Iskri4ka

Братството е на поредното си лагеруване на Седемте езера на Рила. Палатките са опънати край Второто езеро, а някои от тях са се покатерили отдясно и отляво на езерото. Животът на лагера протича в своя нормален порядък познат от години. Тази година бяха дошли много туристи и гости от града. Бяха насядали около Второто езеро, отпочиваха си. Някои от приятелите ми предложиха топъл чай. Те наблюдаваха нашия порядък и живот в планината с любопитство. Сред тях имаше един мъж, който изпъкваше със своя висок ръст и със своята осанка на решителен и волеви мъж. Аз го познавах много добре. Бях ползувал неговите съвети. Бях близо до Учителя и Той като ме видя, че разговарям с въпросното лице ме запита: "Кой е този?" - 'Учителю, този е един от най-големите хирурзи в София." Учителят го оглежда внимателно и казва: "А знаеш ли кой е той? Той е един от най-големите пълководци в миналото и под неговия меч са загинали много хора. Затова сега е дошъл като хирург между българите, за да си изплати кармата. И като ги реже със скалпел - сега ги лекува. Мечът, който има от миналото, сега го използува като скалпел, но вече за доброто на враговете си, като ги прави свои ближни, като ги лекува".

Около мен има две сестри, които слушат и разтреперани Го питат: "Учителю, ама щом е дошъл между българите и сега ги лекува със скалпел, значи, това са онези, които е посичал със своя меч." - "Точно така - заключава Учителят. - И единият има нужда да си изплати кармата и другите имат нужда да им се помогне. Така единият плаща, другите приемат и кармата на този народ се смекчава и отива към добро." Стоим като зашеметени. Не знаем какво да мислим, какво да правим и къде да се денем. Това трудно се възприема и трудно може да се смели с нашия човешки ум.

Дойде време да играем Паневритмия. Ние, музикантите, се наредихме в средата на кръга и засвирихме. Кръгът на Паневритмията се задвижи. Гостите се престрашиха и се присъединиха да играят с нас. Беше великолепно преживяване за всички. Накрая, след като свърши Паневритмията, една от двете сестри, които слушаха горния разговор, се приближава към Учителя. Аз съм до Него. Нали ние музикантите последни целуваме ръка на Учителя.

'Учителю, ама да знаеш как музикантите свириха вдъхновено, особено оня брат с бялото шалче. Така хубаво движеше лъка, че бях захласната в него И не можех да отделя очите си от него". Аз дочувам разговора от няколко метра и се усмихвам лекичко. Аз познавам това шалче. И знам кой го подари и на чий врат то стои сега.

Учителят ни оглежда, ние музикантите сме около Него и чакаме реда си, за да целунем десницата Му. Учителят отвръща на сестрата: "Днес този брат музикант движи лъка на цигулката, свири ви и вие играете Паневритмията. Но ако знаете, че в предишен живот той е бил голям пълководец, в ръката си е държал меч и с този меч много глави е посякъл, и то главите на онези, които днес играят Паневритмия тук. А сега вместо меч - държи лък на цигулка." Сестрата се разплаква: "Ама Учителю, това е много жестоко, не мога да го възприема."

"По-добре е сега да държи лък, отколкото да отиде в света, да вземе меч и да сече отново глави" - отсича Учителят. Аз стоя изтръпнал. Недоумявам всичко това. "Но защо, Учителю, защо е дошъл в Школата - щом е сякъл глави и е бил главорез?" - "Дошъл е в Школата, защото навремето е бил бич Божий, а мечът му е бил даден да изпълни Волята Божия и да очисти една проказа между тогавашното човечество. Изпълнил я и сега идва тук, за да изплати кармата си и да освободи съзнанието си, като приеме идеите на Бялото Братство. И тогава, и сега, той изпълнява Божията Воля."

Учителят спира да говори, поглежда ме многозначително и леко се усмихва. Сестрата се успокоява. Аз знам кой е този цигулар и пълководец. Знам много добре кой е той. Аз го познавам от векове. Познавам го и сега. А дали ще го позная утре? Това не зная.

След няколко дни беше паднала мъгла и ние се бяхме сгушили в палатките. Понякога мъглата е гъста като мляко. Едвам се ориентираме по пътеките. В такива случаи се събирахме на приказка и разговори на различни места или в някоя от по-големите палатки при кухнята. Случи се така, че ме срещна един брат и ме поведе към една група. Братята и сестрите бяха насядали и очакваха брата, да им гледа на ръце и да покаже своето знание по хиромантия. Аз тръгнах с него, но в мене нещо се съпротивляваше. Братът гледаше ръцете им подред и казваше онова, което виждаше и знаеше. Всеки, комуто той гледаше на ръцете, беше свободен и си тръгваше към палатката. Когато има мъгла, хората не са разположени за разговор. Накрая останахме сами. "Дай си ръцете!" - "Не ги давам" - казвам аз. И докато се усетя, той хвана едната ми ръка, обърна дланта ми, за миг се взря в нея и извика: "Това е невъзможно!" Аз се стреснах. "Не може да бъде - повтаряше на глас хиромантът. - Такова нещо не може да съществува. - отсече той. - Отиваме да питаме Учителя, тръгвай с мене!" Аз се дърпах, но той беше много як и силен и направо ме повлече. Аз също не бях слабак, но се съгласих. Той ме водеше за ръка през мъглата, и ето че сме стигнали пред палатката на Учителя. Заварихме Учителя да пие чай от едно бяло канче. Поклонихме се и той, хиромантът, поиска разрешение да постави един въпрос. Учителят ни изгледа и каза: "Изложете си въпроса!"

"Учителю, вие знаете, че аз се занимавам с изучаване на хиромантия. Погледнах ръката му и що да видя? На едната му ръка умствената и сърдечната линия се пресичат, като мистичен кръст, като жива Голгота. А това е невъзможно за мене и за знанието, което имам. Не може да бъде такова нещо. Какво е Вашето обяснение в случая?"

Учителят ни погледна, обърна се към мене: "Покажи си ръката!" Аз я подавам и Учителят я разглежда. След това казва: "Какво ни казва братът? Братът казва: "Не може да бъде." Ето, виждате ли как се пресичат двете линии тук? Щом се пресичат - значи може. Значи това е било. А какво е било? Било е това, което е трябвало да бъде. На този кръст, навремето, той е разпъвал мнозина, а сега този кръст е на ръката му и е в него. Сега той ще се разпъва заради онези, които навремето е разпъвал на външния кръст. Навремето такава е била Волята Божия - да ги разпъва, а днес е Волята Божия да се разпъва заради тях. Така ще се разплати. И навремето е свършил една работа за Бога и сега трябва да свърши една работа за Бога. Навремето кръстът е бил вън от него, а сега е вътре в него. Сега ще се разпъва на него всеки ден заради другите. Това е целта на този кръст, дето е сложен на дланта му. Затова го има и трябва да го има.!"

Учителят посяга отново към чая и решава да пие. Като видя, че е изстинал пожела да му донесат топъл чай от термоса. Сестрата, която Го обслужваше, му наля топъл чай. Това бе същата сестра, която присъствуваше на предишния разговор за пълководеца от миналото и която задаваше въпросите. Тази сестра се казваше Савка Керемидчиева - една от стенографките на Учителя. Като отпи няколко глътки, Учителят погледна хироманта: "Брат, щом е било - значи е могло. Щом е могло - сега ще е теглило."

Разговорът приключи. Ние се оттеглихме в мъглата. Поисках обещанието му - никому да не разказва за това. Той удържа на думата си. Респектираше го моята съдба и думите, изказани от Учителя за бича Божий. Годините минаваха и той като ме наблюдаваше, казваше: "Добре си, добре се разпъваш на кръста. Ще сполучиш да се разпънеш докрай. Още малко ти остава."

В братския живот аз взимах живо участие и преди, и след заминаването на Учителя. Живо ме интересуваха съдбите и проблемите на изгревяни. Непрекъснато бях сред тях, носех проблемите им и страдах заедно с тях. Понякога ме се вдигаше високо кръвното налягане, понякога получавах сърдечни кризи. Знаех къде е причината и какви са последствията за мен. Но нямаше как - трябваше да вървя по своя път. Отново ме срещна хиромантът: "Абе ти не разбра ли - като одумваш толкава много хора и се вреш насам-натам, гдето не ти е работата, и се разправяш с тези хора, чиито мисли те връхлитат и ти яздят кръвоносните съдове, с пипалата те обхващат и ти смучат енергията - те ти вдигат кръвното налягане и те ти причиняват сърдечните кризи." - "Знам, знам, но по друг начин не може. Това е пътят ми."

Най-ужасното бе, когато "Изгревът" трябваше да се опразни за броени месеци и на негово място да се построят легации и посолства. Мнозина от приятелите нямаха нотариални актове, а само някакви договори без юридическа стойност. А някои нямаха дори и такива договори, а само бяха зарегистрирани, живеят в тези бараки. Аз имах юридическа подготовка и тичах непрекъснато, за да им оправям документите. А те ту бяха доволни, ту бяха недоволни към мен. Ту ме лъжеха, че имат документи, но накрая се разбра, че са живи бракониери, които живееха без всякаква юридическа документация. Аз непрекъснато сновях между тях, чиновника в общината и чиновника, който отговаряше по тоя въпрос. Накрая длъжностното лице ми се оплака: "Да знаеш, тия дъновисти така са ми омръзнали, че не мога да ги гледам. Нито през деня, нито през нощта. Защото всяка нощ ми се явяват насън и не мога да спя от тях. Висят над главата ми и всеки иска своето си от мен." Аз го изгледах ужасен. Не вярвах, че той е служител не само на общината, но и на Великия Учител. Приятелите се молеха денонощно и търсеха помощта на Учителя. Накрая Учителят беше намерил и поставил на това място такова длъжностно лице, което имаше видима връзка през деня и невидима връзка с тях през нощта. Това според Учителя е идеалното разрешение. Когато Небето иска да постави един човек на една длъжност, чрез която да изпълни Волята на Бога, такъв човек трябва да има пряко общение с видимия и с Невидимия свят. И този човек стриктно трябва да изпълнява повелята на Духа Господен. Този чиновник не осъзнаваше своята роля и своята задача. Аз мълчах и не смеех да изкажа знанието си по този въпрос. Накрая ми каза: "Аз виждам, че не всички имат юридическо право да получат апартаменти и гарсониери, но искам по-бърже да ми се махне това задължение от главата, за да се родя. Освен това, и правителството иска да разреши този въпрос най-безболезнено и по най-задоволителен начин за всички заинтересовани." Аз отново мълча и не смея да му кажа кой движи всичко това. Накрая, когато всичко се приключи каза: "Днес приключихме. Аз се родих. От утре излизам в годишна отпуска." Напускам общината и отивам в дома на онзи, който току-що бе получил гарсониера и който нямаше никаква документация, но чиновникът от общината му даде право да я ползува срещу минимален наем, докато е жив на земята. Натискам звънеца на въпросната врата. Тя се отваря и пред мене застава засмяното лице на онзи приятел. Посреща ме с думите: "Да знаеш, днес се родих, получих гарсониера. От утре излизам в годишен отпуск."

Тези думи са ми познати вече. Чувам ги за втори път. Разглеждам му гарсониерата. Има вода, парно, баня - в сравнение с неговата барака, това е дворец за него. Казах му: "За теб настъпи и е дошло Царството Божие на земята." Усмихна се. После ме погледна сериозно и каза: "Да приемем засега, че това е така."

Някаква невидима голяма метла измете "Изгрева" - всички бараки, всички сгради, включително и салона, който отдавна бе заключен с катинар и затворен за нас. Някаква невидима могъща ръка от Небето беше размахала тази метла, помете и на нейно място съгради новите здания на руската легация.

Ние всички се родихме за една нова епоха. Само че не осъзнавахме каква е тази епоха и не осъзнавахме, че сме се новородили. Това беше най- голямата ни беда в тези времена и най-голямата задача, която всеки от нас трябваше да разреши.

