Неразрешените задачи
Неразрешените задачи
Сряда, 5 часа сутринта
(Небето прошарено с облаци.
Времето тихо и топло.)
Добрата молитва
Размишление
Прочете се I-ва глава от II-ро послание към Коринтяните. Прочетената глава почва с няколко важни мисли, които се отнасят до частния живот на апостол Павел.
По някой път се случват някои опитности. Ето какво казва апостол Павел, един от напредналите: „Защото не искам да не знаете, братя, за нашата скръб, която ни се случи в Азия, че твърде много се отеготихме, повече от силата си, така че се отчаяхме дори за живота си.“ (Осми стих.)
Кои са били причините, поради които апостол Павел казва, че се е отчаял. Той допуснал мисълта, че тая работа няма да я бъде.
Има една пресилена страна в живота, понеже ние очакваме да имаме всички блага на земята. Това е една от причините на големите страдания. Всеки един, все си има някои желания, които иска да постигне в този живот, той идва до отчаяние от какъвто и характер и да са желанията. Ние говорим за един духовен човек. Един светски човек може да се отчае за пари, за къщи, за ниви, семейният човек може да се отчае за децата си и т.н. А пък духовният човек за какво може да се отчае? – Той може да се отчае, че не върви тази работа. Може да се моли цял ден, мисли, мисли и вижда, че седи все на едно место, нищо не е направил, погледне себе си и казва: „Толкова години вървя по този път и нищо не съм направил.“ И понякога му идва мисълта: „Да бях си живял както по-напред.“
Защото вие ще се намерите в опитността, която имали жабите. Имало една река, на чийто бряг седяла една жаба, която се плашила много. Дотегнала ѝ водата и почнала да се моли на Бога: „Господи да излеза от тези условия. Като дойде нещо, веднага се хвърлям във водата. Не мога да излеза вън на спокойствие. Да стане нещо от мене, да не влизам във водата.“ Така се е молила жабата и Господ направи жабата на заяк. Жабата си казала: „Отървахме се от водата!“ Но не е една бела. Като стана заяк, погнали го да го гонят в гората и заякът си казва: „По-рано като жаба, поне не ме гонеха като влеза във водата, а пък сега, като заяк в гората ме гонят.“ И си казва, че първото му положение като жаба, било много по-добре, отколкото като заяк.
Нито локвата, нито гората разрешават въпроса. Погрешката на жабата е била в това, че тя мислила, като стане заяк, ще разреши въпроса. Не, няма да го разреши ни най-малко. Тя, като заяк, ще страда повече, ще се увеличат страданията ѝ. Заякът страда повече от жабата.
Светският живот е живот на жабата. А пък духовният живот е живот на зайците. Отношенията, които съществуват, са същите. Светският човек, като се уплаши, гурне се някъде, скрие се, оставят го, а пък духовният човек, като се уплаши, не може да се скрие, влиза в гората, но и там има опасност. Ни най-малко не си сигурен, като влезеш в гората, но и там има опасност. Ни най-малко не си сигурен, като влезеш в гората. Има много опасности там. Та казвам, идва закона на спасението, това, което възкресява човека, това, което го спасява. Човек трябва да напусне живота на жабата и заека. Жабата, като е гледала, как заекът идва до локвата, искала да стане като заека. Но заякът, не може да остане в положението на заяк. Той трябва да напусне тази форма и започне да мисли. Докато човек не мисли, той не може да разреши мъчнотиите.
В прочетената глава Апостол Павел, като разсъждавал човешки, отчаял се и казва: „Тази работа няма да я бъде.“ Той казва: „Много се отеготихме, повече от силите си и се отчаяхме за живота си. Ние се заехме да не уповаваме на себе си, а на Бога. “ Дошъл той до едно вътрешно разрешение и казва, че докато човек уповава на себе си, някой път има изходен път, а някой път ще дойде до смъртта. А пък, като престане да уповава на себе си, ще възкръсне. Възкресението е новият живот. Някой път човек иска да умре и казва: „Не ми се живее вече.“ Ние трябва да разбираме така: Човек като заяк, трябва да престане да живее. И заякът не разрешава въпроса. Заякът е по-голям от жабата, краката му са по-дълги, ушите му са по-дълги. Има голямо различие между жабата и заяка, в органическия строеж и в знание, във всяко отношение има различие. Външния свят е само една азбука за онова, което е скрито. Някои от вас, понякога се отчайват. Ако сега ви запитат, какъв трябва да бъде вашият живот, каква програма бихте дали? Ако ви попитат, с какво биха ви направили щастливи, какво ще отговорихе?
