Hristo Vatev Posted January 3, 2013 Share Posted January 3, 2013 КАК СЕ СЪЗДАДЕ ВЪТРЕШНАТА ШКОЛА Люба Стойкова* Родена съм в София. През 1929 г. завърших Педагогическото училище. Още в началото ме назначиха на работа в столицата. Не заради добрата ми диплома; и други мои съученички имаха добри дипломи, но ги пратиха на работа в Родопите. Назначиха ме в София по заслуги на баща ми. Случайно ли беше това? По-късно разбрах, че всичко беше наредено от Горе: съдбата ми беше отредила да живея във Варна, за да изпълня мисията, с която съм дошла на земята. В живота си срещнах варненец, оженихме се и направих размяна с една учителка - тя зае моето място в София, а аз - нейното във Варна. Мина известно време. Една нощ сънувах, че вървя по планински път и безгрижно си тананикам. От едната ми страна се издигаше много висок планински рид. Иззад завоя се зададе един възрастен човек, който ми направи странно впечатление - облечен с изящно бледосив костюм, с лека походка, сякаш не стъпваше на земята. Когато ме настигна, махна с ръката си, каза ми да го последвам, прескочи потока, който разделяше високия рид и пътя и бързо се за-изкачва нагоре. Аз също прескочих потока и почти тичешком тръгнах след него. Беше чудно красиво: клекове, цветя, прекрасен птичи хор. Искаше ми се да спра, да се порадвам, но ме беше страх да не загубя следите му. *Люба Венкова Стойкова - родена на 29 ноември 1910 г. в София, от 1933 г. живее във Варна, ученичка на Учителя от ок. 1934 г. (бел. състав.) Най-после се изкачихме. Пред мен се откри нещо много интересно: на една поляна бяха насядали в идеален кръг стотина души; пред всеки един имаше постлана голяма снеж-нобяла салфетка, върху която беше сложена закуска. Само на едно място беше сложена закуска, но нямаше никой. Възрастният човек ми каза, че това място е определено за мен, очаквали са ме. И аз седнах... Събудих се и се замислих какво значи всичко това. Много интересни сънища съм имала и не са ме лъгали досега. И този сън навярно има своето значение, но какво? Оставих времето да покаже. По-късно, когато започнах да ходя на Седемте рилски езера, разбрах, че мястото от съня ми беше поляната до Седмото езеро. Един ден една моя ученичка-първокласничка, когато се върнала от училище, казала на майка си, че около главата ми видяла светлина. Майката още след обяд пристигна вкъщи и започна да ми говори за Бога, за голяма група хора, които се събирали в един салон, където пеели, молели се, четели беседи. Разказа ми за Учителя, за Изгрева и още много неща. Покани ме, ако се съглася, да ме заведе в неделя в 10 ч. сутринта, за да се уверя във всичко, което ми е казала. Говореше хубаво и убедително. Събуди любопитството ми и аз и обещах. По това време нагости ми беше и родната ми сестра от София. В неделя, в уречения час майката на моята ученичка мина през къщи и трите отидохме в салона на Варненското братство. Каква беше изненадата ми, когато още с влизането си видях портрета на Учителя. Та това беше същият възрастен човек, който ме намери в планината и ме заведе при своите ученици! Занемях. Почувствах, че пред мен се открива нов път и той ще бъде моята съдба. Пяхме, молихме се, чете се беседа от Учителя. Струваше ми се, че съм се изкачила на най-ви-соко място, обляно от Светлина. В този ден изживях най-красивия момент в живота си. Няма да описвам незабравимата ми среща с Учителя на Изгрева - кът от Райската градина, за която се говори в Писанието. През времето на тоталитарния режим той беше безмилостно опустошен, а трябваше да бъде запазен като исторически документ за мястото, където Мировият Учител беше слязъл от Божествения свят и беше приел образа на обикновено човешко същество. Беше слязъл, за да повдигне съзнанието на човечеството, да живее със своите ученици, за да приготви условия за идването на Новата култура - културата на Шестата раса. А дните минаваха в опиянение, възторг и очакване да се случи нещо с мен - нещо, за което е жадувала душата ми през вековете. Една нощ сънувах, че се намирам в салон, изпълнен с много братя и сестри от цялата страна. В дъното се издигаше висок подиум, ограден с нисък железен парапет, а в средата имаше няколко стълби. В дълбочина на подиума Учителя разговаряше с двама братя, а от другата страна, близо до парапета, имаше катедра, върху която беше сложена много голяма и дебела книга в небесно синя подвързия. Братята и сестрите стояха прави, събрани на групички, и споделяха свои опитности. Само аз не се присъединявах към никоя от тях. Погледът ми беше прикован в книгата върху катедрата. Изгарях от желание да надникна в нея, да видя какво е написано