Търсене във форума

41. ДАФИНКА Между нашите сестри имаше една нова, с много деликатна физика. Казваше се Дафинка, беше болна неизлечимо. Намери се, че предимствата, които Изгревът има в климатично отношение, ще са от голяма полза за нея. Тези, които й бяха по-близки вземаха грижата и й направиха малка дървена къщичка по-настрана. Аз не бях така близък до този случаи, за да знам нито причините за нейното заболяване и защо тя не може да оздравее. Един ден чета за изпит в стаята си, а единият ми крак, зачервен, подут силно ме боли и не ми даваше спокойствие да се занимавам. Чудех се какво да го правя, а не обичах да безпокоя Учителя за такива случаи. Досадната болка все повече и повече се усилваше. В този момент някой почука на вратата ми. Отварям и пред мене застава сестра Василка от ул. „Опълченска" №66, която беше плетачка, едричка и много симпатична, предана наша сестра. „Брат Николай, обърна се тя към мене, сестра Дафинка почина и Учителят каза, някой да се погрижи за нейното погребение". Василка си каза урока и си отиде. Знаех, че уреждането на такива случаи, по това време, беше съпроводено с много ходене. Нямахме нито ние, нито пък наблизо телефон, а за използуването на някакви превозни средства не можеше и да се мисли. Оставаше само с ходене, да се урежда всичко. А как с този болен крак ще ходя и то толкова много? Озърнах се да видя дали няма някой друг брат, който да ме замести. Нямаше. Реших, че макар и да се влача, аз трябва да тръгна. Поомих и си помасажирах малко крака преди да се обуя и чудо, библейско, отока спадна, тревожният червен цвят се махна, а болката съвсем изчезна. Кракът ми беше вече здрав. Скочих и полетях към града, за изпълнение на задачата. Там от служба на служба, уреждах формалностите. Най-после, трябваше да отида на гробищата в село Орландовци, за да поръчам да дойде катафалката, която да прибере тялото. Дотам също отидох без да ползувам превозно средство. След като се срещнах със съответния чиновник и му дадох необходимите указания, помолих го няколко пъти, да прати катафалката веднага. Той беше любезен, симпатичен човек и обеща да изпълни молбата ми. Доволен, че свърших благополучно, бързо и акуратно възложената ми задача, тръгнах обратно за Изгрева. В характера ми беше, всяка работа, която имам да изпълня, да стане без отлагане и по възможност по най-бърз начин. Този метод прилагах при всички случаи. Приложих го и сега, без да признавам приетите от обществото порядки, нито пък съм мислил да се съобразявам с тях, пък и не ги и познавах за такива случаи. Моята мисъл както всякога, така и тук, се ръководеше от очевидността и последователността. Щом като Дафинка е починала, какво оставаше? Тялото й по-скоро да се хвърли в трапа, като вече напълно непотребна вещ. Движех се енергично, пък и млад, пълен с живот, исках да стигна навреме, преди колата, за да мога, ако има нужда да помогна с товаренето. Стигнах до Орловия мост, при езерото с рибките и тръгнах пряко, по една неоформена пътека, която минаваше покрай обсерваторията, там където е сега плавалнята. Тъкмо навлязох в гората, изведнъж изгубих възможност да се движа. Силите ми някак изчезнаха. Почувствувах се като балон, който бързо се изпразва. Едва можах да се присвия до един бор. Нямах никакви болки преди или каквито и да било признаци за нещо нередно в моя организъм. Никаква тревога не ме вълнуваше. Така седях може би половин или един час. Изведнъж, почувствувах как бързо се изпълвам със сила. Балонът се наду до крайни предели и аз хукнах към Изгрева. Когато стигнах там, пред мене е отново сестра Василка. „Какво стана?" - тревожно запитах, чувствувайки се виновен за моето необичайно закъснение, тя говореше спокойно и с мек тембър ми каза: „Брат Николай, катафалката дойде и ние казахме на Учителя, но Той каза тя да дойде отново утре, защото сестра Дафинка, още не се е излъчила". Спрях се смаян и със страшно угризение. Сега разбрах, това което се беше случило в гората и защо то е станало. Учителят ме беше спрял там. Иначе щях да дойда и без да питам никого щях да я натоваря на катафалката, на гробищата и оттам направо в трапа. Порядките и церемониите, нито ги знаех, нито ги зачитах. Важно беше за мене, задачата да се свърши бързо и без отлагане. Сега разбрах каква грешка и какви непознати за мене беди щях да допринеса за милата Дафинка. Навел глава, с мъка в душата и радост от избягнатото, се прибрах в стаята си. През този ден бях преживял две библейски чудеса. Първото чудо бе с крака, зачервен, подут и ме болеше, че не можех от болка да чета. За минута оздравя, понеже Учителят ме освободи от него, за да свърша една работа. А разстоянието от Изгрева до Орландовци съм вървял пеш, като се върнах също пешком. Дафинка Доганова беше от гр. Варна. Веднъж бяхме поканени на гости в бараката на Мария Тодорова и Дафинка беше там. Трябваше да се приберем. Трябва да придружа Дафинка. Аз до този момент никога не съм хващал някое момиче или жена под ръка, и чувствувах, че трябва да я подкрепя понеже е много слаба. Тогаз й казвам: „Дафинке, я ме хвани за лакътя". Тя после това беше споделила с Паша и другите, и кой как ме срещне ми вика „Я, хвани ме за лакътя". Беше мила и симпатична сестра, следваше тук в университета.