Класация

"Истинското подвизаване" В Школата на Учителя всеки ученик си имаше своето място. То беше специфично за него, съобразно неговия път и неговите възможности. Друг не можеше да заеме неговото място. Това място бе определено от Учителя. Ако някой се опиташе да заеме друго място, за което не бе подходящ, тогава върху този брат се изсипваха купища неразбории и накрая неговият опит ставаше опитност на цялата Школа със своите изводи, защото тя се подчиняваше на строго определен закон. Аз също си имах своето място и постът, който заемах, ми даваше възможност да наблюдавам много приятели и техните срещи с Учителя и да присъствувам на много събития с много действуващи лица от "Изгрева". Така, веднъж бе дошъл един брат Васил от Айтос, да се оплаква на Учителя от брат Георги Куртев. Този брат Васил бил назначен за пазач на градината и на сградата в Айтос, като за това получавал заплата, която се изплащала от доброволните вноски на Братството в Айтос. А това е някъде от 1922 до 1927 година. През цялото това време този брат не хванал нито веднъж мотиката да прекопае някое дърво или да посади нещо в градината. Казвал: "Я не съм дошъл тука да работя, я съм дошъл тук да се подвизавам с песни и молитви в Господа!" И по цял ден пеел, свирил на мандолина, учил есперанто и стенография. Така минали около пет години. Всички го търпели през тези години, но накрая не изтърпели и го освободили и той решил да дойде на "Изгрева", за да се подвизава и тук по същия начин. Идва този брат на "Изгрева" през 1927 година и като вижда, че на "Изгрева" има и други такива като него, които искат да се подвизават по неговия начин и че няма кой да ги храни, тогава решава да отиде при Учителя и да Му се оплаче от Георги Куртев. Решава да помоли Учителя да го върне отново в Айтос, за да може отново там да се подвизава по същия начин, защото тук, на "Изгрева", нямало за него място за подвизаване. Местата за подвизаване били заети от други като него, които не си ги отстъпвали и той влязъл в конфликт с тях и дори опитал и юмруците им. Нали разбрахте, че всеки си имаше място на "Изгрева" и никой не го отстъпваше доброволно, нито пък със сила. Само Учителят беше този, който можеше да променя местата на учениците. И при този случай аз присъствувам на целия този разговор и слушам как подробно разказва този брат Васил, а Учителят го слуша най-внимателно. Изслушва го и накрая му казва: "Рекох, сега аз ще ти дам един метод за духовно подвизаване в Айтос". "Слушам, Учителю!" - радостно възкликва Васил и с радост и с ококорени очи се взира в лицето на Учителя. Учителят започва да говори бавно, като отмерва всяка една своя дума в строго определен ритъм: "Методът е следният. Отиваш в градината на Айтос и започваш да се молиш с "Отче Наш". Но тази молитва се казва по следния начин: Заставаш изправен и казваш: "Отче Наш..." После се навеждаш, с двете ръце хващаш мотиката за дръжката, издигаш я над главата и си казваш: "Който Си на Небесата..." После замахваш с мотиката към земята, правиш първата копка и казваш: "да се свети Името Твое..." Вдигаш мотиката над главата си и казваш: "да дойде Царството Твое..." Правиш с мотиката втората копка и казваш: "да бъде Волята Твоя..." Вдигаш я отново над главата си и казваш: "както на Небето..." Правиш с мотиката третата копка и казваш: "така и на земята". След това започваш да вдигаш мотиката до височината на очите си и продължаваш да се молиш: "Хляба наш насъщний, дай го нам днес..." Копваш с мотиката по земята и казваш: "и прости ни дълговете наши..." После отново я вдигаш до височината на очите си: "както и ние прощаваме на нашите длъжници..." Копваш с мотиката по земята и казваш: "И не въведи нас во изкушение..." Накрая отново я вдигаш и казваш: "но избави нас от лукаваго...". Копаеш отново и казваш: "Защото е Твое Царството, Силата и Славата во веки. Амин". Така повтаряш сто пъти тази молитва. На стотния път ще кажеш: "Бог царува на Небето, Бог царува на земята, Бог царува в живота, да