгрева, но първо щял да поч­не с мене. Аз стоях като замаяна и изненадана. Бях безпомощна в този момент. Не зная как биха се разиграли тези събития по-нататък. Всички от Изгрева бяха възбудени и се получи цяло брожение. Едни вървяха насам, други сновяха натам. Получи се едно хаотично движение по целият Изгрев. Тогава Учителят извика една от стенографките и им нареди и те трите стенографки отидоха при онази сестра, която бе изпратила телеграмата в Габрово. Сестрата се изненада, че е разкрита, но когато стенографките й казаха, че Учителят ги изпраща и то трите при нея, тя се успокои. Бяха й предадени ду­мите на Учителя, че онова, което бе писала в телеграмата първо не е вярно и второ, че не е така. Тази загрижена сестра за морала на Изгрева беше ста­нала също жертва на сплетните и клюките, които се отправяха срещу мен. Сестрата не можеше да повярва на трите стенографки и за поръката на Учителя. После същата сестра се срещна лично с Юрдан и бе му съобщила, че лично тя е изпратила телеграмата. Освен това му съобщи, че била се заблудила, за което се извинява и че много, много съжалява. Юрдан се изненада, че лично му се явява авторът на телеграмата и че сега твърди, че е сбъркала. Той не беше свикнал на такива неща. При него или едно нещо е вярно или не е вярно! А междинни неща при него няма! Това нещо още пове­че го възмути от изгревяните - жителите на Изгрева. Но ордата с червеният облак се успокои и усмири. Накрая се разнесе. Не зная какво би станало с мен ако не беше Учителя и ако не бе се намесил. Той нямаше да се спре пред нищо. Щеше да ме убие насред Изгрева. Бях сигурна в това. А когато се върнахме в Габрово, всички ни оглеждаха и разглеждаха и особено мен, за­щото бях му изневерила и бях човек, който разваля при това дори и чуждо семейство. А аз живеех в този град. А най-тежко бе за Юрдан. Всичко от гра­да знаеха за телеграмата и за моята изневяра и се чудеха как може такъв мъж като него да се остави да му се качват на главата и да го правят на пос­мешище пред всички. Това го чух лично с ушите си, дори една от доброжела­телките на Юрдан подметна: „Сестро, моли се и чукай на дърво такава на­паст и такова чудо да не ти дойде до главата. Дойде ли ти, да знаеш отърване няма". Така че това бе за Юрдан жесток изпит. Аз това го съзнавах, но нищо не можех да направя в момента, но бях готова за борба. Защо ли? Защото преди да си тръгна от Изгрева отидох при Учителя и го попитах какво да пра­вя като се върна в Габрово, за да мога да си спася кожата от змея. Учителят ми каза: „Сестра, змея се укротява само с музика. Свирете им!" Така, че аз бях готова да се боря със змея, но нямах още повод за това. А поводът дойде следващия ден. В дома, в който живеех имаше етърви и зълви и снахи - и всичко накуп. На следващият ден бяха застанали три от жените, млади булки, оженени от няколко години, но както и аз никой нямаше още деца. Седят под моя прозорец и гласно коментират за моята изневяра така, че аз да чуя през отворения прозорец. Подавам си главата аз навън и казвам: „Ама вие не разбрахте ли, че мъжете на тоя род са слабовати и не могат да правят деца? И жените на тоя род не могат да раждат деца? Затова аз няма да се оставя току така и ще си намеря мъж отвън, от който да зачена и да ро­дя". Спрях, огледах ги и се изсмях високо. Силен гръм и мълния се свали над главите им. Те извикаха и изреваха от болка. Бях улучила право в целта, в