Hristo Vatev

Предстоят много специални дни - Пролетното Равноденствие, което е началото на духовната година на Школата 19- 22.03. А също и по това време се е случило Вселяването на Учителя.

Ето защо, дните около Пролетното равноденствие са свещени.

Едва ли има по-подходящ момент да публикувам и следните свещени и ключови събития и документи от началото на отварянето и създаването на Школата.

Става въпрос за така наречените Свидетелствата Господни, Божието обещание и Отговорите на Свидетелствата Господни.

Тази информацията е за дълбок размисъл и е пълна с окултни откровения.

Те са се случили между Учителя, Пеню Киров, Тодор Стоименов и най- вероятно и Д-р Миркович.

Не са много хората, които знаят за тези подробности, а още по-малко са хората, които са виждали и сканираните оригинални писма, за които ще стане дума.

На 24.02.1899г. Пеню Киров и Тодор Стоименов получават едно писмо от Учителя във Варна. Тогава те са живеели заедно.

Това писмо се е състояло от 6 страници. Първите две са с кратко обяснение, а следващите четири страници са отделно от първите две, но са с изключително важен смисъл.

Тук съм направил клип с аудио запис на писмото и сканираните оригинални писма, както и с полученият отговор от двамата първи ученици. Благодаря много на Нели от Бургас за аудио записите.

В този клип съм направил отделно само отговорите:

Текста и самите писма може да видите тук:

https://petardanov.com/index.php/topic/24841-1899-02-24-учителя-до-пеню-киров-свидетелствата-господ/

Тук може да видите въпросите и отговорите заедно.

http://petardanov.info/Knigi/Otgovori_na_Svidetelstvata_Gospodni_1899.pdf

А тук само отговорите в оригинал с почерка на Пеню Киров

http://petardanov.info/Knigi/Pisma_do%20_Penio_Kirov_Page_042.jpg

Тук добавям един цитат, който е направил Вергилий Кръстев във втори том на Изгрева.

"Свидетелствата Господни са дадени. Отговорите на учениците са получени. С това е създадена Синархистическата верига на Бялото Братство.

Божието Обещание е предадено. Всички ученици от Синархическата верига го преписват и с подписите си го препращат на Учителя Петър Дънов. Божието Обещание е Третият Завет на Бога към человеческия род, което се дава чрез Словото на Учителя Петър Дънов. А с подписите си учениците са скрепили Божието Обещание да бъде Завет на Синархистическата верига. И Словото на Бога чрез Третия Завет и чрез Ангела Господен, който носи Третия Завет чрез Словото на Великия Учител Беинса Дуно, става Слово на Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. Амин. "

Приятели, тук ще добавя и Автобиографични бележки на Тодор Стоименов и Пеню Киров, които са много интересни и смятам, че ще допълнят картината и от там ще получите допълнителна важна информация. Текста на биографиите е взета от "Епистоларни диалози" 2010г,

Пеню Киров: http://petardanov.info/Knigi/Penu_Kirov.pdf

Тодор Стоименов: http://petardanov.info/Knigi/Todor_Stoimenov.pdf

Искам да добавя и нещо, на което се натъкнах.

За първи път Свидетелствата Господни, Божието обещание и Отговорите на Свидетелствата Господни са публикувани през 1995г. във втори том на поредицата Изгрева. Но се оказа, че там публикуваните отговори от Пеню Киров и Тодор Стоименов не са точно както в сканирания оригинал, а някой ги е дописал с допълнителни думи.

Слагам линк тук към публикуваните отговори и който се интересува може да ги сравни с отговорите в оригинала:

https://petardanov.com/index.php/topic/5896-vi-отговорите-на-учителя-петър-дънов-на-десетте-с/

След това същите отговори са взети и публикувани в книгата "Той иде" 2004 година.

https://petardanov.com/PDF/Toi_ide_nachalno_slovo.pdf

И чак през 2010 отговорите са публикувани точно както са в оригинала в Епистоларни диалози част 1.

https://petardanov.com/Epistolarni_dialozi-Penyu-I-2010.pdf

С поздрави от мен и пожелания за една година, изпълнена с много Божествено вдъхновение и израстване в пътя на ученика, който е път на любов, мъдрост и истина.

19 Февруари, 2017

Мистични съчинения

В светлината на учителя

Приказки и разкази

На планината: Царят иска да знае (1935)
През вековете (1936)
Край огнището: За царския син и мъдреца (1934)
При спорната гора
Три приказки за стари и млади (1942) Приказка за брадичката, Стара приказка, Приказка за Учителя и ученика

С Христа (трилогия)

Романи

Нови хора (1937 г.)

Допълнителни

Реактивните идеи на Тайните общества на Новите хора (1928)

Публикации в списания и вестници

Съвремини

19 Февруари, 2017

Зазоряване: Когато ний, живите станем (1938 г.) търси се за сканиране

https://petardanov.com/topic/7704-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%BB%D1%83%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2-i-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8-%D1%81%D1%8A%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F/#gsc.tab=0

13 Февруари, 2017

Братътъ на най-малкитѣ

„Освѣти ги чрѣзъ Твоята истина.“ (Йоанъ 17:17)

Въ първоначалния езикъ – езика на Девствения Божественъ Духъ, най-вѫзвишениятъ въ йерархията на ангелитѣ, Богъ е далъ на човѣка друго име, не като сегашното. Това станало въ съвѣта на боговѣтѣ, подъ прѣдсѣдателството на Господа Исуса Христа, нареченъ Спаситель на човѣчеството. Този съвѣтъ се занимавалъ съ създаването на човѣка и опредѣляне на името му. Това име „човѣкъ“ е кривъ прѣводъ, но ние ще се задоволимъ съ него. Подъ „човѣкъ“ разбираме сѫщество, което мисли.

Споредъ сегашната еволюция мисъльта на човѣка върви въ двѣ посоки: низходяща и вѫзходяща. Низходящата посока на мисъльта действа за създаване на човѣшката личность и човѣшкото тѣло – съ седемтѣ му обвивки. Източнитѣ и западнитѣ школи се различаватъ въ класификацията на тѣзи обвивки, обаче тѣзи класификации се отнасятъ само къмъ външната, видимата страна на това учение. По сѫщина въ двѣтѣ школи нѣма никакво вѫтрѣшно различие. Споредъ вѫтрешния смисълъ на Христовото учение човѣкъ има три сѫществени, неизмѣнни тѣла и седемь обвивки. Въ теософската литература се говори за седемтѣ обвивки на човѣшкото тѣло, а за тритѣ неизмѣнни тѣла само се загатва. Тамъ наричатъ обвивкитѣ „тѣла“, но тѣ не сѫ тѣла. По-подходящо име за тѣхъ е обвивка. По отношение на реалностьта човѣшкиятъ свѣтъ е прѣходенъ, а еволюцията въ свѣта е Божественъ процесъ. Отъ Божествѣно гледище стрѣмежътъ на човѣшкия духъ е да придобие тритѣ неизмѣнни тѣла. Тази идѣя е толкова обширна и необятна, че и гениалнитѣ хора, великитѣ умове на науката, на окултизма, на висшитѣ ангелски йерархии, както и висшитѣ йерархии на боговѣтѣ въ миналото и сега не могатъ да я разбератъ напълно.

Подъ богове не разбирамъ Единния Богъ, но висшитѣ чинове отъ ангелската йерархия. Но днесъ думата Богъ е обезсолена, защото съ това име се наричатъ и сѫщества, които не сѫ богове, но които заблуждаватъ хората. Въ тѣхъ нѣма нищо Божествѣно. Освободетѣ се отъ това криво понятие за Бога. Въ първоначалния езикъ думата „Богъ“ имала особенъ смисълъ. Днесъ това понятие е изопачено. Съ изопачаването на това понятие хората сѫ изопачили и своя умъ. За да си сѫставимъ правилно понятие за Бога и да Го разберемъ, трѣбва да се върнѣмъ въ своето първоначално сѫстояние. Мнозина гледатъ на Бога като на сѫщество, което се мѣни по нѣколко пѫти на день – като човѣка. Така мислятъ и нѣкои отъ западнитѣ окултисти. Това не е за упрѣкъ. То се дължи на борбата мѣжду двѣтѣ ложи – Бѣлата и черната, които сѫществуватъ въ свѣта. Тѣ сѫ раздѣлили човѣчеството на два противоположни лагера. Тѣ сѫ причина за ежбитѣ, които сѫществуватъ въ политическия, въ обществения животъ, въ сѣмействата, въ отдѣлния човѣкъ, даже въ религията и науката. Тѣзи двѣ влияния раздвояватъ човѣшкитѣ умове. Обаче дѣто има дѣление, раздвояване, тамъ Божествениятъ Духъ не действа. Щомъ се раздвоишъ въ себе си и изпаднешъ въ противорѣчие, Богъ е вънъ отъ тебѣ. Това е психологически законъ.

Когато ви говоря за човѣка, вие трѣбва да се вдълбочитѣ, да си прѣдставитѣ онзи човѣкъ, създаденъ по образъ и подобие на Бога, т.е. на Истината и Любовьта. Този човѣкъ никога не е опетнилъ името на Бога. Моисей, единъ отъ великитѣ посвѣтени, казва: „Не спомѣнавай името Божие напразно“. Това е единъ отъ законитѣ на първия мистикъ, който искалъ да изучи вѣликото Божествѣно учение. Той искалъ да освѣти името Божие. Това значи да бѫдешъ истински човѣкъ. Докато не започнатъ да освѣтяватъ името Божие въ онзи вѣликъ смисълъ, прѣдаденъ отъ Девственитѣ Божествени духове, никой не може да се повдигне по-високо отъ стѫпалото, на което се намира.

