Класация

"Учителят готви общ обяд за изгревяни" Обикновено в неделята се правеха общи обеди, защото на "Изгрева" идваха и много приятели и гости. Сядахме на пейките и пред масите според сезона - или в трапезарията, или навън в двора, на големите дървени пейки и маси. пред салона. Обикновено през съборите тези пейки бяха недостатъчни да поберат всички, затова се слагаха допълнителни маси и се изнасяха столове от всички бараки. Всеки от нас си подписваше отдолу стола, за да може всеки отново да си го познае след една седмица, когато свършваше съборът. През време на войната в града имаше много гладни и към нас се присламчваха бедни студенти, както и нелегални комунисти, които минаваха пред нас, че са вече братя и сестри, и ние споделяхме с тях скромния си обяд. Учителят беше казал: "Не искам на "Изгрева" да виждам гладни хора!" И така беше организирана обща кухня. След скромния обяд дежурните минаваха с обща касичка или пък понякога оставяха касичката встрани на една маса и всеки пристъпваше към нея и пускаше онова, което носеше в ръцете си - кой колкото можеше. Каква бе изненадата, когато в касичката се намериха пирони. Някой нямаше монети и пускаше пирони, за да се чуе, че пуска нещо и че дрънка нещо. Беше обидно. Казаха на Учителя за това. "Нека пускат пирони. Събирайте ги - ще потрябват. А те да знаят, че за всеки труд трябва да се плаща." Ние тогава предполагахме, че пироните се пускаха от нелегалните комунисти, но си мълчахме. Един приятел събра всички пирони в една торбичка и ги занесе на Учителя. Каза Му какво носи и Му ги подаде. Учителят ги пое и ги сложи на масата Си. "Това са пироните, с които утре те ще поискат да разпънат Братството и Христа за втори път на кръста. Но ако сторят това, ще платят жестоко, защото с тези пирони са платили общия обяд, който Бог раздава днес на гладните. Те не познават този окултен закон, но ще го опитат и ще видят как действува Божият Закон, когато Бог дава Словото Си за гладните души и е отворил общ обяд за гладните, които пристъпват да се нахранят на "Изгрева". Учителят след време спомена, че онези, които пускаха пирони в касичката, са същите духове, които навремето Христос излекува наведнъж. От десет прокажени само един се бе върнал да Му благодари и този човек бе чуждоземец. А останалите бяха забравили. Та същото сега се повтори при нас. Минаха години, някои хора забравиха, че при нас се криеха, че при нас се хранеха и че накрая за благодарност оставиха пироните, за да забиваме с тях гузните им съвести. Един приятел още ги пазеше. Накрая, когато се разруши "Изгревът" и на мястото бе построена легация на Съветска Русия, този приятел взе торбичката със запазените пирони, отиде и обиколи целия зает от чужди легации "Изгрев", и ги "посади" покрай оградите им. Така той им върна пироните, с които бяха заплатили за гостоприемството на "Изгрева". Това означаваше, че окултният закон след време ще задействува. И той ще задействува, ако не по наше време, то по ваше време, защото с тези пирони те разпънаха Братството и го унищожиха. Но ние им ги оставихме и ги посадихме покрай тяхната нова ограда, с която бяха запленили и обсебили "Изгрева", за да проверят как действуват окултните закони и че Бог поругаем не бива. Вие ще проверите това и ще проверите думите на Учителя.За тези общи обеди се изискваха много продукти, които се заплащаха и трябваше много братя и сестри да вложат своя труд и да подготвят обяда, за да го поднесат накрая пред приятелите, които седяха и чакаха пред празните чинии. Това бе един голям труд, трудоемък, вземащ и поглъщащ много време и сили. Един ден една сестра отива при Учителя и Му казва: "Учителю, не ни е трудно да приготвим и да сготвим общия обяд. Но ми е трудно да измисля какво да сготвя. Затова помогнете ми и ми дайте съвет какво да сготвя днес за общ обяд." Учителят я поглежда, усмихва се и казва: "Отиди и кажи на всички, че днес Аз ще сготвя общия обяд. Вие през това