най-болното място на змея. След това започнах да свиря на цигулка песни от Учителя. След време идва Юрдан и ме пита защо свиря. Обяснявам му, че с тази музика се успокоявам. Той също сподели, че се успокоява с нея, но добави, че онези там, жените се вбесявали и пощурявали от тази музика. „А бре, Юрдане, ти знаеш, че факирите в Индия с флейти и с музика усмиряват змиите и ги карат да танцуват. Аз също искам да ги усмиря тия змии и гущери. Ти се убеди лично чрез Учителя, че аз нямам никаква вина". Юрдан се съгласява. Поклаща глава. Единствено от всички той вярва само на Учителя. В Него той не се съмнява. Но всички останали за него са измет. „Да, ама тези в другата стая като те слушат с цигулката, не се усмиряват, а пощуряват и надават вой, че не могат да те слушат". „Това означава, че аз съм сбъркала, защото аз свиря песен за укротяване на змии. Вероятно, това не са змии, а зверове и аз сега ще им изсвиря песен за укротяване на зверове. И ти ще видиш и ще се убедиш в резултата. А сега ме остави да намеря под­ходяща песен от Учителя за укротяване на зверове." Юрдан ме остави и аз започнах да се моля, за да ми е даде и внуши отгоре от Небето коя песен от Учителя да свиря. Започнах да свиря любимата си песен от Учителя. След то­ва свирих и други песни. На следващия ден една от трите се разболя и легна на легло. Аз продължавах да свиря - на втория ден се разболя и втората. И тя легна на легло. Аз продължавах да свиря. На третия ден легна и третата. Остана да ги обслужва само една, която искрено ми съчувстваше, но не мо­жеше да се бори срещу тях. Накрая Юрдан като разбра, че всичките са се тръшнали на легло, дойде при мен и каза: „Слушай какво, спри с тази цигулка, защото всички се тръшнаха и разни болести ги повалиха и сега ос­тава да измрат". Аз му отговарям: „Те не могат да измрат, такива като тях не умират, те живеят вечно, защото са служители на змея. Но са легнали, защо­то животното и звера у тях се мъчи, защото музиката на Учителя го укротява". Юрдан за пръв път ми се усмихва: „Слушай какво, я намери някоя друга песен та им изсвири, та ги съживи, да могат да станат и да шетат из къщата, че тук всичко замря и стана на боклук". Аз му обещах, че лично ще мина и след като се убедя, че те са пред умирачка, тогава ще им изсвиря песен за възкресение. Но той реши да ме придружи и аз ги обиколих и трите и видях една потресаваща картина. Змеят у тях бе се извлякъл и те бяха останали три безпомощни, изкорубени коруби и нещастни черупки. Беше ми жал. Дожаля ми. Отидох, взех цигулката и започнах да им свиря една от братски­те песни „Събуди се, братко мили!" С тази песен се събуждахме когато Братството беше на Рила, на 7-те езера. Така след три-четири дни онези из­корубени коруби, без съдържание, изпити от змея черупки, постепенно ожи­вяха и започнаха да шетат вкъщи. Аз се държах на разстояние и бях въздържана, защото смятах, че главата на змея е отрязана един път завинаги. Но каква бе моята изненада. След един месец когато трите се окопитиха, съвзеха се, добиха сили и изведнъж ме нападнаха и трите едновременно. Оказа се, както бе в приказките, че когато се отреже главата на змея на отрязаното място поникват три нови глави на змея и змея от едноглав стана на триглав. А как сестра ви Цанка трябваше да се бори вече с триглав змей ще научите в моите разкази по-късно. Защото моят разказ се­га беше за телеграмата, която спасяваше морала на Изгрева.