Често наблюдавамъ какъ хората въ България и другадѣ се дѣлятъ на голѣми и малки величини, на тѣсни и широки, на черни и бѣли. Казватъ: „Ние сме широки, не сме тѣсногрѫди като другитѣ“. – Дай, Боже, да стѣ широки, но да не стѣ безформени, безидейни. Ако отидетѣ въ странство, мѣжду окултиститѣ, мѣжду теософитѣ, ще разберетѣ, че тѣ сѫ послѣдователи на Бѣлото Братство, които работятъ да обновѣтъ човѣшката мисъль, въ бѫдеще да се влѣе въ нѣя новъ стрѣмежъ, нова дѣйность на Божествения духъ. Днесъ теософитѣ се дѣлятъ на безантисти и щайнеристи – антропософи. Но и еднитѣ, и другитѣ сѫ антропософи. Обаче като хора и тѣ не могатъ да се търпятъ. И тѣ се дѣлятъ на тѣсни и широки. Безантиститѣ сѫ жени, а щайнериститѣ – мѫже. И еднитѣ, и другитѣ се каратъ помѣжду си. Всички течения отъ източната школа се рѫководятъ отъ жени, а отъ западната се рѫководятъ отъ мѫже. Това дѣление изпѫква ясно, но то е само външната страна. Който не е издигнатъ, ще се сѫблазни отъ тѣхъ. А който се сѫблазнява, не може да разбере Христа. Както въ врѣмето на Христа нѣкои се сѫблазниха, така и днесъ хората се сѫблазнѣватъ. Откакъ човѣкъ е сгрѣшилъ и изопачилъ името Божие, той не е прѣставалъ да се сѫблазнява. Който се сѫблазнява, не може да се издигне до положението на мислещъ човѣкъ, да разбере вѫтрешнитѣ, основнитѣ закони, върху които почива човѣшкиятъ духъ. За да измѣни своя индивидуаленъ животъ, обществения животъ, както и живота на цѣлото човѣчество, човѣкъ трѣбва да разбира великитѣ закони на Божествената мисъль.

Теософитѣ наричатъ висшия умъ „висшъ манасъ“. Природния или низшъ умъ наричатъ „низшъ манасъ“. Обаче никѫде не се спомѣнава за срѣдния умъ – срѣдния манасъ, който е най-важенъ. Низшиятъ манасъ е основата, върху която се гради човѣшката мисъль. Значи той е почва на умствения свѣтъ. Ако разбиратѣ елементитѣ на тази почва, ще знаетѣ какво да сѣетѣ въ нѣя. Всѣка мисъль сѫдържа зародишъ на дѣйность. Да се научишъ правилно да мислишъ ще рече да знаешъ какви сѣмѣна да сѣешъ прѣзъ разнитѣ годишни врѣмѣна. Казано е въ Писанието: „Каквото посѣешъ, това ще пожънешъ“. Тукъ се разбира за сѣене въ мисъльта. Между хората има толкова погрѣшни схващания, толкова погрѣшни постѫпки, че ако не послушатъ гласа на Великия Учитель, ще се изтребятъ едни други. Той казва: Отсега нататъкъ нѣма да позволя на никого да излѣзе стѫпка напрѣдъ. Ако не измѣни своята мисъль, ако не освѣти името Божие, хиляди години да тропа на вратата Ми, горко му! Той ще жъне още плодове на кармата си – отъ хиляди години.

Що е карма? – Послѣдствие отъ всички лоши плодове, които самъ си посадилъ въ миналото. Христосъ е дошълъ на земѣта само за едно нѣщо – да спаси хората. Подъ „спасение“ подразбираме да ги научи да освѣтятъ името Божие въ себе си и въ свѣта. Върху това име почиватъ основитѣ на нашето битие. Освѣтяването на името Божие е най-вѣликото нѣщо. То прѣдставлѣва философия на бѫдещето.

Нѣкои се оплакватъ, че не имъ се откриватъ тайни. Какво искатъ тѣ? Да имъ дамъ орѫжие да се избиятъ помѣжду си? Въ Западна Европа сѫществуватъ разни учения и братства, членовѣтѣ на които искатъ да научатъ тайнитѣ на природата. Въ това отношение тѣ приличатъ на онѣзи жени, които отмъщаватъ на своитѣ вѫзлюбени съ витриолъ. – Защо имъ отмъщаватъ? – Защото сѫ измамени отъ тѣхъ. Като ги обезобразятъ съ витриолъ, женитѣ сѫ доволни и казватъ: „Сега нѣма да бѫдетѣ нито на менѣ, нито на друга“. Така постѫпватъ и мѫжетѣ; така постѫпватъ и религиознитѣ. Христосъ е огорченъ отъ постѫпкитѣ на хората. Ако тѣ не си изправѣтъ поведението, Богъ е рѣшилъ да ги накаже. По Божествения законъ повѣче не може да се грѣши. Съ старото трѣбва да се ликвидира, защото настѫпва вѣче новата епоха, новиятъ подемъ.

Девствениятъ Божественъ Духъ слиза въ крѫгообразна вълна прѣзъ седемь полѣта, т.е. прѣзъ седемь свѣтове. Прѣзъ Сатурновия периодъ Девствениятъ Божественъ Духъ е слѣзълъ до умствения свѣтъ и образувалъ умствѣното или менталното тѣло на човѣка. Прѣзъ втория периодъ, т.е. прѣзъ Слънчевия, Духътъ е слѣзълъ до астралния свѣтъ и е образувалъ тѣлото на желанията. Прѣзъ третия периодъ – Лунния, Духътъ е слѣзълъ въ етерната область на физическия свѣтъ, като образувалъ етерната обвивка на човѣка. Прѣзъ четвъртия периодъ – Земния, Духътъ е слѣзълъ въ низшето поле на физическия свѣтъ и образувалъ физичѣското тѣло. Прѣзъ тѣзи периоди, когато Духътъ слизалъ и се качвалъ, Той минавалъ прѣзъ духовни день и нощь. Прѣзъ първия периодъ, когато Божествениятъ Духъ работилъ и създалъ човѣка по образъ и подобие на Бога, човѣкъ билъ безгрѣшенъ. Прѣзъ втория периодъ човѣкъ започналъ да пада. Прѣзъ третия периодъ той дошълъ до пълно падение. Прѣзъ четвъртия периодъ – Земния, най-ниския периодъ на слизането, падението достигнало своя краенъ прѣдѣлъ.

Защо е нужно човѣкъ да слиза и потъва въ материята? – За да се облѣче въ всички обвивки, една отъ друга по-гѫсти, отдѣто започва вѫзлизането и обличането му въ по-висши форми. Прѣзъ всѣки периодъ става частично слизане и качване по вълнообразна линия. Крайното движение ще бѫде вѫзходящо. Който не иска да се свърже съ Бога, вълната ще го изхвърли вънъ отъ общото течение на Божествения день, дѣто той ще чака другъ периодъ на слизане и качване, т.е. друга вълна. Всички, които отиватъ нагорѣ, къмъ Бога, ще влѣзатъ въ небето, а той ще остане долу, вънъ отъ Бога. Вратата ще се затвори прѣдъ него и той ще чуе гласа на Бога: „Не тѣ познавамъ“. Единъ день, когато Христосъ похлопа на вашитѣ врати, онѣзи, които се занимаватъ съ лични въпроси, съ обикновени работи, ще останатъ вънъ – нѣма да иматъ масло за кандилото си. Послѣ тѣ ще се опомнятъ, но Божествениятъ параходъ е отпѫтувалъ, никого не чака. Затова всѣки трѣбва да бѫде готовъ да се качи наврѣме. Като говоря така, не искамъ да ви морализирамъ, но казвамъ какъвъ е законътъ, какво говори Богъ. Той нѣма да спрѣ парахода за никого.

И тъй, вълната върви и вие сега имѣнно иматѣ най-благоприятни условия за развитие. Когато прѣзъ ума ви мине една лоша мисъль, знайтѣ, че тя идѣ отъ вашето далечно минало, не е сегашна. Тя е чуждо, подхвърлено дѣтѣ, не го приемайтѣ. И на менѣ не искамъ да изпращатѣ подхвърлени дѣца, родени отъ незаконни родители. Като Учитель азъ не сѫмъ пратенъ на Земѣта да отглеждамъ и вѫзпитавамъ такива дѣца. Да отгледашъ единъ грѣшникъ е едно нѣщо, а да отхранишъ едно незаконно дѣтѣ, това е друго нѣщо. Грѣшникѫтъ, който е дошълъ до извѣстно съзнание и се кае за своитѣ грѣхове, може да се спаси. Той прави усилия да върши Божията воля. За такива дойде Христосъ на земѣта. Всѣки може да се спаси. И грѣшникѫтъ може да се спаси, но не и подхвърленото, незаконороденото. То е змия, която колкото повѣче се храни, толкова по-голѣма става. Единъ день тя ще се увие около човѣка и ще строши коститѣ му. Лично за васъ, за вашето бѫдещо благо е необходимо да отхранватѣ онѣзи вѣлики мисли, които Богъ е вложилъ първоначално въ васъ, чрѣзъ Свѣтия Духъ. Не отхранвайтѣ отрицателнитѣ мисли, които черната ложа е посяла въ васъ. Майката казва: „Измѫчихъ се съ това дѣтѣ, голѣмо главоболие ми създава, но единъ день то ще ме гледа“. Не, единъ день това дѣтѣ, като змията, ще счупи коститѣ ти и ще тѣ изхвърли вънъ отъ тази вълна.