време, докато си почивате, ще прочетете някоя беседа пред всички сестри, които сте дежурни по кухня." Сестрата си заминава и веднага съобщава новината, че днес Учителят Сам ще сготви общия обяд. Тази новина се пръсва веднага по "Изгрева" и преминава тичешком от барака на барака. Всички са отворили прозорците си и наблюдават дали Учителят ще слезе, ще отиде в кухнята и ще започне да готви. Но Учителят стои в стаята Си и се занимава със Своята Си работа. Наближава един час до обяд, а Учителят е още в стаята Си. Значи Учителят закъснява с приготвянето на обяда! Онези сестри в кухнята четат една беседа от Учителя и точно попадат на онзи израз, където Учителят разглежда въпроса как навремето Христос е нахранил със седем риби няколко хиляди човека. Сестрите се пооглеждат и казват, че тази беседа тука така случайно не се чете и че това сега може да се повтори, защото Учителят е вече закъснял да готви обяд в кухнята. Моментално сестрите се пръсват по бараките на "Изгрева" и съобщават на всички за новото развитие на нещата - че се очаква чудо, с което Учителят ще нахрани всички на "Изгрева". Едни отварят Евангелието и почват да търсят онези места, където е написано, че Христос е нахранил с няколко риби няколко хиляди човека. Един брат се качва на колело и запрашва за града да занесе новината на нашите приятели, които живеят там, за да могат да присъствуват на общия обяд, който ще се сготви лично от Учителя. Всички очакват чудото и всички са заели местата си, а пред тях са сложени празните паници и лъжици. Ето, идва уреченият час и Учителят се задава. В ръцете си носи една голяма кошница, покрита с бяла покривка. Казахме обща молитва. После Учителят махна покривката от кошницата и оттам се показаха едни големи, червени и бели ябълки. Тишина и космическо мълчание. Учителят мина с кошницата и на всеки постави в чинията по една ябълка. После Той седна на стола Си, извади последната ябълка и я сложи в собствената Си чиния. Накрая Учителят извади ножче и разряза ябълката в собствената Си чиния и започна сладко да я яде и да се усмихва. Ние се оглеждаме, но като се отприщва един общ смях - за чудо и приказ. Всеки се смее, на всеки сълзи му текат от очите и всеки мляска хубавата си ябълка. Така Учителят ни предаде един урок за чудесата. Накрая каза: "Най-голямото чудо в Природата е това - от една пъпка и от един цвят да се образува този плод. Тайната на това чудо е в този плод. Който разгадае тази тайна, ще се добере до онова познание и до онези закони, които управляват живота на Природата." Ние станахме и се разотидохме. На следващия ден Учителят каза: "Вие търсите чудеса. Та чудесата са около вас. Няма по-голямо чудо от това на светлината. Няма по-голямо чудо от това на водата и на въздуха. Няма по-голямо чудо от това на хляба. На нито една планета няма такива чудеса, както на земята, които са ежедневни за вас и които вие не виждате. А най-голямото чудо днес е, че Словото на Бога се предава на човешки език и то с българска реч, с българско четмо и писмо. По-голямо чудо от това българите няма да видят и да срещнат нито днес, нито утре, нито во веки веков, защото никога вече няма да се повтори - както тук, на българска земя, така и на земята. Ето, това е най-голямото чудо на чудесата на българската земя, което вие искате да срещнете и да видите. То е между вас и около вас, но вашите очи са затворени, вашите уши са запушени, защото вашето съзнание не е будно и в него още не е влязла Светлината от Словото на Великия Учител." Ето, така през времето на Школата, всеки ден, Учителят ни хранеше със Словото Божие, което бе Божественият хляб за душите на учениците от Школата. Ние бяхме свидетели, очевидци и съвременници на тази история. Това видяхме с нашите човешки очи, това чухме и това предаваме чрез българско четмо и писмо на человеческите синове на земята българска, за поучение на следващите поколения, за свидетелство за времето от Школата на Великия Учител.