Хубава пролетна сутрин на "Изгрева". Разлистени са дърветата, цъфнали са цветята. Всичко ухае на свежест и обновление. Ние в тази сутрин и в този момент сме насядали на една пейка около Учителя и разговорът е весел и непринуден. Чувствуваме се отлично, с разположение и в хармония към всекиго са нашите души. Душите ни се веселят - те правят общение с Бога на земята. Това е привилегия неземна и ние го усещаме вътре у нас и отстояваме това свое право - да бъдем в близост с Мировия Учител - къде осъзнато, къде неосъзнато. Къде с ревност, къде със старание и неотклонност да бъдем в близост с Него.

По едно време някой каза: "Вижте кой се задава?" В далечината, между боровете се зададе едно старче, което се движеше доста живо, подпирайки се с бастун. Изведнъж ние млъкнахме, разговорът с Учителя секна и по някаква вътрешна команда се загледахме натам. Учителят също го наблюдаваше. То се приближаваше към пейката, на която бяхме седнали с Учителя. Като наближи на десетина метра, започна да говори със силен глас: "Ей, здравей, Петре, какво правиш? Живи бяхме да се видим. А бе, чувам, че наш Петър станал Учител, та отдавна се канех да те видя. Какво правиш, какъв Учител си станал и на какво ги учиш тия хора, които са около теб?" Той вече се приближи на два метра от нас. Ние мълчим. Учителят също мълчи и го гледа безучастно, все едно че гледа един стълб - неодушевен и случайно изпречил се пред нас.

"Ама Петре, ти не ме ли познаваш? Ама ти не си ли спомняш кой съм аз? Ама аз съм твоят съученик от Николаевка, та ние седяхме на един чин с теб в училището. Не си ли спомняш?" Учителят мълчи, гледа го и нищо не казва. Ние също мълчим.

"Ама Петре, май и ти си остарял като другите. Та малко ли години минаха оттогава? Ех, нищо, Петре, щом не ме познаваш и не си спомняш за мен, аз ти прощавам, защото и на теб не ти са малко годините. Хайде, остани си със здраве и всичко хубаво от твоят съученик."

Старчето отминава пейката. Ние се обръщаме и го наблюдаваме как се отдалечава от "Изгрева". После обръщаме поглед към Учителя. Той е строг. Мълчи - нищо не говори. Мина известно време и Той продума натъжено: "Той мисли, че тук е Петър Дънов. А Петър Дънов умря на деветнадесет години". Учителят спря за миг, вдигна дясната Си ръка, посочи с показалеца към гърдите си: "И оттогава тук живее Духът на Истината!"

Думите са изречени. Ние сме замрели. Тишина. Неземна тишина. Не се чува нищо. "Изгревът" е замрял. Чувам вечността как се откроява от Небитието. И как Вселената ни обхваща със своето могъщество на Духа Господен. Това трае миг. Учителят ни поглежда. Изведнъж аз се виждам как съм застанал прав, а до мен е изправен калъфът на цигулката. Стоя като часовой на стража пред Духа на Истината. Вместо пушка с дясната ръка прикрепвам изправената цигулка. На стража съм пред Духа Господен. Духът го изисква. Учителят ме поглежда, става и си тръгва. След няколко крачки той спира, обръща се, изглежда групата, която стои неподвижно на пейката и мен, часовоя, който съм застанал мирно, с цигулка при нозете. Дочувам думите на Учителя: "Ти си свободен!"

Изведнъж някаква сила като вихър излезе от тялото ми и се зарея във висините. Усетих лекота, мускулите на тялото ми се отпуснаха и аз вдигнах и прегърнах цигулката. Приятелите също се раздвижиха. Учителят се обърна и продължи пътя към стаята Си. Онзи Дух, онзи стражеви Дух, който бе пристигнал - с огнен меч бе застанал до Учителя, за да охранява онова Слово, което трябваше да бъде изречено от Великия Учител. Това Слово бе Духът на Истината, който бе в Него и бе дошъл часът и времето, когато този Дух на Истината трябваше да свидетелствува за Себе Си. Затова дойде стражата Господня - да засвидетелствува и тя за Истината.

Урокът е предаден за онези, които са ученици. Урокът на Учителя е само за учениците на Школата. Защото Духът на Истината слиза от Словото на Великия Учител. Защото "Глава на Твоето Слово е Истината!"

Дълги години проумявах какво означават тези думи на Учителя. Знаех лично от Учителя, че Божественият Дух слиза върху Него, когато е на 33 години, т.е. на 7 март 1897 година. Но тук Учителят бе споменал 19 години? Какво означаваше числото деветнадесет? Тук имаше някаква загадка, която трябваше да се разгадае. Аз нямах знанието за тази задача. Реших, че ще дойде време, когато лично ще го чуя от устата на Учителя. Но минаха години, Учителят си замина от земята и аз не успях да го чуя от Неговите уста. Един ден попадам на една беседа и без да искам се зачитам. Учителят тълкуваше и даваше познания за кабалистичното значение на числата от едно до 20. Разтреперан и с насълзени очи прозрях какво бе казал за числото 19. Това е един цикъл, един завършен цикъл, в който всички земни начинания се реализират и приключват. От числото 19 започва една друга еволюция с други измерения, с които се работи само в Духовния свят. След време попаднах и на други тълкувания на числото 19. Те бяха дадени в друга проекция - в по-високо отправление на човешкия дух, който се стреми към висшите селения на Духа Господен. Вероятно и вие ще срещнете в Словото на Учителя различни тълкувания за числото 19. При всички случаи, то означава един завършен цикъл на земята. Това за вас е също една задача за разрешаване.

Друга загадка, която трябваше да разрешавам, беше задачата за онзи стражеви Дух, който бе влезнал в мене, който беше ме изправил, беше ме изпънал като струна и беше ме заставил да хвана пушка за почест - онази хватка, която прави всеки войник, когато пред него преминава знамето на полка, знаме на честта и храбростта. Аз бях застанал на стража с моята цигулка пред онзи миг, в който Духът на Истината реши да свидетелствува за Себе Си чрез думите на Великия Учител.

И когато отварям калъфа на цигулката, и когато настройвам цигулката си, винаги си спомням за този миг. А когато засвиря, търся онова общение с Духа Господен, при Когото само музиката на Учителя може да ме заведе!

Ние знаехме, че Учителят е следвал в Америка. Учил е богословие и медицина. Знаехме от разказите на първите приятели и неговите състуденти, че там Той е свирел много хубаво и е можел да направи кариера на музикант като цигулар. Знаехме също, че е свирел на цигулка стар модел - такъв, на какъвто се е свирело миналия век.

Когато аз дойдох на "Изгрева" видях, че Учителят има една стара цигулка - стар модел. Но не Го бях виждал да свири на нея. Бях чувал от възрастните приятели, че от началото на века до Балканската война Учителят е свирел на нея. Случи се така, че Учителят ме извика при Себе Си и ми показа тази цигулка. Беше в един триъгълен конусообразен калъф. Извади цигулката от калъфа, настрои я и ми изсвири една-две песни. После се обърна към мене и ме попита: "Искаш ли я?" Аз не очаквах такъв въпрос. Не бях подготвен за него. Не посмях да кажа нито дума. Учителят ме погледна и като разбра, че не я искам, Той я прибра в калъфа. Учителят не изнасилваше нещата. Само тихо продума: "С нея съм свирил в Америка". Изтръпнах. Не можех вече да се повърна. Нямах сили да Му я поискам. Беше ме срам, че отказах. Защо отказах? Само затова, че звукът й не беше такъв, какъвто бе този на цигулката, с която Учителят свиреше. Да, ама това бе сега, в 1940 година. А по-преди Той е свирел с нея, задоволявал се е с нея. И кой знае колко десетки години е свирил на нея. Досрамя ме да се повърна. После много, много съжалявах.

Къде отиде тази цигулка, никой не можа да разбере. Вероятно другите цигулари не се интересуваха от нея, понеже беше стар модел и защото на нея по-трудно се свиреше. А аз знаех много неща за нея от самия Учител. И трябваше да я прибера при себе си. Но не разреших задачата си - съжалявам и ще съжалявам до края на живота си за нея. Къде се запиля тази цигулка?

Бяха бурни години. Настанаха времена на горест, мъка и преследвания. Дойде процесът от 1957/58 година. Всички вещи и неща при Учителя бяха обявени на търг чрез заложна къща и бяха продадени на наши приятели по наше настояване. Събраните суми от продадените вещи трябваше да отидат при държавата, за да се изплатят глоби и лихви от неплатените данъци на Братството. Това е една грозна и дълга, поучителна история. Онези в бъдеще, които искат да се занимават с ръководство и да създават общество, трябва до най-малки подробности да се запознаят с тази история, защото ще повторят същите грешки на предишното поколение. И така вещите бяха раздадени, като предварително всеки бе дал някаква сума. Аз бях отделил една голяма сума, внесох я и с нея откупих хармониума, който беше в салона и на който се свиреше по времето на Учителя. Но какво беше учудването ми, изненадата и след това огорчението, когато разбрах, че вместо моето име бе сложено друго име - на някого, който уж е платил за хармониума. Всички знаеха, че аз го платих. Дълги години този хармониум беше в дома на Петър Филипов - близо тридесет години - и никой не свиреше на него. Той там се съхраняваше. Дано в бъдеще дойде някой музикант, който да свири на него и дано имате отново условия да си служите с него в някой голям салон. Това бе хубав инструмент, първокласен инструмент. Учителят много го харесваше. Беше от реномирана германска фирма.

И така, тази старинна цигулка бе откупена и е в някого. Но този приятел едва ли знае историята й - че Учителят още от младите Си години е свирил на нея, може би към двадесет години. А това не е малко за един инструмент - да се свири на него от един голям майстор. А да се свири толкова години Великият Учител с един инструмент, това също не е малко. Казвам го сега, след като отдавна съм осъзнал грешката си, че не прибрах цигулката, която Учителят ми предлагаше. Беше непростима грешка. Кой ли ще я поправи тази моя грешка? Тази цигулка трябва да се прибере, да се знае чия е, кой е свирил с нея и да остане тя за следващото поколение. Аз не можах да разреша тази задача. Ще я разреши някой от вас.

През време на продажбата бяха предложени и откупени четири-пет цигулки, които се намираха в стаята на Учителя. Аз откупих с документ от заложната къща една от тях и тя бе с мене дълги години. Но това не беше онази истинска цигулка, на която Учителят свиреше. Къде отиде тази цигулка за мен остана загадка неразгадаема. Дано до края на живота разгадая тази загадка и дано поне разреша една задача с тези цигулки. Но съм убеден в това, че ако аз не я разреша, друг ще дойде след мен и ще я разреши. В Школата има един закон - ако един не може да свърши една работа, изпраща се втори. Ако и той не може да я свърши, изпраща се трети, четвърти и т.н., но накрая десетият ще я свърши. Аз бях първият от веригата, който не си свърши работата. Дано вторият след мен я свърши. Ако не той, десетият ще я свърши. За цигулките на Учителя аз съм написал цяла изповед. Написах и есе за Учителя като цигулар. Това бе моето виждане - на един обикновен ученик, доколкото може да обхване със своето човешко съзнание частица от светлината, излизаща от Мировото Свръхсъзнание на Великия Учител - Беинса Дуно.

И така, едната от четирите или пет цигулки, която бях откупил, предадох на един представител от следващото поколение. А що се отнася до цигулката на Учителя - Неговата цигулка, на която Той свири през време на цялата Школа, за мен остана една велика неразрешена задача къде е тя. Аз не можах да я разреша. Остава вторият след мен във веригата, да я разреши. Ако не я разреши той, ще я разреши онзи, който ще бъде десети по ред. Но той непременно ще я разреши. Такъв е законът на Школата.

Разказах ви една тъжна история за старинната цигулка на Учителя. Разказах ви и за това, как човек трябва да бъде с будно съзнание, защото може да пропусне мигове и моменти в своя път, когато трябва да разреши една задача, за която е дошъл в Школата на Учителя. Будност на съзнанието означава онази непреривна нишка от светлина в съзнанието му, която свързва човешкия ум със Светлината, която излиза от Словото на Учителя.

