Търсене във форума

33. ЗЛАТНАТА ЕПОХА (Казано в разговор на Витоша от Учителя) Ние сега сме в последната фаза на железния век. Има четири епохи: златна, сребърна, желязна и медна. Ние сме на края на желязната епоха. Новата епоха ще бъде ЗЛАТНА ЕПОХА - ШЕСТАТА РАСА. Всички вие трябва да бъдете готови понеже ще дойдат ПРЕДЦИТЕ. И тогава ще има радост, ве­селие и голямо знание и сили. Тогава всички мъртви от гробовете ще излязат. И живите ще се променят. Грозните ще станат красиви, а красивите ще станат още по-красиви. Глупавите ще станат умни, а умните ще станат още по-умни. И цялата земя ще бъде райска градина. Поздравявам ви с Новата епоха. Съберете багажа си в железния век, раздайте всички и се пригответе за Новия век. Това е възвишеното, благородното. Всяка омраза ще изчезне от земята и хората ще живеят, така както Христос е живял. Сега човек е половин животно, половин човек, а в бъдеще ще дойде съ­ществото на шестата раса и ще се съедини с човека и тогава ще работят двете души заедно. А животното ще бъде слуга. Хората ще живеят по благодат. Добродетелите, които има Бялата раса, другите раси ги нямат. В света ще влезе един нов елемент, който веднага ще внесе хармония. Хармонията ще дойде изведнъж. Онези, които са вече готови, за тях ще бъде това възкресение. Тези, които ще възкръснат, те са СИНОВЕТЕ БОЖИИ, те са носителите на НОВОТО УЧЕНИЕ, те са НОВОТО. ТЕ ЩЕ СПАСЯТ СВЕТА. ШЕСТАТА РАСА ИДЕ СЕГА, ЗА ДА СПАСИ СВЕТА. Когато дойде Христос, бе­ше една епоха на приготовление. Две хиляди години се приготовлява човечеството. Сега сме в началото на Новия период. Има нещо красиво в живота. Ние живота не сме го още опитали. Имаме предчувствие, но какво е живота още не знаем. Вие всички ще бъдете носители на една ВЕЛИКА КУЛТУРА. Единствените хора, които имат бъдеще, те са хората на шестата раса, те са учениците на Великата Божествена школа, служители на живия Господ в света. Сегашните са диваци по отношение на шестата раса. Жълтата и бялата раса дойдоха до известно положение и по нататък не отиват. Иде друга раса ШЕСТАТА. Най-развитите хора от бялата раса, най-напредналите личности, ще образуват ШЕСТАТА РАСА. Ще стане една промяна в земята. Ще видим земята такава каквато не сме я виждали. Светът има една велика цел. Когато се постигне тази цел на всички същества, които са на земята, ще бъде добре. Всички ще бъдат ра­достни и няма да има нито едно същество, което да е недоволно. Това е сми­сълът на живота. Великият океан сега се приготовлява за една бъдеща култура. Вие ще се пренесете в новия континент, който ще се издигне във Великия океан. Някоя земи ще потънат. Мнозина от вас очаквате времето, когато хората ще живеят добре. Еврейските пророци са писали за това време. Ние сега сме по-близо до това време, отколкото тогава. Земята ще се измени климатически и органически. Земята наближава пространството, в което ще дойде в съприкосновение с една друга слънчева система, която ще окаже грамадно влияние върху нашата система. Каквото и да прави гъсеницата, не може да подобри своето положение, но щом стане пеперуда, цветята са готови за нея. Гъсеницата, за да подобри своите условия, трябва да премине от едно състояние в друго. Хората от шестата раса ще бъдат свободни хора. На шестата раса ще й трябват триста хиляди години, за да се развие. Шестата раса е започнала вече в своето най-слабо начало. Представители на шестата раса са вече навсякъде, в Америка, в Европа и на всякъде другаде. Те са пръснати в разни народи и вече постепенно ще взе­мат ръководството в