"Ризата на латвийците" През 1939 година беше дошла една група братя и сестри от Латвия да гостуват на "Изгрева" и да се срещнат с Учителя. Те гостуваха на изгревяни, лагеруваха на Седемте езера на Рила и след това дойде време да си тръгват обратно. Един ден Учителят внезапно нареди на Савка Керемидчиева латвийската група веднага да заминава. Савка знаеше, че това означава нещо изключително и че има причина за това. Същия ден те бяха качени на влака и заминаха за Русе. На следващия ден Учителят извиква Савка и със строго изражение на лицето й казва: "Къде е ризата, която ми подариха латвийците?" Савка отива, търси я, намира я и я донася. Учителят съблича сакото си и я нахлузва бързо върху ризата си. После облича отново сакото и казва: "Така е добре. Сега всеки да си гледа работата!" Учителят остава сам - Той си има своя работа, а Савка без да Го пита, си тръгва. Савка знае от опит, че трябва да чака развръзката с тази латвийска риза. На следващия ден Учителят извиква Савка: "Те преминаха границата! Можеш да вземеш ризата на латвийците. Чрез нея се осъществи връзката между тях и Мен, защото тяхното съзнание не можеше да направи директна връзка с Мен и трябваше да се използува този метод." Той посочва ризата, съблича я и я подава на Савка, която я прибира за спомен от този случай. След няколко дни се получава писмо от братята от русенското братство, които описват през какви затруднения е преминала латвийската група, докато преплават с ферибот Дунава, защото започнала войната и войските блокирали реката. По-късно се получи подробно писмо, в което латвийските братя описваха как са преминали Дунава, как са пресекли румънската граница и как са се добрали до Латвия по Божия милост. Ние слушахме в захлас. Тогава Савка донесе латвийската риза, показа ни я и разказа нейната история. Учителят я беше нахлузил, за да могат те да поддържат с Него постоянна връзка, за да им помогне. Този метод Учителят го бе използувал и с други братя по различен начин. Савка имаше връзка с латвийците. Тя беше ходила в Латвия и беше държала там сказки за Учението на Учителя. Разказваха ми, че Учителят отначало не бил съгласен да отива на гости при латвийците. Но тя така настояла, че Той я пуснал. Какви са били съображенията на Учителя да спира Савка, ние не знаем. От личния опит, който имах с Учителя смятам, че Той бе против това, веднъж дошли в България и родили се тук, учениците Му да напускат страната, да напускат Школата и да се отклоняват от условията, които Небето бе им дало. Имаше моменти, когато ние не можехме да преценим кое е право, кое е полезно за нас и кое ще ни спре в нашия път. Нямахме познания, не можехме да различаваме още нещата. За нас единственото спасение да не се отклоняваме от пътя на Школата бе да проявим послушание към Учителя. Савка си подготвя багажа, получава напътствие от Учителя и преди да тръгне, идва при Него и иска благословение. Тя коленичи пред Него и целува десницата Му. След малко Той я изправя и й казва: "Когато отидеш там и изнасяш Учението на Бялото Братство, след всяка беседа латвийците ще искат да ти целуват ръка. Трябва да знаеш, че те ще целуват тогава Моята десница. Това да не те смущава, а да те направи ревнива, за да изпълниш сполучливо задачата си." Савка отиде, върна се и след това ми разказваше много случки, които трябваше да пазя в тайна, за да не предизвикат изкушение. Но изнасям само тези случаи за поука и назидание. През 1939 година Латвия бе окупирана от Сталин и премина към Съветската империя. Голяма част от братята и сестрите бяха интернирани заедно с други латвийци в Сибир и там положиха костите си. Малцина от тях останаха живи в Латвия. Много рядко някой от нас получаваше по някое и друго писмо от останалите живи латвийци. Ризата, която Учителят облече на "Изгрева" и която те Му бяха подарили, ги спаси в началото. Но когато се върнаха в Латвия и пристигнаха там невредими, мнозина от тях пострадаха и заплатиха с живота си. Тук Учителят облече за тях латвийската риза. Но там те трябваше да се облекат с дрехата на Словото на Учителя, за да се спасят. Те не го направиха - направиха го малцина, те успяха да се спасят и останаха живи. Защо? Има един окултен закон от Словото на Учителя. Той е следният: "Мечът на Духа - това е Словото!" Мечът на Духа - това е Словото на Бога. Словото на Бога бе Словото на Учителя. И ако те бяха надянали мантията на това Слово върху себе си, щяха да бъдат спасени. Малцината останали живи доказаха верността на моя разказ. Ето, това бе поуката от латвийската риза.

