6.59. ТРУДНИ МОМЕНТИ

[Iskri4ka]

59. ТРУДНИ МОМЕНТИ

През тези моменти, в които описвам събитията из живота на Учителя, за мен външните обстоятелства бяха крайно неблагоприятни. Баща ми, който беше рядко честен човек - заболя тежко, аз отидох да го видя. Той ми каза само две думи, надигайки се от леглото: „Методи, аз си заминавам от този свят", целуна ме и отново си легна. Не мина много време и той си замина тихо и спокойно за отвъдния свят. Той беше не само честен, но и крайно справедлив, имаше също много верен, трезвен и обективен поглед за нещата и събитията. Тези качества той беше наследил от този стар род, на който принадлежеше.

 

Като се завърнах в София, аз се намерих при големи външни депресии, които не искам да описвам, ще кажа само как бях сигнализиран от Невидимия свят за тези страшни изпитания. Видях следната картина: пътувам с един камион по един безкрайно дълъг път, наоколо едно безкрайно поле без всякаква растителност. На самия камион краката ми не стоят на пода, но бях се хванал за едно желязо. Камионът летеше така бързо и аз усещах, че ще падна. Действително при един завой виждам една огнена бездна. Картината на ада от Данте дава подобна илюстрация на тази огнена бездна. Действително аз паднах, но спаси ме едно обстоятелство, че не паднах в самата бездна, а се хванах за една скала и с неимоверни усилия излязох отново на пътя. Поглеждам ръцете си - цели облени с кръв от тези усилия. От двете страни на камиона на неговата кабина се показаха два образа - единият, който караше камиона, беше Учителят, а другият - току-що заминалият за отвъдния свят мой баща. Така че изпитанията, които минах, бяха така сложени, че почувствах мощната ръка на Провидението, което ме избави от бездната на този адски огън. Тази картина през време на изпитанията ми служеше като пътеводна звезда и ми подсказваше благополучният крайна тези страшни изпитания, през които трябваше да мина.

 

При тези трудни външни депресии, през които аз минавах, чувствах голяма нужда да има един интимен разговор с Учителя, особено както бях предизвестен от Него за излизане от физическото Му тяло. Аз не само имах да разрешавам въпроса около моята личност, но мен ме вълнуваше съдбата на българския народ, съдбата на другите народи и бъдещето на цялото човечество.

 

Моята личност, поради някакви недоразумения, поради някакви перспективни измами, беше застрашена. Аз не бих се спирал върху тези въпроси, ако те не бяха свързани непосредствено с обществото и с живота около Учителя. Помолих Учителя да излезем на поляната да поговорим. Точно на това място исках да водя този разговор, защото тук бяха написани страниците от най-хубавите моменти, преживени в моя живот. На тази прекрасна поляна, от която се откриваше прекрасен изглед към мощно издигащата се Витоша на юг. Поляната беше обкръжена от нежни млади борчета, които бяха немите свидетели на онзи красив живот, който дойде чрез вълната на Любовта. Тези борчета растяха заедно с нас, с обществото и се издигнаха високо. Човек трябва да има вдъхновеното перо на истинския художник - поет, или четката на гениалния живописец, за да може да разкаже с думи и багри това, което стана някога тук и да се разнесе по етера, за да обхване в своята красота цялата земя. Тази красива поляна беше като някакъв вълшебен, приказен оазис, при който оазис са идвали да пият от великия извор на живота - Учителят, жадните за Великото Божествено Слово - душите от цялата наша планета. Тук идваше смирено да слуша словото на Учителя, изгорен от знойното слънце на Индия, от запад идваше високомерният учен - да провери своите теории. Будни души от цяла Европа - от Франция, от Италия, от Чехословакия, от Югославия и от много други страни, също от Близкия Изток - египтяни, турци, евреи и др. Разнасяше се по етера вестта, че е пристигнал Пратеник от Небето, вест, която се долавяше от най-будните души на човечеството. При тази красива обстановка, всяка душа, която пристъпваше, чувстваше в душата си Словото на Учителя, неизказан мир и огнен подтик за подвизи, за творчество, да бъде Апостол на великите идеи, които ще разтопят омразата, която се шири между човеците и народите, ще даде утеха на страдущата душа, вдъхновение на поета да напише най-хубавите свои песни и сонети, на художника - подтик да нарисува със своята четка красивите картини на природата, на скулптура - с длетото си да оживи мъртвия камък в образи и идеи, на музиканта - да схване и възпроизведе чудните мелодии, които непрестанно звучат в пространството.

 

Тук идваха да черпят вдъхновение от Словото на Учителя не само будните души, но и болните, страдущите, немощните - да почерпят жизнен ток от магнетичните струи, които излъчваше Учителят. В присъствието на Учителя болните моментално оздравяваха, простите ставаха учени, глупавите поумня-ваха, защото Светлината на Учителя озаряваше техните умове и те започваха да разбират причините защо са били болни, прости и глупави.

