Класация

Как гледа Дънов на Христос. За да разберем, как Дънов гледа на Христос, трябва да проследим това, което той е говорил по този въпрос. Това е изложено в неговите беседи: „Мирова Любов и Космична обич“, „Новото Човечество“, „Сила и Живот“ (5 серии) - книги, в които виждаме неговото становище за Христа. Няма беседа, в която той да не изказва дълбоката си вяра в Спасителя на човечеството. Той гледа на него така както никой друг, и с живота си прилага учението на Великия Учител, като обявява на всеослушание, че само онези, които изпълняват волята Божия и живеят по примера на Христа, имат право да се наричат християни. Неговите възгледи за оня, който не познава окултната наука, могат да се видят несъобразни с понятията на много черковници, но това няма значение, защото трябва да се гледа не какво мислят те, а какво учи Евангелието и дали така наречените християни прилагат неговото учение в живота. Христос е казал да обичаме ближните си, но не само тях, а и враговете си. Колко от нас правят това? Не е ли истина, че ние сме пропити със завист, злорадство, мъст и омраза? Кой от нас може да каже, че всички негови мисли и дела са пропити от любов към ближния? Кой от нас може да каже, че прощава на тези, които са го онеправдали, и връща праведно взетото на ония, които е ограбил? Няма нужда от други доказателства. Достатъчно е да отидем в съдилищата и да видим как християните проявяват своята любов към ближния си. Как отплащат за стореното им зло, искат да ограбят ближния си, а се мислят за добри християни и са стълбове на църквата. Това се отнася само за обикновените християни, те от незнание на Евангелието правят това, но аз сам съм виждал свещеници и пастори да вършат същото, дори и нещо повече. Историята е пълна с примери, които ни посочват, че най-големите престъпления са се вършели в името на Христа и то от онези, които се мислеха за представители на кроткия Исус на земята. Историята на Медичите, Йезуитите, инквизицията, борбите между християнските течения, както и между самите християни, показват, че учението Христово не се прилага в живота. Дънов, според неговите изявления в познатите беседи, казва, че Христос не е разбран и неговото учение не се прилага. Той посочва на света как да се приложи това учение и как да се добие истинско знание за същността на нещата. Неговото възприятие за Христа е много високо и много по-възвишено, отколкото може човек да си представи. Но най-главното е това, че с живота си той показа, че разбира учението на Христа и понеже тъй високо Го цени, проповядва и изисква от своите ученици да го прилагат в живота си. Ако те обаче не го прилагат, той не може да се счита виновен защото във всяко стадо има и мърша. От друга страна, казано е, че „не всеки, който Ме нарича Господи, ще влезе в Царството божие, но който изпълнява волята на Отца Моего“. Даже във времето на Христа е имало ученици, които са виждали чудесата Христови, и все пак един от тях Го предаде, а друг се отрече от Него. После настанаха гонения между християните, след това Константин Велики по заповед покръсти своите поданици и с един замах те станаха християни, без да разбират какво учи Христос. На това се дължат много нещастия, които произлязоха от погрешното разбиране на това велико учение, което може да преобрази света и да въдвори царството Божие на земята. Христос обаче не е виновен за това, че тия, които се наричат християни и носят неговото име, не Го разбират и не живеят според Неговото учение — същото може да се каже и за Дънов: ако някои не живеят съобразно неговото учение и наставления, те са отговорни за това, а не той. Трябва да се гледа какво учи той и как прилага в живота си учението, което учи. Както се каза вече, той гледа на Христа като на Учител, слязъл да издигне човечеството на едно по-високо ниво и да го спаси, ако то поеме Неговото учение и го приложи в живота. Дънов, по примера на Христа, показва със своя живот, че учението Христово може да се приложи на практика и учи другите да сторят същото. Една случка, която стана пред моите очи, илюстрира добре това. Веднъж при мен дойде един онеправдан баптистки пастор, който дал пари на някого да му донесе брашно по време на войната. Оказало се, че същият човек взел пари на много хора, но не им донесъл брашно по простата причина, че нямал, а за да вземе пари, излъгал, че има. Понеже пасторът бе излъган, искаше да му направя заявление против измамника и да искам наказанието му. Бях свършил заявлението и го четях на пастора, когато влезе Дънов. Той разбра за какво става въпрос и затова попита пастора колко пари му е взел човекът. Пасторът каза сумата и Дънов извади от джоба си парите, даде ги на пастора, и каза: „Аз плащам за него, недей го преследва, защото ще му направиш по-голямо зло“. — Питам, колко хора биха постъпили по същия начин ? Има много примери, за които знам, че той е правил добрини, и то ръководен от правилото, лявата ръка да не знае какво върши дясната. Знаем за хора, които е излекувал от болести, считани за трудно лечими и е правил това така, че никакъв шум да не се вдига и по възможност никой нищо да не знае. Възниква въпросът: Какво е учението на Дънов от окултна гледна точка? Съобразно ли е то с окултната наука или не? Учението на Христа е окултно учение и в никоя окултна книга няма толкова окултни истини, както в светото писание. Но истините са скрити и човек трябва да ги проумява. Този, който ги проумява, нагажда живота си съобразно с тях. Който е мъдър, когато приложи в живота си великите истини, скрити в тая свята книга, получава блага, благословение и светлина! Дънов, по примера на Христа, не само прилага учението Христово в живота си, но изнася много нови истини, които напълно хармонират с окултната наука. Той знае неща, които ще учудят човек - предсказал е събития от съдбоносна важност и неговите предсказания се сбъднаха. Той е скромен и никога не парадира с нещо, но прави неща, които само мъдреците са правели и то винаги без шум и претенции. Същото препоръчва окултната наука. Той не прави разлика между вери и народности. Същото препоръчва окултизмът. Главното, което той проповядва, е чистота, любов, истина, правда, които трябва да се приложат в живота, за да познаем Божията промисъл и да достигнем щастие и блаженство. Тия истини ги е проповядвал и Христос. Следователно заслужават нашето внимание и не трябва така леко да гледаме на Дънов и неговото учение.

Религията на магите Вярата ни не е нова, тъй като нашият учител е светата Библия. На страниците на тази книга ние намираме знанието, което ще ни спаси. Религията ни носи със себе си и един знак — ние настояваме върху развитието на вътрешния човек — посредством който ония, които живеят живот на истински маг, ще получат абсолютно и безспорно доказателство за Бога и великия невидим свят, от който сме обкръжени. Тънкото було, което разделя материалната форма от нематериалната, може да се премахне от всеки, който пожелае. Ония, които се интересуват от нашите бележки и които търсят светлината, се поканват сърдечно да се присъединят към нас. Окултните влияния са изключително святи, за да се излагат пред непросветени хора, тъй като онзи, който не вярва, пак ще остане неубеден. Те биха класифицирали оператора като неспособен, поддръжник на Келер, Нерман или Худини - все фокусници. Обаче всички онези, които ще се присъединят към нас, могат така да се развият, че да имат здраве, щастие и дълголетие в този си живот. Да облекчават болките и да излекуват телесните недъзи на семейството и приятелите си или лично да влязат в съприкосновение с великия незнаен и невидим свят на сили, от които сме обкръжени. И така, ония, които пожелаят, могат да се възползват от това си въплъщение за развиване на своята душа или на вътрешния човек, та когато настъпи неминуемата пасха, да бъдем подготвени да влезнем във вечността.

Окултно излекуване на болести Има много системи на лекуване без лекарства. Добре познат факт е така също, че подобни способи отбелязват успех, който може да се обясни по следния начин: Първо, чрез една всемъдра наредба на Провидението. Природата винаги се старае да извърши излекуване в разстроеното и болно тяло и, ако то й бъде оставено, тя често пъти би го извършила сама. Второ, има тясна връзка между физическото и духовното у човека. Ако той има вяра в каквото и да било лекарство или пък система на лекуване, чрез неговата вяра или очакване се прави внушение на субективния ум, че ще стане излекуване и, понеже субективният ум има контрол върху нервите, неволните движения на мускулите, дишането и пр. лесно е да се види, че множество болки незабавно ще се поддадат на тази форма на самохипнотизиране. Това също така включва въображаеми болести, които, разбира се, изчезват, щом като се премахне уплахата.

Астралните цветове на аурата Мислите също така влияят и определят естеството на аурата, от която всяко едно творение е обгърнато. Такива излияния се наричат астрални цветове. От мозъка на всички хора постоянно се излъчва аура, блясъкът и цветовете на която зависят изцяло от съвършенството на техния живот. Тези астрални цветове могат да се видят само от лица, които са ясновидци. Христос, великият учител, имаше аура, притежаваща голям блясък, но видима само за неговите ученици. Истински добрите хора живеят постоянно в една аура от хубави цветове. Нечестивите и лоши хора също така имат астрални цветове, но те са много тъмни и се различават съвършено от първите. Когато човек постигне силата на астралното виждане, той може да узнае веднага истинския характер на лицата, въпреки стремежа им да скрият същинското си естество. Мистичните цветове на аурата показват темперамента и разположението, а блещуканията изявяват преходните промени на страстта.

Мистериите на телепатията Две лица, които са в телепатична връзка, се наричат агент и получател. Първият изпраща посланието, а вторият го приема. Ще спомена, за удовлетворение на скептиците, че възможността за телепатична връзка е била така твърдо установена, както който и да бил друг научен факт. Фактите, отбелязани от Психическото дружество в Лондон—Англия, напълно я потвърждават. На ония, която искат да четат факти, аз бих препоръчал книгата „Фантазиите на живущите“ публикувана от секретаря на споменатото дружество. Телепатията най-лесно би могла да се извърши, когато, както агентът така и получателят, се намират в едно състояние на транс. Дружеството така също публикува факти, за да покаже че, при известни условия, пренасяне даже и на мисъл е възможна между страници. Моят опит със субектите е била изцяло ограничена с ония, които са имали предварително магнетическо познанство. Това не означава, че някой от тях трябва да е бил магнетезиран от другите. Магнетизмът на всяко същество, с което идваме в съприкосновение, действа върху нас, както и ние действаме върху него. Явленията на притеглянето и отблъскването могат да бъдат незначителни и за мнозина невидими, но те съществуват. Остротата на познаването и различаването на тази необятна сила зависи от човешката чувствителност, която от своя страна зависи от развитието. Не ви ли е изплувал някога спомен за стар и забравен приятел? Някой, за когото не сте си сещали месеци или години. И няколко минути по-късно не се ли е явявал пред вас този същият този приятел, или е почуквал на вратата ви ? Учените пак ще кажат, че подобно съвпадение, както го наричат те, се дължи изключително на закона на случайността. Едно удобно, но слабо обяснение. Вие си спомняте за него, защото мислите му са ви застигнали чрез трептенията на астралната светлина. Това става обикновено когато човек е прехласнат, като че ли се намира в сънно състояние. Подсъзнателният или вътрешен човек, или духът си спомня познатите трептения от преди няколко месеца или години и паметта накрая представя образа на техния автор. Телепатичната връзка е много по-честа, отколкото предполагаме. Многобройни явления от този род убягват от нашето внимание, защото се отдават на съвпадение. Много експерименти се пазят в тайна, поради съпротивата на враждебните мисли. Успехът зависи от способността както на агента, така и на получателя да се слеят с подсъзнателния или вътрешния човек. Вътрешният човек, бидейки отрицателен, не е агресивен. По такъв начин, след като е обкръжен от хора, които се съмняват, или не вярват във възможността на телепатията, успехът би бил съмнителен. По тази причина лица, които са изцяло материалистични в своите идеи, рядко засвидетелстват психически или окултни явления от по-важен характер. Тяхното противодействие не само издига преграда между тях и светлината, но така смущава честотата на трептенията, че прави демонстрациите невъзможни. Астралната светлина е в едно и също време и материя, и движение, течност и непрестанно трептение. Вродената сила, която я поставя в движение, се нарича магнетизъм. В безпределността тази чудновата субстанция е етер или етеризирана светлина. В организираните творения тя е магнетическа светлина или течност. В човека тя образува астралното тяло, което е съществувало още преди изгрева на творението. Чрез сияние тя бе подчинена на словото на Логоса, който каза: „Да бъде светлина и биде светлина“. Впечатленията от всички действия, звуците от всички изречени думи, както и смущенията, причинени от нечистите мисли, се отпечатват в това море от оживотворена течност. При известни условия тези думи, звуци и отражения могат да бъдат възпроизведени, както и астралната светлина е винаги отзивчива на обучената воля - когато последната действа съобразно с природните закони. Така че опасно е да се предаваме на нечисти, срамни и отмъстителни мисли, понеже мислите, които се възприемат от тази чудесна течност, ако не се приемат от обекта, към когото са отправени, след като направят един кръг, без друго се завръщат към техния източник, от който са произлезли. „Проклятията, както кокошките, винаги се завръщат в гнездата си“ е поговорка, която изразява една окултна истина. Мислите, които се изпращат, особено от лице, което е добило знанието как да се съсредоточава, са безспорни сили на зло или добро. Всички трябва да запомнят опасностите, които придружават изричането на лоши пожелания, било от злоба или отмъстителност, или пък да се задоволи една нечестна амбиция. Всичко, което се движи във вселената, освен ако не се направлява от един личен ум, има тенденцията да направи кръговрат. Кръгът е емблема на съвършенството, както и на вечността, без начало и без край. Той има така също и по-скрито значение, което може да бъде съобщено на по-напредналия ученик в тази наука. Слънцето и Луната, както и всичките светове, познати и непознати, са кръгообразни. Орбитите на всичките планети са или кръгообразни, или елиптични. Така е и с мислите, били те добри или зли. Те трептят през астралната светлина и образуват кръгове. Ако им се даде достатъчно време, те пак ще достигнат източника на своя произход, като докарат щастие и благословение или вреда и съкрушение, според това, дали са те лоши или добри.

Всемирен дух на природата Духът на природата е единство, което създава и обгръща всичко. Той действа посредством човека и може да създаде чудни неща, съобразно естествени закони. Вие може да научите законите, по които стават тези неща, ако познаете себе си. Ще ги научите чрез силата на духа, който е във вас. Ако искате да успеете в това начинание, трябва да се научите да различавате духа и живота в природата. Когато погледнем едно тяло, дърво, растение или билка, ние виждаме техните физически изражения. Мъдрият човек познава и духа. Като пример можем да вземем медицинските билки. Не е физическият или най-грубият принцип това, което лекува. Трябва да се уповаваме на есенцията или активния принцип. Химиците могат да разделят духовното от физическото в растителното царство. Древните алхимици не само можеха да извършат същото, но имаха даже и силата, чрез науката на превръщането, да накарат билката пак да се появи, след като я разложат. Ако нещо изгуби материалната си субстанция, невидимата му форма остава в астралната светлина и ако ние можем да облечем формата с видима материя, пак ще я направим видима. Както, знаем материята е съставена от три елемента: сяра, живак и сол. Чрез алхимични средства можем да създадем магнетично притегляне в астралната форма, която да притегли от елементите онези принципи, които е притежавала преди и да ги въплъти в себе си. Така може да направим астралната форма пак видима. Платон, Сенека, Ерастус, Авицена, Аверес, Албертус Магнус, Каспалии, Кардамус, Корнелий Агрипа, Екхартхаузен и много други са писали върху пресъздаването на растенията и животните. Кирхер възкреси една роза от пепелта й в присъствието на царица Кристина от Швеция през 1687 г. Астралното тяло на една индивидуална форма остава заедно с нейните остатъци, докато тези остатъци се разложат напълно. С помощта на методи, познати на алхимиците, формата може да се облече с материя и да стане отново видима.

Чудеса на хипнотизма и влиянието Всеки хипнотизатор може при благоприятни условия и с един чувствителен субект, който лесно влиза в сомнамбулистично състояние, да мистифицира и най-дълбокоумния учен мъж. Защо? Защото всичко във вселената има известно отношение към човешкия ум. Микрокосмосът си взаимодейства с макрокосмоса. Физическото тяло може да схване физическото. Душата може да си взаимодейства с душата или с Бога, но духът на човека е връзката, която образува едно всемирно братство и която ни посочва дълга ни, а именно: въздигане на цялото човечество. Престъпленията или злодействата на един човек въздействат върху цялото общество; лошите деяния на едно общество влияят върху народа, а бедствията или злощастията на един народ се отразяват върху целия свят. Обратното също е вярно. Когато някой извърши добро дело, той притегля към себе си онези сили, които му отплащат многократно.

224. БОЛЕСТИТЕ И ПРОТИВОРЕЧИЯТА ВРЪЗВАТ ХОРАТА. ИМА ВРЪЗКА МЕЖДУ ФИЗИЧЕСКИЯ И ДУХОВЕН ГЛАД Христов се поколеба да обясни на Андрей, защо не го нахрани добре. Важен, макар и отрицателен метод в творческата работа на Христов над характерите на тези, които идваха при него да ги лекува и да им разрешава противоречията беше, да създаде в тях условия да го критикуват, което използваше естествено създадените такива, или ги създаваше - те, за да проявят своето „знание” да го критикуват, което според него беше причината за техните болести и противоречия и да го потърсят. По този случай той често обичаше да казва: „Болестите и противоречията връзват хората, както те връзват злите кучета, за да не хапят! Аз ги развързвам, и почувствали се свободни те първия, когото захапваха, бивах аз! После им светваше да видят истината, че не били прави”. И после винаги, когато виждаха в него неща, с които не бяха съгласни, вече не бързаха да критикуват, а допущаха, че не са прави - не разбрали, не видели добре..., потърсваха положително обяснение и изчакваха края. Друг път пък, когато им говореше явни за тях парадокси, те допущаха, че са възможни и опитваха се да си ги обяснят със знанията, които имаха или най-важното, не търсеха парадоксалността във фактите, още по-малко в Христов, а търсеха я в своето ограничено знание и виждане. Резултатите от този метод биваха съжаление, че са критикували, вяра, уважение и любов към него. И тогава почваха да учат с жажда, и придобиваха не само знания, но и най-важното - сила. Христов не даде на Андрей да изяде останалата храна - за негово добро! Защото Андрей цял живот беше живял неправилно: хранил се с неестествена храна и неправилно; беше мислил, чувствал и постъпвал неправилно; изживял силни противоречия; наследил и сам създал много отрицателни предразположения, и още много обстоятелства бяха замърсили кръвта му. В тъканите му бяха се натрупали много отрови! Кръвта му беше кисела, тя беше, която разнасяше храната и живота по тялото. Нечистата и отровна кръв, разнасяше нечиста храна и живот по тялото. Беше нарушено съотношението между киселинността и алкалността й, следователно и равновесието в душевния му живот. За да оздравее, трябваше организма му да се изчисти от натрупаните в него отрови, кръвта му да се алкализира - да се възстанови равновесието в нея. Всичко това Христов постигаше между многото начини и с краткотрайни и частични гладувания, с хранене с „Ангелска супа”, направена от картофи, вода, магданоз и лимон - без мазнина и застройка. Тази суга имаше силно алкално въздействие. Христов също беше констатирал, че по стените на храносмилателната система на Андрей бяха застояли и загнили храни, които тровеха организма му и предизвикваха отрицателни състояния, които предаваха своя тон и цвят на целия му душевен живот. Той също беше установил, че консумира повече храна отколкото трябва, без да получава за това съответното количество въздух, респективно кислород, за да изгори и се разпадне до краен предел. Оставаха остатъци недоразпаднати, които навлизаха в кръвта като утаечен материал, който я замърсяваше и правеше кисела. Тя ги утаяваше в различни части на тялото, а те бяха добра храна за много микроорганизми, причинителите на много болести. С глада, една част от тези утаечни, чужди материали биваха изконсумирани от организма, а другата биваше изхвърлена от отделителната система навън. Имаше също връзка между физическия и духовния глад. Физическия при дадени условия преминаваше в духовен, а тъкмо това беше и целта на Христов - да задоволи изобилно духовния глад в Андрей, като само отчасти задоволяваше физическия, за сметка на духовния. Според Христов, всяка болест започваше с поражение на волята, която систематически отстъпваше пред чувствата - удоволствието, което е и началото на болестите. Отстъпването на волята пред чувствата съпътствува развитието на болестта много преди още да се е проявила, докогато болния вече съвсем изгуби волята си - умре. Затова Христов при всеки болен започваше с подсилване на волята, възстановяването й. Това постигаше, като използваше вече създадения авторитет към себе си, както в конкретния случай подпомагаше Андрей да се противопостави на глада, който беше един от най-силните инстинкти, за което се искаше воля. Христов следеше глада да не премине определените граници и възможности, също и противоречията от него да не са по-силни от тези, които можеше да понася, и при крайния баланс както физическите така и психическите придобивки да са по-големи от загубите, винаги да остава един плюс от сила. Понякога той оставяше противоречията, които живота създаваше да се развихрят и само тогава се намесваше, когато вземаха размери, опасни за живота! И тогава го подпомагаше с толкова сила и знания само колкото не му достигаха, след като приложеше всичките свои сили и знания. Христов яде от същата храна, и по-малко от Андрей. Той с него щеше да гладува и да изпълни лично той съветите, които му даваше, за да бъде по-близо до това, което ставаше в душата му и да получи това, което глада дава. Общоприето е да се мисли, че гладът нищо не дава, само взема, но според него гладът дава това, което никой друг не може да даде! Ситостта и глада, доброто и злото, денят и нощта, черното и бялото, живота и смъртта, дясната и лявата страна... са две еднакво важни страни на единния живот; две страни на едно знание за живота. Затова глада дава толкова, дори повече от ситостта, и без това знание на глада, живота не може да се разбере! Всички култури, през които човечеството е преминало, създало - от грехопадането до сега, са рожби на глада, на мисълта за осигуряване на неизвестното утре. Христов като работеше с хората, се раздаваше, губеше сили, импулси, знания..., изхабяваше се! Рискуваше да обеднее и да изпадне в положението на тези, които идваха при него за помощ! Да стане голословен фарисей, както много писатели говорят и пишат за велики идеи, а живеят живот по-посредствен и по-лош от живота на най-обикновените хора. Затова Христов държеше думите и делата му да се покриват, което беше източник и на сила.

3. С БДИНЦИ В БОЯ ПРЕЗ 1915-1918 г. Петър Кръстев, о.з. полковник КНИГА 2 Видин, Дружество на бойците от фронта, 1944. 77 с. 3.1. "СОФИЯ ИЛИ СМЪРТ!" (1912 г.) Разбита от съкрушителния и светкавичен удар на българската армия през 1912 г. м. октомврий, турската многочислена, добре въоръжена и модерно екипирана с всичко необходимо армия, бе в паническо и безредно отстъпление на изток, като бе посяла изминатото пространство с много оръдия, оръжия, купища артилерийски снаряди, обозни коли и много домашни багажи, хвърлени от населението, бягащо, заедно с нея. Настигната при Люле Бургас, където се успяла добре да се укрепи на силни позиции след тридневни кървави боеве, тя бе отново разбита и принудена да отстъпи в същото паническо безредие към Чаталджа - желязната врата на самия Цариград, където почва веднага да се преустройва и засилва бързо съществуващата крепост с нови съоръжения, за да спре българското победоносно шествие към свещения им град. Поради извънредно лошото време, липсата на какви да е пътища и развилнялата се в страхотни размери холера, движението на нашите войски ставаше извънредно трудно из дълбоките калища и през пълноводните от непрестанните дъждове напречни рекички. Това даде достатъчно време на разбитите азиатски пълчища, да се отново организират и застанат пред нас като стена, зад която трупаха все нови и нови пълчища, които като пороища бликаха из обширна и дълбока Азия. В началото на м. ноемврий нашата армия се изправи между Черното и Мраморно морета на линията Деркос-Буюк Чекмедже и почна да слага своите съкрушителни удари върху врага. На 4-и и 5-и ноемврий нападателните си действия Бдинци бяха насочили срещу центъра на страшната позиция - редута "Махмудие" и се врязаха като клин в предните му окопи, далече откъснати и издадени напред пред другите части. Тук те бяха изложени на ударите на противника от всички страни, а от редута "Каракол-нокта" ги обсипваха с огън и в гърба. Обаче, получили заповед да отстъпят и се подравнят със съседите си, те смело извършиха това и на 6.XI. макар с тежки кървави загуби завзеха източния край на хълма, върху когото е разположено селото Езетин - вече в развалини и почнаха укрепяването си. По висши съображения нашата офанзива бе спряна и частите по цялата бойна линия продължиха укрепяването и преустройването си. Зад турската линия също кипеше усилена дейност, целяща най-много засилване падналия дух у битите пълчища. За това и по случай "Курбан- байрама" им на 6, 7 и 8.XI, цяла вълна от фанатизирани ходжи заливат малкото пространство от Цариград до Чаталджа. Размесват се между обезумелите от страх, съкрушени духом аскерлий и почват пламенното си въздействие върху тях, за да запалят религиозния им фанатизъм, обещавайки им "блаженството в рая", след като изтребят до крак българите и спасят исляма от тая напаст! Като резултат на тази пропагандна дейност се явява: доброволческият табор от заклети доброволци кюрди, най-закалени войници, събрани от седем полка и други две команди от по около 200 души. Тия специални части от главорези носеха на своите такета отличителния белег, изразен с две думи: "София или смърт"; "Смърт или победа" и "Смърт на аслана" (лъва), даден им като скъп дар при клетвата, която те лично са полагали под свещеното мохамедово знаме "Санджак и Шериф". И ето: на 8.XI в 8 часа вечерта група от тия вещи кръввволоци внезапно нападат първата линия окопи на съседния вдясно от Бдинци 15-и Ломски полк, където посрещнати с ножове от будни Ломци, оставят убити 48 человека и ранени 45 души, а другите се разбягали. На 9-и с. м. към 4.30 часа сутринта подобни две команди, съставена от 10-и п. полк от най-храбрите му войници, снабдени със светещи ракети с копринени парашутчета и много ръчни бомби се промъкват и през незаето пространство обхождат левия фланг на Бдинци, нахлуват в тила му и със зверска стръв нападат полковата му поддръжка от 3-а и 4-а роти. Последните, вдигнати по тревога, поведени лично от храбрия си командир на полка полковник Тенев, който през тази нощ е бил там, срещат с нож дивата сган и със светкавична бързина я прогонват, като убиват от тях 52 человека и 35 раняват, но и Бдинци понасят скъпи жертви; убити 35 души, между които намират славната си смърт командира на полка полк. Тенев и командира на 3-а рота поручик Гицов, ранени 50 человека, между които бе и подпоручик Оковски. По този ред, ако притежателите на такетата не можаха да видят София, то там отидоха - в Софийския музей само техните такета. Така, пред ножа на Бдинци, завършиха "свещената" си мисия "избраниците на турската защитна армия при Чаталджа".

35. СТЕНОГРАФИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Елена Андреева: Учителят знаеш ли, че ни плащаше по 150 лв. ни даваше всеки месец, да се храним в стола. Вергилий Кръстев: 150 лв. на Вас. Е.А.: Личните, да, на трите стенографки. В.К.: Защото нямаше с какво да се издържате ли? Е.А.: Не. Ами не работехме. В.К.: Вие само пишехте. Как стои тоя въпрос? Учителят Ви дава? Е.А.: Вижте какво. В.К.: Вие сте Му стенографки. Е.А.: Стенографки бяхме. Паша първо е. Паша е почнала през 1915 год. и е работила тя до 1919 год. самичка всичко. Това бяха военни години, нямаше редовно беседи, така че не е много загубено от Словото. Но аз когато отидох то беше 1921 год. В 1922 год. вече Паша я местят в Русе и тя не може да бъде учителка в София. И остава сама Савка стенографка. Гълъбов още 1915 год. ликвидира с Братството. В.К.: Как ликвидира с Братството, напусна ли го? Е.А.: Отиде и вече не се върна в Братството. В.К.: Къде отиде? Е.А.: Имаше някаква командировка в Италия. Отиде, но като се върна не идваше вече на беседи. Само че ще ти кажа едно, че на края на живота си, видях го с дъщеря си беше дошъл да потърси Учителя да се види. В.К.: Значи на края на живота си. Е.А.: На края на живота си дойде и се срещна с Учителя. В.К.: Цял живот го няма. Е.А.: Не. Тука, тука няма нищо, разбираш ли? Тука той не е задоволен с нещо, затова е така. После той беше стенограф в Народното събрание. Водеше така един голям отдел стенографско бюро. Отговорно. В.К.: Имаше учебници издадени от него. Е.А.: Да, той е много работил. Аз познавах и дъщеря му, защото не можеше да не ги познаваме. В.К.: Дъщеря му не се приобщи, а си остана там при него. Тя си остана в Народното събрание. Ех, не са врагове. В.К.: Ясно, да. Е.А.: Врагове не са, но не можаха да станат ученици. Да, това е. В.К.: Значи на края на живота си пристигна. Е.А.: Пристигна. Аз го видях и присъствувах и нещо даже погрижих се, за да му направя срещата ли, такова нещо. В.К.: Значи Паша отиде в Русе. Е.А.: Паша отиде в Русе и Савка остана сама стенографка. И брат Иван Радославов, мой учител, този който се яви при Учителя да протестира за чичо Петко Гумнеров. В.К.: Иван Радославов, да. Той написа една много хубава книга „Где е Истината" в защита на Учението. Аз я четох, много хубава книга. Е.А: Не, той за професор беше. Той можеше да бъде професор, но понеже беше в Братството, нямаше да му дадат разбира се. Иначе той имаше ерудиция на професор. Много начетен човек, скромен, но аз не можах да влезна във връзка с него заради дъщеря му. Той имаше една дъщеря която беше епилептичка. Това нещо така ми действуваше на нервите, че не можех да отида да ги посетя и да присъствувам на такава сцена. Брат Радославов отива при Учителя. Паша я преместиха в Русе. Остава стенографка само Савка. И тя е млада и още неопитна, студентка. После тя не знаеше много добре български. Тя щото с майка си все немски говори. И затова той идва и казва на Учителя: „Идва сега една ученичка моя от гимназията, гледам я пише стенография, знае стенография". А пък аз бях карала един курс в Народното събрание преди това. Така че имах условията да бъда стенографка. Нали, не само че съм това, била съм и стенографка в Народното събрание. Все пак това е титла. Нали, значи все пак съм разбирала нещо. „И да я поканя ли да помага и тя?" „Поканете я!". Тогава идва брат Радославов и ми казва. Защото той идваше при нас, при Паша идваше и той казва това, че така казал Учителя, че мога да пиша. А това беше за „Турнферайн", там писахме. Аз не казах на Учителя, да отида да Му благодаря, не, взех си една тетрадка, взех си моливите и на следващата беседа на Учителя сядам на масата в „Турнферайн". „Турнферайн" беше едно германско дружество туристическо, което имаше такива уреди - прескочи кобила, да, такива уреди имаше и ний когато отивахме, значи е било богато дружество, за да поддържат един грамаден салон. И ние само в едната част вземахме участие, а в другата част бяха тези - уредите. Значи аз седнах си и станах стенографка. Е то има и друга история. Учителят ме прати после, това е лично вече. Учителят ме изпрати учителка след като Лулчев преживя всичките си съмнения към Учителя и ги сподели с мене и ме отрови. Разбираш ли? В.К.: Натоварва те психически? Е.А.: Да, да. Аз отговарях на всичкото което бях убедена. Имаше неща, които не ги разбирам. Нали има неща които не ги разбирам. Пък и млад човек съм била, да не съм била много възрастна, нали? Тогава бях, а не малко по-късно, то беше към 1930 год., аз трябваше да отида при Учителя да кажа, ами не можах да кажа нищо от това което казва за Него. Той може би няма да ме попита, ама ако ме попита, аз не мога да не кажа на Учителя. Пък аз не искам да излагам и Любомир. Защото връзката още не беше скъсана. И затова бях между чук и наковалня. И Учителя каза на Паша: „Кажи на Еленка да отиде учителка". В.К.: Това коя година? Е.А.: 1931 год. В.К.: Значи до 1931 год. ти си стенографка. Е.А.: Да. От 1921 год. до 1931 год. редовно. Ама аз и след това като идвах пак си стенографирах. Аз не напуснах мястото си. Даже помня брат Радославов като разбра че съм учителка: „Ами кога, аз всякога виждам че си тука", защото аз си идвах всяка събота. И аз го преживях много тежко. Защото, Учителят ме гони, разбираш ли? Това беше все едно, че аз дойдох до самоубийство тогава във вътрешните си борби. Но слава Богу не направих тая глупост. Щото, ако я бях направила е грешка непоправима. И аз щях, самата аз да пострадам. Пък и на Учителя едно петно ще бъде. И наистина, че само мисълта ми за баща ми и за Учителя ме спряха да не направя това нещо. Аз обичах баща си. Казвам как ще го наскърбя така жестоко и Учителя обичам и уважавам. Как казвам, как мога, най-добрите същества, да направя това и затова не казах, но си понесох наказанието близо четири години в село Макоцево - затвор. В.К.: Бяхте учителка. Е.А.: Събота и неделя идвах. Много рядко прескачах събота. В.К.: Това е от 1931 год. до 1935 год. Е.А.: Докато ме уволниха -1935 год. В.К.: 1935 год. вече си продължихте? Е.А.: Да. В.К.: Сега как ставаше самият процес. Вие стенографирате. Кога дешифрирате? Изобщо как ставаше този процес? Е.А.: Ний си разпределихме работата. Паша пожела да работи неделните беседи, Савка пожела да работи в началото Младежкия клас. Защото аз първо работех Младежкия клас. После тя пожела да работи Младежкия клас, след това и в моето отсъствие и брат Боев за пръв път седна на нашата стенографска маса и той почна да помага, защото те не можеха да се справят с работата. В.К.: Много голям обем или?. Е.А.: Не е обем, не. Паша стилизира. Постоянно се печатат беседи, тя е заета и тя не може да изработи всичко. Савка имаше някакви вътрешни преживявания. Някакви разбираш ли смущения, психически. Например един път ми каза: „Еленка, не виждам Учителя". Ние седим на такова разстояние, малко по-далече, даже може да е било по-далече от тази маса, някакви два метра. Два метра най-много, щото ние сме така, Учителят е на катедрата. „Не виждам Учителя". „Бе как не Го виждаш?" „Не Го виждам". Знаеш ли, аз тогава видях едно, че Той я излекува за един ден. В.К.: Казаха ми, че я карал да чете някакви Псалми, 91 Псалом и нещо друго да чете. Е.А.: Беше й дал да чете „Отче наш" всеки час на денонощието. Не, „Добрата молитва". Беше й дал и други неща, които аз не съм питала. Не мога да кажа нещо което не съм питала и не съм чула. Но тогава тя малко се приближи при мене, защото имаше нужда да я водим. В.К.: Тя не виждаше. Един, два дена. Е.А.: А, повечко. В.К.: Седмица, месец. Е.А.: Да, една седмица. И един път идва Учителят пак когато бе в това състояние Савка и каза: „Къде е Савка?" Извикахме я. Учителят започна да и се кара пред нас. Ние с Паша веднага влязохме вътре и Учителят се отдалечи с нея. В.К.: Защо й се кара, напусна ли? Е.А.: Кара й се, де да знам какво и аз. Ние се отделихме. Аз не исках да чувам как й се кара. Кара й се нещо. Кара й се, че е дошла до това състояние. Щото тя е допуснала нещо в себе си, нали? Защото и на мене ми се кара Учителя, когато отидох учителка. Но Той ми се кара в началото за Лулчев. Та, кара ми се, много работи за него. За него най- много ми се е карал много пъти, не веднъж, но сега това са съдбовни връзки. В.К.: Ясно. Е.А.: Съдбовни връзки и аз, когато почне Учителят да ми се кара, никога не съм плакала с по-едри сълзи оттогава. Ама такива капки капеха от очите ми, защото аз съм разкъсана вътре. От това че Учителят ме гони. И Учителят ми се кара за него, и да ти кажа много нещо тежко преживях тогава. Но сега да се върна на Савка по-хубаво. И Учителят й се кара, кара. След това тя изчезна от бараката. А това беше още първата година, когато гората не беше изсечена. Боровете бяха малки и едни пътечки имахме само в това място. Нашето дворно място където беше парахода. Ами трябва да е било към 1928- 1930 год. Не беше преди да бъда учителка. И Савка изчезна. Тя се скрила някъде в гората, щото тя беше гъста, едва се навирахме между боровете. Идва Учителя и казва: „Къде е Савка?" „Ами няма я. Тука беше Учителю". И търсиме я, намираме я, разбира се. Тя се завряла и реве в някоя дупка. Въпроса е, че Той изгони тия същества които бяха у нея. С каране. Три пъти й се кара. И трите пъти, и на другия ден. После тя имаше изкривено лице. Така тя имаше изкривено лице. В.К.: Някаква парализа на лицето? Е.А.: Да, да. И след това всичко оправено, Савка си е нормална. В.К.: На следващия ден. Е.А.: На следващия ден Савка си е здрава. В.К.: Отиди и ги разправяй. Е.А.: А, иди разправяй сега, ама да. В.К.: Сега как ставаше самия процес на дешифриране? Вие сте четири души стенографи, пишете едно и също. Сверявахте ли помежду си кой какво е записал?. Е.А.: Четирима бяхме с Боев. Но брат Боев много по-късно влезе при нас. Той влезе когато аз отидох в Макоцево. Тогава щото трябвало да помагат на общата работа. Добре. Аз виж какво да ти кажа, всеки сам работеше. Ние се бяхме разделили. Само Паша взе неделните беседи. Савка взе Младежкия клас и на мен остана другото, Общия клас. И аз взех Общия клас. И Общия клас аз най-много съм го работила, през целия си живот съм работила Общия клас. Защото Савка остана само Младежкия да работи. След това когато в 1930 год. Учителят почна да посещава и създаде, и другата рубрика тези „Утринните слова". Оттогава имахме вече четири. В.К.: Утринните слова кога бяха? Е.А.: Сутринта, в неделя. Рано сутринта в 5 часа, а пък в 10 часа е неделната беседа. Две беседи имахме в неделя от 1930 год. почнаха сутринните беседи. Оттогава имаше вече и неделна беседа. А след това взимахме я или аз, или който я искаше. В.К.: Но вие дешифрирате текста дословно. Е.А.: Виж какво. Аз взимам тетрадката с беседата, взимат се тетрадките и на Савка, и на Паша. Чета по моята и сверявам оттук, сверявам оттам и пиша. Аз съм работила така. В.К.: Това е Общия Окултен клас. Е.А.: Така съм работила аз. В.К.: И след това ти като го напишеш го даваш на Паша. Е.А.: Когато дойде за стилизиране. Тя ги стилизираше, да. На нея даде Учителят това право. В.К.: Сега аз съм виждал някои беседи които някои от приятелите ги издали, нали по собствено желание в отделна брошурка, харесала му някоя лекция и я издава. Е.А.: Ама тя не е стилизирана. В.К.: Обаче след това излиза стилизираната и човек не може да ги познае. Е.А.: Имаше такива работи. Имаше. В.К.: И сега какъв е отговорът на цялата тая работа? Аз по едно време когато проучвах тоя въпрос бях много настроен. Но вече се минаха години и казвам, ех допуснато. Е.А.: Виж сега защо ставаше. Щото Паша така можеше да работи. Нямаше друг човек който да се захване да работи. В.К.: Това е много голяма работа. Е.А.: Най-напред Учителя даде на Георги Радев да изработи една беседа. След това даде на Борис Николов. След това се опитваха някои хора да искат, пък за тях Учителят каза, че не е лъжица за тяхната уста. В.К.: Значи не е лъжица за тяхната уста. И такива неща имаше. В.К.: Това пък е най-важното. Е.А.: А, защото Паша не че парафразираше, Паша по свой начин стилизираше. По свобода, да. И затова можеш да чуеш, аз имам беседи които съхранявам. В.К.: Аз точно това искам тези беседи да ги запазим. Е.А.: Да, да, аз ги съхранявам, съхранявам. Да се види как е работено. Защото, аз го искам и за сега, за другите беседи ще ги дадеме сега да се стилизират, да знае онзи как са стилизирали тези беседи и да се съобразява малко с този начин, или пък аз даже не казвам да се съобразява. По чиста съвест да почне да си ги стилизира както той разбира. В.К.: Не само по чиста съвест, по лична отговорност. Е.А.: Лична, да. В.К.: Значи ти имаш от тези беседи? Е.А.: Имам. В.К.: Аз искам да ми ги дадете, за да можем да ги запазим, да ги съхраним, да се види как е било. Е.А.: Ще ти дам, ще ти дам. Имам. В.К.: Друг не го интересува това нещо, в този момент никой не го интересува изобщо. Е.А.: Не, не го интересува, да. Та сега виж, така сме работили цял живот. Винаги Паша имаше предимство. Първата беседа на събора тя ще вземе, втората ще вземе Савка, на мен се даваше последната беседа. Аз бях последната. В.К.: Значи така. Първото място беше на Паша, второто на Савка и следващото е твоето. Това смущаваше ли те? Е.А.: Не, никак. Не, защото виж какво, аз се чувствах виновна заради тази ми връзка с Лулчев. И по този начин... В.К.: Искаше да се изкупиш. Е.А.: Не, да се изкупя, викам добре че и толкоз имам. В.К.: Добре, че те допускат. Е.А.: Щото иначе. Ами когато ме изгони учителка Учителя? Ти знаеш ли какво нещо преживях? И когато. Но знаеш ли когато отидох при Учителя Той ми се кара много. Почна за Лулчев, никога не помня какво е казал лошо за него, не помня. Но помня че ми се е карал и когато нали ти казах, че плачех с такива капки, най-големите капки сълзи които съм някога преливала. Ама това ми беше, знаеш ли какво ми беше. Аз викам, как ми е, що не казах на Учителя. Ако бях казала нямаше да ме гони. Аз не съм съгласна с това което Лулчев каза. Аз се борех с него. Аз го увещавам, но аз исках и той да не попадне Учителя пък да го изгони, разбираш ли? Ей така бях между чук и наковалня и исках да му помогна. И когато ми се караше така, Учителя омекна, омекна и ме изпрати с любов. На Рила в палатките сме били винаги двете с Паша. Само последната година Паша си направи отделна палатка, последните две години. На Рила си носехме пишеща машина и след като стенографираме, то дешифрирахме беседите. Една машина носехме. Обикновено така правехме. Тази която дешифрираше, взимаше тетрадките на другите две и като работи, чете и сверява с другата тетрадка и пише. Този, който си чете стенограмата и сам си пише. И аз така съм работила. Първите години, когато почнахме предавахме написаното на пишеща машина, но после, когато отидохме на Изгрева пък и на Рила ние си ги държахме. Ние ги държахме, ако Той иска някой път да Му се прочете нещо, четяхме Му. Имаше случаи да поиска. Да, запитваше дали сме дешифрирали лекцията. „Да, Учителю". Даже, когато бяхме в Мърчаево последната година, Той държа една лекция и после каза на нас стенографите: „Утре, каза, искам да Ми прочетете лекцията". И ние с брат Боев седнахме и аз чета, за да попълним нещо, някои празноти и той с неговата тетрадка. И когато на другия ден каза, да четем, аз оставих той да каже кой ще чете и той почна да чете, после Учителят направи една забележка. Щото брат Боев много енергично говореше, а темата беше за Любовта. И той каза: „За Любовта така не се говори". В.К.: Той понеже говори с тоя гръмогласен глас. Е.А.: И така беше, даже една сестра ни беше слушала когато сме дешифрирали и каза: „Ами защо ти не го прочете?" Ами рекох: „Не можех аз да реша". Щото аз бях стенографката, която най-късно дойде при Учителя. И затуй казах си, аз нямам думата. Винаги даже, когато почвахме беседите от събора, ние си ги деляхме. Първо взимаше Паша, след това Савка и после аз, третата беседа винаги взимах. Освен ако някоя от тях каже, че може и аз да я взема, така е ставало, да дешифрираме. И така после като се повтаря повече пъти нали, понеже всякой ден, понякога и по две беседи на събора имаше. Имало е и на Рила по две беседи. Сутрин и на обед в 10 часа.

283. ФИЗИЧЕСКО И ДУХОВНО ЛЕЧЕНИЕ Учителят беше в Мърчаево и Братството се беше прехвърлило там. Едни се бяха настанили в двора на брат Темелко, а други в съседните къщи като си плащаха наем. София тогава беше евакуирана заради бомбардировките, така че на никой не му правеше впечатление, че софиянци нахълтаха в Мърчаево и заеха разни селски стаи дори плевници, където спяха между сламата, а по-късно и в сеното. Особено през лятото, когато селяните напълниха плевните със сено приятелите се качваха горе върху сеното, заспиваха и сънуваха приятни сънища. От селяните купуваха хляб дори и продукти. Те знаеха кои сме и какви сме, но се държаха благосклонно към нас, с изключение на местния поп и няколко кръчмари, които бяха обидени на Темелко и приятелите му, че бяха напуснали кръчмите и станали дъновисти. По онова време Темелко с приятелите му каквото изчуквали през деня на кариерата върху каменният варовик същото го изпуквали в кръчмите на Мърчаево. Та затова кръчмарите бяха обидени на Темелко и на местната учителка Елена Хаджигригорова. Бяха повели злостна кампания срещу нея и я бяха уволнили от селото като дъновистка. Но ние нахълтахме с многобройна група и всеки ден в къщата на Темелко имаше по двайсет-трийсет човека, а от София непрекъснато прииждаха на групи, престояваха по един-два дни, срещаха се с Учителя и след това се връщаха отново в града. Тогава се пътуваше пеш от Мърчаево до Княжево, а от там се прехвърляха до София ако работеха трамваите. Аз често отивах в Мърчаево и престоявах по един-два дни в зависимост от работата, която имах с Учителя и се завръщах в София. Там беше много натъпкано с хора, спяха сестрите една до друга в една стая като пода вечерно време се постилаше с черги. Така че аз предпочитах да се върна у дома. На едно от посещенията имах някакво неразположение, не бях добре със здравето си и попитах Учителя: „С какво да се лекувам?" А той ми отговори: „С всичко, каквото можеш да си помогнеш - и по физически, и по духовен път". Това изречение ме освободи психически и ме накара да бъда много широка във възгледите си. След войната модерната медицина напредна много във всяко едно отношение и това бе напълно естествено. Когато бе необходимо аз се възползвах и от услугите на съвременната медицина, пиех различни хапове и си подпомагах с лекарства. Добре не навремето Учителят ни освободи от предразсъдъци, защото нашите приятели не желаеха и не търсеха такава помощ. И когато разбраха, че аз гълтам хапчета, а според тях това бяха химикалите и отровите на света във вид на лекарства, климаха с глава и смятаха, че аз съм отстъпила от Учението, което препоръчва природоцелесъ-образен начин на живот и лечение. Аз се възползвах много години от системата на природолечителя Петър Димков, който по онова време минаваше за наш брат, но неговите процедури бяха много дълги и много уморителни. Отивам при Учителя и питам за мнението му за рецептите на Димков. Казва ми: „Много му са дълги и уморителни процедурите". С това искаше да каже, че трудно човек би могъл да ги изпълни, Освен това аз се ползвах много от билколечението, имах много рецепти за различни болести давани ни от наши приятели с изпитан лечебен ефект върху тях. Така че спокойно се ползвах и от тях. А що се отнася до разни процедури като т.нар. млечен компрес го използвах много, дори правех различни компреси от билки, че парафинови компреси и какви ли не бани. Служехме си с много мазила и с т.нар. благ мехлем, който го използвахме за рани. А онези съвети с билколечението, които Учителят даваше на различни приятели, за да си поправят здравословното състояние те ги прилагаха, получаваха лечебния ефект и след това те ни разказваха по какъв начин да ги използваме. Имах положително отношение и към различните нагревки, които съвременната физиотерапия прилагаше. Този научен потенциал стана под напора на човешкия дух за познание. Не случайно Учителят споделяше, че едновремешните индуски адепти сега са се преродили като учени на Запад с цилиндри на главата и създават едно след друго съвременните чудеса на науката, които трябва да бъдат в услуга на човека. Така че аз имах широта по въпроса, защото бях освободена. Спомням си когато Борис Николов беше болен през 1972 г. от бронхопневмония цял месец у дома един приятел-лекар направи стаята му цяла болница, че му слагаше инфузионни разтвори в системи, които се вливаха непрекъснато във вените, слагаха му се антибиотици венозно и така го лекуваше според съвременната наука. Но аз исках да му поставя млечен компрес. Той ме оглеждаше и се усмихваше и ми показваше системата и шишето, което висеше над Борис и по нейните маркучи се вливаха във вените на Борис различни разтвори: „Ей това ще му помогне, защото едновременното храним и лекуваме". А Борис беше в безсъзнание 20 дни. Но аз настоях и казах: „Ти ще го лекуваш по твоя начин, а аз по моя начин с млечен компрес през ден, едното на другото не пречи и ако Борис се излекува ще кажа, че ти си го излекувал с тези системи". Той прихна да се смее и ми обясняваше ,че този млечен компрес се употребява в старата медицина, но днес никой от лекарите не иска да се занимава с тази трудоемка работа. Навремето се правеха синапени лапи на компрес и се поставяха на гърба срещу бронхопневмония, налагаха се вендузи по гърба и още много такива работи за лечение. А сега е много просто - сложат му някоя и друга инжекция и целият го надупчат на решето. Та така лекувахме Борис и го излекувахме, а всички чакаха да си замине, не само чакаха, но и много им се искаше. Но Небето го остави, защото имаше още работа и като оздравя с този лекар той започна да работи и да му разказва за историята на Школата на Учителя. Учителят имаше добро отношение и към хирургията, защото много пострадали хора той ги насочваше към добри хирурзи, които да зашият разкъсни рани, да ги превържат и да ги лекуват. И най-смешното, и най-трагичното бе когато много възрастни приятели, които бяха срещу съвременната медицина бяха принудени да отидат и да се оперират. Така Георги Томалевски се оперира от аденом на простатата, също Илия Узунов, Галилей Величков. И след това живяха дълги години след тези операции. Влад Пашов също премина през такава тежка операция, но според него понеже астрологическите му аспекти били много тежки не можа да прескочи и си замина. Борис Николов бе опериран от язва на стомаха, че дори му преливаха кръв взета от други затворници. След като оживяха те вече мълчаха и не смееха да говорят срещу съвременната медицина, защото си припомниха, че Бог помага чрез всички хора и той работи също чрез всички хора. Ето така Учителят отвори пътя за физическото и духовно лечение на учениците от Школата.