ръцете си. В света ще има оставени малко гъсеници. Те ще вървят по стария начин. Царството Божие е на пеперудите. От квакерите, които са много добри хора, ще излезат хора за шестата раса. Хората от шестата раса ще имат много правилен череп с 90 градуса камперов ъгъл. Хората в бъдеще ще имат правилни черти. Типът на шестата раса е почнал да се оформява вече. Навсякъде вече по земята се явяват та­кива типове. Те се отличават. Хората на шестата раса ще имат ясновидство. Този Новият човек, кой­то иде в света, той е синтез на всичко, ще внесе хубавото и красивото, ще покаже пътя, по който светът ще може да се оправи. Те ще се различават по това, че техните радиостанции ще бъдат отворени. Радиостанциите на съвре­менните хора са затворени и затова те не могат да влязат във връзка с Невидимия свят. Бъдещите хора, на следващата раса ще стават видими и невидими. Не можеш да го затвориш. И десет пъти да го затвориш, той изчезва. Петата раса носи цигулката, а шестата ще Свири на нея. Шестата раса ще има това преимущество, че няма да има останки. Човек няма да ча­ка да го погребват. Като дойде време да заминава, той ще каже: „Аз заминавам. И ще си отида, ще стана невидим". В шестата раса няма да има гробища. Като живее човек 120-150 години, ще си отиде. И тъй един ден хора­та няма да умират. Това умиране е едно неестествено положение. Човек вместо да умре, ще стане невидим. В шестата раса хората ще се раждат по Дух. По този начин както сега няма да се раждат. Ще има тъй нареченото самовъплътяване. Светлите съ­щества сега идат и ще се вселят, за да изправят света. Шестата раса ще има съвсем ново разбиране за Любовта - не както бялата раса, а както СВЕТЯЩАТА - ШЕСТАТА РАСА. Сегашното човечество го финансират и това финансиране го наричаме идване на шестата раса, която носи новите форми, в които сегашните хора са призвани да вземат участие. Хората на шестата раса ще бъдат хора, ко­ито ще създадат в света братство и свобода. Те са хора, които ще бъдат но­сители на Истината, хора, които ще носят мир и порядък. Тогава много малко ще има страдащи. Техните страдания тогава ще бъдат нашите сегашни радости. Христос казва: „Давам ви власт". Тази власт на земята не е реализирана. И ще я даде на светиите. И когато стане това, ще има ли по ця­лата земя насилие? Няма да има насилие. Характерно нещо за шестата раса ще бъде, че национализъм няма да има. Ще има човещина, ще има един език. Ще има и други езици, но един език ще бъде общ за всички. Затвори няма да има. Ще дойде един човек и ще ти каже: „Има опас­ност да направиш едно престъпление след една година. Да внимаваш". Ще пътуват хората свободно, нали е казано: Вълкът и агнето ще пасат заедно, т.е. хората с различни характери ще се спогодят и ще живеят заедно. Новата култура ще дойде по вътрешен начин. Хората трябва да се родят вътрешно. Днешното право ще бъде заменено с друго нещо. Хората на Новата Култура ще бъдат със силна воля, разумни и добри. Бъдещото общество ще се състои от талантливи, гениални и светии. Шестата раса ще има за задача да изправи човешките мисли и желания. В бъдеще ще се ликвидира с готвенето. Новата култура ще бъде бездимна. Димът ще се премахне. Ще се въведе за всичко електричеството. Шестата раса е блудният син, който се връща при баща си. В Новата култура всички хора ще бъдат красиви. Грозни хора няма да има. Зазоряването на Новата култура ще дойде по-рано, но шестата раса в пълния си разцвет и красота ще бъде на земята след 2100 години. Господ е оставил хубавото за най-после. Такъв е закона.