  21. 22. СПЕЦИАЛНАТА БЕСЕДА НА УЧИТЕЛЯ ЗА ЕДНА ДУША ОТ ТИБЕТ Обикновено за Петровден аз пристигах на Изгрева за рождения ден на Учителя - 12.1оли, който бе празник на цялото Братство. Но така се случи, че онези служители на онзи змей в Габрово се оказаха в този момент по-силни от мене и по-находчиви и успяха да забавят моето тръгване за София. Когато пристигнах на Изгрева, бях закъсняла с няколко дни след Петровден. Приятелите ми казаха: „Този път ти закъсня. Учителят разпусна Школата и каза, че всички сме свободни и можем да отидем там, където желаем". Бях опечалена, смазана, съкрушена, защото това бе за мене най-важното ми преживяване тук при идването ми на Изгрева - да видя Учителя, да чуя Словото Му и да присъствувам на общия братски празник. Уви! Бях закъсняла. Онези там от Габрово бяха сполучили с плана си и бяха ми попречили. Приятелите на Изгрева сформираха група, която трябваше да се изкачи на Витоша до Черни връх. И аз се включих в групата с раница на гър­ба и с подходящо облекло. Аз тук имах оставен у една сестра екип за екскурзии. Из пътя към Витоша ние тръгвахме пеша от Изгрева, а аз си вър­вях сама в края на групата и ми беше много мъчно, че няма да чуя Словото на Учителя и Неговия глас. Та аз очаквах този ден година почти. Вървя, из­качваме стръмнините за Черни връх и през всичкото това време.ми звучеше в съзнанието: „Хималаите, Хималаите". Чудех се, откъде на къде, нали се кач­вам на Черни връх? Сметнах, че има някакво отношение и символ за изчаква­не на най-високия връх на Витоша. Когато стигнахме горе, на самия Черни връх моят вътрешен глас категорично ми каза да се върна веднага на Изгрева. Не се двоумях. Веднага си тръгнах сама без никакъв придружител, пеша надолу, а останалата група остана горе на върха. Аз бях от провинци­ята и бяха свикнали да се явявам изневиделица и да изчезвам никодим без следа. На следващия ден бе неделя и аз сутринта в 5 часа отидох в салона така както друг път се отиваше на утринна беседа на Учителя. Бяха само ня­колко сестри седнали на столовете, защото всички знаеха, че няма да има повече беседи това лято. А защо бяха седнали тези сестри на столовете не мога да ви кажа. В определения час за утринни Слова и беседи, в 5 часа сутринта, за изненада на присъствуващите Учителят дойде с Библията в ръка и застана на катедрата, както това правеше всякога, когато имаше беседа. Той заговори за моя голяма изненада и за моя радост. Със Словото си тази сутрин Той озари и осветли всички неразрешени въпроси в моя живот. Изваждаше примерите от моя живот и от там извеждаше и даваше законите на живота. Тази беседа бе определена за мен! Жалко, че нямаше стеногра­фи и никой не я записа, но всичко бе запечатано в съзнанието ми и бе пред­назначено за душата ми. След като свърши, Учителят ме погледна и моят вътрешен глас ми каза: „Излез на пианото и свири!" Аз се качих на подиума, Учителят извади от джоба си ключа и ми го подаде и с него отключих пианото. След това Учителят ми каза коя песен да изсвиря и под пръстите ми излизаше песен от Учителя. За пръв път в живота ми аз седях на този стол и на това пиано и свирех пред Учителя след Негова беседа. Обикновено на то­ва място седеше Мария Тодорова и тя никому не отстъпваше този стол и то­ва място пред Учителя. Няколкото сестри, които бяха в салона и чуха тази беседа пееха заедно с Учителя песента, която аз акомпанирах. След малко и аз запях. Беше необикновено преживяване и награда от Учителя за всички мъки и страдания, които изживявах след борбите и битките с онзи змей. След като изпяхме няколко песни Учителят кимна с глава, с което показа, че бесе­дата е свършила и излезе от салона и се качи по стълбичката горе, за да ос­тави Библията в стаята си. Аз Го изчаквах долу, за да Му предам ключа от заключеното пиано. След малко Той слезна и заедно тръгнахме към поляната. Преди да влезнем в горичката, за да направим сутрешната гимнастика, заедно с Учителя се обърнахме на изток и в този момент зърнах­ме и видяхме изгрева на слънцето. То възлизаше над хоризонта, а небето бе кристално чисто. Този изгрев остана за векове в съзнанието ми, незабравим и незаличим. Когато излезнахме на поляната около Учителя се събраха при­ятели и всички