3. Лъчи от «Изгрева». ЗА ПРОТИВОРЕЧИЯТА В ЖИВОТА

[valiamaria]

3. ЛЪЧИ ОТ «ИЗГРЕВА»

(В. «Братство», бр. 180, 7.III.1937 г., стр. 3-4)

ЗА ПРОТИВОРЕЧИЯТА В ЖИВОТА

Веднъж дойдоха две госпожици и започнаха да се оплакват, че животът им омръзнал. Започнах силно да се смея. Те ме нарекоха безжалостен и ме запитаха какво смешно има в тяхното нещастие.

Представете си - казах им, - че един човек пие боза, а ви се оплаква, че му омръзнало шампанско вино, което той не е и помирисал.

Та истинският живот не е живот на скърби и радости, на удоволствие и неудоволствие. Истинският живот е някъде над промените. Докато ти имаш скърби и радости - друг е, който направлява твоя живот, като ти създава удоволствия или скърби. А животът, който се е вдигнал над тях, има в основата си една възприета идея, в името на която трябва да се остави всичко. В обикновения живот това наричат жертва. И Христос каза: «Ако не пожертвуваш баща си и майка си... и собствения си живот и не вземеш кръста си и не тръгнеш подире ми, не можеш да бъдеш мой ученик.» Това е пълно противоречие на това, което каза Мойсей: «Почитай баща си и майка си.» И днес за ученика вече жертвата не е жертва, а радост от възможността да отиде след любимата си идея, също тъй, както се радва копнеющата мома, когато остави дом и родители и отиде подир любимия си.

Противоречията са в състоянията, а не в същината. Състоянията се сменят поради хетерогенната среда, в която се проявява животът на индивида. Но в общия живот, в колективния живот плюсовете и минусите се почти уравнове-сяват, та винаги знающият може да има едно равновесие, постигнато волево.

Нощта и денят са две състояния, свързани с въртенето на Земята. За тия, които са вън от нея, няма нито залез, нито изгрев - Слънцето вечно грее. И за знающия, който може да си създаде една бързина наравно с видимата слънчева (около 1200 км в час на паралела на Берлин), за него Слънцето няма да залезе никога. Също не би залязло и за очите, които биха били чувствителни за тия лъчи на Слънцето, които преминават през цялата маса на Земята.

За истинския вечен непрекъснат живот, в който няма предмети, закони, явления, а има нещо непрекъснато и общо, както самата вода, която образува извори, реки, заливи, морета - в този живот няма никакви противоречия. Когато един ученик добие възможност да се домогне до тоя живот - тогава той има само една идея, само един Учител, когото следва с радост, защото, като търси първом тоя живот, Големият, Висшият - всичкото останало се съдържа в него като съставни части.

Онзи, който е разбрал цялото, лесно ще разбере функциите на частите, но онзи, който не знае за какво служи един часовник като идея, напразно ще изучава колелетата му - те никога няма да му кажат това.

Докато човек не счупи черупката и излезе вън от индивидуалното, той не може да има новия живот. Черупката е личното. То е необходимо да съхранява благата, които имаме, докато сме в неблагоприятна среда. Но щом семето попадне в земята, яйцето - под квачката, семето ще изгние, яйцето ще се счупи и ще даде по тоя начин начало на нов живот.

Едни от хората днес разбират, че тоя живот има своя извор в едно Вечно Начало, други смятат и себе си за еднодневки, и живота в тях - за нещо временно, което се явява от нищо и става нищо. И едното, и другото гледища имат своите предпоставки и са на местата си, както е на мястото си сеното като храна на коня и хлябът - на човека. Да се прескачат различните степени на живот, да се вдигне човек от едно стъпало на друго, потребно е знание. Това знание не се постига по механически път на запаметяване на известни правила и закони, а чрез възприети и живени във всеки момент идеи. Там, където не ще може да има лична опитност, достатъчно е, ако човек обича искрено и дълбоко едно по-висше от себе си същество - то ще го вдигне до своето съзнание и ще му даде възможност през неговите собствени очи да вижда работи, за които не е мислило. Възможно ли е това? Разбира се. Това сме го опитвали всички, които сме на тоя път. Как? Това е въпрос, отговорът на който има индивидуална и обективна част. За обективната може да става дума, за субективната - не, понеже тя е в зависимост от всеки отделен случай. Но това не ще каже, че в основата лежи произвол. Ни най-малко, само че разнообразието е безконечно голямо, винаги имащо в основата си единство на принципите.

