ОВЧАРСКИТЕ КУЧЕТА

[Hristo Vatev]

ОВЧАРСКИТЕ КУЧЕТА

Работех в голямо село на културния дом. Имах около 30–40 човека бригада. Хранехме се заедно. Трябваше сутрин някой да отива за мляко при овчарите. Никой не се решаваше да отиде при стадата, защото овчарските кучета бяха толкова зли, че и селяните не смееха да минават наблизо. Казах, че аз ще отивам за млякото.

Овчарите бяха на около два километра от селото. За мене това беше една хубава утринна разходка. Взех две кофи и тръгнах. От обедите винаги оставаше много хляб и с него напълних едната кофа.

Беше първото ми отиване. Вървях бавно, съсредоточено, спокойно. Вятърът духаше откъм моята страна и кучетата ме усетиха отдалеч. Те се устремиха с такава ярост, като че бяха готови да ме разкъсат. Направих мислено около себе си светъл кръг. Като дойдоха до него, те се спряха. Вдигнах ръка и викнах високо: „Стойте там!“ Тогава разгледах глутницата: разбрах, че тон даваше кучката. Беше толкова зла, че не лаеше, а само скимтеше. Между кучетата имаше младоци и старци, всички мършави, с хлътнали хълбоци.

Извадих от кофата комат хляб и го хвърлих на кучката, втория – на голямото рунтаво куче до нея, след това подред на всички. Ако ставаше някъде бой за хляба, гълчах строго – тъй турях ред. После тръгнах към овчарите. Те не можаха да видят срещата – бяха отдалечени на около 500 метра – и недоумяваха. Очакваха викове за помощ, но не стана нужда. Кучетата вървяха мирно с мене.

В това време дояха овцете. Поздравих високо и приветливо. Почувствах, че веднага спечелих сърцата им.

– Как така те пуснаха кучетата? Виж, и сега нищо не му правят!

Овчарите не знаеха за кофата с коматите хляб.

Кучетата налягаха наоколо. Големите им опашки приветливо се люлееха. И аз седнах спокойно на едно дърво – трябваше да почакам да издоят овцете. Овчарите ми оказаха изключително внимание и разположение: наляха ми от току-що издоеното мляко, даже ми притуриха малко над мярката.

Казвам им:

– Лошо си храните кучетата. Какво им давате?

– Ами, малко царевично брашно с вода, като измием съдовете от млякото; е, и малко мляко им сипваме.

– Налейте ми още три литра мляко.

Разпределих млякото в трите дървени корита пред жадните погледи на кучетата. Нямаше нужда да ги каня, те всичко разбраха. Когато си тръгнах, изпратиха ме до края на кошарите.

Оттогава всяка сутрин кучетата ме чакаха там, където за първи път ме срещнаха, точно по времето, когато идвах. От този ден нататък пълнех и двете кофи с хляб.

Научих и имената им. Когато хвърлях хляба им казвах:

– Това на Султан, това на Мечо, това на Юра, това на Балкан! – и така изреждах всички по име. Това особено ги ласкаеше.

Корените на личните чувства са в царството на животните. Колко много още има да се работи върху тях!