питаха: „Нали прекратихте беседите?" Учителят не отговори. Аз бях безкрайно благодарна, че за мене Учителят изнесе тази беседа. В десет часа същата неделя, сутринта дойдоха много от приятелите на Изгрева от града, макар че всички знаеха ,че Школата е разпусната за лят­ната ваканция. Учителят дойде с Библията и зае мястото на катедрата. Погледна ме, аз станах, отидох при Него и Той ми връчи ключа от пианото. Аз седнах до Него и след като Учителят ми подаде с шепот песента аз засвирих. Салонът пееше. Сълзи се наливаха в очите ми. Учителят бе така наредил нещата, че сега също в 10 часа не присъствуваше нито един от музикантите и аз отново свирих на пианото. Ако те присъствуваха нито един от тях не би изпуснал това място както и не биха ми позволили да седна на това място. И тази беседа беше продължение на сутрешната беседа. И отново нямаше ни­то един стенограф да я запише. Всички се учудваха на това, но не и аз. Когато Учителят завърши Словото си, почувствувах, че няма въпрос в моят живот неизяснен и че повече не мога и нямам право да го безпокоя. Приближих се до Учителя и Му благодарих за всичко и тогава Го попитах: „Учителю, защо на Витоша вчера непрекъснато ми звучеше „Хималаите, Хималаите"?" Учителят ме погледна издълбоко и ми каза: „Защото твоите сродни души са в Индия. Ти идваш от Тибет. Твоите сродни души и приятели са в Тибет". Да, разбрах защо тук бях сам, самотна, нямах никакъв вътрешен контакт с хората тук на Изгрева, макар че външно контактувах, но вътрешно беше много, много трудно, дори и невъзможно. По-късно моят духовен ръко­водител ми се яви от Хималаите във видение и ми каза, че Моето духовно име е „АЛИЕНА". Имаше години когато той ми се явяваше и ми диктуваше много неща, които записах в една тетрадка. Ето така бе изнесена специалната беседа на Учителя за една душа от Тибет, която се бе преродила тук в България и дошла в Школата на Учителя, за да извърви своя път на ученик.
  22. 10. НА СЪБОР В ТЪРНОВО ПРЕЗ 1920 ГОДИНА Аз бях в предпоследния клас на гимназията. Големият ми брат Борис бе с две години по-голям от мене и родителите ми го готвеха да замине в чужбина да следва минно инженерство. По този случай той трябваше да си вади документи от град Велико Търново. Когато се върна ми каза, че като се раз-хождал към лозята срещнал общество от мъже и жени като първите християни - обядвали на открито, живеели на палатки на открито, слушали пропове-ди на открито и живеели задружно. Разказа това, което му бе направило впечатление, но не можа да каже нищо конкретно. Беше месец август 1920 година. След няколко дни през същия месец и година, отново трябваше да отиде в град Търново във връзка с документите си за чужбина. Тогава той изпълни молбата ми и ме взе със себе си да отида* и аз в Търново, за да видя това общество на първите християни. Като ученици от горните класове на гимназията ние вече четяхме теософска литература, а у дома един като купеше една такава книга, всички я прочитахме и след това се водеха дълги разговори. Така че ние бяхме що-годе нещо прочели за това и онова. Теософската литература бе заляла тогава България. Родителите ми ме пуснаха понеже бях с големия си брат Борис. Пристигнахме в град Търново и веднага пожелах да отидем на онова място, където брат ми е видял и се е срещнал с първите християни. Когато отидохме там на лозето и колибата, където беше събора на Бялото Братство, той бе свършил и всички се разотиваха като се сбогуваха с Учителя. Нас никой не ни познаваше. Ние бяхме застанали отстрана и наблюдавахме. Никой не ни покани, никой не ни запита за нещо - всички се разотиваха и се сбогуваха помежду си. Огледахме се, поразходихме се около лозята и си отидохме от там в града. Не можахме да се свържем с никого. Бяхме закъснели. Или бяхме дошли във време, което не беше определено за нас. После след години научих, че за всекиго е строго определено мястото и времето за среща с Учителя. Убедих се в това. Чух след време и Неговия глас и мнението Му по този важен проблем - срещата на ученика с Учителя, която е епоха в живота на ученика. Бях направила първата крачка. А това не беше малко. Трябваше да чакам още една година, за да направя и втората крачка и да срещна Учителя.