Какви ли нямаше на "Изгрева"? Личности, индивидуалности с такъв вътрешен заряд и сила, че можеха да разрушат цялата Земя, дори и Космоса. Та това не бяха случайни люде, събрани от кол и въже. Това бяха онези преродени души и духове, които бяха създали цели цивилизации, епохи и човешки култури на земята. Всички велики пълководци, царе, папи, патриарси, учени, философи на човечеството бяха събрани тук, на "Изгрева", и бяха вързани в обикновените човешки тела чрез плът и кръв. Някои от тях бяха необразовани, но от тях и в тях витаеше прероденият дух на величие и властолюбив, които идеха от вековете. Когато разговарях с тези братя и сестри, обикновено потръпвах и се разтрепервах - от тях идеше необичайна сила и носеше тътена на вековете. Не бяха случайни тези неща на "Изгрева" и то - в присъствието на Великия Учител.

Имаше една сестра Тереза Керемидчиева. Тя беше германка по народност, а беше оженена за българин от Македония. Тяхната дъщеря се казваше Савка. Савка беше стенографка на Учителя и съществото, което Учителят допущаше най-близо до Себе Си. Тереза беше вярна сестра, типичен представител на възрастните сестри, които ние заварихме, когато бе образуван Младежкият клас. В нея имаше ред и порядък. Беше свидетелка на цялата Школа. Дори дочака времето, когато Учителят си замина и когато, шест месеца след това - през 1945 година, си замина от този свят и Савка, нейната дъщеря.

Тереза ми разказваше един сън. Сънувала как Учителят седял на един златен трон и всички народи по земята минавали долу пред Него един след друг в колони и Го поздравявали с възторжени възгласи: "Вечна слава!" Учителят приемал поздравленията на манифестиращите народи с кимване и с лека усмивка. На края на манифестиращата колона от всички народи по земята се задава една група от мъже и жени. А те вървят така - кой как свари, без ред и порядък. Всеки говори и ръкомаха на другия. Всеки доказва на другия, че е по-горен от него и че никой никого не зачита, защото всеки се смята за най-горен от всички. Задава се групата, чува се врявата, но като наближили златния трон на Учителя, всички обърнали глава към Него и млъкнали. Минавали мълчешком. Учителят станал прав и приел стоешком тяхната мълчалива манифестация. Това били представителите на "Изгрева". Вторачила се Тереза Керемидчиева в тях и какво да види - това било цялото представителство на "Изгрева", така, както тя ги била познавала от двадесет и две години. Били всички, не липсвал никой, така че това била истинската представителна колона, която трябвало да манифестира пред Учителя като застъпница на "Изгрева". Те мълчешком вървели, а Учителят стоял прав. Във въздуха се носела над главите им цигулковата мелодия на Учителя: "Странник съм в този свят". Колоната се изтеглила и Учителят отново седнал на Своя златен трон. Сънят свършил.

Събужда се Тереза, оглежда се и вижда, че това не е сън като другите сънища. За човешкия сън Учителят разказва много неща. Знае тя от Словото Му, че човек при съня си оставя тялото на леглото си, а чрез своя двойник се извлича от тялото си, напуща го и отива в света на сънищата. Този свят е така нареченият физико-астрален свят, който се намира на сто километра над земята и я опасва като пояс, широк сто километра. Знае всичко това сестра Тереза и разбира, че този сън не й се дава току така, че има нещо реално в него, но трябва само да й се разтълкува. Затова тя отива при Учителя и разказва всичко от начало до край. Той я изслушва внимателно и съсредоточено. Но после й казва: "Не намирам причина тук да се учудвате на вашия сън. Това е цялата истина. Станах прав на онези, които въпреки всичко от нищо направиха нещо. Те отстояха на "Изгрева", докато се даде Словото на Бога. Това не е малко за тях, а цял подвиг пред вечността. Ако запазят Словото - тогава това ще бъде техният втори подвиг пред вечността. Тогава ще стана прав и ще им се поклоня до земята. И това не ще бъде малко за тях. В тази груба среда тук, при българите, при тези канари и камънаци, да се посее едно житно зърно от Словото и да се роди нещо като стрък, тук в България - това е цяло чудо на чудесата, не само за земята, но и чудо за Небето. Затова трябва да им се зачете това, че те отстояха. И аз им го зачетох и станах на крака. Но ако го запазят, съхранят и предадат на останалото човечество, тогава ще им се поклоня до земята."

Сестра Тереза стои втрещена - ни дума, ни звук. Лицето й не трепва. Стои вкаменена като статуя пред Учителя и сълзи започват да текат от очите й. Учителят се обръща към нея и казва: "Сестра, съберете сълзите си в едно шишенце и ги запазете. Те са Божието благословение за вас, за вашето племе и за вашия народ, че те изпратиха вас за свой представител в Школата на Великия Учител". Сестра Тереза пада на колене и облива със сълзи двете ръце на Учителя, целува ги и тихо-тихо се отдалечава.

Сестра Тереза беше германка и ако днес вие видите снимката с нейния образ, ще се убедите, че през нейните очи ви гледа един германски дух, който не бе случаен и нейното присъствие в България и в Школата на Учителя не бе случайно. Тя бе посланикът, излъчен и изпратен от немския дух и от немския народ. Този посланик бе откърмен и бе подготвен от немския народ векове преди това и немският дух го бе изпратил в точно определения момент и в уреченото време, когато Великият Учител бе слязъл на земята и бе отворил Школата.

Сестра Тереза винаги с възторг говореше за този свой сън, за това, че Учителят бе станал прав да посрещне изгревяните, когато народите на човечеството дефилираха пред Великия Учител. Казваше: "Ама тия българи ни сложиха нас, германците, в малкия джоб на жилетката си". Казваше това, усмихваше се и отсичаше: "Това можеха да го направят и извършат само онези, които бяха на "Изгрева".

Аз, който разказвам това, също бях един от "Изгрева" - бях изгревянин. Нейният разказ беше верен, истинен и носеше в себе си непреходността на човешката душа, идваща от вековете, за да присъствува в Школата на Учителя.

Денят е неделя. Сутринта на поляната на "Изгрева" ние сме се събрали в кръг. Всички сме готови за Паневритмията. Музикантите са събрани в центъра на кръга, инструментите са настроени и се чака само сигнал от Учителя, за да започнем да свирим. Обикновено Учителят кимваше с глава, това беше знак за началото. Ние засвирвахме, тогава целият кръг се задвижваше и започваше онова небесно тайнство, което бе наречено Паневритмия.

Но сега Учителят стои, мълчи и поглежда от време на време към боровете, които заобикаляха поляната. Ние виждаме, че има някаква причина, заради която Учителят се бави - също поглеждаме натам, накъдето и Той гледа, но никой нищо не вижда. Виждаме само зелени борове. Минават пет минути. По едно време оттам, накъдето гледахме и нищо не виждахме, се задава една възрастна сестра. Подпряла се на бастунче и лека-полека пристъпва като костенурка. Всички я наблюдаваме - музикантите, които сме вътре в кръга и онези, които са наредени по окръжността. А днес е неделя. Кръгът е голям и ще е над сто души. Всички я наблюдаваме, а тя най- невъзмутимо за пет минути премина едно разстояние от шестдесет- седемдесет метра. Накрая се дотътри до кръга, влезе в него и се нареди, подпирайки се на бастунчето. Оказа се, че за нея няма партньор, а Паневритмията, знаете, се играе по двама, по двойки и тази баба трябваше да играе със своя неразделен другар - бастунчето. Учителят ни погледна и даде знак на музикантите. Ние засвирихме и целият кръг на Паневритмията се завъртя и започна да се движи. Небесното тайнство се вля в нас и ние бяхме едно общо цяло - музикантите, музиката и движещият се кръг пред лицето на Учителя. Учителят обикновено играеше Сам и се движеше вътре в кръга, на петнадесет-двадесет крачки от нас - така, че да има еднакво разстояние между нас, музикантите и външния кръг на Паневритмията. Това можеше да се спазва само когато кръгът бе голям и когато мястото, където се играеше, беше обширно и позволяваше такива съотношения.

След като свършваше Паневритмията, участниците в кръга се поздравяваха, нареждаха се един след друг и се приближаваха към Учителя да целуват десницата Му. Това бе знак на общение с Него и с Бога. Така получавахме благословението Му. Обикновено музикантите минаваха последни. Аз изчаках накрая, защото исках да Го запитам защо трябваше да се изчака тази бабичка. Казвам бабичка, защото ние всички бяхме много ядосани, че трябваше да чакаме десет минути - пет минути да се появи на хоризонта и пет минути да се приближи до нас и да влезе в кръга. А това беше баба Мария. Тази баба Мария бе рождената сестра на Тодор Стоименов - един от първите ученици на Учителя и председател на младежкия окултен клас. Целунах ръка на Учителя и проговорих: "Учителю, днес всички от "Изгрева" играхме Паневритмия с изключително вдъхновение, включително и сестра Мария, барабар с нейното бастунче". Учителят погледна баба Мария, която стоеше настрана, подпряла се на бастунчето, но с една горда осанка, нетърпяща никаква забележка и противопоставяне.

Учителят погледна и Тодор Стоименов, който стоеше редом с мен пред Него и каза тържествено: "Щом и английската кралица дойде да играе Паневритмия, това е знак небесен и земен, че ние ще победим. Запомнете това добре."

Аз замрях. Тодор Стоименов се усмихна и усмивката му се разля по цялата поляна. Дойдоха други приятели около Учителя и Го обсипаха с въпроси. Аз се обърнах към Тодорчо - така го назовавахме ние младите, защото Учителят се обръщаше към него по този начин. Той ме изгледа, а аз вдигнах безпомощно ръце: "Нищо не разбирам". Брат Тодор Стоименов схвана недоумението ми, хвана ме под ръка и ме отведе встрани. Наведе се над ухото ми, за да не чуят останалите и отчетливо каза: "Моята рождена сестра Мария, която за вас е баба Мария, е преродената английска кралица, от която започва възходът на Британската империя. Това няколко пъти ми го е казвал Учителят, а сега заедно с теб чухме защо ние ще победим чрез Учението."

Аз стоях като истукан. Не можех да възприема толкова големи истини само за няколко минути. Трябваше ми време да обработя всичко това, но първо си казах - това всичко трябва да се запомни. Няколко дни след това аз непрекъснато го запаметявах, както се учи едно стихотворение наизуст. След като се убедих и уверих, че съм го запаметил за десетки години напред и за цяла вечност, тогава пристъпих към следващия етап.

Реших да наблюдавам по-отблизо Тодор Стоименов. А той имаше също тъй една аристократична осанка. Имаше стойка на лорд, а понякога на крал - такива, каквито съм наблюдавал по различните картички, даващи образите на английските крале. Наблюдавах походката му, наблюдавах движенията му, наблюдавах усмивката му, лицето му. Никога преди това не бях подозирал, че в него бе събрана цялата изтънченост на английската аристокрация. Това нещо той го носеше в себе си от предишните прераждания. Никой не бе го учил на такива обноски, но той го носеше в себе си и то извираше навън. Тази осанка беше израз на една забулена тайна, на едно забележително прераждане в Школата на Учителя. Тук нямаше случайни прераждания, тук нямаше случайни личности, а всички бяхме дошли от миналото с големия капитал на бележити индивидуалности. За това всеки един от нас бе различен, неподправен и бе единствено копие, на което не можеше да се подражава, нито да му се извади дубликат и да му се намери съименник, двойник или някаква друга имитация на оригинала. Тук, в Школата, всяка индивидуалност беше оригинал. Всяка една личност беше неповторима и не можеше да се намери друг, подобен на нея образ. Щом ние приехме Паневритмията като такива личности и индивидуалности и щом накрая дойде и английската кралица да играе Паневритмия, това означаваше, че ние ще победим. Ние, които бяхме в Школата на Учителя.