Да имате едно благо в себе си, което хората да не искат. Кажете ми сега едно благо, което хората да не искат, за да бъдете щастливи. То да е само за вас. Другите да се радват на това благо. Кажете ми, кое е това благо, което хората няма да искат. Даже и аз няма да ви го разправя. Можете да помислите малко, кое е това благо.
Често ние се спираме и сме недоволни, но трябва да си дадем отчет за нашето недоволство. Някой казва: „Аз съм недоволен, искам да умра.“ Че искаш да умреш е много добре, не е лошо да умреш. Че искаш да живееш, не е лошо. Хубаво, ти искаш да живееш. Заякът иска да живее, но той, като иска да живее, другите искат неговия живот. Онзи хрът, който гони заякът или онзи ловец, който го гони, иска живота на заяка. Животът на заяка е една необходимост за ловеца. Или една лисица може да преследва заяка или пък някой орел. Потребен е живота на заяка за тях. Този, самият живот на заяка ще му докара страдания.
Когато човек желае да умре, какво придобива той от смъртта. Смъртта е едно благо, което хората желаят по-малко, отколкото живота. Живота, всички желаем, а смъртта малцина желаят. Можем да кажем, че смъртта е едно благо, в което жабата се скрива, едно место, дето човек се скрива. Смъртта, това са неблагоприятни условия, но все таки тя е една почивка. Някои казват: „Да умра, че да си почина.“ Не трябва да смесваме смъртта със страданията при умиране. Някои ги смесват. Има силен контраст между живота и смъртта. Те са два контраста.
Сега въпросът не е доразрешен. От смъртта само Бог може да ни възкреси, да ни избави от това положение на смъртта. Само Бог е, който може да ни избави от смъртта.
Ние говорим за жабата, която седи в локвата, това са условията, в които, тя е поставена. Кой може да извади жабата от локвата? Да допуснем, че локвата изсъхне. Къде ще се скрие жабата? Ще се скрие под някой камък по навик, ще се сгуши отдолу. Но дали ще се скрие под камъка или в локвата, това не разрешава въпроса.
Да кажем, че ти искаш да избегнеш известни мъчнотии искаш къща, знание, сила. Това са условия, които донякъде можеш да имаш. Но има мъчнотии, които нито богатството, нито знанието могат да ги разрешат. Нима нашето знание може да ни избави от смъртта? Нима нашето знание, което сега имаме, може да ни избави от страданията, от вътрешните противоречия? Не трябва да дойдем пък до другото положение – да помислим, че това знание, понеже не може да ни избави, то не е потребно. Знанието може донякъде да ни помогне. Но сегашното ни знание, не може да ни даде онова разрешение на живота, което живота изисква. Например, някой от вас се е отчаял от живота си. За какво се е отчаял апостол Павел? Някой ученик може да се отчае, че той няма да свърши училище, някоя майка може да се отчае, че няма да роди дете. Някой пътешественик може да се отчае, че няма да може да има достатъчно сили да изходи целия път на своето пътешествие.
Или някой може да се отчае, че богатството му няма да е достатъчно за постигане на целите му. Както един английски милионер при коронацията на английския крал Едуард, който е милионер, имал 360 000 000 английски лири, се е хвърлил в морето – отчаял се, че парите няма да му стигнат. Той имал 360 000 000 английски лири и когато пътувал с един параход, мислил, че тези пари няма да му стигнат и се хвърлил в морето и се удавил. Това може да вземете като един пример. Има много пъти учени хора, които са прибегвали до самоубийство. Това са само прояви на живота, явления, които не са изяснени. Съвременната психология не ги е изяснила.