31. ОЖЕСТОЧЕНИЕ Непосредствено след 9.IХ.1944 г. комунистите като дойдоха на власт започнаха да издирват своите врагове от предишната власт. Започнаха арести. Бяха арестувани две лица, а предстоеше арестуването на трето, ко­ето бе силно оклеветено в пресата. Отидох в Мърчаево при Учителя, за да го питам за тримата, които бяха мои познати и освен това и тримата посещава­ха беседите на Учителя. За първото лице ми каза: „Той е практичен, той сам ще си помогне". За третото лице ми каза: „Той нека да седне и да напише всичко каквото е правил като шеф за учреждението си." А за второто лице ми : „Той сега ще научи, ще разбере какво нещо е ожесточението". Всичко се изпълни според думите на Учителя. Първият си помогна сам. Казах на третия и той си написа изложението, което му помогна да получи оправдателна присъда. Вторият изчезна безследно и никой не го видя, нито чу. Жестокостта го погълна. А този вторият беше едно мило, добро, сърдечно дете като малък. Но условията на живота му по едно време бяха такива, че опропастиха много не­ща в него. Бях попитала веднъж Учителя за него. „Как може такъв човек да се върне отново в пътя на Доброто?" Отговори ми: „Само по пътя на Страданието". После се яви жестокостта, както я беше предрекъл Учителя, защото той сам си я беше извикал, чрез действията си.

30. МОМЕНТАЛНОТО ИЗЛЕКУВАНЕ НА СТОМАХА МИ През 1948 г. имаше голяма суша. Паради липсата на жито примесваха хляба с много царевица. При това го даваха на много малки дажби. Принудени бяхме да допълваме храната си с това, което тогава се намираше - варени и печени царевици и качамак. Бях на 60 г. и дотогава се бях отлича­вала с много здрав стомах и със състрадание си мислех за онези хора, които имат слаб стомах и не понасят царевицата. Обаче след време и в моя стомах се появи една тежест, която скоро се превръщаше в болки придружавани често с повръщане. Болката се уталожваше само нощем при легнало състо­яние и то след заспиването. Сутрин се събуждах без болки, но само няколко минути след ставането тежестта в стомаха наново се появяваше и пак се превръщаше в болки и повръщания. Всички се уталожваше само когато легна. Обаче работата ми изискваше да бъда вън от къщи през по-голямата част от деня. Болките се появяваха, когато бивах права или седнала. Сега бя­ха по-силни. Започнах да повръщам и през време на работата си в Института където преподавах, а даже и на улицата. По това време вече познавах доста­тъчно Учителя и знаех с положителност, че Той може да ме излекува в един миг, но Той си беше вече заминал и беше погребан на Изгрева под лозичката. Видях се принудена да потърся лекарска помощ. Започнах лече­нието си при най-известния тогава лекар-интернист професор. Въпреки рент­геновите снимки и продължителните изследвания точната диагноза не може­ше да се установи. Колебанието беше между гастрит и начало на язва. Лекарят ми даде лекарства, постави ме на диета и каза, че сега трябва да ча­каме да развие болестта, за да може да се определи точно диагнозата и то­гава вече ще може да се лекува. Съпоставих неволно това лекуване с лекува­нето на Учителя. Спомних си три случая, при които Той прекъсна болестта в момент, без да чака тя да се развива. Спомних си и думите Му при излекува­нето ми от тримесечната температура: „Можете и да се обърнете към лекар, но тогава ще се натъкнете на други противоречия". И наистина те не бяха малко сега: Трябваше да седя седнала на корав стол в чакалнята у доктора, при което болките се усилваха, като бъда при това всеки момент на щрек да не почна да повръщам в чакалнята; трябваше по 500 тогавашни лева да пла­щам да всяка визита и да изгубвам по няколко от частните си уроци с учени­ци за ходете си при доктора, като при това отслабвах от наложената ми диета. Хляб на можех да ям, защото го примесваха с царевица. Докторът ми предписваше тестени храни, но тях ги даваха само с рецепта от доктора, каквато той не можеше да ми издаде, докато болестта не е определена. В ре­зултат се стигна до там, че не можех вече да ставам от леглото, не можех да давам частните си уроци и да гледам домакинската си работа. А за ходене на беседи и Паневритмия на Изгрева не можех и да си помисля. Два месеца мъ­жът ми ме гледа на легло, а изгледи за оздравяване никакви нямаше. При то­ва положение на нещата мисълта ми се обърна пак към Учителя, който от че­тири години вече не беше между