Тази Паневритмия остана завинаги у мене, като откровение на Небето за същността на Космическия Промисъл за историческите личности и събития в историята на човечеството.

Отношенията между музикантите на "Изгрева" бяха най-различни, най-разнообразни и резонираха в различни гами. На "Изгрева" бяха изнесени няколко концерта с камерен състав от наши цигулари. Но понеже не ни достигаха някои инструменталисти, поканихме останалите музиканти от града - от филхармонията или от Народната опера. Те идваха с удоволствие. След завършване на концерта Учителят ме извикваше лично и ми даваше бели пликове, в които беше сложил по някоя голяма по стойност банкнота. Той ги беше приготвил предварително и ми казваше: "Рекох, раздайте ги на музикантите". Аз минавах и ги раздавах подред - всеки приемаше плика, отваряше го, намираше вътре банкнотата, с усмивки показваха, че са оценени по достойнство и прибираха инструментите в калъфите им. Освен банкнотите, вътре Учителят беше поставил и по някоя мисъл от Словото Си, която Той собственоръчно беше написал на Своята пишеща машина. Понякога на картичките личеше и Неговият почерк.

Някои от музикантите си пазеха банкнотите и не ги харчеха, макар че след това станаха няколко парични обмени и банкнотите вече нямаха покупателна стойност. Обикновено това бяха банкноти с най-голяма стойност. Аз също имам такава банкнота от Учителя. Защо Учителят даваше тези банкноти, включително и на нас, които бяхме на "Изгрева"? Вероятно това беше Негов метод. Не искаше да се плаща само на чуждите, на музикантите от града, а ние да поглеждаме и да се изкушаваме. А изкушението е голяма сила. То може да премине в друга посока - в завист - и да предизвика скрити и потиснати умишлено от нас някои стари инстинкти, които ние в Школата искахме да променим. Ние не свирехме за пари, това го знаеха всички. Но тези пари се приемаха като особен жест на Учителя. Това е един от примерите на Учителя за правилно отношение към музикантите и пример за отношението на Учителя към музиката. Защото хармонията се предхожда от хармоничните отношения на душите, които трябва да бъдат в съзвучие, поели пътя към Бога. А този случай бе именно такъв.

Имаше няколко концерта, при които дирижира и Влади Симеонов. По- късно той стана диригент на Пионерския оркестър в София. На тези концерти се изпълняваха песни от Учителя и пиеси от класиката.

Когато Учителят сваляше и даваше Паневритмията, участвуваха много братя и сестри и всеки един от тях представляваше една брънка и едно звено от общата верига и общия кръг, който трябваше да се заключи и да се свали Паневритмията на земята. Аз също взех дейно участие при разучаването на Паневритмията. Когато след години споменах това пред един мой приятел, той ми заяви: "Това не е вярно, теб те нямаше." Аз спокойно извадих няколко снимки, на които фотографът бе запечатал мен и няколко сестри, които са около Учителя в салона, където Той даваше първите уроци за разучаване на Паневритмията. Казах му: "Мен ме има, а теб те няма! Докажи, че те имало." Братът много се обиди и си тръгна. Той беше от онези, които повече се биеха в гърдите, отколкото можеха да свършат някаква работа. След този случай той не ми говореше. Реших, че трябва да оправя отношенията си с него, приближих се и му казах следното: "Брат, когато аз съм бил при Учителя и съм разучавал Паневритмията, теб не те е имало. Но когато ти си бил при Учителя - мен също не ме е имало. Така че и моето е вярно, и твоето е вярно. И като се съберат двете, ще направим кръга на Паневритмията. Нали това е целта - да изиграем общо Паневритмията". Той се усмихна и каза: "Е, така вече може! Така може да се разговаря с теб".

Така че всеки имаше своята задача, всеки имаше своята роля. Трябваше да се напише текст за музиката на Паневритмията. Учителят се спря на Олга Славчева и тя го написа. А тя за мен бе една слънчева поетеса. Слънчеви лъчи излизаха от очите й и от засмяното й лице. Но понеже имаше и други поетеси на "Изгрева", започнаха да ревнуват и казваха, че думите на нейният текст са много елементарни и той не е поетичен. Казаха това на Учителя. А Той се усмихна и каза: "Олга Славчева не е писала текста на Паневритмията. За тази цел дойде едно същество - Асавита, което диктуваше, за да се напишат думите на Паневритмията. Така че - друг е авторът, а това същество е от Божествения свят". Всички ахнаха от почуда. Но въпреки всичко, десетки години от този случай, поетесите на "Изгрева" все въздишаха, че те не са написали думите на Паневритмията. Да, ама Асавита си беше избрала Олга Славчева и затова Учителят беше определил нея. Въпреки всичко, никой от това поколение не посмя да посегне върху текста на Паневритмията, защото знаеха много добре, че онова, което е дал Учителят, не трябва да се изменя. Но аз доживях тридесет години след заминаването на Учителя да се яви един младеж, син на наши приятели, да се осмели да напише нов текст на Паневритмията и да го сложи под нотния текст на Учителя. И понеже разбираше от фотография, изкара го на фотографска хартия, направи го прилично, оформи го като книжка и започна да го разнася насам-натам. Това бе кощунство срещу Словото и срещу Школата на Учителя. Но понеже ние знаехме как действуваха окултните закони в музиката на Учителя, оставихме този младеж да се запознае лично с тези закони. Проверете след години живота му и ще се убедите в това. Казваше се Гриша.

Един от най-надарените и талантливи музиканти бе Асен Арнаудов.Учителят много го уважаваше, ценеше го и се ползуваше от неговия музикален талант. Той имаше способността като слуша, веднага да запише на нотен лист дадена мелодия. Веднъж съм при Учителя и Го разпитвам за някои неща. По едно време виждам Асен Арнаудов върви заедно с Весела Несторова през поляната. Весела Несторова бе завършила американски колеж, след това бе изпратена от колежа в САЩ и завърши "висше образование. Връщайки се оттам, тя веднага се включи в братския живот. Беше добра изпълнителка на песните на Учителя. Беше поетеса, композираше и пиеси. Беше един талант от поезия, музика и слово. Тя взе дейно участие при съставянето на "Слънчевите лъчи" от Паневритмията. Те излязоха в отделна книжка, като главна заслуга в оформянето и съставянето на текста се пада на нея. Книжката е издадена през 1942 година, като предварително Учителят я одобри и каза похвални думи за изданието. Аз питам сега, ще се намери ли някой втори умник да съставя свой собствен текст, да подменя оригиналния и да коригира Словото и музиката на Учителя? Може да опитате. Резултатите ще ги проверите чрез собствения си живот.

Стоим с Учителя и наблюдаваме как двамата се разхождат - Асен и Весела - прегърнати през рамо, бавно движейки се в изблик на своето музикално сътрудничество и съзвучие на две човешки души. Учителят ги разглежда внимателно и продумва: "Ако Асен знаеше, че във Веса е влязъл" баща й и е в нейното тяло и той сега прегръща не Веса, а баща й, никак не би се докоснал до нея". Аз се вторачвам в тях, искам да видя баща й, който е в нея, но не виждам нищо, а само усмихнатата Весела, която се разхожда с Асен, щастлива и погълната в необикновен разговор. Учителят продължи: "Добре, че не са ви отворени очите, иначе не бихте могли да се съберете тук на "Изгрева" - не бихте изтърпели да виждате, че вашите състояния се дължат на други, заминали в Невидимия свят същества."

Аз слушам и мисля. Зная много неща за музиката. Сега уча за отношенията между музикантите - а това не е шега работа. Голяма и непозната област за мен. Зная за отношенията, които съществуват между великите композитори и големите изпълнители и виртуози - че те стават виртуози тогава, когато се вселяват авторите на техните пиеси в самите тях. Това го знам от Учителя. Знам и не знам. Знам едно, не знам друго. Времето в Школата, представено в един човешки живот е много малко, за да се усвои онова минимално знание, което иска Учителят от нас. Беше споменал веднъж: "От свободното ви време искам само по един час на ден за проучване на Словото". Отначало ми се струваше, че много малко иска Учителят от нас. Сега разбирам, тридесет години след Неговото заминаване, че Той е искал твърде много. Този един час е малко и е много. Малко е за онези, които не са в съзвучие със законите на Школата и е много за онези, които нямат изградено правилно отношение към Словото на Учителя и към Школата на Учителя. Направихте ли разлика между отношение и съзвучие?

Отношението се отнася за човешкото съзнание и то само тогава, когато това съзнание е пробудено и в него има Светлина от Словото на Учителя.

Съзвучието се отнася за човешките души, които търсят общение с Бога. Това съзвучие може да го намерите като знание, да се доберете до него и да го приложите в живота си само чрез Словото на Великия Учител. Ние бяхме на "Изгрева" и чрез живота си създадохме отношения към Учителя и към Школата. А дали успяхме да създадем на собствената си човешка душа онова съзвучие, което създава общението с Бога - това може да прецени само онзи, който има общението с Духа на Великия Учител

Музиката на Учителя бе втъкана във времето на цялата Школа. С песните на Учителя започвахме всяка беседа и с тях завършвахме. В младежкия окултен клас аз бях цигуларят, а в общия окултен клас цигуларят бе Симеон Симеонов. На общите беседи в неделя - неделя сутрин и в десет часа - свиреше на пианото или на орган обикновено Мария Тодорова. Понякога се редуваха и останалите цигулари. А понякога Мария Тодорова свиреше и на общия, и на младежкия клас. Имаше някакъв вътрешен ред и всеки се подчиняваше на него, и всеки знаеше кога и къде да свири.

Една неделна сутрин идва при мен Савка и ми предава, че Учителят ме вика при себе си. Отивам тичешком, а Той веднага ме пита, без да съм успял да целуна ръката Му: "Носиш ли си цигулката?" Отговарям: "Нося я!" - "Да бъдеш готов да свириш с нея в клас." Аз кимвам утвърдително и излизам тичешком от стаята Му. Отивам, взимам си цигулката и я настройвам. Настройвам я, опитвам я, разсвирвам се леко с нея и обратно я поставям в калъфа. Влизам в салона. На сцената се намира Мария Тодорова, седнала пред пианото, а при нея с цигулка в ръка е Симеон Симеонов. Оглеждам ги и се чудя. Значи, те ще свирят. Но защо Учителят ми нареди да бъда готов с цигулката, за да свиря в клас? Какво означава всичко това? Докато си мисля и умувам какво означава всичко това, пред очите на всички се разигра една необикновена и неочаквана сцена. Симеон Симеонов започна да настройва цигулката си, а Мария му дава тон от пианото. Той я настройва, оглежда я и започва да свири. Но Мария в този момент спира и му казва, че не е в тоналност с пианото. Симеон уверява, че тя му е дала точно тоя тон и той по него си е настроил цигулката. Мария отвръща, че това не е вярно, че тя е дала именно този тон - и с пръстите си удря по клавишите. Симеон се стресва, подскача и вика: "Сега ми даваш друг тон, а преди малко беше друг." Става скандал пред пълния салон. Мария му казва, че няма слух и че не може да свири. А Симеон й отвръща, че тя не е никакъв музикант. Мария не му остава длъжница и извиква: "Аз имам диплома от консерваторията. Отиди, изучи се и си сложи дипломата на стената!" Симеон напуска сцената - наистина, той не бе школуван музикант. Салонът е примрял. Винаги преди беседа на Учителя, най-малко 15 минути музикантите свирят, а приятелите от салона им пригласят с хорово изпълнение на песните. Така всички се тонираме за предстоящата беседа на Учителя. А сега скандалът разсича въздуха на две, разполовява салона и сцената на две отделни, несъвместими части. Дисхармония на сцената и скандал в салона пред всички. В същия момент, аз чувам в себе си думите на Учителя: "Бъди готов да свириш с цигулката в клас". От крайните редици на салона аз преминавам бавно, качвам се на сцената, отварям калъфа, изваждам цигулката, приближавам се до Мария на един-два метра и казвам: "Сестра, може ли да ми дадете тон?" Тя ми дава. Аз поисквам още два пъти. Настройвам цигулката си и започваме да свирим заедно. Никакъв проблем. Хармонията между сцената и салона се възстановява. Влиза Учителят и започва своята беседа. Лекцията свършва с молитва и с песни. Накрая се приближавам към Учителя и Го поглеждам. Той наведе главата Си към мен и тихичко ми прошепна: "Справихме се отлично с едно дисхармонично състояние в Школата". Целунах Му ръка и се отдалечих.