„Освѣти ги чрѣзъ Твоята Истина.“ Никой човѣкъ не може да научи Божествения законъ, докато не освѣти Божието име. Когато освѣтитѣ Божието име, мислитѣ ви ще бѫдатъ чисти и свѣтли. Съ тѣхъ ще градитѣ тази обвивка, дѣто ще се зачене тѣлото на Истината, която ще ви направи свободни. Истината е първото тѣло, върху което трѣбва да работитѣ сега. Въ това тѣло живѣе човѣшката душа. Безъ Истината нѣма свобода. Колкото и да плачетѣ, ако Истината не е въ васъ, не може да бѫдетѣ свободни. Само съ плачъ не можетѣ да си помогнетѣ. Нѣкога плачътъ е полѣзенъ, нѣкога е вреденъ. Плачътъ е дъждъ. Ако стѣ посѣли добри сѣмѣна, тѣ ще изникнатъ и ще ви повдигнатъ; ако стѣ посѣли тръне, като изникнатъ, тѣ ще ви заглушатъ. Ако плачешъ за Бога, блаженъ си; ако плачешъ за свѣта, съжалѣвамъ тѣ. Въ този случай сушата е за прѣдпочитане. Свѣтлитѣ и благородни мисли ще ви повдигнатъ. Съ тѣхъ ще влѣзетѣ въ тѣлото на Истината и ще бѫдетѣ свободни. Така имѣнно ще познаетѣ Христа, и Той ще ви познае. Нѣкои искатъ да намѣрятъ Христа въ менѣ. Не, Христа ще намѣритѣ въ Неговото учение. Ако искатѣ да знаетѣ кой сѫмъ, азъ ще ви кажа. Азъ сѫмъ братътъ на най-малкитѣ въ Царството Божие. Азъ, най-малкиятъ, искамъ да изпълня Божията воля, както Богъ е заповѣдалъ; да освѣтя Неговото име, както Той ме е освѣтилъ. Богъ е билъ толкова добъръ къмъ менѣ, че азъ, братътъ на най-малкитѣ, искамъ да Му се отплатя съ всичката си признателность. Искамъ и вие да послѣдватѣ моя примѣръ. Въ нѣкои отъ васъ може да се яви желание да бѫдатъ по-голѣми отъ менѣ, да заематъ първо мѣсто. Това е сѫблазънь. Христосъ казва: „Достатъчно е на ученика да бѫде като Учителя си“. И азъ не искамъ повѣче. Достатъчно ми е това малко мѣсто. Азъ не бихъ го заменилъ съ друго. Не е важно мѣстото, което заематѣ. Важно е какъ ще изпълнитѣ дълга си къмъ Господа. Вие искатѣ да бѫдетѣ царе. Добрѣ е човѣкъ да бѫде царь, но нѣма по-голѣмо нѣщастие отъ това. Единъ царь може да направи хиляди добрини, да облагодетелства цѣло общество или цѣлъ народъ, но може да го доведе до погибѣлъ. Затова Христосъ казва: „На когото е много дадено, отъ него много се иска“. Когато искашъ да станешъ голѣмъ, това показва, че въ тебѣ се проявява чувството на гордость и тщеславие. Голѣмитѣ търговци, които боравѣтъ съ много капитали, съ стотици милиони, правѣтъ голѣми дългове и нѣкога завличатъ мнозина хора. Ако иматѣ сто милиона и ги изгубитѣ, вие ще прѣживѣетѣ голѣми терзания. Взимамъ числото сто като число, което прѣдставя една отъ висшитѣ ангелски йерархии. Нѣма думи, съ които може да се изрази мѫката и страданието на онзи търговецъ, който е изгубилъ своитѣ сто милиона. И обратно, нѣма думи, съ които може да се изрази радостьта на онзи, който има сто милиона лѣва на разположение и може да ги употрѣби разумно. Колкото едното е страшно, толкова другото е вѣлико. „Освѣти ги чрѣзъ Твоята Истина.“ Първото нѣщо, което трѣбва да научитѣ отъ проповѣдитѣ на Христа, е смирението. То е майка на истинското, положително знание. Гордостьта е майка на врѣмѣнното, прѣходно знание. Може да имашъ много знания, но ако си гордѣливъ, ще бѫдешъ въ положението на единъ отъ заблуденитѣ братя на черната ложа. Спазватѣ ли Божественитѣ закони, и отъ най-малкитѣ да стѣ, вие ще се повдигнетѣ. Ако искатѣ небето да се заинтересува отъ васъ и да ви благослови, вие трѣбва да бѫдетѣ смирени – въ високъ смисълъ на думата, а не въ обикновения смисълъ, както ви е проповѣдвано. Смирението е красивъ ангелъ, вѣликъ духъ. Който го е видѣлъ, веднага го е вѫзлюбилъ. Въ смирението се зараждатъ всички Божествени добродѣтели, за които копнѣятъ човѣшкиятъ духъ и душа. Ангелътъ на смирението е живъ. Той носи въ себе си милосѫрдието – дѣтѣ на Любовьта – най-малката дѫщеря на Бога. Любовьта живѣе мѣжду девственитѣ духове и обѣщава свѣтли бѫднини на цѣлото човѣчество, както и на ония, които я търсятъ. Ако искатѣ Христосъ въ васъ да бѫде безсмъртенъ и силенъ, за да ви повдигне, трѣбва да дадетѣ пѫть на Любовьта въ душата си. Това значи да поставитѣ Христа на най-високото мѣсто въ душата си, да освѣтитѣ името Му въ сърдцѣто си. Нѣкои мислятъ, че сѫ близо до Христа. Близо до Христа може да бѫде само малкиятъ, т.е. онзи, който е научилъ изкуството да се смалѣва. Казватѣ, че искатѣ да бѫдетѣ като Христа, но сѫщевремѣнно искатѣ да заповѣдватѣ. За да бѫдетѣ като Христа и близо до Нѣго, трѣбва да научитѣ закона на безкористното служене, да мислитѣ право: на омразата да отговарятѣ съ любовь, на злото съ добро. И тогава не е важно на кого служишъ – на Ивана или Драгана – ще служишъ на Бога. Имѣната сѫ важни дотолкова, доколкото отговарятъ на своето сѫдържание. Името Христосъ не е единично, но колѣктивно. Той е като вѫздуха и свѣтлината. Всѣки има право да се ползва отъ тѣхъ. Разсѫждавайтѣ разумно, философски и не се заблуждавайтѣ отъ външната форма на нѣщата, нито отъ външнитѣ думи. Търсетѣ вѫтрешното сѫдържание на думитѣ. Ако азъ бихъ мислилъ като васъ, отдавна бихъ слѣзълъ отъ висотата на своето положение.

„Освѣти ги чрѣзъ Твоята Истина.“ Сега азъ искамъ да вървитѣ по вѫзходяща права линия, да освѣтяватѣ името Божие въ себе си. Това име ще ви повдигне да бѫдетѣ, както Христосъ е казалъ, Нѣгови сънаслѣдници и съпричастници. Днесъ азъ искамъ да внеса въ умовѣтѣ и сърдцата ви Божествената свѣтлина, чрѣзъ която можетѣ да се освободитѣ отъ всички лоши зародиши. Мечътъ на Духа е изваденъ и тѣжко на ония, които се противѣтъ на истината. Ние трѣбва да воюваме съ орѫжия, за които е казано въ 10-та глава, 4-ти и 5-ти стихъ отъ Второто послание къмъ Коринтянитѣ: „Понеже орѫжията на нашето воинстване не сѫ плътски, но съ Бога сѫ силни да разоряватъ твърдини. Понеже съсипваме помишления, и всѣко вѫзвишение, което се повдига противъ познанието Божие, и пленимъ всѣки разумъ да се покорява Христу“. Това е теософия, окултизъмъ, спиритизъмъ, Божия Мѫдрость.

Желая да вземетѣ слѣдния стихъ за мото: „Орѫжията ви да не бѫдатъ плътски, но да бѫдетѣ съ Бога силни“. Така имѣнно ще се освободитѣ отъ помишленията на низшия манасъ, на грѣха, на който хората и до днесъ даватъ дѣсятъкъ. Христосъ казва: „Отдавайтѣ кесаревото кесарю, а Божието Богу“. Низшиятъ манасъ е кесарятъ въ човѣка. Стихътъ подразбира: Като дадетѣ дължимото на низшия манасъ, отдайтѣ дължимото и на висшия. Какво значи да отдадетѣ кесаревото кесарю, а Божието – Богу? Това значи да унищожитѣ вреднитѣ зародиши, да не растатъ повѣче; да се освободитѣ отъ всички нечисти мисли и да кажетѣ: „Ето, кесарю, твоето“. Послѣ да вземетѣ висшитѣ, Божественитѣ мисли, да ги туритѣ въ Божествената житница на душата и да кажетѣ: „Ето, Господи, Твоето“. Слѣдъ това ще влѣзетѣ въ скришната си стаичка и ще отправитѣ молитва къмъ Господа, безъ да смѣсватѣ кесаревото съ Божието. Да ги смѣсвашъ двѣтѣ, това не е молитва. Силна е молитвата, когато сърдцѣто е чисто и всѣцяло отправѣно къмъ Бога. Докато огнището на сърдцѣто не се сгорѣщи, молитвата ви не може да стигне до Бога. Знаетѣ ли какво ще бѫде сѫстоянието ви, когато почувстватѣ Божествената топлина въ сърдцѣто си?

Единъ амѣриканецъ слушалъ Камила Русо, ученичка на Паганини, да свири „Съньтъ на живота“ и казалъ: „Въ този момѣнтъ азъ бѣхъ готовъ да се помиря съ цѣлия свѣтъ, да простя на всичкитѣ си враговѣ“. Този амѣриканецъ слушалъ видни проповѣдници, но никой не могълъ да му повлияе тъй, както Камила Русо. Слѣдователно, когато въ вашитѣ сърдца проникне смирението, вие кажетѣ: „Господи, готови сме да простимъ на всички“. Питамъ: Чували ли стѣ гласа на смирението? Азъ сѫмъ го чувалъ. По-хубава музика отъ песеньта на смирението не познавамъ. Каква хармония има въ смирението! Каква Любовь извира отъ сърдцѣто на смирения! Съ своитѣ лѫчи тази Любовь облива сърдцата на всички хора. Всѣки день тя изпраща благитѣ си мисли и утѣха къмъ всички страдащи и угнетени, къмъ цѣлото човѣчество. Тя казва: „Надѣвайтѣ се, азъ ще ви помогна да освѣтитѣ Божието име въ вашитѣ умове и сърдца. Ще ви дамъ всичкото си благословение“. Днесъ Христосъ иска да обѣдини всички братства и религии въ цѣлия свѣтъ. Ето защо не си позволѣвайтѣ да осѫждатѣ хората; вие не знаетѣ дълбокитѣ причини на нѣщата. „Освѣти ги чрѣзъ Твоята Истина.“ Какъ действа Богъ за вашето повдигане? – По пѫтя на страданията и на радоститѣ. Прѣбродилъ сѫмъ цѣлия човѣшки животъ; слушалъ сѫмъ вѫзвишени Божии духове и отъ придобититѣ опитности намирамъ, че всички хора трѣбва да минатъ по пѫтя на радоститѣ и страданията. По-добъръ пѫть отъ този нѣма. Кой може да оспорва това? Не е лошъ пѫтьтъ, но повечето хора сѫ служели и служатъ на кесаря. Нѣкоя жена се оплаква отъ мѫжа си и казва: „Не го обичамъ вѣче, направи ме нещастна“. – Остави го тогава. – „Ами кой ще ме храни?“

А, това не е вѣче бракъ, а наложничество! Бракѫтъ е нѣщо идеално, Божествѣно. Когато искатѣ да влѣзетѣ въ Царството Божие, не трѣбва да роптаетѣ, че Богъ ви е далъ привидно лошъ мѫжъ. Щомъ роптаетѣ, Богъ ви отговаря: „Вие сами си избрахтѣ този мѫжъ; не ви го дадохъ Азъ. Вие искатѣ отъ Менѣ да го направя по-добъръ, безъ вие да стѣ станали добри“. Азъ разглеждамъ понятието „жена“ като общо понятие, не говоря за личности. За менѣ всѣка жена и всѣки мѫжъ сѫ лѫчи, т.е. части отъ цѣлото. Съ тѣзи понятия азъ си служа като съ реални факти, провѣрени въ самия животъ.