Аз вземам пример из живота. Вземете младия и стария човек. Най-първо младият е весел, понеже има идеята, че ще живее. Но малко по малко, онзи, младият човек, преминава от едно състояние в друго и после вижда, че се е изменил, остарял е, и е изгубил своите сили. И този старият човек вече се отчайва. Та, като млад той бил весел, но като стар се отчайва и казва: „Хич не ми трябваше да влизам в тази каша. Сега на какво съм заприличал.“ Той вижда промяната в очите си, в лицето си, в кожата си, вижда, че се прегърбил и си казва: „Едно време бях от най-силните хора, всички хора ме уважаваха, почитаха, а пък сега съм станал посмешище на хората. Никой не ми обръща внимание.“ Седи си той в къщи и идва до отчаяние. Кое го е отчаяло? Как е изгубил той своята младост? Вие казвате: „Изгубил младостта си, станал стар.“ Но кои са причините?
Та казвам, сега голямото нещастие е, че ние остаряваме. Добре, сега ще ви представя тази идея малко по-другояче. В началото, като млад, ще почне с радостта, а в края ще свърши със скръбта. Това са двата полюса. Младият започва с радостта, но започва като слаб. Животът започва със слабостта и свършва със слабостта. Представете си една млада мома, 21 годишна. Тя се гледа на огледалото, хубава е, красива е, има хубави вежди, красиви очи, снажна е, мускулеста е. Един ден завъртява се около нея един момък. Тя е насърчена вече, че е намерила своя идеал. Тя, като го погледне, казва: „С него вече ще мога да живея.“ Тя се насърчава. Така се минават ден, два, година, две години, три години. Един ден проникне един малък бръмбар вътре в нея, една малка мисъл. Какъв е този малък бръмбар? Аз да ви го кажа, че този момък обича и друга като нея. Щом като влезе този бръмбар в тая мома, тя, която е ходила енергично и изправена, изведнаж фигурата ѝ се изкривява, се навежда. По-рано тя е била като свещ, права, обаче, обаче щом влезе мисълта, че онзи обича и друга, образува се буквата „к“ – образува се противоречие. По-рано тя гледа нагоре, обаче щом бръмбара влезе в нея, тя се навежда надолу (Учителят ходи наведен, с ръце на гърба и си клати главата.)
Сега къде е философията? Аз ще ви я приведа. Другата мома се е качила на гърба ѝ. Този момък я е турил на нейния гръб. Тя казва: „Много тежи тази мома, как ще я нося сега? Аз мислех, че той няма да тури нищо на гърба ми и че ще бъда свободна а пък той турил толкова голяма мома на гърба ми.“ Другите казват: „Тя се е отчаяла от живота.“ Как няма да се отчае. Другата се е качила на гърба ѝ.
Това са само символи. Една идея, като се постави в ума ти, тя може да те огъне и да измени целия ти ход. Може да се поставят в ума ти две идеи, които нямат хармония, допирни точки. Какво лошо има сега? Бог е създал и двете моми. Този момък обича едната мома, обича и другата мома. Едната е създадена от Бога, и другата е създадена от Бога. И момъкът е създаден от Бога. Где е сега злото? Защо тази, първата мома се е огънала? Сега как може да стане? Втората мома трябва да дойде при първата мома, да я потупа по рамото и да ѝ каже: „Не се безпокой, аз не искам твоя възлюблен, ти и да ми го харижиш, той е вечно за тебе. Ти си бъди спокойна, аз ни най-малко не искам да се качвам на гърба ти. Моите крака са добри, аз ще си ходя. Този момък е за тебе.“ И тогава онази мома, пак ще се изправи.