нас на земята. Казах си така: Ако Учителят в 1940 година в 3 часа през нощта чу като извиках от мъка и в миг прекрати болките на момиченцето, Той и сега е толкова досегаем за моята мисъл кол­кото беше и тогава. Реших да помоля Учителя да ми помогне, като обещах четири неща, като оздравея: да водя сляпата си другарка всяка сряда и неде­ля на Изгрева за беседа и Паневритмия, както правех това преди да се разболея; второ - да постя всеки петък, нещо, което бях спряла да правя поради крайно трудните ми тогавашни условия; трето - никога вече да не хап­вам царевица в какъвто и да е вид и четвърто - да употребя в специално нап­равление останалата част от живота си. Молитвата си направих в петък вечерта. В събота телефонирах на приятелката си да се приготви на другия ден в неделя заранта в 4 часа, че ще се опитам да отида да я взема и я заве­да на Изгрева. Знаех, че вкъщи ще сметнат това за невъзможно безумие тъй като от два месеца не мога дори да седна в леглото си. Но аз казах, че съм изгубила вече всякаква надежда и че сега искам да ме оставят свободна да се лекувам по духовен начин. Помолих да не ми препятствуват. Казах, че не знам дали ще мога да го направя, но че ще се опитам-за което преди всичко ми е необходимо да отида на Изгрева. Понеже и домашните ми бяха изгуби­ли вяра в лекуването на професора, оставиха ме да правя каквото искам. В неделя три и половина заранта по тъмно се събудих и се опитах да седна в леглото си. Очаквах всяка минута да се появят тежестите и болките, без да подозирам, че аз още във време на молитвата си съм оздравяла. Постоях седнала, но за мое учудване тежестта и болките не се появиха. Съзнах и почнах да се обличам. До четири часа докато се приготвих пак ни­що не ми стана. В четири часа, докато се приготвих пак нищо не ми стана. В четири часа тръгнах за приятелката си, която живееше в Лозенец, на около половин час от моя дом. И дотогава нищо не ми стана. Взех я под ръка и тръгнахме. От нейната,къща до Изгрева вървях още три километра и полови­на и пак нищо не ми стана. Там седях седнала в салона от 5 до 6 часа да слу­шам като четоха беседата. В 6 часа отидох на полянката за Паневритмията. От 6 до 7 ч. изиграх всичките упражнения и пак нищо не ми стана. Като се връщахме през гората с Еленка, казах й: „Еленке, ако това не е чудо, тогава няма чудеса на този свят". Жилището ми беше между инвалидния дом и Александровската болница, което прави от Изгрева до дома 3 км и половина и до дома нищо не ми стана, нито пък ми прилоша до вечерта вкъщи и така не стана нужда и да легна. На другия ден чаках перачка. Станах в 5 часа и прекарах целия ден в движение, като разтребвах, готвих и помагах на перачката. Седнала бях само през време на закуската и обяда и докато да­дох два урока. След като си отиде перачката още до 11 часа извивах и прос­тирах прането, чувствувайки се съвършено здрава. Не ми е станало лошо и още 18 години от тогава до сега, нито пък и до днес когато преписвам споме­ните си и съм вече на 84 години. Тежестта, болките и повръщанията изчезнаха, въпреки че спрях всяка диета и ядях даже фасул с люспите му. Чувствувах стомаха си така здрав, като че ли никога не е боледувал и като че ли болестта е била само сън. Кой беше Учителят? На този въпрос Той даде следния отговор в една беседа: „Трябва ли пиленцата да знаят кой е този, който им хвърля зрънца?"

26. ЗАБРАВИЛА ДА ПИТА ЗА КОГО ДА СЕ ОЖЕНИ Една млада сестра й дошло време за женитба. Отишла на Изгрева, за да пита Учителя кого от двамата си кандидати за женитба да избере за же­них - единият или другият. Единият имал едно, но нямал друго. Вторият имал другото, но нямал третото. А първото, второ и третото, както и Четвъртото и т.н. са ги била набелязала като неотменими изисквания и не трябвало да отс­тъпи от тях. Качила се на Изгрева, но пресрещнал я този и онзи, разприказвала се, повикали я на гости и на сладки приказки и тя забравила за какво отишла. Като се върнала у дома, чак тогава се сетила, че е ходила на Изгрева да пита Учителя. Тогава решила да хвърли чоп, жребий и на кой се падне той да бъде жених. Така и направила. След женитбата започнали големите й страдания. Не посмяла да отиде при Учителя от срам. Изпратила една своя близка при Него. А той казал: „Тя не трябваше да се жени нито за него, нито за другия". Получила отговора и решила да си носи страданието. И до днес го носи.