"Запазената светла точка в съзнанието" Историята на приятеля с двамата сина-пирати, чиито имена и портрети се намираха във френската енциклопедия, за които бе казал Учителят, завърши с един изключителен и интересен финал. Баща им започнал да гледа по друг начин на синовете си. Завършили гимназия и ги повикали да отбиват военната си служба като войници. Понеже учели в един и същ клас - единият тръгнал с една година по-рано - така че двамата отишли войници в една и съща година, на едно и също място. Дотук всичко е добре. Но след първата седмица родителите им отишли да ги видят, а те ги посрещат с думите: "Татко, ние повръщаме непрекъснато. Не можем да ядем тази храна. Нали сме вегетарианци. Не че не искаме да я ядем. Харесва ни, но като я изядем, веднага започваме да я повръщаме. Не понасяме месото и ястията, сготвени с него. Затова ядем само хляб и сме гладни. И всички ни се смеят." Бащата нищо не казва. Отива на следващия ден при Учителя и Му разказва целия случай - как синовете му, вече войници, повръщат всяка храна, в която има месо. Какво да прави? А синовете му харесвали тази храна от общия казан на войниците, но понеже били вегетарианци досега, затова повръщали. Учителят го изглежда и му казва: "Слушай какво, брат. Историята с твоите пирати от онова време е вече изминала история. Това не може вече да се повтори. Нещата и формите не се повтарят. Те сега имат друга задача в този си живот. Но че повръщат от месната храна, за това си има причина. Това е единствената светла точка в тяхното съзнание, останало от теб в тях. Но има опасност тази светла точка да изгасне и те ще поемат друг път." И Учителят замълчал, показвайки с това, че разговорът е приключил. Приятелят веднага отива в казармата. Поискал свиждане със синовете си. Позволили му. Седнал на пейката и чакал. И ето, задават се и пристигат двамата му сина - левенти, облечени във военни униформи, прави, високи, да гледаш и да не се нагледаш. Като го видели, изведнъж се втурнали към него и извикали в един и същи глас: "Татко, ние вече не повръщаме!" И запрегръщали баща си от радост. Бащата седнал на скамейката, сълзи се ронят от очите му и плаче от жалост за изгубения Висок Идеал. Синовете му се радват, подскачат и мислят, че баща им плаче, че споделя тяхната радост, че вече не се измъчват да повръщат храната, която ядат от общия казан. А бащата тихо ронел сълзи. Той плачел за загубения Висок Идеал на синовете си. Той знаел вече, че единствената светла точка в тяхното съзнание, останала от него, е угаснала. Разделили се. Дошло време, те се уволнили от казармата, после завършили университета, получили хубави професии, отлични служби, оженили се, задомили се, народили им се деца. Синовете често ходели на гости при баща си, който сега бил вече дядо с много внуци. За внуците той бил добрият дядо, който, кой знае защо, не яде месо, чете някакви чудновати книги, сутрин и вечер се моли, пее понякога необикновени песни и толкоз. А за него те били само внуци и толкоз. Повече няма какво да се каже, защото като изгасне светлата точка в съзнанието на човека, след нея идва тъмната точка, която поставя край на всеки разказ. Така завършвам и аз своя разказ. Аз доживях да видя как децата на нашите приятели се втурнаха в света и се изгубиха за нашето общество. Не можех да се примиря. Трябваше до има някакъв отговор. Молих се дълго на Учителя да го получа, защото смятах че децата на нашите приятели ще бъдат наши приемници. Накрая го получих. Отварям веднъж една беседа от Учителя и прочетох точно това, което ми трябваше. В нея Учителят разказваше един случай с една баба, която всяка година насаждала яйца под квачката, която й излюпвала пилци. Но една година бабата заменила половината от яйцата на кокошката с яйца от патица. Квачката излюпила всички яйца и пилците тръгнали да се разхождат с нея. Като видели един гьол, излюпените малки патета се втурнали към водата, влезли в него и започнали да плуват. Кокошката стояла на брега и започнала да кряка от ужас, че нейните рожби пилци ще се удавят в блатото. Горката кокошка не знаела, че бабата е заменила половината яйца с яйца от патица и че гьолът е естествената и истинската среда за половината от нейните пилци и свидни рожби. А Учителят продължава и казва, че по същия начин някой път Невидимият свят подменя яйцата и децата на нашите приятели са половината пилци, а половината патета. Така че тези, които заминават в света, няма да се удавят в блатото, защото то е тяхна естествена среда. Опасността е за ония, които са пилци и могат да се удавят. И Учителят продължава като казва: "Не забравяйте, може би вашите истински деца са вън в света и когато дойде време ще се върнат при вас, както се връща блудният син при баща си, за да поеме вашето духовно наследство и да свърши вашата работа." Аз имах рядката привилегия да проверя, че тези думи на Учителя се сбъднаха. При мен дойде човек от света, който свърши моята работа и аз му предадох моето духовно наследство. Така се сбъднаха думите на Учителя. Амин!