252. ПЪРВОТО МЯСТО НА НАЙ-НЕЩАСТНИЯТ ЧОВЕК Савка беше допусната от Учителя да заеме най-близкото място до него. Тя имаше своя специфична работа, която беше определена от Учителя. Или по друг начин казано - до Учителя имаше определено място, което трябваше да бъде заето от някой ученик. Учителят това място го даде на Савка. Когато аз протестирах, че Савка не е подходяща за това място Учителят ме попита, дали искам да си разменим местата, но аз се отказах и тогава той ми определи мястото, което бе най-подходящо за мен. И той го определи, макар че не винаги бях доволна, защото се сравнявах с другите. Но се примирих вътрешно и се стараех да бъда послушна, което не винаги смогвах да сторя. Дразнеше ме, че Савка беше допусната много близко до Учителя, а пък не заслужаваше това място. Тук не се касаеше за ученическа ревност, нито за женска ревност, а имаше нещо друго. И че формата не съответствува на съдържанието и на идеята вложена от Учителя за понятието ученик. Не бях съгласна, че нямаше вътрешно и външно покритие за образа на истинския ученик. По този повод отивам при Учителя и споделям, че като постави Савка на първо място, аз не виждам съответствие и покритие на нещата в Савка и около нея. Той ме поглежда и казва: „Всичко, което виждаш отвън са само методи за възпитание, а моите истински отношения никой нищо не знае и не може да ги знае". Аз се успокоих. На следващият ден ми каза: „Моите отношения към всички са правилни, установени и съгласно с Волята Божия. Аз нищо не върша случайно, а всичко съзнателно". Минаваха години, но събитията понякога се изменяха внезапно и вземаха различни направления. Савка започна да получава всичко каквото искаше от Учителя и от Школата. Ама всичко, като някое разглезено дете на богати и пребогати родители, щедри към детето си и не виждащи, че изискванията на детето са неразумни и стигащи до детски каприз и своенравие. Другите около Савка започнаха да смятат цялото това положение за голяма нейна привилегия. А в Словото си Учителят говореше, че пътят на ученика се определя от неговият вътрешен път и че ученика получава онова, което е вложил в себе си и което е изработил като качества, така че първият плод се дава на Учителя. Другите наблюдаваха и започнаха да се съблазняват в думите на Учителя като виждаха, че Савка получава всичко на готово, но виждаха нещата по-иначе и смятаха, че тук може би има изключение. Аз знаех, че това място трябва да се заеме от някой ученик и че това място има определена роля и функция. Да, но изобилието на онази благосклонност от Учителя към Савка започва да смущава всички и най-вече мен. Накрая не изтърпявам, отивам при Учителя и му обяснявам всичко подред каквото мисля. Не обяснявам, а разказвам за причината, която ме е довела до него. Той ме изглежда от долу до горе и чувам строгия му глас: „Савка е най-нещастният човек на Балканския полуостров". Аз занемях. Как така най-нещастният човек? Та тя има благосклонността на Учителя и всички виждаме как цялото благословение се изсипва върху нея чрез Учителя. Това е в мисълта ми.А той продължава: „Най-нещастния, понеже получава нещата наготово и благата наготово". Затреперих от страх и онемях. Тръгнах си, беше ми мъчно за Савка, беше ми мъчно за нейния път в Школата на Учителя, беше ме страх от това място, защото тук изкушенията бяха най-много и човек можеше да се отклони най-лесно. Знаех от Словото на Учителя, че човек като преминава през страдания чрез тях храни човешката душа, а когато минава през мъчения чрез тях пои човешкия дух. А тук нещата бяха по-иначе, тук беше Домът Господен и всяка съдба на човека започва от Домът Господен. Външно Савка минаваше за първа ученичка, но вътрешно никой не знаеше докъде е стигнала. Съревнованието между нас бе голямо, движението вътре у нас бе интензивно и непрекъснато се сменяваше с часове и никога не се повтаряше едно и също нещо. При едно такова мое състояние Учителят ме спира: „Ти не си използвала досега условията, които съм ти дал. Твоите условия са много добри. Те са по-добри от тези на Савка и Паша. Има много същества, които искат да ти помогнат". Започнах да се оглеждам и наистина виждах, че аз в някои отношения бях по-свободна от тях и имах време самостоятелно да работя върху себе си чрез Словото и чрез музиката на Учителя. Най-близкото място до Учителя заето от Савка показваше, че тя е първата ученичка и че е пръв ученик изобщо. Но тя обичаше и се стремеше да бъде винаги на външен фокус, макар че това нейно отклонение дойде от майка й, която бе много амбициозна и държеше дъщеря й да бъде първа на показ, за да я видят всички. Ето това пречеше много и създаваше много дрязги и опорочаваше мястото, което бе заела, за да свърши една работа на Учителя. Тя обичаше много Учителят да й даде някаква задача за изпълнение, която не е давал на никой друг. Получаваше я. После тя излизаше пред всички и ще я покаже по такъв начин да се види и разбере: „Вижте какви ми е дал Учителя. На вас не го е дал. Вижте какъв ученик съм и какво ми е дал Учителят!" Ето това беше една нейна слабост, която обръщаше наопаки всички нейни добри стремежи и качества. Спомням си когато Учителят й даде някоя мисъл, която тя трябваше да запише в тефтерчето си, после тя ще я извади и ще я напише на малки правоъгълни листчета три на пет см и почва да ги раздава на приближените си и подшушва на ухото: „Това е от Учителя мисъл, която ми е дал и аз сега ти я давам в името на Божията Любов". Другите ги получаваха, прибираха си ги и оставаха нейни доверени лица. Така се създаде възможност да се оформи група около нея, да се създаде около името й ореол, а това бе в разрез с Учението. Ето това аз виждах и се противопоставях. Това бе причината, че тя не можа да си довърши работата с тези мисли давани й от Учителя. Изпусна времето си от тщеславие и то излетя и не се върна вече. Друг случай. На една обща екскурзия на Витоша при Бивака, Савка излиза от кръга където сме насядали, отива при един храст, пада на колене, вдига ръцете и и пее: „Благославяй душе моя Господа". Всички чуват песента, обръщат се и я следят с поглед, интересуват се какво сега прави Савка. Тя знае, че всички я виждат и трябва да се досетят, че Учителят е дал задача само за нея. С този маниер тя искаше да каже: „Вижте, аз съм малко по-другояче от другите". Тя живееше с тези неща, че всички да виждат, че е нещо по-особена. Такъв беше душевния й склад. А за мен беше самоизмама от начало до край. И не веднъж съм го изразявала пред Учителя. Той ме оглеждаше строго и мълчеше. Беше недоволен от учениците си. Както от Савка, така и от мен, така и от останалите. Да, беше недоволен. Беше огорчен. Тогава лицето му заемаше особен израз на строгост и огорчение и се затваряше в себе си. Тогава ние се оглеждахме виновно, после се вторачвахме в него и виждахме как нашето несъвършенство се пречупваше у него и отново се насочваше към нас под различен ъгъл, с различни краски и с различна сила. Виждахме се като немирни и непослушни и своенравни деца, които бяха научили само азбуката в началното училище. При една такава екскурзия каза: „Аз всичките ви ценя еднакво. Вие се заблуждавате от външната привидност. Аз съм към всички еднакво справедлив. Ако имам в нещо погрешка, аз бих желал да ми я каже някой, за да я изправя. Аз съм забелязал, всичките мислите, че аз постъпвам несправедливо. Даже Савка и тя мисли така". Аз се оглеждам и търся моето място сред останалите. Тогава виждам, че ние сме записани в първо отделение на началното училище и сега учим буквите от българската азбука в Словото на Учителя.

235. ЧЕРЕШИ ЗА ТРИТЕ СЪПЕРНИЧКИ В Школата Учителят ни даваше упражнения, задачи, изпити и опитности. Упражненията бяха наглед простички, но в тях се криеше дълбок символизъм. А понякога беше неразгадаем ребус и трябваше да се решават още много неизвестни неща и да излезнат закътани от съзнанието и забравени още толкова много неща, за да можем да се доберем до едно правилно разбиране. И решаването на този ребус идваше с познанията, които лежаха у нас самите, но забравени или пък идваха от неща, за които не обръщахме сериозно внимание в живота си, защото ги смятахме съвсем обикновени и незаслужаващи внимание. И в този ребус ние бяхме свързани с имената и образите на нашите приятели, с онези, които бяхме в Школата и чиито отношения към нас не бяха тъй гладки. А понякога те бяха грапави, обтегнати, нажежени и стигащи до конфликти. Това се дължеше на залегнали в характера ни знания от минали епохи, от които бяхме дошли. А трябваше да се справим сега с тях чрез знанието дадено от Словото на Учителя. Но едно е да четеш и слушаш Словото му, а друго е да го приложиш и изпълниш. Едно е да наблюдаваш какво говори и какво върши Учителя, а друго е да опиташ и ти да го изпълниш. Едно е да наблюдаваш сама себе си и опитностите на братята и сестрите от Братството на Изгрева, да се учиш от техните опитности, а друго е да преминеш ти самата през такива изпити. Всичко това бе една поредица от неща строго теоретични и един Висок идеал, а от друга страна практически ти се поднасяха на тепсия и ти виждаш всичко, което бяхме извършили или недовършили хубаво или лошо и тогава се срамувахме, че от нашата опитности и от нашата задача не беше излезнало нищо добро. Тогава почвахме от начало да я изпълняваме. Но когато бяхме в условията на самата задача загубвахме ориентация къде сме, какво сме и се потапяхме в условия на тази задача и всички живи величини от задачата се раздвижваха около нас, защото тези величини бяха живи хора, ние се срещахме с тях, те имаха имена, бяха личности, те се движеха насам и натам докато ние се намествахме накрая така че се получаваше едно крайно решение на задачата, Ама че бяхме смешни понякога, ама че бяхме трагични накрая, чак накрая виждахме решението на задачата така както никак и не предполагахме, че тя може да бъде. Учителят ни беше дал условията на задачата, беше ни обозначил като живи условни величини в нея, а решението трябваше и преминаваше през загадката, която знаехме теоретически или пък не я знаехме, но едновременно учехме и едното, и другото. Беше много трудно и непосилно да се изнесе всичко това. Ние се движехме и знаехме, че сме живи величини от задачата, която се решаваше, а как ще я решим, то зависеше от самите нас. Но методите за разрешение бяха едни такива обикновени, че на човек свят да му се завие, защото ние очаквахме кой знае какви велики работи и какви необикновени чудеса. А тези чудеса наистина ставаха, но вътре в нас и се претворяваха на истински откровения от Духа на Учителя и от Духа на Словото му. Така Словото му ставаше и се претворяваше на живият небесен хляб в нас и бе Слово и Живот в нас. Една пролет така се завъртяха нещата около мен и около другите две сестри, че ни се бяха обтегнали отношенията изключително много. Това се дължеше на една истинска ревност помежду ни, която се бе изопачила дори стигнала и изродила се до озлобление помежду ни. На ученика му е позволено ревността само към Бога. Но именно този наш стремеж към ревност към Бога, към връзката ни с Бога чрез Учителя и търсене на ежедневна близост с него и търсейки и настоявайки за неговото внимание всичко това бе прекрачило прага на идейния ни свят и бе се насочило в друго русло и взело други форми известни за обикновените хора като завист, непримиримост, озлобление и ненавист. Та така тук бяха замесени и трите първи ученички на Учителя. Савка Керемидчиева, която бе вярна ученичка и имаше своето място и своята задача до Учителя. Паша бе вярна, предана и една от най-трудолюбивите ученички на Учителя, която още по онова време вършеше колосална работа - през нейните очи като стенографка се изписваше Словото на Учителя в стенограма, а чрез пръстите й на пишеща машина се обличаше в български букви и на български език неговото Слово. Да, Словото на Учителя премина през нейните пръсти и през нейната пишеща машина. Марийка Тодорова - това бях аз и за себе си какво да говоря и да казва - за мен ще говорят моите опитности и чрез тях ще съдите през какъв път съм минала, какво съм постигнала и какво не съм. Та трите тогава в един период воювахме помежду си за надмощие една над друга със средства, които не са позволени на една ученичка, а що се отнася до най-приближените ученички на Учителя това тяхно поведение бе несъвместимо със Словото и с Школата. Тогава Учителят ни извика трите и без да обяснява защо и как ни даде една простичка задача. Но предупреждавам ви предварително да не се смеете, а може само да се усмихнете, защото после ще изтръпнете от обрата в самите себе си. Задачата дадена от Учителя се състоеше в това, че трябваше да отидем на пазара, да си вземем и закупим всяка една от нас по половин килограм череши и след това да отидем на Изгрева и трите да седнем и да ги изядем заедно. Изгревът още не беше заселен, това бяха първите години на Школата, не беше построен и салона, който се построи през 1927 г. Около полянката имаше млада борова горичка колкото човешки бой, а сега вече са израснали над 30 м височина. Седнахме пред барчетата на поляната и с удоволствие си изядохме черешите и трите заедно. Упражнението беше всъщност една приятна разходка, но в самата си същност то криеше в себе си дълбок символизъм. Ние бяхме поставени трите да свършим една обща работа, да купим черешите, после бяхме поставени да се движим в една и съща посока и след това да реализираме една и съща задача. Да купим черешите заедно предполага подтик за обща работа, а тогава ние се дърпахме една от друга и се гледахме накриво. Да се тръгне по един общ път трите и да вървим няколко километра заедно и да запазим доброто си разположение една към друга, знаейки предварително, че това е една задача дадена от Учителя и че трябва да я изпълним изрядно по Високия идеал. Та общото ни движение на трите към Изгрева около пет километра означаваше, че трябваше да се движим общо по пътя очертан от Словото на Учителя до Изгрева. А че изядохме общо черешите заедно означаваше, че всеки от нас може да прилага Учението на Учителя без да пречи на другия и че всеки може да поеме от Словото на Учителя толкова колкото е необходимо на една душа със стремеж към Бога. А черешите бяха обичан плод от Учителя, той ги обичаше много. Той препоръчваше на онези, които искаха да се занимават с духовен живот да насаждат около къщата си череши и да ползват този плод. Така че черешите бяха емблемата на чистата Божествена Любов. Ние поемахме една след друга черешите, слагахме ги в устата, с удоволствие ги преглъщахме и това означаваше, че трябваше да се храним с чистата Божествена любов и да я проявим помежду си. След като изядохме черешите, върнахме се от Изгрева в града зарадвани, облекчени, отидохме на ул. „Опълченска" 66 и докладвахме на Учителя за задачата. Той се усмихна и каза: „Е, видяхте ли, че може човек да поеме от Божественото без да пречи на останалите, защото за всяка една човешка душа е определено кога и как да направи връзката си с Бога". Ние мълчахме, после се усмихнахме, целунахме десницата му и се разотидохме. Така завърши задачата с черешите на трите съпернички, които трябваше да бъдат трите ученички при нозете на Великия Учител.

159. С ПАРНИЯ ЛОКОМОТИВ-САМОВАР НА ПЛАНИНА През 1922 г. предприехме екскурзия до Мусала една много голяма група, като пътят ни беше през летовището Чам Курия. Там бяха започнали да се правят вилите на буржоазията и на онези, които смятаха, че могат да наследят аристокрацията на Европа, Та какви аристократи бяха това - та имаше между тях живи хора, които бяха родени през турско време, които бяха измъчвани и много от възрожденците бяха още живи и напомняха за робството. Но нали знаете онази пословица „Пази Боже сляпо да прогледа", та сега след като сляпото прогледна взе да върви и се провъзгласи, че е аристокрация и че е със синя кръв. Глупости по света колкото щете. Но и ние бяхме подложени на ударите на тези проходили и току-що прогледали слепци наречени аристократи на България, Фердинанд беше наел в Чам Курия места и по негов почин богатите българи започнаха да правят вили за почивка през лятото. И така се възрастна този курортен център. Нашата група бе пъстра поради разнородния си състав. Млади, стари вървяха по колоната по един човек. Тогава масовия туризъм не беше познат и за курортистите в Чам Курия това бе зрелище и половина за тях в планината. Минавахме покрай вилите им, а те излизаха с пенюари и питат: „Кои ли са тези просяци и диваци". Те не само, че ни се подсмиваха, но те ни се подиграваха явно - за тях това беше непознато явление, нещо чудно и още по-чудновато. А като прибавим, че братята бяха измайсторили саморъчно самовари, които се носеха като раници на гърбовете. А самоварът ври, дига се пара и отгоре се чува едно „пиу-у-у". Свирката се получава от парата, която излиза от тясното отверстие на самовара и прилича на движещ се локомотив на два крака. Като се чуе писукането, братът който носи самовара спре и викне: „Някой да иска топла вода?". Приближава се някой, подаде си канчето, а брата се обърне гърбом към него и онзи отвърти кранчето и от отвора му потече вряла вода. А те се зареждаха с дървени въглища, които се запалваха. Та за аристократите в Чам Курия това беше толкова чудно и толкова смешно. Върви групата -колона по един и през 20-30 метра самоварите писукат и вдигат пара. Гледат ни и ни смятат, че сме смахнати, вдигаха ръцете си, въртяха китките си на ляво и на дясно и ни викаха, че сме малко „тра-ла-ла". Това беше за Чам Курия. А за софиянци беше още по-голямо забавление. Те само се превиват от смях. А някои се престрашаваха и идваха, за да видят каква ли е тази майстория и изобретение. Оглеждаха го, цъкаха с език и отсичаха: „Умно е направено, практично е, но е много смешно, защото такова нещо никъде няма по света, да го качи човек на гърба и с него да се запъти към планината". Ето за това ни се смееха. Минаха години и започнаха да свикват да ни виждат с тези врящи самовари по гърбовете. После питаха: „Ами къде ви са парните локомотиви?" А доживях да видя как една майка обяснява на детето си така: „Виждаш ли онзи човек гдето носи нещо на гърба си, вдига пара и пищи? Този човек е парен локомотив на влака. Той върви и другите вървят след него. Другите са вагони". А детето пита: „Мамо, ама как ги тегли локомотива тези хора, когато не са вързани един за друг?" А майката се чуди какво да отговори. Обърнах се и казах: „Момиченце, ние сме вързани с невидими въжета, защото те са вълшебни". Отговора задоволи детето, а майката ме погледна ужасено. По-късно там в центъра на Чам Курия се стоварваха камионите с багажа ни и след кратка почивка тръгвахме към Мусала. Но за тях ние бяхме цяло посмешище, защото освен разнородния ни състав, за който споменах имаше и една друга причина. Ние тогава не бяхме екипирани. Всеки тръгваше с каквото намери и понеже тръгвахме на път далечен и труден ние си взимахме най-старите дрехи и обувки. Приличахме на парцалени кукли от един непознат свят. Тогава куклите за децата се правеха от парцали. Тогава нямаше купешки кукли както сега. Ако баба ти направи кукла, то ще ти я направи от стари дрехи и скъсани парцали. Това бяха парцалените кукли на децата. Тогава ние не носехме дори и завивки, нямахме опит за живот в планината. Първи, който бе донесъл едно платнище беше дядо Благо, който беше доволен, че се е сетил, та направиха подслон с него и под него настаниха Учителя. Това платнище беше останало на дядо Благо от войните и той разправяше през какви фронтове е минавало това военно платнище. На следващата екскурзия започнаха да носят и други приятели платнища, докато не изникна първата палатка, която я донесоха пак онези стари братя, които бяха ходили на война и бяха спали само в палатки. След като я поставиха и вместиха в нея Учителя, тогава всички я наобиколиха, гледаха я, радваха се и се удряха в челата: „Абе как не сме се сетили досега, че ние с палатки изкарахме 7 години на война!" И така бяха донесени още палатки, а след това почнаха да се шият от нашите хора и то главно от стенографката Елена Андреева. А дойде време да ги правят от американ, след което ги импрегнираха с една смес от разтопен твърд парафин размесен с бензин в пропорция 2:1 за парафина. Ушитата палатка я потапяха в тази разтворена смес, тя попиваше, след това палатката я разпъваха, бензина се изпаряваше, а парафина импрегнираше платното и ставаше непропускаема за дъжд. След това към палатките започнахме да слагаме и покрив с платнище. Носехме си вече завивки, посуда, храна и се научихме да лагеруваме в планината. Вече имахме опитности, а организацията беше безупречна. Сестрите започнаха да си правят специални тоалети за планината. Аз първа си уших панталон-голф, който свободно се спускаше. Аз бях висока, стройна и на мен панталон ми отиваше. Отидох при Учителя и му го показах, дали го одобрява. Каза: „Хубав е, носи го!" След това много млади сестри си ушиха такива панталони, а други си ушиха пола-панталон. Спомням си на следващата година и Савка Керемидчиева си уши панталон и с него отива при Учителя. Като я вижда, той й казва: „Излез веднага вън от стаята ми с този панталон!" Тя отива в бараката си, събува панталона и си облича отново рокля и така отива при Учителя, Той я приема и разговора започва на друга тема. На изпращане й посочва едно цвете в градината. „Това цвете можеш да го сложиш в саксия, но този бор не можеш да го сложиш дори и в бъчва". Така Учителят обяснил на Савка защо не може да носи панталон. По тия години тя беше пълна и едра и панталона й стоеше грозно. На планината ние имахме друг живот и да бъдем освободени от много несгоди трябваше да бъдем добре екипирани. Но тогава всички бяхме бедни, а едно отиване на планината струваше много пари. В онези младежки години ние престоявахме с една връхна дреха по цели нощи около огньовете. Но след като лагерите се устройваха на 7-те езера, то трябваше палатки, завивки, храна и всичко необходимо за преживяване на планината повече от месец, защото ние тук имахме работа. Школата тук продължаваше и ако бяхме добре устроени, то щяхме да имаме повече време за общия живот и за Словото на Учителя. Първото нещо, което научихме там от Учителя е, да се пие гореща вода. Бях чела в една книга на Кнут Хамсун, в която се пишеше, че главният герой се е лекувал само с гореща вода. Когато прочетох пасажа на Учителя, той се усмихна така лъчезарно, показвайки че общочовешкото знание е едно и че изворът на знанието е също един, а различни са хората и различни са местата от където се черпи това знание. А това беше норвежки писател популярен у нас. Да не смятате, че българското общество е било затворено тогава? Ако проверите колко чужда литература е преведена на български от 1900-1944 г. направо ще се засрамите от невежеството си. А колко пък окултна литература бе преведена от изтока и от запада, за нея да не говорим, Така че никой роден в България по това време не може да се оправдава, че не е имал условия и възможност да се срещне със Словото на Учителя, което също се печаташе. И българския народ не може да се оправдава, че не е видял, че не е чул и не се е срещнал с Учителя. Защото ние бяхме родени чрез този народ и бяхме при Учителя.

154. КОМУНИТЕ Този подтик за комунален живот не дойде от Школата, а той бе пренесен отвън. Това беше подем в онези млади хора, които се завърнаха след войните и очакваха светът да се промени. Учителят изнасяше чрез Словото си началата на Новото Учение, което предполагаше общност на идеи, общност на трудови начала, общност и взаимопомощ на съжителство между хората. Той категорично обърна внимание на няколко принципни положения, но нямаше кой да го слуша. В нашите среди имаше представители на различни течения: социалисти, комунисти, анархисти и не знам какви си още. Всички тези течения правеха опити за комунален живот. Беше настъпила една масова хипноза между младежите. Всички захвърлиха учението си във факултетите и тръгнаха да правят комуни по селата и чрез селскостопанския поминък да правят трудови общества, да създават комунален живот. Те искаха направо по външен начин да променят живота на няколко поколения. В нашите среди също бяха направени няколко опита, но всички излязоха несполучливи. Не бяха малко онези от младежите, които се разболяха и си заминаха от този свят. Всяка една комуна даде жертви и бе заплатена скъпо и прескъпо всяка волност и непослушание. Тогава, в онези времена се появи идеята да се комунизира капитала, да се комунизира всичко - движими и недвижими имущества и по този начин да се промени живота на хората. Тази идея дойде отвън и всички общества правеха такива комуни - социалисти, анархисти, толстоисти, че и нашите младежи минаха през комуните. Всички опити се провалиха. Изобщо не се съобразяваха поне с онова, което Учителят бе казал за комуните. Решаваха да правят комуна някъде, след това идваха, съобщаваха на Учителя и го поставяха пред свършен факт. Учителят мълчи, на някои дава съвети, които никой не изпълнява. А след неуспеха те си спомнят, че той е казал съвсем друго нещо. Двата от опитите в Стара Загора пропаднаха, завършвайки с жертви, бе направен опит за комуна в Русе, като някои от сестрите включително и аз заминахме за Русе. Работим пред деня, вечерта пеем песни, преминаха дни и дойде време да не ни се пеят вечер песни от преумора и от нерешени противоречия. Тогава аз заедно с още една сестра написахме писмо до Учителя и му разказахме всичко за тукашния комунален живот. Прочитайки писмото Учителят пристига в Русе и отсяда при братя Маркови, където престоя само два дни. Какво е говорил при тях не зная, но Учителят прие за разговор при себе си само двама човека - мене и онази сестра, с която описахме живота тук. Учителят ни прие и каза: „Само вие ми се обадихте с писмо и затова само вас приемам. А другите братя и сестри сконфузено поглеждат и преглъщат горчивия хап. След като престоя два дни в Русе той се завърна в София. Ние в писмото бяхме споделили своят живот, трудностите, които имахме и потърсихме помощ и съдействие и затова той пристигна в Русе. Проблемите около комуната се изгладиха, но когато се прибрахме в София, всички въздъхнахме от облекчение, че бяхме се отървали от някаква тегоба и като че ли бяхме всички там вързани като добичета. Не бяхме хора свободни по дух, не можехме да се радваме на труда си, да пеем и да се веселим чрез труда си. Когато се върнахме в София онези, които бяха останали на Изгрева ни разказаха, че Учителят бил много недоволен от нашето непослушание и неблагоразумие, че сме отишли да гоним Михаля и че сме оголили Школата и Учителят е нямало на кой да държи беседи. Така, по този начин учениците от Школата бяха отклонени от Сили и изпратени да копаят земята, за да бъде изпразнена аудиторията, която е била изпратена специално на земята от Невидимия свят, за да може пред нея Учителят да дава Словото на Бога. Дори е имало такъв случай, когато Учителят изпраща една сестра - Йорданка Жекова, за да викнат други още двама, за да дойдат и да седнат на масата на Учителя, той с тъга проговорил: „Елате да седнете на тази маса, че е престъпление да стои празна, защото тук се излива сега благословението на Духът Господен". Тогава разбрахме какво се бе случило и че ние изпразнихме салона пред Учителя, за да правим комуните в селата. Напуснахме Царя и отидохме при говедаря, да му се пасат говедата. Така се сбъдна тази поговорка по всички направления и посоки. Много по-късно няколко млади сестри споделиха, че искат да направят комуна на Изгрева. Учителят като чу това, прихна да се смее, да се смее така гласно, че си сложи ръката пред устата. Той се смя през сълзи дълго време. Ние му обясняваме, че нашата комуна ще успее, защото сме само сестри и че ние можем да си правим всичко, да готвим, да чистим, да подреждаме дом и да отглеждаме зеленчуци. Учителят продължи да се смее. Тогава разбрахме, че ние изобщо не бяхме подготвени за такова нещо и че повече опити не биваха да се правят. Трябва подготовка на съзнанието, а ние не бяхме готови за това. Ето защо Учителят по този повод бе казал още на събора през 1922 г., което е отпечатано на стр. 230. „Сега за пример няколко комуни между нас пропаднаха. Два от опитите в Стара Загора пропаднаха, един от опитите в Русе малко го понараниха. Навсякъде пропадат, защото трябва да знаете, че когато се създава една комуна, то е комунизиране на капитала. Има ли труд комунизиран, всичко става, няма ли труд комунизиран, готовото лесно се изяда." Спомням си разказваше Сава Калименов, който по онова време беше с анархистически идеи, според които трябва да се премахне институцията държава и всички богатства по земята да станат общи. Той отива при Учителя и го запитва по този въпрос и иска Учителят да му отговори така както на него му изнася. Учителят му казва: „Ти не можеш ли да разбереш, че не е важно в чии ръце е капитала, а за какво ще се използува." Савата пак настоява, че всичко трябва да се изземе от богатите хора и да се национализира като капитала стане общ. Учителят го изслушал и му казал: „Сега не можеш да разбереш какво ти казвам, но ще дойде време да разбереш, но ще бъде късно за теб." Това време дойде, Савата доживя три десетилетия след 9.1Х.1944 г., видя толкова неща и накрая сподели пред мен: „Чак сега разбрах, че не е важно в чии ръце е капитала, а за какво се използва." Той живя в държава, когато всичко бе национализирано и когато много от идеите за комунален живот бяха опорочени от онези, които не създаваха благата, но имаха властта да се разпореждат с тях. Ето това е един опит проверен от годните чрез живи хора, на които бяха осквернени високите идеали за комунален живот. На събора 1922 г. в Търново Учителят бе заявил: „Сега и в духовно отношение вие искате да разрешите въпроса, вие искате да комунизирате капиталите. Капитала е труда на хиляди поколения събран. Труд! сегашната почва, която хората орат, това е милиони капитал на много същества, които са оставили този чернозем - храна - който сега хората използват. Ние можем да използваме само нашия труд. Божественият морал е такъв: ние можем да използваме само нашия труд. Затуй Писанието казва „блажени, които се трудят, обременените, отрудените, понеже работят." (Беседи, обяснения и упътвания, стр. 248-249, събори 1922 г.) Спомням си също, че на Петър Камбуров бе казал: „Човешкото съзнание още не е готово за комунален живот. Това може да стане след 300 години". Каза го тогава на онзи, който бе взел дейно участие в Арбанашката комуна, където цялото семейство Камбурови след като си продадоха имота в Стара Загора, купиха за комуната имот в Арбанаси, въпреки съветите на Учителя да не правят това. Опитът бе направен, комуната се провали и въпреки предупреждението от небето и десетилетия след това Петър и Марин Камбурови изплащаха борчовете от пропадналата комуна. Имота им също отиде за погасяване на борчовете. Не случайно Учителят изнесе много пъти една истина. Необходимо е да се пробуди човешкото съзнание, за да може да дойде Любовта като сила в човешкия ум и която сила да обедини човечеството в едно колективно съзнание на пробуденото човечество, където основен закон ще бъде Любовта. А когато дойде тя, тогава ще се обединят онези души, онези човеци с пробудено съзнание, тогава ще се комунизира труда с ясното съзнание да се работи за благото на другите, за да могат да се повдигнат останалите, за да влезнат в епохата на едно ново човечество, където разменната монета ще бъде не капитала, не парите, а Любовта. Тогава ще се завърти онзи цикъл, който обединява Мировата Любов с Космичната Обич. Чак тогава ще слезне Царството Божие на земята.

150. ЧИСТОТА ОТВЪН И ЧИСТОТА ОТВЪТРЕ В онези първи години младите приятели залитаха много по екскурзии в планините. Всеки свободен ден правеха екскурзии по Рила, по Витоша за по няколко дни или седмици. Заради тези екскурзии те отсъствуваха от клас, а ние останалите бяхме оредели и Учителят не беше доволен от такива излети, но мълчеше. Никой не го питаше. Ако го питаха той даваше съгласието или насочваше нещата в един по-друг порядък. Хвърчаха по екскурзии, млади бяха. Смятаха, че като ходят в планините ще получат по-бързо посвещение. Така смятахме тогава. Учителят беше казал, че в планините са кондензатори на енергии и човек като върви по тях енергиите, които се движат там преминават през нашите мозъчни центрове и ги развиват. Това е така и в това никой не се съмняваше особено, че това бяха думи на Учителя. Но факт бе, че класът в Школата оредяваше и че Учителят беше недоволен, а това означаваше, че тук има и нещо друго, което ние не го знаехме. Научихме го после разбира се, научиха го онези, които искаха да учат и да бъдат в Школата му. Ето една група младежи решиха да направим екскурзия до Рила, но бяха се уточнили, че ще бъдат само братя. От начало искаше да отиде с тях и Цанка, сестрата на Борис, но Борис и другите решиха, че екскурзията е дълга и ще бъдат само братя. Но после Борис измени плана си и ме покани. Аз се съгласих и тръгнахме с нает автобус от София до Самоков, който ни закара до Говедарци, Смятам, че има една снимка със заснета цялата група като се вижда, че само аз съм между братята. После се качихме на седемте езера и прекарахме там няколко дни и се върнахме. Тогава там нямаше хижа, нямаше палатки, а спахме налягали върху платнище до огъня, който се поддържаше цяла нощ. А през нощите на Рила е студено. Ти лежиш, лежиш, отпред те пече и напича огъня, а отзад те сече и подсича студа. Отпред те огрява огъня, а отзад те подвява рилския студ. Върнахме се на Изгрева и всички разбраха за екскурзията и че само аз съм била от сестрите с братята. Като научи Цанка за това, че като се нахвърли върху мен, хвърляше жупел и огън, че аз съм направила така, че не са я взели с групата. Отишла и се оплакала на Учителя, а той какво й казал не зная. Дойде време и аз да се приближа до Учителя. Обикновено като минавах при него аз му целувах ръка. Така правехме всички в знак на уважение към възрастта му погледнато по човешки и в знак на послушание към Учителя погледнато по ученически и в знак на благословение от него погледнато по съвсем друг начин, защото като целувахме десницата му ние правехме контакт с Живия Господ. Но този път Учителя не протегна ръката си, сложи я отзад зад гърба си като показваше, че не ми дава ръката си и че не желае да ме приеме. Аз като видях това се стъписах, разбрах, че тук има някаква причина и лека-полекичка се измъкнах заднешком като гледах Учителя в лицето. А той от строг по-строг. Излизам навън и се чудя каква ли грешка съм направила и защо той не ме иска и не ми дава десницата си да я целуна. Тука има нещо. Минаха десет дни, аз ходя на клас, но Учителя изобщо не ме поглежда. А се намирам само на няколко метра от него. Аз сутрин свиря на пианото в клас, а Учителят е на 3-4 метра от мен, но изобщо не ме поглежда нито преди започване на беседа, нито след това. Изобщо аз бях тогава неодушевен предмет за него през тези дни. Чудя се, умувам къде ли ми е грешката. По едно време мяркам Цанка, която профуча покрай мене като ураган и така ме изгледа ожесточено, че аз веднага се сещам, че само тя е причината та Учителят да не ме поглежда. Колкото повече вървя към вкъщи, толкова се уверявам в себе си, че само тя е причината. Затова на следващия ден отивам при Учителя и чакам да ме приеме. Приема ме, седи на стола и ме наблюдава. Аз зная, че съм наказана и изобщо не си правя някаква сметка, че трябва да му целувам ръка. Аз съм наказана и трябва да издържа наказанието си. Попитах го ще може ли да споделя с него нещо. Той кимна с глава и аз му разказах целия случай с тази екскурзия и че аз нямам никаква вина за това, че Борис не взе сестра си Цанка с групата. След като приключих разказа, той ме попита: „Свърши ли разказа си сестрата?" Отговорих му, че съм свършила. Тогава той вдигна ръката си и ми я подаде да я целуна. Аз я целунах, вдигнах очи към него и се разплаках. Учителят се усмихваше. Аз излезнах плачешком, вървя навън и се опитвам да мисля. Нали Учителят знаеше всичко, нали знаеше, че оплакванията на Цанка не бяха верни. А защо ме наказа, че не ми даваше ръката си да я целуна? Тогава се сетих: на Учителя се казва всичко. Научих един закон, който спазвах до края на Школата. Разказвах му всичко, това не беше изповед, а това беше разговор между ученика и Учителя. А да се проведе този разговор трябваше чистота. Но не обикновена чистота, а брилянтна чистота. Иначе не може да има онзи вътрешен говор между Учител и ученик. Та говоря за вътрешната чистота на ученика. Веднъж сме на Рила и Цанка идва при мен и взема една измита, лъсната с пясък чиста тенджера за готвене от нашата лавица до огнището пред палатката ни. Аз като я видях -настръхнах. Цялата тя беше с астрална мръсотия, беше се разюздала с някои от братята. Скарах се с нея и си върнах обратно тенджерата на мястото, защото от нея почувствувах да излиза съвсем друг свят на страст и емоции и беше ми противно всичко това тук да се изсипва върху мене на Седемте Рилски езера. Скарахме се и тя изхвръкна също с думи отправени по мой адрес. Само след няколко дни тя премина покрай мен с един брат, който се беше халосал по нея и като мина покрай нас Учителят дойде и каза: „Какво прави този мъж тук?" Тогава разбрах, че бях права за тенджерата и че си бях запазила чистотата на тенджерата избърсана с пясък и вода. До чистотата е много трудно да се добере човек. Трудно е да се добере до външната чистота, а още по-трудно да се добере до вътрешната чистота в себе си, за да може да протече в него живота на светлината. Само живота на Светлината изявява присъствието на Духът Божий. По-късно Цанка и Люба Славянска се сдушиха и подеха борба срещу мен по всички линии и фронтове. Дотогава аз все пак приказвах с тях, поздравявах ги, но когато всичко стана нетърпимо и не издържах вече аз отидох при Учителя и му казах, че съм решила да се оттегля от тях и от техния път и да стоя настрана. Той изслуша моето решение и каза: „Добре. Какво да правиш когато са непоправими". Обикновено Учителят препоръчваше методи на примирявания, за да не се изострят отношенията и кармически да се отдалечават с най-малък сблъсък. По този повод бе казал: „Ако вие се скарате и се разделите - това не е разрешение на въпроса. Трябва да имате същите отношения както при Бога. Ще си запазите приятелските отношения". И аз спазвах това изискване на Учителя. Спазвах го дълго. Но то бе мъчително и трудно. И тогава отидох при Учителя да си кажа моето мнение и да чуя дали той ще одобри това, което мисля да направя. Той видя, че те бяха наистина непоправими. Аз се отдръпнах и вече стоях настрана. Отначало като видяха, че аз ке се изпречвам на пътя им, те се развихриха, пуснаха гриви, вдигнаха глави и опашки и като буйни коне запрашваха насам-натам по широкия друм. Аз нямах нищо против те да препускат където си щат и на където си щат. Но веднъж бяха спрели две кобили да цвилят пред портата ни та дано да подмамят жребеца та да погне една от тях. Искаха да го подмамят. Аз скочих и се започна люта битка между кобили хвърковати и домашен работен кон. Как се справих, не зная. Цанка си беше наумила, че за нейния брат е най-подходяща Люба Славянска, която по това време си имаше законен мъж и искаше да отнеме Борис от мен. Що ядове брах и що тормоз беше. Но накрая успях да запазя Борис не за самата мен, а за самият него. Ще дойде време когато ще разкажа и за това. Аз съм пред Учителя на разговор. „Тези творчески енергии са токове, които се обменят между мъже и жени и ги обновяват. За да става обмяната безпрепятствено не трябва да има никакво съмнение и нищо плътско. Те трябва да бъдат отворени един към друг. Ти трябва да излизаш на разходка и да вземаш чист въздух. После трябва да си правиш разтривки на черния дроб от пъпа. Да си пазиш и съхранявах енергията това е цяло изкуство и знание. Любовта на физическото поле не може да се предаде. На човек колкото и да му даваш той никога не може да се задоволи. Хубаво е никак да не си го учил да му даваш, защото като го научиш ако някой път не му дадеш му става мъчно. Човек като се е наял мисли, че е разрешил проблема, но след пет-шест часа като огладнее вижда, че въпросът пак е открит за глада. Ще разрешиш проблемата само като влезеш във Вечния живот. Невъзможно е за човек да придобие Вечния живот без страдание."

146. ИЖДИВЯВАНЕТО НА БОЖЕСТВЕНАТА ЕНЕРГИЯ Онзи, който попадне от начало в Школата ще се учуди на много неща непонятни за възприемане и обяснение. Школата бе място за учение и обучение. Учениците получаваха задачи за разрешение като имаха на разположение Словото на Учителя за своя теоретична подготовка. Понякога човек така затъваше до гуша в своята задача, че не му оставаше време да диша, а камо ли да чете и да се рови, за да види къде се вписва неговия случай, в кои закони или принципи дадени от Учителя. Тогава там беше Учителя и онзи със задачата отиваше при него за съвет и за помощ. Това се отнася за онези, които работеха, които не криеха нищо от Учителя и търсеха неговия съвет как да си решат задачата. А това означава, че ти си вътрешно приел Учителя като такъв и Божественото начало е това, което трябва да му се подчиниш. Само при такива случаи имаше правилен обмен между онзи, който отиваше при Учителя и хлопаше на врата му. Това бяха единици. В повечето случаи всеки знаеше, че тук е Учителя, но всеки беше свободен да си направи свой собствен опит, да си направи своята магария, та да се види магарешката му работа пред всички. Защото накрая магарето ще изреве та да го чуят всички, че голяма магария е станала. В такива магарешки случаи ние гледахме и се питахме що за магаре е това тук и защо това същество Учителят го държи на Изгрева, а не го прогони. Та какви ли не глупости, своеволия колкото си искаш имаше и когато си поискаш те изведнъж изкачаха. Беше срамно и болно да се гледат такива неща. Но останалите мълчахме и траехме и чакахме какво ще каже Учителя по този въпрос. А той оставяше учениците да правят каквото си искат и да си изживеят нещата така, както са вложени у тях и подредени в тях, за да могат да излезнат от тях, да се проявят и да се видят отвън очебийно. Отвътре не се виждаха, а само се усещаха. Но като излезеха навън те се виждаха и беше нещо съвсем друго. Не можеше никой да отрече, че тази негова постъпка, деяние, произшествие не е негова. Беше негова отвътре, роди го и след това то излезна отвън и зареве и му се чуе гласа. Следващият етап бе етап на оглеждане и преценяване на случката от всички и от самият него. Ако решеше да се коригира трябваше да почне от там, където бе стигнал и спрял. В този случай всеки виждаше безпомощността и безнадеждността на положението, в което бе изпаднал и на онова, което се бе проявило. И ако искаше да се поправи отиваше и се изповядваше пред Учителя, признаваше си грешката или ако не я виждаше, то той му я казваше. Учителят слизаше до неговият уровен и от това място започваше да внася подтик постепенно без да се усети онзи, комуто трябваше да се помогне и който бе дошъл при нозете на Учителя с примирение и вече с послушание. Тук го беше довела неговата опитност и неговото падение надолу в бездната. Учителят оставяше всеки да почне от там където е стигнал и всеки да се развива без скокове, и всеки да върви и да расте естествено. Той се намесваше в случаите, за да култивира у него онзи подтик около който се развиваха кълновете на някоя добродетел. Наблюдавала съм множество случаи, когато той се приближаваше и се снишаваше до онова стъпало на ученика, на което той бе застанал, подаваше му ръка и го подпомагаше да направи първата стъпка. А усилието беше от ученика. Може спокойно да се каже, че всички опитности, които ви разказвах се отнасят именно до този момент. Божественото не може да слезе с единицата, с голямото, а слиза с малките величини, с множеството от дребни, мънички величини и от там тръгва. За теб, който си паднал в бездната е важно да се хванеш за онова малкото, което може да те възкачи по стъпалата на спасението. Онова, което долу в човешкия живот на земята е сбор от добродетели, горе в духовния свят и в Божествения свят е единица и една Добродетел. Това е духовен закон, който ние не схващахме и не разбирахме, макар че Учителят още в първите години ни го каза. Човек се въздига и расте с малките величини. А Божественото слиза върху човека с малките подтици на духовното му пробуждане, така както горе на небето слънцето е огнено кълбо, а долу то изпраща лъч и ако го прекараме този слънчев лъч през призма той се разцепва на седем цвята, заема цветовете на небесната дъга. Затова Учителят когато се приближаваше при някой то той отиваше до неговият уровен и започваше с онова, с което онзи приятел имаше и разполагаше. Иначе другото бе насилие. Учителят веднъж при един такъв случай каза: „Аз като полея едно цвете, то като видят другите, то и те идват, за да го полеят". В това се заключаваше силата на малкия подтик вложен в човешката душа. Той трябваше да покълне като засято семе и в този процес се обединяваха и другите сили вложени в човешкото естество, задействуваха се в този общ център и от подтика покълваше стремеж, а от стремежа - действия и от него се задействуваше волята на човека, за да реализира и най-малката вложена в себе си добродетел. За вас това са думи, но за мен и за останалите, които ги изживявахме това беше процес на възраждане на човешкия дух. За вас са думи, но за нас бяха вложени дела в нашият живот, за нас бяха живот изживян и извървян в Школата. Само ако Словото влезе във вас, в душите и ви задвижи тогава ще можете да изживеете всички тези неща, през които ние минахме. Бяхме официално се събрали и живеехме заедно с Борис Николов под един покрив и в един дом. Бяхме се оженили - тази дума не ми харесва. По-правилно е това, че бяхме се бракосъчетали. Учителят веднъж каза: „Онези, които се обичат са вече оженени в Божествения свят. Онези, които се оженват на земята без обич вършат най-голямото престъпление към Божествения свят". Та въпросът за женитбата бе много важен въпрос и за нас по времето на Школата, така и за вас и за онези, които ще дойдат след вас. Ще намерите разрешение на въпросите, които ви интересуват само в Словото на Учителя и там е решението на онези задачи от личния ви живот. Там е ключът на знанието, което ще ви отключи вратите на вътрешното прозрение у вас. Бяхме женени, но родителите на Борис и роднините му бяха срещу този брак. Смятаха ме за натрапница на Борис. А майка ми също не искаше да се оженя за Борис - не го желаеше, не го искаше и не позволяваше да се оженя за занаятчия. Борис бе напуснал факултета и стана мозайкаджия. Моят брак с Борис майка ми го смяташе за свой личен провал в живота си. А пък родителите на Борис смятаха брака на сина си за мен като най-голямото нещастие, което можеше да сполети човек на земята. А пък Цанка - рождената му сестра, раздухваше някои изказвания на Учителя за мен, че Небето е било против този брак и че на един принц не му е позволено да взима жена от народа. Значи принцът е Борис, а пък аз съм Пепеляшката. Как го е казал Учителя това аз не зная и не съм била там. Но в думите на Учителя не се съмнявам стига да са предадени вярно и да не са изопачени. А единственият свидетел беше Цанка. Винаги се питах дали това е истината на моят живот. А мен лично Учителят ме изпрати при Борис, това аз чух и го видях със собствените си очи. Също и нееднократно Борис беше ми казвал, че Учителят пред всички му казал: „Мария на теб я поверявам". Тогава къде е загадката? Ще я чуете след малко. Оженихме се и Борис ме бе поканил да отидем на гости в Габрово при родителите му, за да ме видят и да ме огледат така както се оглежда млада булка или така както се оглежда, когато се купува крава на пазара. Сравнението не е случайно. Отидох при Учителя и споделих с него всичко. Каза ми: „Не ти трябва, защото ще те критикуват". Аз се върнах у дома, много умувах, нали трябва да видя свекъра и свекървата пък и няма какво да се плаша от оглеждане. Аз бях хубава и така бях построена, че не можех да се срамувам от някакъв да кажем недостатък в тялото си. Напротив, можех само да се гордея с него. Но ето аз не послушах Учителя и отидох с Борис в Габрово. Посрещнаха ни като че ли не бяхме младоженци, а добитък събран за разплод на рода им. Оглеждаха ме като добиче, което се преценява дали може да се загони при бик, дали може да се отели и колко мляко ще дава. Такъв беше пътят ми, че не отелих теле на рода им, нито пък им давах мляко. От брака нямахме деца. Всичко, което беше у мен аз го жертвах за Борис в разстояние на 50 години. А това беше нещо повече от саможертва. На втория ден в Габрово при гостуването ни сестрата на Борис -Цанка, направи скандал с него. Бяхме решили да отидем на екскурзия на балкана, но вместо това си тръгнахме обратно след една разправия. По пътя във влака обратно за София аз се простудих. Върнах се болна, едвам стоях на крака. Разбрах, че не мога да се справя сама, а пък Борис беше така устроен все едно, че не се отнася нито за него, нито за онези около него. Научих се, че Учителят се е върнал на Изгрева и помолих една сестра да ме подкрепи, изправих се, вдигнах очи и видях Учителя как минава на 50 метра от мен. Нямах сили да тръгна, нямах сили да извикам, а само мислено се съсредоточих към него и го помолих за помощ. Той, вървейки леко се обърна към мен, погледна ме и си продължи пътя към стаята. Аз разбрах, че Учителят вече е уведомен за състоянието ми и лека-полека се върнах в стаята и легнах на кревата. На следващия ден Учителят дойде при мене на гости да се уведоми за състоянието ми. През същата нощ аз получих облекчение -това беше помощта му. Аз съм в кревата и лежа, а Учителят седи на стол и разговаряме, но за други неща, а не за това - за моето пътуване до Габрово. След десетина минути той си отиде. Аз бях наказана за непослушанието си и боледувах дълго като млада булка и накрая оздравях. А за моето непослуша-ние там в Габрово се провали екскурзията, стана голям скандал, развихриха се човешки страсти на омраза и бях отхвърлена и отречена като тяхна снаха. Накрая тези развихрили се сили ме удариха, настигнаха ме по влака и така аз се разболях. Трябваше да платя за иждивяването на Божествената енергия, за непослушанието към Учителя особено ако ученикът не се е вслушал в съвета на Учителя, защото окултният закон не подминава и не прощава, защото Божествената енергия е много скъпа, ценна и Бог единствено се грижи за нея да отива там където е нужно и необходимо. Небето се грижи за правилното иждивяване и правилното съхраняване на тази енергия. Небето за времето и за човешкото време не се грижи толкова, защото времето за него е безконечно и безкрайно. Единствено, което Бог се грижи да съхрани и да запази и да вложи там където една идея трябва да се реализира това е Божествената енергия. Има една формула от Учителя - „Бог не е в Слово, а в Сила". Имаше една сестра, чийто син по време на войната бе заминал на фронта и дълго време не бе получавала писмо от него. Като всяка майка тя бе разтревожена и уплашена и накрая тръгна да търси Учителя на Изгрева. Той по това време беше на екскурзия в Симеоново. Сестрата пристига там и разказа, че синът й е на фронта и че няма никаква вест от него. Попита Учителя сина й жив ли е? Учителят се наведе към земята и започна да чертае с една пръчка една окръжност и да пише нещо в нея. След малко вдигна глава и каза: „Отивай в София. Като си отидеш у дома твоят син ще бъде там". Сестрата е разтревожена, уплашена, разплакана, целува ръка на Учителя и бърже, бърже се запътва към София. Отива си у дома и какво да види: синът й се върнал жив, здрав и целеничък. Само онзи, който е свързан с Небето може да получи чрез него необходимата помощ. Тя идва и се втича у човека само ако има предварително създадена връзка между човека и Бога, тази връзка се създава от вярата и по нея става духовното съединение между човека и Невидимия свят и само по нея се втича и върви Божествената енергия към онзи, който има нужда от нея. Има един стих от Писанието: „На ранина ще те видя, Господи". На ранина човешката душа може да направи общение с Бога. Разказваше същата сестра, че нейния син тръгнал и заминал в Италия на някаква екскурзия и дълго време не се обаждал. Отново отива при Учителя и го запитва какво става с нейния син, да не би да му се е случило нещо, че няма никаква вест от него. Учителят вдигнал глава, загледал се в пространството, мълчал дълго време, накрая свел глава към нея, погледнал я и казал: „Нищо му няма. Момчето ти е добре и трън няма да го убоде, ще се върне жив и здрав". Минават десетина дена и в един ден тревожен за майката на вратата се чука и влиза завърналият се син. Майката плаче от радост и го прегръща, че синът й се е върнал жив и здрав. А пък той за утеха казва: „Какво си заплакала, не бой се. Дори с трън не се убодох". Той без да иска повтаря думите на Учителя, сестрата трепва, усмихва се и мислено изказва благодарност към Учителя: „Не нам Господи, а на Твоето име въздай слава". Ето това е един стих от Писанието, където човек е разрешил правилно задачата си и когато е направил общение с Бога, и когато е получил закрила от него той може правилно да оцени и да каже, че не на него, а на Онзи, Който с десницата го е окрилял в бедата, само тази десница е свещена и славата принадлежи на Нея. Аз съм на разговор при Учителя. „Учителю, трябва ли човек да има желание или пък да се отрече от тях?" „Има три вида желания: на настроението, на разумността и на Любовта. Желанията на настроенията са за човека и с тях и без тях е все едно. Колкото ще ти донесат радост, толкова и скръб. Ако нямаш билет за университета добре е да отидеш в театъра. Ако нямаш билет за Божественото то отиди в университета. Но ако имаш и трите ще предпочетеш последният - да отидеш в университета и да учиш. Ще дадеш на другите двата билета - туй е жертва, а жертвата е нещо велико." „Но ако аз нямам билети?" „Ти имаш Божествен билет. Щом дойде настроението един глас ти каже: „Марийке, не правиш добре". Воините ги събуждат с тръби, за да идат на работа, а други ги събужда един сън и той отива също на работа. Някъде човек трябва да бъде положителен. Вчера като се връщахме от Витоша видяхме едно момченце, което караше колата си с тухли и четеше. И ти трябва да караш колата си и да четеш. В Невидимия свят има един закон: всяко добро желание се благославя. Великите духове помагат. Те са толкова оптимисти. Ти пропадаш, а те ти кажат: „Няма нищо" и в края на краищата видиш от всичките тия противоречия излезло нещо много хубаво. Какво значи да проявиш характер? Например, кажат ти, че след като си вземеш изпита, след два дена ще умреш. Но ти пак отиваш, за да си издържиш изпита. Няма да кажеш: „Щом ще умра, няма защо да се мъча, за да държа изпита". То ти е определено в програмата да го минеш на земята. Не е важно дали ще живееш след това или ще умреш, важно е да си изпълниш програмата за това, за което си слезнала на земята в този живот. Важно е да си ученик в Школата и да си взимаш изпитите редовно пред своят Учител."