Къде е тогава нещастието в света? Двама хора, като пожелаят едно и също нещо в света, ще си създадат едно нещастие. И когато имате едно голямо противоречие, то е защото сте пожелали едно нещо, което и други хора желаят. Какъв е церът? Не го желай. И Мойсей, когато е дал закона: „Не пожелай!“ Тоя закон има същия смисъл: Това, което желаят другите, ти не го желай, ако искаш да си свободен, нищо повече. Щом го желаеш, ти ще влезеш в едно голямо стълкновение.
Когато Христос е казал: „Не съдете, за да не бъдете съдени“, то е същият закон. Щом почнеш да съдиш другите хора, ти се поставяш в едно особено положение. Да допуснем, че двама лоши хора са в дисхармония. Как ще ги примириш? Вие им казвате: „Не се карайте!“ С какво ще ги убедиш да не се карат. Вие ще им кажете: „Обичайте се!“ Как ще ги убедиш да се обичат? Аз толкова години съм ви говорил за любовта. Но какво сте разбрали, какво сте приложили? По някой път, толкова криво сте разбрали. Някой път аз говоря едно нещо, а пък вие ще разберете друго нещо. Аз говоря за семейството, за любовта, за мъжа и жената и някой от вас е вече докачен. Аз говоря за някоя мома, говоря за душата ѝ, а някой разбира физиката ѝ, нейният физически автомобил. Аз говоря за семейството, като един институт, който Бог е създал, а пък вие разбирате отношенията, които вие сами сте създали. Аз говоря за свободата, вие разбирате за собствеността и казвате тогава: „Ако нашите жени обичат другите мъже, тогава какъв морал има в това? Една жена няма право да люби другите мъже.“ То е право. Добре, но и мъжът няма право да люби друга жена.
Питам тогава, как ще се образуват отношенията, какво трябва да се прави сега? Мъжът не трябва да се докосва до никоя друга жена, ни да се докосва, нито да я погледне. Също така и жената не трябва да се докосне до друг мъж, нито да го погледне. Тогава, какви отношения ще се образуват? Прави сте. Яденето, което в дадения случай е определено за вас, никой няма право да го вземе от вас. Но това е ваше частично отношение. Това е частично ваше понятие, това е една идея, която вие я имате в ума си.
Питам сега: Кое е онова, което дава право на една жена, която се е оженила, да тури ценз на мъжа си, да не обича другите. Или, кое е онова, което дава на мъжа право да контролира жена си. На кое основание отгоре? В писанието се казва, че Бог създал мъжки и женски пол – мъжки и женски пол, но в едно тело. Противоречие не могло да има, понеже мъжът и жената са живели в едно тело. Лявата страна е жената, дясната страна е вашия мъж. И сега е така – дясната ръка е мъжка, а лявата е женска. Левият крак е женски, а десният крак е мъжки. И те се съединяват. Като крачиш с десния крак, мъжът има думата, той заповядва. А жената заповядва, когато крачиш с левия крак. Но, извадите жената в едно тело и мъжът в друго тело. Как ще ги примирите тогава? Това е, което е станало сега – раздвояването. Как ще примирите противоречието? Мъжът казва на жената: „Ти си моята половина!“ Жената казва: „Не, аз не съм твоя половина, аз не искам да бъда вече жена, искам да бъда мъж.“ Всички жени желаят да бъдат мъже. Малко жени има, които искат да бъдат жени.
Само Бог е, Който разрешава въпросите. Ние ще ги оставим, Той да ги разреши, когато му дойде времето. Ще оставим всички задачи неразрешени. Понеже всяка една задача си има своето време за разрешение.
И понеже въпросите не са разрешение, аз ще ви посвиря малко. Ще ви свиря за неразрешените задачи. Понеже въпросите не могат да се разрешат, ще пеем. Човек трябва да пее и да свири, когато не може да разреши един въпрос. В природата има един ритъм, който е ритъм на неразрешените въпроси.
Мъчнотията на всички цигулари е, че не могат да нагласят цигулките. Не, че не могат да ги нагласят, но времето ги разгласява. (Учителят свири на цигулка.) Това са неразрешените въпроси в света, ще ги оставиш Бог да ги разреши.
Отче наш
37 лекция на Общия Окултен клас
6 юни 1934г.