И тъй, пѫтьтъ на страданията и радоститѣ е пѫть за постигане на търпѣнието. Търпѣливиятъ придобива голѣми опитности и вѫтрѣшно богатство. Само така човѣкъ ще разбере великитѣ Божии пѫтища, както и вѣликия Божи Промисъль за бѫдещитѣ блага на човѣка. Ако искатѣ да прогресиратѣ тази година, никога не роптайтѣ. Като казвамъ да не роптаетѣ, не говоря за шума, който се вдига около васъ, но да не вѫзприематѣ този шумъ въ себе си. Сърцето ви трѣбва да бѫде тихо и спокойно. Че нѣкой хвърля камъни, чупи прозорци, за това вие не стѣ виновни. Но когато вие отвѫтре започватѣ да чупитѣ прозорцитѣ на вашия домъ, на вашата душа, казвамъ: Приятели, вие още не стѣ научили да служитѣ на Бога; вие още не стѣ се научили да плащатѣ на кесаря. Всѣки може да развали живота на хиляди сѫщества. Знаетѣ ли колко вѣкове сѫ нуждни да се изправѣтъ грѣшкитѣ на хората? Нѣкога у васъ се явява желание за отмъщение. Вие си казватѣ: „Ще му смачкамъ главата, ще го туря подъ краката си, да познае кой сѫмъ азъ!“ Не, вдълбочетѣ се въ себе си и кажетѣ: „Този духъ, който е дошълъ въ менѣ, е демонски духъ. Ще го хвана и ще му кажа да мълчи. – Вънъ отъ моето свѣтилище! Забранявамъ ти да петнишъ Божия образъ!“ Казвашъ на нѣкого: „Не мога да мисля добрѣ за тебѣ!“ Съжалѣвамъ тѣ. Щомъ не можешъ да мислишъ добрѣ за ближния си, и за Бога не можешъ да мислишъ добрѣ. Тогава какъ можешъ да любишъ Бога? Има три пѫтя, които можетѣ да слѣдватѣ: пѫтьтъ на Любовьта, пѫтьтъ на Мъдростьта и пѫтьтъ на Истината. Това е тѣсниятъ пѫть на живота. Христосъ казва: „Малцина сѫ тѣзи, които ходятъ въ тѣсния пѫть“. Обаче всички могатъ да ходятъ въ пѫтя на Любовьта. Ако не можетѣ да ходитѣ въ пѫтя на Мъдростьта, влѣзтѣ въ пѫтя на Любовьта. Ако не можетѣ да влѣзетѣ въ този пѫть, влѣзтѣ въ пѫтя на Истината. Значи пѫтьтъ на Любовьта, Мъдростьта и Истината – това сѫ тритѣ пѫтя, по които трѣбва да вървитѣ. Не се сърдетѣ, че нѣкой не върви въ пѫтя, по който вие вървитѣ. Вървѣтѣ напрѣдъ. Резултатътъ и на тритѣ пѫтя е единъ и сѫщи. Има разлика само въ извивкитѣ, които всѣки пѫть прави. Това е училъ Христосъ, когато е билъ на земѣта; това учи и сега. Ако не можетѣ да разберетѣ земнитѣ работи, какъ ще разберетѣ небѣснитѣ? Ако не разбиратѣ лесното, какъ ще разберетѣ мѫчното? – „Кажи ни нѣщо вѣлико!“ Това е най-вѣликото, което може да ви каже братътъ на най-малкитѣ, братътъ на вашитѣ ангели, които ви водятъ въ правия пѫть. Казватѣ: „Ти си нашъ братъ“. Ако мислитѣ, че сѫмъ вашъ братъ по плъть, лѫжетѣ се; ако мислитѣ, че сѫмъ вашъ братъ по духъ, прави стѣ. – „Ти не ни обичашъ.“ Ако говоритѣ за земната обичь, не ви обичамъ. Ако кажетѣ, че не ви обичамъ, както ви обичатъ вашитѣ ангели, лѫжетѣ се. Нѣма човѣкъ на земѣта, който да обича душитѣ ви, както азъ ги обичамъ. Желая и вие да обичатѣ така човѣшкитѣ души. Ясно ли ви е това? Азъ зная, че днесъ вашитѣ ангели много ви се радватъ. Ясно ли ви е това? Азъ пожелахъ да имъ направя една услуга. Азъ сѫмъ дошълъ на земѣта да услужа на ангелитѣ и на васъ. Като си свърша работата, ще кажетѣ, че сѫмъ заминалъ нѣкѫде. Кѫде ще замина? – Не, никѫде нѣма да замина. Ще отида при Онзи, Който ме е проводилъ, и ще питамъ: Изпълнихъ ли длъжностьта, която имахъ? Ако има още нѣщо, което не сѫмъ довършилъ, пакъ ще дойда. Ако и втори пѫть не завърша работата си, пакъ ще дойда, докато най-послѣ ми се каже: Добрѣ свърши работата си. Такъвъ е законътъ за малкия братъ на небето. Да направимъ това, което Богъ иска отъ него. Ето вѣликото учение, което не стѣ слушали досѣга. Това, което сега чувстватѣ, не стѣ го изпитвали никога. Защо не стѣ го чували? Защото това учение е на малкитѣ ангели, които сѫ слѣзли на земѣта да повдигнатъ човѣчеството.

Сега нѣма да ви благославямъ – не правя това. – Защо? Ако изпратя благословението си, и у васъ има плѣвели, и тѣ ще израснатъ. Азъ постѫпвамъ разумно, спорѣдъ Божия законъ. Когато видѣтъ, че стѣ посѣли добри сѣмѣна, всички братя на небето ще изпратятъ своитѣ благословения, да израснатъ тѣзи сѣмѣна и да дадатъ добри плодове. Съ тѣзи плодове да израстѣ и вѫзкръсне Богъ въ васъ – да освѣтитѣ Божието име! Това ще бѫде моята радость, защото ще бѫдетѣ близо до Бога. Това ви вѫзвестявамъ за новата година – не свършвамъ, но сега започвамъ. Това трѣбва да знаетѣ. Това, което ви говоря, е начало. Още колко по-вѣлики нѣща има! Ако слушатѣ какво ви казватъ тѣзи малкитѣ, ще почувстватѣ Божията сила. Ще дойде Мъдростьта въ васъ, ще усилитѣ волята си, и работитѣ въ свѣта ще се оправѣтъ. Отсега нататъкъ се отваря вѣлика работа за малкитѣ. Учението за малкитѣ е вѣлико. То е най-подходящото за васъ. То е основа за онова, което вѣликото бѫдеще носи за вашата душа. Това е Божествената мисъль прѣзъ 1917 г. Не говоря за земната, а за Божествената година. Започвамъ отъ 1914, 15, 16 и 17 години, които образуватъ новата епоха. Това сѫ четири Божествени години, които образуватъ цикълъ на Божествѣното благословение. Единицата въ 1917 г. подразбира принципа на справедливостьта, а седемтѣ – законъ на почивката и на благата.

Сега ви оставямъ да мислитѣ върху смирението, търпѣнието и Любовьта. Гледайтѣ чрѣзъ тѣхъ да изгладитѣ онѣзи грапавини въ себе си, които нарушаватъ Божествената хармония въ вашия животъ. Нека всѣки отъ васъ, чрѣзъ своя ангелъ, извика Господа въ себе си и Го запита: „Господи, какво искашъ да направя за вѫзтържествуване на Царството Божие на земѣта и за освѣтяване на Твоето име мѣжду человѣцитѣ?“ Първото, което ще ви се каже, е: „Примиретѣ се!“ Това е проповѣдвалъ Христосъ. Прочететѣ Евангелието отъ Матѣя и Лука. Тамъ е казано: „Когато отидѣшъ при олтара да принесешъ дара си и усѣтишъ, че имашъ нѣщо противъ брата си, остави дара си и иди да се примиришъ съ брата си; ако той не иска да се примири, вземи още двама и иди пакъ при него“. Който отива прѣдъ олтара, трѣбва да се е примирилъ съ всички. Никой не може да отидѣ прѣдъ олтара, ако прѣдварително не се е примирилъ. Казватѣ за нѣкои: „Елатѣ да ги примиримъ“. – Какъ ще ги примиряватѣ, когато тѣ не отиватъ прѣдъ олтара? Трѣбва да се примиритѣ! Ще кажешъ: „Братко, да се примиримъ!“ Ако той не иска да се примири, ще отидѣшъ съ още двама. Ако и тогава не иска, ще отидѣшъ съ цѣлата църква. Ако и тогава не иска, ще кажешъ: „Нека ти бѫде като митаръ и езичникъ“. Това е Христовото учение. Ежбитѣ, които сега сѫществуватъ, не сѫ съвмѣстими съ Неговото учение. Сега азъ нѣмамъ намѣрение да сѫдя никого. За менѣ всички стѣ еднакви. Казвамъ: Ако не вѫзприеметѣ това учение, резултатътъ нѣма да бѫде добъръ. Защо да се създаватъ ненуждни страдания въ свѣта? Доста сѫ страданията на миналото. Нека отсега нататъкъ дойде радостьта и благословението мѣжду човѣчеството. Това, което днесъ ви говоря, навсѣкѫдѣ го говорятъ: говори го Богъ, казватъ го ангелитѣ, проповѣдватъ го всички тѣхни служители на земѣта. Това говори и Христосъ. И азъ вѣрвамъ, че това ще бѫде. Както е казано, така ще бѫде, нѣмамъ сѣнка отъ съмнѣние. Единъ день всички ще се срѣщнѣмъ, разбира се, не при такава обстановка, както днешната, при дѣсеть пѫти по-добра обстановка и то пакъ на земѣта. Слѣдъ дѣсеть години ще бѫдемъ сто пѫти по-добрѣ отъ сега; слѣдъ още дѣсеть години ще бѫдемъ хиляда пѫти по-добрѣ; слѣдъ други дѣсеть години ще бѫдемъ дѣсеть хиляди пѫти по-добрѣ; слѣдъ още дѣсеть години – сто хиляди пѫти по-добрѣ; слѣдъ други дѣсеть години – милионъ пѫти по-добрѣ; слѣдъ още дѣсеть години – дѣсеть милиона пѫти по-добрѣ; слѣдъ други дѣсеть години – сто милиона пѫти по-добрѣ, а въ края на този периодъ или въ началото на новия ще бѫдемъ съ Бога наедно.

