СЪРЦЕТО НА ЦАРКИНЯТА - Б.К.Б.

[valiamaria]

Б. К. Б.

СЪРЦЕТО НА ЦАРКИНЯТА

През една ранна пролетна сутрин, когато могъщото око на слънцето позлатяваше пределите на Небесната империя, младата цар¬киня Суани-Ом се връщаше от сутрешната си разходка. Там, където се откриваше прекрасен изглед към морето, тя се спря за миг, и нейният поглед се потопи в безкрайната морска шир. Но ето, че далеч в морето се появи малка черна точка, която се движеше към брега.

— Почакай! — каза тя на своя телохранители, — нека да видим, кой идва в тоя ранен час.

— Ако позволите, Ваше Височество, Аз ще Ви кажа, кои са пътниците.

— Искам да зная, кажи!

— Това е царската стража. Когато тя идва по тая посока, в лодката непременно има един, който е осъден на смърт.

Младата царкиня въздъхна дълбоко и нейният тъжен пог¬лед се впи в приближаващата лодка.

Чу се пляскането на греблата. Опитни и здрави ръце изтикаха лодката до брега. от нея скочиха трима въоръжени стражи и отда¬доха в чест на царкинята.

Затворникът разбра, че младата жена беше царска личност и вдигна очи към нея. Тя трепна. Очите му бяха дълбоки и тъмни като две планински езера пред буря. В тях тя прочете безкрайната скръб на един живот, който си отиваше. Остра болка като от меч проряза нейното сърце. Тя сложи ръце върху него и проследи процесията, докато тя изчезна по пътя.

Когато остана сама, тя наведе глава, обременена от размисъл и глухо попита царедвореца:

— Какво е направил този млад човек?

— Някакво престъпление.

— Нищо ли не може да смекчи вината и да се помилва животът му? Той е така млад!

— Нищо! Законите в нашата страна са неумолими. Вашият баща никого досега не е помилвал.

С бързи стъпки младата царкиня се упъти към двореца. Чакаше я нейната вярна дойка. И очите на вярната жена не се излъгаха.

— Дете мое, какво има, какво се е случило на Розовата пъпка, на Блестящата капка?!...

— Ще ти разкажа, майко, да влезем

— Аз трябва да освободя един човек, един живот да спася? Тоя човек е мой близък, моето сърце, майко, е смутено!

— Но кой е той, къде го срещна?

— Там, на брега на морето. Ако не се застъпя, той ще умре. Аз, Аз не искам, майко, не искам той да умре!...

— Суани-Ом, ти го обичаш? Ти, със сърцето на царкиня!

— Да, майко, не зная веч, какво сърце нося, но Аз искам да му подаря живота.

— Ти знаеш законите в твоята страна. Какво ще каже твоят баща?

— О, моят баща! Аз ще го моля и той ще направи това, което Аз искам.

— О, Суани-Ом, нима ще се ожениш за един простосмъртен?

— О, да, да, само да не бъде късно.

— Но, Суани-Ом, размисли, ако той има своя възлюбена, ако той не те обича?!

— Тогава, Аз нищо няма да направя за него, нека тогава умре! — гордо викна царкинята.

— Решено ли е вече, Суани-Ом, отивам вече при баща ти?

— Решено е, побързай, времето е коварно и лети по-бързо от вятър, иди, кажи му всичко. После Аз сама ще поприказвам с него.

Старата дойка бързо излезе от стаята на царкинята и се упъти към царската зала, където царят вече приемаше просителите. Пуснаха я веднага.

— Какво те носи насам, вярна майко?

— За съдбата и щастието на Суани-Ом идвам, царю.

— Така ли, седни тогава и кажи, аз слушам.

Мъдър беше Великият господар на Небесната империя, не отрони тежка дума. Изпрати старицата с поздрав и поръчка до царкинята: „Бащата бди и неговата ръка ще бъде винаги върху нея. Ней¬ното щастие му е по-скъпо от всичко на света".

Суани-Ом трепетно зачака. Часовете се отронваха мъчителни и дълги. Бледа и измъчена с будни очи, готова да защити своето ща¬стие, тя чакаше баща си.

В среднощния час той дойде.

— Чакаш ли ме, Суани-Ом.

— Чакам те, татко.

— Аз видях тоя човек. Осъден е на смърт. Говорих с него. Попитах го за последното му желание. Искал да види своята възлюблена. Едно момиче от северната провинция. Тази нощ пратеници пътуват за нея. Това е всичко, дъще моя.

— Татко?!

— Суани-Ом!

— Какво да правя?

— Реши сама Суани-Ом, Аз ще направя, каквото искаш, не за¬бравяй, че имаш сърце на царкиня и царска кръв тече в твоите жили.

— Добре, Аз ще се срещна с това момиче и ще ù кажа: „Искаш ли да остане жив този, когото обичаш, отстъпи ми го!"

— Жестоко е, Суани-Ом!

— Не, не е жестоко, и Аз го обичам не по-малко от кея.

— А той?

— Той ще избере — живота с мен, или смъртта с другата.

— Лека нощ, Суани-Ом.

Чу се глуха въздишка. Суани Ом легна облечена върху леглото и горчиво заплака.

Нощта бавно се раздипляше. Тънка сребърна ивица проряза изтока. Денят настъпваше. Беше ли светъл и лъчезарен за Суани-Ом? Никой не знаеше.

Суани-Ом се срещна с девойката. Тя беше стройна като млада бреза, с големи черни очи, мургаво лице и коралови устни. Бледа и трепереща, тя изслуша царкинята. И девойката не плака, не пророни сълзи. Само покорно помоли милостивата господарка да я пусне при него, сама да иде, тя да му занесе тая вест.