София, Изгрев
(Небето прошарено с облаци.
Времето тихо и топло.)
Добрата молитва
Размишление
Прочете се I-ва глава от II-ро послание към Коринтяните. Прочетената глава почва с няколко важни мисли, които се отнасят до частния живот на апостол Павел.
По някой път се случват някои опитности. Ето какво казва апостол Павел, един от напредналите: „Защото не искам да не знаете, братя, за нашата скръб, която ни се случи в Азия, че твърде много се отеготихме, повече от силата си, така че се отчаяхме дори за живота си.“ (Осми стих.)
Кои са били причините, поради които апостол Павел казва, че се е отчаял. Той допуснал мисълта, че тая работа няма да я бъде.
Има една пресилена страна в живота, понеже ние очакваме да имаме всички блага на земята. Това е една от причините на големите страдания. Всеки един, все си има някои желания, които иска да постигне в този живот, той идва до отчаяние от какъвто и характер и да са желанията. Ние говорим за един духовен човек. Един светски човек може да се отчае за пари, за къщи, за ниви, семейният човек може да се отчае за децата си и т.н. А пък духовният човек за какво може да се отчае? – Той може да се отчае, че не върви тази работа. Може да се моли цял ден, мисли, мисли и вижда, че седи все на едно место, нищо не е направил, погледне себе си и казва: „Толкова години вървя по този път и нищо не съм направил.“ И понякога му идва мисълта: „Да бях си живял както по-напред.“
Защото вие ще се намерите в опитността, която имали жабите. Имало една река, на чийто бряг седяла една жаба, която се плашила много. Дотегнала ѝ водата и почнала да се моли на Бога: „Господи да излеза от тези условия. Като дойде нещо, веднага се хвърлям във водата. Не мога да излеза вън на спокойствие. Да стане нещо от мене, да не влизам във водата.“ Така се е молила жабата и Господ направи жабата на заяк. Жабата си казала: „Отървахме се от водата!“ Но не е една бела. Като стана заяк, погнали го да го гонят в гората и заякът си казва: „По-рано като жаба, поне не ме гонеха като влеза във водата, а пък сега, като заяк в гората ме гонят.“ И си казва, че първото му положение като жаба, било много по-добре, отколкото като заяк.
Нито локвата, нито гората разрешават въпроса. Погрешката на жабата е била в това, че тя мислила, като стане заяк, ще разреши въпроса. Не, няма да го разреши ни най-малко. Тя, като заяк, ще страда повече, ще се увеличат страданията ѝ. Заякът страда повече от жабата.
Светският живот е живот на жабата. А пък духовният живот е живот на зайците. Отношенията, които съществуват, са същите. Светският човек, като се уплаши, гурне се някъде, скрие се, оставят го, а пък духовният човек, като се уплаши, не може да се скрие, влиза в гората, но и там има опасност. Ни най-малко не си сигурен, като влезеш в гората, но и там има опасност. Ни най-малко не си сигурен, като влезеш в гората. Има много опасности там. Та казвам, идва закона на спасението, това, което възкресява човека, това, което го спасява. Човек трябва да напусне живота на жабата и заека. Жабата, като е гледала, как заекът идва до локвата, искала да стане като заека. Но заякът, не може да остане в положението на заяк. Той трябва да напусне тази форма и започне да мисли. Докато човек не мисли, той не може да разреши мъчнотиите.
В прочетената глава Апостол Павел, като разсъждавал човешки, отчаял се и казва: „Тази работа няма да я бъде.“ Той казва: „Много се отеготихме, повече от силите си и се отчаяхме за живота си. Ние се заехме да не уповаваме на себе си, а на Бога. “ Дошъл той до едно вътрешно разрешение и казва, че докато човек уповава на себе си, някой път има изходен път, а някой път ще дойде до смъртта. А пък, като престане да уповава на себе си, ще възкръсне. Възкресението е новият живот. Някой път човек иска да умре и казва: „Не ми се живее вече.“ Ние трябва да разбираме така: Човек като заяк, трябва да престане да живее. И заякът не разрешава въпроса. Заякът е по-голям от жабата, краката му са по-дълги, ушите му са по-дълги. Има голямо различие между жабата и заяка, в органическия строеж и в знание, във всяко отношение има различие. Външния свят е само една азбука за онова, което е скрито. Някои от вас, понякога се отчайват. Ако сега ви запитат, какъв трябва да бъде вашият живот, каква програма бихте дали? Ако ви попитат, с какво биха ви направили щастливи, какво ще отговорихе?
