Skyward

КНИГОПИС Получиха се в редакцията следните списания и вестници: 1. Възраждане. Списание за живота в светлината на разума и любовта. 2. Свободно общество. Месечник на свободното разбиране на живота. 3. Наука и разум. Списание за обнова на живота. 4. Южни зари. Литературно обществено списание. 5. Свобода. Седмичен вестник за обнова на живота. 6. Рампа. Седмичен вестник за театър, литература и критика. 7. Устрем. Орган на македонската младеж. 8. Витлеемска звезда. Орган на обществото за психични издирвания и дух. знание в България. 9. Ново общество. Орган на съюза на свободните братски общества. 10. Жива струя. Орган за морално и духовно повдигане на обществото. 11. Духовно слово. Списание за духовен живот. 12. Вестник на девиците. Книжовна вест. Приятно ни е да съобщим, че наскоро ще излезе от печат, луксозно издадена и със символична картина на кориците, книгата: ПРЕЗ БЕЗДНИТЕ И ВЪРХОВЕТЕ – мистични сонети от Иван Толев. Допълнително ще се обяви цената със специална покана.

„ВЪЗМУЩЕНИЕТО НА РОБИТЕ” Получихме в редакцията една изрезка от сп. „Полярна Звезда", в която е поместено едно писмо на Максим Горки до ония, които се възмущават и страхуват от положението, създадено в Русия след революцията. Писмото е старо, писано близо преди пет години, но сега „Полярна Звезда'" му дава място в своите колони. Изказваме нашето мнение по въпроса, без да цитираме цялото писмо ономува. който е пратил изрезката и на всички, които биха се заинтересували по тоя доста жизнен въпрос на нашето време. Безспорни са истините, що съдържа писмото на известния руски писател Горки. Така е, насажданата от векове ненавист в народната душа, намери един ден израз в едно кърваво отмъщение, което в Русия биде осветено като един общонароден акт, като един величав щурм, подет от милионите човеци, които повтаряха, че след утихването на тоя ураган, ще изгрее тяхното щастие. Ония, които са били гледани с очите на презрението, ония у които се е пораждало чувство на яд, на завист и мъка заради разкоша, в който живееха фамилиите на техните помещици, всичкото това множество от хора, както казва сам Горки, днес е превърнато на хищен звяр, който разкъсва, разрушава и мачка. Това е така и без Горки да ни го каже. Ние знаем, че войните, грубите стълкновения, революции и пр., носят най-добрите случаи, когато въстава звярът у човека, ненаситните очи на когото дирят само кръв, това не може да се оспорва, но въпросът има и една друга страна. Нея никой не засяга. Има една деликатна пружина в машината на човешкия живот, до която никога не се доближава ръката на изследователя, нито на социолога, дори и на съвременния писател-мислител. Това е въпросът за причините на всичко онова, от което ние знаем да се възмущаваме, онова голямо човешко зло, заради което са написани много томове книги. Нека сега разгледаме предложения на тая изрезка пример за руската действителност. Някога, когато над светлинна на руската душа се беше разперила тъмната птица на царския режим, когато всякакъв напън за прогрес и светлина се задушават с царските нагайките, тогава действително царуваше едно зло и това зло нямаше да секне и до днешен ден, ако дойдеше днешното зло – чудовищното кърваво отмъщение. Ония, на които тогава беше добре (това добре е от тяхно гледище), когато се видеха отдолу в своята борба, когато върху тях премина жестокият валяк на бунта, започнаха да пишат писма на Горки, да апелират за човещина, да говорят за Христа. Ако някога на тях са продумаше за Христос, но не за оня, когото те имаха изписан по своите катедрали, а за живия Христос в човека, който вседневно бива разпъван, тогава тия думи щяха да събудят насмешка, презрение, или пък ругатни. По същия начин сигурно приемат Христа и господарите на днешния ден в Русия, па и навсякъде тия, които смятат, че властта, що държат в своята ръка, е несъкрушима, вечна. Това, което Максим Горки изтъква в своето писмо, е вярно; то е факт, обаче той на много места подчертава една стара, отживяла мисъл, срещу която вече въстават новите хора, срещу която има отпор в човешката душа. На едно място той пише така: „Вие живеехте без да се запитвате, кой ви дава възможност да живеете, коя е силата, що ви подържа"... На друго място: „Човек, когото бият, без друго ще си отмъсти рано или късно. Това е ясно. Нещо повече, това е справедливо. Разберете ме, най-ужасното не е че се бие, но че не може да не се бие, не дето не се събужда милост, но че не може да се събуди; как можете да търсите милост от едно сърце, в което сте посели мъстта"... Може би нескромно, но от един писател, какъвто е Горки, очаквахме нещо повече. Тези, па и много още неща в писмото му не ще направят нищо по-добро в окървавената му родина. Мнозина, които са захапали кървавия нож на отмъщението, ще намерят някакво оправдание в думите на писателя и тогава вместо нещо по-добро, повече кръв ще се пролее, повече престъпления ще се извършат на земята. Ролята на тия, които смятат, че могат да кърмят с духовна храна душата на един народ, е да кажем най-полезното, най-доброто в даден момент. Ако една ръка се вдигне под подстрекателството на някого и вземе една невинна жертва, тогава тежка е участта на тоя, що я казва. Това мнозина от нас не вземат в съображение, обаче то е един закон, който за ония, що гледат през пáрите на кръвта и дима на отмъщението се явява отпосле като едно необяснимо страдание, като едно несправедливо нещастие в техния живот. Тоя закон в живота, законът за вечната правда, всеки от нас може да опита. Та ние и без това го изпитваме върху нашия гръб, но не знаем само откъде идва. Ако застанем на Мойсеевия принцип на отмереното отмъщение, тогава къде е краят на човешката лудост? Ще отговорят, че за края не се грижим. Ами един писател, един мислител, по що се отличава от всеки обикновен човек? Не ли по това, че той гледа по-далече в бъдещето на човешкия живот и линиите, които той му чертае в своето творчество, не целят ли да дадат ония основни насоки, по които ще се излезе от вечното колело на борбите и отмъщенията! Докъде ще се иде по тоя път? Разсъждавайки по същите мерки на ума, тогава ще кажем, че сега се гради едно ново отмъщение, т.