бъде Името Му благословено". Ако искаш много да се подвизаваш както досега, можеш да повтаряш молитвата на ден по сто пъти - сутрин, на обед и вечер. Всичко триста пъти." Братът слуша и гледа онемял. Аз едвам сдържам смеха си, нещо в мен лудо се смее и вика: "Осанна във висините! Благословен е този, който иде в Името Господне!" Учителят го гледа сериозно. Братът се окопитва и казва: "Учителю, вие не ме разбрахте. Аз дойдох да искам от Вас да накарате брат Георги да ме върне на градината." Учителят го гледа строго и му казва: "И мене ме е страх от брат Георги Куртев. Иди и ти го помоли!.. Ако те приеме... Защото аз не мога да му кажа. Кажи му само каква молитва съм ти дал". "Ама Учителю, аз искам да се подвизавам в Господа". "По-хубаво подвизаване от тази молитва няма в света. Ще работиш и ще се подвизаваш. А тъй, без работа, кой ще те храни? Нали си чувал, че лозето не ще молитва, а иска мотика? Аз ти дадох и молитва, и мотика". Брат Васил стана и си излезе. Върнал се в Айтос, отишъл и разказал всичко на брат Куртев: как Учителят не го разбрал и как, вместо да му даде метод за подвизаване, му дал превод на "Отче Наш" на езика на мотиката. А къде е по-горен човек от мотиката? И къде е по-горен човекът от молитвата? Не пасват, не се свързват тези две неща, според брат Васил. А брат Георги Куртев слуша и сълзи се наливат в очите му. Той гледа брата и вижда Величието на Учителя и Словото Му. Вижда и как е разрешил Учителят задачата с брат Васил. Ако брат Васил бе започнал да се моли с "Отче Наш" и с мотиката, брат Куртев би го приел отново и би му дал условие да се подвизава в градината с метода на Учителя - с молитва и мотика. Но той отказа. Такива случаи имахме много по наше време. Ще ги има и по ваше време. Това е един от примерите, когато Словото на Учителя може да стане плът и кръв, и живот за душите, които са готови, а такава готова душа бе брат Георги Куртев.

"Георги Куртев" Той беше от поколението приятели, които се бяха явили между войните - около Балканската и Европейската война. Той беше съвременник на Боян Боев, Тодор Стоименов, Минчо Сотиров, Димитър Добрев - братя, които бяха преминали войните с 91-и Псалом, написан собственоръчно и зашит във военните куртки. Онова поколение имаше много опитности с Учителя и то - онези живи опитности от категорията на живото Божие присъствие и проявление, опитности като онези в Евангелието. Може би защото това бяха усилни и тежки години, когато техният живот на фронта е бил в ръцете на Небето, когато са преминали през войните на косъм от смъртта и са се озовали след тях с купища опитности, които за тях бяха съкровено и живо изявление на Бога. Тези приятели имаха жив, непосредствен контакт с Божественото чрез неговото изявление в Дух и Сила. Това беше довело у тях една непоклатима увереност в Учителя, те знаеха много добре кой бе Учителят и защо и за какво бе дошъл на земята. Те бяха стожерите, около които се завъртя гумното, за да се вършеят снопите жито по време на цялата Школа. Аз смятам, че без тези живи опитности, без живото познание на Христа отвътре, те не биха могли да издържат нито ден в тяхната половинвековна дейност като ученици на Школата. Ние дойдохме като младежи, с нас се отвори Школата през 1922 година и цели двадесет и две години ние бяхме галените деца на Школата. Но тези приятели бяха стожерите на Школата. Те бяха ръководителите на братствата в провинцията, те бяха онези дейни братя на "Изгрева", които движеха всички организационни въпроси около салона и Школата, около печатането на беседите, екскурзиите, лагерите по планините. Ние, младежите, участвувахме в братския живот, но нашето поколение имаше друга задача, която трябваше да реши след закриването на Школата, със заминаването на Учителя през 1944 година. Тези възрастни приятели ние ги наричахме "старите братя", защото те са били сподвижници на Учителя преди 1910 година, както и през време на войните от 1910-1922 година, а също и през време на Школата от 1922 до 1944 