"Чистотата на идеите" Тръгваме на екскурзия на Витоша с Учителя, придружени с четири- пет души приятели. Но се оказа, че времето бе много лошо, дъждовно и мъгливо. Изкачихме се по Обикновения път на Витоша, направихме кратка почивка, напалихме огньове, стоплихме вода, пихме топъл чай, закусихме и на връщане решихме да слезем в селото откъм Бистрица. Горе дъждът се бе превърнал в скреж и суграшица. Навлязохме в селото и влязохме в една къща, защото видяхме, че дими коминът на къщата. Почукахме на портата, стопанката излезе и ни прие. Искахме от нея да се стоплим до огнището. Влязохме вътре. Стаята бе обикновена селска одая с глинен под, а в дъното имаше огнище-оджак и в него на веригата висеше един котел с мляко. Поискахме да ни стопли гореща вода, за да си направим чай, но за стопанката това излезе като обида и каза: "Ние можем да сме бедни, но не черпим гостите си с вода, ако и да е гореща. Ще ви сложа мляко от котела, което сега ще се стопли и заври." Боян Боев протестира и казва: "Кой ще чака този котел да заври! Сипи в по-малък съд от млякото и го стопли, че сме премръзнали." Тя отиде, взе един дълбок тиган, в който имаше спържа и сланина, изсипа го в една друга чиния. Взе един залък от хляба и с него избърса надве-натри тигана, като изсипа в него млякото и го загря на огнището. После затопленото мляко го изсипа в една голяма купа-чиния, постави я на средата на масата, сложи ни 5-6 дървени лъжици и каза: "Да ви е сладко!" Поглеждаме дълбоката купа с врялото мляко, а отгоре плуваха много тлъсти капки от мазнината на неизмития тиган. Брат Боян Боев като видя капките от мазнината, спря се, остави лъжицата на масата и погледна Учителя, какво ли ще каже. А Учителят вторачи поглед в него и каза: "Кусай, кусай!" Боян Боев взе отново лъжицата и започна да сърба шумно от топлото мляко. Ние сторихме същото. Учителят също кусаше. Изкусахме млякото, стоплихме се, поискахме да заплатим на жената, но тя отказа и си тръгнахме пеш към София. В главата ми кръжеше тази мисъл за капките мазнина и думите "Кусай, кусай!" Та ние бяхме вегетарианци, как да примирим всичко това в себе си? На следващия ден Учителят на беседа каза по този повод следното: "Има два вида вегетарианци - по дух и по буква. Има вегетарианци по буква - месо не ядат, а лъжат, крадат и убиват. Има вегетарианци по дух - приемат формата, но изпълняват закона на десетте Божи заповеди. Щом си на земята - ще ходиш, ще крачиш, ще се каляш, но важното е да се очистиш навреме, да оставиш съзнанието си чисто и да не опетниш себе си като душа." Ние се спогледахме и се усмихнахме. Имаше и други случаи. Няколко от учениците на Школата пушеха цигари и смятаха с това да покажат, че стоят над човешките предразсъдъци. А мнението на Учителя бе, че на ученика не е позволено да трови дробовете си с цигарен дим и мозъка си с ракия и алкохол. Аз смятах, че това е несъвместимо с Школата и реших, че трябва да стана и да критикувам тези приятели следващия път на събранието. Бях си написал какво трябва да кажа. Но ето, че при мен идва сестра Теофана Савова и ми казва, че Учителят я изпраща точно при мене, за да ми предаде Неговите думи: "Кажете на Галилей да не прави бележки на братята за пушенето и ракията - нека да се проявят такива, каквито са. Нека изтече онова, което е в тях." Теофана ми предаде думите на Учителя, обърна се и си отиде, без да продума ни дума повече. Аз занемях от изненада. Това мое намерение за критика го знаех само аз, тя беше написана лично от мен на лист хартия и той стоеше на масата пред мен. Ами сега? Първо - послушанието към Учителя. Второ - изводът. Трето - урокът. На Рила бяха дошли туристи от града, бяха се разположили на почивка около езерата, разхождаха се между нас и от време на време припалваха и пушеха цигари. Приятелите им бяха направили строга