IV. Листа от роза

[valiamaria]

IV. Листа от роза

Във всички времена и векове е имало хора, които са виждали - и хора слепи. Едните са вървели по пътя си, а слепите са се лутали и са водили... другите слепи.

Затова и пътят на човечеството тъй много лъкатуши.

Тия, които са виждали, са се радвали на свободата, на живота, на светлината, която царува в разумния свят. И са плакали твърде често за страданията, които человеците си причиняват един другиму в желанието да си създадат лично щастие.

Те търсеха това, което не знаеха. Затова не можеха и да го намерят. Защото и като го имаха, те пак търсеха друго - и това, което имаха, си отминаваше. И те оставаха със своята жажда.

А жаждата им бе голяма и различна. И благодарение на нея те искаха, търсеха, постигаха. И търсеха наново, и желаеха по-силно. И колкото повече пиеха - понеже не знаеха какво именно да пият - ожадняваха наново и повече.

Когато слънцето светеше, те палваха своите малки свещици, обръщаха гръб на небето и възхваляваха взаимно малките пламъчета, които мъждукаха едвам. Това те наричаха живот - културен живот.

Понякога подухваше вятър и много пламъчета изчезваха, изгасваха... Те бяха и без туй бледи и едва личаха, но имаше мнозина, които тъгуваха по тях.

Това те наричаха смърт, и скръб, и нещастие.

Но никога те не искаха да разберат, че когато малкото пламъче гасне, остава голямото слънце, което е и баща на малкото огънче в неговата ръка; че то е вечното, безкрайно Начало на всички земни огньове, на всички светли мисли, на далечните желания на тия, които търсят под нозете си това, което е над главите им...

И когато това им казват зрящите - те ги наричат глупци и мечтатели; празнодумци, които залъгват себе си и другите; че вечност има, но тя е за звездите и слънцата, а не за человеците... без да разбират, че и те в самото Слънце живеят, че са частица от неговото грамадно тяло, както и самата Земя. Че това, което наричаме тяжест, е само любовта на Земята, на Слънцето - минала през Земята!

В слънцето ние живеем и се движим, и все пак го търсим всеки ден, като никога да не сме го виждали... А и като го видим, търсим го пак, защото не го разбираме.

О, колко е тежко за слепите в тоя свят, но колко още по-тежко е на тия, които мислят, че виждат!

А сега те са на всяка крачка...

И често те питат: «Знаеш ли отгде иде животът?» И ако им кажа, че зная, те не вярват. А когато ги питам, не знаят ли, че водата на чешмата иде от извора - те се усмихват: да, това те знаят. Но изворът на живота кой е? Има ли такъв?

И те, които живеят, питат - има ли животът извор?...

Но аз ги разбирам - те живеят с отраженията на живота. Сянката не е предметът - нито когато расте, нито когато се смалява, нито когато изчезне съвсем. Има нещо, което различава живота от сянката - той не се дели – има само един живот, от който всеки си гребва и носи колкото може - а сенките са

много. И те идват и изчезват. А Животът нито иде, нито изчезва - Той е!

И който пие от Него - и Той вечно пребивава в него. Тогава няма смърт.

Това, които виждат, го знаят. А другите наричат това «вяра» - и се усмихват.

А аз се усмихвам на тях - че те листа от роза са красива, а питат:

- Где е розата? Има ли роза в света?

Любомир Лулчев