145. ОТПЛАТАТА Преди да бъда изпратена от Учителя в света аз трябваше да мина една Школа. Как я минах само аз си знам - не беше лесно. От една страна трябваше да се справям с много мои вътрешни състояния и наследствени черти в характера ми, които носех от родителите си, а да не говорим за онова, което самата аз имах от предишните си прераждания. От друга страна трябва да се спомене противодействието, което срещах от родителите си и те бяха решително срещу едно такова занимание. От начало те мислеха, че това е временно увлечение и не ме възпираха, но постепенно отпора се засилваше и те настръхнаха срещу мен и поведоха битка на живот и смърт. Но аз бях единствената дъщеря на майка ми, която бе светска жена и се стремеше да поддържа едно положение на светска дама в обществото през годините 1915-1925 г. От трета страна трябваше да уча онова, което Учителят ми задаваше, а това поглъщаше много време и много сили. А да не говорим, че трябваше да се приложи всичко онова, което бях научила от Учителя. А дали го прилагах или не това знаех аз, знаеше го и Учителя, когато отивах при него на поредният урок. От това как прилагах или как се провалях Учителят съдеше за бъдещата си работа с учениците при тяхната самостоятелна работа. По-късно когато се отвори Школата той прилагаше някои изпитани методи върху мен и то главно в даване на резюмета да се правят по четени беседи или пък след слушане на същите. По-късно задаваше теми по различни въпроси и всеки ученик трябваше да развие темата. Сега ако на вас ви задам такава тема вие ще вземете да се ровите, да четете какво е написано в беседите и все ще попаднете на нещо. Но тогава Словото на Учителя не бе дадено, то започна да се дава чрез нас. Как чрез нас? Ние бяхме опитно поле, ние бяхме тези съзнания, в които Учителят засаждаше семената на Словото си така както се засаждаха семена в разсадника на Борисовата градина навремето, от които поникваха фиданки, че по-късно ги разсаждаха като млади дръвчета. Ние заварихме по онези години паркът с младите дръвчета. Ето така Учителят работеше с мене. Вероятно нещо израсна в мене от семената що бе той посял, после като пораснах на фиданка той ме посади в света и що бури, що гръмотевици, що светкавици минаха върху мен през тези години трудно е да се разкаже и възприеме. И в тази Школа аз трябваше да се справя с ревността, а това е една голяма динамична сила и която сила се опитвах да я насочвам като ревност към изучаване Словото на Учителя. Но тя понякога се обръщаше и отиваше в друга посока и се изразяваше към ревност по отношение на други ученички в Школата и от тук идваха големите конфликти. Това ставаше не само с мене, но и с другите. Много трудно се справяхме с тази ревност, която у жените се проявява много по-силно, защото те работят със сърцето си, т.е. с чувствата си. Ами как трябваше да се справя със завистта? Да завиждаш на тогова, който има нещо в себе си, което го има не даром, а го е изработил с времето си като качество. Хайде превърнете завистта в един стремеж да придобиете вътре в себе си тези качества, които ги има в другият и комуто завиждате. На думи е лесно, но я го направете. Тук при Учителя трябваше да се работи понякога със сълзи, друг път със зъби и нокти. Но тези зъби и нокти не са насочени навън към другите, а те са навътре към самата себе си, към онзи живот, който го носехме от памти века. Да изтръгнеш нещо от себе си и да го победиш и изхвърлиш навън това бе битка и война за отстраняване на всяко едно отрицателно качество на един пораснал плевел в теб. Ами користолюбието изразено и в материални блага или в други прояви за външно преуспяване. Ами омразата? Вие да не мислите, че това нещо не намираше храна у нас? Макар че тази Школа бе наречена Школа на Любовта то това бе един Висок идеал, който ако го приложим в един момент поне една стотна част, то следващият момент трябваше да се борим с още 99 части, които ни побеждаваха и те ни проваляха в нашият' опит за решаване на нашата задача. При Учителя аз трябваше да се науча да желая доброто на своите братя и сестри и трябваше да се науча да обичам безкористно. При един случай когато се оплаквах на Учителя за неправилното отношение на една сестра към мен, която злословеше по мой адрес въпреки добрината, която й бях сторила, той ми каза: „Направи доброто и го забрави". Да, доброто аз бях направила и щях да го забравя и бих го забравила, но тя злословеше към мен. А аз си казах: „Ето една неблагодарница" и тръгнах след това да се оплаквам на Учителя. Ето ви пример как не можах в този случай да си реша правилно задачата. Друг път при други случаи помогнахме на един брат и сестра и материално, и морално, и с една услуга. Направих го като сестра и като ученик. Но защо в мене се загнезди една мисъл, че тези хора трябва да ми бъдат благодарни. А те се оказаха неблагодарници. Ами сега. Отивам при Учителя и разказвам случая. „Давай, давай колкото можеш и не чакай да ти се плати, защото губиш." Аз бях дала, но чаках някаква човешка благодарност, която е все пак заплащане за услугата. Услуга за благодарност - това е заплащане. И тук разбрах, че онова, което правех аз го правех за тях, но като че ли търсех някаква отплата от тях изразена в някаква симпатия към мен и благодарност. Но така се развиха нещата, че те двамата се опълчиха срещу мен. И това ме доведе до вътрешно противоречие и при Учителя разбрах, че в тези два случая бяха допуснати нарочно тези неща с мене, за да се добера до една истина. А тя бе следната. Трябваше да се науча да обичам Бога над всичко, да Му служа беззаветно, самоотвержено и да Му оставя Той да се грижи за мене. Тогава Учителят ми каза следното за разрешаване на този случай: „Ти работи за Бога и остави Той да работи за тебе". По-късно разбрах, че да работиш за Бога бе да работиш за цялото и общото благо на всички и тогава, давайки своят дял за единното начало на живота ти като частица от тази верига ще получиш онзи дял, която те прави част от този живот и част от приобщаването ти към Бога като човешка душа дошла да учи, да прилага и да служи чрез Словото на Учителя. Ще ви разкажа един случай. По онези години Учителят е пътувал от село на село, от град на град и правел своите френологически изследвания, измервал е главите на българите, проверявал е техните възможности и качества и е вършел своята работа, за която ние днеска едвам можем да се догаждаме. Една година той е бил в село Койнаре, Белослатинско при един свой почитател, преспал там и на следващия ден излезнал по улицата да се разходи и да огледа селото. По едно време от пред се задава свещеника на селото. Учителят го поздравил, разприказвал се с него и му казал: „Отче, днеска не ми изглеждаш много добре. Много си умислен". Дядо поп го изгледал и му отговорил: „Остави се, да знаеш каква беля ме сполетя. Имах една хилядолевова банкнота, като че ли вдън земя потъна, Сложих я някъде да я скрия от жена ми и децата, а сега разбрах, че съм я скрил и от себе си, Три дена нито мога да спя, нито мога да ям". А по онова време една банкнота от хиляда лева беше много голяма пара. Учителят се усмихнал и му казал: „Недей да се кориш, отиди си у дома и на твоята маса има една дебела Библия, отвори Библията и на страница 867 ще намериш твоята банкнота". Дядо поп веднага тръгва, обръща се и тичешком отива в стаята, отворя Библията и намира въпросната банкнота. Целунал банкнотата, целунал и страницата на Библията пък решил да прочете какво е целунал на тази страница. За негово най-голямо учудване това е била книга на пророка Осия, глава 10, стих 1. „Израил е лоза, която се разпростира и дава изобилно плод за себе си. Според множеството на плодовете си умножи олтарите. Според хубостта на земята си хубави направи истуканите". Замисля се дядо поп на онова, което е прочел и си казал: „Ето Израил е наистина голяма лоза и разпростира лозинките си навсякъде, ето и аз съм Божий служител ама и този дето ме срещна и той е клонче от голямата лоза на Израил". А духовният Израил това е държавата на Йехова, държавата на Духа Господен. В Писанието има един израз: „Блажен онзи народ, чийто Господ е Бог". Ето в тези времена се виждаше духовният Израил и неговият господар, Който бе Господ на Силите и Бог на Боговете. Разказах ви са цената на благодарността. Аз съм на разговор при Учителя. „Трябва човек да търпи страданията. Като дойде страдание и човек е недоволен - нищо не му се прави и нищо не му се ще - тогава да се качи в умствения свят. Обективният ум е по-високо от нисшите чувства. А има морални чувства, които са по-високо от обективният ум. Човек пострада и като дойде радостта пак забрави страданието. Човек трябва да страда докато му се втълпи и докато си научи урока. Никой не може да влезе в Царството Божие ако не е достоен. Тука няма изключения. По-нататък като се срещнете с разумните същества трябва да им разбирате езика и да се съобразявате с техните закони. Те са строги щом някой не изпълнява, казват: „Какво търсиш ти тука? Как си дошъл?" и веднага го изпъждат навън". „Учителю, защо на едни не само, че нуждите им са задоволени, но имат и излишък, а пък други търпят нужда?" „Това на вас ви се вижда безпорядък. Всъщност всичко е наредено много справедливо. Тези, които търпят нужда - това е последица от тяхната карма". „Е, хубаво, но аз виждам, че тези, които имат излишък не са по-добри, следователно не са вършили по-добри дела в миналото?" „То не е благо. Богатството, което им се дава не е привилегия. Господ ги издига на високо, за да ги смъкне от по-високо, за да си научат урока на смирението". „Учителю, аз съм хвърлена вече от високо." „Има хора от вълча порода. На тях Господ гледа могат ли да обичат децата си, ако могат казва: „Щом могат да обичат своите деца ще могат да обичат и другите". „Учителю, аз от кои съм?" „Ти си от недоволните. Ти се въртиш около оста си, значи стремиш се към себе си. Има стремеж и към Бога. Земята обича своите деца - хората. Тя им се радва и ако те й се отнемат, тя ще страда. Да, земята има душа. Тя е много по-голяма от видимата земя. Да кажеш някой ходи по коленото, то не съзнава, но има едно разумно същество, което съзнава, че някой ходи по коленото му. Така е и със земята. Тя не съзнава, но душата й съзнава и се грижи и урежда съдбата на своите деца. А земята същевременно се върти и около Слънцето." „Учителю, как трябва да постъпя, за да помогна на брат си Славчо. Аз мисля, че той трябва да се ожени." „Ти ще му пишеш едно насърчително писмо. Е, по Божествено другояче се разрешава въпроса. По Божествено човек сам никога не забравя доброто, което му е направено. Пък този, който прави добро трябва да го направи заради Бога и на него да уповава." „Учителю, у дома ми моите родители и братята ми - всички страдаме." „Е, тежка карма имате. Трябва да я изплащате. Няма мърдане, ще ви накарат да си я изплатите."

143. СВЕТАЯ СВЕТИХ В ГОРНИЦАТА Ние заварихме Учителя преди и след отварянето на Школата не само като лектор, като ръководител на Школата, но и нещо друго. Заварихме го и го приехме като Учител. А опознаването на Учителя беше един дълъг процес на обучение от наша страна. Това опознаване и добиване на познание за някои биваше много бързо, а за други бе необходим цял живот, а пък трети напуснаха този свят без да познаят, кой бе Учителят. Ще кажете, че това не е възможно. Лично съм чувала това от устата на Учителя и той го казваше с голямо огорчение. Ех, да знаете колко голямо бе неговото огорчение. Отивам веднъж при него на разговор, това беше в по-кьсните години. Изведнъж той ме запитва: „Марийке, ти как смяташ аз кой съм, за кого ме взимаш?" Аз се взрях в него и с такава убеденост изрекох: „Ти си живият мой Господ," Бях цялата изтръпнала, някакъв ток, някаква струя бе преминала през мен, бях цялата от вътре изпъната като струна, бях цялата заредена с някаква необикновена вътрешна сила. Учителят ме изгледа внимателно и рече: „Блажена си ти, Марийке, че кръв и плът не са ти го казали". Това за мен бе цяло посвещение. Та посвещението има два етапа, единият е да съзреш и да направиш допир с Бога и да го намериш вън от себе си и вътре в себе си. В този момент аз бях доловила Божието изявление пред мен и го изрекох с думи пред Учителя. Това нещо не бе плод на моето естество, на личността Марийка, а на моят дух. На мен духа ми го каза. И вторият етап е, когато Бог съизволява към тебе. А какво по-хубаво можеше да се иска освен да ти се каже: „Блажена си ти, че кръв и плът не са ти го казали". Това състояние трая много дълго време, а много по-късно разбрах, че това е посвещението на ученика и то започва с откриването на Учителя, на онзи Дух във Вселената, който е Учител на всички светове. Не зная как бихте възприели това, но за мен остана едно вътрешно определение в живота ми. Та какво по-добро нещо е да се определиш и то чрез опознаването на Учителя си, че той е онзи, чийто Дух е едно с Бога. Да не смятате, че това, което казвам е някакво пренареждане на думи и изречения. Не, това бе етап в моят живот и от тогава когато пристъпвах към него вече пристъпвах като към Живия Господ, а това не бяха една-две срещи, а цели 25 години. Винаги съм се стремяла да пристъпвам с благоговейно чувство и със съзнание, че отивам при Бога. За мен в моето съзнание той бе Учител и Бог. Не един път ми бе казал: „Мен от Господа няма да ме отделяш". Може би това изказване да е дошло в някой етап от моето вътрешно състояние, където човек може мъчно да различи и да отдели човека, да отдели Учителя и да отдели Бога. Или пък в едно състояние на съзнанието, където човек се пита как могат тези неща да съжителствуват в едно човешко тяло. Пред теб е човекът Петър Дънов, пред теб е Учителя Беинса Дуно и пред теб е Божественият Дух, Господният Дух и Христовият Дух. И всичко това се изявява и се проявява чрез плът, чрез кръв и чрез Дух в Едно. Само Бог може да съедини и да обедини тези неща. Когато Учителят даваше задачи ученикът трябваше да ги решава. Оставаш сам на изпит пред Бога и трябваше да го търсиш като дух в себе си и като дух вън от себе си. А това беше трудно и непосилно. Но когато бях в молитвено състояние вече не правех разлика между присъствието на Учителя на земята и на Бога. Молитвата ми и съзнанието ми бе насочено към едно място, към едно начало, към единоначалието на живота в Битието, към Абсолютния Дух на Битието. А това беше неимоверно трудно за нашето поколение и на човека облечен в плът да съзреш и да опознаеш човека Петър Дънов, да видиш в него Учителя на Вселената и да видиш чрез него изявлението на Божествения Дух и проявлението на Христовия Дух. Това за мен бе една реалност, а вие, които идвате след нас вие ще имате възможност да. се запознаете с портрета му и пред вас ще имате лик с брада, с усмивка и с човешко тяло. За мен освен този жив лик и жив образ, за мен той бе Духът на Битието в това тяло. Ами за вас останалите, които ще дойдете след нас, какво е? Слушайте приятели млади, само чрез Словото можете да се доближите до Учителя, до онази епоха, само чрез Словото може да се доближите до него, защото Словото е глава на Истината, а Истината е глава на Божия Дух, а Духът е изява на Бога. Където е Словото, там Учителя, там е и Бог, защото Бог бе Словото и Словото бе у Бога. Ние това го видяхме, чухме и опитахме. Остава и вие да го срещнете. Пътят на ученика е само един и той е в Словото на Учителя и чрез Словото на Учителя във вашия живот. В Търново на лозето имаше една сграда, която я наричаха „колибата" и тя се ползваше от всички, които идваха на съборите. На горния етаж имаше една стаичка, която наричахме Горницата на Учителя. В тази стая той пребиваваше, отсядаше и там приемаше посетители. Тази стаичка вътре беше подредена по негов план и по негови съвети. В нея имаше поставени различни предмети и неща, които представляваха символи и скрижали на Бялото Братство. Имаше поставени чертежи, обозначени геометрични фигури, триъгълник с върха нагоре, триъгълник с върха надолу, окръжности, сложни геометрични фигури. Имаше поставена Пентаграма, а впоследствие бе поставена и една цветна Пентаграма. Над вратите и по стените имаше поставени разноцветни ленти с цветовете на дъгата. Тези ленти символизираха цветовете на небесната дъга, а вътрешният им символ трябваше да ни свърже с онази книжка, която Учителят бе издал „Завета на цветните лъчи на светлината". През време на съборите Учителят в тази стаичка канеше групи от десет човека, всички влизаха при него и той заедно с тях се молеше в тази стаичка пред онези символи, които бяха окачени на стената. Тук имаше и кандила - седем на брой, имаше и портрет на Учителя. Цялата тази символика трябваше да представи, че тук се намират скрижалите на Бялото Братство и че тук човек застава пред светая светих на Божествения Дух. Състоянието на братята и сестрите по съборите беше необикновено, то бе приповдигнато и особено възвишено. Тяхното съзнание тук бе приповдигнато под въздействието и присъствието на Учителя. Влизайки в стаята тук атмосферата бе особена, чувствуваше се една космическа тишина и усещахме как всеки един от нас като че ли се намира в центъра на Вселената, как ние обхващахме с нашето естество цялата Вселена вътре в нас и вън от нас. Стояхме изправени и се молехме и молитвите ни възлизаха като светлина от нас и заедно с тази на Учителя обхващаше, озаряваше и като че ли цялата Вселена дишаше и живееше с нас. Тук разбирахме какво означава състояние на Божествения Дух и какво означава формулата „Мирът Божий превъзхожда всяко знание". Само тук можеше да се разбере. Това го схванаха и останалите. Веднъж Учителят ме заведе в стаичката, в светая светих и ме остави само да се помоля, а той остана вън, стоеше отвън вратата и ме чакаше. Аз се молих, как се молих не си спомням, но знаех и виждах, че съм застанала пред олтара на Бога и се моля. Неописуемо състояние на моят дух пред Духа на Битието. Невероятно съпоставяне, граничещо с невъзможността ми да опиша това мое състояние. Та видях какво представлява човешката душа пред лицето на Бога - една прашинка в безкрая на Вселената. Тук разбрах величието на Божествения Дух, разбрах проявлението му в Учителя и разбрах какво е състоянието на човешката душа пред това величие и пред Великият Учител. След малко влезе Учителя и каза: „Достатъчно е". Погледнах го и исках да му кажа, че бих желала вечно да стоя тук. „Не би издържала, а ще изгориш. Аз временно свалих Святия Дух тук, за да имате среща с Него и една опитност с него." След години, когато посещавах Търново и вилата аз се качвах в Горницата и оглеждах стаята. Някои от картините стояха, други бяха махнати, цветната Пентаграма я нямаше. Оглеждам се, търся, но няма го онова състояние на Духът, защото Учителят си го бе взел със себе си. Бяха останали някои от символите, предметите, които напомняха за една епоха в живота на ученика. Но какво са символите без присъствието на Божия Дух. Обикновени символи. Тогава разбрах, че символите се превръщат в скрижали когато Божият Дух присъства в тях. Приятелите по време на съборите посетили Горницата оставаха с този свещен трепет, преминаваха през стаичката и си отиваха кой за къде се беше запътил. След време един от тях бе срещнал Учителя и споделил с него, че ходел в Търново на лозето, влезнал в Горницата, но не намерил и срещнал онова, което търсел и което изпитал навремето там. Учителят го оглежда и запитва; „А какво търсехте?" „Ами онова, което изпитахме там при съборите." „Това е състояние на Духа, а Духът пребивава там, където Бог се проявява, защото Бог е Дух и тия които Му се кланят в Дух и Истината да Му се кланят. " Онзи приятел немее и свежда глава пред Учителя, казва: „Учителю, простете ми, че съм се кланял на предмети и на вещи". „Това не са вещи, а скрижали на Бялото Братство и те имат сила, но само онзи, който има в себе си ключа може да ги отключи. Ключът е в Словото, там ще го намерите." Аз смятам, че това е една от големите тайни, които разказвам пред вас и едно правилно отношение към скрижалите на Бялото Братство и всичко онова, което е дал Учителя чрез Словото си посредством своя живот тук на земята. Затова бе казал: „Гледайте мен и мен подражавайте, така ще имате едно предметно учение за служение на Бога". Ние бяхме около него, движехме се около него, гледахме го и много неща не видяхме, макар че дълго го наблюдавахме, слушахме думите му и виждахме действията му. Но ние бяхме несъвършени като човеци и не винаги можехме да проумеем какво казва той с една дума, с едно Слово, с един жест и с една постъпка. Спомням си на една от екскурзиите на Витоша един селянин пресрещна Учителя и го запитва: „Абе ти, човек, от де си?" Този българин го запитва, защото вижда, че пред него стои човек с бяла брада, с шапка, с костюм и с бастун. Иска човека да знае от кой град иде, от къде и с какво се занимава. Пита и се интересува българина, защото е любознателен и любопитен. Учителят се усмихва и казва: „От слънцето съм, от слънцето ида и към слънцето отивам". Онзи селянин мига, не може да разбере дали правилно е чул илй има нещо тук друго. „Ама извинете, господине, какво казахте, ще може ли да ми го повторите?" Учителят го повтаря, онзи го поглежда учудено и добавя: „Абе аз мислех, че ти си разумен човек, така като те гледам, а ти какви ми бръщолевиш и какво ми говориш? Абе ти да не си нещо така паднал от небето та ми разправяш такива едни неща?" „Не паднал, а слязъл от Небето на земята." „А защо си дошъл тук и какво ще правиш тук, мога ли да те попитам?" Учителят се усмихва: „С Божествена цел". Онзи селянин стои, гледа, чеше се по врата и леко-полека се отдалечава. Този случай ми го е разказвал лично Учителя и понеже той говореше със символика и който не го познаваше не можеше да разбере какво той понякога казва. А когато говореше за слънцето той подразбираше разумният възвишен Божествен свят. Учителят бе споменал: „Аз съм от Божествения свят". Много по-късно разбрахме какво означава символа на слънцето и разбрахме след време, че слънцето е емблема на Божественото, че светлината на слънцето е мисълта на Божествения свят. Има една космическа спирала, която обединява земния живот, духовния живот и Божествения живот и само при нея може да се проумее онова изказване на Учителя, че той е от слънцето, че идва от него и заминава за него. Спомням си бях студентка и в едно свое размишление бях прозряла в себе си, че Учителят е слънце. За мен слънцето бе висшата проява на Божествения свят. Приех, че и Учителя е висшето изявление на Божествения свят в това тяло. Отивам същия ден при него. Той ме посреща и в този миг видях, че от слънцето се отдели един лъч, слезна надолу, стрелна се и влезна в тялото на Учителя и излезна през очите му и се отправи към мене. Така както децата си играят с огледала като търсят слънчевите лъчи и след това ги отразяват и ги отпращат чрез огледалото някъде в някой отворен прозорец или на някоя стена. Стоя изненадана и не мога да продумам дума. Учителят се усмихваше. Исках нещо да кажа, но не можеш да си отворя устата от изненада. „Марийке, какво има?" „Учителю, дойдох при слънцето." Той отново се усмихна: „Марийке и то те поздравява чрез един ангел, който слезна по един лъч от слънцето и ти донесе един поздрав от слънцето." По-голямо откровение не можех да търся и то не се повтори. Но Учителят отвори в мене един малък прозорец, за да видя едно от изявленията на Светлината, която бе акт на Божествения свят. Охраната на лагера по време на съборите се извършваше и бе поверена на младите братя. По това време българското духовенство се бе развихрило и водеше жестока борба срещу Учителя и неговите привърженици както в страната и по-точно по време на съборите. От амвоните на църквите свещениците хулеха Учителя, настройваха обществото, клеветяха Учителя и приятелите пред обществените власти и търсеха начин да се спрат съборите. А затова трябваше да има повод и за да не им се дава повод и да се попречи на някоя провокация то приятелите строго охраняваха и през нощта, и през нощта целият лагер на лозето. Тук бяха опънати много палатки и в последните събори наброяваха към 600 до 1000 човека. Обикновено за охрана се избираха едрите, силните братя и в ръцете си държаха едни големи бели тояги. Дори Борис Николов, който бе висок и силен носеше една сопа дълга, която стърчеше една педя над него. Веднъж попитах Учителя: „Ама, Учителю, какво ще кажат за вашето Учение, когато онези от града видят сопите?" Той се у усмихна: „Кучетата скачат според тоягата. Аз не съм дошъл за кучетата, а за учениците, за българите, за славянството и човечеството. А пък вие, които сте тук сте длъжни да предадете това Слово на следващите, които идат. Така че това Слово се охранява горе от ангели небесни, а пък тук долу също се охранява от ангели небесни и ангели земни. Горе небесните служители държат в ръцете си меч, а пък тук земните ангели държат бяла тояга. Ако е необходимо тази тояга може да се превърне и на меч Господен". На един от съборите кой знае защо изведнъж налетяха много оси, които не само смущаваха, но и ужилиха някои от съборяните. Отидоха и се оплакаха на Учителя. Тогава Учителят отиде и застана малко в страни, направи някои движения непознати за нас, произнесе няколко формули и всички оси изведнъж бяха разпръснати от масите и застанаха на едно място, като че ли бяха замръзнали. Учителят ги огледа, после ги подухна, за да провери дали се движат, а те стояха като мъртви. След това Учителят направи друго движение, изказа други думи и полека те се раздвижиха, разпериха крилца, хвръкнаха и напуснаха лагера. Повече те не се мернаха. Учителят каза: „Мислите на свещениците и владиците срещу нас докараха тези оси в лагера. Но ние сега ги прогонихме. Мога да направя същото и с всички врагове на Бялото Братство, но не искам, защото велик е гневът Божий". Винаги на всеки един събор не минаваше ден да не се случи някакво събитие, което бе проекция на онези сили, които противодействуваха. Показателен е случаят когато през 1922 г. въпреки атаките на духовенството събора бе проведен, но се случи нещо необикновено. След като приятелите преминаха последователно на групи в Горницата на вилата някои, които бяха от града като си разотидоха започнаха да приказват и да разказват за обстановката в Горницата. Имаше любопитни, които слушаха, а имаше и такива, които тръбяха насам и натам за светая светих на тази стаичка. Това достигна до свещениците, те вече знаеха, че там Дънов е окачил една голяма икона, на която е изографисан неговия образ. За тях това беше кощунство срещу Бога. Беше последният ден и повечето от приятелите бяха се приготвили и се разотиваха кой от където беше дошъл. Вечерта на последния ден към 20 часа Учителят застава под беседката в лозето подпрян на чадъра си и вглъбен в себе си. След това Учителят извиква Никола Ватев, който нощуваше в колибата и я пазеше и му казва следното: „Когато дойдат онези не се противете, отворете им да разгледат навсякъде." От начало никой не разбрал за какво става дума и кои трябва да дойдат и на кого трябва да се отключи вилата. След няколко минути се вижда, че войска огражда колибата и околната местност. Предвожда ги един офицер на име Харлаков с няколко войника приближава към колибата и запитва: „Къде е Дънов?" Учителят седи на мястото си и мълчи. Офицерът иска да се види онази тайна стаичка, в която според свещениците там се вършат скверни работи. Никола Ватев и Панайот Ковачев отиват и отварят стаята, т.е. Горницата. До тях е офицера, който надниква в нея, вижда че тя е осветена със седем кандила, които денонощно горят, вижда различни картини наредени, надникнал от прага, огледал я, но не влязъл. Слиза надолу по стълбите, отправя се към Учителя и го пита: „Ти кой си?" „Аз съм Дънов." „Ти си арестуван." След това офицерът повежда Учителят и заедно с него тръгват Ватев и Ковачев. По това време докато ги отвеждат в казармата други отиват и съобщават на Костадин Иларионов, който беше военен и беше се пенсионирал като подполковник. Иларионов заедно с още други двама братя отиват в казармата, допускат ги в канцеларията и виждат, че Учителят е седнал на едно кресло, а Ватев и Ковачев са до него. Иларионов съобщава на Харлаков: „Господин Дънов ми е гостенин и вие нямате право да го арестувате." След уточняване накрая Учителят с придружаващите братя е освободен и те се връщат. На другия ден мнозина от приятелите си заминават, идват и се сбогуват с Учителя. Точно по обяд изведнъж идва брат Деню Цонев, запъхтян и уплашено казва: „Учителю, веднага трябва да заминете от Търново, защото ще дойдат да ви арестуват отново". Учителят става и се прибира в стаята. Предава някои вещи на Елена Иларионова и заминава за София. На тръгване той казва: „Ученикът трябва да запази вътрешния си мир и за нищо на света да не го нарушава. Божият Мир превъзхожда всяко знание". След това цветната Пентаграма след направен обиск бива свалена и полицията я взима, за да се види и да има веществено доказателство за това, че господин Дънов на събора в Търново направил от образа си икона и я сложил на стената, за да се кланят неговите последователи. Това беше раздухано по вестниците и се писа много за тази икона. А това беше тази цветна Пентаграма, която стоеше закачена по време на съборите. Минаха известно число години и накрая един брат имаше връзки с директора на милицията и успя да я вземе обратно. Отидоха и я занесоха при Учителя. Учителят беше строг и недоволен: „Приберете Пентаграмата така както е увита и я запазете. Аз навремето изтеглих всичко от нея. Светият Дух се оттегли от нея. Те искаха да се гаврят с Светия Дух. Но това не бе им дадено. Опитаха да се гаврят със скрижалите на Бялото Братство, но те ще проверят окултния закон и ще отговарят за това". От следващата година съборите в Търново бяха забранени и Учителят ги прехвърли в София.

138. ДИСПУТЪТ, КОЙТО НЕ СЕ СЪСТОЯ След като беше решен въпроса с какви дрехи ще отидем в града всички се запътихме към читалище „Надежда", чиито салон предварително беше заангажиран. Ние се движехме една многобройна група, подредени в редици, с белите си дрехи и непрекъснато пеехме песни. Търновското гражданство ни оглеждаше и се чудеше какво ли означава всичко това. В салона ни чакаха приятели, наши съмишленици от града, които бяха заели част от местата Влезнахме и напълнихме целия салон. По това време пристигна една група към десетина свещеници с няколко митрополита и Учителят нареди да им се освободи първият ред, което и сторихме. През цялото време салонът пееше песента „Братство и единство". По това време Учителят влезна на сцената, а свещениците станаха, викаха и ръкомахаха: „Искаме диспут, искаме диспут". За да ги заглушим започнахме да пеем и други песни и те направо бяха задавени от общия хор на салона. Единствено се виждаха техните ръкомахания. Учителят беше на сцената, даде знак, ние замлъкнахме, той се обърна към тях с думите: „Най-важното в този свят - това е животът. Имайте добрината да ме изслушате. Моето Учение не е на теория и диспут, то е основано на строго научен опит". Поповете се огледаха, седнаха на столовете извадиха си моливите и тефтерите, за да могат да записват думите на Учителя-и след това, за да могат да му отговорят. До мен стоеше един от възрастните приятели, който ми каза: „Сестричке, днес ще бъдем свидетели на Божието проявление". Аз го погледнах учудено, а той целият сияеше и беше убеден, че нещо ще се случи в този час и в тези предстоящи няколко минути и то такова, което човек чака да се случи цял живот. Най-интересното бе, че само след една минута свещениците, които шаваха насам-нататък, оглеждаха -изведнъж мирясаха и заеха спокойно своите места, а след още няколко минути ние видяхме как те бяха оклюмали глави и всички спяха. Да, те всички спяха. Те искаха диспут, но ето те получиха диспут - спят, а някои дори от време на време хъркаха. Учителят спокойно говореше, а пък моят възрастен приятел до мен протегна глава и ми пошепна на ухото: „Сестра, диспутът започна с падане на калимавките". И наистина главите им климнаха, калимавките им се търколиха и паднаха, а пък някои изпуснаха и моливите си, и тефтерите си на земята. Учителят продължи да говори и тази беседа е публикувана и всеки може да се запознае с нея. Което е най-интересното те бяха дошли на диспут, но Учителят ги бе усмирил, беше ги приспал и беше ги извлякъл от телата им и ги бе поставил в друго поле, в друга аудитория където те можеха там да слушат добре, а пък телата им пред нас на първия ред бяха приведени да мируват и да не смущават слушателите в салона. През цялото време на беседата нито един от тях не мръдна, не шавна и не вдигна глава -те спяха. Беседата завърши и настъпи мълчание. Изведнъж онези спящите постепенно се събудиха, ококориха се, а ние целия салон се смеехме, а някои ги сочеха с пръст. Те разбраха, че са спали, оглеждаха се, озъртаха се насам-натам и не можеха да проумеят как така се бе случило, че те са спали през цялото време. След малко те се окопитиха и митрополита започна да ръкомаха с ръце и да вика: „Искаме диспут, искаме диспут и умоляваме гражданите да дойдат след обяд в два часа на това място в салона за диспут". Учителят ги изгледа и каза: „Който иска диспут сега да го проведе, след обяд не може да има диспут". Но сега те не бяха готови за диспут, защото бяха проспали цялата беседа, всички им се смееха и не можеха нищо да кажат и да възразят на изнесената беседа от Учителя. По едно време те отново започнаха да ръкомахат и да викат: „След обяд в два" часа диспут". Ние запяхме отново песента „Братство и единство" и целият салон полека-полека се изпразни. Братът до мен отново се наведе и каза: „Сестра, сега ще стане библейско чудо и силите Господни ще се изявят". Ние излезнахме, подредихме се и с песни напуснахме града и отидохме в лозето. Някои от приятелите останаха в салона, за да изчакат няколко часа, за да видят какво ще се случи точно в два часа, защото бяха убедени в правотата на думите на Учителя, че точно в този час диспут не може да има. Първата битка с духовенството бе спечелена. Оставаше втората битка. Ние вече приближихме до лозето и Учителят нареди на приятелите всички да окопаят веднага палатките си и да направят ровове около тях, за да може да се оттича водата покрай палатките и да не се наводним. Братята се разтичаха и много вещи и предмети, които бяха навън по най-бързия начин бяха прибрани. След това ние обядвахме на масите и Учителят погледна часовника, беше към два часа без петнадесет минути. По едно време небето се заоблачи, започна да духа вятър, надойдоха облаци, започна да треска, да гърми, че пробляскваха светкавици, изведнъж дойде буря и се изля дъжд из ведро, който започна точно в два часа. Този дъжд валя повече от час, никой не можеше да излезе от палатките и нито един гражданин от Търново не можеше да напусне къщата си, за да отиде в салона, за да чуе обявеният диспут от свещениците. Реки от вода се изливаха по улиците на Търново, градът се беше умълчал, сгушил и уплашил. Нашите приятели в града, която бяха отишли по домовете си ликуваха и пееха песни и хвалеха Бога, че ги отърва от противниците им. Онези, които бяха останали в салона не можеха да повярват на чудото, което ги сполетя. Обикновените търновски граждани схванаха това явление не само като поличба небесна, но и като забава и се подиграваха със свещениците. Ние в лозето бяхме в палатките си и през цялото време пеехме песни. След два часа дъждът спря и след това Учителят държа беседа за съвършеният мъж, което означаваше, че човек трябва да се доближи до познанието на Сина Божий в съвършената пълнота, което означава един Господ - един Бог в Сила, в Слово и в Дела. А познанието на Сина Божий започва с разучаването на Неговото Слово, започва чрез Любовта, защото тя е сила и е връзка, която съединява световете на Божието изявление и проявлението на Духа в неговото Битие. Любовта е тази сила, която може да въздигне човешката душа и да преведе ученика към познанието на Духа чрез изучаването Словото на Учителя. Най-интересното е, че свещениците след тези два случая замълчаха, бяха гузни и не безпокоиха събора и Учителя през цялото време. Този събор е изключителен, защото той даде началото си и от него започна Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. На този събор Учителят отговори на всички повдигнати въпроси и обвинения срещу него от страна на свещениците. Във връзка с това той каза: „В бъдеще ще се допусне щото църквата да се ограничи от държавата - това ще бъде присъдата Господня". Аз доживях цели тридесет години след 1944 г. и видях, че това стана точно така, защото комунистите идвайки на власт ограничиха църквата, дейността на свещениците, защото тяхната идеология беше атеистична. И като си спомням как през 1922 г. дойде онази буря и спря диспута и как силите Господни се изявиха чрез Сила и Мощ, то тутакси правя сравнение как тази Сила и Мощ отново дойде и се изяви, но намери други служители, за да изпълнят и проведат решението и Волята на Учителя от събора през 1922 г.