година. Те бяха свидетели как се разрасна Божието Дело, как от трима ученици, кошерът се рои за едно десетилетие на стотици ученици. Надойдоха нови братя и сестри, отвориха се кръжоци и се построиха салони на братствата в провинцията. Те бяха свидетели и очевидци на Школата на Учителя. Те бяха онези, които присъствуваха на 31 декември 1944 година и носеха тялото на Учителя, когато трябваше да бъде погребано. Някои от тях доживяха да видят как бе погребан и унищожен и "Изгревът". Такава съдба доживяха малцина. Едни от тях бяха Жечо Панайотов, Иван Жеков и Пеньо Ганев. Георги Куртев беше онзи, който организира и около когото се завъртя като на стожер от гумно многолюдното Братство в Айтос с тяхната градина. Остана като оазис сред оголената провинция, където салоните един след друг изчезваха. Те изчезваха, защото бяха изчезнали онези, които ги посещаваха и беше вече безпредметно да стоят празни. Животът бе минал в друга фаза. Но дървото, което бе посадил Георги Куртев, се оказа вековен дъб, корените дълбоки, дървото високо и братският салон и братската градина отстояваха на бурите на времето. Покрай този дъб израснаха и други мощни дървета и устояха на ветровете на размирното време след 1945 година. Аз присъствувах на една среща на Учителя с Георги Куртев, който бе пристигнал от провинцията с влака. Бяха докладвали на Учителя и Той нареди да го доведат при Него. Аз стоях отстрани и наблюдавах срещата им. По начина, по който се обърна към Георги, аз разбрах, че Учителят посреща Своя ученик и го цени като ученик, А това много рядко се срещаше тогава, макар че наброявахме няколко хиляди последователи на Учителя. По-късно разбрах, че е от малцината ученици на Школата. Ученик по Дух и по Дело, а не по форма и по буква. Минаха години и когато по-късно посещавах Айтос, само в три-четири разговора с мен, той се отвори към мен и ме разпозна от останалите. Разпознаването на ученика е една голяма мистична тайна. Един контакт за минути между две души струва много повече от едно съжителство от двадесет-тридесет години. По-късно, когато отидох при него в Айтос, той се заинтересува от Песнарката - това беше ново издание на песните на Учителя, които аз бях отпечатала след заминаването Му. Тогава разправяха, че аз съм променила песните на Учителя в това издание. Атаката срещу мен бе много силна от всички страни - "по въздух, по суша и по море" - непрекъснато и денонощно. Бях при него и той ме запита: "Какво става с песните?" Аз му казах: "Учителят навремето каза: "Не коригирай Божественото!"" Брат Георги отговори: "Точно така!" Разбрахме се за минута. А как стана ли? Сега ще ви разкажа. Попитах го дали е съгласен да не се коригират, да не се изменят песните на Учителя - да останат такива, каквито ги е дал Учителят приживе. Той каза: "Да не се коригира Божественото!" Тогава се обърнах към него и го помолих да ми изпее някоя от песните на Учителя. Той се съгласи и ми изпя точно тази, за която имаше много спорове и обвинения срещу мене. Но той я изпя точно така, както аз я бях дала в моето издание. После аз взех и му показах песнопойката, изсвирих му песента на пианото, изпях му я и той не намери никакво отклонение между това, което той знаеше и това, което аз бях написала в песнарката. Показах му песнарката на Кирил Икономов и му изсвирих песента така, както той бе я дал. Георги Куртев извика: "Ами тук е коригирано Божественото!" Сега ще се попитате къде е цялата тайна, че за минута-две се разбрахме с Георги Куртев? Тайната е следната, слушайте внимателно. Когато Учителят даде отначало песните, първите приятели като Георги Куртев, Минчо Сотиров, Димитър Добрев, Георги Томалевски и други ръководители на братствата от провинцията ги бяха научили така, както ги беше дал Учителят и така ги пееха и изпълняваха. Оттогава бяха минали десет-петнадесет години и нашите изгревяни започнаха да ги променят непрекъснато под въздействието на техни емоционални състояния ту в една, ту в друга посока. Учителят бе крайно