ЛИПСА НА СИСТЕМАТИКА

Длъжен съм да подчертая преди всичко, че аз самият избягвам каква да е систематика в това, което пиша. И то не е случайно. Това като извор на основата, която имам - животът, който, като водата, няма никаква форма, но заема всички форми, форма, систематика, логика, буква, догма, това значи статика, минало, смърт. Животът е винаги нещо повече. Той е в неясното, в недоказаното, в ирационалния остатък, в безконечността, вечно подвижното, меняващето се. То няма постоянна форма, но тъкмо затова се чувствува същината, която дава смисъл на всички форми. Когато човек мисли по-дълбоко и по-право, тогава светът става съвсем друг. Тогава той гледа растението и «вижда» и неговите корени, гледа къщата и «вижда» и нейните основи дълбоко в земята, вижда плода и дървото в плода вътре и плода - в дървото; вижда стареца и младенеца като една река, която тече някъде, губи се под земята и отново се вестява пак като весел извор; вижда водата на океаните, вдигната до облаците, да ръси планините във вечен кръгоцвет - и «вижда» по същия начин народите, от които всеки момент се «изпаряват» человеци за «онзи свят». В тази природа много неща са може би недостатъчно земни, но затова всички са живи. Там и скалата заедно с континента пътуват с десятки... сантиметра за столетия. Но що значи век пред вечността, която носи живота в себе си? В тоя свят (понякога го наричам на «циклично» мислене) всичко се движи в кръгове, в процеси, в спирали. Но има още един свят, в който често надничам и понякога живея - това е светът на безотносителното мислене - така го наричам аз за себе си. Това е светът на безформие, в който във всяка секунда може да вземеш форма, която поискаш или помислиш. Това е свят, в който ти си във всичко и всичко е в тебе.

Зная, ако чете това някой учен професор, ще си свие веждите и заклати глава: шизофренизъм, лудост, халюцинации... Да, и странно - мнозина им вярват. Вярват не на тия, които са открили Америка, ами на тия, които изобщо отричат да съществува каквато и да е Америка... Едно време и Христофор Ко-лумб го правеха луд и той 12 години трябваше да доказва все на учени хора, че пътят към Индия е възможен и от запад. Ученото невежество нарече и Христа луд (гл. 10, ст. 20 Йоана). То и досега продължава да квалифицира явления, които по същина не знае, но понеже не си е дало труд да проучи или даже само да допусне, то ги смята за невъзможни, за ненормални, за суеверия, за лудост. Всичко това е от липса на светлина, на знание... от неразбиране. Хора, които смятат границите на собствения си ум за граници на световното знание, кожата си - за края на тяхното естество и личния индивидуален живот във физическото тяло - за едничкия възможен живот на човека изобщо, нито мислим да ги опровергаваме. Ние живеем в друг живот. Те са като деца в една утроба. Прави са, като описват своя живот; не са прави, когато отричат живота на ония, които са излезли от майчината утроба и са влезли в по-голямата утроба на външния свят. Но когато дойде и тяхното време, и те ще потвърдят това, което сега отричат. Всяко мнение е израз на състояние, изказ на психика, на степен на живот. То не е криво или право - то е - то не прави нещата, но то сочи състоянията, както и стрелката на барометъра не прави бурите, но ги показва.

Облечената мисъл във форма е труп. Мисълта може да се погребе в един логически закон, но идеята възкръсва моментално. Умният ще я срещне като изключение много често, докато изключенията станат ново правило. Законите, формите поясняват, определят това, което е било или което е - което ще бъде, винаги може да бъде предсказано, но то никога не се движи в паралелни рамки - винаги те се разтварят фуниеобразно с широкия край към едно бъдеще, което винаги носи нещо Ново.

ЗА ДУМИТЕ И ТЯХНОТО РАЗУМНО ЗНАЧЕНИЕ

Ето, ний дойдохме до една дума, която сама се нуждае от големи пояснения, както и много думи, с които ний изобщо говорим, но в които всеки си туря своето съдържание. А това съдържание е израз на неговия собствен живот. Колкото и да е субективен, той трябва да има нещо субективно, защото благодарение на обективния елемент в субективното, ние се разбираме. Но и това са думи и думи.

Спорът и неразбиранието между хората понякога се дължи именно на нееднаквото съдържание, което влагат различните хора в някои думи.

Люб. Лулчев