  23. 9. ЦЕНАТА НА ЕДНО СЛЕДВАНЕ В УНИВЕРСИТЕТА Бях добра ученичка в гимназията, завърших я с отличие и можех да следвам в университета всяка една специалност. Исках да бъда студентка като моите братя, но програмата на моят път беше друг. Съдбата беше категорична към мене и си каза думата. Бях поставена пред свършен факт, без право на собствено мнение и собствено разрешение. Трябваше да следвам пътя начертан от съдбата си. Като завърших гимназия, въпреки всички мои умствени възможности да продължа образованието си в университета, изведнъж очертания пред ме¬не път се затвори. Да, затвори се вратата пред мен. Баща ми имаше в този момент финансова възможност да отпусне кредит и за моето висше образование. По различно време следваха и тримата ми братя. Борис по естествени науки, Николай - математика, а Стефан - право. И тримата получиха висше образование. Но когато дойде време за моето следване, баща ми заяви, че за да следвам трябва да се продаде едно много ценно място и с получените пари да следвам. А тогава да продаде някой място, за да изучи детето си, бе кощунство, защото чрез земята хората изкарваха насъщния си хляб, а ученето се възприемаше като нещо, без което може и че това е лукс за бедните и разточителство за богатите, а Габрово бе занаятчийски град. Габровци се славеха като скъперници, а от друга страна за баща ми беше безразсъдно да изпраща единствената си дъщеря да учи, вместо да я омъжи, за да си създаде дом и семейство. Така се разсъждаваше тогава, така разсъждаваше и баща ми. Той отказа да продаде онова много важно място. Аз останах в Габрово с гимназиалното си образование, което за онези години не беше малко и с него се ставаше поне Учителю в прогимназията и се учеха децата от 8 до 14 години. Минаха години, баща ми имаше някои неудачи в търговията. Заведе се някакво дело и онова много важно място, което баща ми не искаше да продаде стана предмет на спорове. Баща ми загуби това място чрез съда, дадоха го на друг, а баща ми не взе за него нито грош. В навечерието на делото моят вътрешен глас ми казва: „Той ще загуби делото". Аз си замълчах и за-помних всичко. Баща ми се върна съкрушен. Бяха му взели онова важно място. Казах му: „Ти на времето не пожела да го продадеш за моето следване, а сега ти го взеха чрез съда за твоето непослушание. Сега загубихме и двамата. Аз загубих висшето си образование, а ти мястото". Баща ми мълчи и се ядосва не толкова за това, че е пропаднало мястото и са го взели без пари, а че не го е продал на времето и с парите да ме изучи. Гледам, че се измъчва. Накрая му казвам: „Ти трябваше да платиш, за да научиш един урок. И аз научих един урок. Тези два урока струват колкото цената на мястото". Но с огорчение винаги си спомням за това място, което се оказа толкова важно, че ме спря от условията и толкова важно, че други му хвърлиха окото и го взеха. Това бе цената на наказанието. Голяма цена и за мен, и за баща ми.