е. гради се кървавото право на тия, които днес са отдолу. Да отречем смените в живота не можем, защото те стават – ние гледаме това. Да приемем като върховен закон закона на неотмъщението, закона на братството, това на нашите съвременници се вижда глупаво, безинтересно. Тогава нашият живот не прилича ли на глупав, пиян перпетуум-мобиле, на вечна вражда, заради някакво парче земя, в което утре ще легне нашият труд? Ние питаме къде са заслугите на ония, които се наричат народни учители, бележити мъже, на които даже приживе издигат паметници, къде са заслугите на божиите служители, на високите камбанарии, на тамяна, който се е изпушил от 2000 години? Не към отмъщение и разплата трябва да се насочва душата на народа, която мяза на детска душа, защото може да се възпитава. Един писател трябва да види по-далече от оня, който държи нагайката в ръка. И ако тоя писател, мислител, философ, според вечната наука за душата, не е направил поне едно най-малко, микроскопическо добро, ако той не е отвърнал поне един тиранин от неговата жертва, тогава разхлабено и глухо ще стенат струните на неговата лира, гласът ù не ще се отекне в душата на бъдните векове, а неговите книги ще стоят захвърлени, както повреденото ръждясало рало и върху тях ще се натрупва прахът на дългото, мъртво забвение. За човека е възможно да прояви своята висока природа и в най-трудните, най-изключителните минути на своя живот. Никога не е прав оня, който казва че няма място за милост в душата на човека, „оня, у когото е посята в сърцето милостта". Това осакатява представата ни за човека. Това не е истина, колкото нескромно да е, ще кажем, че е едно заблуждение, па макар да го е казал Горки, па макар някой император да го казва, даже някой ангел да ни го каже. Човек има в душата си мярката за истината. Там говори един върховен глас, който всякога е непогрешим. Толстой, който се роди и отгледа също в руската действителност, имаше по-голямо прозрение от Горки да предвиди това, което днес става с руския народ. Той каза истината право в очите на всички. Той искаше да обърне нейната светлина срещу очите на тогавашните потисници, той искаше да освети пътя и на тогавашните руски революционери, които го не разбраха. И едните и другите не го разбраха. Едните, защото не желаеха да отпуснат своите роби, а другите, защото в душата им се бе набрала една омраза, което те трябваше да изразят в нещо. Днес, след като Толстой напусна Русия, на земята стана трагедията и не е по-добре нито на едните, нито на другите. Това е, защото не Толстой, а една върховна правда говореше чрез устата на Толстой. Накрая Максим Горки завършва писмото си така: „Но има в страната и една друга сила, една светла сила, въодушевена от една велика мисъл, вдъхновена от ослепителната мечта за едно царство на правдата, на свободата, красотата... Ала каква полза, любезна Госпожо, да се описва с думи красотата и величието на морето томува, който няма очи, за да ги види!". Не е ясно. Вярва ли писателят в царството на свободата, на правдата или не. Ако не вярва, ако мисли, че трябва да се ходи по тоя страшен път на братоубийствено изтребление, тогава горко на Горки; ако ли пък вярва, тогава как ще се въдвори то при тоя принцип вечно на отмъщение? Защо тогава Горки да не каже своята дума за тая красота на по-малките от него? Да каже тия думи ясно, смело, пред целия руски народ, пред цялото човечество, пред Бога! Автор Георги Томалевски.

ИЗ СБИРКАТА „ПРЕЗ БЕЗДНИТЕ И ВЕКОВЕТЕ" 144 000 Откриха се куполите десетократно и ето множеството, с кадение ароматно, запя великата симфония: Хвала! — шелла, шелла, шелла..." Подеха я гърмът далечен и водите в акорд със арфената ода на певците, повториха я най-блестящите слънца — безгрешните сърца!... И рекоха стоящему на планината: „призри там долу с милост, Агнец Свят, призри — ръцете си простри!... Отекнахме тогаз и ние, от земята, с възторжена молитва в братски хор: Хвала! — бену, бену шелла!... В КАНА И аз бях там, на сватбата богата поканен гост — свидетел жив, когато великият алхимик напои водача ни със розови струи... Видях, в шестте съсъди как наляха водата бистра, как след туй обляха със тоя сок, като сикера благ, душите, слени с тайнствения брак... Да, там бях аз, на сватбата във Кана: женихът същ в одежда златоткана яви се мощно на света!... И пих от благотворната тофана, с коя очисти пътя към Нирвана – чрез чудото на Любовта!... НА ТАВОР „...С него на светата гора..." Петър ІІ 1 - 1:18 Сестра, от дълъг път дошла, нечиста, прашна, изнемощяла си: лежала си в затвор, но мрачно е и тук, съдбата ни е страшна — да идем на Тавор!... Припомням си: ти бе красива и засмяна, със сините очи и пламенния взор, но днес... умий се ти и в новата премяна, да идем на Тавор!... Там няма кал, ни прах, ни мрак, нито отрови, на тебе не ще тежат железните окови, но чисто, светло е в безбрежния простор! И нашият съюз под мощната закрила навеки ще утрай... Ела, сестрице мила, да идем на Тавор!... ВАЗА Дете, пази таз вазичка овална и много нежно пипай я с ръце: тя тъй е крехка, звънка и кристална, че би ранила твоето сърце... И пълна е с цветя небесни, живи – лазурни, бели, с розови листа – тъй упоителни и тъй красиви, че ги зоват: цветя на любовта... Откъснати са в райската градина, кога напуснах първата родина, и Някой в мойта ваза ги укрил... Вземи ги ти, косите ти да кичат, но ако те тъй силно не обичат, и мойта ваза бих ти подарил!