забележка, че тук не се пуши, защото е свещено място - тук е лагерът на Бялото Братство. Учението на Учителя е учение за чистотата: чист въздух, чиста вода, чиста храна и много, много светлина. Обаче тези туристи се обидиха, отишли при Учителя и макар че не Го познаваха, запознаха се с Него и му казаха, че са дошли да Му се оплачат от онези, които ги поучават да не пушат и да захвърлят цигарите. Учителят с огорчение клати глава и казва: "Вие пушите само цигари. А те също пушат по цял ден и по цяла нощ непрекъснато, откак са дошли тук. Мислите, които излизат от главите им, така пушат, че всичко е опушено тук и не може да се диша свободно. По този въпрос е говорил и Христос, като казва, че не мърси человека онова, което влиза в главата му, а мърси го онова, което излиза от него. Нечистите мисли, които излизат от главите им са по-опасни от пушека на цигарите, който вие гълтате." Ние ахнахме и се засрамихме, а туристите бяха засмени и доволни се разделиха с Учителя. До края на пребиваването си те не запалиха нито една цигара. Казаха: "Защо да палим цигари, когато тук и без това е опушено и не може да се диша от вашите мисли!" Ние слушаме, мълчим и само гледаме. А наоколо и встрани от нас трепти чистият въздух, виждат се чистите води на езерата и светлината на слънцето ни огрява. Всичко, което е около нас, лъха на чистота и тя трябва да влезе в нас и да ни очисти, за да направи умовете и мислите ни чисти и едно със светлината на слънцето. Да, но това е един Висок Идеал, който е толкова далеч от нас, колкото е далеко слънцето от земята. Имаше един приятел. Казваше се Ганчо Генчев. Той пушеше цигари. Правеше опит да се откаже от тях, но все не успяваше. Споделиха това с Учителя. Учителят каза: "Ганчо не пуши, но пуши онзи дух, който е влязъл в него. А този дух не може да излезе от него, а трябва само да се удави. Удави ли се, то Ганчо ще се освободи от него и ще престане да пуши." Приятелите запомниха това изказване на Учителя. Ганчо беше офицер и по това време неговата военна част бе разквартирувана около Охридското езеро. Решава той да се изкъпе в езерото, но става така, че се удавя, макар че знаел да плува. Притичат се войниците, които са около него и го спасяват. Изваждат го на брега и доста вода, погълната от него, изтича навън, но накрая го спасяват. Ганчо идва на "Изгрева" и съобщава за своето премеждие. Учителят добавя: "Този дух, който пушеше, трябваше да се удави и ние го удавихме. Сега си свободен и внимавай как ще употребиш свободата си, защото за нея е заплатено. "Така че, за чистота на идеите трябваше да се заплаща чрез живота ни! Най-великите пирати от Французката енциклопедия На "Изгрева" се бе оформило цяло селище. Там бе и салонът, там Учителят изнасяше своите беседи и там живееше. "Изгревът" бе станал отдавна духовен център. Но по-голяма част от приятелите живееха в града. Аз също живеех на другия край на града. Много от приятелите имаха вече семейства и деца - трябваше грижа и издръжка за тях. Обикновено те идваха в неделя сутрин от 5 часа на Утринните Слова на Учителя или в 10 часа, когато бе Неделната беседа на Учителя. Затова в неделен ден салонът бе препълнен от слушатели. Тогава на общата поляна се играеше голяма Паневритмия. Там се виждахме всички: тези от града - с тези от "Изгрева". Идваха нови, които се запознаваха с Учителя. През седмицата, когато някой имаше нужда от Него, тръгваше от града пеша и пристигаше горе на "Изгрева". Търсеше среща с Учителя. Веднъж пристигна един приятел от града. Поиска да се срещне с Учителя. Каза му се, че трябва да почака. Дойде време и се срещна. При посрещането Учителят го вижда и отдалече му се усмихва лъчезарно. При тая усмивка и приятелят се усмихва и започва да се смее, макар че преди това бе угрижен и намръщен. Накрая с усмивка разказа какво го кара да дойде за съвет: "Учителю, имам двама сина, родиха се един след друг, породени са. Родиха се .