Изминаха години. Винаги при концертни изпълнения на музиката на Учителя се стараехме да имаме един резервен вариант, който тутакси да попълни някое изневиделица появило се състояние на дисхармония. А такива винаги се появяваха. В нашите съзнания ние оставяхме отворени прозорци и врати на онези сили вън от Школата, които влизаха чрез нас и създаваха неразбориите и скандалите. Това ставаше и при съборите, и в неделите. Винаги се появяваше някое магаре да си покаже магариите или изневиделица изникваше някое теле или някое шиле, та объркваше Божието стадо. Бяхме свикнали с тези неща и реагирахме своевременно. Трябваше да имаме будно съзнание за светлината, която идваше от Словото на Учителя и трябваше да влезе в нас, но понякога прозорците бяха закрити от спуснатите дебели завеси на личния ни живот. Всеки, според светлината на съзнанието, с което разполагаше, можеше да се справи с възникналата задача пред него.

Имахме и други случаи, с които много трудно можеше да се справим. Симеон Симеонов бе по професия юрист, беше свикнал да разпорежда и командува в съда и това свое качество го пренесе и на "Изгрева". Той със своя гръмогласен глас правеше всички съобщения, отнасящи се до музиката и Паневритмията. Но се държеше с нас като командир и ни пречеше да работим като музиканти. А някои от нас бяха много по-напреднали от него. Някои следваха консерватория, а някои преди години я бяха завършили. Аз не се стърпявам и отивам при Учителя, като Му се оплаквам от Симеон Симеонов, че пречи на работата на всички музиканти. Изслуша ме Учителят и Неговият говор в една музикална линия, като че ли беше някаква песен, изпята от Него, долетя до ушите ми и целият ме разтърси: "Ако знаеш само преди тебе колко музиканти той прогони и изгони от "Изгрева". За Мен е много лесно да го отстраня, но ще загубим една душа за Бога."

Аз замълчах пред Учителя, наведох глава и си тръгнах. Разказах всичко на другите музиканти. Те приеха това разрешение на въпроса от Учителя като голяма задача, която имахме за разрешаване. Нямаше как - трябваше да го търпим. Накрая Мария Златева не издържа и му каза: "А бе, брат Симеон, не виждаш ли, че ние музикантите напредваме, учим в консерваторията, а ти стоиш на едно място и вече ни пречиш? Защо не вземаш уроци по цигулка?" Това му се стори разумно и той стана ученик на един цигулар. Започна да напредва. Ние се примирихме и трябваше да се съобразим с метода на Учителя. Щом за Учителя важеше този закон: "Да не загубим една душа за Бога", какво означаваше той за нас, учениците, които трябваше да изпълним Волята на Учителя, която бе Воля на Живия Бог. Нали на Пентаграмата беше написано: "В изпълнението Волята на Бога е силата на човешката душа!"

"Пророческа дарба"

Случваше се често да ходя в командировка в провинцията. Работех като застрахователен агент в София. Понеже бях млад, моят началник често ме изпращаше по служба - да инспектирам някои застраховки в провинцията. Така неусетно и съвсем естествено посетих всички градове и бях на гости там, където имаше братски кръжоци в страната. След като си свършвах работата, аз отивах при тях на гости и отсядах по няколко дни. Носех почти винаги цигулката си и им свирех братските песни и песните на Учителя.

Така веднъж отседнах в Айтос. Там бе най-голямото Братство в страната. Негов ръководител бе брат Георги Куртев. Като научи за моето идване, той ме покани с усмивката, която само той можеше да раздава и каза: "Сега е дошъл братът да ни посвири песни от Учителя". Свирих с вдъхновение почти всички песни от Учителя. Всички харесаха моето изпълнение и получих горещи поздравления. Въодушевен от похвалите, започнах да им говоря за Учителя и за Словото. Но тутакси ме прекъснаха и ми казаха: "Брат, това, гдето ни свири, ние не го умеем и за това ти благодарим много. Брат, това, гдето сега ни говориш и искаш да ни говориш - ние си го знаем, а ако не го знаем, ще си прочетем в беседите. Ние всички тук сме писмени и четем беседите подред. Благодарим ти за свирнята. Но това, гдето искаш да ни говориш за Учителя, ние си го знаем. Това да го знаеш от нас". Аз млъкнах. Бях сконфузен. Не очаквах такъв обрат. От небесата възхвален чрез техните аплодисменти, бях мигом свален и катурнат на земята. Бях безпомощен. А те имаха метод да се справят с разни проповедници, които идваха често тук при тях. Но това нещо аз не го знаех. Преди мене бяха минавали през многото години много възрастни братя да им проповядват, та бяха навикнали на стари проповедници и на младоци като мен. Един, като видя, че аз наистина много се смутих, пристъпи към мен и се опита да поправи неловкото положение, в което изпаднахме и двете страни: "Брат, да имате някоя и друга дарбица, защото сме в голяма нужда? А да ходим до София и до Учителя и да Го безпокоим за токова нещо, ни е срам". "Каква дарба?" "Ами, да кажем - ясновидство, предсказване, пророчество?" "Не, нямам такава дарба - сърдито отговарям аз. - Имам дарба да свиря и мога да говоря за Учението"."Е, щом нямаш това нещо, гдето ние искаме и търсим - остани си със здраве! Но твоето свирене наистина ни хареса много. Утре пак ще ни посвириш - а искаме от тебе да научим някоя и друга песен на Учителя."

Понеже бях командирован там, в този край, за десетина дни, написах писмо до Учителя, като описвам целия случай, разказан дотук и което е най- интересното - осмелих се да пиша, че за да проповядвам по-добре Учението ще ми трябва пророческа дарба. Затова исках пророческа дарба от Учителя. Как съм се осмелил да пиша това, не мога да си представя. Бил съм много настоятелен, защото тук в Айтос ме прекараха през голямо унижение: да ме свалят от висините на моето цигулково изпълнение на земята и да искат пророчество за личните си проблеми. Това беше голямо изпитание за мен и голямо изкушение. Написах писмото, запечатах го в плик и го изпратих до Савка Керемидчиева, с която контактувах на "Изгрева". Помолих я да предаде писмото на Учителя. Савка получава писмото, отива и го прочита на Учителя. След като я изслушва, Учителят отсича: "Пиши му: "Много искаш!".

Получих аз отговор на писмото си от Савка, чета го и студена пот ме облива. Отвътре огън ме гори, а отвън студена пот тече от мене. Тогава видях и усетих какво значи големият мой срам пред Учителя. Срам не срам, трябваше да го преживея. Вероятно в този живот пророчество няма да ми се даде, а ми се даваше друго, което си бях изработил в друг живот. Но сега така размишлявам. А преди това, когато чух, че тези приятели искат пророческа дарба от мен, аз си казах, щом те искат от мен, аз също мога да поискам от друг, да ми се даде дарба за пророчество. Този друг можеше да бъде само Учителят и никой друг. Та колкото по-голямо и по-високо бе въодушевлението на приятелите от моето цигулково изпълнение, толкова по- ниско паднах на земята и с това изкушение влязох вдън земи.

Върнах се на "Изгрева". Срам не срам, гузен не гузен - отивам при Учителя. Аз нищо не проговарям, а Той ме посреща усмихнат и ме пита: "Е, как прекарахте там, в Айтос? Останаха ли доволни братята там от вас?" Аз горчиво се усмихвам и казвам: "Харесаха ми само музиката и цигулката". Млъквам и навеждам виновно глава. Учителят слага десницата на рамото ми и тихо-тихо бащински нарежда: "Е, това не е малко. Знаеш ли колко хора са ходили там да им проповядват, а нищо друго не им показват. А ти си им занесъл Моите песни. Това не е малко. Дори е много. Това е рядък опит, който е сполучлив засега".

Аз въздъхвам. Целувам ръка на Учителя и си тръгвам. Значи, въпреки всичко нещо съм свършил. Успокоих се. Запътих се към гората. Една радост тихо и леко ме поде, навлезе в гърдите ми и обхвана цялото ми тяло. Усетих се като птица лекокрила и не вървях, а тичах надолу през гората. Аз не тичах, а нещо се отдели от мен, понесе се като хвърчило над главата ми и се зарея в небето като волна птица. Аз тичах надолу, а душата ми се рееше във висините. Изпитвах онова чувство и преживявах онзи миг, когато свирех песните на Учителя в Айтос. Това усещане и преживяване бе едно и също. То ме придружаваше, докато пристигйах у дома си. Когато влязох в малката си стая, аз усетих как това небесно хвърчило бавно и постепенно се сниши, стигна до главата ми и влезе в мен отново. Влезна отново там, откъдето бе излязло. Тогава разбрах, че това преживяване ми бе дадено от Учителя като награда за моята изпълнена задача да занеса песните Му на приятелите в Айтос.

Каква по-голяма дарба от това - да изпълниш една задача, дадена ти от Учителя!

В Школата на Учителя аз дойдох като подготвен музикант. В София бях назначен като чиновник и с моята чиновническа заплата издържах себе си, помагах на моята сестра да следва немска филология и се грижех за моята майка. Тримата изкарвахме с една скромна заплата. Живеехме бедничко, но нали бяхме вегетарианци, все пак кърпехме и закърпвахме двата края на немотията.

Много пъти съм си мечтал за по-сносен живот, за по-добра заплата, която да ми отвори пътя, да мога да покажа на останалите какво мога и какво умея. Ето дойде и това време. Дойде времето, когато няколко пъти бяха направени опити да ме отклонят от Школата на Учителя. Как? Като бъда изведен в чужбина, под благородните мотиви за следване в чужди университети и на чужди разноски. Това бе приемливо за мен, защото като чиновник и с моята малка заплата, не виждах никакво бъдеще и кариера в обществото. Такива бяха моите разсъждения тогава. А едновременно с това аз посещавах Школата и от Учителя бях поставен да изпълнявам задачата и ролята на цигулар от младежкия окултен клас. От една страна имах строго определена задача в Школата, а от друга страна търсех да се изявя в обществото на града. Първият случай изведнъж бе представен пред мен като изключително предложение. Поканиха ме да следвам в Австрия, в тамошната музикална консерватория като цигулар.

Отивам при Учителя и споделям с Него направеното ми предложение, като заявявам, че то е много изгодно за мен. Учителят ме изслушва внимателно и казва: "Ако отидеш там, ти ще станеш музикант в един държавен оркестър и нищо повече. Ще бъдеш материално добре задоволен и ще се движиш в подходяща музикална среда. Това ще те задоволи като музикант. И по този начин ще изпуснеш благоприятните условия, за които си дошъл и си се родил в България. И с векове, и с вечности ще съжаляваш, че си се разминал с Духа, с Божия Промисъл и с Бога. Ще се разминеш с Мен и с Школата и с нищо не ще можеш да върнеш назад времето, и с нищо не ще можеш да попълниш тая загуба. Затова - избирай сам!"

"Избирам, Учителю. Оставам тук в Школата!" "Хубаво" - бе Неговият отговор. Той се усмихна и ме изпрати, видимо доволен от моят избор. Аз отидох укротен, смирен и завинаги решен да имам послушание към Учителя.