„Моятъ миръ да бѫде съ васъ!“

Бѣсѣда отъ Учителя, държана на 1 януари 1917 г. въ София

11 Февруари, 2017

https://petardanov.com/files/file/1273-%7B?%7D/

11 Февруари, 2017

https://petardanov.com/files/file/1272-%7B?%7D/

11 Февруари, 2017

https://petardanov.com/files/file/1271-%7B?%7D/

11 Февруари, 2017

https://petardanov.com/files/file/1270-%7B?%7D/

10 Февруари, 2017

В. ЕСЕТА И ПОЕМИ ЗА ШКОЛАТА

10 Февруари, 2017

https://petardanov.com/files/file/1268-%7B?%7D/

https://petardanov.com/files/file/1266-%7B?%7D/

10 Февруари, 2017

https://petardanov.com/files/file/1266-%7B?%7D/

10 Февруари, 2017

https://petardanov.com/files/file/1267-%7B?%7D/

9 Февруари, 2017

Книга за загадките

https://petardanov.com/files/file/1290-%7B?%7D/

1 Февруари, 2017

„Днес и утре“

https://petardanov.com/files/file/1291-%7B?%7D/

1 Февруари, 2017

Самостоятелни издания

1912 г. – „Богомилски легенди“, преиздадена 1918 г. (изд. „Ив. Каделя“), 1938 г. (изд. „Ст. Атанасов“), 1994 г. (изд. „Логос“, Варна)
1918 г. – „Видения из древна България“, кн.І от „Сказания за мир и бран“, изд. „Ст. Атанасов“
1918 г. – „Книга на царете“, кн. ІІ от „Сказания за мир и бран“, изд. „Ст. Атанасов“
1918 г. – „Очите на Арабия. Сънни балади“, изд. „Ст. Атанасов“
1918 г. – „Слънчеви приказки“, изд. „Ст. Атанасов“
1918 г. – „Градът“ (поема)
1918 г. – „Богомилски легенди“ (2 издание)
1918 г. – „Книга на загадките“ (2, разширено издание)
1919 г. – „Между пустинята и живота“, изд. „Ст. Атанасов“, преиздадена 1994 г. (изд. „Хемус“)
1920 г. – „Светилник на живота“ (сборник)
1920 г. – „Източно и западно изкуство“, изд. „Везни“, серия „Везни“, №3
1923 г. – „Имало едно време...“ (пиеса), издателство Христо Г. Данов
1924 г. – „Златното птиче“ (български приказки), изд. „Ст. Атанасов“
1924 г. – „Най-хубавите народни приказки“, изд. „Ст. Атанасов“, библиотека „Маяк“, год. ІІІ, №4-6, преиздадена 1929 г. със заглавие „Най-хубавите български приказки“
1924 г. – „Зараждане на изкуствата и печата“, изд. „Дом на изкуствата и печата“, Пловдив
1924 г. – „Графиката на Николай Павлович“
1925 г. – „Днес и утре“
1925 г. – „Сиромах Лазар“ (разкази), изд. „Ст. Атанасов“
1925 г. – „Юнак над юнаци“ (народни приказки), изд. „Ст. Атанасов“
1925 г. – „Орнамент и буква в славянските ръкописи на Народната библиотека в Пловдив“
1927 г. – „Вълшебният кон“ (арабска приказка, преразказ), изд. „Хемус“, библиотека „Детска радост“, преиздадена 1938 г.
1927 г. – „Хиляда и една нощ“ (избрани приказки), изд. „Хемус“, преиздадена 1942 г.
1927 г. – „Али Баба и разбойниците. Завистливият съсед“ (арабски приказки, преразказ), изд. „Хемус“, преиздадена 1939 г.
1928 г. – „Корабът на безсмъртните“ (сборник поеми), изд. „Ст. Атанасов“
1928 г. – „Вечните поеми. Песни за човека и земята“, изд. „Ст. Атанасов“
1928 г. – „Книга на загадките. Притчи и сказания“, библиотека за самообразование
1928 г. – „Човекът и образът му“
1928 г. – „Малък художествен речник (Живопис, архитектура, скулптура, графика) “, изд. „Отец Паисий“, Пловдив
1929 г. – „Една вечер у Перикла (Страници от художествено-културния живот на Древна Елада) “, изд. „Акация“ (София), четиво „Родна книга“, №2
1929 г. – „Великият цар Симеон Велики и неговото дело“, изд. „Акация“ (София), четиво „Родна книга“, №4
1930 г. – „Синдбад морякът“ (арабска приказка, преразказ), изд. „Хемус“, преиздадена 1943 г.
1930 г. – „Макбет“ (преразказ за юноши), изд. „Хемус“
1930 г. – „Венецианският търговец“ (преразказ за юноши), изд. „Хемус“
1930 г. – „Трендафилка“ (приказка от Ш. Перо), изд. „Хемус“
1931-1939 г. – История на пластическите изкуства” (12-тома, уникално и изключително ценно издание с прекрасни приложения, оказало огромно влияние в развитието на българската култура), изд. „Ст. Атанасов“, библиотека за самообразование
1931-1934 г. – „Приказки от цял свят“ (34 отделни книги), изд. „Ст. Атанасов“
1931 - Бисерна огърлица
1933 г. – „Самодивско царство (Сказания и притчи) “, изд. „Ст. Атанасов“, преиздадена 1939 г.
1933 г. – „Златни сърца“ (разкази за деца и юноши), изд. „Ст. Атанасов“
1934 г. – „Алмазите на Изток“ (приказки, преразказ), изд. „Ст. Атанасов“
1934 г. – „Торба приказки за русалки, самодиви, царе, царски синове“ (приказки, преразказ), изд. „Ст. Атанасов“
1938 г. – „Богомилски легенди. Страници из летописите на света“ („Пълно събрание на съчиненията“) в 3 тома, изд. „Ст. Атанасов“
1938 г. – „Книга за доброто и злото. Четива за лични и граждански добродетели“, изд. „Ст. Атанасов“
1939 г. – „Пълно събрание на съчиненията“, изд. „Ст. Атанасов“. Съдържа:
- „Счупени стъкла. Разкази от съвременния живот“
- „Отдавна, много отдавна“
- „Сърдечен огън. Дамаскини и притчи“
- „Самодивско царство (Сказания и притчи) “, вече издадена през 1933 г.
- „Княз и Чума 1“ (повест за юноши)
- „Княз и Чума 2“ (повест за юноши)
[*]1939 г. – „Отдавна, много отдавна“ (разкази), изд. „Ст. Атанасов“, библиотека „Прометей“, №8

[*]1941 г. – „Вечното в нашата литература“ (10-томна поредица за българските класици), изд. „Ст. Атанасов“. Включва:
- Добри Чинтулов, Петко Славейков, Любен Каравелов, Васил Друмев, Христо Ботев
- Иван Вазов
- Захарий Стоянов, Михалаки Георгиев
- Константин Величков, Стоян Михайловски, Алеко Константинов
- Пенчо Славейков, Т. Г. Влайков
- Кирил Христов, Антон Страшимиров
- Пейо Яворов, Теодор Траянов
- Елин Пелин, П. Ю. Тодоров
- Йордан Йовков, Николай Лилиев
- Димчо Дебелянов
[*]1943-1945 г. – „История на изкуството“ в 2 тома, изд. „Народна книга“; преиздадени в един том през 1948 г.

[*]1943 г. – „Как се печати книга. Печатарското изкуство“, изд. „Ст. Атанасов“, библиотека „Рисувани изкуства“, №4

[*]1945 г. – „Архитектурен стил“, изд. „Ив. Стойчев“, библиотека „Специални издания“, №39

[*]1946 г. – „Рембранд“ (тематика и разбор на картини и гравюри, 24 репродукции), изд. „Българска книга“

[*]1947 г. – „Кръвожадни“ (роман), „Славянско кооперативно издателство“, поредица „Романи през вековете“, кн.І

[*]1955 г. – „Николай Павлович. График и живописец“, издателство на БАН

[*]1957 г. – „Избрани произведения“, издателство Български писател

[*]1964 г. – „Приказки от цял свят“, издателство Български писател, преиздадена 1974 г.

[*]1965 г. – „Български приказки“, издателство Български писател, преиздадена 1976 г.

[*]1969-1971 г. – „Избрани произведения“ в 4 тома, ред. Богомил Райнов, издателство Български писател. Включва:
- „Богомилски легенди. Видения из Древна България. Книга за царете. Слънчеви приказки. Отдавна, много отдавна“
- „Сиромах Лазар. Счупени стъкла. Самодивско царство. Сърдечен огън“ (разкази)
- „Приказки на европейските народи“ (преразказани)
- „Източни приказки“ (преразказани)
[*]1989-1990 г. – „Съчинения в 5 т.“, ред. Александър Йорданов и Едвин Сугарев, издателство Български писател (издадени са І и ІІ том)

[*]1993 г. – „Светилник за душата. Апокрифи из живота на Буда, Иисус, Учителите и др.“, изд. Аркан, София

[*]1998 г. – „Приказки от цял свят“ (съст. Ц. Л. Дулев), издателство Пан

[*]1998 г. – „Български вълшебни приказки“ (съст. Ц. Л. Дулев), издателство Пан

[редактиране]Преводи

1918 г. – „Тъй рече Заратустра“ - Фридрих Ницше
???? г. - „Рубаят“ - Омар Хаям

1 Февруари, 2017

https://petardanov.com/files/file/1203-%7B?%7D/

Николай Райнов

МИСТИКА И БЕЗВЕРИЕ

(Лекция във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919)

Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите безверници. Има и трети вид: благоразумната "златна средина", легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но в същност се никак не интересуват от големите въпроси. Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го. Те са, изобщо, лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят от изкуството доходен занаят. От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал. Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги - личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид.

Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма защо да отиваме отвън облаците. Безверникът е тук. Мистикът - също. Всеки от нас е или мистик или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Доста е да определим вътрешните белези, които отличават ездиния от другия.

Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а за мистик, сиреч за човек, който се стреми да осъществи онова, що е предмет на неговата вяра, да се слее с онова, в което вярва, да се уподоби на своя жив или въображаем идеал, да стане едно с онова, що тачи като най-високо. Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за безверника, който не допуска да съществува истина вън от жалкия кръг на признатите от него положения. Колкото и да е крайна тая характеристика, струва ми се, че все пак всеки от нас би попаднал под нея - ако не съвършено, то поне донякъде. Идва миг - и едни от нас изпадат в душевна слепота, в мрачно отчаяние, или в горделиво упорство, - и казват: "Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от веществения свят - всичко е измама". У друи пък бликва - светлият порив да строят нещо, което би закрепило чуждото благо, дори ако накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният призрак на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има злини, беди и насилия; или внезапно почувстват, че всичко около нас хората, е уместно и значително, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето кърмаче. Никой от нас негли не е типичен мистик или безверник, но у всекиго ще се намерят някои от характерните черти на който и да било тип. На тия два полюса стоят ония, които творят съвременната действителност, а по мрежата, изплетена от жиците, що държат те, се движим ние, по-незначителните люде, като се теглим ту към тоя полюс, ту към оня. Ние - тези в мрежата - може наглед да нямаме решаващо значение, но нека помним, че онези на полюсите не могат без нас, и че от нашето участие зависи тържеството на едните, или на другите.