135. СЪБОРИТЕ ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО Съборите на Синархическата верига, които Учителят е организирал са започнали от 1899 година и до 1908 година се осъществяват в град Варна. Запазени са протоколите от тези събори на Мария Казакова, Димитър Голов и Петко Гумнеров за годините 1906,1907 и 1908 г. От 1909 година съборите на веригата са във Велико Търново. Съборът от 1909 година е бил от 15 до 20 август. Тук Учителят казал: „Ето що казва Господ: Аз съм чул гласа от вашата молитва ще ме познаете според делата. Имайте мир в себе си и любовта ви да бъде съвършена". През 1910 година от 14 до 18 август е следващият събор. Тук Учителят казва: „Ако ме любите ще опазите закона и аз ще умоля Отца да ви даде утешители". През 1911 година събора е от 10 до 15 август. Той ги изпраща с думите: „Думите Господни, които отправям към вас са тия: „Вярвайте в думите ми. Аз ще бъда с всекиго едного с вас. Моят мир ви давам. Моят мир ви оставям. Работете в нивата, в която сте поставени и Отец ми ще ви утвърди във всяко добро дело. Ходете в пътя на истината и живота, в която Аз пребъдвам. Отец ще промисли всичко за вашите души. Той ще ви даде според изобилието на Своите щедрости. Спънките във вашия живот Аз ще изгладя и ще преобърна всичко за добро. Вярвайте и ще ви се даде всичко." През 1912 година събора е от 15 до 20 август. Учителят казва: „Опитайте Господа и ще видите, че е благ. През тази година дръжте се в съгласие с Господа и Той ще ви даде всичко й няма да се лишите от никакви блага. Всичко е в Неговите ръце. Нека се държим с Господа и нуждите за тялото сами по себе се ще дойдат". След свършването на събора Учителя Дънов полага ръцете си върху главите на всекиго един от присъстващите преди да напуснат салона. Благославя ги, защото след няколко месеца започва Балканската война, а те това не знаят. Преди да ги изпрати им нарежда да се снабдят с дърва и брашно за една година. Попитали го дали няма да има война и Учителят потвърдил това и им дал съвет да си препишат „Добрата молитва" и 91 псалом и да си ги зашият във военните куртки. На 5 октомври 1912 г. започва Балканската война като България и Гърция обявяват война на Турция, а след два дни Сърбия обявява също война. На 26 октомври 1912 година град Одрин е обсаден от българските войски. При боевете при Чаталджа Турция иска мир, но Фердинанд скрива от съюзниците си и нарежда на българските войски да атакуват турските позиции. Той не приема предложеният мир от Турция и точно на следващият ден след неговият отказ избухва холерата между войниците на фронта и българските войски дават изключително големи жертви, не от турските куршуми, а от холерата. На 13 март 1913 година се превзема Одрин, а на 17 май 1913 година в Лондон се подписва мирният договор с Турция. През 1912 г. Учителят изпраща приятелите на фронта, а на останалите дава следната молитва, която да изричат всеки ден. Молитва във войната 1912 г. „Всесилний и Всеблагий Господи Боже наш, заради големите Твои Милости и щедрости, които непрестанно изпращаш на нас, ние се осмеляваме да се явим пред Твоето лице, като недостойни Твои раби и просим Твоята милост и помощ. Благодарим Ти за голямата любов, която Си показал към нас; Ти Си ни призвал от светия Си престол, посочил Си ни Истината, осветил Си ни пътя на Живота и Си ни дал Царство. Ний Ти се обещаваме, Господи, Боже наш, че ще следваме пътя, който Си ни посочил и останалите дни на нашия живот ще посветим на Тебе; Отче на Виделината, ще Ти служим с радост. Ти Си надеждата ни, силата ни, радостта ни, затова към Тебе прибягваме и под сянката на Твоите крила намира почивка изнурената от земни грижи душа, молим Ти се Господи, извора на живота, смили се на нас и братята ни на бойното поле: /имената им/, които са изложени на хиляди опасности и огнени изпитания. Прости волните им неволни прегрешения. Простри на тях мощната Си десница и ги запази от видими и невидими неприятели. Възвърни ги по домовете им здрави, обнови ги, за да свършат останалото време от живота си в мир и покаяние и с делата си да прославят Твоето Име на земята. Разруши със силата Си крепостите на тия, които враждуват, направи смущение в лагерите им, заслепи очите им, за да не могат да вършат зло на Твоите раби. Покори Господи под нозете Си всички враждуващи души и пребъди с всички тия, които се надяват на Тебе. Чуй, Господи, молитвата ни и дай внимание на молението ни, защото на Тебе уповавахме. Спаси братята ни заради милостта си, бъди им силна крепост и щит техен, за да не се зарадват тия, които искат душите им. Свят Си Ти Господи,свято и прославно е Твоето Име, сега и през всичките времена. Амин". Междусъюзническата война започва на 16 юни 1913 година когато Фердинанд дава заповед за настъпление на българските войски срещу предишните си съюзници - Сърбия и Гърция. На 27 юни 1913 година във войната се намесва Румъния и тя навлиза в северна България и я окупира, а след три дни Турция също навлиза в България. Така България е разгромена и на 28 юли 1913 година се подписва в Букурещ мирен договор и България се лишава от предишните придобити територии. Това е първата национална катастрофа. През 1912 година официалните власти започват да пречат на Учителя Дънов и той спира събранията в София. Последицата от това решение на властите са ужасяващи за българските войски и за управляващите. Фердинанд прави груби грешки, не приема предложението от страна на Турция за мир. След което след избухването на холерата турците предприемат нападение срещу българските позиции на Чаталджа, отхвърлят ги и българите дават много жертви както от холерата, така и от куршумите. Спирането на събранията на Учителя са причина и за последващите събития и избухването на Междусъюзническата война. По този повод на 21 януари 1915 година в град Бургас Учителят дава разяснение на горния случай така: „Ние сме в Сила и който би противодействувал на Царството Божие главата му ще бъде смачкана, тялото стрито. Така стана заради двама души в София през 1912 година, които пречеха. Спрях събранията и на Чаталджа бягаха, и срещу гърците и сърбите бягаха. Божественият Дух още не може да се смекчи, но рече Бог: „Хайде нека оправим забърканото". Ако не се моли българският народ на Бога ще бъде наказан с още по-голямо наказание". Наистина след това Слово на Учителя на 14 септември 1918 г. става пробива на Добро поле и България е разгромена и я сполита Втора национална катастрофа. Ето защо през 1913 година няма събор в София на веригата. На 11 август 1913 година в София Учителят държи беседа и говори: „Човешката душа е поле, арена и върху тая арена работят лошите и светлите духове. Ние трябва да дадем място на добрите духове, защото те са, които ще ни изведат на добър път. Цялото небе и всичките добри духове имат интерес да избавят човечеството", Той обяснява за Първата национална катастрофа така: „Кризата, която се прекарва днес е криза в самите вас. Защото България по невнимание и неосторожност се остави на хипнотическото състояние на лошите духове, отиде много надалеч, заблуди се и Бог, за да я направи да се опомни и избави допусна тази криза. Няма защо да недоумявате и да се смущавате от тази криза". Той завършва с думите: „Внимавайте прочее, за да опазите душите си и да ви помогне Христос". През 1914 година събора е от 10 до 18 август и присъствуват 81 човека. В неделя на 10 август Учителят казва: „Аз ви приветствувам като добре дошли от името на всички наши приятели. Приветствувам от името на Господа нашего Исуса Христа. Това е първият събор по рода си в Новата епоха. Вие сте сега в Новият завет, в Новата епоха. Това събрание, което устройвам е първо по рода си, защото е само в България". Тези думи на Учителя се отнасят за това, че от 1914 година започва епоха на Водолея. На 18 август 1914 година в четири часа след обяд Учителят преустановява събора и казва, че той не се прекратява, но трябва да го преустанови по искане и възбрана на властите. А какво следва по-нататък в България. На 15 юни 1914 година е убит в Сараево Австро-унгарския престолонаследник. На 15 юли Австро-Унгария обявява война на Сърбия и започва Европейската война (Първата световна война). Оформят се два лагера. В Централните сили са: Германия, Австро-Унгария и Османската империя, а в Антантата (Съглашението) са Англия, Франция, Русия и САЩ. На 1 октомври 1914 година в София се публикува манифеста на Фердинанд за влизане на България на страната на Централните сили'- на страната на Германия. През 1915 г събора е от 4 до 8 август и присъствуват 81 човека. Учителят казва: „Аз ви приветствувам в името на Господа ваш и всички, които са събрани днес да вършат Неговата воля". На 7 август той казва: „Злото казват е принцип, начало и прочие. То разбира се не е мъртво, то е нещо живо, което живее в някои хора, то се развива както се развиват хората и в него има растеж. Злото и Доброто в света са еднакви по своят растеж, различават се само по това, че Злото е безплодно, а Доброто е плодовито. Злото се развива, но е безплодно, няма плодове, а Доброто е плодовито. А защо Злото е зло? Ще ви кажа. Понеже по своето естество то няма възможност да ражда, за да расте то трябва да краде от друго място". „Сега идва Господ да преобрази тия страдания в Добро за човечеството. Всеки, който прави Зло значи обича Злото, мрази Виделината и ще остане вързан, а онзи, който прави Добро отива към Виделината. Плодовете изискват светлина, за да узреят. То е закон много добре основан." А сега ще ви покажа как действуваше закона на съответствията: На 8 август 1914 година в събота в 10 часа сутринта идват представители от местното комендантство на град Търново и разтурят събора поради това, че в страната е обявено военно положение. Подир обяд започват да напускат събора, но онези, които са останали за следващия ден вечеряли на обща трапеза. Властите узнали това и към 9 часа вечерта Учителят и няколко приятели са арестувани в града от военните власти, задържани в комендантството и са пуснати в 12 часа през нощта. Нареждат на Учителя да напусне Търново и той сутринта отпътувал за Казанлък. Този, който разтуря събора е полковник Стойко Радойков заедно с митрополит Йосиф Търновски. Години след това Стойко Радойков - вече генерал загива в атентата в църквата „Света Неделя" на 16 април 1925 г. А пък Търновският митрополит Йосиф през време на войната 1915-1918 г. е началник на военното духовенство при главната квартира на войната. Той се движи с държавен автомобил, върви и посещава различни полкове на фронта и насърчава кръвопролитието. По-късно през 1922 г. той скоропостижно си заминава както и синодалният чиновник Ласков, който пише нападки срещу Учителя. Така че двамата се явяват да дават отчет за делата си пред Върховния съдия, намиращ се на Небето. През 1916,1917 и 1918 година - няма събори. На 25 юни 1917 година с писмо N 70-50 на градоначалника на град София Свинаров изпраща писмо до министъра на вътрешните работи, до Радославов, който заема този пост и е министър-председател от 1913-1918 г. като заема и поста министър на външните работи. Според това писмо Свинаров докладва срещу Учителя Петър Дънов затова, че той прави събирания без да има право и разрешение от властите, за което му съставя акт и го глобява със сума 25 лв., която е не малка сума за онова време. В същото писмо той предлага да се интернира Петър Дънов в родното му място Варна. В писмото се споменава, че за Учителя Дънов се застъпва госпожа генерал Мария Стоянова, съпруга на адютанта на цар Фердинанд, както и госпожа генерал Недялкова, но тяхното застъпничество е отхвърлено. По това време Учителят предупреждава, че Германия ще загуби войната и затова е редно България да излезе от нея докато е време. Затова изявление той бива интерниран в град Варна. Какво става по-нататък? България губи войната през 1918 г. и се идва до Втора национална катастрофа, а Фердинанд абдикира и напуска България, а с него напуска и Радославов същият, който е подписал заповедта да бъде интерниран Учителя. Тези двама изобщо не се връщат никога вече в България, а остават в чужбина, за да си пишат спомените. На събора през 1922 година Учителят споменава за този градоначалник и то е написано на стр. 44, а за това, че бяха спрели събранията и го бяха глобили то Невидимия свят санкционира по особен начин българите. Учителят споменава този факт и то е отпечатано в серията „Сила и живот", пета серия, стр. 309. „Ако аз проповядвам едно Учение, което е от Бога, ако това дърво, което садя аз е от Бога, знаете ли какво могат българите да пострадат? Преди пет години ме глобиха 25 лв., че съм проповядвал без позволение, без да взема разрешение от началството. И моят повереник каза: „Да заведем дело". Не, казвам, да платим. Два милиарда и половина наложиха на България, глоба заради тези 25 лв. Ще кажете една случайност, съвпадение, но нека направят още един път опит - пак същото ще дойде". През 1917 г. с интернирането на Учителя във Варна се започва една дирижирана кампания срещу него. Така Ласков в „Църковен вестник" пише статии срещу Учителя Дънов, впоследствие тази статия излиза в отделна книжка и по-късно се публикува в „Духовна култура", книжка 11-12 от 1922 г. под заглавие „Петър Дънов и неговото Учение" на стр. 31. В същото време писателят Стоян Михайловски започва да чете сказки във Военния клуб срещу Учителя. През 1917 г. на 20 юли Иван Радославов, който бе гимназиален учител по история публикува една малка книжка озаглавена „Не съдете" и дава отговор на тези нападки. По-късно през 1922 г. той пише един голям труд „Где е истината?" където разглежда всички нападки срещу Учителя и защитава Учението като книгата е подписана с псевдоним Giovanni Verotiero. Тъй като аз съм сътрудник в тази книга и всички извадки от беседите на Учителя са направени от мен от стр. 277 до 303. По време на интернирането на Учителя във Варна са известни много случаи, които възрастните приятели ги разказваха с десетилетия - някои от тях бяха записани, други бяха забравени. По това време Учителят е отседнал в хотел „Лондон" на последният етаж, в една малка стая и се отоплява с един мангал. Обикновено го посещават приятели и той сутрин излиза с тях да посрещат изгрева на слънцето на Ташлъ тепе. Това прави впечатление на властите и било наредено на двама полицаи да противодействуват на тези събирания сутрин рано извън града. Връщайки се от такъв излет двама жандарми поискали да арестуват Учителя заедно с приятелите. По това време се намесва един от офицерите, който е бил познат на Учителя и за да се застъпи за него той се отклонява и отива да докладва на началството си, че това е някакво недоразумение и че Дънов е порядъчен човек и с действията си не създава смут на гражданството и не е заплаха за обществения ред на града. Когато минават покрай хотела Учителят пожелал да се отбие, за да си вземе друга шапка, но полицаят бил много ядосан, не му позволил и дори когато Учителят е искал да се спре то жандарма с приклада на пушката си го ударил няколко пъти по гърба и то доста силно като му казал, че трябва да върви в полицейското управление. Отиват там, започва разпит, но накрая се намесват приятели-офицери и Учителят е бил освободен и инцидента приключил. Но след един месец именно този стражар бива убит при един сходен инцидент в едно село където е отишъл да арестува едного. Името на този стражар се знаеше, но с годините никой не го записа и днес ние го забравихме. Споменаваме този случай, за да се видят Силите, които воюваха срещу Учителя и онези личности, които ставаха проводници на тези сили трябваше рано или късно да дадат отчет пред Невидимия свят, защото чрез своите деяния се явяват и Богупротивници като спъват и пречат на делото на Великият Учител слезнал на земята между българите. Ето какво казва Учителят за своето интерниране: „Преди години когато ме интернираха във Варна, с мене дойде един стражар със строго лошо лице. В първо време като пътувахме във влака той гледаше към мене с недоверие. Стана ли от мястото си, мръдна ли една крачка напреде, той веднага ме проследява с очи, да не избягам от влака. Аз го погледнах спокойно, видях в лицето му нещо добро и не се смущавах. Той постепенно се отпущаше, взе да гледа на мене с доверие и по едно време каза: „Чудно нещо, защо те пращат във Варна? Лоши хора има в света". Казах му: „Мислят, че съм опасен човек, че мога да направя нещо лошо". „С очите си да видя, няма да повярвам това." „Няма нищо, те постъпват както разбират." Сега аз изнасям примери, зада видите как човек може да прояви доброто, първо ти трябва да мислиш добро за него. За мене е важно доброто в човека. Всеки трябва да знае, че той сам е господаря на своята съдба. Може да си затворник и пак да си господар на себе си. Може да си цар и пак да си роб. Ще се разправяте кой е по-близо до мен и кой по-далеч. Близко до мене е само оня, който изпълнява Божията Воля." Учителят е в хотел „Лондон". От там изпраща писма - лични и общи. Ето едно от тях: „До всички приятели Варна, 14.Х.1917 г. Аз опитах Българския народ и духовенството му, имат ли Любов към Бога. За Мене Истината сега е ясна. Господ е с Мене. Аз ходя в пътищата Му, върша Волята Му, слушам Гласа Му, Духът Му пребъдва в Моята Душа и Аз пребъдвам в Него. Велико и Славно е да служи човек на Бога и да пребъдва в Любовта Му. „А3 ГО ПОЗНАВАМ", казва Христос. „А надеждата не посрамя, защото Любовта Божия е изляна в сърцата ни, чрез даденаго нам Духа Святаго". Имайте вяра, имайте Любов помежду си. Аз Ви запознах с живия Господ, Когото можете всякога да опитате и познаете, че е благ и много милостив и благоутробен. „ОПИТАЙТЕ И ВИЖТЕ, ЧЕ А3 СЪМ БЛАГ", казва Господ. Потърсете Ме в ден скръбен и ще ви помогна и ще Ме прославите". Дерзайте, Аз съм с Вас. Христовия Баща отгоре ще ви благослови всички, които с чисто сърце търсите Господа. Мир Ви давам Аз, Мир и радост нося Аз на всички, които приемат живото учение на Христа. Нека изтече всичката мътна вода събрана от вековете. Нека паднат Павловите люспи от очите на хората и те ще познаят Бога и Той ще се засели между тях, те ще Му бъдат народ и Той ще им бъде Господ и Бог. „МИР", казва Христос на Моите ученици по целия свят, МИР на всички, които прилагат Моето учение, МИР на верните, МИР на търпеливите, МИР на кротките и смирените духом, МИР на всички, които търсят правдата и ЦАРСТВОТО БОЖИЕ. Мир на нажалените, наскърбените, „МИР", казва Господ на Моите чада, тяхно е Царството от сега, „МИР, МИР ИДЕН МИРЪТ БОЖИЙ за праведните по сърце и утеха за всички". ТАКА ГОВОРИ МОЯТ НЕБЕСЕН ОТЦА. МОЙ И ВАШ БАЩА, на всички страдующи. И Аз Вашия брат Ви казвам: „Пазете закона Му, дръжте Словото Му, ходете в Любовта Му и ще чуете гласа Му и сички от голям до малък ще го познаете, че е той Единиа и Неизменния във всичко на живота, и всичко произтича от Него самия, от неговата добра Воля." Ваш Верен. /Свещения подпис/ На 14 септември 1918 година е пробивът на Добро поле. Армията напуска фронта. Следва Войнишкото въстание и войниците разбунтували се биват разбити при Владая от 20-30 септември 1918 година и са убити към 2500 въстаници. На 3 октомври 1918 година Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис III и напуска България. През 1919 година събора е от 19 до 24 август. На този събор Учителят разяснява някои събития от предната година -1918 г. Той казва: „Когато българите напуснаха Солунския фронт и казаха: „Не искаме да се бием" Господ веднага изля благословията си, настъпи голямо плодородие, когато пък за онези, които се биеха още нямаше такова. Във франция, Англия сега има голяма суша понеже законите, за които ви говоря не одобряват техните действия. Щом воювате -плодородие няма да имате. Сила ще имате, контрибуции ще налагате, но хляб няма да имате". Това Учителят го казва на 20 август 1919 г. когато реколтата в България е изключително добра. Той продължава: „В света съществува само едно право - Божественото". „Бог толкова възлюби света щото даде Своят единороден Син, за да не погине всеки, който вярва в Него, а да има живот вечен." „Бог толкова възлюби света щото даде Разумното Слово, Своят Син, за да спази реалността на нещата, да не се наруши вътрешната хармония." Тук Учителят открива една мистична тайна в този горен стих, че едино-родният Син - това е Разумното Слово, което се дава. А Разумното Слово бе дадено чрез Учителя Дънов. На 24 август 1919 година Учителят изнесе беседата „Мировата Любов и Космичната Обич" - а тази беседа дава отговор на изнесеното по-горе. Съборът през 1920 година се състоя от 19 до 24 август и Учителят изнесе основната беседа „Новото човечество" в читалище „Надежда". През 1921 година от 19 до 24 август бе събора в Търново. На 19 август Учителят изнесе беседата „Пробуждане на колективното съзнание". През 1922 година на 19 август Учителят изнесе беседата „Новият живот". Накрая на беседата си Учителят дава отговор на решението на архиерейският събор от 20 юли 1922 година публикувано в „Дневник", бр. 6804, в който се съобщава, че Петър Дънов се е самоотлъчил от църквата. В отговор на това Учителят завършва беседата си така: „Ами ако съм една нишка, която носи туй Божествено Учение, ако вие скъсате тази нишка какво ще спечелите? Вие ще изгубите вашият идеал както го изгубиха преди 2000 години евреите като отхвърлиха Учението на Христа. Днес те изправят вече своята погрешка и няма да остане народ на земята, който да не се преклони през тази Истина и да не я приложи. Сега и вие българите колкото по-рано възприемете това Учение толкова по-добре ще бъде за вас". През 1923 година няма събор. Правят се постъпки до правителството на Александър Стамболийски, но то не разрешава събора, а на 9 юни 1923 година е направен военен преврат и Стамболийски е убит. Учителят прави постъпки да се разреши събора на 9 септември 1923 година, но той също не се разрешава. Тогава се поканват ръководителите на братствата и те идват в София и Учителят държи няколко беседи пред тях. През 1924 година има също затруднение за разрешаване от властите на събора. Чак на 24 август Учителят държи една-две беседи в салона на ул. „Оборище" 14. През 1925 година съборът е в Търново от 23 до 29 август. По това време търновското гражданство подтиквано от духовенството правят подписка срещу Учителя и се изисква от властите повече да не бъде допускан Дънов да прави съборите си в Търново. През 1926 година съборите са в София на полянката на Изгрева като слушателите са насядали на тревата като преди това градоначалника на София и властите забраняват събора, но след намесата на министър-председателят Ляпчев съборът е разрешен. През 1927 година съборът е на Изгрева в току-що построеният салон като Учителят държи беседа в салона при зейнали отвори на прозорците поради това, че те още не са сложени. По-нататък съборите продължават. А между другото започват да се организират Младежките събори. Първи събор - от 1 до 5 юли 1923 г. „Разцъфтяване на човешката душа" Втори събор - от 6 до 7 юли 1924 г. „Да възлюбиш" Трети събор - от 5 до 8 юли 1925 г. „И обхождаше Исус всичка Галилея" Четвърти събор - от 7 до 10 юли 1926 г. „Вътрешни и външни връзки" Пети събор - от 14 до 17 август 1927 г. „Мислещият човек" Шести събор - от 8 до 10 юли 1928 г. „Роден от Бога" Седми събор - от 7 до 10 юли 1929 г. „Първите стъпки" Осми събор - от 12 до 14 юли 1930 г. „Право си отсъдил" Материалите по тези събори са публикувани още тогава в малки книжки.

134. ХИЩНИЦИ Имахме много случаи, когато бяхме свидетели на различни събития и явления в природата и Учителят държеше много правилно да отреагираме и да се насочим за едно вътрешно прозрение. Защото когато човек се определи правилно дава правилна насока и на тези сили, които преминават през тези събития и явления, защото човек е свързан без да осъзнава с много неща в този свят. Светът от вън понякога е отражение на светът от вътре. Онова, което е в човека се проектира навън и дава насока на цели събития и явления, дори на събития от исторически порядък и процеси и явления в природата. По тези неща Учителят е говорил много. Аз ще се спра на някои интересни случаи, които си спомням. Един път бяхме на екскурзия на Витоша към Бистрица по ливадите, разхождахме се и седнахме да си починем. Погледа ми се спря на една птица, която се виеше във висините. Изведнъж тя се спусна, разнесе се писък на граблива птица и след това се чу и друг писък на някаква птичка, защото грабливата птица беше издигнала плячката си и я държеше здраво в ноктите си. Пред очите ми беше извършено нападение и извършено убийство. Учителят препоръчваше да не допускаме в наше присъствие да бъдем свидетели или пък да бъдем пасивни към такива неща, но аз не можах да направя нищо. На следващия ден разказах за случилото се на Учителя. Той ми се скара: „Защо не го прогонихте?" Казах му, че съм била много далече. Учителят си отдъхна и се успокои. Аз исках да се освободя да не би това безучастие от моя страна да ми довлече някоя беля и ново изпитание затова споделих с Учителя. А той си отдъхна като видя, че не съм пристъпила закона. По самият начин как той си отдъхна с облекчение разбрах, че някой път някой невинни неща в очите ни не са толкова невинни на друго място там, където се документира живота на човека и от където му се определя неговата съдба. Друг път една мравка в нашият двор беше хванала здраво крака на една пеперуда и пеперудата подскачаше и се въртеше като пумпал около себе си заедно с мравката. Аз огледах всичко, после хванах пеперудата и стиснах между пръстите мравката и тя освободи крака на пеперудата и тя хвръкна. Освободих пеперудата, а мравката се премяташе долу на земята. След това разказах на Учителя и той каза: „Много хубаво си направила". По-късно в живота ми все ми се случваше да правя същото, но не с пеперуди и с мравки, но с хищници облечени във формата на хора, и с онези, които бяха попаднали в зъбите на акули. Освобождавах ги. И знаете ли какво прави човек когато го освободиш вътрешно от една заблуда, от един хищник, който го е награбил и от една акула; която го е захапала. Също като пеперудата - освобождава се, хвръква, отлита и после не се вижда. Е, при хората се виждаме, срещаме се, но се гледаме някак си от страни. Онзи, освободеният, не го е срам, че е бил жертва някому, срам го е да си признае или пък другите да не разберат и затова стои настрани от мен. И още нещо - стои настрана, дори не идва да каже поне едно благодаря, за да не покаже, че аз съм го освободила, а че се е освободил сам самичък от зъбите и ноктите на хищника. А на мен би беше така смешно и така тъжно, че не разбраха ли нищо тези хора от това Учение: че благодари па си замини, прав ти път, ходи където си искаш. Но благодари чрез мен на Бога. А в такива случаи в ушите ми звучаха думите на Учителя: "Много хубаво си направила". За мен това беше вече наградата и оценката, а онази пеперуда вече си летеше от цвят на цвят по нейният си житейски път. Разказваше една сестра, че когато била учителка, била млада и младоженка, но имала много неприятности в семейството си, в което отишла като булка. Разбирала се добре с мъжа си, но имала конфликт със свекървата, което се стигнало дори до ожесточение от страна на свекървата и накрая тя успяла да я скара и мъжът я намразил, започнал да я гони, да я бие, а иначе бил много добър човек. Какво беше правила свекървата, където беше ходила и при кого се бе учила на незнайни неща, но снахата започва полека-полека да линее, заболява, престава да се храни, да яде, повръща непрекъснато с главоболие, от което ще й се пръсне главата. Така тя едвам се дотътря на Изгрева и беше паднала на тревата изнемощяла и отслабнала. Едвам я вдигнаха и я сложиха в една от бараките и докладваха на Учителя, че е много болна. А той им каза: „Сестрата не е болна, а е от магия". Всички подскочиха като ужилени от тези думи на Учителя, защото той рядко говореше за такива неща. После той даде напътствия на онези сестри, които я бяха подслонили. До вечерта тя се съвзе. После отиде при Учителя и му разказа всичко за живота си и за разправиите, които имаше в този дом. Учителят извика една от сестрите, нареди й да вземе въглен от кухнята и после да „гаси" въглен на сестрата. По онези години много хора се занимаваха с черна магия и свекървата си бе послужила с нея, за да премахне снахата от дома си, а пък тази сестра изпълни нареждането на Учителя, отиде в кухнята, взе въглен и два пъти сутрин и вечер с формули от Учителя и с една манипулация, която едвам ли ще я знаете, тя „гаси въглен" на сестрата сутрин и вечер и по-лека-полека сестрата се оправи и се освободи от магията. После се разведе с мъжа си и по този начин се освободи напълно. Успя да се освободи от ноктите на хищника с помощта на Учителя и на онази сестра, която й „гаси" въглена. Та с тази манипулация се развали магията и тя бе освободена. Една нощ у нас както си бях легнала у дома и не бях загасила лампата виждам как някак си се отвори стената на стаята ми и от един отвор на стаята се показа ръка и се хвърли една дрипа на кревата ми. Било е около 1925 г. После се показа един черен дух и си простре едно крило върху ми, което изведнъж ме покри и започна да ме стяга като железни клещи и искаше да ме удуши. Но аз бях здрав дух и се молех непрекъснато на Учителя и на Бога. Постепенно крилото се прибра и духа се оттегли. Бях се уплашила много, не можах да заспя цяла нощ, четях молитви и се пазех да не ме нападне отново. На следващият ден ме боля глава и с потиснато настроение отидох при Учителя и му разказах всичко. Каза ми: „Аз също го видях ето там долу, но го изгоних от Изгрева". Говорихме много неща за този нисш свят на обсебване. После излезнахме долу. Той се спря на ъгъла на сградата и видя на самият ръб на стената как се беше отронила мазилката от вар. Погледна, помисли, после нареди ми да отида и да взема една кофа с мистрия и с вар, което и направих. Той взе мистрията и лека-полека замаза ръба на стената. После ми каза: „Ето замазахме очупеното на стената и сега всичко се оправи". Аз си тръгнах. Този дух изобщо вече не ме смущаваше. Учителят беше използвал един метод когато нещо разрешаваше в духовния свят на човека то обикновено го свързваше с едно градивно действие на физическия свят и по този начин го запечатваше с някое действие и така то се зациментираше. Беше замазал отчупеният ръб на стената, поправи ръба, а с това оправи и самата мен - онова, което се беше счупило в мен и през което можа да ме нападне онзи хищник през нощта. Бях млада и по онова време бях направила екскурзия с влака до няколко съседни града. Когато се върнах у дома имах страшно главоболие и повръщах. Едвам се движех и едвам се дотътрих нагоре докато стигна при Учителя. Той ме прие, изслуша моите оплаквания и моите съмнения да не би да съм се простудила по пътя. Учителят ми каза: „Не е изстинка, а си урочасана". Аз стоях ококорена и не можех да проумея какво ми казва Учителя. Никога не допусках, че може да ми каже такова нещо, да произнесе тази дума, която смятах за „бабини-дивитини". Особено като влезнах в Школата смятах, че духовните въпроси са от висше естество и всичко онова, което остава в бита на човека са „бабини-дивитини". Учителят прочете моите мисловни тълкувания и продължи: „Урочасана си. Някой те е погледнал с лоши очи". Ах тези лоши очи винаги ме преследваха. Аз имах сини очи, теменужено сини очи и когато вървях по улиците усещах как мъжките похотливи очи ме търсеха, но аз си пазех погледа и очите. Това го разбрах по-късно, а в случая Учителя ми даде съвети и наставления, които изпълних - главоболието ми спря и аз оздравях. И се пазех от хищници, макар че те бяха около мен. Аз съм на разговор пред Учителя. „Учителят няма да държи ученика само на физическото поле. Той ще го вземе със себе си и в другите светове, ще му показва и ще го учи. Чувствените състояния, които имаш ще ги подигаш нагоре, ще ги превръщаш в чувства, ще им даваш дълбочина. Те са кармически връзки, които влияят на човека. Гледай да си не изхабиш енергията, която имаш, защото после ще дойде пак едно отслабване. Трябват ти приятелки с морална устойчивост. Ти гледаш още леко на тези чувствени състояния. Трябва да станат те за теб въпрос на смърт или живот, чак тогава ще разрешиш въпроса. Божествената идея веднага се реализира. Тя преминава през три състояния: мисъл, чувство и воля. Ти сега ще се стегнеш да учиш, да си издържиш изпита. Ще гледаш на Учението като на работа за Господа. Ще ставаш сутрин в пет часа и петнайсет до двайсет минути съсредоточение и до осем часа ще учиш. После може малко да помогнеш на майка си да разтребиш и след това до десет-де-сет и половина да учиш. Останалото време може да си посвириш и да свършиш други работи. Ти като седнеш да учиш, дойде някоя приятелка и те извика да играете и ти идеш да играеш. Настроенията са състояния, през които ще преминаваш и ще ги изживяваш. Трябва нисшите енергии да ги подигаш нагоре към мисълта си. Ще развиваш паралелно с тях други сили. Страхът трябва да изпълни човешкото сърце, за да може да познае кога е дошла любовта в него. Когато дойде Любовта страхът ще излезе от вънка. Страхът има смисъл в животинския свят. Тигърът го е страх от кобрата, защото само с едно клъцване и като го клъвне може да го остави на място и затова се спира и не приближава до кобрата. Когато в човека влезе Любовта тя изпъжда всякакъв страх навънка. Когато се занимава човек със дребните случки, то той издребнява. Трябва да издигне съзнанието си по-нависоко. Тебе ти влияят и от вънка, а има друга една причина за всичко това - тя е общата вълна, която обхваща всички. Божественото става и никога не се изявява навън. Господ като направи някому добро то става тъй естествено, че човек се чуди дали Господ му е помогнал. Така Бог действува. Доброто, което прави той никога не го изявява. Може да обича само този, който е съвършен. Като каже някой някому: „Много те обичам" значи малко го обича. Любовта се познава по делата. Имаш една приятелка и отидете с нея в гората. Там ви сполети някаква опасност. Ако тя избяга първа и те остави - не те обича макар и да ти е казвала, че много те обича. От всичко, което е имал човек ще остане само едно в съзнанието му: радостта, че е изпълнил дългът си."

129. НЕПОСЛУШАНИЕТО НА УЧЕНИКА, ЧОВЕШКАТА СЪДБА И ЧОВЕШКАТА КАРМА Та чудни бяха човешките съдби, чудни бяха пътищата на братята и сестрите, а още по-чудновати бяха техните стъпки. Защо чудновати ли? Защото те бяха дошли на Изгрева и вместо всичко да положат в ръцете на Бога, в ръцете на Учителя, те си правеха кой каквото си поиска и своеволничеха по отношение на своите съдби и се отнасяха пренебрежително към собствената си карма както и с кармата на другите около тях и с това объркваха както своят живот, така и с поведението си пречеха на другите и накрая се пречеше на нормалния ход на Школата. А колко бе лесно да отидат при Учителя и да му поставят проблема си и да го питат. По-лесно не можеше да се измисли и по-лесно не съществуваше. Но да отидат при Учителя това означаваше да се определят вътрешно, че ще вървят в пътя на Школата. А това не беше лесно. По-лесно бе да живеем на Изгрева, още по-лесно да се справим с несгодите на дървените бараки и примитивния живот, които бяхме доброволно приели като бит, отколкото да се решиш да отидеш при Учителя, да споделиш всичко и да чакаш неговият съвет, който трябва обезателно да изпълниш независимо какъв е и дали ти харесва или не ти изнася. Но това означаваше, че всичко трябва да предоставиш в ръцете на Бога, да се откажеш от себе си и човешката съдба заедно с тебе да я пренесеш при нозете на Учителя, а той ще разреши въпроса със съвета си и ти чрез този съвет ще разрешиш кармата си по най-лек и безболезнен начин, в най-кратко време и с най-малко изразходване на сила и енергия. А останалото ще го пренесеш в жертва угодна Богу. Ето там седи ключа за разгадаване. Да се жертваш в името на Бога. Думи. Да, думи, но за да стане Слово трябва в тях да протече Силата на Духа и да се задвижи и да ги превърне на живот. В онези години случаят ме завари да седя при Учителя и да разговаряме. По едно време се задават от далечината Катя Зяпкова и Митко Сотиров. Задават се, приближават се полека-лека, вървят заедно и носят някаква бахча завита и обвиваща нещо кръгло. Така се носеха тогава навремето печени баници, източени и поставени в кръгла тепсия и от горе завързани с чиста бяла кърпа, която се наричаше бахча, с панделки. Та като видиш такава бахча направо ти потичат слюнки в устата - онези българки навремето правеха много хубави баници, че ги правеха точени с точилка, влачени с пръсти, че дърпани и т.н. Ставаха за чудо и приказ, ядеш, а то ти се топи в устата. Та като вървяха с тази баница в онази тепсия тези приятели пристъпваха важно-важно, като че ли отиват някъде на бохчалък. А да отидеш някъде на бохчалък това се правеше когато се отиваше на годеж и когато се носеха подаръци. Когато се носеше такава тепсия с баница, завита с бохча се ходеше на бохчалък, т.е. отиваше се някъде на някаква специална работа, която трябваше да бъде я за пазарлък за нещо, я за купувана на нещо, я за сватосване и искане на мома или пък за канене на кумове за сватбата, или за нещо такова. Но с тази бохча и с тази тепсия се канеше някого за нещо. Отиваш на бохчалък, носиш тавата с баницата, но носиш с нея някаква молба, някаква просба за нещо, което трябва да получиш. Та тия приятели се приближават към нас, т.е. към мен и Учителя, а аз ги гледам и се чудя каква ли ще е тази работа - хем вървят заедно, хем носят тепсия завита с бохча. Учителят обръща глава към тях, съзира ги и проточва с един напевен глас: „Рекох, идват да ме питат кога да се впрегнат". Аз мълча. Нямам време нито да реагирам, нито да питам нещо друго Учителя, защото те бяха вече застанали двамата пред нас. Аз мълча, а те излагат пред Учителя своето решение да се оженят и го питаха кога да сторят това. Учителят ги изгледа и рече: „Човек винаги, всеки ден се жени за света. Но за Бога се жени веднъж". Каза и спря. Повече не изрече нито дума. Те разказваха още други работи, но Учителят мълчеше. Аз си тръгнах. Разбрах, че не бива да се обаждам в такъв момент. Накрая и те си тръгнаха и след това направиха опит да живеят заедно ,но не можаха дълго да живеят и се разделиха един от друг. Това не е важното, а важното бе друго. Те не идваха да питат Учителя дали да се оженят, дали са подходящи един за друг, а бяха взели сами решение да се оженят и идваха при Учителя с готово решение и искаха той да им определи кога да се оженят. Искаше той да им се подпише от долу под полицата като гарант та когато трябва да плащат онази кармична полица с големи стари дългове от векове та Учителят после да им я изплаща. Нали това ставаше тогава: решиш, взимаш заем от някъде, намираш двама гаранти, те се подписват под полица, ти взимаш парите, похарчиш ги, фалираш и накрая хващат гарантите да плащат заради тебе. И те плащат. Те същото искаха да направят с Учителя - той да се подпише под тяхната полица. Но Учителят не я подписа и мълча през цялото време. Бяха дошли с едно свое решение, предварително взето без да го питат. Какво им беше казал по-нататък не зная, но явно по думите му, които изрече пред мен, че това не беше правилното решение на тяхната задача. Съдби човешки, кармически възел и път Господен, който стоеше пред тях. Те предпочетоха чрез човешката съдба да си развържат възела. Излезна опита им несполучлив и те се разделиха. Не знам кой яде от баницата им, но Учителят не се докосна до нея. Не пожела да даде ход на тяхното решение и затова не яде от баницата. Те си го бяха взели, те си го изпълниха, те си го проведоха и те си го провериха, че беше неудачно. А такива случаи имаше много - решават си сами, провеждат си решението и после отиват при Учителя да му съобщят какво са направили. А той в този случаи мълчеше и даваше неопределени за тях философски отговори, които трудно човек можеше да ги разчете и проумее, а тези философски отговори бяха много точни. Спомням си друг случай различен от този, но общ в нещо друго. В Младежкият клас беше станал скандал и побой между двама братя. Поводът беше незначителен, но причината бе една млада сестра. Скараха се, имаше повод, наговориха си разни неща, всеки искаше да унищожи другия, да го унижи, за да изпъкне той пред очите на тяхната обща възлюбена. Караха се за нещо незначително, но те знаеха за какво се карат, че се карат за момата, която беше в сестрата. И те знаеха това, и ние виждахме това, и също знаехме това. На следващия ден отивам при Учителя и споделям впечатлението ми от скандала. Тогава той ми каза: „Чакай, чакай, вие още не сте били в Школата. Това тук е клас за вас, а за онези от горе от Невидимата школа като ви гледат знаят, че този клас тук на Изгрева е само забавачка за деца". Аз погледнах учудено, после разбрах какво исках да ми каже Учителя и се засмях от сърце. Той също се усмихваше дълго за този случай. По-късно добави: „Когато двама вълка се бият за една овца тази овца да не стои да гледа и да не блее насам-натам, ами да бяга, защото все един от двата вълка накрая ще я изяде". Точно така и стана. Тия се скараха, сбиха се, после се сдобриха и накрая един от двамата вълка награби сестрата, замъкна я, ожени се за нея, тя потъна в света и се загуби. Така вълкът изяде овцата. Общото в двата случая бе непослушанието на ученика към думите на Учителя. Имаше един интересен случай със сестра Куна Христова. Тя имаше една дъщеря на име Димитричка. Още от малка е била своенравна, непослушна, твърдоглава, не искала да учи, да ходи на училище и била много буйна. Едвам се е справяла с нея. Решила като дойде в София на Изгрева да я вземе със себе си та да я заведе на беседа да чуе Учителя та дано малко да се усмири и да стане по-кротка. Пък решила и да попита и Учителя за нея като му я представи и да чуе какъв съвет той ще й даде. От града тръгнали пеша и докато стигнали до Изгрева в разстояние на час тя непрекъснато се е карала с нея за най-различни неща, направо караница с висок глас между майка и дъщеря. Пристигат на Изгрева, влизат в салона, всички вътре пеят, идва Учителя и започва да изнася своята беседа. По едно време Учителят спира погледа си върху сестра Куна и казва: „Има една сестра, която е тръгнала подир един луд кон и смята, че на този кон трябва да му се сложи юзда и да му се намери ездач, който да оседлае този луд кон. Я се намери юзда за този кон, я не се намери. Я се намери ездач, който да обуздае този луд кон, я не се намери. А аз казвам тази сестра да гледа да не я завлече този луд кон та да я завлече от нагорнището по надолнището в реката и да я удави". Сестра Куна разбира какво иска да каже Учителя, защото тя мислела, че накрая ако тази нейна дъщеря се срещне с Учителя може би неговото Слово и неговият съвет ще укроти дъщеря й и така ще й се сложи юзда. После тя си мислела, че ако дъщеря й се ожени то мъжът й ще я оседлае и от луда кобила ще я направи на работен кон дето тегли каруца. Така сестрата си мислела, когато е завеждала дъщеря си на Изгрева. След тези думи тя отива при Учителя и му казва: „Учителю, чух какво казахте за мене. Сега ще заведа дъщеря си у дома и ще я оставя свободна". Учителят я изслушал и казал: „Не само свободна, но ще й намериш нещо да работи". Това бил съветът на Учителя, тя се върнала, повече не се занимавала с нея, а от време-на време й намирала някаква работа. Постепенно тя се укротила, а дошло време и да се яви онзи ездач дето обяздвал коне. Обяздил я, турил я в каруца, оженили се, народили деца и така завърши нашият разказ. Та като идвала някой път на Изгрева сестра Куна винаги се опасявала, че трябва да пътува сама през гората. Споделила веднъж с Учителя за своите страхове. „Не се плашете, когато идвате от града към Изгрева и вървете по средата на пътя. Всеки път когато има беседа аз бдя над пътя, минавам през него, почиствам го, изчиствам го и отстранявам и отклонявам онези, които биха ви пречили. Затова няма да се страхувате, молете се и бъдете с будно съзнание." Та сестра Куна се връща у дома и вече знае, че пътят към Школата е винаги почистен, а този път тръгва и върви със Словото на Учителя, а за него е нужно будно съзнание и светлина в съзнанието, за да може това Слово да влезне в него човека и да го оживи. Учителят често говореше за хармонията и че в името на хармонията трябва да се прави жертва, но нещата стояха практически по-иначе. Учителят разбутваше умело жаравата и въглените с машата си, те лумваха в огън и онзи, чиито въглени са разместени започва да се пече от вътре и от вън на този невидим вътрешен огън. Пече се от вътре със страдания, а от вън с мъчнотии. Но се печеше бавно, но сигурно. И именно тук трябваше да положи себе си в жертва, за да реши задачата си. А тя можеше да се реши само чрез саможертвата, доброволно и в името на Бога. В такива случаи той казваше: „Вие в един ден минавате това тук на Изгрева, което за една година се минава в света. А за една година вие тук минавате онова, което в света се минава за сто години". Щом се печели време живота се движи по-бързо и по-интензивно и огъня, който гори вътре и от вън е по-голям и опичането е по-сигурно. Опекат те по всички правила от вътре и от вън - ето това е огън всепояждащ. Това са изпитите на ученика за живота, за смъртта, за живота на духа и за живота на плътта. Това, което е живот за духа е смърт за плътта и онова, което е живот за плътта е смърт за духа. Но това се отнася и важи при човека. Но при ученика в една окултна Школа животът на Духа оживява и плътта и се превръща на живот на Духа в плътта на човека. Това е одухотво-ряване на човешкия живот на ученика. А обожествяването на човека е когато дойде Божия Дух и обожестви с живота си човешката плът така както това бе при Учителя. А при нас какво? Ние се мъчехме в забавачката на Изгрева. Опитвахме се да решаваме задачата си. А през това време Учителят стои настрана, не те вижда, не ти обръща внимание. Чак когато се изчистим и дойдем в хармоничен свят и в хармонично състояние на съзнанието си със светлина в него тогава Учителят ще ти поднесе плод, ще ти подари бисер взет и създаден от твоето страдание, което е бисер за душата ти. И ти този ден го схващаш като Божествен ден, тогава Бог е посетил човешката душа и те е пренесъл в плод на Божествения Дух и бисер на Божествената Душа. На следващия ден отново заставаш пред стъргалото, идва нова задача за разрешаване. И така всеки ден до края на живота ти, Тук на Изгрева беше забавачка за света и Школа за учениците. Аз съм пред Учителя на разговор. „Някой казва: „Ти знаеш ли, че от два дена не съм ял и страдам". Аз му казвам: „А пък аз от десет дена не съм ял и не страдам". Може да е прав, че страданието му е голямо, защото той мисли, че всичко е заключено в яденето. А пък аз макар че десет дена не съм ял ми е радостно, защото зная, че това е хубаво за моя идеал. Геройството е когато не си ял два-три дена и дойде някой, че ти донесе малко храница, а пък ти вместо да я изядеш сам ти я дадеш другиму, който има същата нужда. Значи твоята жертва те приближава до високият идеал - да обичаш ближния си като себе си. Тези хора, които живеят само с желания са от черната раса. Тези, които се борят, за да реализират желанията си са от червената раса. Онези, които мислят за реализирането на желанията си са от жълтата раса. А от бялата раса са хората на разума. Пътят на източните народи е инволюционен - слизане на долу, а на западните народи е еволюционен - издигане нагоре. Затова един индийски адепт ако иска да напредва по-нататък идва да се прероди на земята като европеец. От тук той започва своята еволюция."

127. СЪН, ВИДЕНИЕ И ИСТИНАТА ЗА ЖИВОТА МИ Срещата ми с Учителя на земята и идването ми в Школата бе за мен епохално събитие в живота ми. Самият подтик, който получих в онзи исторически за мен ден през 1916 г. когато от мен се изтръгна един вопъл: „Защо го няма сега Христа, за да му стана ученичка" бе пророчески. И в същия ден чрез една приятелка, която не бях виждала отдавна, дойде, посети ме и ми разказа, че ходела на едно място, където един духовен човек говорел много интересни и поучителни слова. Същият ден аз се срещнах с Учителя. В този ден душата ми бе пожелала и бе изречена онази молба за среща с Христа и в него ден бе изпратен човек, който да ме заведе при Учителя и той да ме приеме и да се срещна с него. Това бе един исторически и епохален съвпад, астрологически с Христовия Дух. Същият съвпад го имах преди 2000 години, когато бях по времето на Христа. Знаех го, усещах го, възприемах го като един нов етап в живота ми, който като продължение от времето на Христа. Днес Христовият Дух отново бе тук и аз успях да се срещна с него в лицето на Учителя. Не мога да се оплача от съдбите Господни. Благодаря. И не само благодаря, а славословя Бога за тази милост проявена към мене. Друго епохално събитие, което преживях през този живот бе от личен характер. Той бе кармичен, съдбовен момент в живота ми. Това бе срещата ми с Борис Николов и преживеният живот с него около петдесет години та дори и повече. Срещи и съдби. Среща и карма. Среща и живот. Три неща събрани в едно и преживяни през цели тези петдесет години. Срещата си с Борис я видях на сън още като бях ученичка във втори прогимназиален клас, а това е било около 14-годишна възраст. Дадоха ми го от Невидимия свят на сън, за да преживея предварително срещата, да ме подготви и се пробуди съзнанието ми за неща, които трябваше да се случат. За мен тогава това беше само сън и нищо повече, сън, който ми бе даден да запомня и да се запечати в паметта ми. Когато го срещнах по-късно аз разбрах, че този сън бе вече не сън, а наяве и че този човек назоваем Борис бе от същия сън и бе поставен да играе роля в този ми живот. По-късно аз разказах съня си на Учителя, а той загрижено ме поглежда и казва: „Това не е сън, а е видение". Вероятно правите разлика между съня и видението. Тези две неща са различни по характер и по същество. При съня имаме излизане на двойника, на етерния двойник от човека като пребивава в един физико-астрален полуматериален и полудуховен свят където акумулира сили, където преработва онова, което не е довършил долу на земята или пък учи горе онова, което трябва да реализира долу на земята след като се върне в тялото си. Това не беше сън, значи не беше опитност по време на сън, не беше с етерния ми двойник и това не беше нито продължение на разрешаването на задачата ми, нито пък поставянето на нова задача. Това беше нещо друго, а Учителят го определи, че това беше видение. А какво е видението? Това е образ на събития в Духовния свят, видяно, разбрано чрез духовното тяло у човека, което е съставено от човешкия дух и човешката душа. Човешката душа дава матрицата, материала на духовното тяло, а пък човешкия дух го съгражда. Единият движи, т.е. човешкият дух движи това тяло, а човешката душа го съгражда чрез материалите в духовното поле. Човешкият дух е движеща сила, а душата е тази субстанция, тази фина материя в Духовния свят, която съгражда формата на човешката единица, на човешкото същество. Горе си душа - съчетание на твоята индивидуалност от хиляди години, горе си дух събрал в себе си движещата сила на твоето начало, за да се пресъздаде чрез дух и сила, в душа обширна като вселената, за да може чрез слизането на човешкото същество на земята да може да се справи и да намери творческото начало в себе си, т.е. духа в себе си и да пресъздаде човешката душа като творческо проявление на вселената в себе си. Дух и душа това са началата на живота у човека на земята и горе в небесата. Долу те одухотворяват човека когато са в него, обожествяват го като се проявяват в него и се изявяват като духовна същност така както са горе в Невидимия свят. Та видението е онова изявление на човешкия дух и човешката душа горе в Невидимия свят, в Духовния свят, където пред духовното тяло на човека се изява в образ и действия, събития и явления, които са задвижени от човешкия дух и запечатани в човешката душа и които събития и явления са програмирани, запечатани и чакат своето пресъздаване долу на земята чрез човешкия живот. А на човека се дава видение, той си тръгва и след време се среща с видението, което от действия и събития горе се реализира долу в една реалност. Значи това, което аз бях видяла беше видение. Тогава не го осъзнавах, защото бях на 14 години, но когато го разказах на Учителя и чух мнението му направо изтръпнах. Осъзнах го, по-късно когато това видение се разви в своята пълнота и трая петдесет години. И сега го осъзнавам напълно като видение и като реализация. И какво сънувах ли? Какво видях ли? Ето какво. Видях и срещнах Христа. Ужким беше Христос, а като че ли не е той, а е образа на Учителя и самият Учител. Вървим заедно по едни път. Стигнахме до една къщичка, а в двора работеше слаб, висок младеж. Аз се отделих от Учителя и отидох при младежа, а той работеше и не ме поглеждаше, макар че виждаше много добре, че съм при него и съм отишла при него за самия него. Чаках го да свърши, но той все намираше някаква работа, която трябваше да довърши. Лицето на Христа ставаше неспокойно, измени се, стана недоволно, че аз се бавя с този младеж и накрая тръгна бавно по пътя. Аз изживявах страшна борба. Какво да правя? Да оставя Христа и да остана при този младеж. Накрая реших да тръгна след Христа и оставих младежа, който си работеше нещо в къщичката. Настигнах Христа. Леко се обърнах назад. Младежът беше излязъл на пътя и се колебаеше дали да тръгне след нас. Накрая тръгна, настигна ни и застана от другата страна на Христа. Христа се движеше по пътя, а ние двамата с онзи младеж се движехме с него отстрани - единия беше от ляво, а другия от дясно Му. Така ми се даде на сън срещата ми с Борис. И друго по-важно бе това, че аз бях причината да срещне и да тръгне той с Учителя. И този сън аз го разказах след време на Учителя, когато се бях събрала с Борис и живеехме заедно, за което ми каза: „Това не бе сън, а това бе видение". По-късно в разговор с възрастните приятели Учителят е разправял този случай без да спомене моето име и това на Борис, но го разказал като случай за едно момиче като пример за правилно разрешение на задачата на човешкия живот, като пример, че човек трябва да тръгне след Христа, след Божественото, да тръгне по този път, който разрешава всички задачи на личния му живот. Този случай може да го намерите след време в беседите - той се отнасяше за мен и за Борис. Тази случка се отнасяше и за моят път, той не ви засяга вас, но за вас остава поуката, че да си разрешиш правилно задачата на собствения живот на земята означава стремеж към Бога в Чистота. Всяко отстъпление от Бога е нечистота. Чистотата включва общия стремеж към Бога, а в общия стремеж към Бога се включва това, че трябва да станеш едно и да работиш заедно с онова начало в живота, което е в тебе от хиляди години, което носи частица от Божественото начало, в което начало ти като човешки дух и човешка душа трябва да се съединиш с Христа, т.е. с Христовия Дух, който е Дух на Обединението между първичното начало на живота и първичното начало на твоето съществувание като човешки дух и човешка душа. Това означава живот в Христа, път в Христа и ученик на Христа. Ни повече, ни по-малко. Та това ми беше дадено на сън, а Учителят ме поправи, че това не било сън, а видение. А аз сега мога да кажа, че сън ли бе, видение ли бе - не зная, но зная, че бе пълна реализация в живота ми на земята и стана истина на моя живот. Сън, видение и истина. Ето това бе обединение на три неща в едно. Христовият Дух ги обедини и аз трябваше да извървя този път. Какво съм извървяла и докъде съм стигнала не знам, но това е друм, по който аз вървях. Ето това бе задачата ми - да се определя и да вървя в пътя на Христа и на неговата Школа. Аз съм на разговор пред Учителя: „Ами ако аз те нося сам на ръце какво ще спечелиш? Аз ще те пренеса от едно място на друго, ще те оставя там и ще си замина нататък. Ако ти не можеш да ходиш какво ще е твоето положение? Ще кажеш: „Защо ме остави тук?" Но ако можеш да ходиш, ще станеш, ще поемеш пътечката и полека-полека ще се изкачиш на върха при мене. Като те видя, че си дошла аз ще се зарадвам и ще кажа: „Ти как дойде?" и ще се свали един товар от гърба ми, защото инак ще си мисля, че трябва да се връщам да те взема. А знаеш ли каква радост ще си причиниш като дойдеш сама? Колко много ще се зарадваш?" При тези думи на Учителя аз се развълнувах, а той се развълнува и понеже се бях навела на масата да пиша не видях от начало, но после видях, че той се просълзи и после извади кърпичката и си избърса носа и сълзите. После той продължи. „Ти не работиш достатъчно. При сегашното си положение много нещо можеше да направиш. За теб има опасност да ръждясаш, да се образува гниене. А онези, които много работят ти ги гледаш, че са се лъснали, но те са се изтрили от работа. Сечиво, което работи само се лъска, а което не работи ръждясва от влагата. Същото е и с човека. Да речем, че ти стоиш при майка ти у дома и тя постоянно те милва и гали и друго положение, че ти ходиш на училище и там се срещаш с твоите другарчета. Идеш, научиш един урок, след това научиш други и после се върнеш при майка ти и тя те погали. Ако те оставят да си избираш от тези две положения кое ще предпочетеш? Първото е по-хубаво, но там нищо не научаваш и това е лошото. При второто положение раздялата с майката е мъчна, но пък печелиш знание, което ти е необходимо затова е за предпочитане. Човек трябва да бъде естествен всякога и да не се смущава от присъствието на други хора. Той да е тъй свободен в държанието си както е свободен, когато ги няма. Това може да стане ако си погълната само от една възвишена идея."

