ПОЕМИ ЗА ЕДНО СЪРЦЕ - G.N.

[valiamaria]

Georg Nordmann

ПОЕМИ ЗА ЕДНО СЪРЦЕ

БИСЕРЪТ

Когато сме млади, богати и силни, ние препускаме безгрижно с конете по широките друмища и раздаваме щедро бисерите на своето богатство.

Когато сме млади и безгрижни, ние изпяваме песните на сърцето си пред очите на своята любима.

Като запратени стрели изминаваме своя път, и животът ни отлита като утринните часове, когато малките облачета се къпят в радостта на изгряващия ден.

Отлитат дните, отлитат бисерите на душата ни, отлитат изпетите песни.

Какво ще подарим на Великата Обич, когато тя ще ни подири с тихите си стъпки? Нито едно бисерче не ни е останало за тоя час. Нито една песен за това безмълвно тържество!

Но тогава Той ще протегне ръка и ще вземе, вместо драгоценен бисер, сълзата, която ще отроним от окото си. Той ще я приеме като дар от едно сърце, в което са останали само мълчаливи жалби.

За Великата Обич, която ще ни посети, тая сълза на огорченото сърце е най-скъпия дар!

ОЧИТЕ

Понякога светът изчезва в зениците на две очи, които носят обич.

Тая нощ е имало гръмотевици и планината е потръпвала от страшния грохот на бурята, но аз не разбрах това, защото пред мене стоеше споменът за две очи, които ме погледнаха с небесна обич.

На утринта видях, как ураганът е изтръгнал корените на огромните дървета и е отвлякъл стадата на бедните пастири, но аз нищо не чух, защото сънувах, че зениците на две чисти очи ме люлееха в люлката на своята любов.

Ако срещна тия зеници, които ми донесоха поздрав от вечността, в часа, когато съм заграден от врагове, аз ще отпусна ръце и ще потъна в техния неземен зов - нека кинжалите на враговете се напият от кръвта ми, аз няма да усетя тяхната стръв и болката на моите рани.

Очите, през които гледа любовта на Великия, знаят повече от мъдреците.

СРEДНОЩНИЯТ ГОСТЕНИН

Тази нощ някой похлопа на моята порта.

„Стани и посрещни скъпия гостенин" - рече моето сърце.

Аз станах, отворих вратата и спрях на прага. Нямаше никой. Нощта бе тиха. На небето грееха едри брилянти. От тоя дълбок купол идваха талазите на великата и безмълвна радост.

Аз не попитах кой хлопа, а смирено се поклоних на великия гостенин. Седнах на прага на отворената врата и оставих сърцето си свободно да се разговаря с безмълвното величие на тоя час.

„Добре че дойде, добре че ме посети най-после" - шепнеше сърцето ми в хладната нощ.

Сълзите, които бавно се стичаха по лицето ми, бяха сълзи на непозната радост.

ПОСЛЕДНИЯТ ЛИСТ

Ще паднат листата - жълти и посърнали - на мократа земя. Градината тъжно ще мълчи.

Това ли са листата, с които си играеше пролетният вятър? Те ли шумяха заедно с песните на скрития славей?

И нашата пролет ще премине, ще отлетят птиците и в градината ще легне есенно мълчание.

Ще остане будно и неповехнало само едно сърце.

Дали ще го познаят тия, които слушаха неговите песни? Когато то ще прати своя сетен вик в нощта, ще каже ли някой:

„Ето викът на сърцето, което огласяше песните на вечността."

Хората забравят, но в тоя час едничък Вечно Будният ще каже:

„Ето сърцето, което ме познаваше!"