Нека погледнем тия на полюсите. Що искат те? Що мислят? Що вършат? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни обещават?

Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът - творец. Ако досега мистиката е била зле разбирана, то се дължи на безверника, който е винаги натрапвал на хората своето мнение за нея - а човешкото стадо, съзнаващо своето невежество, е твърдяла след него покорно "амин". Обаче, време е да се справим с речника. Що е мистик? Що е безверник? Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а денем гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря дадено изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко пророчество, прообраз или божествен навет: има и такива люде, но не ми е за тех думата. Също тъй безверник не е оня, който казва: "Няма нищо на тоя свят; дори сам аз - или съществувам, или - не". Тоя човек е луд. Не говоря за луди. Религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога.А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога.

Мистикът вижда в световните прояви и в съществата населяващи вселената, духовна опора, духовен кълн, духовно първоначало. А безверникът признава само това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отрича съществуването на духовно начало, защото - който казва "дух", той казва "безсмъртие", а безверникът не признава безсмъртие; той се бои от него, той щади личното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво сливане с безусловното начало, с Бога, той тръпне от страх, че ще изгуби своята лична черупка; подобно на Ирода в Уайлдовата драма, той казва: " Аз не позволявам да се възкресяват мъртви". За него няма Бог: той желае - сам да бъде бог, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателствува, той да съди, той да бъде най-високото, до което би смогнал да долети човешкия копнеж. Той отъждествява себе си понякога с разума, понякога с науката, а винаги - с истината: вън от него няма истина, няма действителност. Ето що твърди той: "Само едно нещо съществува: това нещо съм - аз; само една истина има: оная, която признавам аз, всичко друго е суеверие и глупост". Той обича тия думи - "суеверие" и "глупост" - и с тях замерва винаги своя враг, мистика: Бог е глупост, безсмъртието на душата - суеверие, духовното е лъжа, измислица на болен ум, творба на страхлива воля. Той, обаче, не е умствено честен: в Бога не вярва, защото Бог бил отвлечено понятие, но в онова, което нарича "здрав разум", вярва, като че ли разумът не е също отвлечено понятие: не вярва в безсмъртието на душата, но в безсмъртието на енергията (нещо, което никой не може да види) вярва и твърди, че силата не подлежи на унищожение. Той обича и думата предразсъдък, а сам обикновено съди по предубеждение. Когато стане дума за прераждане на душите, той си някак смътно представя, че човешката душа влиза ту в червея, ту в мулето, кравата или вълка. Очевидно, той не се грижи да разбере учението за прераждането по първите му извори, а съди за него по вярването на диваците. Ония, които споделят убеждението, че човек се преражда, за да става от живот в живот все по-съвършен, не твърдят, че човешката душа минава в животни. Тъкмо така е мисълта на Питагора, Платона, Плотина, Оригена, Джордано Бруно, Спиноза, Лайбница, Буда, Рабиндранат Тагор и мн. др.

Мистикът се стреми да създава, а не - да руши. Той вярва в благородното, в доброто у човека; той дири във всяка човешка проява ценното, положителното. Безверникът, напротив, е склонен да осмее човека, да го охули, да види у него лошото, долното, отрицателното. Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко положително у човека, да помрачи всичко светло у него, да му отнеме всяка надежда, да го отвлече в своето тъмно царство, да го обезвери, нещо повече - да го озвери. На всички възвишени замисли, които целят да издигат човека до лъчезарна бъднина, и на всички движения, които с безкористие се силят да извлекат човека от унизителаната грижа за делнични удобства, да го освободят от позорното робство пред кумира на златото, личното надмощие или вещественото благо, безверникът противопоставя своя безочлив укор. Николай Рьорих, най-големият от съвременните руски художници, вдъхновен поет, става теософ. За безверника, който до вчера е хвалил Рьориховите картини, изобразяващи каменния век, тоя художник ства изведнъж бездарник. Той е чел с възхищение Томас Ман и Морис Метерлинк, но щом чува, че единият държи сказки по окулизма, а другият пише книги по същите въпроси - "Пътеки низ планината", "Смърт", "Великата тайна" и др. - тия писатели му се виждат луди, суеверци, едва ли не - измамници. Затова той мрази Едгар По, Густав Майринк, Андре Жид, Хайни Еверс, Тагор, Стриндберг, Едуард Шюре, Балмонт и Мережковски: те не скриват своята вяра в потайното, в духовното, в безсмъртното начало на живота, чиято проява е разнообразният изглед на вселената. Че има, наистина, суеверни люде, че има прости хора и между почитателите на мистиката, това не е лъжа; но безверникът нарочно приравнява с тях духовните исполини на вековете, за да ги осмее. В това ругателство за него дреме надеждата, че негли ще мине пред страхливите слушатели за по-умен от водачите на човешкия дух: това отмъщение жаждата на неговата завист.

Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжлив аристократизъм: той е горд, че стои над "суеверията", над "сектанството". В същност, не е трудно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и любима секта: той споделя дадена материалистична хипотеза, принадлежи обикновено към партия, стреми се да заеме място в името на някаква програма - моного по-сектантска от тази на неговиге врагове. Някой изронва пред него дума, че след време всеобщото братство между хората ще бъде факт - и че народите очакват появата на един голям Ум, който да сполити религиозните люде от целия свят и да събори преградите между отделните вероизповеди. Безверникът се презрително усмихва:"Омръзнахте ми с тия бабешки приказки за второ пришествие и архангелски тръби. Все тия суеверия на адвентистите... кажете нещо по-сериозно или затворете уста". Неговата умствена леност му не позволява да изучи въпроса, та да види, че твърдежът на теософите - да речем - се различава от тоя на адвентистите и по основания, и по схващане, и по предмет дори. За него теософия, окултизъм, дъновизъм, народни пророци, ангелски тръби, адвентизъм и спиритизъм - са все едно: някаква мътна мистична мъгла, някакъв "анимизъм", отдето оголва глава суеверието. Ала сам той, от тая гледна точка, има същите любими суеверия. Не може, разбира се , да вярва, че щял да дойде нов релегиозен Учител, нито - че щяло да настъпи общочовешкото братство, но сигурно ще дойде някой гений економист и ще осъществи материално равенство между производители и покупатели. В тържеството на идеята за братство, в името на духовната същина, тъждествена у всички хора, той не вярва; но в тържеството на любимата научна или политическа догва - вярва, разбира се.

На тоя полюс не стоят малцина; напротив - мозинството е там. Там е Ставрогин, там е Сандип Бабу, там е Иван Карамазов; там са ония, които отричят духовното и се смеят над онова, що е било вяра за първенците на човешкия напредък: за Достоевски, за Толстой, за Шекспир, за Гьоте, за Христос, за Кришна, за Леонардо да Винчи, за Бетховен, за Лао Дзъ. Но аз не говоря за книжовни типове, за измислени лица, а за живи дейци във всички области на културата и практическия живот. Подобни безверници са хиляди, стотици хиляди; днес те са все още авторитетни ценители и почитани работници и в наука, и в книжинина, и в изкуство, и в политика, и в просветно дело; нещо повече: тяхната закваска е проникнала и в църквата, че дори и в ония общества, които се смятат за плод на спиритуалистичен възглед. Да погледнем една- две от тия разновидности. Един от най-големите учени, Оливър Ладж, член на англейското кралско общество, занимавал се от дълго със спиритичните явления, ни даде след войната една книга, озаглавена "Реймънд - или за смъртта". В нея старецът излага с безпристрастие и след основна проверка на фактите и условията - своите сношения с Реймънд, негов син, убит като офицер през войната. Книгата доказва по безспорен път действителността на личното задгробно съществуване. Както и можеше да се очаква, учените безверници се опитаха да оспорят изнесеното: а понеже не успяха, замериха с обидни нападки писателя. Тоя начин е стар: ако някой се изкаже по тия опасни въпроси, те преграждат интереса към неговите изследвания със заявата, че не бил доктор, нямал учена титла Ако ли е доктор и член на учени дружества, не бил специалист. Случи ли се да е и специалист, - още бил млад, не можело да му се вярва. С Оливър Ладж, разбира се, който отговаря на всички тия условия, па е и стар, те постъпиха иначе: тъкмо понеже бил стар, наивно било да му се вярва, - старците се обикновено вдетиняват... В тоя случай се вмени във вина на професора и това, че бил член на Обществото за писихични издирвания, при това още - и теософ. А ето и друга разновидност, еднакво любопитна. Става дума за общите вероизповедни и нравствени начала, що лежат в основата на всички религии (сравнителната история на религиите презнава тая общност) Един свещеник се изправя и казва, че ислямът бил много долная религия, понеже обещавал на своите верни рай с хурии, пилаф и шербети... Тоя свещеник, очевдно, не е и разтворил корана, нито се е запитал, има ли нещо писано по него. Инак той щеше да знае, че в корана не става никъде дума за пилаф и шербети - като възмзездие за праведен живот, а под "хурии" се разбират въплъщенията на добрите мисли и дела, които ще обкръжават като ангели верния в отвъдния му живот. Но свещеникът не желае да допусне такова тълкуване. Когато му възразите, че Исус казва:" Който не яде от моята прлът и не пие от моята кръв, няма да влезе в царството небесно", той ще ви забележи, че Христос подразбирал тайнството причащение; у християнството, следователно, е допустим иносказателен тълмеж на свещените книги, но у другите религиги - не. Фанатизмът - друг образ на безверието - настоява, че ще се спасят само ония, чието вкостеняло съзнание приема дадени догми: всички други на се чада Божи, те са осъдени на гибел. Фанатизмът се ражда от сляпото себелюбие; той е брат на безверието, защото превръща духовната истина в догматична формула - и тъй отпъжда от областта на религията усилията на онези, които искат не само да вярват, а и да знаят. Такива биват също клеймени: наричат ги еретици, разколници, отлъчват ги от църквата; както виждате, и в тоя случай средствата, средствата за борба са хулите, - средствата на безверието. Шовинизмът е трети вид сляпо себелюбие, проявено в областта на политиката. Всички стремежи да се всява у хората омраза, да се насъскват представителите на една вяра, народ, племе или съсловие срещу представителите на друга човешка група - са все породени от безеверието, което отрича най-важната истина, че у всички хора живее една и съща духовна природа, че ние сме тъждествени по естество, че сме брятя от едно и също голямо семейство. В това и проличава разрушителната работа на тоя стремеж: той разделя хората, изправя ги едни срещу други, опълчва класа против класа, народ срещу народ, подпалва бунтове, войни, метежи, издига насилието като едничко средство за решаване на големите въпроси на живота.