Да имате едно благо в себе си, което хората да не искат. Кажете ми сега едно благо, което хората да не искат, за да бъдете щастливи. То да е само за вас. Другите да се радват на това благо. Кажете ми, кое е това благо, което хората няма да искат. Даже и аз няма да ви го разправя. Можете да помислите малко, кое е това благо.
Често ние се спираме и сме недоволни, но трябва да си дадем отчет за нашето недоволство. Някой казва: „Аз съм недоволен, искам да умра.“ Че искаш да умреш е много добре, не е лошо да умреш. Че искаш да живееш, не е лошо. Хубаво, ти искаш да живееш. Заякът иска да живее, но той, като иска да живее, другите искат неговия живот. Онзи хрът, който гони заякът или онзи ловец, който го гони, иска живота на заяка. Животът на заяка е една необходимост за ловеца. Или една лисица може да преследва заяка или пък някой орел. Потребен е живота на заяка за тях. Този, самият живот на заяка ще му докара страдания.
Когато човек желае да умре, какво придобива той от смъртта. Смъртта е едно благо, което хората желаят по-малко, отколкото живота. Живота, всички желаем, а смъртта малцина желаят. Можем да кажем, че смъртта е едно благо, в което жабата се скрива, едно место, дето човек се скрива. Смъртта, това са неблагоприятни условия, но все таки тя е една почивка. Някои казват: „Да умра, че да си почина.“ Не трябва да смесваме смъртта със страданията при умиране. Някои ги смесват. Има силен контраст между живота и смъртта. Те са два контраста.
Сега въпросът не е доразрешен. От смъртта само Бог може да ни възкреси, да ни избави от това положение на смъртта. Само Бог е, който може да ни избави от смъртта.
Ние говорим за жабата, която седи в локвата, това са условията, в които, тя е поставена. Кой може да извади жабата от локвата? Да допуснем, че локвата изсъхне. Къде ще се скрие жабата? Ще се скрие под някой камък по навик, ще се сгуши отдолу. Но дали ще се скрие под камъка или в локвата, това не разрешава въпроса.
Да кажем, че ти искаш да избегнеш известни мъчнотии искаш къща, знание, сила. Това са условия, които донякъде можеш да имаш. Но има мъчнотии, които нито богатството, нито знанието могат да ги разрешат. Нима нашето знание може да ни избави от смъртта? Нима нашето знание, което сега имаме, може да ни избави от страданията, от вътрешните противоречия? Не трябва да дойдем пък до другото положение – да помислим, че това знание, понеже не може да ни избави, то не е потребно. Знанието може донякъде да ни помогне. Но сегашното ни знание, не може да ни даде онова разрешение на живота, което живота изисква. Например, някой от вас се е отчаял от живота си. За какво се е отчаял апостол Павел? Някой ученик може да се отчае, че той няма да свърши училище, някоя майка може да се отчае, че няма да роди дете. Някой пътешественик може да се отчае, че няма да може да има достатъчно сили да изходи целия път на своето пътешествие.
Или някой може да се отчае, че богатството му няма да е достатъчно за постигане на целите му. Както един английски милионер при коронацията на английския крал Едуард, който е милионер, имал 360 000 000 английски лири, се е хвърлил в морето – отчаял се, че парите няма да му стигнат. Той имал 360 000 000 английски лири и когато пътувал с един параход, мислил, че тези пари няма да му стигнат и се хвърлил в морето и се удавил. Това може да вземете като един пример. Има много пъти учени хора, които са прибегвали до самоубийство. Това са само прояви на живота, явления, които не са изяснени. Съвременната психология не ги е изяснила.