недоволен от това положение. И накрая, Кирил Икономов се подведе по тези приятели и нотира песните така, както се пееха в момента от изгревяни, а не така, както бяха дадени първоначално от Учителя. Споменавам нарочно думата "изгревяни", защото ученикът не коригира Учителя, а според старите братя като Георги Куртев и други, които знаеха песните от самия Него, това издание ги постави в противоречие. Така аз хванах първите братя и те разбраха веднага цялата истина: "Да не се коригира Божественото!" Те ми бяха най-голямата опора. Всички се учудваха, защо те ме поддържат и защитават. Последния път, когато отидох в Айтос, Георги Куртев беше в градината. Беше сам, остарял. Поговорихме и аз го попитах как се подвизава в Господа, а той отговори: "През деня работя, а през нощта се моля, за да преуспее работата ми през следващия ден". След това той ме покани да влезна в неговата молитвена стаичка. Влезнах в нея и усетих нещо особено, една духовна атмосфера. Той ме заведе да се помоля там. Остави ме сама. Аз много бързо влезнах в молитвено състояние на Духа. На отиване му благодарих и казах: "Брат Георге, благодаря ти, че имах възможност да изпитам нещо от духовната чистота в твоята стаичка". Разделихме се. Аз вървях и плачех. Знаех, че това беше последната ми среща с един от истинските ученици на Учителя. Аз много пъти съм влизала "в горницата", във вилата на лозето на търновското Братство, през съборите от 1919 до 1922 година. А там бяха поставени скрижалите на Духа и познавах много добре онова вътрешно състояние на Духа. Бях допусната от Учителя много пъти да посещавам Неговата стаичка на "Изгрева" и много пъти ме е оставял да се моля в нея. Така че аз можех да различавам и разбирах, че тази молитвена стаичка на брат Георги Куртев е изпълнена с чистота и святост на вътрешното общение с Духа. Разказваше ми дъщеря му, Надка Куртева, че когато през декември 1957 година, през времето на големите обиски, дошли да изземат литературата на Учителя, напълнили с книги с беседи няколко чувала, влезнали в стаичката му и свалили всички портрети на Учителя. Свалили и Пентаграмата от Учителя. Когато научава, брат Георги се учудва: "Ама свалиха Пентаграмата?... И не го ли порази светлината отгоре? И жив ли си отиде?" Онзи беше си свършил работата - като нечий служител му бе заповядано да го извърши, а отговорността за това падаше някъде на друго място. Георги Куртев застава срещу празното място, където е била по-рано Пентаграмата и се разридава като дете. Наоколо имало братя и сестри - картината била потресающа. Брат Георги е плакал не за себе си, не от себе си, плакал е, че негови сънародници, българи по потекло, са посегнали на една светиня и на скрижалите на Бога. Тези скрижали бяха дадени не в пустинята на Израил, не на планината Синай, а бяха дадени тук, на българска земя, от българин, в чието тяло е бил Всемировият Учител, а над Него е бил Духът на Бога. Тогава друг българин е прострял ръка, за да оскверни тези скрижали на Бога, като ги унищожи. Плачел брат Георги от обида, че е българин и чрез българин се посяга и кощунства върху скрижалите на Бога. Свещен плач за свещени неща! Свещен плач за свещените скрижали на Бога! А там бе написано: "В изпълнението Волята на Бога е силата на човешката Душа!" Както той, така и останалите братя от първото поколение доживяха да видят това посегателство срещу Учението и Словото на Учителя. Те останаха твърди и устояха докрай като ученици на Школата. Той бе ученик на Школата на Учителя. Аз видях това и се убедих в това. А неговите дела и спомените на неговите съвременници говорят много повече от мен. Опитностите на този ученик са резултата от вяра и Дух към Делото и Словото на Учителя. Опитността на един ученик е опитност на цялата Школа! Това е основният закон на Школата. Защото ние сме верига от души. Едни слизат, други се качват и създаваме видимата и невидимата Школа на Бялото Братство. Бог царува на Небето, Бог царува в живота. Да бъде Името Му благословено!