Но имо хора и на другия полюс. Там стоят защитниците на човещината, враговете на отмъщението и насилието, - ония големи сърца, които позанават само обичта. Не са ли - великите творци досега - творци не само на изкуството, а и на философия, творци на религиозни системи и водачи на културни епохи, - не са ли до един говорили за Бога, за човешката съдба, за безсмъртието на духа у човека и за единството на тоя човек със света? Не са ли твърдяли, че личността е искра от божествения Пламък, породил световете, че човек се не ражда самотен, че над него бди Окото на бащинска обич и го води една силна любяща Ръка? Такъв е възгледът на мистика и днес. Той чувства, че е брат на всички, защото у всички люде кипи все тоя божествен живот, неосъзнал още себе си, всички са изблици на едно и също божествено естество. И Владимир Соловьов, и Юлиуш Словацки, и Йожен Кариер, и Уот Уитман, и Рабиндранат Тагор, ведно с ония които са върхове на човешкия върховен напредък, твърдят това. Не е важно, дали атомът, или енергията са бъзсмъртни. Важно е, че веществото, силата, животът и съзнанието са отделни състояния на божествената дейност, отделни прояви на божественото естество, което ни се показва в тоя или оня свой вид: било като вещество и сила, било като живот, било - най-сетне - като съзнание. Бог обитава у всички, твърди мистикът, ала не всички съзнават още Бога у себе си. Затова стремежът на мистика е бил винаги насочен към опознаване на Бога чрез разширяване на духовното съзнание; сам Бог помага в тая работа на човека: бедите и скърбите, успехите и радостите, премеждията и опасностите са пътища, по които божествената искра у човека се сили да заблести, да се прояви, да се покаже пред съзнанието, да стане видима, да бъде опозната. Тук е уместно едно сравнение, употребено не веднъж от мистиците: както в мрамора съществува затворен ангел, когото ваятелят се стреми да се мъчи да разбули, като го освободи с длетото и чука от излишни пластове, тъй и у човека живее Бог, когото тоя човек трябвя да освободи за съзнателен живот, като махне онова, що Го задушава. Не ще и дума, тази работа е мъчна, тя иска дълга време, иска векове, иска многократно повтаряни усилия. Затова учението за прераждането се вижда на мистика неизбежна логична последица от факта, че съществува развой и постепенно усъвършенстване. За да бъде всестранен и обилен духовният му опит, човек се ражда през редица свои съществувания в различни места, при различни условия, син - кога на тоя народ, кога - на оня, кога на една, кога - на друга религия, член ту на един, ту на друг обществен слой. Но това не е произволно. То се не налага от някаква несправедлива наказваща воля. Напротив, човек е сам зидар на своята съдба. Ако в миналия се живот се е стремял към нещо добро в тоя той се ражда при добри условия и миналият опит се кристализира сега в ясно определени дарби и способности. И ето - мистикът извлича късата мъдрост: "Посей помисъл - и ще пожънеш навик; посей навик - и ще пожънеш нрав; посей нрав и ще пожънеш съдба". С една реч - "каквото посееш, това ще пожънеш": древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара. Пред очите на мистника светът се явява като откровение на Божията замисъл, като израз на Неговата грижа за човека. Историята на човечеството разкрива дългия друм на човека към Бога. Но Бог не оставя своя син;Той му праща водачи, пророци, вестители: такива са религиозните учители, философите, гениалните учени, художниците, поетите, писателите, великите държавници.

Такова е гледището на мистика. Той се радва на всичко светло у човека и го насърчава; за мрачното, напротив, скърби; но никога не презира никого, дори престъпника, когото от сърце съжалява, защото го боли за него като за нещастен заблуден брат, подмамен от пъклени сили; той страда с него, той вини себе си, че не е навреме видял раната на сърцето му, за да я излекува. Той не е песимист. Той не предрича на човечеството гибел, а - светла бъднина. Когато чете книга, когато слуша разговор или музика, когато греда картина или зрелище, той е цял в ожидателно настроение; той чака да добие нещо ново и хубаво, сърцето и умът му се разтварят за положителното, със симпатия следят мислите, образите или звуците, - сякаш е сам седнал с него. Той не среща с предупреждение и враждебност новата книга, новото убеждение, новата картина; не: той умее да се слива с другите, да се отъждествява с тях, затова всичко буди у него любопитство и му носи по нещо ново и важно. Не го познават ония, които го смятат за саможив и усамотен съзерцател: Госпожа Ани Безант, чиято личност е образец на практически мистик, е толкова мислителка, колкото и общественица. Тя признава, че е социалистка, принадлежи към трудовата партия на Англия, кръстосва цял свят, за да говори на различни теми: по религия, окултизъм, теософия, социология, възпитание, книжнина и философия. Истинският мистик е деятелен; той се въодушевява от всичко: от светлата цел на живота, от картините и музиката, от слънцето, от цветята и дървесата, от обществения живот, от работата за другите, от поезията и простите развлечения. Но неговото въодушевление не е шумно, възторъгт му е тих и дълбок, траен; неговият нрав е топъл и жив, той не отблъсва като безверника; мистикът не обича да спори, понеже спорът разрушава: той ви оставя да се мислите както щете, без да ви натрапва своя възглед. Той е положителен. С готовност твръди, рядко и мочно отрича, предпочита да каже "да", когато на устата на безверника стои вечното жестоко "не". Мнозина го намират привлекателен; това не е чудно, защото оня, който умее да забрави себе си в дадени условия, може да бъде сигурен, че ще стане незабравим за другите. А характерна черта е за мистика, че той забравя себе си, че живее за другите, че чувства и преживява с тях. У него не ще видите позата на лъжлив аристократ: напротив, той е прост, естествен, проявява се искрено и непосредствено; затова в делата и думите му личи истинска самобитност, която се на мнозина нарви. Без да осъжда човека, той му казва без страх истината в очите.

Мистикът също представя няко и разновидности. И той не е винаги тъй строго и завършено очертан, както го обрисувах пред вас. Но това не важи: важно е неговото положително творчество, обновяващо участие в живота. Мистик е оня скромен художник, който обича своето изкуство чисто и безкористно - и се стреми да даде на хората всичко най-добро, за което е способен. Мистик е и ученият, комуто е мила науката, като път към една безусловна истина, - оня работлив труженик, който заравя годините си и най-добрите си усилия, за да открие миналото на своя народ, или да му направи достъпни ония изобретения на науката, които ще му осигурят по-сносен и по-съзнателен живот. Мистик е и онзи мислител, общественик, писател, промишленик или икономист, който занемарява лични облаги и чуждо мнение, за да води своето племе по сигурни пътеки, към мирна и честита бъднина. С една реч, мистик е оня, който се води в своята дейност от стремежа - да се прояви духовното начало у човека, Бог, да заживее тоя човек със съзнанието, че вечността е негов дял.

Както виждате, тия два типа не лежат някъде далеч от нас. Единият предпочита истината и доборото на другите, а другият - себе си; първият копнее да се слее с Бога, а вторият мисли денонощно само за едно - да му бъде добре, да покори другите, да им се наложи, да ги направи роби на своята воля и авторитет. Те не са се родили вчера, няма да умрат утре. Тяхната история е дълга. Нашият народ ги знае от миналото. Не бяха ли същински мистици Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, отец Паисий, свети Климент, Прличев, цар Самуил, цар Петър, черноризец Храбър, Йоан Екзарх и мнозина около тях? Не бяха ли мистици свети Йоан Рилец и тримата му съвременници - все отшелници и духовни рицари? Каква е била ръководната мисъл на тия безкористни дейци, чието дело е златен плод на безпределна обич? Тяхната първа е било - да направят от нашия народ "Божие лозе и Божия градина", да поливат и копаят почвата, из която ще поникнат плодоносни божествени клонове. Такива "Божии работници" са били и богомилите, представящи най - силното мистично движение, родено на нашата земя.

Между мистика и безверника се е водила винаги борба. Днес тя е особено силна. Изглежда, че наближава някакъв решителен час, съдбоносен за една от двете страни. Там, на полюсите се чуват странни викове, каквито човек не е привикнал да слуша. Едните казват: "Ние дойдохме - милиони безбожници, езичници и атеисти, биещи чело в ръждивото желязо, - в полето - вси дълбоко да се помолим Господу Богу. Излез - не из звездното, нежното ложе, Боже железни, огнени Боже - не Боже от Марс, Нептун или Вега, в простора далек: сам между нас излез, яви се, слез Бог от месо, Богът - човек. Во име твое на бой ще въстанем - в гръм, в дим ще полетим! Глада насити! Време е в бой да вдигнем гърди! Куршумите тракай! Бий паплач несмела! Во всякой, що бяга, гръмни парабелум! (Владимир Маяковски; из поемата "150, 000, 000"). А на другия полюс се разнася молитвен глас: "О, Животе на моя живот, ще се стремя винаги да пазя тялото си чисто, защото знам, че върху всеки от моите членове почива Твоето живо докосване. Ще се стремя винаги да пазя от лъжа мислите си, защото знам, че ти си оная истина, която пробужда светлината на разума в моята душа. Ще се стремя винаги да прокуждам всяка злина от своето сърце, та там да цъфти обичта, защото знам, че Твоето живелище е в тайния олтар на сърцето ми. И мой стремеж ще бъде да Те откривам на хората в делата си, защото знам, че Твоята мощ ми дава сила да действам" (Рабиндранат Тагор: "Гитанджали"). Вие ги чувате: единият вика някакъв "бог от месо", бог в човешки образ, и зове людете да възстанат на бой в негово име, да пият кръв, да ядат плът, да убиват, когото видят. Другият, напротив, дава в името на човешкия род и на своята обич към него обет - да пази чисти помислите и поривите си, да прокужда всяка злина от сърцето си - и неговите дела да бъдат откровение на Бога пред хората.