Аз вземам пример из живота. Вземете младия и стария човек. Най-първо младият е весел, понеже има идеята, че ще живее. Но малко по малко, онзи, младият човек, преминава от едно състояние в друго и после вижда, че се е изменил, остарял е, и е изгубил своите сили. И този старият човек вече се отчайва. Та, като млад той бил весел, но като стар се отчайва и казва: „Хич не ми трябваше да влизам в тази каша. Сега на какво съм заприличал.“ Той вижда промяната в очите си, в лицето си, в кожата си, вижда, че се прегърбил и си казва: „Едно време бях от най-силните хора, всички хора ме уважаваха, почитаха, а пък сега съм станал посмешище на хората. Никой не ми обръща внимание.“ Седи си той в къщи и идва до отчаяние. Кое го е отчаяло? Как е изгубил той своята младост? Вие казвате: „Изгубил младостта си, станал стар.“ Но кои са причините?
Та казвам, сега голямото нещастие е, че ние остаряваме. Добре, сега ще ви представя тази идея малко по-другояче. В началото, като млад, ще почне с радостта, а в края ще свърши със скръбта. Това са двата полюса. Младият започва с радостта, но започва като слаб. Животът започва със слабостта и свършва със слабостта. Представете си една млада мома, 21 годишна. Тя се гледа на огледалото, хубава е, красива е, има хубави вежди, красиви очи, снажна е, мускулеста е. Един ден завъртява се около нея един момък. Тя е насърчена вече, че е намерила своя идеал. Тя, като го погледне, казва: „С него вече ще мога да живея.“ Тя се насърчава. Така се минават ден, два, година, две години, три години. Един ден проникне един малък бръмбар вътре в нея, една малка мисъл. Какъв е този малък бръмбар? Аз да ви го кажа, че този момък обича и друга като нея. Щом като влезе този бръмбар в тая мома, тя, която е ходила енергично и изправена, изведнаж фигурата ѝ се изкривява, се навежда. По-рано тя е била като свещ, права, обаче, обаче щом влезе мисълта, че онзи обича и друга, образува се буквата „к“ – образува се противоречие. По-рано тя гледа нагоре, обаче щом бръмбара влезе в нея, тя се навежда надолу (Учителят ходи наведен, с ръце на гърба и си клати главата.)
Сега къде е философията? Аз ще ви я приведа. Другата мома се е качила на гърба ѝ. Този момък я е турил на нейния гръб. Тя казва: „Много тежи тази мома, как ще я нося сега? Аз мислех, че той няма да тури нищо на гърба ми и че ще бъда свободна а пък той турил толкова голяма мома на гърба ми.“ Другите казват: „Тя се е отчаяла от живота.“ Как няма да се отчае. Другата се е качила на гърба ѝ.
Това са само символи. Една идея, като се постави в ума ти, тя може да те огъне и да измени целия ти ход. Може да се поставят в ума ти две идеи, които нямат хармония, допирни точки. Какво лошо има сега? Бог е създал и двете моми. Този момък обича едната мома, обича и другата мома. Едната е създадена от Бога, и другата е създадена от Бога. И момъкът е създаден от Бога. Где е сега злото? Защо тази, първата мома се е огънала? Сега как може да стане? Втората мома трябва да дойде при първата мома, да я потупа по рамото и да ѝ каже: „Не се безпокой, аз не искам твоя възлюблен, ти и да ми го харижиш, той е вечно за тебе. Ти си бъди спокойна, аз ни най-малко не искам да се качвам на гърба ти. Моите крака са добри, аз ще си ходя. Този момък е за тебе.“ И тогава онази мома, пак ще се изправи.
Къде е тогава нещастието в света? Двама хора, като пожелаят едно и също нещо в света, ще си създадат едно нещастие. И когато имате едно голямо противоречие, то е защото сте пожелали едно нещо, което и други хора желаят. Какъв е церът? Не го желай. И Мойсей, когато е дал закона: „Не пожелай!“ Тоя закон има същия смисъл: Това, което желаят другите, ти не го желай, ако искаш да си свободен, нищо повече. Щом го желаеш, ти ще влезеш в едно голямо стълкновение.