126. ЗАВЕТЪТ ГОСПОДЕН Трябваше да преминат още няколко дни докато успея да съпоставя в себе си всичко онова, което се случи на ул. „Опълченска" 66 през тези десет дни на изпитание и онези десет въпроси, които ми се задаваха на сън и на които отговарях, След като успях да ги съпоставя видях и усетих едновременно, че се наместиха един след друг, настаниха се един в друг и се съединиха в нещо цяло. Опитността от единия ден пасваше и се съединяваше с въпроса и отговора на съня ми. Накрая се образува нещо цяло, неразривно между онова, което преживях наяве и онова, което ми се даде на сън. Разбрах, че връзката бе установена, закрепена и бе здрава и е вече неразривна връзка. Или по-точно казано, получи се една непреривност на съзнанието ми от онези десет дни, в които нищо не помнех и онова, което ми се даде на сън. Онова, което беше скрито наяве на ул. „Опълченска" 66 сега ми се даде, разбрах го, пасна едно в друго и разбрах, че този процес на установяване на връзка на съзнанието ми през дните на ул. „Опълченска" и през време на съня ми е установена и будността на съзнанието ми за тези десет изпита също е възстановена и е реална. Тогава станах и се запътих при Учителя. Той ме прие любезно. После му разказах подробно съня си с въпросите, които ми е задавал по време на сън и отговорите ми. Учителят ме изслуша, изгледа ме, остана доволен, че съм запомнила всичко и че го свързвам с онези десет дни на онова чакане и онова отиване и връщане насам и нататък. Накрая Учителят се усмихна и каза: „То ще стане... Но не само в този живот". Аз стоях пред него и разсъждавах, че то ще стане. Значи Учителят го възприемаше като нещо единно и цяло, както и аз го бях схванала. Но ще стане отчасти сега, но и отчасти в друг живот. Учителят прехвърли мост между сегашния ми живот при Школата на Изгрева както и онзи в следващия ми живот. Направи и прехвърли мост, съедини сегашното ми пребиваване тук между българите и Школата на Учителя с онзи, следващият живот, където ще се преродя на друго място. Къде щях да се преродя, това не знаех. Не ми се даваше да узная. И това не беше в момента толкова важно за мен. Важното бе другото, че се прехвърли мост между сегашния ми живот и следващото ми слизане на земята. Е, това бе важното, че отново щях да се добера до Словото на Учителя. Отново щях да вървя по същия път на духовно просветление по пътя на ученика. Ето това бе важното. Това го мислех, разсъждавах и го приемах като една привилегия и то заслужена да присъствувам отново в този идеен живот, който сега тук го изучавах. Но колко щеше да трае това, колко време, колко човешки години, колко прераждания, не можех да зная. Това зависи и от онова, което разрешавах сега и от онова, което щеше да остане да разреша впоследствие. Труден продължителен етап. Това състояние, което ме бе завладяло и не ме напускаше дълго време, защото аз не исках да излезна от него, исках всичко да разгледам по-подробно, за да не изпусна нещо. Защото знаех, че ако излезна от това състояние без да си довърша работата както трябва повече не можех да го върна. Това бе едно поле, в което моето съзнание беше влезнало, едно поле намиращо се горе в Невидимия свят, типично и строго специфично за случая, поле, което се характеризира като,една област, където бяха постъпили важни задачи за разрешаване в моят път, горе, където духът ми трябваше да задвижи тези неща, където умът ми бе буден и осветляваше тази област, а душата ми запечатваше всичко. След време щях да премина през него и щях да слезна на земята със своите човешки проблеми. Вървях, крачех, движех се през останалото време от деня, но съзнанието ми беше будно и още се движеше в онзи свят, където бяха се разиграли тези десет опитности и десет задачи. При едно такова състояние отивам при Учителя, за да доизясня още някои неща, но той ми заговори за друго, като че ли беше нещо съвсем друго, нямащо нищо общо с моето намерение да ми доизясни още няколко въпроса, които си ги бях поставила в себе си за разрешаване. Той ме прие и каза: „Взел съм те при себе си, защото знам предварително, че ще издържиш". Това Учителят каза за мен. Това ми го каза вече за втори път. Първият път когато ми го каза приех го, като че ли ме поласка за прилежанието, че се старая да бъда последователна, но в какво? Последователна във верността. А това много рядко се случва на земята - да бъдеш последователен във верността и да останеш верен до края. Но вторият път, когато ми го каза аз го възприех по съвсем друг път, вече като задължение не само да вървя по този път, но и да се справя със всички задачи, не само сега, но и в бъдеще и в другите си прераждания и животи на земята. А Учителят по-късно ми го и написа. Приех го като завет между мен и Учителя, завет между ученика и Учителя, Завет между една човешка душа и Бога. Ето така го възприемам сега. Завет между една душа и Бога. Е, тук съм Марийка и тук е Учителят през тази епоха. Но утре, в други ден ще съблека това тяло и моята душа ще търси да изпълни Завета между нея и Бога.Ето това беше важното в случая за мен. А за вас е важно не случая, а Завета, че той се дава между човешката душа и Бога. Той е вътрешен завет. При мен, който бях при Учителя в плът стана завета наяве. Но при вас също може да се осъществи когато Учителят го няма на земята, но само ако вие влезнете в онова поле, където ти ще се чувствуваш като душа там можете да срещнете Божествения Дух. Там може да се осъществи Завета между вас - човешката душа и Бога, защото Завета не е нищо друго освен връзката между душата на ученика и Бога. А тази връзка се осъществява само при едно положение. „В изпълнение Волята на Бога е силата на човешката душа." Сега разбирате ли от къде тръгнахме и къде стигнахме - до изпълнението Волята на Бога. Това е завета на ученика от Учителя и го получава чрез Словото му! И за всеки ученик е строго и специфичен този завет. Той трябва при всички положения да изпълни Волята на Бога, т.е. програмата на човешкия си живот залегнала в програмата на Божия Дух когато го е изпращала на земята като душа да се въплъти в човешко тяло. Това е акт на ученичеството и път на Завета Господен. Да продължа разговора си с Учителя. Той ми каза, че за мен е сигурен, че ще издържа. „Но за Савка", продължи Учителят „е съмнително дали ще го издържи". И наистина тя почина, замина си от този свят пет-шест месеца след заминаването на Учителя. Той си я прибра да не направи по-големи грешки. Според мен тя не си издържа изпита. Върху нея се изсипа голяма благодат от Учителя, но тя не бе готова да я поеме. Затова Учителят веднъж ми каза: „Савка е най-нещастният човек на Балканският полуостров". А тя беше най-близко до него, но не можа да се възползва понеже не беше готова вътрешно за това изливане на благодат от Божествения Дух, затова беше според Учителя „най-нещастната на Балканския полуостров". Ако можеше да се възползува щеше да бъде ангел небесен. В това съм сигурна, че това щеше да стане ако беше готова. Вода гази - жаден ходи. Тук има голяма истина и голяма трагедия в тази пословица. Само онзи, който я преживее може да я оцени. Но само след като я преживее и остане жив духом. Веднъж Учителят ми каза: „Ако на теб дам едно, на Паша ще дам три, а на Савка ще дам десет". Ето така Учителят работеше с нас и така се изливаше този благодат в такова съотношение върху нас. Та най-много получаваше по Божий благодат Савка. Но опасността за духовния път е голяма. Защо ли? Школата е скрита и човек не може да я разбере. Това е тесния път за Христа, за Школата на Христа. Тази Школа е реално изявление на проблемите в живота. А онзи човек, който влезе в нея ще го поставят тъй естествено вътре в себе си да разрешава задачите в живота си. Тъй че Школата на Бялото Братство не е отвън, а вътре в човека. Тъй че Школата на Бялото Братство е горе в Невидимия свят. Тя е горе в съзнанието на човека. Горе, където има в свръхсъзнанието на човека - човешка душа и човешки дух, там могат те да се срещнат и да получат Завета Господен от Божествения Дух и след това този завет човешкия дух и човешката душа да го свалят' вътре в човека и от този момент започва неговият път като ученик и влизането му във вътрешната Школа на Бялото Братство. Ученикът в тази Школа се обучава единствено чрез Словото на Учителя, което е Слово на Бога. Ето сега един пример. Имаше един брат - Велко Петрушев, който навремето по времето на Европейската война е бил моряк в българската флота. През септември 1916 г. България влезна във война с Румъния и от ноември започнаха епичните боеве в завоя на Черна. Трета армия в Добруджа напредваше с победоносен ход и развяваше българските знамена на новоосвободените български земи. Велко Петрушев по онова време е вече се е запознал с Учението на Учителя, става вегетарианец, но в онези години военни за вегетарианци беше много трудно - ядяха само чай и сух хляб. Той е чувал само за Учителя, чел е нещо от него, но изобщо не бил се срещал с него. По онова време руски самолети са дошли да бомбардират Варна поради това, че България беше във война с Русия, а и затова, че българската конница посече в Добруджа цяла казашка дивизия - кавалерия. По това време войниците са ги накарали да копаят окопи, но той нали бил гладен едвам се движел. Започнал да се моли на Учителя за помощ и съдействие. На следващия ден идва фелдфебела, който се наричал Байданов и като ги видял, че той и неговият приятел не могли да копаят и не могли да държат копач и лопата взима, че ги изпраща на някаква по-лека работа. Така той вече имал първата опитност, че получава отговор на своята молитва. Ето вече е било решено тяхната рота да замине на фронта и да се бие срещу румънци и руснаци. Той отново започва да се моли на Учителя за помощ. Моли се на Учителя, но нито го познава, нито го знае, нито го е виждал, а само е чувал за него и чел е нещо от него. На следващия ден идва при тях един моряк и им нарежда да се явят в щаба на ротата. Най-интересното е, че вместо да ги изпратят на фронта го изпращат в арсенала, там където се съхраняват хранителните продукти на войската. Там имал възможност да си похапне, да се охрани и да възстанови силите си. Там в този арсенал той прекарва цялата война. Свършва войната, накрая той отива при Учителя, за да благодари. Учителят го посреща, оглежда го, усмихва се и казва: „Братът се е охранил и е вече като охранен породист жребец". Велко Петрушев се усмихва, поклаща глава и казва: „Нахраних се добре, угоих се добре, но накрая реших да дойда и да ви благодаря за всичко, което сторихте за мен". Учителят протегнал ръка, взел една книжка отпечатана с негови беседи, на която пишело „Сила и живот", подал му я и казал: „Вземи, това е от мен. Прочети и знай, че първо предхожда духовната храна, а след това след нея идва и физическата храна. Първо е молбата към Бога, а след това идва Силата Господна, която възстановява правдата". Брат Велко взима книгата, чете, чете и вижда, че духовната връзката с Учителя предхожда онази външната среща с него. Първом е Словото, а след това идат обещанията и деянията Господни. Аз съм на разговор пред Учителя. „На физическият свят Любовта не може да се прояви, тя се проявява в Духовния свят. Тука може да се прояви само микроскопичната любов. Пример, може да ти направя едно добро и да си замина нататък. В сегашните къщи както са направени можеш ли да пуснеш водата от чешмата та постоянно да тече в стаята? Какво ще стане със стаята? Всичко ще се потопи. Значи на физическото поле Любовта не може да е непреривна, тя ще има прекъсване. То прекъсването зависи от човешкото съзнание - ако то е будно няма прекъсване между физически свят и Невидимия свят, но днес човек още няма будност в съзнанието си. От Невидимият мир съществата, които помагат не искат да ги знаят, защото те са интелигентни и ценят свободата на всекиго. Някое същество дойде, подхвърли ти някоя окуражителна мисъл и пак се скрие, за да не изопачиш идеята с някой образ. Те искат да те научат да проходиш. Изправят те, ти паднеш, а те дойдат пак те дигнат. Таман речеш да пристъпиш и пак паднеш. Те пак те дигнат докато най-сетне се научиш да ходиш. Докато пада малкото дете все плаче, но като проходи, ободри се и се зарадва, добие самоувереност. Човек без помощта на Невидимия свят не може да живее на земята."

125. ВЪТРЕШНАТА СВЕТЛИНА У УЧЕНИКА Е ДУХОВНАТА СВЕТЛИНА ЗА ПЪТЯ МУ И така Марийка, т.е. моята особена персона бе поставена там на оназ.-скамейка на ул. „Опълченска" 66 десет дни под ред от сутрин до вечер на някакъв изпит, който не можах да разбера за какво е и за какво става дума. През ума и през главата ми не преминаваше никаква определена мисъл, за която да се хвана и да разбера смисъла на всичко това, което се върти около мен и се случва с мен. На десетия ден аз изпаднах в особено размишление което ме озадачи. През деветте дена нищо в главата не ми се мяркаше, нито мисъл, нито нещо друго. Седя като истукана, опитвам се да мисля, но без резултат. Човек може да се опитва да мисли, но трябва да дойде някаква мисъл от някъде, да я хване, да я задържи, да я разпознае и да я разчете. А при мен нито идваше мисъл, нито можех да извлека от някъде някаква мисъл. От нищо може ли да излезе нещо. Не може. През мозъка ми и през ума ми не преминаваше никаква мисъл през тези девет дни. Това трябва да подчертая и да бъде много ясно. Навярно знаете, че според Учителя човек не създава мисълта, а тя съществува в един свят където ако се добере и влезне в този умствен свят и ако има вътрешна скала на своето вътрешно радио може да се насочи на някоя вълна и да приеме някоя мисъл от съответното поле. Но при мен лампите на радиото в мен светеха, но нито приемах някаква мисъл, нито предавах. Та на десетия ден изпаднах в особено размишление, което ме озадачи и което ме изненада. Аз бях започнала да размишлявам един много сериозен въпрос. Бях потънала в размисъл - това е израз, но за мен означаваше нещо друго, бях се добрала до един важен въпрос, бях хванала в мисълта си една светла нишка и започнах да я намотавам на кълбо в себе си и с постоянство и полека-лека зачетох по нея мисълта, която носеше. Четях я в себе си, размишлявах по нея и така бях потънала в размисъл и нищо друго в момента не ме интересуваше и не обръщах внимание какво става около мен. Така в периферията на моето външно зрение видях, че Учителят правеше нещо на двора и изобщо не ме поглеждаше и че около него имаше двама-трима приятели, с които разговаряше. Но това някак си беше вън от мен. А аз намотавах това вътрешно кълбо и светлите нишки се навиваха, нижеха се думи и слова, четях ги, приемах ги вътрешно и размишлявах върху тях. Накрая дохождам до една съществена мисъл. Една много важна и съществена мисъл в себе си. И спрях да я разглеждам и размишлявам върху нея. Изведнъж както Учителят беше в двора и работеше си там нещо и както не ми обръщаше внимание цели девет дни, както и сега до този момент, изведнъж се изправи, изхвръкна като птица от това положение там и като стрела се насочи към мене. Това беше моето вътрешно усещане и възприятие, а той бързешком пристигна при мен и по най-бърз начин направи двайсетина крачки към мен и продължи с думи мисълта, до която аз бях се спряла и която беше в мене. Учителят с няколко думи на точен български език разви мисълта окончателно като говореше на половин метър от мене. Аз седях на пейката с ръце от пред положени на колената и на роклята си. Докато се усетя той бързо и точно доразви мисълта, обясни ми я, разви я и си отиде така бързо както беше дошъл. Аз останах сама на пейката. Стоях още известно време, за да запечатам в ума си онова, до което бях стигнала сама и онова, което Учителят ми каза и като видях, че то вътре в мене се съедини не само като определена мисъл, а като разрешение на този важен въпрос. Така разбрах, че съм приключила с тази задача. Нещо в мене ми подсказа, че мога да си отида. Станах, отидох при него, без да продумам нещо целунах му ръка. Той нищо повече не каза и повече не ме покани за следващите дни. Аз се поклоних и си отидох у дома. У дома усетих, че нещо много важно съм свършила и приключила, но какво беше не можах да определя и да си отговоря. Това беше някакво друго познание от друг обсег, за който ние нямахме органи в човешкото си тяло за възприятия и органи да го изразим. Тук разбрах, че сме толкова несъвършени, че сме толкова малки в сравнение на това огромно знание от Словото, което идваше от Учителя и от Духът му. Тук видях несъвършенството си като човек и като ученичка. Та каква ученичка можех да бъда аз, та ученикът има винаги контакт с Учителя си и винаги слуша неговият вътрешен говор. А ето аз цели десет дни стоях по цял ден от сутрин до вечер и накрая Учителят дойде и ми го каза ей така, изговори го с езика си и с устата си онова, което трябваше да го чуя аз чрез вътрешния говор между ученика и Учителя. Това щеше да стане ако бях ученик. Да, ама ние не бяхме ученици, нямахме още връзката между себе си и говора на Учителя, т.е. връзката с разумното Слово, което идваше от Духа. Ето това го нямахме, бяхме несъвършени и затова още не бяхме ученици. През нощта сънувам у дома си един сън. Сънувам, че Учителят се е изправил на едно място. По-долу в далечината бяха сложени маси и там бяха седнали стенографите. Това бяха Савка Керемидчиева и Елена Андреева, седнали на столовете, а на масите пред тях бели листове и моливи да стенографират, но седят и гледат какво става с едно неразбиране. И всичко, което се случва, което говори Учителя минава покрай тях като транзит без да остане в тях нищо, нито пък да се запишат думите на Учителя на белите им листове. А нещо Учителят говори, нещо става и нещо се извършва, но те са безучастни към всичко това. Учителят се обръща към мене и ме извиква. Аз се изправям пред него. Той ми задава някакъв важен въпрос, много важен, който не помня, и трябва да отговаря. Отговарям на въпроса. Като отговарям на въпроса една прозрачна материя от устата ми излиза, светла, прозрачна, излиза от мен и се насочва към Учителя. Той ми зададе след това втори въпрос. Отговорих също. Отново тази прозрачна, светла материя излезна от устата ми и се разпростре, но с по-голяма пространство и обем. Така отговорих на деветте въпроса. На десетия въпрос, който Учителят ми зададе се образува едно голямо празно пространство между мен и Учителя. На този въпрос се запънах малко, Учителят ме погледна и каза: „Ха..." да не би да не отговоря. Обикновено той казваше наяве към някой, който се запъне да отговори: „Ха, кажи де". Аз много пъти съм наблюдавала това и онзи, който е пред него запъва се, запъва се, накрая му се проясни нещо и го изкаже. Но тук на съня ми той каза „Ха..." и направи жест да продължа да не се запъна да не би да не отговоря. И аз отговорих и от мен се образува една голяма пространствена материя от светло естество и запълни цялото празно пространство между мен и Учителя, които съществуваше преди това. Учителят ме прегърна и целуна по челото и ми каза: „Моето дете". Това беше отговора на тези десет дни, които ходех непрекъснато. Този отговори ми го дадоха на сън, т.е. в друго състояние на съзнанието ми. Може би там бях по-будна отколкото долу на земята през деня и наяве. Та имах десет задачи, имах десет изпита докато станах духовно дете на Учителя. Когато се свърши моят изпит на съня ми Учителят се обърна към Савка и каза: „Я прочети какво си записала, стенографке". Пред нея видях, че имаше едно листче и започна да го чете. Като го разчиташе и го зачете сбърка нещо и неправилно го прочете. Учителят каза: „Не е вярно". Тя започна да го чете отново, но го прочете както първият път. Първият път Учителят каза по-меко, но вторият път с по-строг тон: „Не е вярно". Тя го четеше както първият път. Учителят се разсърди. Савка се изправи и по лицето й се изписа една голяма изненада. Тогава стана Елена Андреева, другата стенографка и взе листчето на Савка да й помогне тя да го разчете. Чете до половината и повече не можа да прочете и спря до там. После аз си тръгнах да си отивам и след това се събудих от сън. Така на сън ми се даде, че имам десет задачи като ученик за разрешаване. Та и наяве преди това, а и на сън Учителят те вика, стоиш пред него и не знаеш какво става. Трудно е човек да разбере същността на задачите, които има да разреши, защото те са от друго естество, намират се в друг свят и затова е необходимо подходяща вътрешна светлина, така че ума да се освети, а духа да задвижи тяхното разрешаване, а душата да участва в този процес. Умът да освети, духът да задвижи и душата да запечати и съхрани. Велико е това претворяване на човека в ученик. Труден е пътят на ученика, но и славен. Имаше един българин, младеж, който следваше в Прага. През лятото се връща в България на гости по време на своята ваканция и понеже неговата рождена сестра е от Братството тя го завежда на Изгрева. Този брат се казваше Руси Николов и точно по това време в 1927 година се строеше салона на Изгрева. Сестрата представя рождения си брат на Учителя и той продължил разговора с него повече отколкото е необходимо. По едно време му казал: "Тука има майстори, които строят, а ти ще стоиш тука и ще наблюдаваш дали майсторите добре си вършат работата. А пък аз също ще ти помагам". А студента Руси дето следва в Прага е имал язва на стомаха и често е страдал от нея и трудно се е хранел. По тази причина рождената му сестра го завежда при Учителя да се срещне с него и да получи съвет как да си излекува язвата. Учителят не му дава съвет, а му казва, че му е намерил работа да бъде надзирател на майсторите, но такъв че само да наблюдава без да им прави забележка. Непрекъснато в разстояние на няколко дни той е на Изгрева и там пренощува в една от палатките. А Учителят по време на строежа е непрекъснато е между майсторите и дава някои съвети. След една седмица постройката е вече готова, слагат се керемидите на покрива, боядисва се от вътре и ето идват съборните дни. Учителят му казал: „Ще останеш и за събора". През време на събора Учителят чете беседи в новопостроения салон. След това има тържествен братски обяд. Учителят поканва студента да седне при него и да се хранят заедно на масата. Обикновено се поднася обща вегетарианска гозба сготвена в големи казани. Поднася се чиния на Учителя както и на студента, а той казал: „Учителю, не смея да ям такава храна, защото имам язва и ме боли стомаха от нея". Учителят го погледнал, усмихнал се и казал: „Ние нали построихме салона, нали сложихме покрива и керемидите, нали белосахме салона, ти нали също участваше тук? Как така, та ние ремонтирахме и измазахме и твоят стомах. Яж спокойно". Той, студента изгладнял от недояждане лека-полека с известен страх вкусвал от яденето. Усетил, че стомаха го възприема и изял чинията с поднесената гозба. Нямал никакви болки, следващия ден опитал друга гозба и накрая идва и се сбогува с Учителя. На отиване Учителят се усмихнал и казал: „Е, ти си един от свидетелите да види и да чуе и да разбере, че когато човек и други като него строят къща за Господа, то Господ пък строи къща за самите тях". Студентът заминава за Прага и десетилетия след това той не боледуваше от язва, защото Господ бе построил дома му по законите Господни. Аз съм пред Учителя на разговор. „Казваш, че загубваш Бога. Не знаеш как да го схванеш и де го схванеш. Представи си, че си една малка пеперудка, която лети от цвете на цвете и се пита де е земята. Тя, пеперудката цялата земята не може да види, но цветовете, които са под нея ги вижда много добре. Нали от там смуче нектар. Доброто желание, което ти е дошло да се примириш с Учителя си е от Бога. Мисълта, която ти е дошла е от Бога. Във всичко се проявява Бог. Всяко нещо е Божествено. И изкълчената мисъл и тя е излезла от Бога, но дохожда при теб такава, защото се пречупва през много други съзнания и те я променят. Отношенията на двама души, които се обичат са немислими без Бога. За да има хармония помежду им трябва да се движат между две успоредни, на които перпендикуляра е неизменен. Когато у теб се проявяват две противоположни състояния, третото, което ги хармонира е Бог. И Христос казва: „Дето са двамата в Мое име, там Съм и Аз". Отношенията са невъзможни без Бога."

124. БОЖЕСТВЕНИЯТ ОГЪН Споменах не еднократно, че в Школата на Учителя имаше външни методи, които бяха предназначени за онези, които посещаваха Школата и сяха в Младежкия окултен клас както и онези, които бяха в Общия окултен клас. Те всички носеха името ученици. Вие сега вече разбирате, че думата ученик има съвсем друго значение и че едва ли в Школата на Учителя да е имало един ученик в онзи смисъл, който го разбираше Учителя и смисъла, който влагаше в това име. Спомням си, че в един разговор с него с голямо огорчение пред група приятели каза: „Ако имах десет истински ученика бих преобърнал Света". Ние се свихме, сгушихме се от такова определение, защото беше казано с такъв тон, който изключваше възможността онези, които бяха около него и го слушаха да попаднат в тази десетки. След като ни изгледа помълча и каза с огорчение: „Е, ех, ако имах само един ученик щях да разора света на угар, след това да го изора втори път и да посадя в него семената на Словото Божие" и замълча. Настъпи мълчание, което се предаде и на нас и навлезнахме в един свят на безпределна тишина и необятна Вселена, където преобладаваше необятността и безпределността. Усетихме наяве какво означава безпределност на времето и необятност на пространството, всичко това се включваше в атрибутите на Божествения Дух, който бе тук в тялото му както тук бе и Христовия Дух, Който се изявяваше като Миров Учител, Защото само Божествения Дух може да бъде Учител, когато се изяви като Принцип, на Силите, които определят времето и Силите, които очертават пространството, в които се проявява Духа. Ние се бяхме сгушили от начало и не се чувствувахме ученици и като че ли бяхме вън от времето и пространството, в което оперираше Духа на Учителя. Но постепенно това състояние се пренесе върху нас, то заработи у нас и се включихме и ние и по време, и по пространство и се озовахме и се видяхме, че бяхме някаква една милионна част от мига на това проявление. И тогава разбрахме, че не сме и не можехме да бъде ученици в онзи смисъл, в който разглеждаше нещата Учителя. Не се обезхрабрихме, но в нас се вля един подтик за работа върху себе си. Излезнахме от тази опитност не обезсърчени, а напротив, с един подтик. После това изказване на Учителя се преразказваше и препредаваше, но онези, които го преразказваха искаха да покажат, че онези, които смятаха, че са нещо на Изгрева, че изобщо не са ученици в никакъв случай. И това имаше повече като упрек и ирония както и една категоричност, че тук на Изгрева няма ученици. Има Учител, но няма ученици. Да, може би беше така. Но онези, които слушаха бяха там и изживяха безпределността на пространството и изживяха вечността на времето и имаха съвсем друго становище и разбиране за ученичеството и тези упреци вече не се отнасяха за нас. Но че нямаше ученици на Изгрева в това също съм сигурна и строго определена. Имаше малцина, които желаеха да учат, а това не беше малко, защото Учителят го приемаше като голямо постижение за нас. Един интересен случай от живота ни на Рила на седемте рилски езера. Братството се е разположило по склоновете на второто езеро, палатките са опънати и братския живот тече по начина, по който години наред е текъл. Учителят седи на стол пред палатката си и около него няколко сестри. По едно време Учителят става от стола, лицето му е много сериозно и тръгва полека надолу от стъпалата, които водеха от неговата палатка към второто езеро. Тръгвайки той се обърнал с поглед към сестрите, говорещ, че те трябва да не го следват. Като слязал долу, седнал на един голям камък до второто езеро, така че до него е имало място, където може да седне и някой друг когото Учителят би поканил да седне до него. По това време от горе сестрите са застанали и втренчено гледат към езерото и наблюдават и чакат да се случи нещо. Ето от долу излиза от първото езеро и полека приближава една жена. Тя минава през моста, после полека се запътва между камъните и тръгва към него. Тя се доближава до него, сяда на камъка и казала: „И аз да ми се отвори време и място та да седна един път до вас. Да знаете колко дълго време се молих на Господа да ми се даде такъв случай, че да отида при Него, та да му благодаря за доброто, което винаги ми прави". Учителят седи, слуша сериозен и пита: „Сестрата къде се е запътила?" „Ами отивам за Рилския манастир, за да запаля една свещ там в олтара на църквата, защото в последно време всички молитви, които отправям към Господа се приемат от Него и аз все получавам помощ, та за помощта рекох да запаля една свещ на Господа". Учителят седи и казва: „Е, рекох, ти вече запали тази свещ". Жената се обръща към него, поглежда го, очите й се отварят, тя вижда Учителят целият в светлина като слънце, пада на колене пред него и извиква: „Господ мой и Бог мой" и започва да целува ръце. Учителят я изчакал и след малко казал: „Не знаеш ли какво е казано, че на мен целуваш ръце? Бог е Дух и тия които Му се кланят в Дух и Истина да Му се кланят". Жената става, сълзи текат от очите й, благодари и леко с благоговение се отдръпва в страни, Учителят става от местото си, приближава се към една сестра и казва: „Рекох, почерпете жената с чай и я нагостете, защото дълъг път я чака". Сестрата я подканя, донася чай, сладкиши, започва се разговор и жената дето е тръгнала на поклонение пред Господа разправя целият проведен разговор с Учителя. А пък онази сестра дето поднесе чая и бисквитите беше моя милост. Та пътищата на хората и на човеците са различни. Ето защо Учителят веднъж ми каза: „Тебе насила ще те вкараме в Царството Божие". Аз стоях зашеметена: „Защо, Учителю". „Защото така искам" беше неговият отговор. И не разбрах защо. И не можах да разбера нищо от това негово изказване. Съвсем нищо. Не се срамувам. Но изчаквах да разбера какво означаваше всичко това и как ще се прояви наяве това изказване на Учителя. Знаех от опит, че всяко негово изказване е строго определено по време и пространство, но за кое време се отнасяше и за къде - не се знаеше. Трябваше да се чака и да се наблюдава. Ето изминаха тридесет години от заминаването на Учителя от този свят. Сега аз го преживявам вътрешно вкарването на сила в Царството Божие. Това вкарване за мен е реално, но преминаването и вкарването на сила е преминаване през жив огън. През вътрешен огън, в който всичко изгаря, гори и в горенето аз се чистих, то е болезнено, защото се преминава през страдания и чрез мъчнотии. Страданието обхвана чувствения свят, а мъчнотиите - умствения свят. Едното дава храна за душата, а другото укрепва духа. Но за вас това са думи, а за мен не са думи, а жив огън, който гори непрекъснато, ден и нощ, години наред. Тук разбрах какво значи, че Словото на Бога е огън, който пояжда и че нашият огън на Словото е огън, който пояжда. Затова влизането насила в Царството Божие е минаването през огън - страдание и мъчнотии. Чак когато човек влезе в този път ще разбере защо Божият огън е една необходимост за човека - да се изчисти от вътре, да се прочисти, да се избели от вътре и да стане бял с избелени одежди от светлина. Но аз като минавам през този огън не съм се избелила, да не смятате, че съм приключила със своят път? Напротив, сега го почвам, в началото съм щом се запали огнището на огъня в мен - гори, гори и ден и нощ огън, който не тлее, а гори и изгаря. И много трудно, и много усилия и колко мъки и сила ти е необходима, за да превъзмогнеш всичко това и да се справиш със задачата си, с основната си задача, за която си дошла на земята, за да я разрешиш. Имах такава опитност на ул. „Опълченска" 66. Учителят ме извиква десет дни под ред. Извиква ме, аз пристигам, представям се на някоя от сестрите, която трябва да предаде на Учителя за моето пристигане, но той не ме приема. Предава, че има работа в момента. През това време влизат и излизат при него приятели, той се занимава с много неща, но мен не ме приема, за мене няма определено време, няма час и няма обстоятелства, които да ме срещнат с Учителя, т.е. няма условия нито в него, нито в мен, нито условия наоколо. И понеже неговите условия са винаги определени от Духа, а Духът Божий е тук, но той не може да се прояви чрез него в мен, защото аз вътре в себе си нямам условия, в мене нещо не е готово и затова не мога да се срещна с Учителя. А Учителят е тук пред мене на пет-десет метра, среща се, разговаря с този, с онзи, движи се около мен, а аз седя на пейката и чакам. Минават, заминавам покрай мен приятели, спират се, поприказват с мен, свършват си работата, за която са дошли при Учителя и си тръгват. Те знаят за какво са дошли при Учителя. Ами аз за какво съм дошла? Аз не зная. Аз чакам Учителя да ме приеме. Чакам до обяд. Дойде обед - Учителят не ме приема. Аз отивам при него и му казвам: „Учителю, аз ще си отида". Той ме погледне безучастно и каже съвсем безразлично: „Рекох, елате по обед". Отида по обед, седнем долу в трапезарията, около Учителят има хора, обядват, приказват това-онова и той е любезен с всички. Свърши обеда, станат, разотидат се, а аз чакам отвън в двора до седемнадесет часа. Учителят не ме приема. Накрая отида да му целуна ръка. Той е безразличен към мене. „Елате утре." „Сутринта ли?" „Сутринта." На другия ден сутринта съм там и отново чакам. Повтаря се съвсем същото от предния ден - той не ме приема. Така цели дни се повтаря едно и също без никаква разлика. Всички виждах, че Учителят не ме приема за радост на някои, които ги виждам, че сияят и се радват, че аз съм отхвърлена от Учителя, а пък други ме гледат със съчувствие, а пък трети с безразличие минават покрай мен. Но онези, които са се пекли на този огън знаят, че аз сега съм сложена на изпит, че ме пекат от вътре, че ме пекат от вън и че Учителят иска накрая да изкара нещо от мен. Нали грънчаря взима глината и на своето колело дава формата на някой глинен съд, после го пече на слънце, че после го боядисва, че после го пече в пещта да се изпече и накрая го гланцира и отново го пече. Така се пекат грънците и Учителят често е давал този пример, че ученика също минава през тези етапи. А сега какво ли правеше Учителя с мен не знаех, но усещах, че ме печеха и от вътре и от вън, а какво щеше да излезе, не знаех. Аз бях сложена в пещта и трябваше да мине времето и да ме извадят от пещта. Печеха ме, изпичаха ме, но не знаех кога ще ме извадят от там. И чак на десетия ден бях извадена от тази пещ, грънчаря ме извади, аз лъщях на слънцето и накрая Учителят ме прие на разговор. Та Божественият огън е огън, който от вътре човека гори и непрекъснато изгаря. Той е вечен, жив огън. Чрез него човек придобива чистотата си, само чрез чистота човек може да се добере до вътрешната духовна светлина на живота. Аз съм на разговор пред Учителя. „Като постоянствуваш ще подобриш кармата си." „Учителю, ще дойдат ли за мене по-добри условия?" „Ще дойдат." „Скоро ли?" „Скоро скоро. До китката кожата на ръката ти е променена. Това показва, че умствено и астрално си се подобрила. До лакътя кожата ти е груба - физически още си груба. Там трябва да работиш. Животинското с това се характеризира, че то мисли само за ядене. Някога ти си била много груба: била си слугините и им си се карала." „Учителю, аз вече груба няма да бъда." „То човек и много мек не трябва да бъде. Кога един Учител обича ученика си? Когато като посети градината на ученика види, че той в негово отсъствие е разкопал лехите прекопал зеленчуците, полял лука, премел с метлата къщата си, всичко турнал на ред. Тогава Учителят ще каже: „Този ученик е работил". И всякога когато мине ще каже: „Аз трябва да се отбия при този ученик". И ще се отбие Ще му дойде на гости. Божествения Дух идва периодически и посещава човешката душа, която човек е приготвил и предоставил да разцъфне и да очаква своят Възлюбен - Божествения Дух."

123. ПЪТЯТ НА УЧЕНИКА Е СТРЪМЕН И СДАВЕН В Школата на Учителя, в която бе целият човешки свят събран на едно място на земята имаше различни и всевъзможни положения. Не минаваше час да не се задвижи нещо и да не бъде за поука и урок някому. Тук учехме азбуката на окултните закони. Всеки учеше от там до където бе стигнал от по-рано и сега, идвайки тук на Изгрева продължаваше своят път. Та пътят на ученика е стръмен път и славен, това е една формула на Учителя, но да го издържиш този път е съвсем друго нещо. Че е стръмен е разбираемото пък че е славен, защо да е славен? А славен иде от думата слава, че този път е придружен със „слава", а това е думата, която означава светлина, онази вътрешна духовна светлина, която се намира в Божествения свят. Та пътят на ученика е славен и е придружен от вътрешната светлина в ума му. От Виделината в Духовния свят, който се нарича свят на Мъдростта и която прониква нагоре, навсякъде и отива в светлината на Божествения свят, който се нарича Слава. Та да просветне съзнанието на ученика необходимо е да влезне Светлина в ума му, след това Виделина в душата му и най-накрая Слава Е духа му. Ето това е пътят на ученика през тези три свята - на Любовта, който е свят на Светлината, свят на Мъдростта, който е свят на Виделината и светът на Славата, който е свят на Истината. Когато влезнах в Братството всички говореха за Бога, а само се оглеждам насам и натам и се питам къде ли съм попаднала, дали не съм в Рая. А аз се движа по земята и си казвам: „Боже, аз ли съм най-последната, дори името ти не мога да кажа тук на Изгрева". Но постепенно ми се отвориха очите и видях мотивите и действията на хората. А те бяха толкова многостранни тези мотиви, колкото бяха и хората на Изгрева и тогава разбрах, че не е важно да се говори само за Бога, а да се славослови Бога вътре в себе си, т.е. да живееш по Бога вътре в себе си в Чистота и Светлина. Само в онзи човек, който има безкористие можеш да имаш доверие, защото той се ръководи от идеи А идейния човек се движи към Бога. А човекът, който се движи към Бога има път, в който се включва и Светлината, и Виделината, и Славата, защото това са три етапа от онзи един и всеобщ път от човека към Бога. Имаше три сестри на Изгрева, които бяха добри приятелки, но непрекъснато искаха да дружат с мъже. Ама как така да дружат? По всички линии -духовни, сърдечни, да съжителствуват, да образуват връзки по всички начини-допустими и недопустими. Веднъж ме срещнаха на поляната и ме разположиха със своето благоразположение. Аз се бях разтопила пред тях от умиление и се разположих към тях от хубавите им приказки и щях да си изкажа майчиното мляко. Но в този момент Учителят мина покрай нас и ми изпрати един строг поглед. Аз изтръпнах и някакъв капак вътре в мене хлопна и затвори прозореца, през който надничах да видя света на тези три сестри Прибрах се. Усетих, че Учителят с погледа ми затвори нещо в мене и заприщи някакъв отвор, който се беше отворил към тях. След години разглеждах отношенията на тези сестри към мене и изобщо техния живот. Оказа се, че предупредителния поглед на Учителя беше точно навреме и на място. Добре че го послушах. Те наистина после се обърнаха срещу нас и воюваха срещу нас като врагове със всички възможни средства, които имаха, позволени и непозволени. Ето ви един пример за онези, които на думи славославяха Бога а живееха по съвсем човешки начин. Учителят веднъж каза: „На земята събитието е малко, но последиците в Духовния свят са големи и обратното - в Духовния свят събитие е голямо, а долу на земята събитието е малко". Това са неща от един свят на проекции, проекцията на земята е точка, но горе в зависимост от кой свят е тази величина то там тя е голяма. Затова трябва човек да внимава какво мисли в мис ловния си свят, какво чувства в чувствения си свят и какво върши долу на земята чрез своите постъпки. Човек на земята има два пътя: единият е чист, а другият е изкалян. „Разликата между тези два пътя е много малка", казваше Учителя. Затова ученикът трябва да има качество - различаване. А от вън тези два пътя могат да останат незабелязани, но ученикът трябва да различава. Веднъж аз трябваше да занеса един билет в полицейския участък да го заверявам, за да ми послужи за пропуск по онези полицейски години. Чудех се на кого да възложа тази работа, защото не бе уместно жена да се вре по разни полицейски участъци. Споделих с Учителя: „Ще възложиш на брат Боян Баев". Аз го погледнах недоверчиво, а той продължи: „Той ще ти свърши безкористно работата". Честните безкористни хора се брояха на пръсти на Изгрева. Когато преглеждах и разглеждах по молба на Учителя лицата от Младежкия окултен клас само две лица намирах, че са братя, а другите бяха мъже. За сестрите - там всички бяха жени - няма какво да се замазват нещата, бяха жени, наричайки себе си сестри. Учителят ме попита: „Кои признаваш за братя?" Аз отговорих: „Само двама - Боян Боев и Борис Николов". И така беше, само тези двамата имаха братски отношения към другите, а останалите бяха мъже и жени, но се назоваваха с имена: братя и сестри. А Братството и Сестринството бяха символи на идеи, които се намираха в Духовния свят. Братството бе символ на идеята за чистотата на човешкия дух, а Сестринството бе символ за чистотата на човешката душа. Последните години Учителят беше почнал да ходи всеки ден у дома, бяха времена на бомбардировките над града и онези от горе от Черната ложа търсеха чрез английските и американски самолети да бомбардират и Изгрева, включително и Учителя. Та Учителят често идваше у дома. Пристига веднъж Веса Несторова у дома, хваща вратата, отваря я и веднага се търкулна една чиния от лавицата и се разцепи на две. Сама се търкулна чинията. Казах си: „Това е знак, че не влиза в този дом с чисти намерения". На следващият ден Борис ми казва: „Да знаеш, че тази Веса налита и посяга върху мен като на мъж". Гледам аз Борис, но от вътре в него някой друг ми говореше това, може би в него бе влязъл същия онзи, който бе бутнал чинията, за да ме предупреди за неприятелското нашествие в моя дом. А пък Борис бе достатъчно медиумичен, за да ми създава други неприятности и бели с неговата медиумичност. За нея ще говорим по-късно. Виждах хора, които минаваха за духовни, които се кичеха с духовното, но искаха власт на земята. Тези неща се самоизключваха. Учителят казваше така за такива: „Който идва от високо той на земята е смирен, защото знае от къде идва, знае какво има там горе и какво има тук долу. И да направи връзка с Божествения свят трябва да бъде смирен. Ако смирението му е достатъчно голямо то ще потече от долу на горе, а от горе Божествената енергия ще потече към него. Такъв е закона. Имаше случаи Учителят даде на някой отличие, даде му външно видно място. Аз търся за кое качество го слага Учителя там на показното място и се чудех тогава. Но сега разбрах. А тогава не мога да разбера, а Учителят ми рече: „Аз рекох, пълните гърнета на пазаря не ги изнасям. Като изнасям празните гърнета и ако любопитен протегне с ръка и ги отвори да не може да намери нищо в тях". Значи аз оглеждам хора със самочувствие, важни, важни, надменни седят до него, а са празни гърнета. Беше опасно дори може и духовно да те ограби света като излезеш наяве затова човек трябва да стои на страна и да бъде прикрит. Така Учителят си криеше учениците и ония с големите възможности. Каза ми веднъж: „Дори когато лекувам някого то аз се крия, че това съм аз". Болният се чудеше после дали това е от Учителя или се е излекувал от само себе си или пък че е изял един кромид лук или ябълка, или круша, неща, които не рядко Учителя даваше на болните само и само да закрепи съзнанието им за нещо материално от физическия свят, за да може да повярват в нещо, защото чрез вярата те правеха връзка с Учителя и от там с Бога и по тази връзка на вярата трябваше да потече помощта, Божествената енергия от Бога чрез Учителя към нуждаещия се. Има човешки способности, които водят до катастрофа, от които духовния човек трябва да се освободи. По този повод Учителят каза: „Аз не смея да ви поверя окултни закони, защото ще ги употребите един срещу други и ще се унищожите". Има в човека една природа, която ще се бори дълго-дълго време. Трябва да се подчини на доброто, а не, че ние можем да я победим. Човек трябва да познава този свят. След като го опознаеш тогава да достигнеш до идеала, онзи висок идеал, който е в Словото на Учителя. Чак тогава ще имаш постижения, но дотогава човек ще пада и ще става, ще се цапа и ще се чисти. Това е път, не е шега работа. Учителят каза във връзка с този път: „Един човек, който е сгрешил и е поправил грешката си е по-ценен за Небето от един, който не е сгрешил. Защо ли? Защото има опитността, познава законите, познава знанието и може да върви към постижение". Един интересен случай. Имаше една сестра, казваше се Елена Цочева. Тя пък имаше някаква позната, на която й се бе разболяло детето, лекувано, но лекарите казали, че не могат да го излекуват и в най-скоро време то ще почине. Бащата на детето като близък на сестра Цочева, която често е говорела за Учителя решава да я помоли да съдействува за помощ от Учителя. От онова, което е слушал да Учителя той повярвал, че това е онзи Учител за когото Елена му говори. Казал й: „Аз зная, че само той може да ми помогне, но съобщи на Учителя за моята молба". Елена отива на Изгрева, съобщава на Учителя и той се съгласява да отиде да прегледа болното дете в един определен ден и час. Като отишъл там бащата се обърнал и му казал: „Аз зная, че вие сте онзи, който може да ми помогне и да спаси детето. Вие сте Учителя и Бог едновременно на едно и също място". Учителят му казал: „Да бъде по вярата ти". След това той им казал, че онова, което те видят от него не трябва да разказват на никого и помолил близките да излезнат от стаята, където лежало полумъртвото дете. При детето застанал само Учителя със сестра Цочева. Учителят наредил да донесат в една чаша вода и една чиста кърпа. След това започнал да намокря кърпата и да я поставя на лицето на детето, след което помолил и сестра Елена да излезе от стаята и той останал сам с детето. Какво е правил там Учителя с детето, никой не знае. След минути Учителят излиза от стаята и казал на родителите, че то вече полека-полека ще се оправи. Той дал наставления с какво да го хранят и след една седмица то оздравяло. Така че се осъществило онова чудо, за което понякога ни се иска да стане винаги и по всяко време, но за да се осъществи трябва човек да се доближи и да се добере до закона, който управлява чудесата, а това е законът на вярата. Учителят лекуваше онези, които имаха вяра и вярата в тях съществуваше като една незрима, но яка връзка понякога тънка като конец, друг път като връв, трети път като въже, която връзка съединяваше човека с човешката душа и от там с Бога. Много пъти имаше и комични положения в Школата. Спомням си Методи Константинов се върна от Полша и донесе докторат и вървеше важно-важно по Изгрева и се перчеше със своят докторат. Имах усещането, че се движи като петел между кокошки. Гледам го, наблюдавам го и казвам на Учителя: „Учителю, наш Методи според мен се е оцапал духовно и астрално с жени в Полша". Учителят го поглежда, усмихва се и добавя: „Ами да, оцапал се е нашият хубавец. Породист жребец няма що". И с жест и с ръка махна на страна. После допълни: „Когато едно дете влезне в локвата и се оцапа майката му го натиска да го измие в легена или в коритото, а то плаче, пищи, но въпреки всичко това тя го измива. Ние с него също ще направим - ще го измием и ще го пуснем чак тогава да се разхожда между нас". Е, наистина от следващия ден около Методи се развихриха такива събития, които образно казано приличаха на чистене от вътре и от вън - Започна да минава страдание след страдание. Та това бяха методи на чистене на учениците, вървейки по своят път на земята. А този път бе стръмен и труден едновременно, а дали бе славен този път то зависеше как и по какъв начин ученикът разполагаше с вътрешната Виделина на живота в себе си. Аз съм на разговор пред Учителя. „По-рано хората са служели на Бога с жертва. Това е Моисеевия закон. Сега да се посветиш на Бога се разбира да му служиш от Любов и каквото дадеш да не искаш заплата. Кога един човек иска да му върнеш парите, които ти е дал? Когато не те обича. Силата, която е вложена в теб може да се употреби за извършване на нещо добро. Трябва да се освободиш от всички дребнави и ограничаващи идеи. Например дребнав е стремежът към богатство. Ти трябва да любиш Бога и да си готова да умреш за Него. Като умреш ще оживееш. И да умреш пак при него ще отидеш, какво има да се страхуваш? Бог всекиго обича по неговият начин. Тъй както обичам теб никого не мога да обичам. Това, което съм дал на теб, на никого не мога да го дам. Но след като съм дал на теб ако има излишно него на другиго не мога ли да го дам? Имам право да го Дам. После трябва да знаеш, че никой не може да ти забрани да се грееш на слънцето. Ако от едно място те изпъдят ти ще отидеш на друго място и пак ще се грееш. Никой не може да ти наруши връзката, която имаш с Бога. Връзката на човешката душа с Бога е неръкотворна и недосегаема от скверни ръце."

122. ЧОВЕШКАТА ОБИЧ И БОЖИЯТА ЛЮБОВ Най-труден бе въпросът, който имахме да разрешаваме с брака в различните му видоизменения и форми на общуване между някои братя и сестри. Имаше и се създаваха връзки, които Учителя не одобряваше. Имаше такива, на които той си даваше съгласието, но всеки случай беше отделен за себе си и не се подвеждаше под общ знаменател и да се обобщава с някакви думи и да важи за всички. Отидох веднъж и го питам за връзката между братя и сестри. Той каза: „Не е грешка да пипнеш един човек, но важно е за какво го пипаш, с каква цел и с какво чувство". Ако искаш да му помогнеш да го извадиш от някъде където е паднал тогава това пипане има смисъл. Ако подадеш ръка да го извадиш на прав път - има смисъл, но ако го заведеш по криви пътища - няма смисъл. И с какво чувство го пипаш. Има ли вътре в себе си чистотата, за да се доближиш до едно същество и до една душа. Ето това е важното". Имаше на Изгрева една сестра - Райна Калпакчиева. Имаше и един морски офицер, който след едно корабокрушение кораба му засяда часове в северните морски води, едвам се спасява от ледената вода, връща се в България и заболява. Не е могъл да стане и да се движи. Случва се така, че той е познат на Райна и тя се захваща да му помага и да изпълнява онези съвети, които месеци наред Учителя е давал, а те са включвали и сложни процедури с лечение с природни методи. Лечението продължило месеци, накрая той стъпил на крака, изправил се и отишъл да благодари на Учителя, Учителят му: „Е, извадихме от дъното потъналия кораб и го ремонтирахме, сега може да плава, но в тихи води". А сестра Райна запитва: „Учителю, мога ли да се оженя за Найден?" „Ами разбира се, сестра, този кораб е вече ваш и вие сте на него капитан." Ето човешката саможертва, когато се прелее в човешка обич, то тя рано или късно ще се доближи до Божията Любов, защото там е първоизвора. След години заболяването му дава отражение и той заболява от бъбреци. Отиват при Учителя и питат дали могат да отидат в Германия за лечение. Той им казал: „Може. Е, на есен ще има окапали листа от дърветата". Наистина той постъпил в болницата, лекували го германските лекари, но му предложили операция и му извадили единия бъбрек и то през есента. И наистина той останал с един бъбрек и се сбъднали думите на Учителя, че през есента ще има паднали листа. В стаята му на масичката непрекъснато е стоял портрета на Учителя. Лекуващият лекар му казал: "Значи и твоя светия ти помага, защото аз също го сънувах". Докато той лежи и е в болницата Райна снове насам и натам, а това са военни години. Преди да замине за Германия Учителят веднъж на Изгрева й казал: Комунистите имат право. Правото е на тяхна страна. Те са на правата страна". Като отишла там тя без да иска вижда руски пленници жени, които ги прекарвали под строй. Тя се приближавала и пъхала в ръцете им по някой комат хляб. Така че това е била помощта на Учителя чрез нея към пленените рускини. А още по-рано нейният баща заминал за фронта през Европейската война, отива при Учителя да си вземе сбогом и той му казва да вземе едно евангелие и да си го сложи в джоба от лявата страна на войнишката куртка. Той послушал. На фронта един куршум го улучва точно от ляво върху сърцето, но се удря в евангелието и не прониква по-навътре. Само пробитото евангелие от куршума и дупката са напомняли на брата за онзи, който го е спасил от явна смърт. Така че както бащата, така и дъщерята бяха се докоснали до Божието благословение. Божието благословение не се изсипва току-така. Преди него предхожда човешката саможертва в името на един идеал. Веднъж Учителя ми каза: „Аз още не мога да оправя обърканите понятия на Савка за чистотата". Тя търсеше всички форми и кодекси и то все на вън да бъдат външни, да бъдат изискани и изнесени пред погледа на всички и да са опънати по конец в редица. Може би това бе останало у нея от майка й, която бе немкиня. Учителят искаше една свободна мисъл при учениците. Човек трябва да разглежда същината им, а да не се скачва и да се съединява с външните форми. Това е много трудно за схващане, защото външната форма е необходима понякога, за да закрепи човешкото съзнание, за да може да се закрепи стремежа му към изучаване на същината на даден въпрос. Аз още от дете се противопоставях на общественото мнение, дори правех точно противоположното, за да предизвикам реакция и да се отдалеча по този начин от него и да се разгранича от него. Бунтувах се вътрешно. Когато Учителят ме сближи с Борис то старите сестри шушукаха и ме критикуваха. Обикновено те бяха седнали на пейката или по столове и си разправят разни неща, а аз минавам с Борис и нарочно го хващам под ръка пред тях и те се ококорват и ни гледат. Ама аз тогава съм била млада - двадесет и пет годишна. После следващият път пак го направя, а те вече като ме виждаха, че наближавам вдигаха си дългите рокли нагоре, половин метър над земята и искаха да кажат „минава мърша". Та „мършата" минаваше, а те си вдигаха полите, за да мине „мършата" между и роклите им. Ами ако влезнеше „мършата" под тях тогава какво ли щеше да стане? Тогава това бе една форма на обществено порицание. Та съм минавала много пъти покрай сестрите, наредили се в редица с приповдигнати поли докато мине покрай тях „мършата". Но аз не отстъпвах, защото те още не бяха се освободили от всичко порочно, което имаше в света и се стараеха да ни учат и дават поучения. А това можеше да го направи само чист човек от вътре и от вън, а този чист човек беше Учителят. А той по този повод каза: „Не е грешно да хванеш една чаша, но важно е с какво чувство ще я хващаш". Та в случая кое беше същественото - външното действие или онова, което човек влага вътре в него. Учителят ми каза: „Ти ако искаш още в този живот можеш да постигнеш абсолютна чистота". Аз бях схванала и разбрах пътя и кой е този път на вътрешно обновление и вътрешно чистене. Но какво съм постигнала през живота си това е друго нещо. Та вътрешната чистота между двама - мъж и жена бе най-съществено за тяхната връзка, защото през чистотата може да мине онова, което трябва да ги обедини. Обединението се извършва само в чистотата, защото Духът обединява, а той обитава, той присъства и живее само в Света на Чистотата. Учителят бе казал: „Когато двама се обичат истински те са вече женени в Божествения свят". Какво означава това ли? Много просто: техните души са съчетани горе в единение в Божествения свят, защото обичта възлиза от долу нагоре и съединява душите в Божествения свят, а Любовта слиза от горе от Божествения свят надолу и въздействува на душите да се въплътят чрез действия в хармония. Веднъж дойде Учителят и строго ми каза: „Досега всички окултни Школи са се израждали в разврат и сега има такава опасност". Аз се разтреперих, та това се отнасяше за всички ни и ние щяхме да разрушим от вътре делото на Учителя. Много съм мислила по този въпрос, защото видях много неща, които точно отговаряха на загрижеността и предупреждението му. По-късно разбрах, че тук става въпрос за чистотата от вътре и от вън. Чистотата седи не в това, че си се допрял до някого, а че го вършиш с чиста любов. Е, това бе важното - чистота и в любовния допир. Любовта горе в Божествения свят е Светлина, но слизайки надолу тя се претворява на Сила, която движи всяка една форма на живот, а долу формата се схваща и разбира, че силата на Любовта седи в нейната Чистота, в нейната Светлина и в нейната изява на Божествения Дух. Ние още не познаваме тази градация, че материята е кондензирана механична енергия, а енергията е кондензирана светлина, а светлината е кондензирана мисъл, а мисълта е кондензирана Любов, а Любовта е изява на Божествения Дух, Тази цяла еволюция съществува в природата и се изразява чрез нейните форми. А у човека любовта също минава през различни форми: любовта като стремеж действа в сърцето, като чувство в душата, като сила в ума и като принцип в духа и това е целият цикъл на човешкото развитие. Любовта е първият велик принцип на Бога, чрез който той се проявява. Учителят казва: „Във всяка целувка трябва да има съдържание на любов. Всяка целувка, в която няма любов е престъпление, а всяко престъпление носи след себе си нещастие или за сърцето, или за душата". Любовта носи две качества: чистота и милосърдие. Ако обичаш един човек ти милееш за него и ще направиш всичко за него. Това са идеални отношения. Стремежа към Бога води до истински отношения. Така, обръщайки се към Учителя му казвам, че се обръщам към Бога, Който е в мене, Той да ми помогне, т.е. обръща се човек към висшата си природа. Учителят ми казва: „Не така. Слушай сега: „Господи, ти Който си в мене, във всички същества, навсякъде". Тогава ще се обърнеш към него и ще се помолиш каквото искаш. Бог е всичко, Той е основата на нещата и долу и горе. Имахме една формула „От Него - за Него". От Него ще вземаме ще дадем на другите за Самия Него. Та ето тук се връщаме до онзи кръг в еволюцията на човека където споменахме за цикъла на неговото развитие. Затова Учителят се обърна към мене веднъж: „Ти мене няма да ме отделяш от Бога. Отделиш ли ме от Бога ще се съблазниш и ще сгрешиш". Тук при Учителя имахме този пример на чистота вътре в него, където пребиваваше Божествения Дух и пример на чистота вън от него, където е изявяваше Божествения Дух като Любов - към нас и към всичко. Само при Учителя се осъществяваше тази формула - от Него - за Него. От Него - към нас учениците и учениците, работейки за Бога - за Него. Затова истинските отношения между хората са в Бога - там се съединяват в светлината, защото само в Светлината може да съществуват истински отношения на Чистота, на Обич и Любов. Смятам, че изясних какво е човешката любов и какво е Божествената Любов и къде сме ние обикновените хора. Аз съм на разговор пред Учителя. „Човек може да живее само ако има любов," „Учителю, аз като нямам любов?" „Та ти живееш сред Любовта, тъй както си сред въздуха. Както дишаш въздуха така трябва да дишаш Любовта. И както не можеш да поемеш всичкия въздух наведнъж, а го дишаш по малко така също е и с Любовта. Недоволството е съмнение. Ревността е съмнение. Доволството е вяра. Човек е доволен когато има вяра. За да се стремиш към здравето и да го цениш трябва да си болен. За да се стремиш към знанието трябва да ти липсва. За да се стремиш към доброто трябва да си лишен от него. Какво обичаш в хората? Най-хубавото. Аз на всекиго гледам като на същество, което има всичките възможности на Любовта, Мъдростта и Истината. Когато страдаш спомни си за търпението на растенията, на които главите са заровени в земята. Трябва да бъдеш герой." „Учителю, аз не съм ли?" „Си!"