Царкинята я пусна.

— О-Хен, не мога, не мога да те оставя заради нея — викна той, когато девойката разказа всичко. — Иди и кажи на царкинята, че въжето на палача ще бъде по-добро за мен, отколкото раздялата ми с теб. Побързай и кажи ù това!

Той не я попита: „какво ще направиш ти?" Добре че не я попита, тя не знаеше, какво да отговори. Жестоко щеше да бъде и отказът и съгласието ù.

Тръгна с обронена глава. Дълго плака, дълго мисли. И за нея нощта беше безкрайна и тъмна. Но, когато зората багреше изтока, тя реши: „Не мога да се съглася, прав е той, смъртта е по-желана, отколкото раздалата. Похитителка е тя, не ще й го отстъпя!...

Някой идеше. Девойката се вслуша. Леки и бързи стъпки приближиха.

Влезе царкинята.

— Не го отстъпвам — рече О-Хен. Нашата любов е силна. Животът ми без него е пустиня. Аз имам само него, дай ми го! Обляна в сълзи, тя коленичи пред царкинята.

— Не! — Твърдо отговора Сауни-Ом. Обичам го и аз Единствен него. Не го давам. Ти трябва да се откажеш от него, иначе той ще умре, — царкинята се откопчи от ръцете на младото момиче и рече: — Давам ти два часа да решиш! И излезе навън, като фурия с каменно лице и горещи от гняв очи.

Дълго лежа О-Хен на пода. Тя плачеше за живота на възлюбления и за своята нещастна съдба. И ето, тя се спря за миг с прояснено лице и туптящо сърце — мисъл, като пролетен лъч я огря¬ваше. Тя я събуждаше за нов живот, както пролетното слънце съ¬бужда замръзналата земя. Да отстъпи, да го даде ней, на господарката. Той ще остане жив, ще стане прочут царски човек и наследник. Но тя, О-Хен какво ще прави, как ще живее! Ограбена, отхвърлена, забравена. Накъде да върви? Какво да прави? Мисли ли за него, тя е готова да направи всичко — проста и ясна е истината, разбира я тя, проумява я с простата си и чиста душа. Но нейното сърце на жена ù диктува друго, то живее под друг закон. И други са неговите повеления.

Навън времето чука с своите костеливи ръце: „Побързай, О-Хен, животът на твоя възлюблен виси на косъм, царкинята е неумолима.

Царски пратеник я буди от унеса ù. И тя отговори:

— Кажете ù, че аз ù го отстъпвам. Нека бъде неин, но нека остане жив. Тая нощ аз трябва да се върна обратно в моята страна.

Царският пратеник я изгледа недоумяващ. Тази ли беше мълчаливата девойка в плахи очи и несръчни движения? — пита се той.

Ето пред него стои — горда и силна жена, достойна за почит.

— Каква тъга и какво величие, — си мисли умният царедворец. Тя е истинска жена с сърце на лъвица, сърце на майка, сърце на дева.

Суани-Ом изслуша своя царедворец. Пътят към щастието ù беше открит. Животът на затворника беше помилван с царска заповед.

През нощта Суани - Ом слушаше рева на морето, О Хен пътуваше с царски кораб. Тая нощ Суани-Ом ще сънува чудни сънища, пламнали огньове и много цветя. Утре тя че получи скъп подарък. Ръката на възлюбления ще почива в нейната. Колко чудна ще изглежда земята, тя ще блести вълшебно под небесния купол.

Но защо сега, в мълчанието на светлата нощ, тя си спомня думите на царедвореца: — Истинска жена, със сърце на майка на деца. Не съм срещал такава жена. Тя го обича истински.

— И Аз го обичам — промълви тя.

— Не, не го обичаш, — отговори един незнаен глас, идещ от дълбочините- на нейното сърце.

— Как, защо? Нали аз му подарих живота, нали един ден ще бъде наследник на короната, нали той ще живее като истински цар, а тая проста девойка какво щеше да му даде?

— Не го обичаш — упорито повтаряше гласът. Какво е всичко това пред една проста и чиста любов, която познава, що е жертва. Познаваш ли ти нейния многолик образ? Корабът носи О-Хен по развълнуваното море, нейните очи са пламенни и горящи, но тя е доволна и щастлива, че е подарила живота му. Не ти му даде живот, а тя. Ти му готвиш робство!

Хуани-Омъ е в тревога. в нейното сърце се надига буря. Какво искат от нея? Какво е тя? Не носи ли и тя сърце като всичките, или нейното сърце, сърце на царкиня, трябва да бъде друго

— Може би като това на О-Хен!

Тя спа много лошо. Сънува кошмарни сънища. Събуди се рано и излезе навън. Морето беше спокойно и тихо.

Царедворецът, който я наблюдаваше, остана учуден от нейния вид. Колко приличаше в тоя миг на О-Хен. Какво беше станало?

Хуани- Ом говореше:

— Той трябва да се върне при нея. Днес моя кораб ще го отнесе. Аз го отстъпвам на О-Хен. Побързай I

Царедворецът изчезна.

Хуани-Ом каза на себе си с твърд и дивен глас:

— Царкините могат да живеят и с друго. Техните сърца трябва да бъдат светли и топли и да се подчиняват на великия за-кон. О-Хен, от теб аз научих това. Дължа ти много. Само като ти върна възлюбления, заплатата ще бъде достойна за Хуани-Ом, за дъщерята на Великия император на Небесната империя.