Минаха още няколко месеца. Отново се появява предложение да следвам на чужди разноски. Трябваше само да се съглася, а други щяха да ми купят и опаковат куфарите. Усетих как едно вълшебно пиленце ми каца на лявото рамо. Само да посегна с дясната ръка и то ще бъде в ръката ми. Такъв шанс никога няма да имам в живота си. Това е може би последният ми шанс. Отивам отново при Учителя и Му разказвам всичко от игла до конец. Изслушва ме и ме запитва с учудване: "Това знание, което тук ти се дава в Школата, малко ли ти е? Достатъчно е в този живот да приложиш само един закон от Словото Ми и ще си изпълнил предназначението си на това прераждане между българите. А във всяка беседа аз давам по няколко закона. Това знание е за следващото човечество, което ще просъществува хиляди години. Кога друг път ще срещнеш Великия Учител в тази форма и ще разговаряш така с Него? Ти знаеш ли каква голяма привилегия е за теб, че аз те приемам винаги? Знаеш ли какви същества от висши йерархии биха дали всичко, само и само да могат да се докоснат и доберат до Великия Учител и до Духа Му? Разбираш ли това, което ти говоря?" - "Разбирам, Учителю!"

"Тогава отивай и действувай! И друг път да не ме безпокоиш по този въпрос... Време ти е окончателно да се определиш. Ти не се ли усещаш, че духовете искат да те отвлекат и отстранят от Школата с такава примамка за следване в чужбина? Надяват и натъкмяват на въдицата си една стръв - една стипендия. Хвърлят въдицата към тебе, ти я захапваш, хващаш се, онези оттам дърпат въдицата и нашата рибка от Школата преминава във въздуха и се озовава във Виена. Като отидеш там и като те видят, ще кажат: "А, каква хубава рибка ни дойде, дай да си я сложим в аквариум, за да си я гледаме и да си я слушаме как ни свири хубаво на цигулка." Въдицата е спусната и рибарят те чака да захапеш стръвта. Аз не мога да изгоня рибаря, защото ще дойде друг рибар с по-хубава стръв и с по-хубаво предложение за теб. А ти ще се определиш - ще захапеш ли стръвта или ще се откажеш окончателно от това лакомство за твоите очи и твоите уши!"

"Отказвам се, Учителю и оставам в Школата!"

"Хубаво" - беше отговорът Му.

И аз останах в Школата. От живота си направих съдба за Школата! И Школата я направих съдба за себе си.

А дали съм успял и дали съм издържал, това може да прецени само

Великият Учител.

Една лятна вечер бях останал на гости при приятели на "Изгрева" и разговаряхме до късна доба. Тръгнах си, но реших да мина покрай салона и да мерна с поглед прозореца на Учителя. Имах такъв навик - когато напусках "Изгрева" и слизах в града, където живеех - винаги да поглеждам светещия прозорец. Но сега беше много късно. За моя изненада прозорецът светеше. Това означаваше, че Учителят работеше, а не си беше легнал, както аз мислех.

Постоях под прозореца известно време. По едно време Учителят излиза на балкона, оглежда нагоре небето, протяга ръка, поглежда към земята и се прибира. Беше облечен официално с шапка на глава. Помислих си, че Учителят отива някъде на гости - но нали беше много късно? Трябваше да има нещо друго. Долавях нещо в себе си - че горе в стаичката Му ще става нещо по-особено. Реших да остана и да наблюдавам. По едно време се чу как Учителят настройва цигулката Си. Изтръпнах - това означаваше, че Той ще свири и може би ще свали и ще даде някоя нова песен. Мисълта, че аз ще бъда първият, който ще я чуе, ме накара да настръхна от вълнение. Извадих молив и лист, начертах си петолиние и зачаках. След настройката на цигулката настъпи тишина. А след това Учителят започна да свири. Наострих уши и слух, взех молива да записвам. До мен долиташе мелодия в някакъв източен стил, с източни мотиви, която изобщо не можах да запиша, нито да схвана, нито да запаметя. Тя се изливаше чрез цигулката - тези мотиви се извисяваха високо като Хималаите и се снишаваха, както са ниски долините им.

Невероятно за слушане - за пръв път присъствувах на такъв концерт на Учителя. Аз стоях долу под балкона, под прозореца Му, с празен лист и молив в ръка, а горе Учителят свиреше. По едно време всичко замря. След малко прозорецът се отвори, показа се главата на Учителя и каза: "Е, рекох, записахте ли нещо?" - "Нищо, Учителю. За пръв път слушам такива безмензурни мотиви от източен образец." Отдолу видях усмивката Му. След малко продължи: "Имах далечни гости от Далечния изток. Бяха ми дошли Адепти от Хималаите и Учители от Далечния изток и поискаха да им покажа какво представлява моето Учение и моето Слово, и Новото Учение за Новото човечество. И понеже нямаше друг начин, разбираем за тях, аз им изсвирих чрез източни мотиви и им показах чрез музиката какво представляват идеите на моето Учение. Нямаше друг начин, освен този, да им се покаже какво представлява Словото на Бога".

Учителят вдигна ръка за поздрав, а това означаваше, че разговорът е приключен. Прозорецът се затвори, а аз стоях долу, вперил очи в светещия прозорец. Тръгнах си към града, Пред очите ми градът светеше, блещукаха нощните му лампи по домовете и по улиците. Така изглеждат пробудените човешки съзнания, погледнати от Невидимия свят. Това го бе казал веднъж Учителят. Ами как ли ще изглежда едно Божествено съзнание на земята, в човешко тяло, погледнато от Невидимия свят? Великият Учител бе на "Изгрева" в плът и кръв. Как ли Го бяха намерили Адептите от Хималаите? Как се намира слънцето през деня? Само по светлината му. Отговорът в мен проблясва естествено в ума ми. Светлината на съзнанието у човека на земята определя светлината, с която той се движи в Духовния свят. Този закон за мен бе ясен. Но как едно Божествено съзнание, което е проектирано на земята и в тялото на Учителя, се отразява в Духовния свят? Вероятно, както ние намираме слънцето през деня, така и онези от Духовния свят намират Духовното слънце и през деня, и през нощта. За тях времето е едно, пространството е едно и също за земята и за Вселената. Духът на Вселената бе Духът на Всемировия Учител. Духът на Всемировия Учител бе Духът на Неговото Слово. А Словото Му бе Слово за сегашното и идното човечество. Онези, които имаха очи, виждаха физическото слънце. Онези, които имаха духовни очи, виждаха Духовното слънце. А трети виждаха Божественото слънце. Всеки виждаше това, което можеше да види.

А аз, в онази юнска нощ, пред прозореца на Учителя, видях само това, че Учителят беше облечен официално и бе с шапка на главата. Видях само това.

Тогава чух този необичаен концерт. Тогава чух и Словата на Учителя за Адептите и Учителите от Хималаите.

Друго не видях и друго не чух. Остава великата загадка:

Словото на Учителя в песен и хармония. Това е Великата Загадка.

Отговорът ще намерите в Словото Му, което бе Слово на Бога.

Най-често Учителят посещаваше концертните зали или изложбените салони с Неделчо Попов, а по-рядко с Борис Николов, Мария Тодорова и Боян Боев. А само няколко пъти - с автора на тези бележки. Разбира се, в залите бяха и мнозина от приятелите, но малцина бяха тези, които Го придружаваха. Всеки, който бе поел подобен ангажимент и подобно служене, имаше за задача след поканата за концерт или изложба да осигури за посещението на Учителя подходящо и добро място за наблюдение и слушане. Обикновено се взимаха места на втория или третия ред за малките салони или на централния балкон в средата - в единствената за времето си зала "България". Когато Учителят се премести да живее на "Изгрева", поради отдалечеността ни от центъра на столицата, където бяха залите за концерти или изложби, то трябваше да се осигури превозът със съответно транспортно средство. През тези години приятелите не притежаваха леки коли. Придружаването на Учителя бе рядка и щастлива привилегия за този, който можеше да осъществи подобна възможност. В духа на взаимното уважение и ученическа привързаност, всеки от нас полагаше грижи да даде израз на най-добро и изискано представяне в тези зали, където посетителите държаха за спретнато, чисто и добро облекло и поведение - по всички линии издържано и представително. Учителят особено ценеше естетиката в изкуството, но и естетиката в поведението не бе подценявана. В това отношение най-изпълнителен бе Неделчо Попов, който имаше грижата далеч преди концерта да се договори с Учителя за деня и часа на посещението и, освен това, да се погрижи за Неговото облекло. Например, ако Неделчо някъде забележеше някакъв хубав и качествен плат за костюм, взимаше мостри, показваше на Учителя, съобразяваше се с Неговия вкус и тогава купуваше плата и го даряваше на традиционните празници на Братството - Петровден, съборните дни и пр.

Концертната зала "България" по това време беше построена и бе достатъчно голяма за концертиращите артисти и музикалните състави. За нас, приятелите на Учителя, особено приятно бе да Го видим нейде по средата на първия балкон. Неговата впечатляваща фигура се открояваше. Придружаваше Го верният и предан Неделчо Попов. Учителят обичаше музикалните прояви и ценеше изпълнителите, които изнасяха концертите. В такива случаи Той казваше: "Похвално е, че музикантите правят точни рецитали на дадени композиции, когато в областта на философията цитатите се редактират и прередактират и в някои случаи дадени пасажи дори не могат да се познаят от самия автор - това най-вече се отнася до преводната литература. Ето езиковата слабост. Докато при музиката дадена композиция се изпълнява с еднаква точност от различните солисти от различни народности, стига музикалната подготовка да е на артистична висота. В това отношение музикалната мисъл се радва на точна интерпретация, докато Словото претърпява промени, продиктувани от недостатъчните думи и понятия на даден език".

В началото на тридесетте години от века по улиците на столицата бяха залепени афишите за концерта на виртуоза на контрабаса Асен Вапурджиев. Известен в европейските столици като изключителен музикант и вълшебник на най-грубия струнен инструмент - контрабаса, Асен Вапурджиев изпълняваше не само специален репертоар, на и собствен аранжимент на цигулкови концертни пиеси. Така в афиша личаха премиерноо изпълнение и на Менделсоновия цигулков концерт, и на други брилянтни миниатюри, които се изпълняваха от световно-известни цигулари, стъпили на концертния подиум в нашата столица. Афишът за концерта на Асен Вапурджиев ни привлече в залата на "Военния клуб". Там се намираше най- добър за годините си концертен салон. В предните редици на салона, заедно с голямо множество от изгревяни, бе дошъл и Учителят. Асен Вапурджиев бе познат на Братството от годините, когато се провеждаха съборите в Търново като талантлив син на преподавател по пеене в търновските училища. За всички посетители на концерта бе известна програмата, в която фигурираше и изпълнение на мотиви от музикалния репертоар на Учителя. Аранжиментът за контрабас на известната песен "фир Фюр фен" бе един от поредните номера в програмата на концерта. За времето през тридесетте години, в музикалните среди Братството се ползуваше с името на общество, което е много музикално, високо цени концертиращите артисти, масово посещава концертните изяви.

Освен това, в салона на "Изгрева" музицираха почти всички солисти, инструменталисти и певци, преди да стъпят на подиума във "Военния клуб", зала "Биад" или зала "България". Музикантите уважаваха Учителя, не се смущаваха от общественото мнение - посещаваха "Изгрева", съветваха се по проблемите на музикалното творчество и всякога искаха своята генерална репетиция да направят в най-чистия и най-угледен салон на "Изгрева", преди да почнат своята концертна обиколка из страната.

На "Изгрева" идваха в знак на уважение и почит към Учителя и някои от чужденците - цигулари или пианисти. Своята признателност и благодарност те проявяваха като изпълняваха част от концертната си програма в салона на "Изгрева". Не бяха единични случаите, когато тези музиканти искаха да останат в Школата на Учителя - на тях Той казваше, че са определени за концертния световен подиум и им пожелаваше успех. Така постъпи Учителят и с българските цигулари Саша Попов и Недялка Симеонова. За тях Учителят бе казал още: "Това са много даровити музиканти, определени от провидението да работят за пробуждане на съзнанието на много същества, родени при различните народи, пръснати по лицето на Земята".

Сашо Попов и Недялка Симеонова са първите най-големи и изтъкнати цигулари, които прославиха българската цигулкова школа.