121. БРАКЪТ Семейството, това е една от първите задачи на ученика комуто е определено да мине през Школата на семейния живот. И семейният живот е Школа за обучение и то какво обучение. Но не на всеки му е дадено да мине през семейния живот. По наше време ние можехме да питаме него и това бе една привилегия и то не малка. Да отидеш и да питаш дали трябва да се омъжиш, после кого да избереш, после дали Учителят ще одобри избора ти това означаваше разрешаване на половиния проблем, а другата част щеше да си го носиш сама като семейни задължения. А да не мислите, че точно в Школата всичко бе в ред и порядък. Нали казахме, че тук се беше събрал света на земята и на небето от памти века, за да бъде опитно поле на Учителя. Той работеше с нас, а ние доколкото изпълнявахме и доколко устоявахме - това беше трудно в онези години да се определи. По-късно с годините виждах сполуките и несполуките в семейни и личния си живот. Но във всички случаи нямаше изключения, когато казана дума от Учителя да не се е изпълнила ако не веднага, то след известно време, така както е определено да стане. Имаше една сестра, с която се срещнахме години след заминаването на Учителя, видяхме се, разприказвахме се, беше дошла на мястото на Учителя. Тя започна да разказва как навремето била млада, как от вътре душата й хвърчала и била свободна, после се оженила и всичко тръгнало наопаки. Отива при Учителя и му се оплаква. Той й казва: „Сестра, вашите страдания са нищо сега в сравнение с тези, които идват и които трябва да издържите". „Защо, Учителю?" Той мълчи. И точно така станало както е казал и тя с годините минавала от страдание в страдание и само останал светлият спомен от нейната младост. След като свършила разговора сестрата си тръгнала, но винаги в такива случаи има поставено лице, което да слуша и да запомня. Учителят се обръща към онази, която случайно слушала и казал: "Виждаш ли сестрата пита защо? Ами как защо, заради непослушание. Та аз колко време говоря за женитбата, те слушат с едното ухо и от другото ухо излиза. Слушат, а не изпълняват, слушат и си правят каквото искат. Та това Слово излиза от Бога и тук има строг порядък, а непослушанието се наказва. Затова страданието ще си го носи". Ето това са думите на Учителя, а после сестрата проверява десетки години казаното от Учителя и от време на време тя идваше на Изгрева, за да си припомни и дано някоя светлинка отново чрез спомена да я огрее, да я охрабри, за да може да изтърпи и да изнесе страданието си до края. Имаше и друг случай още по-необикновен. Една сестра - Анка Каназирева искаше да се омъжи. Отива при Учителя, пита го, а той отговаря: „Овцата не се жени за вълк, защото вълкът изяжда овцата". Тя не послушва и се омъжва. Бракът й бе ад в пълния смисъл на думата. Но тя не се оплака и не смееше да отиде и да занимава Учителя със своя брак. Но така се случи, че нейният мъж тръгна за Америка на гурбет и реши да вземе и двамата й сина, а тя трябваше да остане сама на Изгрева. Отива при Учителя, за да пита, но не се оплаква вече от живота си до тук, развил се поради нейното непослушание. Едно е да не питаш Учителя и да направиш грешка, а друго е да го питаш и да постъпиш както си знаеш. Втория случай се наказва много жестоко. Как така Школа на Любовта, а се наказва. Много просто: по закона на Любовта е да изпълняваш Словото на Бога, но ако не го изпълняваш идва другият закон на света, т.е. на Кесаря и той те наказва и те принуждава да добиеш една опитност по обратния път на Любовта, т.е. по закона на Мъчението. Отива тя, пита Учителя какво да прави сега, че мъжът й иска да заминава за Америка. Той я поглежда и казва: „Остави вълка да си отиде при вълците". „Ами синовете ми?" Учителят я поглежда отново и изрича: „И те са вълчета". Та онези вълчета заедно с вълка заминават за Америка и остана сестрата сама на Изгрева, получаваше от време на време писма и тъгуваше. Веднъж Учителят я среща и пита: „Още ли тъгуваш за вълка и вълчетата?" Тя се засрамва, навежда глава и нищо не казва. Колко много бяха различни братята и сестрите, толкова различни случаи имаше и идваше онзи момент, пред който някой се спираше, а това бе въпроса за брака, Едни прескочиха, други се удавиха, трети бяха малцина, които се впрегнаха в съпружески впряг заедно да носят и да влачат колата. Отива една сестра при Учителя и казва: „В моят хороскоп сега преминавам през дома на брака. Какво да правя?" Учителят казва: „Мини транзит". „Ама как така транзит." „Мини транзит или ще останеш в този дом десет години, а с транзит ще преминеш за една година, а останалото време ще го посветиш да четеш беседи и да ги прилагаш." Случи се така, че сестрата не премина транзит, не послуша, а се омъжи и остана десет години в брака и накрая се разведе. По-късно се срещнахме и питахме какво е станало с нейния транзит и с брака й, а тя отговаря: „Ама че работа. За десет години не прочетох дори и десет реда. Ама нали бях млада и не послушах Учителя. Сега го бих послушала, но е късно - загубих си годините и силите". Тя беше станала възрастна и изгубила благоприятните времена за работа. Ето ви пример за непослушание. Не може да си в една окултна школа и да не се поучаваш от законите, които управляват тази школа, а закон на тази школа бе закон на Любовта, която е връзка на съвършенство, но се проявява само когато има свобода вътрешна и външна. А свободата на Духа е, когато може да се изяви в служение към ближния и в семейството. Само при това единствено условие. Аз съм на разговор пред Учителя. „Учителю, аз искам да ми дадете преживяване за доброто, светлината, истината, та да ги имам като живи, а да не са само понятия." „То е хубаво, но ако човек има тези преживявания и няма хора, на които да даде тогава е по-добре да е беден и да живее в общество. Това са крайните положения. Ако ти предложиш мед хората не само да си взимат от меда, за да се нахранят, но ще искат да вземат меда и го занесат вкъщи - ще искат да крадат. Ти тепърва ще имаш преживявания. Ще имаш такива хубави преживявания, че всички косми ще ти потреперят. Когато една чешма тече човек трябва да отиде да си налее вода колкото му трябва и после да си отиде и остави и другите да си налеят. Водата в чешмата се не свършва. На нея й е приятно колкото повече наливат. Но някой иска да вземе чешмата и я занесе вкъщи - това е кражба. После не трябва човек да е ненаситен. Идеш един път с колата за дърва, няма защо да ходиш пак ако тези, които си взел ти са достатъчни. Ако тръгнеш повторно може времето да се развали, да духне вятър, да стане зима и може да загубиш това, което си придобил. Малкото е, което ощастливява и малкото е, с което се благославя."

119. СВОБОДАТА НА БРАКА Какво бе основното правило за онези и за онзи ученик комуто е отредено да мине през Школата на семейния живот? Това е, да даде пълна свобода на своят другар. Ами как така пълна свобода, ами тогава какво ще стане с брака? Един влиза, друг излиза в дома когато си иска и когато му се прииска. Ами задълженията на семейството, ами дом, че храна, общи грижи за всичко, а отглеждането на децата? Какво ще настане ако изведнъж се даде пълна свобода на всекиго и на мъжа, и на жена? На този въпрос ще се спра сега. Аз също бях млада, също имах затруднения с този въпрос и много пъти през различни години се спирах и не мога да тръгна по-нататък докато разреша този въпрос с брака. Но тогава бе Учителя и аз се приближавах към него за съвети, за помощ, когато този проблем заставаше пред мене. Учителят или отместваше проблема по-настрани от мен и аз минавах покрай проблема с брака, или изместваше мен и аз се разминавах с брака. Но тогава бе Учителя и аз можех да го питам. А за вас остава Словото, ще проучите всичко какво е казал за женитбата. Ще се опитате да минете през всички етапи мислено, през всички онези изказвания на Учителя за женитбата, защото зад тях стояха въпросите отправени към Учителя от живи хора с техните проблеми. Тези хора сега ги няма, те си заминаха от този свят, но проблемите, през които минаха бяха етапи на човека, който се движи през света на брака. Та всяко едно изказване на Учителя за брака и женитбата е един етап на ученика, който е тръгнал да преобрази света на брака. Това са етапи на различни ученици, но всеки ученик представлява стъпало в една стълбица на познанието по този въпрос и всяка негова опитност е свързана както с неговия живот, така и с онова изказване на Учителя за брака, което вие можете да прочетете. Опитностите на нашите приятели може да са загубени, може би да не са разказани от тях и да не са записани от нас, но вие имате имате Словото на Учителя и ще знаете неговото изказване за брака, а пък ще се доберете и до някои от опитностите на учениците, които са разрешавали този въпрос. Значи има два метода: или ще прочетеш от Словото на Учителя и ще се запознаеш какво той говори за брака и за семейството и ще се опиташ да минеш мислено през тези етапи. Ако можеш да издържиш то тогава можеш да се жениш и да се омъжваш, но при едно условие, че изпълняваш онова, което е казал Учителя за брака. В противен случай това е непослушание към Словото на Учителя и това ще доведе до съвсем други неприятни обрати в живота ти. Та аз също се ожених за един брат по всички правила на женитбата, но когато осъмнах след брака разбрах, че не мога да си отърва мъжа от близки, познати, включително и от рода му. Тогава се започна една велика битка и война, която продължи петдесет години. Битка на живот и смърт, не мога да го отърва. Налитаха върху него като мухи на мед. Мухите ли бяха много, медът ли беше хубав затова винаги съм се замисляла и не можех да си отговоря. Този въпрос за мухите и за меда не можах да го разреша, те останаха неразрешени въпроси до края на живота ми. Та тогава отивам при Учителя да се оплаквам от мухите и да го питам как да ги прогоня, а той ми казва: „Ти не трябва да гледаш на своя другар в живота като лична собственост". Отидох си и много размишлявах, че трябва да се коригирам, ами мухите, ами меда? Това не ми даваше мира, Но онова, което бе казал Учителя беше за мене закон и от вътре и от вън. Ама тия мухи и тоя мед все около мене и все в мене навлизат. Не можах да се освободя от тях макар, че се стремях да не гледам на него, на мъжа си като лична собственост. Аз се опитвах да не гледам на него като на моя собственост, но мухите започнаха да гледат като собственост на меда, когото се опитваха да ближат. Ами тогава? Отново отивам при Учителя и споделям с него болката си. Изслушва ме внимателно и казва: „Когато човек принадлежи на Бога той е свободен и на всички други около себе си гледа като на свободни люде". Ето сега съвсем друго положение. Отивам у дома, оглеждам се, разглеждам се пред огледалото и се питам аз принадлежа ли на Бога или на брака си? Аз свободна ли съм или съм подчинена на неписаните закони на брака? Ами как да гледам на всички около себе си като на свободни като те не се считат за свободни, а са роби на желания, на страсти, на личния и егоистичен живот. Колко размисли и колко опити и все безуспешни. Отново пристигам на Изгрева и търся помощта на Учителя. Разказвам наблюденията, патилата си, не изпускам нищо. А той най-благо и кротко ми говори: „Бракът не е съединение. Бракът е съчетание на свободни души". Аз си тръгвам със съвсем друго познание. Ето ви три различни положения с един и същ човек, т.е. с мене и три различни етапа. Първо да прескочиш бариерата на собствеността към своят съпруг, второ да прескочиш бариерата на брака, а това ще стане като не само служиш, но и принадлежиш на Бога, трето брака не е съединение, но нали в брака се съединяваме двама в една плът, в едно чувство, в една мисъл, в едно действие и в един живот. Четвърто - бракът е съчетание на свободни души - ето това е новото, което едва ли в тоя живот го разреших, то остава като символ на другото човечество, което идва след нас. По-късно като слушах различни изявления на Учителя за брака сверявах ги тези изказвания и се питах къде ли аз се намирам и на кой етап съм. Да не мислите, че съм преминала всички етапи. Някъде се спрях, на някой от етапите стоях с години и не можех да превъзмогна себе си. Тогава се жертвувах като казах: „Този живот се жертвувам за този човек в този мой брак". И така преминах през целия си живот по закона на жертвата. Повече не можах да постигна, не ми достигна време и сили. Но в друг живот, когато се родя ще изпълня думите на Учителя ако минавам през брака, а това е съчетание на свободни души. Защо ли? Защото само като душа човек може да служи на Бога, да бъде свободен и да даде свобода на всички души около него. По онова време един младеж се влюбил в една бедна, но красива мома на село. Заобичали се двамата, но когато се дошло до женитба той споделил с близките си. Неговият брат, който бил вече женен му казал, че не трябва да се жени за бедна жена, защото и той е беден и когато се съберат двама бедни от беднотия няма да се отърват цял живот. А той както е красив, левент, як и здрав, то може да си намери богата мома. Нашият влюбен момък не скланял, но нали е бил беден харесало му предложението на неговия брат та като се ожени за богатата жена да му премине живота като по калдаръм. То се чудел какво да прави и понеже в това село имало няколко наши съмишленици той споделил бедата си с една нашата сестра. Тя му казала, че тя не може да даде отговор, но ще го заведе на Изгрева и по време на беседа той може да си зададе мислено своят въпрос на Учителя и той ще му отговори. Младият момък е бил много свенлив и го е било срам да занимава Учителя с неговата женитба. Затова се съгласил да зададе мислено въпроса, така че никой да не знае кой задава въпроса, а пък отговора на Учителя може да го чуят спокойно всички. Дошли на Изгрева, седнали на столове в салона, беседата започнала и нашият момък задал своят въпрос на Учителя мислено. По едно време Учителят спрял, погледнал към момъка и към придружаващата го сестра и казал: „Има един млад момък от едно село, залюбил се с една млада мома, лична изгора, но ето дошли близките му и не харесват тази мома понеже била бедна. Предлагат му да се ожени за друга мома богата и пребогата. А той обича бедната мома и сега пита какво да прави. Аз ще кажа така: който си играе с онзи когото го обича той сам ще пострада. Онзи, който си играе с огъня палеж прави. Ами ако тази млада, бедна мома е твоето богатство и цял ден ще ти пее, ще работи и ще ти народи здрави деца и живота ти ще бъде като пътуване на файтон по калдаръм?" Учителят спрял да говори и си продължил своята беседа. Нашият селски ерген чул всичко, направило му впечатление, че Учителят казал неща, които само той ги знае и си тръгнал, но у дома отново бил поставен да избира между беднотията и богатството. Накрая склонил и се оженил за богатата мома. Но след няколко месеца тя се разболяла, народила след време няколко деца и те били все болни, а пък жена му непрекъснато се вайкала, плачела, негодувала както от болестта си, така и от болните си деца и нашият млад момък през целият си живот не видял бял ден и не видял светла нощ, Веднъж след едно поредно скарване с жена си тя го обидила: „Голтак, с голтак. Дойде в дома ми гол като пищов и сега от теб живот няма". Излезнал на вън нашият приятел, видял как около него се въргалят болните му деца, погледнал към небето, въздъхнал и рекъл: „Ех, право си каза Учителя, че който с огън си играе огън го изгаря". А бедната мома се оженила за друг беден човек от нейната черга. Народили им се деца и когато минавал покрай къщата чувал как се пеят вътре песни, чува детска глъч, децата как се смеят, веселят се, а той върви и нещо тъжно, тъжно и скръбно плаче в него. Това е бил плачът по изгубената младост, плач за неговото непослушание към Духа на Истината. Аз съм на разговор пред Учителя. „В страданията вземай пример от растенията. Едно растение като му поставиш главата в земята то се радва и казва: „Нямам възможност да се разпростря на широко затова ще раста на високо". Главите на растенията са в земята, минават през страдания, но пък затова те растат нагоре чрез стъблата си към небето. Важно е стремежът към небето. Господ затова гледа да привлече хората към себе си. Енергията, която получиш трябва веднага да я туриш на работа." „Учителю, докъде трябва да се простират моите отношения към вас." „Когато една чиста вода се влива в друга чиста имат ли някакво ограничение? Някой вземат Материалното благо само така, за да си ядат. Който прави така е отговорен. Като дадат някому една книга и той не се ползва от нея е отговорен. Когато взема един плод човек изяда плода, а семката посява. Не трябва да се ядат и семките, и плода заедно. После някои крадат. Може да си вземеш и се наядеш, но да крадеш, не. Не е позволено."

118. ПЛЕВЕЛИТЕ И АНГЕЛСКАТА ТРЪБА От начало за мен това бе неразбираемо и непонятно. Сега го разбирам и зная каква е причината, зная я теоретически, изпитала съм я и практически на гърба си, но преминах цялата Школа и още двадесет и пет години след това, а това не е малко, макар че ми се струва, че беше вчера. Не е малко в сравнение с онова познание и знание, което човек има да научава и с задачите, които да разрешава. Но за онова време, за онази епоха човек трябва да премине след време, след стотици човешки земни години, за да може накрая да проумее какво се е случило и че той е бил един от онези, които са целували ръка на Великия Учител. Кое бе неразбираемото? Ето това, че Учителят в разстояние на двадесет и две години върви от град на град, от село на село и се опитваше да събере онези ученици, които са посети на българската нива, че да ги изчака да порастат и да ги прибере в Школата. И те точно така идваха последователно с годините. Този неразбираем процес беше вътрешен космически процес, Небето изпращаше онези души, които бяха предопределени да бъдат ученици в Школата на Учителя. Така българската нива бе посята, но нали в нивата растат и плевелите, които някой ги бе посял предварително та между житните класове поникнаха и плевелите, а плевелите израснаха, станаха буйни и задушиха пшеничните класове. Дойде се до там, че накрая се чудехме кое е житен стрък и кое е плевел. Гледаш го брат, сестра, усмихва ти се, ходи, слуша Словото на Учителя, та нали е посят на същата нива, нали е възраснал тук и никой не знае още, че той е плевел, защото нашите очи са затворени и ние приемаме всичко, което е около нас като братя и сестри. Накрая той излезе, че е плевел и бурен. Е, как можеше Учителя да издържи всичко това. Но това бе негово дело и ние не можехме да го упрекваме, но по-късно с годините той ни запозна и по този въпрос и нещата малко ни се изясниха и тъмните неразбираеми неща се избистриха в нашите умове. Та разказа ми не е за житния стрък и бурените и плевелите в Божията нива на Изгрева, а за нещо друго, затова че всички, ама цялото обществено съзнание на българите под въздействието на духовенството се надигна срещу Учителя и както се казва бълваше змии и гущери срещу него без да има повод и без да има причина. Жестока разправа продължила не с няколко години, а цели десетилетия като се почне от 1900 година та до 1944 година. Тук се включваха различни духовни организации, различни секти, църкви, които колективно се обединяваха само и само да атакуват Учителя с всички възможни средства, Знаех, че това са сили, които търсеха, напираха да се изявят, търсеха проводници между човеците, за да се противопоставят на онази видима и невидима светлина, която излизаше от Учителя чрез неговото Слово и която огряваше България. А между другото ние в своят личен живот не бяхме образци и правехме опущения, отклонения, грешки, които противниците на Учителя ги използваха срещу нас, наричайки ни с името дъновисти и поставяйки ни на една и съща плоскост, всички глупости, които ние правехме с Учението на Учителя. Ето това най-много наскърбяваше Учителя. Той бе едно огледало, голямо космическо огледало, в което се оглеждахме ние неговите ученици и в което се виждаше нашето несъвършенство. Но когато бяхме несъвършени и правехме погрешки, то върху нашите опущения и забежки се правеха изводи, че затова е виновен Учителя и Учението му. А това не бе така. Всичките нашите недостатъци се оглеждаха много добре в това огледало наречено Слово и там и чрез него изпъкваха много добре и гражданството на София понякога реагираше с право. Но не срещу онези, които правеха това и носеха вината си, но се нахвърляха срещу Учителя. Това нещо е неразбираемо за мнозина, но аз знам коя е причината, зная на какво се дължи и зная подробно всичко. Но не мога да разбера що за свян, що за отговорност има това целокупно българско обществено съзнание, че да се настрои срещу Учителя така, че да се ожесточи и в своето ожесточение да отиде до крайност. След голямата бомбардировка над София когато американските самолети бомбардираха София на 10 януари 1944 година то Учителят на следващия ден с приятелите замина и отседна в село Мърчаево. Братството се премести там и село Мърчаево стана център на Братството в България. Онези, които трябваше да посетят Учителя на Изгрева сега трябваше да извървят пеша от София до Княжево и от Княжево до Мърчаево, а това са към 30 километра. Тогава се вървеше пеша, а по-заможните наемаха файтон и така стигаха до Учителя. Дошло време един приятел от Русе, казваше се Никола, решил да посети Мърчаево и Учителя. След питане от тук и от там накрая стигнал селото и след това се приближил до едни селяни, за да попита къде се намира къщата на Темелко, а те по това време разговарят и то разпалено. „От както дойдоха тия дъновисти у село ама не падна нито една капка дъжд, а по-рано какво беше - когато трябваше да вали валеше, когато трябваше да духа духаше, а сега ни дъжд, ни ветер, ни чудо." Като ги изслушал нашия брат Никола разбрал, че от тях нищо няма да научи, после решил да запита някой друг и му казали, че приятелите с Учителя възможно е да са на екскурзия. Той започнал да се изкачва по билата, стигнал на високо, но не намерил Братството. Накрая се върнал отново в селото, разпитал от тук и от там и срещнал Учителя пред къщата, където е отседнал. Учителят го запитал: "Братът къде се губи досега, пътя ли не можа да намериш или какво?" Нашият приятел разказал подробно, че след като чул какво говорят селяните в селото така му се дощяло да излезе на високо, за да вземе глътка въздух, защото му било неприятно от това, което говорят срещу Братството. Учителят го изслушал, усмихнал се и казал: „Значи те казват, че ние сме дошли и донесли злото у това село. Та лошотията си е у тех и аз от както съм тук нема ден да не изкарвам по някоя лошотия, която се е загнездила у това село нагоре към небето. А те не знаят дори от къде им идва облаците, които носят дъжд. Ей там от онова дере им идват облаците дето носят дъжд, но те това не знаят". Тогава Учителят помолил да се съберат всички около него и да направят молитва за дъжд. А било ясно, лятно, хубаво време, небето чисто и никакъв облак. След това групата се прибрала на обед. След няколко часа нашият приятел си тръгнал пеша за София и някъде, излизайки от селото се обърнал и видял как в село Мърчаево се излива проливен дъжд като из ведро. Той пътувал по пътя, дъждът го застигнал и целият го измокрил. Стигнал до Княжево, от там до София и се прибрал в Русе, а там го запитали какво е видял в Мърчаево. А той отговорил: „Видях шопите дето дъжд не им пада с месеци, видях селото с шопите, видях Учителя с Братството и видях какво значи молитва за дъжд и какво значи проливен дъжд. Ето това видях и сега разбрах какво значи суша и какво значи молебен. Истинският молебен не се прави от поп и богомолци, а истинският молебен съизволява само чрез Дух и чрез Истина". Сега ще ви разкажа и един друг случай за цената на българското съзнание. По време на Европейската война Учителят даде няколко съвета, които не бяха спазени и пророкува неща, които ще се сбъднат ако не се вземат в предвид неговите съвети, за което цар Фердинанд интернира Учителя във Варна. Тогава при Учителя ежедневно го посещаваха приятелите от Варна и за него се разчу наоколо, че бил пророк, че бил ясновидец и още такива неща, които се харесват на хората. Няколко младежи от местната гимназия чули, че Учителят гледа на ръка, че разбира от хиромантия и решили да отидат и на тях да погледа на ръцете. Но се уговорили, че ако той ги излъже и започне да говори разни небивалици то да го набият. А между тях е бил и Елиезер Коен, онзи който дойде по време на Школата беше толкова активен, целуна хиляди пъти ръката на Учителя, написа десетки статии в списание „Житно зърно" за Школата и беше вещ по различни духовни въпроси, но след като си замина Учителя се обяви срещу него и срещу Братството. Това не го разказвам случайно, защото искам да ви покажа финала на тази личност. Но тогава като младежи те отишли при Учителя, за да им гледа на ръка, но той ги посрещнал, засмял се и им казал: „Значи вие идвате да ви гледам на ръка ама сте се уговорили, че ако не ви кажа истината ще ми турите един бой, за да ми дойде акъла в главата". Те се сепнали изненадани от това, че Учителят вече знае за техния план. Тогава Учителят се обърнал към всекиго един от тримата и поотделно започнал да им говори за техните дарби. На двамата от тях казал, че те не са училище, че си губят само времето, защото накрая ще ги скъсат, защото са слаби в Учението и ще напуснат училището и затова по-добре да се насочат към някой занаят. А за нашият Елиезер Коен казал, че той не само ще завърши с отличие училище, но ще завърши факултет, ще защити докторат, но най-главният докторат, който трябва да защити иде след това и трябва да внимава как ще го защити. Така и станало - онези били скъсани, напуснали училище, усвоили занаяти и така си изкарвали хляба, а нашият Елиезер Коен завърши факултет, защити дисертация и дойде време да защитава присъствието си в Школата и той накрая се обяви срещу Учителя, срещу Учението му и срещу Школата. След няколко месеца той почина от рак на черния дроб. Ето ви пример за бурените и за плевелите в Божията нива. Имаше една секта, наричаха се „Ангелската тръба". Хубаво название, нали. Но какво излезе от тази „Ангелска тръба". Ето какво. Един от нейните привърженици дойде на Изгрева, мъжага и половина, отива при Учителя и започва да говори срещу него. Всичката онази кал и жлъч, която се носеше в София по адрес на Учителя той я изхвърли срещу лицето му. Учителят седи и мълчи, а онзи все по-ожесточено говори и бълва онова, за което е дошъл - да избълва всичката воня и мръсотия на българската общественост срещу Учителя. Ама нали тази кал и воня и мръсотия трябва да се излее нанякъде. А тя е от друг порядък и тя не може да се излее в река Искър и да изтече надолу по Дефилето. Но тук тя се излива срещу Учителя, а той седи, слуша и търпи. До Учителя са няколко приятели, включително и Борис Николов. Но онзи говорител на „Ангелската тръба" дето тръби, хули не можа да изтрае, защото всички мълчим и слушаме, но накрая замахва с ръка да удари Учителя по лицето. Точно в този момент когато ръката му е във въздуха и е насочена срещу Учителя то Борис със своите дълги и силни ръце му хваща ръката, а с другата ръка го хваща за гърлото и онзи замлъква и пада на земята така както пада чувал с пясък. В този момент се чува гласа на Учителя: „Спри". Борис го пуска, онзи полека-лека става, оглежда се и се чуди какво ли е станало с него. Обръща се насам-натам, недоумява и ни оглежда по някакъв странен начин. И тогава всички наоколо съвсем ясно разбират и ясно виждат, че този човек пред тях само преди минути е бил обсебен от силите на разрушението и след като тези сили сега са го напуснали той пред нас бе една жалка, мидена, изкорубена черупка, изхвърлена на брега на морето и никому ненужна. Жалка мидена черупка. Чу се гласът на Учителя: „Пуснете го да си върви". Пуснаха го. Онзи се обръща към Учителя и мълчи. Учителят му казва: „На теб говоря, върви си". И онзи си отиде, онзи служител на така наречената „Ангелска тръба" дето трябва да тръби и да известява силите Господни, които трябва да сложат порядък в света и да донесат Божията правда. Ето такива бяха онези проводници, които българското общество изпращаше, за да бълва своята мръсотия срещу лицето на Учителя. Това не трябва да се забравя. Тези сили съществуваха по време на Учителя, но тези сили останаха и след закриването на Школата. Тези Сили влезнаха в новата власт, обсебиха някои представители от нея и с властта, която те имаха организираха нашето физическо унищожение като присъствие и като Школа. Сега всичко на Изгрева е разрушено и то бе разрушено от онези служители дето надуват разни тръби, тромпети, за да известят своята правда. А в света и в живота има само една правда и това е Божията Правда и Учителят казва: „Всяка праведна власт е от Бога", но онази власт, която има правдата в себе си и която чрез властта си я прилага в живота на своите граждани. Противното е една обикновена лъжа и тази лъжа ние я видяхме, защото с житните стръкове на Божията нива израснаха и плевелите и бурените. А Христос дава разрешение на задачата. Ще се чака краят на века. Аз съм пред Учителя на разговор. „Може ли майката, която е цапала ръцете си в парфюмите на детето си да го не обича? Вяра трябва да имаш. Аз искам да бъдете герои. Ако вие ще сте като онези герои, с които светът е пълен защо ми сте? Ти трябва да знаеш: твоето никой не може да го вземе. По човешки казано и като си богат трепериш, за да си не изгубиш богатството и когато си беден пак трепериш. Като ги погледна, че треперят казвам си: „Тези не са герои". Трябва вътрешно да се молиш като отпаднеш духом. Кажи: „Господи, грешила съм в миналото и сега много погрешки направих, но ти си милостив, помогни ми да изляза от тази мъчнотия". На физическия свят един човек като е седнал на един стол други човек не може да седне на същия стол. Но в духовния свят могат да седнат колкото искат на този стол. Ако ти си голяма колкото слънцето земята не може да те побере, но ако станеш малка колкото един лешник колко такива могат да се съберат? Когато човек умее да се смалява навсякъде е приет. Бог работи с малките неща. Чрез малкото идва благословението. Малкото е, което крепи света. Чрез малкото живота се проявява на земята."

117. КЛЮЧЪТ НА ЖИВОТА На Изгрева имаше една голяма поляна, на която играехме Паневритмия. Обикновено след завършването й ние се нареждахме около Учителя и всички му целувахме ръка и тогава обикновено всеки се опитваше да запита нещо Учителя и то онзи въпрос, който го засягаше най-много и го интересуваше. Това бяха въпроси от различно естество толкова различни колкото и ние бяхме разнолики. Обикновено някой минаваше през някаква фаза в своето развитие, сблъскваше се с неразрешени въпроси и нищо не можеше да разреши в себе си. Тогава той се спираше в своето развитие, попадаше под невероятни вътрешни противоречия, които за него бяха изпит и които той трябваше да разреши. Ако не ги разрешеше не можеше да върви напред. Тогава у него всичко се подпушваше, вие нали сте виждали как пуши печка, когато коминът е запушен и димът излиза от кюнците и опушва всичко, в стаята е задимено и човек се задушава. Ето такова беше състоянието на онези, които бяха подпушени за Божественото. Тогава имаше два начина - или сами да разрешат задачата си и по този начин да тръгнат напред в своето развитие или да търсят помощ от вън. А тя можеше да дойде само чрез Учителя. Това бе най-естественото, най-простото за ученика да пристъпи към него и да го запита. Той получаваше отговор, който бе най-правилен в момента и който отговор беше на Учителя, който му разрешаваше задачата. Но това бе разрешение от страна на Учителя и тогава трябваше да дойде послушанието от страна на ученика не само да послуша, но и да изпълни и да си реши сам задачата. Но имаше и такива моменти когато не винаги се слушаше Учителя макар че беше запитван и макар че се знаеше много добре отговора му то или не се правеше нищо или се върши така както онзи беше си наумил. Това не бе своенравие както си мислите сега. Това бе в основата си едно велико непослушание и твърдоглавие. Освен това означаваше, че не всеки бе дошъл до онова място където вътре у себе си виждаше духовните закони давани в Словото на Учителя. И не само да ги види, но да почне поне в началото да се съобразява с тях, а що се отнася до изпълнението им това бе съвсем друга епоха в живота на ученика. Да изпълняваш тези духовни закони това означаваше да си ученик в онази вътрешна духовна школа, за която сега се мъча да отворя завесата като съвременница на онези години, когато Учителят бе в България. Тогава онези, които бяха чули с ушите си и бяха видели как Учителя с българска реч дава напътствие на българите как да постъпят и виждаха как тези български глави правеха всичко наопаки или както се казва на своя глава. Българската глава искаше сама да пробва, сама да види, сама да се убеди и тогава в тези моменти всеки си постъпваше както си иска, каквото му се иска и колкото му се иска. Или както се казва, както му скимне. Но отговора на Учителя стоеше в него, но някакси високо горе на неговото небе и го приемаше ето така казано между другото. В тези случаи беше наистина интересно да се проследи как преминаваха тези приятели през толкова противоречия и всичко се объркваше в живота им с годините та дори някои плащаха и с цената на живота си. Как ли? Ами ето как. Човекът има да разрешава една задача в живота си и то точно сега в това прераждане между българите и през време на епохата на Учителя, която е решаваща и съдбоносна за него. От това как ще я разреши зависи на къде ще тръгне - на горе или на долу или ще бъде спрян. Идваш при Учителя, а това означава, че търсиш помощ от Божественото, ти го получаваш, но накрая не се съобразяваш и не го изпълняваш. Тогава се задействува другия закон на кармата, задействува се толкова бързо и толкова драстично, че ние бивахме свидетели как някои много бързо напускаше жизнения си път и след това ни изпратят некролога на Изгрева, че еди кой си е починал. В последствие ще видим, че една такава случка ставаше урок за всички, тези случки ги знаехме, убедени бяхме, че са уроци, но пак грешахме всеки за себе си и всеки според пътя си и задачите си в този живот. Имаше един интересен случай. Един от учениците от Школата беше заболял и след прегледи лекарите бяха казали, че имал остър апандисит и че трябва да го оперират, защото е бил гноен и щял да се пукне и след това да почине. Това означава, че трябва да го подложат на операция, а тогава тези коремни операции не бяха безобидни, особено когато се пукне гноен апендицит. Тогава нямаше лекарства срещу инфекцията както сега са антибиотиците. Накрая болният приятел казал: „Не, няма да се оперирам, Учителят ще ме излекува". Ето ние сме в клас, в петък и точно по това време братът в бараката от силните болки припаднал и целият посинял. Това е между 5 и 6 часа сутринта, когато всички сме в клас. Точно по това време Учителят изведнъж спря да говори, загледа се в една точка високо над аудиторията, спря, даде знак, че трябва да излезе и бързо напусна салона, Някой веднага тръгнаха след него, а той по стъпалата се качи в Горницата, взе една чаша и почти тичешком се отправи към бараката на болния. Когато той влезна вътре беше придружен от няколко приятели, то Учителят му отвори устата, наля в нея нещо, което е носел в чашата и го оставал. Придружаващите Учителя бяха Борис Николов и Георги Радев и той ги остави да дежурят при него. След малко болният след като изпил течността почувствал, че е изпил нещо много горещо, което го е парело и след това заспал. Непрекъснато дежурните са сменявали дрехите му понеже той непрекъснато се потял през време на сън и на сутринта отворил очи и се събудил. Болките в корема изчезнали. На следващият ден той е вече почти здрав, но още слаб, отива при Учителя, за да благодари. Учителят му казва: „Вече два пъти ти спасявам живота и ти още не се оправяш. Да знаеш, че това е последният ти път. Други път ако направиш също грешка заминаваш от този свят. А знаеш ли колко трудно бе да те пуснат от горе, за да слезеш на земята и още по-трудно бе да дойдеш на Изгрева. Затова внимавай, защото с голяма цена си откупен както от небето, така и от земята". Братът навел глава, а онези около него слушат и знаят, че той винаги правеше това, което си иска - беше вироглав и буен, но иначе понякога беше добряк и услужлив. Ето ви един обикновен пример за онези, които, за да си решат задачата прибягваха до помощта на Учителя, но важното е след това как ще използват живота си, за да се отблагодарят за спасението си. Та веднъж на поляната на Изгрева, където играем Паневритмия в разговор Учителят каза на всички. Това не остана нечуто и никой не си направи оглушки, но дали се записа от всички, дали се запомни, как се изпълни аз не мога да кажа. Но що се отнася до мен аз ще ви кажа точно какво изрече. „Аз всички ще ви затворя тук, ще ви заключа тук и докато не свършите работата си няма да ви пусна, но за да не ви огранича ще ви оставя ключа, с който сами да си отворите, че когато свършите работата си, за която сте дошли на земята отново да дойдете при мене." Някои смътно от нас долавяха каква ни е работата на всеки един по отделно. Хващахме затрудненията си като задачи макар че не винаги знаехме коя е задачата ни във всеки един конкретен момент. Противоречията ги приемахме като спънки в пътя си и препятствия непреодолими. Но що се отнасяше кой каква работа има да свърши беше много неопределено за нас, защото всеки смяташе, че върши своята си работа и част от общата работа на Изгрева. А каква работа вършехме тогава при Учителя? Ние бяхме слушатели, а той се грижеше за всичко. Та дори ние много трудно се грижехме за прехраната си и пак благодарение на него имахме насъщния си хляб като всеки един от нас работеше според силите си и умението си, чрез някаква избрана от него професия. Тази работа на всеки един от нас дето никой не знаеше каква е тя, защото тя беше вътре у нас, неопределена и трудно човек се определяше в пътя. И тази работа бе един много голям камък за препъване. А що се отнася до ключа, който Учителят ни остави това бе Словото. Само онзи, който го приложи в живота си може да разреши задачата на своят път и да свърши работата си, за която е дошъл и по този начин да отключи вратата и да мине в пътя на ученичеството. Ето това е важното - да тръгнеш по пътя на ученика. Аз съм пред Учителя на разговор. „Представи си един голям кюнец с вода, който се излива в много други по-малки кюнци. Водата, която минава през първия кюнец, за да отиде да се излее в другите кюнци изменя ли се. Не, тя остава все същата. Значи все същата вода във всичките кюнци присъствува. А нареждането на кюнците това са отношения. Ако чешмата се дигне по-нагоре други кюнци и тръби ще дойдат на мястото на първата тръба. Ако тя слезе по-надолу първия ще стане последен, това са само отношения. В тебе винаги трябва да има една вътрешна радост, то е Божественото, тя е връзката, която трябва да пазиш, а останалото са съотношения. Ученикът трябва да изучава съотношенията, за да се ориентира в истинският вътрешен път."

114. СЛУЖЕНИЕТО НА СТАРИТЕ И МЛАДИТЕ Едно нещо, което много ме е учудило това беше за разнородния състав на онези братя и сестри, които бяха дошли преди мене в Школата на Учителя, на онези, които дойдоха по моето време и онези, които идваха след това. Разнородни по възраст - млади и стари затова нещо все пак бях подготвена теоретически, че всеки идва тогава когато му е определено от горе, от Невидимия свят, когато неговият личен път съдбовно трябва да се пресече с този на пребиваването на Учителя на българска земя. Този човек бе чакал хиляди години, за да се срещне с Учителя на земята и с Бога. И затова дали идваше стар или млад възприемаше нещата от съвсем друга гледна точка. Освен това и едните, и другите идваха за себе си да оправят своят личен път и живота си, идваха да свършат и някоя работа за Бога. А затова каква работа ще свършиш за Бога в това няма нито стар, нито млад - важното е да я свършиш. И тук се изравняваха нещата. Спомням си, че веднъж Учителят когато трябваше да разреши един спор помежду ревността на старите и устрема на младите разказа отново онази притча за Христа, където господарят изпращал в различно време работници да копаят на лозето си - сутринта, на обяд, след обяд и когато решил да им плати то заплатил на всички еднакво. Единствено протестирали онези първите работници: та ревността на старите приятели най проличаваше в Школата на Учителя. Те бяха първите работници на лозето, а ние младите, онези които дойдохме по-късно да копаем това лозе и за да разясни този окултен закон Учителят каза във връзка с тази притча: „Последните, които бяха наети да работят на лозето те работеха най-много и по извършената работа се изравниха с първите". Ето това е разрешението на спора и на задачата между стари и млади. По свършената работа за Бога, по него ще се равняваме и заплащането става от господаря по свършената работа. Само че заплащането в Школата става по друг начин - с неговото духовно разрастване. Заварих много хора, едни си заминаха отвъд в Невидимия свят, други останаха, трети идваха - що народ се извървя. Кой каквото можа взе от средата си с Учителя, кой каквото успя да даде за общата работа - даде. Едни го правеха заради отплатата на помощта, която Учителят им бе отдал в разрешаване на техния личен живот - та това бяха съдби и то какви съдби. Идваха, благодаряха и даваха своят дан в един символичен жест. Някои носеха продукти, други дрехи или покъщнина, по съобразителните оставяха известна сума, която само Учителят знаеше каква е и от кого е, защото му беше връчвана в плик. Това бе един от начините за благодарност към помощта дошла от Учителя предадена от тези приятели макар че те бяха повече от света. Те идваха, заминаваха си и когато след време ги виждахме и срещахме те разказваха своите опитности с Учителя. Техния път бе такъв. Бяха направили своят контакт и своята среща с Учителя, бяха си свършили своята работа, бяха си отплатили по някакъв начин и бяха си тръгнали отново по своят път. Учителят работеше по принципа на свободата. Само онзи, който е вътрешно свободен може да се определи да служи на Бога, другото е насилие и няма нищо общо със закона на Любовта, която е връзка на съвършенство, обединяваща човешката душа с Божествената Душа и с Бога. Ако човек не е свободен от вътре той не може да се добере до тази вътрешна връзка, която обединява човешката душа и Божествената Душа. Затова тези приятели си заминаваха за света, други идваха от време на време при Учителя, а останалите единици бяха останали верни и до края, макар че работеха и се движеха в света. Те бяха верни по идея, верни в Дух, верни в дело, но те работеха в различни сфери в българското общество. За тях не бе противоречие, че изповядваха идеите на Учителя, че служеха на тези идеи, но работеха по различни методи и те бяха отдалечени от нас и от нашият живот на Изгрева. Противоречието бе у нас, защото ние ги смятахме, че са се отдалечили от нас, че са изменили на Учителя и че са се отклонили. А те копаеха като онези копачи на Божията нива. Важното е да работиш където си поставен и когато си извикан за тази работа и да работиш докато я свършиш. А това са вътрешни измерения и не подлежат на външни обобщения и на външна оценка. Накрая оценката се извършва по свършената работа и по делата на хората. Един интересен случай с един от старите братя когото заварих. Казваше се дядо Благо и той беше талантлив детски писател. Една година той и двадесетина приятели направили една екскурзия с Учителя до Родопите. Вървели, що вървели, преминали долини и хребети и стигнали до една необикновена поляна, на която се извисявало едно дебело, грамадно, борово дърво. Учителят казал: „Тук ще спрем. Под това дърво ще се разположим, но трябва да знаете, че на това дърво няма да забивате нито пирон, нито ще режете някакъв клон и изобщо никой да не го пипа, да не се доближава до него, а само ще бъдем под него, ще бъдем под покрива на Всевишния". Два-три дни приятелите престояват на тази поляна, опънали палатки, разположили се и след това Учителят предложил да отидат на една екскурзия на няколко часа, а за да се пази багажа в лагера като дежурни остават двама приятели като между другото те трябва да се погрижат и да приготвят обяд за цялата група. Сложили продуктите в казана, наклали огъня и докато се сготви манджата решили да направят една маса, така че когато сервират храната да бъде на маса, а не на земята. Оглеждали се насам-нататък и решили да сковат една маса и от горе да я изплетат с клони от дърветата. Тръгнали да търсят пръчки подходящи да оплетат масата и от тук оттам изрязали от околните дървета. Донесли пръчките, разположили се под дървото и започнали да плетат масата. Плели що плели и разбрали, че пръчките няма да им стигнат затова решили вместо да се разхождат отново до онези дървета, то да използват клоните от дървото, което се било разлистило над главите им. Единият от тях се качил нагоре по дървото, за да отсече някои клони и когато започнал да реже неочаквано се счупва клона, на който е стъпил и той полита с гърба си да падне на земята. В този момент той си спомнил какво е казал Учителя и изведнъж извиква: „Учителю" и най-ненадейно някаква невидима сила го подема, обръща го, а той падал с гърба си надолу и тази сила го залепва за дънера на дървото, така че той се хванал едновременно прегръщайки дървото. Полека-полека се опомнил докато другият го гледал уплашено. Полека-полека слязъл от дървото и след това си припомнил и думите на Учителя никой да не се докосва до това дърво. Продължили работата си и успели да подготвят що-годе масата. След малко идва цялата група, идва и Учителя и казва: „Рекох, сложете няколко бели кърпи на поляната и ще ядем там". Насядали на поляната, приготвили се да се хранят, но както обикновено в такива случаи винаги се казва молитва. Учителят се обърнал и казал: „Сега да измолил опрощение от Онзи, Който бе дошъл и със своето присъствие бе благословил нашата среща, защото Неговият шатър на това същество бе ей това дърво, което някой от вас решиха да посегнат върху него и да отрежат клони от него. Нали ви казах, че ние сме тук под покрива на Всевишнаго". Двамата приятели се огледали, навели глава, защото никой не е знаел за онова, което бе им се случило преди половин час. Казали общата молитва, искали опрощение, обядвали и след това онзи приятел пристъпил към Учителя и му благодарил за помощта. Учителят бил строг, лицето му било строго и казал: „Послушанието на ученика е връзката на ученика с Учителя и с Бога". Такива примери имаше много от възрастните приятели, които бяха дошли по различно време, идваха при нас, разказваха ги и после си заминаваха по пътя, от където бяха дошли, а някои от тях си живееха своя живот, Тази част от приятелите имаха големи, съдбовни опитности с Учителя. Те по друг начин имаха контакт със Словото на Учителя. Докато ние го слушахме и разучавахме, то техния контакт със Словото на Учителя бе в това, че те го видяха в Сила и в Мощ, така както бе горния случай. Обикновено на нашите събори идваха стотици хора от града, които ние едвам-едвам познавахме. Ние смятахме, че те са външни хора, но когато идваха и ни разказваха своите опитности с Учителя виждахме, че техните опитности бяха опитности при срещата с Духът чрез Сила и Мощ, а ние бяхме ученици на Школата и методите бяха вече други. Затова тези опитности на възрастните приятели бяха много драматични, интересни и бяха от категорията на чудесата. И ние преминахме през чудеса, но нашите чудеса бяха от вътрешната Школа. Техния път бе друг и опитностите им бяха назидателни и очебиещи, по-изпъкващи и помнещи се. Когато идваха и ни ги разказваха горе на Изгрева ние се оглеждахме и се питахме: ето тия са от света, гледай ги докъде стигнаха с помощта на Учителя. Ами ние дето сме тук на Изгрева, докъде ли ще стигнем ние? Това бе един въпрос, на който никой не можеше да отговори освен Учителя. Един път пред мен каза: „Ученик е онзи, който учи, който прилага, който случи на Бога". Да, ето защо онези, които бяха и кръжаха около Учителя идваха от всякъде да чуят Словото на Учителя, да го приложат кой колкото може съобразно с неговите сили в живота си и по този начин да служат на Бога, защото учениците са свързани по дух и те съставляват вътрешната верига на учениците на Бялото Братство. Това са учениците по Дух. Само Духът е този, който може да свърже учениците, защото Духът е, който движи човека по неговия път, Духът е този, който е най-великият служител на Бога. А ние в Школата успяхме да се доближим до този Дух чрез Словото на Учителя. Аз съм на разговор пред Учителя. „Ти на това ще гледаш като на една задача, която съм ти дал да разрешиш. Ти разбираш. Сега ще разгледаш нещата, които съм ти дал и ще вземеш туй, което съм вложил. Това богатство никой не може да ти го вземе. Ако държиш нещата без да ги разглеждаш тогава могат да ти ги вземат и ти ще останеш без нищо. Аз съм вложил, сега ти трябва да преработиш всичко, което съм вложил. Винаги да приемаш и винаги да дадеш когато ти поиска Господ. Това е връзка на ученика с Учителя и на Учителя с Бога. Е, каква мисъл остана у тебе от всичко това? Когато забърквам кал аз гледам гърнето, което ще излезе, самата кал не ме интересува. Ако се спираш на формата може да се съблазниш. За грънчаря е друго, той следи и търси подходяща глина, за да може да работи с нея и да извае своите гърнета и стомни, а аз се интересувам да се осъществи. Ти имаш добро сърце. Сега гледай доброто си сърце да го подкрепиш с правилна мисъл. Който има Любов ще се прояви в Мъдрост. Който има Мъдрост ще се прояви в Любов. Стремежът на мъжете и жените е нещо идеално. Мъжът се стреми към жената, за да си вземе Любов и я прояви. Жената се стреми към мъжа, за да се прояви като Мъдрост. Това рядко се случва, което сега ти се е наредило. Ще го цениш и ще извлечеш нужния урок. Ще гледаш на Моите отношения като нещо, което иска Бог да ти се даде. Аз ти го давам, защото изпълнявам Волята Божия."