ЗВЕЗДНИ СКАЗАНИЯ ПРОЛОГ: КРАСОТАТА Богинята на всички изкуства е красотата; тя лее златно трепно обаяние и притиска в сладка омая душата, а любовта е, която им дава живот. Всички изкуства служат на своята богиня и кичат нозете ù с гирлянди от свежи цветя. Любовта е слънцето, което милва нейното бисерно тяло и играе по златокъдрите ù власи. Хиляди погледи дирят тая малка богиня, защото тя е идеал на всички изкуства. Поетът плете от нишките на слънчевите лъчи топли песни, музикантът лее чудни звуци от своята среброструнна лира, а художникът рисува млада царица с диадема от брилянтни звезди. Всички и всичко служи на тая малка богиня – красотата. Птичките пеят химни за нея, цветята ù поднасят своята благоуханна усмивка, а сърцата копнеят по нея. Но има една чудна красота, която царствува над всички земни красоти. Тя е по-велика от сладкия чар, що разлива песента на поета; тя е по-дивна от звуците, които играят по хилядострунната арфа на певеца, по-велика от най-съвършеното изваяние на най-добрия художник на земята – това е красотата, която майката създава... Майката носи душата и на поета, и на музиканта, и на художника – нещо повече – тя носи в себе си слънцето, което ги вдъхновява – слънцето на великата любов – само майката има този божи дар: да ражда истинската красота. В тиха звездна нощ, когато земята се сгушва в топлата пазва на небето и звездите шепнат чудни легенди за великата тайна на живота, един божествен лъч пронизва майчината утроба и всред неземна радост, душата зачева красотата. Тогава нейният поет се пробужда от дълъг сън и начева живот. Той ще напише с пламъка на звездите нова поема, Певецът ще удари по тънкострунната си лира и сладките звуци на новата песен ще достигнат далечни страни. Художникът ще извае нова богиня. ...И красотата ще почне да цъфти в майчината градина... СКАЗАНИЕ ПЪРВО: ЛЕГЕНДА 3А СЛЪНЦЕТО. То бе отдавна, в зората на човешкия живот, когато истината не беше слязла още на земята. Човекът в това далечно време не виждал слънцето и трептящите звезди. Той не виждал величието и красотата на небето. Гъст воал се простирал от единия до другия край на земята и скривал великата тайна на божия мир. В зори небето пламвало нейде далече на изток и тоя пламък се носел високо над тях, загасвал на запад и тогава непрогледният мрак на нощта разпервал черни криле. На пладне пламъкът достигал средата на небето и като брилянтна корона изпускал в кръг нишки от светли лъчи, по всички страни на небесния свод, които към края стават бледи. И тоя пламък те назовали Агни, Огънят на тяхната свещена Любов, който носел със себе си деня. Той всеки ден спохождал земята, обвивал я в своята нежна прегръдка и с топли целувки обсипвал нейната стройна снага. Поднасял ù скъпи дарове и кител шията ù с бисерни гирлянди, светлите ù коси с диадеми от брилянтни звезди, нозете ù, ръцете ù – с гривни от злато и корал. Тъй текъл живота, в оная зора на човешката култура, когато истината властвувала далече от земята, в други небесни земи и слънцето и звездите оставали скрити за човешкия взор. * Високо над тях, отвъд светлината на любимия Агни, имало друга, чудна земя, обитавана само от деви. Тия деви виждали слънцето и прозирали през безконечното пространство на небето до другите звезди и светове – техният живот бил непрестанно съзерцание. Родени от слънцето, изтъкани от неговата светлина и подхранвани от слънчевите лъчи, телесни божествен чар и красота. Очите им излъчвали звезден блясък, любов и тайна. Те не умеели да говорят – глухи били за вълшебната музика на живота, която трептяла край тях. Техните лъчисти души се разговаряли от най-далечни разстояния само с мисли. Но те не били щастливи. Дълбоко в душата на всяка от тях горяла тихо скръбта. Съдбата вложила в сърцата на тия деви силен копнеж по далечните светли звезди – и на всяка от тях било предопределено да се пресели в една от тези звезди, когато настъпи уреченият час. През деня скръбта засеняла техните нежни лица, но вечер, когато небесната шир се обсипвала с хиляди трептящи звездици, велика радост заигравала в душата на всяка дева. През цялата нощ съзерцавали тия далечни земи, опиянени от великата красота на Божия мир. Мощната мисъл и великата любов на тия деви пронизвали като огнени стрели безкрайното небе и стигали до тяхната любима звезда. И тогава, в тази далечна земя, настъпвала пролет. Цветята разтваряли своите пъпки и тяхната усмивка разнасяла далеко своя аромат. Птичките запявали химни и трепкали с криле високо по небето и радост изпълвала сърцата на човеците. Защото тяхната дева им се усмихвала, тяхното слънце ги гледало из дълбочините на небето. Всяка дева била душата на всички живи същества, които обитавали в една от тези далечни земи. Но тихата нощ неусетно протичала и пак настъпвал мъчителен ден – вечни били дните в царството на девите, защото докато настъпи нова нощ, изтичал един век. Когато някоя от тия деви достигала своята зряла възраст, невидими ръце разкъсвали връзките, които я свързвали с родната земя и ней израствали ефирни криле – тя ставала свободна. Тогава нейните дружки изплитали за нея чудни одежди от звездни лъчи, накичвали нейното тяло с цветя и всяка от тях я дарявала със скъпи дарове, които трябвало да носи в новия свят, гдето отивала да царствува. Песни на радост летели по всички страни из тяхното царство, защото