Кого зоват тия два гласа? Нас зоват те, нас - които сме в мрежата. Те искат нашата воля, нашето сърце, нашето участие в борбата. Чия страна да вземем? Или да се колебаем в нерешителност - ведно с човешкото стадо? Победата зависи от нашето участие, затова ние ще бъдем отговорни за своята намеса. И, додето някои от нас обмислят, накъде да тръгнат, от единия полюс се дочуват златни и съблазнителни обещания. Нечий щедър глас говори: "Ще ти дам целия свят, и царствата на тоя свят, и властта над него, и съкровищата му, - само падни и ми се поклони!". Не ви ли се струва, че сте чували и друг път тоя глас? Не звучеше ли той преди две хиляди години от върха на една висока планина? Не се ли обричаха и тогава вси съкровища на Сина Божи, за да захвърли кръста и да целуне черната десница на падналия ангел?

Борбата между безверника и мистика изглежда жестока; те си оспорват цялото човечество, оспорват си бъдещето на земята, оспорват си властта над вселената. При това, оръжията им са еднакви. Единият не избира средства: презрение, гавра, клевета, нож, пироксилин, задушлив газ, подкуп, измама, заплаха - всичко е добро, стига да води към целта. А другият е дал пред Бога свещен обет да си не служи с насилие, лъжа или убийство. Очевидно, свръхчовешки сили са нужни, за да се одържи победа. И неведнъж през време на нервната борба се чува Нечий глас - да запитва кротко, със скръбно състрадание: "Къде е брат ти?" А запитаният отговаря, навел упорито очи към земята: "Не го знам. Нима съм страж на брата си?" И тоя глас ви е познат. Когато се брат с брата бие, името на единия е винаги Каин...

Не е сега време за изповед, но е уместно да си зададе всеки от нас въпроса: "Ще остана ли безучастен? Няма ли самият живот да ме принуди да взема страна в тая гляма борба? Коя страна да взема тогава?" Времето е изключително. Рядко мракът и светлината са се сблъсквали толкова решително. Прозорливите умове другади вече предвидиха това. В Индия д-р Ани Безант, председателка на Теософското общество, и Рабиндранат Тагор, водач на обществото "Брахмо Самадж" си подадоха ръка за обща работа. В Европа всички спиритуалисти се сплотяват, за да действат с дружни сили. През миналия септември, както знаете, в Брюксел се събра конференция на спиритуалистите от цял свят, в която взеха участие - между мнозината ще назива само неколцина - проф. Ленот от Париж, проф Жан Делил от Брюксел, проф. Корнелиус от Франкфурт на Майн, проф. Фурние от Ница, Зинаида Хипиус (известна руска поетеса), Ана Арманди (френската поетеса), Дмитрий Мережковски (познатият руски поет), Луи Гастен (видният мислител) от Париж, поетът Едуард Шюре, княгиня Хоенлое, граф Прозор (преводач на Ибсен, дипломат, писател), графиня Прозор (видна белетристка) и др. Тия хора - поети, общественици, писатели, учени и мислители, - представящи напредничавата мисъл на нашето време, отсъдиха, че материализмът във всички свои форми е днес най-голямата опасност за общочовешкия културен развой. Те провъзгласиха спиритуализма за свое верую - не само философско, а и политическо. Понеже намериха, че Обществото на народите се ръководи в своята дейност от стремежа да разпалва икономическо съперничество между известни народи, те заявиха, че то не може да бъде проводник на международната съвест, защото е организирано от материалисти, и се обявиха против него. Участниците в конференцията се врекоха да се борят с материализма - по всички пътища, позволени на честния човек, и да насърчават ония организации, които гонят идеалистична цел.

След бурите, които от години преживяваме, и за нас - българите - стана ясно, че първата нужда е да се внесе промяна в съзнанието, да се измени възгледът на човека. Опасността от материализма, от безверието, блесна: това убеждение тръбеше, че битието обуславя съзнанието; и неговите защитници се опитваха да променят това битие, да внесат чрез насилие поправка в условията, че да се променят и умовете, работещи при нови условия. Очевидно, последицата се вземаше за причина;. тнърдеше се, че умът е функция на мозъка, че онова, що се наричало от някои душа, е сбор от различни телесни прояви. Не трябва да се забравя, че тия възгледи имат у нас още много закрилници: и в науката, и в училището, и в политиката, и в книжнината. След войната се яви особена поезия, която в малко случаи заслужва това име: повечето й представители се вдъхновяват от буйните революционни витии на Русия и Германия; тая груба поезия, пълна с декламации, дето се хули и Бог, и човещина, и обич, даде своите плодове: редица разюздани стихотворни и разказни сбирки, които върнаха нашия художествен език с петдесет години назад. Направиха се опити и в изящните изкуства да се внесе кубизмът и футуризмът (последните отхвърлеци на материализма в тая област), но тук успехът беше още по-слаб.

Много по-силна крепост на безверието у нас е науката. Не всички наши учени, разбира се, са материалисти. Но някои оправдават напълно характеристиката на безверника, която нахвърлях преди малко пред вас. Един от тях, който признава авторитета на Ернст Хекел, Айнщайн и Фройд, ("нашия велик учител Фройд"), възстава против "философския идеализъм, особено пък тоя с теософски характер", понеже бил внесъл "голяма ръзбърканост в разбирането на поблема за религията". В ученията на г. Петър Дънов и г. Софроний Ников (той нарича и двамата "анимисти") тоя проценител на религията от психоаналитично гледище довижда признаци на "индивидуална-психична регресия", сиреч връщане към "отживели времето си социално-психологически системи и форми на мисленето". Нему се не харесва и проф. Уилям Джеймс, макар, че признава в неговото лице "най-авторитетния и дълбокомислен философ на последно време в Западна Европа и Америка, твърде искрен религиозен философ и теософ"; а не му се харесва затова, че тоя мъдър мислител вижда в религията "върховна утеха и опора за всяко страдащо сърце". Не са отминати и най-мъдрите люде на славянското племе - Достоевски, Толстой, и Владимир Соловьов. Понеже средоточна мисъл в техните идеологии е схващането, че "без вярата в Бога няма щастие, нито е възможно съвършенство в човешкия живот, че щом човек изгуби Бога в душата си, той губи и нравствеността - и се превръща в долно изчадие, в студен себелюбец и страшен престъпник от типа на Смердяков, Ив. Карамазов, Ставрогин, Петър Верховенски" - тоя учен вижда във възгледите на споменатите писатели плодове на закъсняло племе, още много отдалечено от "реално-обективното разбиране за света"; поради това той заключава, че у славяните, изобщо, били още много малко "елементите на реално - аналитичната психология", че тия народи били още близки по съзнание до средновековието... Но ето че идейните заместници на Достоевски, Толстой и Соловьов вече смятат вярата в Бога и нуждата от нравственост за отживели времето си лъжи: те строят живота на днешна Русия по някакъв план, непознат дори и на Западна Европа; очевидно, ще трябва да сметнем болшевишките водачи за извънредно напреднали, надхвърлили и културното равнище на западно-европейските народи, тъй като в живота на съветска Русия се образцово прилага на дело "реално-обективното разбиране за света". Стана ли от това Русия по-честита? И, ако това високо-културно схващане за света му е толкова мило, защо тоя господин - премълчавам името му - не остави нашия университет и се върне в Екатеринослав? Той предрича смъртта на религията; той твърди, че в психиката на човека щяло да изчезне понятието за Бога. "Аз мога", дума той, "да се съзнавам добре в рационално отношение, напр. като една мимолетна част от вечната енергия, но това вече не е религия". Защо? - Защото в това съзнание не участвувал вече вече "чувственият елемент". В същност, сам той не е никак пропъдил тоя елемент от своето съзнание на учен, защото признава, че вярва в Айнщайновата енергетическа теория, която дигала вече края на завесата на дънеопознаваемата безусловна реалност или сила (за която говореше Спенсър) - и двадесетият век "вероятно" щял "да разреши тая проблема напълно". Той вярва в някакво "единство, респ. единно начало в битието, разбирайки го като вечна енергия", която съществува във вселената; това начало се е отразявало "както във всички природни явления, така и в нашата психика"; той го наричаше първоизточник и двигател на всички явления във вселената". Разбира се само по себе, че такова отвлечено "начало" е непознаваемо по опитен път: то може да се приеме само като логична необходимост, в него - следователно - може само да се вярва. Вярата е неизкоренима от човешкото сърце, тя е присъща всекиму - затова я намираме и у безверника. Дали човек ще вярва в Бога и в промисъла, ил в "безусловната реалност" на Спенсър, или най-сетне - в Айнщайновото "единно начало", - не е важно. Колкото и да се мъчат реалистите да прокудят от душата на човека вярата, техните усилия ще останат безплодни. Вярата е нeугасима. Народите не могат да живеят и личностите не могат да творят без идеал. А що е идеал? - Най-високата точка на човешкия стремеж, зенитът на копнежа накъдето се насочват усилията на личността и тия на колектива. Идеалът съдържа винаги нещо надхвърлящо човешкия постиг в дадено време; у него се таи нещо свръх силите на човека, нещо свърхчовешко, нещо божествено. Всеки идеал е - още една стъпка към Бога. Честита ли е днешна Русия? Там няма идеали, надхвърлящи човешкият постиг. Религията е заменена с политическа икономия. Общочовешкото добро се схваща като разширяване на болшевишката система, додето обгърне целия свят.- Идеал ли е това - достоен за човека? Не виждаме ли кървавите стъпки на тоя идеал и по нашата бедна, онеправдана, ала все още добра страна? Към тоя идеал ли ни отпращат усилията на учените безверници? Ако тоя идеал им е мил, нека го следват сами? А нам, на по-простите от тях, нека позволят да си вярваме, както вярваха нашите бащи, майки и деди, в добрия Бог и в неговата грижа за хората. Ако голямата електрична лампа със своята ослепителна светлина има за назначение да озарява един студен свят, по който се ширят Себелюбието и Насилието, ние не щем това културно изобретение. По-честити ще сме под кротката светлина на вощеницата, с която нашите майки озаряваха в дните на детинството ни бялата стая, от чийто кът се благо усмихваше дървената икона.

31 Януари, 2017

https://petardanov.com/files/file/1263-%7B?%7D/

30 Януари, 2017

Корабът на безсмъртните-1928 година

https://petardanov.com/files/file/1294-%7B?%7D/

26 Януари, 2017

16* А. Саламбашев, Местните имена в Смолянско, издание на БАН, София, 1976 г.

20 *Възраждане на българщината във Варненско, спомени на свещ. К. Дъновски, сп. “Известие на Варненското археологическо дружество”, 1910 г., кн 4.

21* Проф. д-р П. Ников, Българското възраждане във Варна и Варненско, БАН, София, 1934 г.

Вход

Профил

Форуми

Файлове

Blogs

Галерия

Календар

Мнения публикувано от Hristo Vatev

"Научна астрология" от Георги Радев