112. БИТ И ОБХОДА НА УЧИТЕЛЯ Учителят имаше физическо тяло и то трябваше да се храни, да се пои, да се мие, да се къпе, да се облича. И естествено трябваше да има и отходно място, клозет, където да се изхвърлят изпражненията от това тяло. Учителят използваше една тоалетна, която ако разкажа как беше направена и по какъв начин ще се засрамите, че четете това написано на български език и че българите не можаха да осигурят на Учителя дори един приличен клозет. По-късно когато Учителят беше в напреднала възраст и когато бяха направени клозети на Изгрева отделно за мъже и отделно за жени те бяха далеч на 5060 метра от салона и Учителят трябваше да става през нощта, че да слиза по стъпалата и да се качва, а това беше изморително за него. Тогава сложихме една кофа с вода където при малка нужда той се облекчаваше. Така разрешихме този не малко важен въпрос. Ще кажете защо казвам тези неща. В окултната литература има написани много измислици за Великите Учители на земята. Те смятат, че Великите Учители не се хранят, не пият вода и изобщо така живеят чрез въздуха. А ние наблюдавахме нещо съвсем друго и нещо напълно естествено. Човешкото тяло има своя физиология, свои изисквания и потребности. Учителят идваше често у дома и веднъж ми поиска гребен да си среше косата. Тогава той имаше дълга бяло-златиста коса, Той се реса продължително време и аз го наблюдавах. В неговите движения имаше такава плавност, която не бях наблюдавала никога. Аз бях жена и като такава също трябваше да си вчесвам косата с гребен, но така както видях Учителя да го прави никога не бях виждала. Накрая той ми подаде гребена, а на гребена имаше останали косми, разположени по дължината на гребена, те бяха попаднали там при вчесването на косата. Помолих го: „Учителю, може ли малко от вашата коса, за да я сложа и нося в медальон?" Той кимна одобрително с глава, после взе гребена, с пръстите си внимателно извади космите, нави ги на кръгче и ми ги подаде с усмивка. До този момент нищо не бях искала от него, дори да получа някаква вещ или предмет от него. Този медальон с портрета на Учителя и косми от косата му го носих цял живот, той трябваше да ме закриля и да бъде страж на моето тяло. За завивка през зимата старите сестри бяха направили едни корави, тежки, натъпкани юргани. Бяха се постарали да ги направят по-плътни с пълнеж от вълна, но така бяха я натъпкали, че бяха станали много корави, а да не говорим, че бяха от тежки, по-тежки. И с тези тежки юргани трябваше да се завива. По този повод Учителя сподели: „Ще ги помня аз българските юргани". Наистина това беше голямо мъчение дори и за млад човек да легне и да го покрият с такъв тежък юрган, където едвам ще издържиш тежестта му. По-късно с голям зор ги махнахме, защото онези, които ги бяха направили не искаха да отстъпят и когато им казвахме какво е казал Учителя за техните юргани те подскачаха и казваха: „Ще ги помни Учителя тези юргани, как да не ги помни, защото ние сме ги направили". А докато им се обясни, че той е искал да каже нещо друго и че са много тежки минаха много години. А да знаете колко разправии имахме докато се направят по-леки юргани и да се заменят старите с новите. Онези не искаха да отстъпят. Когато отивахме на Рила се носеха одеала за Учителя, там се чаршафосваха, имаше одеала и за през деня и за през нощта. И той ги понасяше добре тези одеала, защото бяха леки. А те старите сестри искаха да качим тежките юргани на Рила. Що разправии и караници бяха, че накрая те отидоха да се оплачат на Учителя, а той реши въпроса така: „Юрганите са за Изгрева, а одеалата за Рила". Мина дълго време докато освободим Учителя от тежките, корави, дебели български юргани. Тези юргани бяха символични и те отговаряха на тежките, корави, дебели български глави и всичко онова, което се побираше в тези български глави. Последната година Учителят винаги държеше в раницата си да има червен лук. Взимаше едно парченце лук, една-две люспи и го сдъвкваше без хляб. Казваше, че това тонира и винаги се усмихваше. А много пъти бе споменавал, че кромид лук е едно голямо спасително средство за българите и че те по-малко боледуват от рак понеже ядат много суров кромид лук. По мое време селяните ядяха по една-две глави кромид лук на ден със сол и хляб - тогава беше голяма беднотия. Обикновено му слагахме на кревата бели пухени възглавници напълнени с пух-перушина на кокошки, тогава така се пълнеха възглавниците, за да бъде меко. Той се облягаше на кревата, вдигаше си краката на едно столче, ставаше му приятно и се усмихваше. Тогава говорехме и разговаряхме дълго. Последните години той идваше тук в нашия дом на Симеоновско шосе, сядаше на стол или пък се излегваше да почине на моят креват. Тук нямаше кой да го безпокои. Понякога той преспиваше тук и то на моят личен креват. Аз отивах да спя на тавана. Сутрин като станем рано оставахме го да си почине докъм седем часа. Той почиваше физически с тялото си, но съзнанието му беше будно винаги и с него работеше, а на Изгрева още в пет часа идваха, тропаха по стаята му, безпокояха го и не му даваха възможност да работи. Тук в моят дом той си почиваше и работеше необезпокояван в неговият Божествен свят, за което ние само можехме да се досетим и нямахме представа за него. Понеже идваше често веднъж като го посрещнах на вратата ми каза: „Марийке, има възможност след 25-30 години това тук да се дигне" и посочи с бастуна къщичката ни и цялата местност. Някакъв вопъл се изтръгна от мен: „Ех, Учителю" и някаква тъга, скръб по нашата малка къщичка се отнесе към небето. Той поклати глава: „Е, може и да се размине". Ето сега е 1972 г., около нас всичко се руши, ще се строи Зоологическа градина и всяка година идват, измерват местата и ни съобщават, че всеки момент ще ни изселят. Но засега все още се разминава. Дано се сбъднат думите на Учителя, за да си изкарам живота си тук. Когато Учителят беше вече болен, изнемощял много лично ме караше да му варя яйца на очи във вряла вода, в която се слага сол и оцет. В една тенджера с вряла вода, сол и оцет се чукат и изсипват яйцата, те се варят, след това се изваждат с решетъчна лъжица, слагат се в тиган с предварително стопено масло и се запържват. Така обичаше да ги яде. Обикновено ми подаде няколко яйца и каже: „На вземи и направи тези яйца на очи" и аз ги правех. Идеалната чистота на Учителя - така може да се оприличи изобщо обходата на Учителя към себе си и към останалите. Той обичаше много чистотата, държеше за нея. Говорим сега за външната чистота. Беше спретнат, чист, огладен, с изпрани ризи, излъскан, а панталона му изгладен с ръб, който режеше като бръснач. Той светеше от горе до долу. Светлината върху него се разливаше по особен начин и по още по-особен начин тя се отразяваше в нашите очи, които бяхме до него. Излъчваше образа и отражението му чистота, външна чистота на отразената светлина. Това бе необикновено явление. Вие наблюдавали ли сте как се отразява в огледало образ и след това как се отразяват слънчевите лъчи чрез едно такова огледало и ако някой ви насочи един такъв сноп чрез огледалото отразени лъчи на слънцето към вас вие не бихте могли да гледате, а ще си затворите очите. А тук отразената светлина от образа на Учителя бе мека и напротив, тя ти позволяваше да си отвориш още повече очите и да го гледаш. Но тук имаше и външна отразена светлина. Това се дължеше и на неговата аура, но това бе вътрешната отразена светлина, която се излъчваше от пребиваването на Божествения Дух в него. Съчетанието на отразената външна светлина и на вътрешната виделина допринасяха за едно обаяние от фигурата на Учителя, което не можеше да се опише по друг начин освен с чистота. И затова не случайно той често казваше: „На вас ви е нужна не само външната чистота, но и вътрешна чистота на мисли, чувства и на деяния. Учете се от мене. Имате Словото, имате песните, имате опитностите си с мене, а от вас е учението и приложението на моето учение". В разстояние на двадесет и осем години аз винаги съм го виждала чист, спретнато облечен, с чистота в обходата си към себе си и в обходата си към другите, чистота в обноските си и в движенията си. Чистота във всичко, дори когато се изпотяваше неговата пот не миришеше както на обикновените хора. По чистотата си той нямаше равен на себе си. По-добър образец за чистота от образа и живота на Учителя на земята не може да има. Ние бяхме свидетели на това и то в онези скромни условия, в които той живееше, в тези ограничителни за човек условия както на „Опълченска" 66, така и на Изгрева. Дори в онези стари времена, когато ние дойдохме около 1922 г. като младежи в Школата му то старите приятели разправяха, че в първите години на века от 1900-1910 той е бил скромно облечен, но винаги чист. Аз когато го срещнах той беше изискано облечен. Спомням си, че аз влизам веднъж при него и по някаква си случайност аз съм имала петно на роклята си. Той ме погледна, изведнъж трепна, скочи, посочи с пръст към роклята ми и каза: „Марийке, тук има едно леке" и с такава изненада, че аз се стреснах и погледнах надолу и какво да видя - видях едно малко, мъничко петно върху роклята ми, но от къде бе дошло, не зная. Вероятно по пътя си съм се залепила за нещо, но другото е важно: какво той бе видял чрез това петно аз не зная. Преди да се облека аз винаги си приготвях роклите, винаги бях изгладена, издокарана и имах тоалети на млада, градска госпожица и тогава върху роклите на такива градски госпожици не можеше да има дори и прашинка. А като прибавя, че роклите ми бяха шити при една от най-големите модни шивачки в София и майка ми се грижеше аз да бъда облечена като състоятелна млада госпожица, на което тогава се държеше много. Държеше се не само на външността, но и на достойнството. А от къде беше дошло това петно не можах да разбера. Именно това, че то се бе полепнало по мен, беше ме оцапало от вън като външна намеса Учителят вероятно видя нещо в него, може би той видя онези сили, които ми го бяха залепили като белязан символ на едно бъдеще и на едно пророчество и затова той така трепна, така скочи като че ли видя нещо ужасяващо. Разбира се, че петното тук беше образен символ но зад него той прозря моят бъдещ живот. Не случайно по-късно той ми каза „Рекох, Бог може да съизволи да бъдеш петнена, чернена, хулена, гонена, но всичко с радост да издържиш". Да, това петно по моята рокля бе началото на моето опетняване. От тук се почна. Спомням си как той с пръст го посочи и аз проследявайки посоката на пръстите му видях едно малко петънце, вероятно това беше онази невидима дамга, така дамгосваха навремето търговците добитъка, който купуваха с нажежено желязо, обозначаващо някаква буква върху хълбоците на добитъка и с това се показваше, не новият собственик на добитъка е онзи, който поставя дамгата с нажеженото желязо. Вероятно и на мен в този момент и миг пред Учителя бе ми сложена невидимата дамга и моят път бе предопределен. И още до днес звучат думите му в мен: „Марийке, едно леке". Искаше да покаже, че то е нещо от вън, дошло от вън, наметнато от вън с цел да ме окаля и опетни и че го нося, но по това петно ще съдят за моята външност в бъдеще. Връщайки се у дома аз положих доста усилия да го изчистя и да го премахна, а с годините след това всички петна, лекета, мръсотии, които ги лепяха върху мен аз полагах също така много усилия да ги чистя, защото виждах пръста на Учителя насочен към всяка една лепната мръсотия върху мен и чувах думите му: „Марийке, едно леке". И аз ги чистех и ги махах. Но това беше трудно, много мъчително, защото това бе един продължителен процес в моят житейски път над петдесет години. Учителят живееше в изключително примитивни условия в онази малка стая горе, наречена Горница. Не скромни условия, а направо примитивни. Той не изискваше нищо от нас. Той беше дал съвет как да се направи салона, но приятелите го измениха и съкратиха някои неща. Тогава те смятаха, че Учителят разбира от духовни неща, но не разбира от материални неща, а особено от строеж на къщи и от архитектура. Пълно невежество през всичките тези години от много хора. Поради тази постановка, несъобразявайки се с казаното от Учителя много хора скъпо платиха с живота си, други със страдания, мъчения и невероятни обрати по съдбовна линия. Объркаха си живота мнозина, че платиха и накрая се разплатиха с лихвите, идващи от безброй години. За техните лични съдби нямам нищо против - да се разплатят и с лихвите, но имаше общи братски проблеми, които поради тази постановка на възрастните приятели, които държаха всичко в свои ръце и го движеха съответно, то те направиха груби грешки, които грешки нашето поколение трябваше да ги плаща и да ги изнесе на гърба си. Те ги направиха до 1945-46 г., а после ние трябваше да ги плащаме и да изнесем всичко на гърба си. Те си заминаха от тукашното земно разплащане, но те ще си платят горе, законът е един и същ, той хваща виновника както на земята, така и на небето. Пред закона няма да се измъкне никой. Поради тяхното тесногръдие и недалновидност Учителят бе принуден да живее в примитивни условия. Не че нямаше пари, не че не можеше да се направи по-подходящо жилище, не това беше тяхната постановка. Но забележете някои от тях живееха в много по-добри условия и дори в разкош в сравнение с Учителя. Представяте ли си? Техните семейства и жените им се ширеха в по-голямо пространство с изключителни удобства, а за Учителя имаше една малка стаичка. Те смятаха, че духовния човек трябва да живее от скромно, по-скромно, от бедно, по-бедно и в ограничителни условия, защото не са били важни материалните неща, а са важни духовните неща. Дрън-дрън ярина - на попова главина, така се казва в България. А знаете ли какво значи това? Когато някоя коза и някое яре се катери по оградата, то обикновено се изхожда и неговите изпражнения са във вид на барбонки или се казват още дърдонки. Веднъж един поп бил заспал и ярето се качило на килимявката му и се изходило там. Попа се събудил, видял какво е направило ярето, усмихнал се и пак задрямал. След малко дошли селяни да искат от попа пари да се направи нещо за селото. Той ги изслушал, усмихнал се, свалил си килимявката, показал им я, а върху нея са били дърдонките на ярето. Казал им: „Дрън-дрън ярина - на попова главина". Това е бил отговора на попа на молбата на селяните. Сега в нашият случай си отговорете в Школата кой какви задължения изпълняваше и как се вмества тази поговорка за Изгрева. Това не са глупости. Но те бяха задължени да осигурят на Учителя подходящи условия. Но това беше тяхната представа за нещата. Когато Учителят започна да идва често в нашият дом той това го правеше, защото вече не беше спокоен там на Изгрева. По това време ние имахме там на Изгрева къща, дървена, цялата с джамлъци, с баня, кухня и две стаи. Но в последните години на Учителят му бе неудобно да живее над салона и да се изкачва и слиза по дървените стълби. Тогава ние му предложихме тази наша къща на Изгрева да я ползва. Той се съгласи, дойде да я огледа, а аз с Борис Николов го придружавахме. Накрая я хареса, че може да се живее в нея и ние се зарадвахме много. Но той нямаше условия вече на земята. Настъпваха събитията за приключване на епохата и не след дълго той си замина от този свят. На Петров ден, 12 юли, рождения ден на Учителя беше празник за всички и ние се обличахме в най-новите си дрехи. Той излезне с нов бял костюм, целият изгладен, върви, така хармонично се разклаща и развява сакото му, панталоните, че като че ли всичко е музикална хармония. Движеше се плавно покрай нас. Приятелите изнесат и донесат онова, което са приготвили предварително - гевреци, бонбони, локум, сладкиши и го поставят на масата - празник за на всички. Празник е и ние го усещаше, че това е празник и във въздуха над нас. Въздухът трепти, усеща се как всеки милиметър от въздуха около нас трепти по особен начин. Това е присъствието на Белите братя, които са дошли от края на вселената да присъстват на тържеството на Учителя, но ние не ги виждаме, нашите очи са затворени за тях, но ние ги усещаме. Това е празник на душите, ние сме в едно особено състояние весели, усмихнати и с приповдигнато състояние на духа. Имаме усещането че хвърчим насам-натам, движим се празнично възбудени. Дванайсети юли е празник на Школата. Всички сме се събрали, дошли са гости от града, о-провинцията, този ден е особен празник за Учителя. На този ден той е дошъл на земята в плът като Петър Дънов, идвайки от Божественото слънце, от звездата Алфеола. А рождената дата на Учителя е 12 юли 1864 г. за неговото физическо тяло, а новораждането на Учителя, т.е. на Божествения дух в него е 7 март 1897 г. Тази дата той лично ми я каза. А раждането на Мировия Учител в него, т.е. влизането на Христовия дух у него е август 1912 г. А раждането на Всемировия Учител у него е 1922 г. с откриването на Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. Учителят на Бялото Братство идва от слънцето. Учителят на Великото Бяло Братство идва от Духовното слънце, а Учителят на Всемирното Велико Бяло Братство идва от Божественото слънце. Учителят Беинса Дуно е Всемировият Учител дошъл от Божественото слънце и слезнал за пръв път на земята. Неговото светско име е Петър Константинов Дънов.

108. НЕОБЯСНИМИТЕ СЛУЧАИ НА БОЖИЕТО ПРИСЪСТВИЕ Намирам се в стаята на Учителя и разговарям. Изведнъж в стаята нахълтва Граблашева и носи едно шише с вино. От къде на къде вино ще носи, когато на Изгрева не се пиеха спиртни напитки, ние бяхме вегетарианци и въздържатели, а изведнъж това шише с вино остана необяснима загадка за мен. Учителят взе шишето от ръката й, наведе й главата и изсипа цялото шише с вино върху врата, че виното потече не само по главата й и косите, но и по роклята. Тя смяташе, че аз кой знае какво правя при Учителя. Той беше свободен дух и от това не се смущаваше кой какво мисли за него. А тя беше медиумична и май духовете бяха влезнали в нея и я бяха довели с това шише вино. А защо дойде с него, да ни почерпи ли или по-точно беше взела нещо в ръка само и само да се намери на работа, да има повод и да дойде при него? Та това шише с вино случайно ли беше попаднало у нея, но от къде ще дойде нали трябваше то да се купи и да се донесе на Изгрева. Остана цяла загадка за мен. Но Учителя хич не й се церемони, а изля шишето върху нея. Тя стана, нищо не каза и си излезе вън. После той нареди да се избърше пода и да се измие. Понякога имаше необясними неща, особено ако Учителят не се произнесе и не разкаже или не ни подаде с една дума ключа за разрешаване на една такава необикновена загадка. При един друг случай Учителят счупи един бастун от гърба на Савка -стенографката. Тя беше го извадила от равновесие с нейното твърдоглавие и упоритостта си и той приложи метода на дървото или както казваха българите „Ще играе дървен Господ". Дървеният Господ се оказа сполучлив. По този случай той каза: „Когато бия някого с бастуна си аз му върша добро, давам му енергия и сила и едновременно изкарвам оня дух от него дето се е загнездил и дето не иска да излиза и дето прави белите около мен". А изкушението на учениците от счупения бастун бе много голямо. Не всеки можеше да прескочи тази бариера: как така Учителят ще бие и ще чупи бастуни от гърбовете на учениците си, та това ученици ли са и какъв е този Учител, който троши бастуни? Един път от два три-три бе ме обхванало едно състояние и всички хора наоколо ми бяха чужди. Не бях яла два-три дни. Някой дух ли беше влезнал в мене, може и да е било така - не зная. Учителят ме следеше от далече, но никъде го нямаше и аз не можех да се срещна с него. Бях навлезнала в зона на пълна самота и отчужденост. По едно време ми просветна пред очите. Излизам на вън от стаята си. Среща ме Учителя на двора: „Марийке, ти яла ли си?" „Не съм." После той подвикна към една сестра да ми донесе краставица и една филия хляб, подаде ми ги и това ядох. После му казах: „Учителю, и аз като Христа няма глава къде да подслоня". Той се усмихна. Питам веднъж Учителя: „Ако бяхте в Англия по същия начин ли щяхте да говорите?" „Не, по друг начин." По-късно в своите беседи споменаваше нееднократно, че той говори според съзнанието на хората и според състава на аудиторията. Та българското съзнание бе една лупа, през която Учителят насочваше своето Слово и така той го даде на български език, чрез българското съзнание, което беше пред него и пред онези души, които бяха слезнали на земята като българи, за да посрещнат Учителят на Изгрева. Но малцина го посрещнаха, защото малцина го познаха. Бяха се оженили приятели и им се беше родило дете. Питаха Учителя какво име да му се даде. Той каза: „Аз по този въпрос говоря толкова години. Никой не ме слуша. Не се женете, защото се жените за света и за проблемите му. После вас ви женят духовете, които искат да се родят чрез вас и като се роди едно дете, тогава трябва да се възпитава една душа, която е поела един път, в който има само отговорности, защото ти си поел ангажимент пред небето да свалиш на земята една душа, да й дадеш плът и трябва накрая на краищата да я заведеш пред нозете на Бога. И ако не си изпълниш задължението както трябва може след това да се връщаш и да се раждаш на земята много пъти, за да повдигаш тази душа, която си свалил на времето като родител и ти е била твое дете. Затова ви казвам - не се женете. По-добре да имате една душа в Невидимия свят, която да ви помага, отколкото да я свалите долу на земята, да й дадете плът и да започнете да минавате един път, познат ви досега. По-добре вашите деца да са онези чисти мисли, чисти чувства, чисти стремежи в духовния свят, така ще се повдигнете по-бърже. А има кой да ражда деца. Вие не сте дошли за това. Дошли сте за Школата". Имаше един брат, който беше учител в едно училище и се казваше Жечо, Всички негови колеги знаеха, че е вегетарианец, че е дъновист като в разговорите си помежду си непрекъснато са го подигравали. Но накрая той решил, че повече така не може да продължава и че трябва след като е посветил живота си на учението и на Бога, то трябва да защити учението и да се жертва за Бога. Изчакал удобен случай и онзи, който го подигравал бил хванат с ръка и пред всички и го сбил за най-голямо учудване на околните, защото преди това бил изключително смирен, любезен и добряк. А иначе той бил як и здрав като вол. След този случай никой не му продумвал вече, но започнали да се плашат от него и престанали да говорят по негов адрес. А той смятал, че така защитил учението на Учителя и бил горд с това и започнал да ходи гордо с вдигната глава в училището, защото по-рано вървял от смирено, по-смирено. Идва на Изгрева като решил да се похвали на всички, за да видят, че той наистина е израснал и надраснал много свои съвременници. Влиза в салона и сяда на един свободен стол. Учителят по това време държи своята беседа, спира се за миг след като Жечо се намества на стола, за да може да вдигне глава към Учителя и ето Учителят направо в упор го гледа и му говори: „С бой работите не се оправят". Жечо мига, мига, но Учителят го гледа, задържа погледа си върху него и всички се питат, ама защо сега Учителят ни в клин, ни в ръкав се прехвърля от една мисъл на друга. А Жечо се чуди от къде на къде пък му дойде тая работа на главата. Свършва беседата, той отива при стенографките и ги пита дали са записали онази мисъл, че с бой работите не се оправяли. Те му отговарят, че са я записали. „Ами как, после вие ще я дешифрирате ли и ще я отпечатате ли?" Те му отговорили, че ще направят така както с цялата беседа. Жечо се учудва и разбира, че тук няма да има никаква връзка, защото тук се отнася за неговия случай и затова взима, че го разказва на всички. Стенографките слушат, а една от тях го стенографира. По-после му прочитат предишният пасаж с изказването на Учителя и се оказало, че без да искат всичко се връзва както трябва - от една страна изказването на Учителя, а от друга страна случаят на Жечо. Жечо по това време стои, чете материала с една ръка се чеше по главата, мисли, умува и накрая отива при Учителя да провери какво следва по-нататък. Учителят му казал: „Ти знаеш ли какво си мислят сега твоите колеги: „По-рано го смятахме, че е дъновист, а той бил дивак и разбойник". Та сега си поставен в по-лоша категория и с този бой падна по-ниско в очите им". Жечо си тръгва замислен и че чудеше как да излезе от това положение, з което бе изпаднал пред колегите си и тук пред Учителя. Беше му поставена една трудна задача за разрешаване. По онова време имаше три рождени сестри, които бяха влезнали в Братството. По това време всички имахме за задача всеки месец да си отделяме десятък за Бога, който се заключаваше да отделим десет процента от месечната си заплата. Така се отделя на отделно място. Но веднъж те няма-\и пари и искали да посегнат на Божия данък, но не посмели и решили да отидат при Учителя и да го питат какво да правят - да вземат ли или да не вземат. А той отцепил: „От Божият десятък не се пипа. От всичко друго може, но от него не. На заем ще вземете от другиго, но от него няма да пипате". И така направили, взели назаем, после се случило така, че се отворила една работа за трите сестри, спечелили сумата необходима да си върнат заема. Когато разказали след това на Учителя как са решили задачата си, той казал: „Това са пари за Бога, той видя, че имате нужда и ви се отзова на вашата нужда. Ако бяхте ги взели щяхте да пострадате всички. Тези пари, които са десятък са много опасни пари, това е Божествен огън - гори и от вътре, гори и от вън, за да пречисти всичко, за да може да остане само белотата и чистотата. Казано е в писанието „Само по чистите по сърце ще видят Бога". Имахме много истории с този десятък, някои завършиха благополучно, а някои и пострадаха поради нарушението към този Божествен закон. Аз съм на разговор пред Учителя. „Ти имаш въображение. Ако се оставиш на интуицията си ще постъпваш добре, но когато започнеш да разсъждаваш се забъркваш, защото много влияние се препречват пред тебе и у тебе. У тебе е развито приятелското чувство, но ти не обичаш да имаш много приятели. Искаш да се познаваш, да обичаш, но искаш да имаш само една приятелка. И ти си крайна. Ти като се привържеш всичко даваш, но като се разочароваш съвсем се отдръпваш. А те не разбират какво става в твоята душа затова те осъждат. Ти външно не си много активна, но вътрешно си активна и затова стават у тебе подпушвания когато се родят желания." „Учителю, какво да правя с тях?" „Да ги туриш на работа. Какво се разбира под туряне на работа? Може да им дадем някое наставление, но ще го изпълните. Ето имахте клас на добродетелите, но там ви се развалиха отношенията. А знаете ли защо? Ще ви кажа друг път. Сега не може. За всяко нещо си има своето време." Така успях да разбера необяснимите случаи от моето недоумение защо нямам истинска приятелка.

102. УНИЖЕНИЕ И ДОСТОЙНСТВО Бях студентка и имахме педагогика с философия. Тогава тези неща се изучаваха заедно и трябваше всеки един от студентите да подготви и да изнесе лекция в една предварително посочена образователна гимназия като стажант-лектор и лекцията да бъде едновременно урок за учениците с дадено задание. Трябваше в лекция от 45 минути да предам синтезиран материал от една цяла учебна година в осми клас, а това беше последният клас на гимназията. Потрудих се достатъчно у дома, направих всичко, което бе необходимо, систематизирах материала, сама прегледах целият материал и дори се опитах да се упражня пред няколко празни стола в моята стая. А да се систематизира даден обем трябваше да се обобщи целият материал. Аз направих това обобщение на всеки отдел с идеи и мисли от Словото на Учителя, но без да споменавам името му и без никой да знае и да се досети от къде съм взела този материал. Как ми хрумна да го направя не можах да си обясня. Но го направих. Явих се пред класа на учениците и беше станало доста интересно за тях, но това го казвам не да се изтъквам, а за това, че аз в изводите бях сложила идеи от Учителя и когато тези неща ги казах, то учениците ги възприеха много добре така както и учителят на класа, така както и нашият асистент от факултета. След свършването на часът учениците минаха покрай мен на групи от четири-пет човека и ми си усмихваха приятелски. Непосредствено след това имаше разбор на моят урок, на който присъстваха както и другите студенти от моята група, асистента и учителят, който преподаваше този предмет в гимназията. Той стана и каза: „Студентката има педагогически талант". Е, на всеки ще му бъде приятно едно такова изявление и такава оценка. Тук споменавам случая за съвсем друго, че в обобщенията аз за пръв път включих мисли от Словото на Учителя. Ето така ме приемаха онези интелектуални среди в лицето на преподаватели, студенти, професори. И ако се бях впуснала в света и бях тръгнала в това интелектуално поприще щях да имам интересна кариера, а освен това аз бях и образована и школувана музикантка и което е най-важното моята работа щеше да се оцени както трябва и то на високо ниво от компетентни личности и институции. Но аз отидох при Учителя, където се бяха събрали не толкова културни, дори простовати понякога, но невероятно амбициозни хора, с изключително развити индивидуални качества. И веднъж се учудих, че в университета имаше преизобилно интелект и ако към него се беше прибавила амбицията от Изгрева то големи неща биха се сътворили там, където се събере амбиция и интелект. Но се случи обратното - интелекта в университета остана без амбиция, а пък амбицията и българския инат дойде и се прикачи към тъпотията и накрая дойде тук на Изгрева. Много по-късно разбрах, че Учителят е писал писма и е канел лично някои от тези интелектуални личности да дойдат при него, защото те като души бяха се родили и бяха слезнали в този народ само и само, за да бъдат аудиторията на Учителя. Но те не дойдоха, защото ги посрещна на нож общественото мнение, което бе настроено срещу Учителя. Спря ги срамът и те не посмяха да дойдат, а на тяхно място дойдоха онези, които бяха недоучени и прости и те взеха техните места на Изгрева. А онези, които бяха изпратени от Небето да бъдат ученици на Учителя останаха в света, напълниха факултетите и тръгнаха всеки да създава кариера и всеки да твори нова съдба, защото техните съдби бяха предопределени да бъдат при Учителя. Но всичко се обърка и местата бяха разменени и онези, които трябваше да дойдат при Учителя не дойдоха, онези Останаха в света. Страх ги беше от общественото мнение, срам ги беше от самата среда, която се събра около Учителя. А какво да каже Учителя и как ни изтърпя нас през тези години, аз не зная. Та тук около Учителя ме обградиха хора с невероятна амбиция и от къде я бяха събрали не знаех, но имаха усещането от вътре, че те трябваше да бъдат тук и с такава настървеност пазеха местата, които бяха заели около Учителя, че друг не можеше да пристъпи към него и да получи онова, за което трябваше да дойде при него. Та нали слънцето бе за всички, нали Божественият Дух беше за всички и Учителят бе дошъл за всички, а не за малцина избрани личности, пълни с амбиция. Та средата тук беше много груба, но и освен това потискаща, че не позволяваше да се мисли. Когато Учителят говореше даваше Словото си, много от мислите, които той изказваше не можеха да се разберат, защото в тях имаше много мистични неща, освен това Учителят говореше със символика. Но да бяхте ги видели как стояха, усмихваха се и се правеха, че всичко знаят, че всичко са разбрали и че за тях това е нещо от обикновено по-обикновено за разбиране. Това беше една външна поза, за да се прикрие празнотата от вътре. Ето в тази среда аз се затворих, бях принудена да се затворя от вън понеже ме обвиниха, че съм една разглезена градска госпожица и че съм била проста колкото съм си искала и колкото съм можела. Този израз е унищожаващ и често се употребяваше именно от простите хора без образование, когато искаха да премахнат някого от пътя си, за да могат да вървят необезпокоявани от никого. Ето така аз останах една затворена книга за тези хора. Те не можеха да вникнат в мен и в живота ми, но с техните амбиции те застанаха пред мене и категорично ме отхвърлиха от редовете на първите ученици около Учителя. И не само от редовете, а изобщо от Школата. Те смятаха, че аз съм нещо странично, приходящо, дошло ей така, вятърът ме донесъл и то скоро ще дойде отново вятъра, ще ме издуха и ще ме отвее нататък, от където съм дошла, защото аз съм дърво без корен. И понеже такъв вятър не се яви на Изгрева да ме отнесе то решиха да си сътворят вятър и започнаха да духат срещу мен с уста, духаха с клевети и хули, та дано да ме отвеят и затирят натам от където съм дошла. Аз не бях дошла за тях, а за Учителя и за Словото му. А той работеше с мен, водеше ме по пътя, по онзи път, който беше личен за мен и беше съдба за мен, защото аз бях дошла за Школата на Учителя. Аз решавах изпитите си и задачите и стъпка по стъпка вървях по този вътрешен път. И така аз вървях стъпка по стъпка в своят вътрешен път пристъпвам и по външният си път на Изгрева. Те искаха да ме унижат, да ме обезценят в очите на другите и да ме сложат на последно място. Това бе вторият етап, защото през първият етап те искаха да ме отвее вятъра и да ме издухат с техните хули. Това не можаха да направят и започнаха да прилагат вторият етап - да ме унижат, да ме поставят на последно място, за да може сама да се самоунищожа. Да не смятате, че това е моя измислица. Моля ви се. Това ми създаваше невероятна задача за разрешение как да се съхраня и как да се запазя и да остана на Изгрева. А това беше невероятно изпитание, много трудно можеше да се издържи. И в името на хармонията, която трябваше да спазвам на Изгрева и около Учителя и в името на хармоничното съотношение на тези същества, които слушаха Словото на Учителя трябваше да не споря с тях, да не се разправям и да не повдигам никакви въпроси. Но накрая видях, че натиска върху мен се увеличава и бях поставена като в менгеме и от двете страни то ме притискаше, а някой въртеше дръжката и усещах, че ще ме сплескат и аз накрая ще се пръсна и ще свърша като човек. Отидох при Учителят и му разказах всичко от начало до края точно така както ви разказах дотук, но цитирах и онези, които ме хулеха. Той ме погледна така съчувствено и каза: „Няма да се унижаваш. Ще се държиш с достойнство". Аз го слушам и не мога да разбера, значи Учителят ме разбира, значи вижда всичко, знае какво е положението ми тук на Изгрева, знае пътя на всяка душа и е толкова внимателен с всяка душа, че ми дава един такъв съвет, а и с това ми начертава пътя в Школата, онова което има да премина и същевременно ми дава методите: да не се унижавам и да се държа с достойнство. След този разговор аз си тръгнах и си повтарях в себе си, значи да гледам да не бъда провокирана, да не правя скандали, да не се разправям, да стоя настрана от всичко това, което ме заобикаля и да си вървя по моят път. В ума си повтарях думите на Учителя и те звучат и до днес, до края на живота ми „Не се унижавай, не се унижавай". И аз трябваше да вървя в своят път, макар че бях унижавана, бях отхвърляна, но запазих вътрешното си достойнство, че съм дошла да бъда ученик на Учителя. А това вътрешно достойнство бе моята увереност, че връзката ми с Бога е единствена и тя е вечна както бе присъствието на Учителя тук на Изгрева живо и неотразимо, защото Учителят бе тук не само като Учител, но и Бог чрез него крачеше на земята, по земята българска и Бог бе дошъл да посети своите люде. Ето това беше моят път в Школата на Учителя. Но не само аз минавах през такива задачи. Ще ви разкажа един пример на един брат Крюгер от село Вранестеня от Радомирско, където той там беше агроном и живя дълги години. През годината той имал много неприятности и много трудно задачи за разрешаване в личния си път и решил за Нова година до дойде на Изгрева, да посети Учителя и да го запита за онова, което трябва да направи, за да разреши своите мъчни задачи. На Нова година както всеки път има братска вечеря, събират се около двайсетина души пред масата натрупана с ястия, а преди да дойде Новата година обикновено Учителят казва на всеки да си направи тайна молитва и да се помоли вътре в себе си какво желае той да постигне през новата година. И всеки, който пожелае то това желание мислено се поднася пред Учителя и това пожелание обикновено се сбъдваше през идната година. Учителят предварително нареждаше всеки да си запише желанието в своето молитвено тефтерче и всеки ден след като си привърши ежедневната молитва ученикът да прочете и своето желание, което е изказал в тайна молитва пред Учителя срещу Новата година. И така двадесетина ученици всяка година проверяваха на живо и на яве дали тяхното желание се сбъдваше през годината. Без изключение те се сбъдваха и когато се събирахме отново в края на годината Учителят запитваше: „Има ли някой от вас на когото не му се е сбъднало желанието?" Всички онези, които бяха присъствали предната година отговаряха в глас: „Учителю, всичко се сбъдна". Ето така брат Крюгер вместо в тайната молитва и в тефтерчето да си отбележи онази молба, за която ако се изпълни ще му се разрешат всички негови проблеми и задачи, за които бе дошъл да разпитва Учителя и да иска помощ от него, то най-внезапно той отправя друга тайна молитва. Пожелава през тази година да познае Божията любов, Божията мъдрост и Божията Истина. Обикновено това са думи и това са символи на едно знание, което е недостъпно за човешките умове, макар че Учителят много пъти говори за тях в своето Слово. След тайната молитва и след като всеки един ученик си записва в личното молитвено тефтерче своята молба, то Учителят става и започва да произнася обикновеното си Слово преди Новата година. Такива слова срещу Нова година има публикувани няколко. Те бяха много важни за нас, защото в това Новогодишно Слово Учителят казваше с какви проблеми ще се сблъскаме през следващата година, какви събития ще дойдат в този народ и какви ще бъдат съдбините на света. Учителят започва своето Слово и се обръща към брат Крюгер и той вижда как от очите на Учителя излизат няколко лъча от светлина и го пронизват. После от очите му излиза сноп светлина, която се устремява към него и го осветява, непосредствено след това от Учителят излиза една светлина, наподобяваща светлината на слънцето. Това трае няколко секунди и това нещо го вижда само брат Крюгер, но не и ние които сме насядали и гледаме и слушаме Учителя. Нашите очи са затворени, а Учителят казва: „Някой от вас искат да познаят и опитат Божията Любов, Божията Мъдрост и Божията Истина. А това е голяма работа. И това не е за човеци. За да опитате това вие трябва да сте готов да жертвате себе си за тази Любов, за тази Мъдрост и за тази Истина". След това Учителят замълчал и точно през тази пауза постепенно светлината около Учителя леко, леко загаснала, снопа, който излизал от очите му постепенно се прибрал и останали само два лъча, които излизали от очите му и били насочени към брат Крюгер. Тези два лъча останали до края на беседата. След Словото всички отидохме и целунахме ръка на Учителя. Брат Крюгер се приближава към него, целува ръка и казва: „Учителю, аз се докоснах за миг до Божията Любов, до Божията Мъдрост и Божията Истина". Целуна ръка вдигнал глава и видял усмихнатото лице на Учителя и усмихнатите очи на Учителя. Двата светлинни лъча ги нямало, те са се прибрали и са си отишли натам, от където бяха дошли. И по-късно брат Крюгер разказваше, че когато имал задачи за разрешаване винаги се молел на Учителя и искал да му изпрати онези два светлинни лъча, които той навремето видял в очите му. Тогава идвала помощта и така той извървя своя път на ученик в онова затънтено село Вранастеня, околия Радомирска. Обикновено с него се срещахме на Седемте рилски езера и когато ни гостуваше на Изгрева. А в една от тези срещи той ми разказа този случай. Ето така човек трябваше да запази достойнството си, а то се запазваше само тогава, когато човек имаше връзка с онези светлинни лъчи, които излизаха от слънцето на Учителя и от Божествения Дух. Така всеки един от нас успя да се справи в своят личен път на земята. Аз съм на разговор пред Учителя. „Учителю, защо на мен все ми е студено и не мога да се сгрея?" „Имаш много електричество в себе си. То не е студ, но когато духа студен вятър по повърхността на кожата се усеща студенина. Ще превръщаш енергиите си, ще ги трансформираш една в друга. Трябва да излизаш на чист въздух. Прави си онези упражнения, които съм дал с дишане. Прави и онези упражнения, които съм дал мислено ще се обливаш със светлина. Взимай си книгите и дохождай тук да четеш на Изгрева. Сега е най-хубавото време за събиране на прана. Представлявай си, че праната прониква в тялото ти. Ти си от бързите, искаш за малко време големи резултати да добиеш. Стомахът ти и проблемите с него ти се дължи на чувствата. Трябва да работи човек върху чувствата си и ще си подобри състоянието и работата на стомаха. Здравият може да греши, а болният не греши, а той поправя грешките си". След този разговор Учителят каза, че има работа навън и ми даде знак да го последвам. Той излезна, взе един трион и тръгна към борчетата. Започна да реже сухите клончета на борчетата, а те бяха колкото човешки ръст по онези години. Аз му поисках да изрежа едно и той ми даде да подрежа три борчета. След това си взе триончето, Гледах го с каква любов подрязваше борчетата и си казвах: „Ако с такава любов работи над борчетата, с колко по-голяма любов работи над нас. Как може да се яви у мене мисълта, че може той да не ме обича". Докато се разхождахме и приказвахме, където минаваше и забелязваше нещо за поправяне, все се спираше, обръщаше внимание или пък сам го поправяше. Всяко негово действие бе да направи нещо добро. Как можеше да помисля, че може у него да се появи не добро намерение към мен. Дори ме е срам когато пиша тези редове. Когато излязохме от горичката по него бяха нападали сухи иглички, които аз деликатно поочистих. По мене когато режех клончетата също се бяха наболи иглички от клоните. Той се обърна внезапно и докато аз се усетя той сам се изтърси от иглите от борчетата. Направи го така естествено, че туй смирение на Великият Учител ме трогна. Когато му казах, че ще си отивам той ми подаде ръка, но аз му казах, че ръцете ми са нечисти. Той ми изпрати една топла струя, една невидима струя на Любов. Аз не се ръкувах, за да остана вярна на принципа понеже бях си измърсила ръцете. Дълго време чувствувах тази невидима струя на всеобхватност, на онази Любовна струя, която идваше и която трябваше да ми напомни какво представлява Божията Любов. Колко е хубава и голяма Любовта на Бога и ако човек я има в себе си като състояние никаква нужда не можеше да има. Тогава той ще се среща и с другите себеподобни нему, за да ги обича. Като се връщах у дома по пътя си казах: "Винаги да остана вярна на Бога и да изпълнявам само Неговата воля". Ето това е пожеланието на онзи ученик, който трябваше да запази своето достойнство в себе си. А това може да се запази само тогава, когато човек запази връзката си с Бога.

98. КОЛЕЛОТО СЪС СПИЦИТЕ, КОЕТО ТРЪГНА ПО СВЕТА В онези първи години на Школата, когато бях още много млада и когато бях още бях под закрилата на Учителя и не бях още пусната в света както това Учителят стори по-късно, живях в един особен свят горе във висините на едно необикновено преживяване на цялото ми същество. Преминавах през някои положения, които ми бяха съвсем, ама съвсем познати. По този повод Учителят ми каза: „Преди ти си се движела само в аристократични среди", т.е. искаше да каже, че в моите предишни прераждания на земята аз съм живяла в онези висши среди на всяко едно общество. Тогава аз си обясних защо този свят, в който майка ми непрекъснато искаше да ме води, светския свят на тогавашното т. нар. висше общество в България ми бе до болка познато. Майка ми се стараеше всячески да ме въвлече в него като ме караше да свиря на разни приеми, на разни празненства на познати семейства. Аз познавах този свят и просто знаех кое след какво ще последва. Тези неща бяха в мене отработени хиляди пъти и аз се движех свободно в тази среда особено когато таланта ми се проявяваше без всяка задръжка. Беше интересно, забавно, но моят път беше друг, спряха ме от горе и ме насочиха по моят собствен път. Не съжалявам, а благодаря, че така стана. Разбира се, че дойде време да се запознае с Учителя, да го срещна и това определи моят път и живота ми след това. Още в самото начало на Школата Учителят ми каза: „Ако ти си издържиш изпита ще доживееш дълъг живот". А човек всеки ден живее и вътрешно държи изпитите си. Така че вече съм на седемдесет и пет години, а от осемнайсет години започнах с тези изпити или казано петдесет и седем години ги държа ежедневно. Дали това е дълъг живот не зная, но ако продължавам да ги държа успешно тези изпити вероятно ще ми се отпусне още жизнен кредит, за да довърша и някоя друга работа. Та този изпит, за който спомена Учителя е един непрекъснат процес от дни и години и те се редуват един след друг и човек чрез тях се изпитва, оценява и върви по своят вътрешен, духовен път. А дали е успешен или не аз не мога да определя. Това ще го определи друг. Бях много млада, току-що отишла при Учителят, а той ми заяви: „Ти не си годна за физическият живот вече". Това изказване ме затрудни много и с годините, които преминаваха непрекъснато се питах какво ли означава това. Че не обичах тежкия физически труд - не го обичах, че коя жена го обича. Че не обичах този труден физически живот, пълен с превратности и непрекъснато напрежение - това никой не го обича. Че бях затруднявана непрекъснато от грижи, които ми ги създаваха онези, които бяха около мен. Движех се през тези години както всеки друг от моето поколение. Чак сега накрая разбрах какво значи да превъзмогнеш външни и вътрешни затруднения в своят път. От начало имах много препятствия - непреодолими затруднения в семейството ми. Дойдоха и вътрешните противоречия у мен в резултат на кар-мата ми. А бях млада, че като се развихреше в мен онази моминска страст и желание не е за приказване. Вие да не мислите, че ето аз влизам в Школата и всичко от вън и от вътре в мен се канализира и ставам както майка ми ме наричаше „правоверна дъновистка". Няма такова нещо. Няма такива положения. Беше жестока титанична борба в мен, борба на живот и смърт, от вътре ме разкъсваха не на кръст, а хиляди въжета и това бяха нишките на кармата, с която се бях обвързала. А когато Учителят ми каза, че ме изпраща в света аз бях в недоумение. Аз бях в Школата и всички си вървеше естествено и изведнъж той ми каза, че ме изпраща в света. Аз се чудя как така в света когато съм пак в Школата и се чудех какво значи този израз, та нали всеки ден съм в Школата му, редовно посещавам беседи и изпълнявам всички задачи дадени по време на клас. Но след неговите думи по някакъв тайнствен начин излезнаха онези нишки, които бяха скрити в мен от вътре от векове, че като се завъртяха и като поглеждам и какво да видя: от мен излез-наха не като нишки, а като въжета, които бяха ме обвързали с онези, с които всеки ден се срещах. Как да се изразя по-точно. Ето така: преди да ме изпрати в света аз се срещах с всички братя и сестри, усмихвахме се, разговаряхме, приказвахме си сладки приказки и се разделяхме приятелски. Но чак когато Учителят ми каза, че ме праща в света всички тези познанства, които преди това бяха приятелски и добронамерени само за дни станаха съвсем други, промениха се и отведнъж виждах, че това не са случайни общения, случайни запознанства, а че това са връзки от миналото и са такива връзки, че сме обвързани и вързани с въжета, които не се късат и не се режат с нож и с брадва. Като с магическа пръчка тези нишки от мен излязоха, превърнаха се на въжета, завъртяха се и колелото на живота ме задвижи. И ето тук идва най-доброто фигуративно изложение. Знаете ли какво значи колело на обикновена волска кола или конска каруца? Това колело има спици и без спици не може да бъде колело и после се слага обръч, за да закрепи спиците, а в средата спиците се събират в една точка, която се нарича ос на колелото, което колело се пъха към онази продълговата ос на каруцата, за да може след това това колело да се задвижи и каруцата да се движи. Е, същото беше с мен, оста бе у мене, спиците излезнаха вън от мен и всяка една спица минаваше от мен и водеше до някой от Братството независимо дали бе мъж или жена. Колкото хора имаше от Братството толкова спици излизаха от мен и всичко това се обединяваше и трябваше да се затвори колелото с един железен обръч. И да се задвижи колелото на живота някой трябваше да го тури в оста на онова място, където му бе определено, за да задвижи каруцата. Ето така Учителят ме сложи като колело в една непозната каруца и ми каза: „Пускам те в света". И колелото се завъртя и то тръгна. Можеше да скърца, тогава му слагаха катран та да се хлъзга и да не скърца там където бе оста. Разваляха ли се спиците, сваляха обръча, разхлабваха и другите спици и поставяха нови. И така колелото се въртя у мен цели двадесет и две години по време на Школата и още двадесет и две години след заминаването на Учителя. Така веднъж Учителят ме среща и казва: „Тебе насила ще те вкараме в Царството Божие". „Защо, Учителю", питам аз. Той отговори: „Защото така аз искам". Хайде сега дайте си обяснението. Бях станала фигуративно казано на едно колело и бях взела една служба на едно колело и ща не ща трябваше да се търкалям. Аз бях едно от колелата на каруцата, друг беше друго нещо, но наистина искаха насила да ме вкарат в пътя. Аз бях много самотна в семейството си и неразбираема за тях, но това нещо продължи и по-късно и в обществото, в което се движех, включително и на Изгрева. Бях много самотна, макар че около мен имаше много хора, макар че се движех и общувах с тях. Отидох при Учителя и споделих, че се чувствам сама насадена на чуждо място, самотна и трудноразбираема. Той се усмихна и каза: „Не бой се, че си сама. Ти си заобиколена от души и ангели". Това изказване на Учителя ме успокои и върна равновесието в мене. Но това нещо го разбрах след 30-40 години. Аз имах вътрешен кредит пред Учителя, а други пък имаха външен кредит от него и този външен кредит допада на хората и по него те оценяват нещата. А същината на нещата се състоят във вътрешната им проява. И спомням си когато започнаха гоненията срещу мен всички смятаха, че ще ме издухат от Изгрева така както някое дете откъсне цвете на глухарче и го духа и издухва стотината му цветенца, които вятърът ги отнася на всички посоки. Но те не можаха да ме издухат и вятърът не можа да ме отвее от Изгрева. Дойде процесът срещу Братството през 1957/58 г. и тогава всички се нахвърлиха върху мен и Борис Николов и след процеса той бе в затвора и след това се развиха такива събития, че се чудех как ли оживях. Ето тези събития доказаха лично на мен, че думите на Учителя бяха верни. Благодарение на онези души от Невидимия свят, които ме заобикаляха успях да издържа. Та колелото се завъртя и се въртя доста дълго време в мен. А това колело бе колело от вътрешната Школа на Учителя. Един пример от онова време. Иван Радославов бе гимназиален учител по история и той ме учеше и моето семейство беше познато с него. Той в своят живот премина през труден път. Един път когато е преминавал през непреодолима вътрешна борба от неразрешени свои задачи бил е толкова измъчен и изтерзан, че решил да отиде на Витоша, там където има гъста гора, да се усамоти и да се помоли и да потърси начин да излезе от това мъчително състояние, в което е попаднал. По едно време вижда, че Учителят се приближава към него за негово най-голямо учудване. Учителят му казал: „Недей да се кориш. Това е задача, която ти е дадена от Небето, за да я разрешаваш. Спомни си навремето като малък ти имаше едно премеждие и едвам се спаси. Спомни си по-късно как отново щеше да загубиш живота си. Припомни си как пак след време едвам оживя. Всички противоречия в живота ти, които идват не ти ги създава някой друг, а ти ги създавам аз. Аз съм този, който ги създава, за да можеш да решиш задачите на живота си и да можеш да преминеш от задача в задача и да разрешиш правилно смисъла на твоето прераждане, тук между българите". Брат Иван Радославов изведнъж усетил облекчение и видял, че не трябва да бяга и да се крие от страданията, а трябва да ги посреща и да ги разрешава. А как премина неговият живот по-късно ще споделя в един от следващите си разкази. Но ето тук това бе пример как всеки един от нас представляваше една невидима спица на онова колело, което бе на Изгрева. По-късно когато се даде Паневритмията ние играехме в кръг, оркестрантите бяха по среда и свиреха, Учителят бе до тях и също играеше с нас и цялата тази Паневритмия на стотици хора наредени в двойки, които се движеха в кръг наподобяваха на онова въртящо се колело на видимата Школа на Учителя. Аз съм на разговор пред Учителя. „Учителю, аз имам намерение да помогна на моят брат Владо." „Идеята ти е добра. Щом е проработила тази мисъл, изпълни я. Можеш да му поговориш, но трябва да избереш начин, по който да му кажеш. Можеш да му кажеш, че животът трябва да се пази, трябва да се употреби разумно в работа за Бога. Трябва да постоянствува в едно направление и никога да не се отчайва, Така ще добие резултати. Трябва постоянно да работи върху добрите идеи и те ще се реализират. Не е в силата. Като духаш, духаш най-после колата ще тръгне. Виж как работи светлината. Слънчевите лъчи постепенно, но непрекъснато действуват върху почвата и най-сетне пониква тревата. Трябва бодрост и никога да се не обезсърчава човек. Аз съм забелязал, че хората се движат в двете посоки и в двете крайности: или стават много корави, или като омекнат стават много меки. Не, където трябва да бъдеш твърд, ще бъдеш твърд. Значи ще постоянствувате. Където трябва да си мек, ще бъдеш мек." „Учителю, аз мисля, че в желанията си съм настойчива." „Да, това е така. Да се стремиш да не обичаш, то е подпушване. Ти ще употребиш тази енергия да обичаш Бога. Можеш да обичаш науката." „Учителю, но при това преминаване не може да не настъпи някоя криза у мен?" „Разбира се, че ще настъпи. И ще дойдат. Например, имаш някоя приятелка, ти не можеш да уповаваш на нея, че тя ще ти помогне докато не е помогнала на себе си. Човек, който на себе си не може да помогне какво искаш да ти помогне. Ученик, който своите задачи не може да разреши, не можеш да очакваш, че ще реши и твоите задачи. Това е толкова естествено и разбираемо."