една от техните дружки става волна и щяла да иде да изгрее като слънце в душите на милиони същества, които очаквали с трепет своята богиня. И в уречената нощ тя се прощавала със своите сестри, разпервала ефирни криле и литвала с бързината на мисълта из безкрайната шир на небето, сияеща от радост. Така тя летяла от слънце до слънце. Нейните очи пиели от светлината, що пръскали тия слънца, а душата ù се пълнела с дивната музика на звездите, що се разливала от неизмеримите пространства на небето. Тя не била вече глуха, светлината ставала за нея музика и музиката – светлина – в тази музика и светлина, тя долавяла живота на различните същества, които обитават тия светове. И като прелитала край всички слънца и звездни системи, за да се опие от красотата, музиката и живота на тия небесни извори – пръснати по сребърния млечен път – тя се отправяла към последното слънце, към онази земя, която щяла да стане нейна нова родина и царство. И когато тя наближава до своята любима звезда, в последната настъпвало неизразимо тържество. Цветята добивали нови багри, нова красота и техният дъх ставал омайно хубав. Птичките запявали нови, непознати дотогава песни, а сърцата на човеците трептели в неземна радост; те започвали да се обичат, славели небето и пеели химни на великата любов. „Защото идела тяхната богиня, изгрявало и тяхното слънце, разцъфвала тяхната душа, но хората не знаели това...” * След една тиха нощ, пълна с омая и трепет, необикновената песен на ранните птички събудила жителите на земята. Бил първият ден на пролетта, когато красотата облича своята цветна премяна и посреща с китна усмивка новата година. Удивление и възторжена радост заиграла в сърцата на всички, когато отправили поглед към изток. Вместо трептящия пламък, който Агни запалвал сутрин на изток, там се издигало едно ярко огнено кълбо, чиято сияйна усмивка, разливала хилядоцветни трептящи лъчи, които будели в сърцето нова радост и музика. Хората се трупали по стъгдите на групи и гледали как бавно се издига горящото кълбо. Велика радост се носела по цялата земя. Светлото кълбо се издигнало високо над главите им и пращало по-обилна светлина и по-голяма топлина, отколкото Агни. То бавно почнало да преваля на запад и когато вечерта приближило пак хоризонта, тиха скръб свила всички сърца. Най-после то се скрило и огънят на деня угаснал. Те останали неподвижни. Здрачът се спуснал леко към земята и прелял тъга в душата на всички хора. От нийде звук – сякаш всичко се скрило в земята, ведно с новото светило. Но когато те отправили поглед към изток, ужас се изписал на техните лица – леден страх свил сърцата им и разбъркал техния разум. На изток се издигало друго едно светло кълбо с бледа светлина, подобно на човешко лице, което иронично се надсмивало над изплашените човеци... Всички недоумявали. Тревожно се поглеждали едни други и мълком се запитвали: „Какво стана с Агни и що значат тия две светли кълба? Не е ли това някое страшно знамение за края на света?... Хората се трупали на гъсти тълпи пред шатрите на своите мъдри жреци и чакали с трепет да чуят от тях тайната на новото знание. Старите жреци, дълго гледали към небето, после снемали плах поглед към земята и изричали страшни предсказания за грозната гибел, която очаквала човеците. Но все пак искра надежда горяла в сърцата им да се умилостиви небето, ако всички издигнат душите си в молитва нагоре! И в тая тиха, но злокобна нощ, жертвени клади покрили земята и всеки в своята топла молитва викал за милост към великия Бог – свещеният Агни. Пламъците на жертвите се издигали високо към небето н отнасяли нагоре жалния стон на милиони души..., но светлото кълбо не се махвало от изток. Мракът се сгъстил, припаднала нощ, а страхът все по-силно размахвал крила над земята. Но, Боже, какви са тия огнени очи, които започват да ги гледат така страшно от всички страни на небето!.. Жертвениците горели, нощта ставала все по-дълбока, молитвата – по-гореща, мълчанието – по-зловещо. А очите на небето се увеличавали на брой, ставали все по-големи и по-страшни. Полуда обзела душите на всички хора по земята. Струвало им се, че цялото небе е оживяло, че там има хиляди чудовища, с окървавени, искрящи очи, които всеки момент ще се хвърлят върху тях да ги погълнат. Ужасът достигал крайния си предел. Хората се втурнали в лудешки бяг и техният писък огласил злокобна нощ. – Всички се изпокрили – и със затаен дъх очаквали ужасния край. И в оная нощ само жертвените клади мълчаливо извиквали огнени езици към небето – всичко се скрило от лицето на небето. Мъчително се занизали часовете, но краят не идвал. Най-после зората запалила небето на изток. Светлината на деня проникнали в тъмните скривалища и донесла малко надежда в измъчените души. Хората започвали да излизат навън. Небето било чисто. Бледното засмяно кълбо и огнените очи на чудовищата ги нямало вече. На изток огнено-червената ивица започнала да става златиста, най-после на хоризонта се показала огнена точка, която бързо почнала да нараства. Пред техните учудени очи се показало същото огнено кълбо, което се било явило вчера вместо огъня на Агни. То се ослушвало благо и неговите топли лъчи галели изплашените им лица. Те забравили ужаса на предишната нощ и в очите им заблестяла отново прежната радост. Тъй топло и весело било под лъчите на това златно