Търсене във форума

16. СПОМЕНИ НА ЕДИН ГРАЖДАНИН Съобщава Щ. К. Патриков „Бях ученик в първото българско училище, находяще се в къщата на Балтаджи Пейка, във „Вароглу махлеси" до Ченгене пазар (сега площад „Екзарх Йосиф l-й)". Къщата събориха през 1908 г. по урегулирането на площада. Учителят ни се казваше Костадин Арабаджиев. Четяхме старовременен буквар и урокът ни беше: оксия, исо, вария, камора, кратка, звателица, титла, совотитла, апостроф, кавика, иерок, запетая, двоеточие, точка, въпросителна, удивителна и вместителна. Този урок помня и досега. През 1862 г. се построи ново училище, на което се тури табела с български и френски надпис: „ Българско Централно Училище". В долния етаж на училището имаше две стаи, в едната от които учеха ученички (в източната) и в другата - ученици. През 1865 г. варненските българи, около 30 семейства, са решили да открият българска черква в долния етаж на училището. В този ден, когато приготвяха училището за черква, преместиха ни от долния етаж в горния, гдето се учиха класните ученици. На 14 февруари отец Дъновски се наел да извърши службата на матерния ни език и да изговори думите: „Господи помилуй". И така българите устояли на всякакви препятствия и мъчнотии и благодарение на тогавашния управител Абдул Рахман Паша, който като видял оживлението на българите и техните законни искания, взел ги под своя защита и не е допуснал на никого да се подиграе със светинята им. На Великата събота излязохме всички черковници с разпятието и кръста, за да обиколим по варненския обичай някои от улиците на града. Излязохме през глухата уличка, що излиза към сегашната улица „Цар Борис" и минахме край къщите на хаджи Стамат и Карънлъ към улицата „Кале бою" (сегашен булевард Фердинанд), отсам Демирли Капусу. На калето, край което минахме, се качиха гагаузи и почнаха да викат: „Юха!! Ибрям Ешек булгарлар (магарета българи) и още много други неприлични думи. След това почнаха да хвърлят камъни над нашите глави и на кръста; счупиха му едната страна (ръката на Ис. Христа). Тогава свещеник Константин Дъновски, като се обърна към нас, дигна кръста, който беше на ръката му, и каза: „Не бойте се, благочестиви християни, вървете напред, докато кръстът е с нас". В това време майка ми взе сестра ми и я скри под кожуха си. Гагаузите, след като извършиха това злодеяние, казваха, че това не е грях, че те счупили българския кръст, защото той не бил християнски. Те публично говореха из града, че черквата ни е дам (ахър). Тези неприлични думи те говореха до освобождението ни. През същата 1865 г. гагаузите заблудили тогавашната турска власт, като казали, че в едно и също място черковният закон не позволявал да се хвърлят два кръста, та затова принудиха нас българи да хвърлим кръста в най-мръсното място, а именно под дола, гдето е в морската градина цветарницата и мостът. Тогава в дола имаше скотобойна. Като се хвърлил кръстът в морето, никой не желаеше да го улови, защото идяащите мръсотии и кръв от скотобойната умърсили морето. Тогава аз, С. Николов, X. Николов и още двама-трима влязохме в морето, за да уловим кръста. През същата година умря един българин, роднина на Топал хаджи Данил. Тогава нямало гробища вън от града. Гърците и гагаузите погребваха своите в дворовете на църквите. Ний бяхме тогава принудени да погребем починалия в двора на гръцката черква „Свети Георги". Щом пристигнахме със свещеника на пътните врата на тая църква, яви се някой си Андон Иванов Есекчили, гавазин на гръцкия владика, с една дебела тояга. Той заяви, че е забранено за нехристиянски поп да влезе в християнската църква и не го пусна. Зеха умрелия в двора на църквата и го погребаха с гръцки попове. „Известия на Варненското археологическо дружество", кн. IV, 1911 год. (стр. 38-40)