18. ДЕСЕТТЕ ИЗПИТА НА УЧЕНИКА В онези ранни години ежедневно търсех повод да отида при Учителя. Имаше дни, когато имах въпроси от вътрешно естество за разрешаване. Тогава си водех бележки и после ги записвах в тетрадката като въпроси, задавах ги на Учителя и получавах отговори, които съм записала в своите тетрадки. Много неща запомнях, но с течение на времето не можех да ги възстановя, но се подсещах, когато се засегнеше някой сходен въпрос за разрешаване. Възстановяването на паметта е много трудна работа, трябва някой в теб да задвижи нещата, някой трябва да пусне магнетофонната лента разбира се ако преди това си записал своите спомени в съзнанието си. Имаше дни когато Учителят не приемаше, беше зает със своята си работа и ние обикаляхме и чакахме с часове и след това си отивахме. Това се отнася и за мене, която винаги бях приемана от Учителя. Тогава смятах, че щом Учителят не ме приема значи някъде съм прегрешила, някъде съм „сгазила лука", това бе един израз от наше време на прегрешение, и трябваше да си поправя грешката и да си изплатя прегрешението със старание и с вътрешна работа. Но това често не ставаше. Понякога бях със замъглено и блокирано съзнание. Имах усещането, че цялата тъма на света бе върху мене като някой похлупак. Знаех от опит, че само Учителят можеше да ми помогне и да разреши задачата ми. Но някой път Той не ме приемаше по някакво негово усмотрение, а то не беше човешко, то не беше нито духовно, а бе Божествено, защото Божественото око ни наблюдаваше и въздаваше правда над всеки един от нас. Но всички знаехме, че или Учителят ще ни разреши или ще помогне на задачата да започне да се разрешава у нас, а пък ние ще можем да я доразрешим у дома. Така по строг индивидуален начин Той работеше върху нас и разрешаваше въпросите ни. Неразрешените въпроси на другите, които не бяха го посетили Той ги разрешаваше в беседите си. Учителят държи беседата си, говори и изведнъж се отклони и отговори на мисленият въпрос на онзи, който седи в салона и чака Учителят след беседата да го приеме. Учителят задава неговият въпрос гласно, после отговаря в една друга духовна светлина разглежда закона, окултният закон, чрез който онзи приятел там в салона трябва да си разреши задачата. Затова в беседите ще намерите такъв словоред от Учителя, който като че ли прескача от случка на случка, но това е само отговор на онези въпроси, които задават мислено слушателите към него по време на беседата. А това бяха 22 години и 7500 беседи. Разбирате ли колко хиляди задачи и човешки съдби е разрешавал Учителят. Ние бяхме свикнали на всичко туй и не ни правеше впечатление, защото живеехме в тази среда, а човек когато е потопен в тази среда той не обръща внимание на нея смята, че тя му е дадена, така както човек не обръща внимание на светлината, на въздуха, който диша и храната, с която поддържа живота си. Но веднъж Учителят приложи един нов метод към мене, който искам да споделя. Той беше не само по-особен, но и нов метод и непознат, както за мен, така и за другите. Но можете да го намерите в някоя от беседите. Вероятно аз бях омръзнала на Учителя с моето ежедневно досаждане и моите ежедневни срещи при него. Вероятно Той искаше да ми покаже, че има и друг път за разрешаване на моите неразрешени задачи и съществува друг метод, който аз не познавах. Така един ден Учителят като ме видя, че отивам при него ми каза: „Днес съм занят. Елате утре." Аз се успокоих и си казах ето Учителят днес може да е занят, аз го безпокоя, но ще дойда следващия ден. Изпълних желанието му и на следващият ден аз седя и чакам. Минават часове, накрая Той излиза и казва само: „Елате утре". Вторият ден аз отивам отново и Учителят пак не ме приема и след 5-6 часа чакане излиза и казва: „Елате утре". Вече разбрах, че това не е случайна работа и че това е някаква задача и че трябва да се въоръжа с търпение и трябва да издържа всеки ден и с упорство и с чакане. И това се повтори десет пъти. Повтори се десет дни, аз идвах и чаках и все Учителят излизаше и казваше: „Елате утре". Може би след петия ден, макар че Учителят приемаше други посетители аз започнах да усещам, че стоя като отхвърлена, като низвергната, изритана и осъдена от всички. Беше направило вече впечатление, че аз седя и чакам дни наред да ме приеме Учителят, а той минава покрай мен, а това означаваше в очите на останалите посетители, че аз съм направила някакво прегрешение и Учителят ме е наказал, като не ме приеме докато не си изкупя и поправя грешката. Горкана аз - какво ли не изтърпях. А във този период аз нямах никакво прегрешение, за да се упреквам, а имах мои вътрешни неща и въпроси за разрешаване. И аз бях отишла именно заради тях. Отначало посетителите ме поглеждаха с интерес, усмихваха ми се, но после престанаха да ме поглеждат и минаваха покрай мен като че ли съм стълб на пътя и се отместваха да не би да се бутнат в мен и да си счупят я крак, я глава. Приближаваха се до мен и изведнъж завързваха, поглеждаха настрани и изчезваха. За мен това бе по-добре, че посетителите не разговаряха с мен, защото аз бях занята със себе си, че защо Учителят не ме приема. Стоях десет дни. Това бяха десет дни на десет различни изпита за мен. Стоях десет дни и нито един изпит не разреших и Учителят не ме прие. Последният десети ден не ми каза нищо, не ми каза неговото „Рекох, елате утре". Мина покрай мене все едно, че ме няма. А мен ме има. Мен ме има, но аз стоя като неодушевен стълб, стоя, стърча и съм забита в земята. Накрая си отидох замислена, пребита от скръб и от умора. Довлякох се с мъка у дома, хапнах нещо, разтребих си стаята, написах това-онова и си легнах веднага след като се стъмни. Сънувам сън как съм изправена на изпит и ми се задават последователно десет въпроса, на които отговарям на тях. Това бяха същите въпроси, които ме вълнуваха и за които някои от тях бях отишла да питам Учителя. Аз с чакането на десет дни те се оформиха по един въпрос за всеки ден. И моето чакане там пред стаята на Учителя, седнала на пейката за мен беше загубено време, но знаех, че е време за някакъв изпит, който изобщо не знаех какъв е. Но от дългият опит знаех, че е някакъв изпит и аз трябваше да го издържа. А се оказа, че всеки ден чаках по четири-пет часа и Учителят по това време беше работил със своите невидими методи и средства, със своето съзнание и за всеки ден Той бе отговорил по един от моите въпроси и така аз имах разрешението на тези десет задачи. И после бях сложена на изпит - това ми го дадоха на сън. А сънят според Учителят е също работа, където двойникът на човека отива там горе в физико-астралният свят и се учи там в духовния свят, за да му предадат онези уроци, които трябва да научи и да приложи на следващият ден, когато се събуди. А в моят сън аз бях застанала пред една изпитна комисия от десет човека и отговарях на всички въпроси. Комисия от десет човека, защото моето чакане бе от десет дни. На следващият ден отивам при Учителя, Той ме посреща и пита усмихнато: „Е, какво ново има?" „Учителю, издържах изпита си и отговорих на комисията на зададените десет въпроса". „Много хубаво", усмихна се Той. „Познанието има много врати, но ключовете са различни и всеки сам си отключва с онзи ключ, който е изработил и който е у него." Запитвам го: „Учителю, аз зная, че вие старателно ме карате да чакам толкова много". „Нали е по-хубаво да те приема така, отколкото да те изпъдя? То днес имаше много посетители от провинцията. Излезе човек да посрещне слънцето на чист въздух, но времето е облачно. Загубило ли се е слънчето, че човек не го вижда? Не е. Когато е облачно ученикът ще се върне у дома. Ти защо избираш такова време, когато има много облаци? За облаците, които са покрили небето не е причината в слънцето. Облаците са материални условия и човек сам си е причина за тях. Облаците зависят от човека. Затова когато е облачно ти трябва да видиш, че е облачно и да си отидеш. Същественото е какво човек ще придобие и научи духовно, него ще отнесе в другия свят със себе си." „Учителю, кажете ми кога да идвам и кога да не идвам. Как е за мене определено? Защото аз съм се обърнала тук на просяк и прося от вашето време." „Един ученик, който идва да се учи при Учителя си не е просяк. „Учението е друго нещо, то е свещено, ученикът се учи, но има и материални нужди, в тях той има нужда не от учител, но от приятел." Учителят ме погледна: „Тук си права. Един ученик, който няма дрехи, няма какво да яде, седи в нехигиенична стая не може да учи. Затова трябва да се моли. Трябва да се моли, за да му се подобрят условията." „Учителю, аз се моля, но Господ не чува молитвата ми". „Зле просиш тогава, молитвата ти е слаба и излиза на половин метър от главата ти." Учителят продължи: „Кажи ми сега ако ти с твоите разбирания си на моето място и аз така ти прося как би постъпила с мен, кажи ми и аз така ще постъпя с теб. Представи си, че си на моето място и си Учител." „Не мога да си представя". Учителят продължи: „Знаеш ли ти в какво положение се намираш? Представи си, че си паднала в калта, но и двете ти ръце са покрити с отворени рани и ми се молиш да те вдигна, ти викаш и аз не знам какво да направя. Но аз трябва да те грабна и ти колкото и да крякаш и да викаш да те вдигна веднъж завинаги от калта. Ти можеш да ми викаш тогава „Какъв е този безсърдечен, жесток човек, защото ме мъчи", а аз фактически те вдигам от калта, макар че си си наранила ръцете. Затова вяра, вяра ти трябва и да не се обезсърчаваш." Споделих с него, че след молитвата у дома ми се е паднала заповедта на Учителя. Той допълни: „Е, когато поставиш доброто за основа на своя дом, то аз ще те приема." „Учителю, чумким онези, които ги приемате като посетители са го поставили?" „Та това не е приемане, това е влизане и излизане от една стая. Ти си силна. В миналото си заемала толкова различни положения, а сега това да не можеш да издържиш. Можеш, можеш, ти си силна. Не си само ти в това положение, в което се намираш днес. Толкова хора се намират в него. Някои пълзят, други стават, трети вървят, а четвърти си издържат изпита, но те имат вяра, а вярата е връзка с Божественото и чрез вярата си те получават сила от Бога, за да издържат изпита си."

17. ЧОВЕШКИТЕ СЪЛЗИ В онези мои млади години в началото на Школата преминавах през различни състояния. Нали една дъждовна капка, когато падне на земята то тя се оцапва, става кална и като се наберат стотици капки става на локва кал и после тя преминава през земните пластове, преминава през страдание, където чрез него се изчиства, за да излезне някъде на бисерна вода чрез някой извор. Та и аз така бях слезнала от този дивен свят на душите, където те живеят в чистота, бях паднала на земята като капка, оцапана, кална, влезнах в Школата и от тук започна моето чистене. Тук бях прекарвана през ситото, през различните пластове, за да се изхвърлят от мен всички примеси и да остане чистото у мен. Това беше много трудно, сега е лесно за изказване, но да се издържи беше непосилно. Именно в онзи етап аз много, много плачех. Стане ми мъчно, непосилно трудно да издържа и все си заплача, за да ми олекне. Отивах при Учителя разплакана. Като ме видеше, посрещаше ме усмихнат, оставаше ме да си доплача и избърсвах сълзите си с кърпичка, за да мога да го изслушам. Тогава за първи път чух от Учителя, че той ме накара да си събирам и слагам сълзите в едно малко шишенце. Но само когато плача, а не да предизвиквам у себе си плач с цел да пълня шишенцето със сълзи. След няколко дни той ми даде следната задача. Събраните сълзи в шишенцето да ги поставя в един съд с вода и с тях да поливам цветята, а други пък цветя да поливам само с вода без сълзи. Трябваше да наблюдавам кои цветя как растяха, за да видя каква е силата на сълзите. Този опит бе направен от мен най-старателно. Изненадата ми бе голяма. Онова цвете, което бях поливала с моите сълзи побуя, порасна, развихри се с листа и с цветове, а другите, които поливах с обикновена вода си растяха нормално, както останалите цветя. Не можех да повярвам на очите си, че от моите очи през моите очи е изтекла такава животворна течност, така живителна и скъпоценна за цвятата, а непотребна и мъчителна за мен. Дотогава аз възприемах сълзите като нещо излишно и досадно, че те текат, защото човек плаче и като плаче те по малко излизат навън, а други пък стичат навътре през носа в носоглътката и понякога хълцах и се задавях от плач и сълзи. Знаех от собствен опит, че сълзите са продукт на страдание човешко и мъчение на душата ми. Но този буен цвят в саксията възрастна, клоните се разклониха, стана храст, който ме удивляваше, цъфтеше и накрая освен, че видях силата скрита в сълзите, но се и уплаших от тях. Разбрах, че тук има нещо, което не разбирам. Отидох при Учителя и му разказах за опита си и го попитах какво следва по-нататък. „Ще събираш и поливаш, докато всичко в тебе, каквото е нечисто не се пречисти". Тогава Учителят даде подробно в една беседа методи за чистене на съзнанието и даде примера с дъждовните капки, които като паднат на земята се окалят и после след време излизат на извор и дават началото на ручей. За другите може би този пример да бе интересен, но за мен бе една лична опитност. Дали се изчистих, не зная. Човек се изчиства от едно, а се измърсява от друго, пак продължава да се чисти от второто омърсяване и така цял живот. Но да се домогне до чистотата това не е работа за години или за един човешки живот, а за цяла човешка еволюция. Но трябваше да се почне, трябваше да се види и да се знае, че идеалът за чистотата е непорочен, но на физическото поле и на земята може да се оприличи само със светлината и със слънчевите лъчи идещи от слънцето. Вие можете да виждате еднакво тази светлина и да ви се премрежва погледа от слънчевите лъчи, но да се доберете до същността на този въпрос е много трудно. За пръв път аз видях светлината и я осъзнах, чрез изявата на Божествения Дух в Учителя. Веднъж Той ме пита: „Какво мислиш за мен?" Казах му: „Ти си слънце". Той се усмихна и след няколко мига аз видях, чрез очите си как около Учителя се образува една обвивка от светлина, как се събраха всички лъчи на слънцето в него и как този блясък бе толкова силен, че аз отхвръкнах две-три крачки назад. После след няколко мига картината избледня и отново видях образа на Учителя и го видях как физически стои пред мен и се усмихва. Това бе една неповторима опитност за чистотата. Вторият път тази чистота видях като онази Божествена светлина, която като два лъча излизаха през очите на Учителя, за да ми покаже, че тя съществува за тези, които вярват в нея и се стремят към нея. Трети път аз видях чистотата как тя бе преминала през мене във вид на страдание и мъчение и се изливаше на сълзи, чистейки ме от моята човешка нечистота, като с непотребните сълзи поливах едно цвете. Тогава разбрах нагледно, че човешкото страдание е храна за Духовния свят и че енергията освободена от човека при неговото страдание представлява храна и хранителен материал за Духовният свят. Така както на земята човек се храни с кислород, който е продукт от фотосинтезата на растенията, а пък за сметка на това при дишането човек освобождава въглероден двуокис, който се явява като храна на растенията, т.е. онова което е отрова за човека - въглероден двуокис, се явява храна за растенията и онова, което отрова за растенията -кислородът, се явява като насъщна потребност на човека за неговия живот. Тук имахме една биологична фотосинтеза, която съществува между човека и Духовния свят, а съществува такава фотосинтеза и между Духовния свят и Божествения свят. Аз съм при Учителя, седя и разговорът се води между нас двамата и отново вписвам всичко в тетрадката си. „Ако вървиш по посоката на светлината само ще се радваш, но ако вървиш по посока обратна на светлината ще имаш радости и скърби. Затова вяра, вяра трябва да имаш. Има неща, които с думи не могат да се кажат, но се подразбират вътрешно. Това ти е една вътрешна опитност. Това ще ти бъде един малък опит". Този ден аз имах неудача в изпита си в Университета. Плаках много. Исках Учителят да ми помогне да го издържа. Учителят ме прие и няколко пъти ме чисти с „паси" - като простираше двете си ръце над главата ми на половин метър разстояние и правеше плавни движения. По този начин той махаше отровите от главата ми и аз изпитвах разведряване. После като ме хвана за главата ми каза: „Стани!" Аз разбрах, че съм паднала в едно състояние на егоизъм и затова страдам. След това като ме шляпкаше по страната на бузата полушеговито, полусериозно ми каза: „Аз нали ти казах и защо не си събираш сълзите в шишенце? Аз още не съм видял някой от вас да си събира сълзите." Казах му, че моите сълзи не са добри, че са отровни и ако направя онзи опит, който Той ми дава за поливане на цветята вероятно бих отровила цветята, биха посърнали и биха извехнали. Учителят продължи: „В този път се изисква абсолютно безкористие. Човек трябва да е готов да жертвува. И не само временно, но постоянно да жертвува. И в другия свят да отидеш пак ще искат от тебе да жертвуваш." Аз сама бях доловила, че в живота на формите на земята се изисква пълно безкористие и жертви. Учителят кимна одобрително с глава, беше прочел мисълта ми и каза: „Да. Трябва да знаете, че има природни течения, които минават през човека пък има и нещо постоянно. Човек докато е в плът трябва да знае, че още не се е изчистил и тя плътта ще му действува. Трябва вътрешно въодушевление да служиш на Бога. Човек в съзнанието си държи различни образи, той се движи между формите, които природата е изработила. Човек има карма. С тези образи е пълен целият свят. Човек не носи само частна карма, но и носи обща карма. Сега ти вече ще вървиш към Бога, сега ще живееш другояче. Вяра, вяра трябва да имаш. Тук на земята е ада. Тук са корените на живота. Страданията на човека също минават през корените. Те идват, но вие трябва веднага да ги трансформирате. Искам да бъдеш разумна и чиста като децата, да няма никакви хитрувания". Запитах го: „Учителю, защо ми помагате?" „Заради Божественото в теб. Аз няколко пъти те тонирах. То човешкото не може да заслужи и да получи благословение. Заради душата ти направих това. Душата я няма в туй тяло, а душата е винаги красива. Ако един ангел ако рече да те занесе на небето как ще носи такава тежест, знаеш ли колко трябва да тежиш, за да може един ангел да те носи? Ти всякога трябва да мислиш за Божественото у другите, та като ти го върнат да ти принесат полза. Във всеки човек се натрупват енергии в долната част на тялото. Това е материалния свят у човека. Затова ще знаеш, че у човека има смени на радостта и скръбта, то е нещо естествено и неизбежно и няма да се смущаваш от това. Като слезнеш долу в материята ще изживееш състоянието на тези братя, които живеят в тази материя и ще кажеш: „Тежко е положението ви, в което се намирате". Затова вяра, вяра трябва да имате в Божественото."

15. БЛАЖЕНИ НИЩИТЕ ДУХОМ „Блажени нищите духом, защото е тяхно царството небесно" (Ев. Матея, гл.5, ст. 3) Този стих за мен беше много непознат и неразбираем. Дълги години остана такъв независимо, че четях беседите и бях в близост до Учителя. Успях да го разбера години, десетилетия след това, когато изведнъж изпъкна в мене образът на една случка в първите години на Братството на ул, „Опълченска" 66. Ето това е най-интересното - била съм свидетелка на една опитност при Учителя, разбрала съм я по един начин, обяснявала съм си я по втори начин, а трябваше да преминат 40-50 години да я разбера в същността й като окултен закон от Словото на Учителя. А кой бе законът? Той е този на поставеното мото. Винаги съм се питала какво значи „нищите духом" - дали означава простите, бедните, сиромасите, отхвърлените? Думата „нищий" бе затворена за мене. Има думи оставени затворени и заключени с три катинара и няма възможност да ти се отвори думата, а тя се е затворила, защото е затворила едно съдържание, което е непонятно - иди, че го разбери. Трябва сам да отвориш тези три катинара, а ключът е в знанието и познаването на законите, а това знание дойде чрез Словото на Учителя. Тя, случката се случи навремето в дома на Гумнерови, където първоначално пребиваваше Учителят. Там денонощно през този дом преминаваха хора - приятели и онези, които се приближаваха при Учителя от любопитство или от някаква нужда. Такива бяха първите години. Бях отишла при Учителя по моя работа, но чаках реда си. Тогава имаше и други посетители, които чакаха отвън на пейките. Огледах се и видях един човечец застанал там в дъното далеч от всички, сам-самичък. Погледнах го от любопитство, но нали съм жена ние сме любопитни жените повече или по-малко, та го погледнах и разгледах този човек. Беше човечец. Беше смирен, беше отчаян от живота, беше убит духом в сравнение с другите посетители. Той външно беше човек в човешка форма, но вътрешно бе смачкан и сринат до земята. Каква ли съдба имаше, каква ли съдба носеше, каква ли бе косата на съдбата, която беше откосила в откос неговия човешки порив? Какво ли знаехме за него ние? Нищо не знаехме, а виждахме едно смирение, граничещо до унищожаване на живота у тази човешка форма. Той не беше човек, а беше съвсем незначителен човечец. Той беше „нищий", последен човек на земята, беден, сиромах, отхвърлен от всички. Беше в човешка форма, смачкан и премачкан. Беше „нищий", но беше и „нищий" духовно, защото беше загубил връзката с Духа, който движи живота в тази човешка форма. Беше „нищий" духом - човек без Дух, без сила, снижен до земята и изпратен вдън земята. Условията го бяха ограничили, а обстоятелствата го бяха унищожили като човек. Той бе най-незначителния, най-безличният и най-дребният посетител на ул. „Опълченска" 66. Той бе човек без име, човек непознат за нас и „нищий" духом, беден и сиромах, човечец без Дух, човек в тъмнота. Тогава вратата на стаята, където живееше Учителят се отвори и Той излезе. Всички станахме, всеки се изпъна като струна и всеки очакваше да срещне погледа на Учителя, за да бъде извикан от Него, за да се осъществи срещата на Учителя с един от посетителите тук в двора. Аз също станах и очаквах да бъда извикана, защото освен, че Той ме познаваше смятах се малко по-достойна и по-заслужила чрез усърдието и чрез постоянството си пред Учителя. Трябваше да бъда извикана от Учителя и да се осъществи срещата ми с Него. Така по същият начин мнозина от присъствуващите разсъждаваха, всеки по своему и всеки за себе си беше прав. И затова всеки очакваше да бъде извикан от Учителя. Единствен в случая, а в това бях не само аз, но и всички останали сигурни, че само онзи човечец не се надяваше на някаква среща с Учителя. За нас Той беше дошъл така между другото и той стоеше там далеч в дъното, далеч от всички ни и изолиран от посетителите, които далеч бяха по-заслужили от него. Той беше непознат за нас. И за най-голяма изненада на всички, Учителят слезна по стъпалата и без да погледне към никого, без да отговори на нашите поздрави казани доста високо, без да обърне внимание към някого Той се насочи към онзи човечец там в дъното, където според мен стоеше едно убито и скълцано човешко същество. Ние стояхме изумени. Никой не можеше да повярва. Никой не можеше да помръдне. Никой не можеше да се обърне. Кой както бе застанал така и остана да стои. Аз случайно бях полуобърната леко към този невзрачен човечец и към ъгъла на моето полезрение, с което наблюдавах без да мога да поместя встрани главата си. А и да обърна главата си не можех, като че ли нещо след преминаването на Учителя разряза въздуха с нож и всеки стоеше там, където беше застанал и в каквато поза бе останал. Учителят отиде при него, сложи ръка на рамото му и започна да му говори. Какво му говореше не можах да чуя, но му говори дълго на тих глас, както Той умееше да говори. Гледах, гледах и не вярвах на очите си как това Божествено съзнание се принизи до онзи човечец, как Учителят се снижи до неговият уровен и до неговото състояние, наведе глава близко до него и започна тихо, тихо бащински да му говори. Видях как онзи човечец постепенно, постепенно започваше да повдига глава. Учителят бе сложил ръката на рамото и наведен на главата му говореше. След време когато пусна ръката си и я сне от рамото аз видях друг човек в този човечец. Онзи човечец вече го нямаше. Имаше нещо съвсем друго, имаше един подтик дошъл отгоре, от Божествения Дух, лъч ли бе, светлина ли беше, сноп ли беше от светлина, но онзи човечец бе озарен, онзи бе претворен в нещо друго, онзи бе възроден. Тогава онзи човек стана, после коленичи, целуна ръка на Учителя и си замина като човек. Един човек си тръгна от срещата си с Учителя. Повече този човек не го видях и не го срещнах. Това нямаше значение за мен тогава. За него тогава имаше значение в неговият човешки път. А за мен тази случка по-късно придоби значение, когато четях онзи стих „Блажени нищите духом, защото е тяхно царството небесно". Да, това беше пример за нищите духом, за смирените и търсещите духом, за онези наскърбените и гладните за Словото Божие. В евангелието от Матея в глава пета са дадени т.нар. блаженства, но тук видях в пълна реализация какво означават те, когато се задвижат от Божественият Дух. А те бяха задвижени чрез Словото на Учителя.

Аудио - чете Росица Пармакова Цѣломѫдрие и великодушие Беседата за четене в стар правопис) От книгата „Козативни сили“, Общ окултен клас - четвърта година, (1924 г. - 1925 г.), Издателство: "Бяло Братство", София, 2010 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето От книгата „Условия за разумния човек“, 10 лекции на общия окултен клас, 5-та година, т. I (1925-1926 г.), по стенографски записки, изд. София, 1930 г. Книгата за теглене на PDF Съдържание на томчето От книгата „Условия за разумния човек“, 10 лекции на общия окултен клас, 5-та година, т. I (1925-1926 г.), Издателска къща „АЛФА-ДАР“ − София, 1997 Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето ЦЕЛОМЪДРИЕ И ВЕЛИКОДУШИЕ “Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!” Размишление Четоха се теми от зададената свободна тема. За следния път пишете пак върху някаква свободна тема. Сега ще ви задам няколко въпроса: кое е най-важното качество на идеалния мъж и кое – на идеалната жена? Както виждате, не е лесно да се отговори на тези въпроси. Някои ще кажат, че едно от важните качества на жената е справедливостта; други – нежността; трети – разумността и т. н. Справедливостта, нежността, разумността са общи качества, които не принадлежат само на жената. Любовта също така е общ принцип, общо качество, което не принадлежи само на жената. Кажете поне едно специфично качество на жената, което я определя в най-идеален смисъл като жена. Каква дума може да се употреби вместо думата жена? В българския език думата жена е изопачена. Някой ще каже, че тази дума може да се замести с подобната ней “майка”. Казвам: всяка жена не може да бъде майка и всяка майка не може да бъде жена в пълния смисъл на тази дума. Ако под понятието жена разбираме противоположния полюс на човека, тогава как трябва да наречем жената? В този смисъл понятието жена можем да заместим с думата дева, девица. От тази дума българинът е изкарал думата див, обаче думата дева в първоначалния език е означавала Божествена. Ако думите жена, майка, дева се наредят във възходящ ред по степен, първо място от тях заема девицата, после майката и най-после жената. И тъй думата дева означава истинското понятие жена. Питам сега: кое качество на девицата я определя като такава? (— Чистота, целомъдрие). Целомъдрието е качество, което определя девицата. Когато девицата изгуби своето целомъдрие, в ума и сърцето й настава голяма каша. С каква дума можете да заместите думата мъж? (- Момък). Тази дума в идейно отношение не е много изразителна, но може да се спрем върху нея. Кое е отличителното качество на мъжа? Някой ще каже, че мъжът трябва да отстоява правата си. Човек, който отстоява правата си, той всякога изпада в безправие. Идеалният човек е всесилен; той е над условията, вследствие на което няма защо да защитава, нито да търси правата си. Бог никога не воюва за своите права. Само слабите хора воюват за правата си. В този смисъл всеки, който защитава правата си, той е слаб. В света само слабите хора воюват. Хората, които светът счита герои, са повечето слаби натури. Някои считат истински мъж този, който се явява в защита на жената. Това не е мъж. Жена, която се нуждае от защитата на мъжа, не може да се нарече целомъдрена. Мъж, който се нуждае от подкрепата на жена, не може да се нарече силен. Най-голямото нещастие за мъжа и за жената се заключава в това, че те търсят помощ оттам, отдето я няма. Кое качество определя идеалния мъж? – Великодушието. И тъй турете в ума си идеята, че мъжът трябва да бъде великодушен, а жената – целомъдрена. Великодушен мъж е онзи, в ума на когото не влиза никакво съмнение по отношение на жената. Целомъдрена жена, девица е тази, която не допуща никаква нечиста мисъл или никакво съмнение по отношение на мъжа. Допусне ли нещо лошо в ума си, тя престава да е девица. Казвам: Ако вие, като ученици, не станете целомъдрени и великодушни, нищо няма да излезе от вас. Вие ще се раждате и умирате, както и обикновените хора. Вие ще говорите за Бога, за ангелите, за светиите, но това няма да ви ползва. Преди всичко всеки трябва да бъде целомъдрен и великодушен! Днес повечето хора се съмняват в Бога, в Провидението, в добрия ред и порядък в света, което показва, че те не са целомъдрени и великодушни. Щом се съмняват и не вярват в Бога, те не могат и да Му благодарят за живота, както и за всички блага, които Той им е дал. Съвременните хора са недоволни от живота и благата, които имат, затова от сутрин до вечер роптаят: това нямаме, онова нямаме, всички около нас са по-богати, всичко имат и т. н. Казвам: нека богатството на другите хора да не ви смущава, но да ви поощрява да работите върху себе си, за придобиване на онези блага и условия, необходими за вашето развитие. И тъй човек трябва да се освободи от своите лоши навици, да не вижда погрешките на хората. Той трябва да разглежда нещата обективно, а не субективно. Човек трябва да наблюдава как гори огънят, да изучава процеса на горенето. Когато запалите огън, отначало той е слаб, но постепенно се усилва и разгорява. Идейният човек знае, че огънят постепенно се засилва и разгорява, но за това се изисква време. Следователно, когато някоя добродетел у човека е слабо проявена, това показва, че тя е още в своето начало; тази добродетел ще се разгори и засили постепенно. Затова казвам: момците трябва да се стремят към великодушие, а девиците – към целомъдрие. Обаче човек трябва да бъде едновременно и великодушен, и целомъдрен. За пример, мнозина нямат търпение да се изслушват едни други; всеки търси своите права, а за правата на другите не мисли. Преди всичко правата на човека са в самия него, той няма защо да ги търси отвън, от другите хора. Щом човек има зрение, кой може да му забрани да гледа? Когато някой се качи на Витоша, може ли да му се забрани оттам да гледа на небето и на слънцето, което изгрява и залязва? Качил ли се е нависоко, той може вече свободно да се разхожда там и да гледа навсякъде. Друг е въпросът, ако този човек влезе в някоя гъста гора и дърветата му препятстват да гледа свободно. Трябва ли той да се сърди на дърветата, че му препятстват? Ако ги пита, защо му препятстват, те ще му отговорят: “Веднъж си влязъл между нас, ти имаш нужда от нашата помощ.” – “Как тъй, вие трябва да ми направите път, да ми дадете възможност свободно да гледам! Ако искате да се разберем, вие трябва да се разредите.” – “Не, ние няма да се разберем по този начин, както ти искаш. Щом искаш да гледаш небето, ще се качиш на някое високо място над нас и оттам гледай, колкото искаш; и ние имаме същото желание каквото и ти – да вървим напред и да гледаме нагоре. Ако пък си толкова умен, избери най-високото дърво измежду нас, качи се на върха му и оттам гледай! Искаш ли да гледаш небето отдолу, между нас, ти нищо няма да видиш.” Сега много окултни ученици искат да видят небето, да се домогнат до някои окултни закони, но въпреки това седят в някоя гъста гора и оттам гледат. Как могат да се домогнат до окултните закони? – Чрез целомъдрие и великодушие. Следователно целомъдрен мъж е този, чиито ръце не изгарят в огъня. Великодушен мъж е този, който във водата не се дави. Същото може да се каже и за жената: целомъдрена жена е тази, която никога не изгаря; великодушна жена е тази, която никога не може да се удави. Нещастието на съвременните хора седи в това, че мъжете, хвърлени във водата, се удавят, а жените, хвърлени в огъня, изгарят. Под думата вода в дадения случай разбираме света. За пример, някой човек става търговец, започва да лъже и в скоро време пропада. Някога хората се лъжат за няколко гроша само, а с това си причиняват големи пакости. Някое малко дете, момченце, напипа джоба на баща си и без негово знание взима един лев. Майката се радва, че нейният Драганчо сам взел от баща си един лев. Малкият Драганчо не трябва да пипа в джоба на баща си. Напротив, ако намери един лев, паднал от джоба на баща му, той трябва да му го даде и да не се учи сам да пипа. И след това, ако бащата иска, може да даде на детето си, колкото намери за добре. Следователно вие трябва да знаете, че Бог е безпощаден към всеки, който лъже, краде, убива, злослови. Някой казват, че Бог е милостив и всепрощаващ. Той прощава, но никога не забравя. Бог туря греховете на хората зад гърба си, но ги записва всякога в специална книга. Един ден, като види, че в тази книга има само грехове и престъпления, които не се поправят, Той зачерква всичко изведнъж и се заема да създаде нов свят, с нови хора. Не мислете, че Бог забравя греховете на хората! Според окултизма всички слепи, всички сакати хора, които днес срещаме по земята, са все ученици, които не са издържали изпитите си, вследствие на което са напуснали Школата. И ако вие днес не издържите изпитите си, за в бъдеще ще имате някакъв недъг. В света съществува вътрешна правда, правда на Любовта. Целомъдрието и великодушието трябва да бъдат основа във вашия живот. Не мислете, че ако не можете да издържите изпитите си в Школата, ще можете да преминете в някакво друго учение, било като теософ или евангелист, или православен и т. н. Дето и да отиде човек, той трябва да учи, да издържа изпитите си. Едно ще знаете: каквато каша дробите, такваз ще сърбате. Нямате ли целомъдрие и великодушие, нищо не може да излезе от вас, защото великите принципи на живота работят само при тия условия. Най-страшното нещо, което измъчва съвременните хора, е съмнението. Сегашните хора са хора на критиката. И в Англия, и в България, и във Франция, и в Германия всички хора критикуват, но английската критика в сравнение с българската, е по-фина. Българската критика е по-груба от тази на европейските народи. Французинът например, когато критикува, той подхваща отдалеч, деликатно, човек едва се досеща, че го критикуват. Мъчно може човек да избегне критиката. Тя се налага сама по себе си. По естество умът на човека е склонен към критика. Без да иска той, лошите работи на хората изпъкват в ума му. Влезе ли човек в окултната школа, понеже светлината е голяма, той започва да вижда повече от това, което хората вън от школата виждат. Не знае ли ученикът да се пази, той изпада в тежки положения и състояния. За да не се спъва в своето развитие, на ученика е особено необходимо целомъдрие и великодушие. Някой казват: “Любовта заличава всички погрешки.” В окултната наука съществува следния закон: Любовта не вижда погрешките, тя е снизходителна, прощава, но не плаща всичките дългове. Тя може да плати само половината от дълговете на хората, а другата половина те сами трябва да си изплатят. За пример, ако някой човек има да плаща 10 000 лева, Любовта счита за свой доброволен дълг да му плати 5 000 от дълга, а останалите 5 000 лева той сам ще си плати. Тя ще работи, оттук-оттам ще спечели 5 000 лева да изплати дълга на този човек, но нищо не може да я застави да изплати и останалите 5 000 лева. Ще кажете, че Христос изплати голяма част от дълговете на човечеството. На времето си Христос направи това, но от 2000 години насам човечеството забърка такава каша, че Той вече се отказа да плаща за него. Всички съвременни християни толкова се отдалечиха от Христа, че дойдоха до положение да изпратят 25 000 000 хора на бойното поле. Казвате: “Защо Христос днес не плати поне половината дългове на съвременните хора, а ги излага на такива страшни страдания?” Христос плати вече половината от греховете на хората. Те трябваше да бъдат разумни да изплатят другата половина и да не правят нови дългове. Те не запазиха това положение: и до днес не са платили старите дългове, а при това нови постоянно правят. Да мислите, че Христос е изплатил всички дългове на света, то е все едно да си служите с хиперболи и да казвате, както българинът например често казва: На еди-кое си събрание присъствуваха толкова много хора, че нямаше къде яйце да хвърлиш. – Не, толкова много места имаше, че сто яйца можеха да се хвърлят. Или пък, когато искат да кажат за някой човек, че е много бърз, те казват: “Бяга като куршум или като стрела”. Това са фигуративни, образни изречения. По същия начин хората казват за Христа, че е платил всички дългове на човечеството. Христос е платил само половината дългове на човечеството, а като се казва, че е платил всичките дългове, това подразбира, че Той е платил ония дългове именно, които са спирали човечеството по онова време да върви в правия път, да се развива. Като говоря така, мнозина ще кажат: “Щом имаме толкова дългове още, как ще ги изплатим, как ще се спасим?” Успехът на човека зависи от усилията, които той прави. Имайте предвид следния стих от Писанието: “Бог толкова възлюби света, че даде в жертва Сина Своего Единороднаго, за да не погине всеки, който вярва в Него, но да има Живот Вечен”. Ако разгледате този стих буквално, вие ще се намерите в положението на онзи американски мисионер, който тръгнал да проповядва на богатите, че ако искат да се спасят, те трябва да бъдат щедри, да раздадат богатството си на бедните. Един от неговите слушатели му възразил: “Как можа да се спаси разбойникът, който беше разпнат до Христа? Той нищо не даде, но повярва и се спаси.” Проповедникът му отговорил: “Този човек беше закован и в това положение нищо не можеше да даде. На него оставаше само да повярва, нищо друго не можеше да направи. Обаче ти си свободен човек, със свободни ръце и можеш да дадеш от своето богатство, ако искаш да се спасиш.” Много от вас казват, че са окултни ученици. Щом мислите така, кажете, кое е същественото качество на окултния ученик. Мъчно е да определите същественото качество на ученика. Само този ще го определи, който може да се постави в истинско положение на ученик, да познава добре окултните закони и да ги прилага. Щом сте окултни ученици, кой от вас може да се подигне една педя над земята? Ако между вас няма нито един, който да направи опита, ще признаете, че още не сте ученици, но сега учите. Тъй щото да признаете, че сега учите, е едно нещо, а да мислите, че всичко знаете, е друго нещо. Когато критикувате хората, това показва, че вие знаете повече от тях. Ето защо ученикът трябва да се пази от критика. Когато ученикът критикува, ще го поставят в положение той сам да провери своите знания: ще му завържат очите например и ще му покажат един предмет, да се произнесе какъв е цветът му. След това ще го накарат да обясни произхода на съмнението. Как мислите, от какво произхожда съмнението? (— От безверие.) – Ами безверието от какво произлиза? (- От безлюбие, от липса на чистота.) Представете си, че пред вас сложат трапеза с вкусно ястие и докато се приготвите да го опитате, трапезата се дига. Как ще обясните това явление? Както и да го обяснявате, едно е важно: В своя живот ученикът не трябва да се стреми само към реализиране на физически блага. В окултната школа всеки ученик трябва да работи за създаване на някое специфично качество в себе си, по което да се отличава от другите. Не си правете илюзия, че всичко знаете, или че всичко можете, или че сте достигнали края на нещата. Съвършенството е вечен процес. Който иска да знае докъде е стигнал, той трябва да прави всевъзможни опити, да провери своето знание. За пример превържете очите си с кърпа и със затворени очи минете известно разстояние без никаква чужда помощ. Правили ли сте опит да ходите със затворени очи, без да се спъвате? Добре е да се направи този опит на поле или в мъгливо време и да определите посоката, накъде е изток, запад, север и юг. Който е по-смел, той може да направи този опит до Витоша, но за всеки случай да си носи и компас; като повърви известно време, нека направи опит да определи посоката на своето движение. Определите ли посоката, ще погледнете компаса, дали вярно сте я схванали. Представете си, че като ученик, вие изпаднете в чужд град, нямате пари, нямате работа, нямате познати, ходите натук-натам, от никъде не можете да намерите хляб да си хапнете. Така прекарвате три дена. Направете следния опит: вдълбочете се в себе си и ще почувствате още колко време ще гладувате. Като се вдълбочите в себе си, отвътре ще ви се отговори, кога и по какъв начин ще получите хляб. Ако някой от вас заболее, нека съсредоточи мисълта си към болестта и да я изпъди вън от себе си. Не може ли по този начин да се освободи, той не трябва да лежи, да се подава на болестта, но да прави разходки, движения. Каквото и да е времето – сняг, дъжд, той не трябва да се плаши. Болестта намира благоприятна почва у страхливите хора. Дойде някой да ми се оплаква, че страда от стомах или от друга някаква болест. Казвам: Прави разходки! – “Ами като има сняг навън?” – Нищо от това, снегът няма да повреди. – “Ама не мога да ходя.” – Ще правите малки усилия. Казвам: От всички се изисква послушание. Ако ученикът няма послушание, той не може да успява. Той трябва да престане с критиката, със съмнението. Кой може да критикува разумния свят? Или кой можа да критикува Бога? В Бога няма абсолютно никакво користолюбие. Рече ли някой да критикува Бога, той ще стане на каша. За да не изпаднете в това положение, правете опити, проверявайте нещата, за да се утвърди вярата ви. Казва Христос: “Ще бъде всекиму според вярата.” Ученикът трябва да учи, да чете, да съпоставя нещата и да прилага това, което е научил. Всякакъв мързел трябва да се изхвърли навън. Като ученици вие трябва да четете и да размишлявате най-малко по два часа на ден. През това време за нищо друго не трябва да мислите. Работете и върху целомъдрието и великодушието. От тях зависи и силата на човека; от тях зависи и мира на неговата душа. Нямате ли вътрешен мир, вие не можете и духовно да се развивате. Днес никой не може да живее за себе си. Всеки трябва да бъде във връзка с невидимия свят, за да има неговата помощ. Иначе изоставен сам на себе си, човек ще се намери под влиянието на души, изостанали в своето развитие, и вместо да успява, всеки ден ще пропада. България, както и целият свят, е пълен с такива изостанали души – леморийци, които пречат на всички добри начинания на хората, на всичко положително. Казано е в Писанието: “Нашата борба не е против плът и кръв, а против лъжливите духове от поднебесния, които спъват хората в тяхното развитие.” Тези духове трябва да се уловят и затворят. Те хвалят, ласкаят, лъжат, обещават, но нищо не изпълняват. Пазете се от леморийците! Дето влязат, те създават каша. Дали ще влязат в някое общество, дали в някоя църква или в някой дом, навсякъде те създават каши. Видите ли, че двама души спорят помежду си и не се разбират, знайте, че между тях са влезли леморийци. Попитайте някой ясновидец какво може да ви каже за леморийците и той ще ги опише, както трябва. Тогава само ще разберете какво представляват те и каква опасност носят за човека. И тъй от всички ученици се изисква целомъдрие и великодушие. Няма друг път за придобиване на окултни сили. При условията, в които днес живеете, тези качества са необходими за вас, ако искате да минете благополучно през гъстата материя, която неизбежно трябва да прегазите. Болести, сиромашия, завист, омраза, невежество и ред още отрицателни качества у човека се дължат именно на отсъствието в него на целомъдрие и великодушие. Затова всеки трябва да знае, има ли целомъдрие в сърцето си и великодушие в ума си. Няма ли ги, той непременно трябва да работи, за да ги придобие. Христос казва: “Ако вашата правда не надмине правдата на фарисеите и на садукеите, вие не можете да влезете в Царството Божие.” Същото може да се каже сега и за вас: познанията, разбиранията, които имате сега, трябва да се увеличават всеки ден; към всичко добро и хубаво у вас трябва да се прибавя по един плюс. В природата съществува закон, който определя по колко пъти на ден човек трябва да яде, за да поддържа живота си. Обикновено по колко пъти на ден яде човек? По три пъти на ден: сутрин, на обед и вечер. Питам: ако за поддържане на физическия живот употребяваме толкова много часове и енергия, не трябва ли на същото основание, за поддържане на духовния си живот да употребим поне приблизително толкова време? И тъй за придобиване на духовния живот се изисква силна вяра. Направете опит да придобиете в себе си вътрешен мир и светла вяра, да знаете, кога молитвата ви е приета и кога мисълта ви е в права посока. Вие трябва да чувствувате това нещо в себе си така, както чувствувате понякога дисхармоничните влияния на хората около вас. Човек трябва да живее духовно, ако иска да бъде хармоничен в себе си; има ли хармония в себе си, той ще може да живее и между дяволите в ада, както и между ангелите в рая. Дяволът може да мъчи човека, но не и да го изяде. Някой казва: “Ако дяволът не може да ме изяде, поне мечка или вълк могат да ме изядат.” Ако вълкът се приближи при някой човек, когото почувства като кобра, ще може ли да го изяде? Вълкът знае, какво нещо е кобрата. От кои кобри трябва да бъде човек? Отговорете сами на този въпрос! Казвам: Ако има слабост да краде, той ще може и да дава. Ако човек обича да разрушава, той ще може и да създава. И тъй като ученици вие трябва да правите опити. Някой се отказват да правят опити, защото са завършили своето развитие. Сега ще ви дам следния опит: сутрин, като станете, завържете очите си с една дебела кърпа и отворете Библията. Важно е за вас да познаете със затворени очи, на кое място сте отворили Библията. Като отворите Библията, не бързайте веднага да се произнесете, на кое място сте отворили, но спрете се за малко, попипайте книгата на това място, вдълбочете се в себе си и тогава кажете, на коя от книгите сте отворили: дали на Битие, Изход, Книга на Царете, Пророците, Евангелията и т. н. След това опитайте се да познаете, на коя глава сте отворили. Най-после направете опит да познаете и стиха, който сте посочили. Узнаете ли и трите неща вярно, опитът ви 100% е сполучлив. Направете този опит в продължение на седем дена. За следния път ще искам десет души от вас да кажат своята опитност. Някои от опитите могат да излязат сполучливи, а други – несполучливи, но това да не ви смущава. Този опит ще събуди у вас импулс да развиете своята чувствителност. Ще направите опита при разположение на духа си, при вътрешен мир. След като определите книгата, главата и стиха, тогава ще развържете кърпата и ще видите, дали сте познали, т. е. дали опитът ви е сполучлив и ще си напишете резултата. За следния път ще имате още една свободна тема, както и зададеното сега упражнение. Опитът ще започне от утре. Като си завържете очите, ще се помолите, ще забравите всичко наоколо и тогава ще отворите Библията. След това ще си запишете деня, датата и резултата от опита. Това е един хубав опит. Добре е понякога човек да е сляп за някои неща. Вързването на очи подразбира, че човек не иска да се смущава и увлича от външния свят. Това упражнение се отнася до онези, които имат силно желание да го направят, но не и за онези, които нямат разположение към опитите. Който се колебае, той не трябва да прави опита. Почне ли да мисли дали подобава на такъв сериозен човек като него да си завързва очите, аз напълно го освобождавам от този опит. Аз разчитам на десет души от вас да направите опита, а останалите нека бъдат абсолютно свободни. Ще кажете: “Не може ли да затворим очите си, без да ги връзваме с кърпа?” Ако затворите очите си, без да ги завързвате, има опасност от изкушение; без да искате, ще отваряте малко очите си. Отворите ли ги, опитът ви няма да излезе сполучлив. Ако вържете очите си и да ги отворите под кърпата, това няма да повреди на опита. „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!” 24. Лекция от Учителя, държана на 12 май, 1926 г., София. Начало: 19:00