вътре. Най-после се реших, изтичах по стълбите нагоре и спрях пред катедрата. Върху книгата с големи позлатени букви пишеше „Вътрешна Школа". Отворих я наслуки, но в същото време видях, че Учителя беше застанал зад мен. Той затвори книгата и каза: „Рано е още. Когато дойде време, ще бъдете повикана." И се събудих... А дните минаваха в трепетно очакване. Един ден, връщайки се от салона, брат Велко Петрушев, ръководител на Братството във Варна, ми даде ръкопис на три лекции и ми каза: „Дадох и на други. Ако ти харесат, в еди-кой си ден, в 7 ч. вечерта ела вкъщи. Ще дойдат и други няколко. Ако почувстват лекциите, ще дойдат". Прибрах се вкъщи. Не си легнах, докато не прочетох и трите лекции. Не бяха големи - по 3-4 страници, но ми се видяха толкова красиви и силни, че почти цялата нощ не заспах. Размишлявах върху всичко онова, което беше писано в тях. Впрочем, те не бяха именувани лекции, а размишления. Очаквах с нетърпение деня, когато ще се съберем. По всяко свободно време ги препрочитах отново и те все повече ми харесваха. Чувствах силата на Присъствието в тях. Най-после се събрахме в дома на брат Велко. Той ни каза, че занапред ни очаква сериозна работа, че се създава Вътрешна Школа под давлението на Духа, че чрез него ще се дават размишления, книги и лекции от по-друг, по-вътрешен, по-тайнствен характер; че ще ни се откриват някои тайни, за които хората и не подозират; че лекциите на Учителя имат за задача да пробудят съзнанието на хората и поспециално на учениците, за да ги подготви за Новата култура, която иде; че във Вътрешната Школа тези ученици имат вече пробудено съзнание, защото са школували в минали тайни Школи и т.н. Началото беше сложено като опит с трима души: братята Велко Петрушев, Тодор Дренски и Христо Арабаджиев. Първата лекция-раз-мишление била дадена на 8 август 1931 г. и била озаглавена „Образът на светията". Дълги години записвал Тодор Дренски. Много по-късно били посочени лицата, с които вече да се образува Вътрешната Школа. Тогава си спомних думите на Учителя: „Рано е още. Когато дойде време, ще бъдете повикана". И ето, мечтата ми се сбъдна: аз бях повикана, дойде този час, възложи ми се да записвам словата. И аз дадох клетва, че с любов ще върша работата, която ми се възлага. Когато по-късно размишлявах върху всичко, което се случи с мен, разбрах защо само аз имах щастието да бъда назначена като учителка в София и защо съдбата ми беше определила да живея във Варна. Когато родната ми сестра запитала Учителя за мен, той и казал: „Тя е определена да работи във Варна". Всичко това е било наредено от Горе, за да дочакам този час. Тогава, в онзи първи за мене ден, чрез брат Велко Петрушев се даде една много хубава лекция. Записвах с много голямо напрежение, за да не изпусна нито дума, макар че се говореше сравнително бавно. Разбира се, при всяко ново начинание се явяват и противоречия. Някои от приятелите се запитаха: „Ами ако изневерим на Учителя?" Една сестра дори се отказа веднага, казвайки: „Как е възможно школа в Школата?"* В самото начало също се явило колебание и брат Христо Арабаджиев заминал за София, за да се посъветва с Учителя. Учителя му казал: „Преди 2000 години, по времето на Христа, Йоан Богослов написа Откровението на символичен език, защото тогава съзнанието беше на много ниско ниво. Сега Йоан е пак на земята, във Варна. Сега брат Велко ще напише Ново Откровение на един красив, изящен, философски език, което да отговаря на Новата култура, която иде. Не се смущавайте. Пазете всичко в тайна. Силата е в тайната". Срещала съм в една своя лекция Учителя да казва: „Цялата необятност е Школа. Всички Слънца са Школи. На земята има толкова много школи - духовни, научни и какви ли не. Всички те са създадени, за да се усъвършенства човешката душа". Работата продължи с изключение на двама-трима, които не се върнаха повече. Те не разбраха, че брат Христо Арабаджиев е ходил при Учителя. На тях просто нищо не се каза. След първата за мен лекция-раз-мишление си спомних, че в началните два класа на гимназията съм учила стенография, но беше много отдавна. Все пак, още на другия ден си купих учебник и за две седмици възобнових знанията си. Не беше трудно. Научих всички сигли, които не бяха кой знае колко, и започвах да ги употребявам в някои по-леки думи. Ръкописът, обаче, много ме затрудняваше, но от Горе пак ми помогнаха. Точно по това време в нашето училище назначиха една учителка, която предаваше факултативно стенография на студентите от Висшия икономически институт. Случайно ли беше и това? Тя много ми помогна. След всяко събиране у брат Велко, когато се върнех в къщи, на двоен