кълбо! То пак тръгнало по небето, издигнало се високо и превалило на запад. И когато повторно се скрило под хоризонта, ужасът отново заиграл своя безумен танц по техните лица. Очите отново се запитвали тревожно едни други: „Ами ако на изток се яви онова бледо кълбо, което тъй страшно се смее, и ако пак се покажат огнените очи на ония чудовища от небето ?!” Нощта разперила своите тъмни криле над земята. Бялото кълбо отново се показало на изток и очите на ония чудовища отново заиграли по небето. Страхът отново сковал безпомощните жители на земята. Но през тази нощ те не напуснали жертвените клади. Те прекарали в топла молитва чак до зори. Небето пак пламнало на изток и огненото кълбо се явило за трети път вместо очаквания Агни. Тогава песни на радост огласили цялата земя. Тъй изгрял третият ден, след него четвъртият, петият... И животът зацъфтял с нова красота и сила... Хората разбрали чудото, разбрали че Агни бе раздвоил своя огън на две светли кълба, едното пламенно на цветни лъчи, да изгрее през деня, което те нарекли Слънце, а другото – студено и мълчаливо, да освети мрака на нощта, което те нарекли Месец. А огнените очи на небето, които те помислили за чудовища, това били, по тълкувание на жреците, искрите що изхвърчавали от двете огнища на Агни, които Той раздухвал в студената и мрачна нощ – които те нарекли звезди. * Така слязла „девата" от царството на вечната светлина и станала душа на жителите на земята. Тъй изгряла „Истината" в душите на човеците и те прогледнали – видели слънцето, месеца, звездите – видели небето. И животът зацъфтял с нова красота, величие и тайна, непозната дотогава. И за човека се открил нов мир на изследване, нови извори на вдъхновение – той заживял с красотата и тайната на небето. Така се сложило началото на новата култура – културата на слънцето, месеца и звездите. Автор Gis Moll - Георги Марков.

ФИЛОСОФИЯ НА ИНТУИЦИЯТА НА АНРИ БЕРГСОН От ІІ-та половина на 19 ст. в областта на философията се забелязва един хаос, който цари не само във философските системи, но и в целокупния духовен живот, изразен в моралния упадък на религия, изкуство, социология, икономика, политика. Къде се корени тоя хаос и декаданс? Това е въпросът, който трябва да залегне в главите на днешните мислители, духовници, писатели, социолози и политици. От всички се чувствува, че трябва нещо ново да се внесе във философия, наука, религия, изкуство. Нови методи, нова насока е нужна по пътя на човешкото развитие. Такива новатори се явяват вече във всички области. Този философски хаос, създаден от интелектуализма на 19-то столетие, който продължава и днес, е вече към своя край и се заменя с нова философска система. През разните епохи са господствували различна системи, които са застъпвали ту една страна на целокупния душевен живот, ту друга. Едни са давали предимство на интелекта и него са признавали като метод на познание, други волята, чувството, усещанията и пр. Оттук и различните философски системи. Но всички тия системи идваха до едностранчивост, която и ги довежда до тяхното израждане. Човек не е само разум, но той е и чувство и воля. Затова е нужна такава философска система, която да обхване целокупния наш живот. Към края на миналия век се забелязва в кръга на учените едно недоверие към интелекта. Той не ги доведе до желаните резултати, ignoramius et iguorabimus се провиква Дюбоа Раймонд. Назад към чувството, което е по близо до интимния наш живот, което ще внесе мекота в живота. В това време на зараждащото се ново движение в духовния живот на човечеството се явява на философския хоризонт слънцето на Бергсон, което огрява философския хаос, създаден от „школския" интелектуализъм на 19-то столетие. Със своята философска система достига до една друга способност на познанието и изгражда интуицията. В какво се състои тая философия на интуицията в Анри Берсон, аз няма надълго да се разпростирам, а само ще изложа в общи характерни черти интуитивния метод и новото, което внася той във философията и духовния живот на човечеството. Сам Бергсон не е завършил своята философска система, за да ни даде един напълно изчерпателен метод на познание. Той слага едно ново начало, което тепърва трябва да се разработи и разшири от бъдещите мислители в един колективен и прогресиращ труд. Затова той се явява и като един новатор, който открива нови земи, нови стремежи в областта на философия, изкуство, поезия, метафизика, теология, педагогика, естетика. Мнозина виждат в неговата философия освобождение на философската мисъл от оная схоластична паяжина на най-противоречиви системи, които се израждат в диалектически словопрения. Философията престава да бъде вече оная антична суха абстракция, годна само за старците; тя се превръща в сюрприз и дихание на самия живот. Тя е вечно трептяща младост. В какво се състои прочее тая интуиция? Бергсон, преди да даде своята нов метод на интуицията, критикува метода на интелекта, разглежда основно и инстинкта и от недостатъците на интелекта изтъква, че интуицията сама по себе си е точно обратния метод на интелекта. Познанието, което ни дава интелектът е от кинематографично естество, тъй като неговият единствен метод е анализът. Той разлага предмета на отделни абстрактни части, прави преводи, изображения, получени от различни гледни точки, които отбелязват подобието между новия изучаван предмет и другите вече известни такива. Анализът, в своето вечно неутолено желание да обхване предмета, около който е осъден да се върти, увеличава безкрай количеството на гледните точки, за да попълни вечно непълната представа, изменя постоянно символите, за да довърши вечно несъвършения превод. И така върви до безкрай, като прави отделни стъпки от вещ и действителност, превръщайки материалните явления, жизнените, биологични и психични процеси, т.