  24. Hristo Vatev

    8. ОРИСНИЦИ НА СЪДБАТА

    8. ОРИСНИЦИ НА СЪДБАТА Завърших гимназията, беше ми отказано да следвам в университета от баща ми и тогава се поставяше въпроса в семейството ми, за посоката на моят път. А какъв път може да има една девойка на 18 години и то в провинцията? Родителите ми бяха практични. Трябваше да ми се намери подходящ съпруг. А аз стоях в едно объркано състояние. Един ден имам едно видение. Около мен слезнаха и ме заобиколиха светли същества. Бяха орисници на съдбата. Едната орисница започна да ми говори и да ми представя в образи един свят на жена поставена при много благоприятни условия и материално изобилие, която бе заобиколена от висше общество и с подходящ външен блясък. Отвориха ми и другата страница на предстоящия ми живот, за да видя и вътрешното съдържание на този светски живот. Видях никаква придобивка за душата и живот без съдържание и кух отвътре, от беден победен на празнота и безсмислие! Другата орисница започна да ми говори и ми представя живота на една жена поставена при много сурови условия, пътят бе трънлив, каменист, бурен, пълен със страдание и мъчение. Сурови условия - ледени блокове от човешки сърца, които с човешки сълзи трябва да се разтопяват. Отвориха ми и другата страница, показаха ми вътрешното съдържание на този живот: богати опитности, дълбочина на мисълта и съдържание. След това светлите същества - орисници ме запитаха: „Кой път желаеш да избереш? От тебе зависи да си избереш. Имаш привилегията да избираш. Ние веднага щете поставим при тези условия". Без колебание казах: „Избирам пътя на най-мъчните условия, но да е пълен с вътрешно съдържание". Завесата пред очите ми се спусна. Видението изчезна. Аз поех моят път. А той беше такъв, какъвто си го избрах - трънлив, че каменист, че ледени блокове се изправяха в сърцата на ония, които се срещах. Бури, урагани се изсипваха върху главата ми. Градушки ме брулиха и аз се олюлявах в своя път. Веднъж не издържах и отидох на Изгрева да се оплаквам на Учителя от всичко това, което ме връхлита. Учителят ме изслуша внимателно, после се усмихна и ми каза: „Сестра, защо се оплаквате? Нали вие такъв път си избрахте пред орисниците?" Каза това и замълча. Тишина. Космическа тишина. Пред мен се завъртя цялата Вселена. Бях отново там, в онези млади го¬дини и над мен орисниците, които пророкуваха. Да, това беше един реален свят, не в образи, а в действие. А сега, аз бях поела своят път, който сама си бях избрала. Учителят бе пред мен. Аз бях дошла за помощ при Него. Смятах, че причината на тези бури и урагани бяха другите, с които се срещах и смятах, че това бе тяхна голяма вина и безсърдечие към мене. А се оказа, че това бе заложено в програмата на моят път, който бях си избрала сама, а впоследствие бях забравила за това, понеже вървях в път от препятствия, мъчнотии и страдания. С насълзени очи погледнах Учителя. Той се усмихна и каза: „Рекох, пейте когато сте в затруднение „Тъги и скърби". Целунах му ръка и си тръгнах от Него и си поех по моя път, орисан от орисниците.
  25. ЗА СВЕТЦИТЕ НЯМА ХРАНА По онова време, когато съборите ставаха в Търново, то идваха приятели от цяла България. Ние прихождахме в лозята, където имаше една колиба. Между посетителите бяха и двамата - Михаил Иванов и Кръстю Христов. Те се държаха малко настрана и заемаха позиция на някакви помазани светци. Не работеха нищо, затваряха очи като фарисеите и се правеха пред другите, че все медитират. Деляха се от групата, хранеха се настрана, не се хранеха на общата трапеза, но идваха редовно и вземаха храна от общата кухня. Един ден Учителят ме извика и каза: „Докато Михаил и Кръстю не дойдат да се хранят с нас няма да им давате храна от общия казан". Аз застанах да управлявам казана и да раздавам с черпак храната и когато те идват с канчетата за храна аз им отказах. „За вас няма храна". Сестрите протестираха, но аз устоях това и казах, че това е нареждане на Учителя. На следващият ден те пак дойдоха с канчетата за храна, но аз застанах категорично и казах: „Докато не поискате прошка от Учителя и не дойдете на общата трапеза, няма храна за вас тук". Някоя от сестрите, които се бяха увлекли по тях, понеже те им се представяха като ясновидци, започнаха да протестират защо вземам такава фронтова позиция. Но аз мълчах, нали Учителя е зад мен. Учителят ме извика и ми каза: „Те служат на Черната ложа". След някой и друг ден на пълна изолация, те отидоха при Учителя горе в стаята да Му се извинят. Тогава аз им казах: „По случай вашето смирение и извинение днес ще наготвя специално ядене". От този момент те започнаха да се хранят на общата трапеза. Тогава Учителят ми каза: „Победихме!"
×