лист от тетрадка написвах по-дългите и по-трудни думи. В междучасията на другия ден и давах листите и тя срещу всяка дума ми написваше съкращенията. Когато се връщах вкъщи, в свободното време пишех всяка дума по сто пъти и то ежедневно, за да стане механично умение в мен. Започнах да се опитвам да пиша и някои къси изречения - пак по сто пъти. Това продължи доста време. В стенографията има правила, по които става съкращение на думите и на по-късите изрази. Научих и тях и започнах сама да си правя съкращенията. За три месеца, с упорито писане във всяка минута от свободното си време успях да науча речописа, разбира се, не така механично, както обикновеното писмо. *Най-вероятно става дума за Геновева Стефанова Жекова - родена на 26 май 1914 г. в с. Златица, Преславско, дъщеря на дългогодишната ръководителка на Шуменското братство Гергина Жекова, преселва се във Варна през 1949 г.,ръководител на Варненското братство от ок. 1969 г. до ок. 1992 г., завършва земния си път на 18 септември 1998 г. в Русе (бел. състав.) Най-после се реших при едно от събиранията да запиша лекцията само със стенографски думи. Изпитах доста голямо напрежение и страх, но я записах. На другия ден трябваше да започна да я дешифрирам. Взех тетрадката, разтворих я и като видях какви куки съм писала, уплаших се и се хванах за главата: „Ами сега!? Как ще разчета толкова много куки с бързо и едро писане?". Тогава почувствах присъствие в себе си, изреченията така леко се редяха едно след друго, че ми правеше удоволствие да пиша, да пиша, докато напиша всичко. Окуражих се. Нямаше го вече предишното напрежение, а и говорът на брат Велко от бавен стана обикновен и лекциите -все по-дълги. Когато ги дешифрирах, винаги имаше Присъствие в мен, за да не се изопачи някоя дума. Мина известно време. Четирима души от нашата група бяха отделени и върховното ръководство създаде Върховна вътрешна школа. В нея влязоха: Велко Петрушев (той беше проводникът), аз, Христо Арабаджи-ев и Стоян Димитров. Всяка седмица в определен ден се събираха приятелите от Вътрешната Школа, а на две седмици веднъж - от Върховната Вътрешната Школа. Запазихме я в тайна... Спомням си, беше студена зима, върлуваше тежък грип. Бях след обяд на училище, когато се яви голяма снежна виелица. Беше ми тежко и трудно изкарах часовете. Краката ми се подкосяваха, а бурята вилнееше. Едва се прибрах вкъщи. Измерих температурата си - 38.8 градуса, а в 7 ч. трябваше да се съберем. Започнах да се обличам. Дъщеря ми настояваше да си остана вкъщи, било рисковано да излизам в такова време и с такава температура. Но аз знаех, че присъствието ми е необходимо. Нямаше кой друг да свърши моята работа. Взех тетрадката и заминах. На приятелите си не казах, че имам температура, за да не си помислят, че може да ги заразя. За голяма моя изненада свърших си работата много спокойно и също така спокойно се прибрах вкъщи късно вечерта. Пак взех термометъра и премерих температурата си - беше 36.6 градуса. Нормална. На другия ден сутринта пак беше 36.6 градуса и не се покачи повече. Бях съвсем здрава. Присъствието беше направило своето, за да се свърши работата. След обяд пак бях в училище. Работата във Вътрешната и във Върховната школи вървеше редовно, без никакъв пропуск. Учителя отдавна си беше заминал. Когато на 9 септември 1944 г. дойдоха болшевиките (така ги наричаше Учителя), той разбра, че няма условия за духовна работа и си замина от физическия свят. Годините минаваха, а заедно с това тоталитарната власт укрепваше - убийства, затвори, концентрационни лагери и какво ли не още. Сетиха се и за нас. Хвърлиха око на Изгрева - този красив райски кът и решиха да го обсебят. Пуснаха шпиони, привикваха в милицията ръководителите на братствата в България, разпитваха ги, дано намерят някаква улика. Не знаеха, че Учението на Учителя нямаше нищо общо с политиката. Веднъж, връщайки се от Школата, брат Велко ми каза, че са го викали в милицията и са го разпитвали. Факсимиле от молба-изложение от Варненското братство до Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове в защита на „Изгрев", София, подписана на 17.021969г от 41 членове Факсимиле от протокол за обиск в дома на Г. Жекова и за изземване на литература от Учителя, подписан от м-р Д. Стоев и cm. л-т Д. Киряков на 6.111957 г. Заплашвали го да говори само истината, а насреща му стоял милиционер и размахвал бич. Тогава му казах, че не е изключено да направят обиск на ръководителите и го помолих да прегледа цялата си кореспонденция и някои ценни неща, запазени от години. Отидохме заедно в неговия дом. Той извади няколко папки и прегледа всичко внимателно. Някои