е. всичко динамично, в известен статизъм, в неподвижни моменти, които тепърва ще се старае да слива. Интуицията е възможна във всеки индивид. Тя е прост акт и ако ний нямаме интуиция за едно непрекъснато протичане, каквото наблюдаваме в нашия душевен живот, разумът никога от тия изрезки не би могъл да достигне до целостта и пълнотата на действителността. Съжденията и понятията на интелекта представляват готови рамки, в които може да се влее какъвто и да е опит или съдържание почерпено чрез интуицията на действителността. Това са категориите, които не обхващат нищо индивидуално, непосредствено реално. Те са един вид категории, които изцеждат от всяка реална същност само безличното и общото. А животът е творческа еволюция. Той цял е изтъкан от време, а времето, както и еволюцията, са нещо непредвидено и творческо – всеки момент от развитието на нашето „аз" и вселената ни донася нещо ново, оригинално, което не е било и няма да се повтори, но този миг е във взаимно проникване с миналото и бъдещето. Така че най-реалният е настоящия миг, който съдържа като възпоменание миналото (в това се състои траенето) и той служи за основа на бъдещето. А чистият интелект, независим от интуицията, не приема непредвидени неща, не допуска истинско творчество. Оттук неговият консерватизъм. Той отхвърля това и новото свежда към старото, не допуска, че от една причина ще се получи повече отколкото съдържа и винаги прилага принципа „че едни и същи причини пораждат еднакви следствия". В това се заключава и предвиждането на бъдещето, в смисъл на детерминизъм. Така е обикновено за разума. Значи, интелектът не може да познае целокупния живот, тъй като той е животът, гледащ навън и част от жизнената еволюция. Да твърдим противното, то би значило да турим равенство между частта и цялото. Пита се тогава, как ще познаем тоя живот? Или ние сме осъдени на вечно неведение, поставени в тоя мрак и противоречия, всред който ни поставя интелектът? Не, отговаря Бергсон. Ние притежаваме друга способност, посредством която навлизаме в самия живот, в непосредствения опит на нашето съзнание. Единственото средство за абсолютното познание е така наречената интуиция, т.е. облагороденият инстинкт под влиянието на интелекта, който разширява своите интереси далеч зад границите на полезното. Но дали тая интуиция ни е дадена от Твореца или е някакво тайнствено взаимодействие на отделните психически способности? Тук е най-деликатният въпрос във философията на Бергсон. За самия непосредствен опит е твърде лесно това. Ние често казваме, че в дъното на душата ние знаем, но когато ние трябва да излезем вън от живота, (преживяването) и си дадем сметка – пред интелекта се явяват мъчнотии. Първоначалното предназначение на инстинкта, както и на интелекта, е да въздействуват върху материята за утилитарните нужди в живота – инстинктът създава живите органи, а интелектът създава материалната култура – от сечивата на първобитния човек до модерната усъвършенствувана машина. Взети поотделно, винаги ще си останат практични, а при допълването им се получава облагороденият инстинкт, който излиза от границите на полезното. Но как става това облагородяване, допълване? Като разграничава инстинкта от интелекта Бергсон изтъква, че инстинктът е неспособен да търси своите обекти, защото те са му дадени веднъж от природата и той непосредствено ги постига – той е чужд на умозрението. Интелектът търси пък твърде далеч своите обекти, той е една „светеща", която вижда твърде далеч, поставя си високи цели и неговият формален характер го прави възможен да излезе от практичното – разумното същество може да надмине само себе си, защото може да умозрява. Значи, той търси, но не намира сам своите обекти, защото ги поставя отвън. Инстинктът пък, който съвпада с основните процеси на живота, намира известни неща, но никога не започва да ги търси (не умозрява). Оттук вече се изтъква, че инстинктът и интелектът трябва да се допълват. Когато интелектът успее да слее своите обекти и цели със самите жизнени процеси - да ги живее значи – които съвпадат със самия живот, да се обърне навътре, тогава се получава интуицията, облагороден инстинкт, съзнателен вече, но неизразим, а достъпен само за непосредственото преживяване. За да се обърне интелектът навътре към собствените си процеси, му съдействува езикът (говорът), който въпреки, че е „едно несъвършено оръдие" на интелекта и негов символичен израз, все пак той не изразходва цялата своя енергия само за външния свят. но спомага и за облагородяването на инстинкта. С развитието на езика се усъвършенствува и интелекта, но с това се създават условия за интуицията. Най-сетне, при крайния предел в развитието на интелекта индивидът минава в линията на интуицията. Тогава той се явява творец, гений. Тоя просветен инстинкт представлява вече една „угасваща симпатия", auscultation, предугаждане