Когато Христос е казал: „Не съдете, за да не бъдете съдени“, то е същият закон. Щом почнеш да съдиш другите хора, ти се поставяш в едно особено положение. Да допуснем, че двама лоши хора са в дисхармония. Как ще ги примириш? Вие им казвате: „Не се карайте!“ С какво ще ги убедиш да не се карат. Вие ще им кажете: „Обичайте се!“ Как ще ги убедиш да се обичат? Аз толкова години съм ви говорил за любовта. Но какво сте разбрали, какво сте приложили? По някой път, толкова криво сте разбрали. Някой път аз говоря едно нещо, а пък вие ще разберете друго нещо. Аз говоря за семейството, за любовта, за мъжа и жената и някой от вас е вече докачен. Аз говоря за някоя мома, говоря за душата ѝ, а някой разбира физиката ѝ, нейният физически автомобил. Аз говоря за семейството, като един институт, който Бог е създал, а пък вие разбирате отношенията, които вие сами сте създали. Аз говоря за свободата, вие разбирате за собствеността и казвате тогава: „Ако нашите жени обичат другите мъже, тогава какъв морал има в това? Една жена няма право да люби другите мъже.“ То е право. Добре, но и мъжът няма право да люби друга жена.
Питам тогава, как ще се образуват отношенията, какво трябва да се прави сега? Мъжът не трябва да се докосва до никоя друга жена, ни да се докосва, нито да я погледне. Също така и жената не трябва да се докосне до друг мъж, нито да го погледне. Тогава, какви отношения ще се образуват? Прави сте. Яденето, което в дадения случай е определено за вас, никой няма право да го вземе от вас. Но това е ваше частично отношение. Това е частично ваше понятие, това е една идея, която вие я имате в ума си.
Питам сега: Кое е онова, което дава право на една жена, която се е оженила, да тури ценз на мъжа си, да не обича другите. Или, кое е онова, което дава на мъжа право да контролира жена си. На кое основание отгоре? В писанието се казва, че Бог създал мъжки и женски пол – мъжки и женски пол, но в едно тело. Противоречие не могло да има, понеже мъжът и жената са живели в едно тело. Лявата страна е жената, дясната страна е вашия мъж. И сега е така – дясната ръка е мъжка, а лявата е женска. Левият крак е женски, а десният крак е мъжки. И те се съединяват. Като крачиш с десния крак, мъжът има думата, той заповядва. А жената заповядва, когато крачиш с левия крак. Но, извадите жената в едно тело и мъжът в друго тело. Как ще ги примирите тогава? Това е, което е станало сега – раздвояването. Как ще примирите противоречието? Мъжът казва на жената: „Ти си моята половина!“ Жената казва: „Не, аз не съм твоя половина, аз не искам да бъда вече жена, искам да бъда мъж.“ Всички жени желаят да бъдат мъже. Малко жени има, които искат да бъдат жени.
Само Бог е, Който разрешава въпросите. Ние ще ги оставим, Той да ги разреши, когато му дойде времето. Ще оставим всички задачи неразрешени. Понеже всяка една задача си има своето време за разрешение.
И понеже въпросите не са разрешение, аз ще ви посвиря малко. Ще ви свиря за неразрешените задачи. Понеже въпросите не могат да се разрешат, ще пеем. Човек трябва да пее и да свири, когато не може да разреши един въпрос. В природата има един ритъм, който е ритъм на неразрешените въпроси.
Мъчнотията на всички цигулари е, че не могат да нагласят цигулките. Не, че не могат да ги нагласят, но времето ги разгласява. (Учителят свири на цигулка.) Това са неразрешените въпроси в света, ще ги оставиш Бог да ги разреши.
Отче наш
37 лекция на Общия Окултен клас
6 юни 1934г.
София, Изгрев