17. ТЕЗИ ГЛУПАЦИ, ТЕЗИ ИДИОТИ! Бях седнала в салона. Събирахме се за беседа. Трябваше, естествено, да изпълняме салона с добри, чисти и красиви мисли. Вместо това, моята ми­съл по едно време се отправи с негодувание към един от братята, който в то­зи момент влизаше в салона и чийто начин на разбиране и прилагане на Учението в своя живот смятах, че излагат пред външния свят и Учението и Учителя. Мисълта, която ми мина тогава беше: „Тези глупци! Тези идиоти! Само излагат Учителя и отблъскват външния свят от Учението!" През това време Учителят беше горе в стаята Си. Той слизаше в сало­на точно в 5 часа. За точността Той казваше: „Нито минута по-рано, нито ми­нута по-късно!" В 5 часа Той влезна. Пяхме, казахме молитвата, седнахме. Седна и Учителят. Той отвори Библията, изгледа ни бавно-бавно от единия край на салона до другия и започна беседата с думите: „Тези глупци! Тези идиоти!" - не се говори така!" При тези думи Той поклати леко неодобрително главата си. Тонът Му беше сериозен, почти строг, но без да бъде сърдит. Това обаче ми стигаше да потъна в земята от срам и да си взема веднъж за винаги урок от думите Му. Естествено, че аз бях единствената в салона, която разбра защо Учителят започна тъй странно беседата си с тези думи.

16. ЦЪФНАЛАТА ПРАСКОВКА През май 1944 година ми предстоеше да замина за село Долни Раковец. Отидох в Мърчаево да се сбогувам с Учителя. Оплаках Му се, че съм недоволна от себе си, дето изпитвам страх от бомбите и се крия. Казах му: „До нас в двора има у едни съседи цъфнала една прасковка. Разперила розовите си вейки към небето,стои на открито като че ли вика: „Ето ме, Господи! Ти ме постави тук да цъфтя. Ето ме! Аз изпълнявам Твоята воля. Тук съм, не бягам!" Учителю, срам ме е пред това малко дръвче. Аз бягам и се крия, а то стои и не бяга." „Не бяга, защото няма крака", беше отговорът на Учителя. Не знам правилно или не, но си обясних отговора на Учителя с примера от една беседа за отшелника, детенцето и кобрата. Отшелникът е бил свър­зан с обет да държи ръцете си нагоре. Една майка е била принудена да оста­ви детенцето си самичко за малко. Като за най-сигурно място тя го оставила при нозете на отшелника. Една кобра се приближила, ухапала детето и то умряло. Отшелникът казал: „О, Буда! Ти създаде детето, ти създаде и кобрата. Защо допусна тя да го ухапе?" Буда отговорил: „Аз създадох детето, аз създадох и кобрата, но аз създадох и твоите ръце. Ти трябваше да го запазиш". Предавам само смисъла на този пасаж от беседата без да го цитирам точно. Заключението, което вадя за себе си с примерите за прасковката и отшелника е, че трябва да се обръщаме към небето само след като сме из­черпали всичките средства, които то ни е дало, за да си помагаме сами. На същата мисъл ме наведе и въпросът, който Учителят ми зададе, когато Му разказвах за прасковката. Той ме попита: „Къде се криете през време на бомбардировките?" Казах Му, че слизаме в зимника. Тогава Той ме попита: „Нямате ли по-добро скривалище?" „Нямаме." Той замълча. След малко до­лових с обонянието си дъх от цъфнали праскови. Разбрах, че трябва да бягам от този ден. Така и направих - евакуирахме се на село тутакси.