я нарича понякога Бергсон, която ни позволява да предугаждаме това, което остава извън нашите понятия; това, което е неуловимо и дори незасегнато от нашия разсъдък. Това симпатично усилие ни позволява да се присъединим към действителността и да почувствуваме дълбокото туптене на нейния пулс, да проникнем в нейното скрито богатство. Това познание, което ни дава интуицията е много по-пълно. У нас е слаб този начин, защото е развит другия – дискурсивният начин на познание. Тая способност е плод на дълга еволюция, а ние не сме още на тая линия на развитие. При интуицията духът трябва да насили себе си, да обърне направлението на обикновения ход на мисълта, да превръща или по-право, постоянно да пресъздава своите категории. Но за това той трябва да се добере до текущи понятия, способни да следват реалността във всички нейни безкрайни извивки и да възприемат движението на вътрешния живот на нещата. Трябва да се остави отворен кръгът на тия понятия, които дори не могат да се нарекат понятия, тъй като съвпадат с конкретната идентичност на нещата, за нещо ново, творческо, което ще ги измени в развитието, разшири, а не ограничи. Ограничавайки понятието, слагаме един изкуствен крак, който не съществува в природата, защото всичко подлежи на развитие и затова във всяко понятие има нещо недоизказано от природата. Да философствуваш, значи да обърнеш обикновеното направление на мисълта. Трябва да потърсиш реалното в първобитното му проявление, в приписваната му есенция, незасегната от наслоенията на символическата тъкан на интелекта. И наистина, всички велики метафизици и математици са имали отначало интуитивно видение за реалността – тъкмо това е останало и ценно в техните системи, но видението отпосле е било запълнено от диалектиката на разума. Интуицията е оная способност, чрез която философът спуща своя водолаз в океана на действителността и при всяко спускане той загребва нещо ново и ценно от дъното. Работата на разума се свежда отпосле до анализ на съдържанието. Щом като интуицията съвпада с непосредствения опит, явява се тогава въпрос, няма ли да са обърне философията в едно съзерцание над основата, както дремещият овчар над течащия поток? Няма ли да бъде най-последователна интуитивната философия, ако се превърне в едно мълчание, мистицизъм? Художникът, поетът, метафизикът, мистикът може да съзерцават природата и своя живот, но философът, който иска да твори и направи своя непосредствен опит достояние на човечеството, не трябва да сътрудничи с интелекта. И тук вече се явява това сътрудничество, против което най-много крещят противниците на Бергсон, които го упрекват, че не бил последователен. Наистина, в своята същност интуицията е съвсем противоположна с интелекта и казва Бергсон, „ако нашето познание се раздвоява на интелект и интуиция, то произлиза от това, че нашето съзнание едновременно трябва да се прилага, приспособява към неподвижната мъртва материя (преди всичко ние сме материални същества) и същевременно трябва да следваме живота в своето непрестанно протичане, което съвпада с интуицията." Но ние в съвсем редки моменти долавяме тоя вътрешен живот на интуицията. Интуитивните данни трябва да се интелектуализират и местото на разума е тук вече – да намери подходящи символи, изрази, картини, които да играят ролята на символичен израз на интуицията или пътеводни знаци, които насочват нашето внимание към интуитивните данни. В такъв случай интуицията трябва да предхожда интелекта и да дава първата насока на философската мисъл. При тия условия интуицията се явява като отрицателна на известни логически норми. Тя ще противоречи на интелекта, и нейната компетентност ще се ограничи само в непосредствения опит. Така че интуицията се явява като принцип на известни „общозадължителни противоречия", Противоречия, до които ни довеждат крайните изражения на интелекта, интуицията ги пречупва, примирява в едно хармонично единство; и тия противоречия, въпреки своето видимо различие, те всички предизвикват същия вид внимание, усилване и постепенно приучват съзнанието към едно своеобразно предразположение, което води към едно преживяване на интуицията. И ако някой иска да ни даде понятие за преживяваната от него интуиция, не трябва ние да се спираме на никое от противоречията; те трябва да бъдат за нас само едни интелектуални символи, между които ще оперира самата интуиция. Интуицията не дава образци, но интуитивни преживявания. Интелектуалният символ ще дава само една констатация на непосредствения опит, като се ограничава в следните думи: ето живота! А и ние чрез вътрешна симпатия ще допълним това указание по самостоятелен път. Само по тоя начин се получават истински наши живи познания, освобождение от затвърделите догми и традиции, към които ни водят предразсъдъците на интелекта. Само по този начин ще могат да се избегнат тия крайности, към които водят някои философски системи, които идват в един краен материализъм, а други – до краен спиритуализъм. Грешката на тия системи е, че те градят само върху един от елементите на тая двойка: дух и материя. Интуицията е, която ги примирява и с едва доловим глас ни посочва пътя към истината. Тъй се ражда вечният копнеж към сливане със скръбта, радостта и живота на цялото. Тъй човек свиква да живее с ритъма на времето и с живота на най-малкото и най-великото.