живи и здрави. И сега са такива, ама са много луди и все бели правят, както у дома, така и в училището. Учителите са вдигнали ръце от тях. Искат да ги изключат за лошо поведение. Ама все се спират да го сторят, понеже са силни ученици и са отличници в гимназията. Умни са, но умът им е все в белята - каква беля да направят." Приятелят спира и след малко пита: "Учителю, какво да правя с тях? Па си спомням за това, че има на света прераждане. Какви ли са били навремето, че са все такива умни, силни, но луди. Папи ли са били, царе ли са били, философи ли са били? Чудя се и нищо не измислих и затова дойдох да видя какво да правим с тях. Какво ще ми кажете, Учителю?" Лъчезарната усмивка на Учителя не слиза от лицето Му. "Брат, какво да ти кажа. Каквото има да се каже за твоите синове е вече казано. Дори е написано с главни букви. Те са били навремето най-големите пирати в Средиземно море и са плячкосвали английската и испанската флота. Били са страшилище за три империи. За тях можеш да прочетеш във Френската енциклопедия." Приятелят е занемял. Няма вече усмивка. Вцепенен е. Мълчи. "Е, рекох, да бъдеш пират и да пленяваш английски и испански кораби се иска смелост и много ум и качества. Оттам идват тези техни качества. А днешните им учители са били навремето техни пленници и роби от английската и испанска флотилия. Затова е тази борба сега, но ще премине. Отиди при учителите и им се оплачи, че каквито са при тях, три пъти по-луди са при тебе. Кажи им каквото искат, това да направят с тях и че ти изобщо не можеш да се справиш." Отива приятелят в училището и предава думите на Учителя. Те го гледат, изслушват го и накрая му казват: "Ще ги изтърпим още един месец, до края на учебната година и ако не се налудуват през лятната ваканция, то следващата учебна година няма да ги записваш при нас." Но лятото минало, а те били изпратени на село. Лудували, търчали на воля и до насита. Есента, когато се върнали, били се вече умирили. Записал ги приятелят в същото училище, но вече утихнали и не правели такива големи бели. Учителите останали доволни от тях и те завършили с пълно отличие. А при всяка беля, която правели, баща им отварял Френската енциклопедия, която специално си изписал от Франция и започвал да чете. След малко казвал на глас: "Ето тази беля, гдето ми я направиха днес, тука е описана като велик подвиг на още по-велик пират. Какви времена доживяхме, да четем за синовете си по чуждите енциклопедии." Сълзи се ронели по лицето му и с умиление и гордост затварял Френската енциклопедия. Този случай ми го разказваше този приятел и за доказателство ми ги показа как са изографисани на портрети в енциклопедията. И което е още по-важно, те приличаха по образ досущ на ликовете на енциклопедията. От моето поколение много братя и сестри създадоха семейства и народиха деца. След години те израснаха, възмъжаха и с това дойдоха грижите на родителите. Понеже аз контактувах с всички и познавах всички, затова бях в течение на техните грижи и неволи. Тогава аз се втренчвах в лицата на техните деца и се питах, тези образи дали вече не са напечатани в някои от енциклопедиите ту на британската, ту на френската, ту на руската, ту на римската империи. Не можеше да не бъдат описани техните съдби и тяхната история в тези луксозни издания на човешката цивилизация, защото това, което правеха и поднасяха на своите родители, бе напълно достойно да се вмести в историята на онези велики личности, чиито имена са написани с главни букви. Затова приемах децата на нашите приятели, но с една резерва, че трябва да проверя какво ли е записано в някоя енциклопедия за техните предишни подвизи. Затова имам голямо уважение към тези енциклопедии - съкровищници на човешката цивилизация.