писма хвърляше в печката, други слагаше в голяма пазарска чанта, която скоро се препълни. И понеже беше много тежка, пък и минаваше 11 ч. вечерта, той ме изпрати до входа на моя дом. На другия ден валя много сняг. Натрупа много - нещо необичайно за Варна. Шести декември 1957 г. Цяла нощ вилня силен вятър. Наближаваше 7 ч., трябваше да тръгвам за работа. Но когато отворих входната врата, всичкият сняг беше натрупан пред нашата врата, а на отсрещния тротоар нямаше и снежинка. Не можеше да се мине. Мъжете взеха лопати и прокараха пътека, за да излезем. Вечерта в 7 ч. имахме шко-лен ден. Когато отидох в салона, всички бяха унили и тъжни. Попитах какво се е случило. Едва тогава разбрах, че рано сутринта в 5 ч. милиционери нахлули по домовете на нашите приятели (не само във Варна, но и в цялата страна), извършили обиск, иззели литературата от Учителя и всички писма, за да намерят нещо подозрително. В моя дом, обаче, не могли да проникнат. Просто не са се сетили да се екипират с лопати. И това не беше случайно... Обвиниха Братството в шпионаж в полза на Америка, арестуваха ръководителя на Братството в София, а всички от Изгрева разгониха по различни краища на столицата, за да нямат контакти помежду си. Събориха Салона и всички къщи. Изсякоха всички плодни дървета, изко-рениха всички цветя. Изгрева се превърна в пепелище. По-късно издигнаха красиви жилищни блокове, в които се настаниха управниците, служителите на Съветското, Японското посолства и разни други. Одържавиха салоните на всички братства от провинцията. Ние във Варна имахме голямо лозе вън от града - с много плодни дървета и салон за молитвени събрания. На празник по цял ден прекарвахме там, необезпокоявани от никого. В делничен ден всяка сутрин рано играехме Паневритмия и се разотивахме; всеки отиваше на работа. Не рядко идваха гости от цялата страна. Лекциите на Вътрешната Школа продължаваха. Стенографирах, дешифрирах, преписвах на пишеща машина, без никой да подозира нищо. Един неделен ден, както обикновено, в 10 ч. брат Велко Петрушев четеше беседата в салона на братското лозе. Той имаше ясна дик-ция и топъл тембър, но този ден не можех да разбера защо често правеше грешки. Беше смутен. След беседата го повиках настрана и го запитах какво се е случило, че чете така. Той ми отговори: „Тъкмо започвах да чета, когато пред катедрата застана Учителя и ме попита: — Готов ли си да се пожертваш за Варненското Братство, за да не бъде и то разпиляно. Да изкупиш кармата? Аз се смутих, уплаших се и смотолевих: — Не съм готов, Учителю. — И все пак... - каза Учителя". В следващите години брат Велко беше подложен на голям тормоз. Много пъти го викаха в милицията, заплашваха го. Заболя с високо кръвно налягане. Един ден получи мозъчен удар, после - втори и си замина от този свят. Учителя му беше казал „И все пак...", т.е. „Неизбежно е". Един трябваше да се пожертва, за да оцелее Братството. Работата на Вътрешната Школа приключи. Събирахме се пак, четяхме лекции, а аз продължавах да преписвам на машината. Двадесет години прекарах в усилена духовна работа. Страниците се редяха една след друга. Лекциите от Вътрешната Школа събрах в десет тома, а тези от Върховната Вътрешна Школа - в осем тома. Но работата не приключи с това. Още от начало ми беше казано във всяка лекция да подчертавам мислите, които ми бяха направили впечатление при дешифриране. Когато завърших петнадесетте тома, някой отвътре ми казваше: „И все пак работата ти не е довършена". Много размишлявах върху този въпрос. Какво остана несвършено? И под едно вътрешно внушение започнах да изваждам подчертаните мисли от първата до последната лекция на Вътрешната Школа. Подредих ги на пишещата машина, получи се още един том. Същото направих и с лекциите от Върховната Вътрешна Школа. И от нея извадих още един том. Станаха всичко двадесет тома - десет плюс един от Вътрешната Школа и осем плюс един от Върховната Вътрешна Школа. Когато завърших двата тома с избрани мисли и ги прочетох, едва тогава разбрах защо ми беше казано да подчертавам онова, което ми е направило впечатление. Всъщност те са предговор, въведение към лекциите, които трябва да се разучават. Ученико, започни с избраните мисли, после пристъпи към лекциите, разучавай ги задълбочено, за да ти се открият тайни, за които досега никой не е мислил. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Create an account or sign in to comment
You need to be a member in order to leave a comment
Create an account
Sign up for a new account in our community. It's easy!
Register a new accountSign in
Already have an account? Sign in here.
Sign In Now