На концерта на Асен Вапурджиев в залата на "Военния клуб" всички

бяхме насядали и заели местата си. Асен пъргаво стъпи на сцената, настрои контрабаса и започна енергично и със замах да свири първата част на концерта за цигулка на Менделсон. Слушателите следяха с голямо внимание великолепното изпълнение на бурните пасажи и мелодични кантилени и за голяма изненада на цигуларите, Вапурджиев се придържаше без отклонение към цигулковата редакция, макар че тя бе наложена върху трудния контрабасов гриф. От грубите и дебели струни прозвуча последният акорд на първата част и публиката неудържимо аплодира блестящото изпълнение. Само редиците, заети от Братството не пляскаха с ръце, а с възторжен повик "Браво!" изразяваха своето доволство от музицирането. Той знаеше, че приятелите от "Изгрева" не шумят с ръкопляскане, а дават израз на доволството си със своето мълчание и споделеното "Браво".

Ето, че във втората част трябваше да прозвучи "Фир Фюр Фен". Асен Вапурджиев настрои контрабаса и започна с широк лък - звучно, тържествено и величествено фортисимо - началните пасажи и мотиви. Приятелите притаиха дъх, следяха нота след нота познатата им песен и когато прозвучаха полутоновете във втората част на мотива, контрабасът сякаш пропя с такава нежност и чистота, както това би станало от струните на една прекрасна виола. Вапурджиев успя да изтръгне от дебелите струни на контрабаса нежни звуци. Последният тон отдавна бе отзвучал, а лъкът на артиста още стоеше върху струните. Той не бързаше да го свали. А публиката, изумена от прекрасното изпълнение, продължаваше да се въодушевява от Божествения мотив и не бързаше да прекъсне онова състояние, преживяно от изпълнението на песента. Асен Вапурджиев вдигна лъка и се поклони пред мълчаливата публика. В това време залата гръмна от нестихващи аплодисменти.

Учителят бе доволен от неговото изпълнение, а ние бяхме въодушевени, защото за пръв път на концертен подиум от голям музикант бе изсвирена песен на Учителя.

Учителят обичаше изящните форми на поезията и музиката и предаде голяма част от Словото Господне като музикални мотиви - предимно песни с текст, издържан като възторжена и мъдра поезия и като поучения, проникнати от Бащинската Божествена Любов към ученика. В този смисъл Школата на Учителя бе един голям дом на душите, решили да посветят живот и бъднини на поезията, мъдростта и музиката - свещен път към дивната и свещена хармония на живота. В големият дом на "Изгрева" песента бе начало на деня, а всеки ден бе низ от вечните стъпала на еволюцията на душите, поели път към света на светлините, където хората живеят братски - Обетованата земя, към която се стремим всички.

"Изгревът" пее и свири, мисли и действува, работи и учи по законите на поезията, музиката и хармонията. Светът не познава друга мистична Школа, в която песента да е била метод на възпитание и възход. В Школата на Учителя музикалното възпитание е необходима програма, залегнала в ежедневието на ученика от ранна утрин до късните часове на деня.

"Изгревът" пее и свири за учениците от Школата на Учителя, за съвременното човечество. Пее и свири за учениците на близкото и далечното бъдеще, пее и свири за идното човечество.

Начален текст на песента: "Иде, иде, иде"

Седми януари 1939 година. Първият ден на Рождество. Празник. Бяхме събрани в малкия салон - столовата. Питателният обяд бе приготвен от дежурните. Повечето от тях бяха учителки. Те имаха коледна ваканция. На мен се падна честта да бъда цигуларят на обяда. На малкия роял бе готова да ме придружава с импровизиран акомпанимент сестра Ирина Кисьова - добра пианистка, отлично владееща песенния репертоар на Учителя. С нея бяхме хармонична музикална двойка. Акомпаниментът й бе на изискана висота.

Скромният, но вкусен обяд разполага. Особено бяха доволни учителките. Те разбраха, че са допринесли за доброто настроение с обяда за коледния празник, приготвен с умение и любов.

Ние бяхме готови да започнем музикалната програма. Встъплението бе обща песен, изпята от всички. А това бе обичаната и динамична песен в българска ритмика "Сила жива". Сякаш живите сили на природата вляха освежителни струи и песента бе изпята с усет към изворите на живота.

След изпълнението на песента Учителят се обърна към мен с въпроса:

- Можете ли да изсвирите цигулково соло, което да не е изпълнявано досега?

Изненадан от въпроса, за момент погледнах сестра Кисьова, а тя шепнешком добави:

- Учителят към тебе се обръща, ако имаш нещо готово, свири!

Без колебание отговорих на Учителя:

- Да, имам малка солова композиция, написана в двоен гриф и акорди.

- Изпълнете я, нека чуем какво сте написали!

Започнах изпълнението. Акордите бяха наситени с достатъчно мощ и красота. Двойният гриф бе приятен за слушане. В него се криеше и мелодичната линия. Непосредствено след заключителните акорди, в същата тоналност, Учителят започна да пее, тактувайки с пръсти по масата.

Всички притаихме дъх. Слушахме изпълнението на Учителя. Първоначално Той започна да пее без думи. Нашето задължение като музиканти, бе да нотираме мотива. Нотните листове бяха до нас на пианото, но докато започнем записа, песента бе изпята. Учителят забеляза, че ние не успяхме да "хванем" изпятото. Осмелих се и Го помолих още веднъж да започне песента, за да можем да я запишем. Той наново започна, пак без думи, пак тактувайки с пръстите Си. Ние набързо нанесохме няколко такта, но изпуснахме следващите. А бяхме привърженици на идеята точно да записваме дадените мотиви. Поисках Учителят да изпълни още веднъж песента. Той запя. Ние записахме още няколко такта. Учителят продължи да пее, докато песента не бе нанесена на нотните листове. Бяхме готови със записа. Доволството ни бе забелязано и Той каза:

- А сега чуйте текста!

И започна, енергично с пълен глас да пее: "Иде, иде, иде, Сам Той иде, иде, иде, Сам Той иде, иде, да помага Той, да помага Той".

Нанесохме текста под нотите и песента бе готова за разучаване. Учителят се обърна към всички в салона:

- Ще можете ли да научите новата песен?

Повече не чакахме Неговата покана. Засвирихме със сестра Кисьова, а с нас запяха всички приятели. Повечето от тях бяха достатъчно музикални и паметливи - най-вече будните и умни учителки, а между тях имаше и такива, които владееха пеене. След няколко сполучливи пропявания песента бе усвоена и изпълнявана с нарастващ възторг.

С неколкократното изпяване на новата песен ние дадохме израз на благодарността си и за другите два новогодишни дара от Учителя - двете изключителни беседи за новата 1939 година: "Големият брат", с която бе посрещната новата година, в 24 часа на 31 декември 1938 година и "Малкият брат", държана на 1 януари 1939 година, в 10 часа сутринта.

Преди да се разделим, след питателния обяд и ведрото настроение от новата песен, Учителят се обърна към нас с думите:

- Това е първата част на новата песен. Втората ще дам допълнително. Кажете на Асен Арнаудов да ми се обади, за да продължим работата с нотиране на втората част на песента.

По-сетне, след продължителни разговори в приемната с Асен Арнаудов, Учителят даде и втората част на песента с текста "Мощния, Силния, да помага Той...".

Така бе дадена тази възторжена и вдъхновена песен.

Имахме добър повод привечер да се съберем в салона на "Изгрева", да споделим известни впечатления и да чуем мнението на Учителя за един филм, озаглавен "Лунната соната". Мнозина от нас успяха да видят филма и да чуят концертното изпълнение на Бетховеновата "Лунна соната" от световно-известния полски пианист Игнац Падаревски. Доволни от сполучливата режисура на филма и най-вече от майсторското изпълнение на Падаревски, ние искахме да споделим с Учителя как беловласият и представителен пианист, въпреки напредналата възраст, свири много вдъхновено.

Падаревски бе съвременник на Учителя, познат на концертната публика по всички континенти не само като отличен пианист, но и като общественик - той бе президент на Полската република. Падаревски бе представителна фигура с благородна осанка, одухотворено лице и прекрасни големи ръце с фини пръсти, за които не бе трудно да се справят с големите акорди на октавите, ноните и децимите. Във филма операторите нарочно се спираха да снемат както вглъбеното лице, така и ръцете с пръсти, които буквално се плъзгаха по клавиатурата, а не се стоварваха с цялата си тежест, както при много от пианистите.

Един по един, за кратко време ние успяхме да се съберем на сцената, около пианото в големия салон и оживено коментирахме филма.

Учителят бе вече между нас. Един брат, добър пианист, започна да разказва за някои кадри от филма. С няколко думи братът нарисува образа на Падаревски, възхитен от неговата осанка, а най-вече от изключителното изпълнение на Бетховеновата соната, известна с особения аранжимент и неповторим почерк на музикалната мисъл, характерна само за музикалния гений. Мелодичният мотив, подчертаваше братът, се носеше като едва забележима нежна светлина сред безброй съзвездия от арпеджи, разложени акорди, с хармония чисто Бетховеновска. По-нататък той се спря и на неповторимото туше на Падаревски и на педалирането му, за да изгради нежната звучност на сонатата - така, както Бетховен е искал.

Учителят слушаше с внимание разказа на брата и побърза да запита:

- А по време на изпълнението Падаревски как свиреше - със затворени очи или с поглед, отправен встрани и нагоре?

- Да, Падаревски свири със затворени очи, леко наклонена глава, леко встрани и по-често повдигната малко нагоре - отговори братът.

Последва мълчание, след което Учителят наново поде разговора:

- Добрият музикант трябва добре да владее програмата си, техническите трудности не трябва да ангажират и отклоняват неговото внимание. Така се постига вглъбяване, без което не е възможно музикантът да се докосне до съдържанието на пиесата. Това се изисква не само от пианиста или цигуларя, а въобще от музиканта-изпълнител - той трябва така да свири, че да привлече и самия автор. Не само автора - заедно с него трябва да присъствуват и онези невидими същества, които са съдействували за "сваляне на музиката" в съзнанието на композитора. Всякога подобно изпълнение действува непосредствено на душите. Именно то е свещеното тайнство, известно като хармонично единство между публика и изпълнител. Всички души жадуват за подобни концерти. А концертните зали са съвременните светилища! Такъв концерт е несравним извор на добри преживявания, съзнанията укрепват във вярата и надеждата за доброто и безмерната хармония, така необходими на човешкото общество. Падаревски е музикален дух, слязъл да помогне на човечеството. Похвална е инициативата на авторите на филма и добре са сторили, като са поканили Падаревски да бъде изпълнител на прочутата Бетховенова "Лунна соната".

Учителят пак запита:

- Освен Бетховен, има ли друг автор, който да има за тема Луната и нейното въздействие?

- Да - отговаря същият брат, - това е французинът Дебюси. Той е написал много нежна пиеса, назована "Лунна светлина".

- А има ли възможност да чуем тук, на нашето пиано, изпълнението на тази пиеса?

- Когато разбера кой от пианистите може да изпълнява Дебюси и специално тази пиеса, ще го помоля да изнесе концерт на "Изгрева" - допълни братът.

Учителят продължи:

- Само ние нямаме песен за Луната! Имаме за Слънцето и то - прекрасни образци. Всички познавате много добре нашето музикално упражнение "Изгрява слънцето". А "Химна на Великата Душа"? Аз не познавам друга така съвършена музика за Слънцето и затова тези песни назовавам химни на единственото светило, на единствената животворна светлина, която поддържа живота във всички гами, не само на земята, не само на Луната, но навсякъде по нашата Слънчева система. Луната, и тя дири Слънцето. Лунните жители, макар и да са облечени в други лъчисти тела, поглеждат към Слънцето с благодарност и благоговение и се радват на всичко, което носят неговите благодатни лъчи. Луната се грее на Слънцето, отразява неговата светлина и неуморно работи за добруването на човечеството.

- Нека сега да изпеем с вдъхновение "Химна на Великата Душа"!

От пианото зазвучаха встъпителните акорди на песента и ние запяхме величествения слънчев химн на душите, осъзнали величието на живота, проявен от слънчевите лъчи.