 

При тази красива обстановка и безкрайната верига от спомени, които звучаха в душата ми като някаква вълшебна легенда, аз седнах до Учителя на скамейката, която беше поставена в средата на полянката, където някога стоеше самотната бяла палатка. Аз знаех, че този разговор, който водех с Учителя ще бъде един от последните на физическия свят. Както вече казах по-горе, външната, обществена обстановка силно ме притискаше. Това може би беше резултат от моето мълчание, от онази скрита работа, която вършех за учението, за която аз не можех да парадирам. В душата си никога не можех да се съглася с живота на стария свят. В мен винаги имаше един бунт срещу всички остарели обществени форми, срещу изкуфялите религиозни амвони, срещу всички мъгли от несъвършените теории и хипотези на учените - този бунт не ме напущаше никога. В тези разсъждения просто исках да напусна физически свят, да се разбия на моите атоми, както моят най-добър приятел Кузман мечтаеше някога.

 

Учителят беше много сериозен, красивото му лице като че ли беше изваяно от мрамор. Той виждаше какво става в моята душа. При други случаи, когато му задавах въпроси от капитален характер, той често ми отговаряше със своето мълчание, но при тази среща, за разлика от другите, Той много ясно ми говори. Относно въпроса, който се отнасяше до моето обществено положение почти нищо не ми отговори. Но по въпросите, свързани с Учението, свързани с духовния и културен живот на България, проблемите, които изпъкват на социална почва и всички международни въпроси, които новото време слагаше за разрешаване - по тези въпроси Той така вдъхновено ми говореше, че мислено се пренесох години назад, в народното читалище на Велико Търново, когато слушах неговата беседа „Новото човечество". Голямата любов, не-изказана грижа, необикновената вещина, с която Той разглеждаше всички тези духовни и социални проблеми, я почувствах в този момент, когато ми говореше върху всички тези въпроси, които изпълваха и вълнуваха моето естество. За мен този разговор беше някакво откровение. Аз виждах контурите на един нов свят, който се раждаше в зората на изгряващото слънце на Любовта, на Мъдростта и на Истината. Моята личност в тези моменти изчезваше, като че излизах от безкрайните предели от периферията на Битието и влизах в центъра, където звучи много ясно ритмичният пулс на това Безкрайно Начало, независимо с каква дума ще се нарече - душа, или дух.

 

Разговорът продължи 3 часа. Когато се обърнах на запад и отново влязох в малката черупка на моята личност, аз видях, че Слънцето залязваше. Тази картина така силно се вряза в моето съзнание, като че ли беше изрязано с някакво огнено длето, затова когато издадохме книгата „Учителят", между дял първи - „Животопис и творчество" и дял втори - „Идеи", поставихме една винетка, представляваща един връх, зад който залязва едно слънце. Под тази винетка, чрез следната епитафия, изразих може би един от най-тържествените моменти на моето ученичество в сегашното ми прераждане. Тя гласеше така: „Както едно величествено Слънце залязва, след като е раздало на всички Своето изобилие като любовен дар, тъй и Учителят залезе на 27.ХII.1944 г. за физическия свят, за да изгрее в душите на цялото човечество. Неговото Слово е живо, носи се във въздуха и сега, и хлопа на всички умове и сърца, и им съобщава радостната вест, новата вест за красотата на изгряващата култура, която иде с ясни стъпки към нас!"

 

Под тази епитафия ръката на художника беше изобразила едно лаврово клонче - символ на безсмъртие. Наистина този разговор носеше елементите на безсмъртието. Втората част на тази епитафия беше дадена от Боян Боев.

 

Когато свърши този дълъг разговор с Учителя, Той величествено се изправи, а вятърът развяваше косата и брадата Му. Имаше много могъщо в Него и ми каза: „Аз и на двете ложи, и на двата блока - Изтока и Запада, ще им дам такъв обед и така ще им говоря, както никой през вековете не им е говорил." И точно тогава Той ми даде идеята за това Послание и за онази книга, която впоследствие написах „Световна астросоциология", в която се говори за Новото човечество и за Обществото на обединените нации. Учителят ми го-вори за двете Общества на народите. Първото бе „Общество на народите" и второто бе „Общество на обединените нации", а третото общество, което ще дойде е „Общество на Новото човечество". Учителят ми даде подтик да напиша тази книга. Действително след това редакцията, която отпечата книгата каза, че това е едно послание към отруденото човечество. Разбра по дух, че това е Послание. Този момент никога няма да забравя, когато Учителят ми даде импулс да напиша тази книга.

 

След разговора мълком тръгнахме, понеже слънцето беше залязло. Той ме извика горе в Неговата спалня, каза ми да се кача най-горе в стъклената тераса и да донеса Неговия балтон. След това ме накара да съблека моя балтон, който беше красиво изработен във Варшава, да го закача на тавана и да облека Неговия. С една усмивка и със следната фраза ме изпрати: „Върви сега, духовете не ще те познават".

 

Наистина извърши се цяло чудо - на другия ден бях назначен шеф на личния състав на едно от министерствата. По този начин отговори на моя личен въпрос, на който в началото на този съдбоносен разговор не ми каза нито една дума.