"Цената на всеки ученик в Школата" Ние сме на "Изгрева", на полянката, седнали сме пет-шест човека в беседката около Учителя и разговаряме. Води се разговор за стойността на авторитетите и за личностите в едно общество. Всеки от нас застъпва своя гледна точка, но никой не може да даде точна преценка и формулировка. Накрая Учителят ни запита: "Иска ли сега някой от вас да отиде при попа в църквата, а той да си сложи всички църковни одежди, че да ви изпее нещо, да ви поръси с босилек и вода, да ви наложи върху главата плащеница, да ви чете молитви, после да му целувате ръка за благодарност и накрая да му хвърлите в менчето някаква монета?" Всички отговаряме в хор, без да се замисляме: "Не щеме, Учителю, тука ни е добре при Вас." Учителят се усмихва и продължава: "Това е така. Да, но Аз ви освободих от това поле и сега сте свободни. А знаете ли какво означава това и какво, и колко Ми коства всичко това? Аз за вас съм заплатил скъпо и прескъпо. За всеки един от вас е платена от Мене преголяма цена. Вие сте откупени от Бога!" Ние вече не се усмихваме, а се оглеждаме и преценяваме, кой колко тежи от нас и какъв е бил кантарът на онзи, който ни е претеглил без ние да знаем. И според това кой колко тежи, заплатено е за нас от Учителя. Учителят схваща нашата мисъл, усмихва се и продължава: "Вие сте отмерени на два кантара. Първо, на моя кантар, за да преценя заслужава ли си да ви откупя и второ, претеглени сте на онзи кантар, откъдето трябваше да ви откупя. Затова никой не е излъган - нито аз, нито онзи, от когото сте откупени. Всичко е точно отмерено и заплатено, както трябва." "Учителю, ние заслужаваме ли тази жертва от Вас?" - Го запитвам аз. "Вашето присъствие тук в Школата не е случайно. Случайни хора тук и да искат, не могат да дойдат. За да дойдат тук, трябва да бъдат освободени отвътре. А всички хора днес са завързани отвътре и отвън с дебели въжета! И да искат да се движат нанякъде, не са свободни. За всеки един от вас е строго определено какъв въпрос и каква задача има да разрешава в този живот на земята. Определено е за какво време: един - за десет, друг - за двадесет, трети - за тридесет години на земята. Но като дойдете при Мен за съвет и помощ, Аз този въпрос го разрешавам и вие като Ме послушате и направите това, което ви кажа, то разрешавате задачата си за една година. Да кажем, че за тази задача са ви определени двадесет години. Останалите деветнадесет години са вече свободни и тогава, в това свободно време, вие идвате при Мен в Школата. Като навършите това време от деветнадесет години, някои от вас пак се връщат в света, а други остават до края при Мен. Но и тези, които се връщат в света, те са вече променени, носят нещо в себе си и без да искат разнасят идеите от Словото. Но горко на онези, които се завърнат в света - те минават през голямо опустошение, защото там, в света, ги обират и отвътре, и отвън и те си заминават при големи трагични обстоятелства. За тях в Писанието се казва, че по-добре да не бяха вкусвали от Божията благодат на Словото. Това е окултен закон, според който не можеш да служиш на двама господари едновременно. Така че за вашето свободно време и за това, че вие идвате тук, Аз съм заплатил за всеки от вас поотделно на цена скъпа и прескъпа. Няма случайни неща в Школата на Бялото Братство, защото тук Божият Дух ръководи в Дух и Истина." Ние слушаме, премигваме и всеки един от нас иска да запомни всичко това. Изминаха много години. Някои от нас успяха да оползотворят свободното си време, което бе откупено от Учителя. Това свободно време не беше наше. Това време беше за Школата на Учителя и който успя да разбере това, успя да се жертвува докрай и да устои. А това не беше малко. Имаше други, които сметнаха, че това време е лично тяхно и могат да правят каквото си искат с него и със собствения си живот. Те си направиха своя опит и ние бяхме свидетели как този опит завърши злополучно за тях с пълен провал. Така че животът ви в Школата е предварително определен, предварително откупен. Времето, с което разполагате, също е откупено и не е ваше. Тогава въпросът за саможертвата стои съвсем просто и логично. Това е работа за Школата на Учителя и за Неговото Дело. Така се разрешава този въпрос. Цената на всеки ученик в Школата е строго определена. За тази цена е заплатено чрез Словото на Великия Учител. Ученикът е свободен да прилага Словото в живота си и това е единственият начин да се отблагодари на Великия Учител. Защото всяка една добродетел, която той изработи чрез живота си, е един реализиран закон от Словото на Учителя. А най-великата награда за един ученик е послушанието му към Великия Учител и към Словото Му.