Многогласното изпълнение на песента бе радостният финал на импровизирания разговор за "Лунната соната" на Бетховен.

За наша обща изненада, само седмица след разговора, на "Изгрева" бе изнесен самостоятелен концерт от видна столична пианистка, с програма от Дебюси и Бетховен. Чухме прочутата пиеса на Дебюси "Лунна светлина", а прозвуча и "Лунната соната" на Бетховен.

Концертът бе посрещнат с голямо внимание. На обичайното място до катедрата бе Учителят. Той следеше не само изпълнението на пианистката на физическото поле. Концертът задоволи изгревяни, задоволи и Учителя. Той покани пианистката в приемната, откъдето тя излезе твърде зарадвана с подарък - новоиздадения сборник от песните. Ние подразбрахме значението и смисъла на приема - Учителят бе доволен от музиката на Бетховен и Дебюси, изпълнени от даровитата пианистка.

Може би концертът щеше да отлети във вечността като скъп спомен. Подобни приказни дни и вечери на "Изгрева" имаше много често. Но ето че бях наново свидетел на следващо неповторимо музикално събитие, тясно свързано както с филма, така и с концерта на пианистката.

Единствен и вечно мълчалив наблюдател бе познатата и сияйна луна. Заредиха се низ от вечери и по далечните небесни висини луната наедряваше, добиваше блестящ овал и нейната бледа светлина почна да прониква все по-настойчиво. Когато наближи пълнолунието, тя така наедря, като че ли искаше да запълни небосвода и да докаже своята значимост като светило. Тя надникна над хоризонта много смело и настойчиво. Не бе трудно да се предвиди, че именно тази вечер тя имаше намерение да озари земята с богата на нежност светлина.

Не след дълго, когато уморените от трудовото ежедневие изгревяни загасиха последните светлинки, луната като че ли поспря своя ход, застана над салона и се вгледа в белоснежните му одежди. Ограден от полусенките на лещака и стройните борове, салонът лъчеше лунна светлина. Луната внимателно оглеждаше "Изгрева" и правеше всичко възможно да озари свещеното място, познато много добре на нейните жители, осведомени за бележитата светиня на Земята. Те слизаха и възлизаха, отнасяйки съкровена мисъл за нови творчески импулси в безбрежното битие на живота.

Както честичко се случва, тази вечер закъснях на "Изгрева". Бързах да се прибера. Нямах намерение да спирам, и без туй луната изпълняваше превъзходно своето "дежурство" Все пак наминах край салона преди да се спусна стремително с велосипеда си към дома.

Наново изненада!

На балкона, опрян на перилата, бе застанал Учителят. Облечен най- официално в белите дрехи и с бялата панамена шапка на глава, Той оглеждаше ту лунния диск, ту ширналата се панорама. Не исках да попреча на лунната идилия и леко свих до пейките. Учителят ме забеляза, напусна балкона, премина през горницата, заслиза по стъпалата на дървената стълба, влезе в салона, премина покрай катедрата, стъпи на сцената и се поспря до пианото.Всичко това стана бързо и неочаквано. Успях само да се приближа да салона и застанах до прозореца.

Разбрах, че, заедно с пълноликата луна, ще бъдем единствените свидетели на тържество от музикален характер. Очаквах музика. Така и стана.

На фона на разлистените лимони, изпълнили плътно сцената, фигурата на Учителя се очертаваше с яснота, макар че единствената светлина бе, все пак, слязла от висините на луната.

Той засвири!

Зная, че Учителят не бе школуван пианист, но много обичаше този многострунен инструмент и винаги бе високо оценен посетител на концерти, изнесени от видни пианисти в столичните салони. Той имаше изработено полифонично чувство, можеше едновременно да изпълнява на цигулката си музикални импровизации и да пее текста на песен, за първи път изпълнявана от Него. Въпреки това, не скриваше учудването си от придобитото изкуство на пианистите да изтръгват музика от пианото с всички пръсти на двете ръце. Обичаше не само да слуша пианистите, но и да гледа движението на послушните пръсти.

Пианото прозвуча. Понесоха се нежните тонове на мелодична линия, странна и непозната по строеж. Само с един пръст на дясната ръка, леко извлечената песен прелетя в пространството и бе невидим привет към множеството, слязло от луната. Приветствената песен завърши, последвана от двуглас на нова мелодична линия. Двугласната песен бе израз на внимание към гостите от луната. Двугласът завърши, за да започне още по- нежно и едва доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце. Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само Учителят можеше да направи. За ухото ми музиката бе непозната и много странна. Явно това бе химн, отправен към сферите на нематериалното, към по-високите гами на битието. В музиката тази вечер имаше акварелна нежност и благородство, каквито на земята почти не познаваме, благоговение, за което душите копнеят, зов към висок идеал, недостижим в обикновения порядък на човечеството. Мелодичната линия на химна намираше своя пък между изобилието от хармонични акорди и арпеджи и цялото изпълнение бе под знака на диалог между Учителя и незримите посетители на музикалното тържество. Финес и нежност, красота и хармония, величествен музикален разговор!

Изпълнението достигна своята кулминация. Прозвуча едва доловимото пианисимо. Учителят освободи педала и последните акорди се понесоха в пространството в бавно отлитащо ехо. Неземната музика отлетя в безграничните предели на Битието.

Лунният концерт завърши.

Учителят поостана над клавиатурата замислен, вглъбен, с поглед, отправен към безкрая, сякаш тръгнал да изпровожда незримите лунни гости.

Той затвори тихо пианото, с бавни стъпки слезе от сцената. На вратата на салона срещата ни бе в мълчание. Преди да възлезе по стъпалата, за момент се спря и ме запита:

- Чуваше ли се музиката? Свирих по възможност най-тихо, за да достигне песента до невидимите същества, дошли като гости на концерта ми, посветен на лунната светлина!

РS. Братът бе Асен Арнаудов, а гостуващата пианистка бе българска еврейка, състудентка на Асен.

През годините, когато столицата ни бе домакин на концертите на световно известни музиканти - цигулари, пианисти, певци и диригенти, между посетителите в залите се открояваше отличителната фигура на Учителя. Той ценеше изпълнителите, следеше най-внимателно тяхната интерпретация и след концерта даваше своето мнение за нея. Не е безинтересно как Той определяше артистичната изява. Наред със здравото ритмично чувство, усета за мярка, чистота и красота на тона, безупречната музикална памет и богатата жизненост, Той търсеше в артиста родения инструменталист, певец или композитор, верен на музикалния натюрел. Голямо значение Той отдаваше на онова музициране, което привлича автора на пиесата като невидим слушател и вдъхновител. Когато авторът присъствува и одобрява изпълнението, артистът пее и свири безупречно, като дава израз на съдържанието на пиесата и вложената основна мисъл. От тази гледна точка, концертите за Учителя бяха двойно тържество на видими и невидими посетители. Ето защо Неговата рецензия бе пълна, богата и прецизна мярка за майсторството на артиста.

Учителят пееше и свиреше. Той бе школуван цигулар. Кой е Неговият преподавател, който Го е въвел в изкуството на грифа, струните и лъка, ние не знаем. Но в разговори и лекции Той с увлечение разказваше за добрия педагог и цигулар, който наред с първите уроци към опознаване на цигулката, е свирел със замах и сериозно вглъбяване пред малкото момченце. По всяка вероятност този педагог е бил един талантлив музикант - чужденец, дошъл в новоосвободената ни родина да насажда музикална култура. В периода на музикалната подготовка, Негови преподаватели са били още други трима - пак чужденци.

Когато Учителят преминал Атлантика, за да следва в Америка, Той е бил оформен като цигулар и многократно е изнасял концерти в университетските зали.

Ние заварихме Учителя като беловлас цигулар, който свиреше пред своите ученици. Той свиреше насаме в своята стаичка, а и тогава, когато Му гостуваха "същества от далечни светове".

На Неговата цигулка звучаха най-вече музикалните мотиви, песни, мантри и упражнения, които Той непосредствено долавяше с финото Си ухо. Контактът Му с изворите на музиката бе неоспорим. Това регистрирахме с нотното писмо, като оригинални мотиви, за първи път изпълнявани на физическото поле. Те са отпечатани в отделни издания, съобразно формата и предназначението им. Композитори и музикални изпълнители наричаха Неговото творчество патетичен химн на човешката душа. При талантлива разработка и оркестрация, музикалните мотиви биха били съдържание на звучни камерни пиеси и симфонии.

Музикалният език на Учителя бе определен и чист.

Далекоизточният напев, изграден от полутонове, четвърт и осминка тонове е оцветен със смекчени възклицания и извивки на бедуин или на древен богомолец. Учителят го предаваше с точността на изпълнител от далечни епохи. Той изпълняваше с академична изисканост съвременната класическа линия на многообразните мотиви - съдържание на световното музикално творчество. А за българската песен - весела и тъжна, игрива и възторжена, подчинена на неправилния такт и сплетените лъкови легати - Неговите пръсти, подвижни и пъргави, стъпваха на грифа така, както свирят знатните български гъдулари.

Цигулката като инструмент винаги бе предмет на почуда и удивление. Много често Той се взираше в грациозните извивки - ефовете, през които отлитаха тоновете, след като са били отразени от овала на странния инструмент. В такива моменти разговорът ни свързваше с бележития майстор на цигулката Страдивариус.

Учителят познаваше до най-големи тънкости пръстовата и лъковата техника. Звукоизвличането Му беше наситено със свежест, мекота и красота. Затова тоновете бяха с определен колорит. Дръзкото и шумно изпълнение Той наричаше бурен разговор на физическото поле. Нежното и деликатно пианисимо - среща с Невидимия свят. Най-често Той свиреше с леко докосване на лъка, ползуващ спикатите, летящия лък, а понякога се шегуваше с игривите пицикати на лявата ръка.

Обикнали Неговото изпълнение, ние с притаен дъх следяхме моментите, когато цигулката Му ще прозвучи.Един от бележитите музикални дни на Учителя бе последният Му концерт, вместо утринно слово, през един от неделните дни на 1943 година. В клас Той влезе с цигулка в ръка. Концертът бе подготвен и приятелите бяха уведомени за това. Отрано те заеха своите места в осветения салон.

След обичайната молитва, Учителят слезе от катедрата и заяви, че ще изпълни музикалния мотив "Блудният син", който повече от 30 години не е изпълняван. Отвори кутията, взе инструмента и почна да го настройва. Пръстите на дясната Му ръка леко опипваха струните. Ухото Му търсеше чисти квинти. С леко докосване на лъка Той провери нагласата на струните и засвири.

Изпълнението и съдържанието на тази пиеса не подлежеше на нотен запис. Темпото на места бе бурно и бързо, пасажите летяха един след друг, поради което петолинията останаха празни. Всички само слушахме. Бяхме въведени в странен музикален свят - свят изграден от музикални тонове, богат на съдържание, което само душата може да разчете. Изпълнението бе прецизно, изящно, богато на красота и звучност. В границите на три октави Учителят разказа живота на едно съзнание, преминало през многообразието на Битие, изпъстрено с драматизъм, романтика и размисъл. Блудният син споделяше своя живот с езика на тоновете. Страница след страница, ние разчитахме преживяванията му - ту сплетени в конфликти и противоречия, ту успокоени в светли надежди, където съдържането на живота е изтъкано от светлина и любов.

В едва чуто пианисимо, изпълнено с горната част на лъка, напомнящо шепот, долавяхме нежните пориви на едно любещо сърце, търсещо мир в голямата пустиня на живота, където то все още е непознато и неприето. В разложените акорди, наситени с динамика и мощ, разгъващи се във възходяща хармонична линия, силата на Висшата воля подава ръка на "блудния син", ръководи неговата съдба от свят в свят и дава уверения на неговия дух за успешен завършек на едно драматично битие.

С няколко тържествени акорда разказът свърши.

Пръстите на Неговите ръце, които стъпваха по грифа на цигулката и владееха движенията на лъка, прибираха инструмента.

Концертът завърши. Това бе Неговото последно голямо изпълнение пред онези, които дълги години слушаха Неговата звучна цигулка.