Waniel МАГИЧЕСКАТА ПРЪЧКА Под това име е известна в културната история на Европа през средните векове един прост уред, с който са си служили да откриват подземни води, рудни легла, та дори и престъпници: – официалната криминална история на Франция е отбелязала в своите анали хващането на трима убийци (1692 г.), заповядано от Лионския съд с помощта на един селянин Жак Ейнар, служещ си с магическата пръчка. Подобно, чудно за европееца търсене убийци и престъпници с пръчки, се практикува и сега в някои индуски племена. Резултатите винаги са изненадвали чужденците, а в съзнанието на зрителите е останал още един факт загадка, който всеки е обяснявал по своему. Но търсенето на водата и рудите, ежедневно събитие през 16, 17 и 18 столетие, е било твърде разпространено, за да може да се отрича изцяло и твърде чудно само по себе си, за да му се даде едно приемливо обяснение от капацитетите учени, съвременници на тогавашната епоха – църква и академии на науките. Мелантон, сподвижник на Лютер, хуманистът-холандец Едон фон Нойхауз, алхимикът Мичиел Майерс и много други лица, главно хора на практиката или прочути черковници, са проучвали магическата пръчка, използвали са нейните услуги и са се мъчили да дадат разумното тълкувание на това, което е ставало пред очите им и за което все пак е липсвало логическата връзка, за да бъде обяснено с нещо, строго отговарящо на мирогледа в даденото време. Някои хора, дори от висшето общество, като барон де Босолей и неговата жена, които са изследвали природата с помощта на тая „вълшебна", „въртяща", „скачаща", щастлива" пръчка, както обикновено са я наричали в разните места на Европа – дори когато са се уговаряли предварително с първите министри на страната за условията, при които те ще откриват било мини или подземни потоци, са били посрещани твърде недружелюбно от черковните власти, които са гледали на необяснимия за тях факт – една пръчка да показва невидими метали или руди, като на дяволско дело и не са се двоумили никога, как трябва да се постъпва с подобни „магьосници". Барон де Босолей, след като открива 150 рудници само в Франция и похарчва за тия разкопавания повече от 300,000 ливри – огромна сума за времето си, когато поискал дял от откритите рудници – съгласно условието си с държавата, бил тикнат от кардинал Ришельо в Бастилията, където е умрял, а жена му – в затвора в Сен Винсен. Но странните факти са търсили своето обяснение – докторът по теология и професор Абат Валемонт (1693 г.) издава един обемист труд от 630 страници, в който подробно разглежда случаите с пръчката като доказва, че търсенето на вода и руди с нейната помощ е много по-сигурен начин, отколкото който и да е друг. Валемонт въстава с негодувание срещу хората, които смятат, че разрешават въпросите, като без да ги изучват им прикачат само едно име: „дело на шарлатани, магьосници, надъхани от сатаната хора” и пр. „Пръчката, с която са намирали водата и рудите, е само един уред, пише той, тъй точен и научно базиран върху естествени принципи, както е случаят, когато от движението на хидрометъра познаваме влагата във въздуха и следователно, може да се надяваме, че ще вали дъжд". Такова голямо съчинение не останало незабелязано – 3 дни само след излизането му на бял свят забележителният богослов и оратор абат Лебрюн печата един невъздържан отговор, озаглавен: „Писма, които разкриват илюзиите на философите и разрушават техните системи". Той твърди, че причините за движението на пръчката се крият само в желанието на тоя, който я държи. Той подкрепя това с неоспорими факти (!?), че няколко черковници, щом се помолили на Бога да престане въртенето на пръчката в ръцете им, ако това движение не е естествено – тя спряла да се движи. Във втората книга, която той наскоро издава по същия повод с натруфеното заглавие: „Критическа история на суеверията, които съблазняват народите и смущават учените", той се мъчи да направи дори употребата на пръчката невъзможна, като грижливо събира всички факти, в които пръчката е дала отрицателни резултати и твърди, че тя дори в най-честни ръце на почетни свещеници лъже най-вулгарно. Свещеничеството, както винаги е готово да се солидаризира, създава широко разпространение на книгата на Лебрюн, а Кралската академия на науките, състояща се от хора на инерцията, както болшинството от учени във всички времена, определят многочислена комисия от капацитети да се произнесе. И тази комисия намира, че „Лебрюн е събрал любопитни и добре обосновани факти и че принципите, които там са подбрани, за да установят кое е естествено и кое не, са солидни, че фактите на практиката, които книгата отрича, са резултат само на предположенията на хората или пък трябва да се допусне, че съществуват не физически причини". Това мислене на най-авторитетни учени е било достатъчно основание за инквизицията да тури под запрещение книгата на абат Валемонт (1701 г.) и по този начин да спре за 150 години почти всяко печатно третиране на този въпрос. Но фактите като някаква неуморима войска са атакували всекидневно. Пред тях е трябвало да капитулира и най-дебелата учена глава. В 1772 г. се явява странно момче – едва 14 годишно, пасло дотогава козите в южна Франция, докарано в Париж от инспектора на мостовете и шосетата. За резултатите от неговите опити ето що пише между другото gazette de France, тогавашният държавен вестник на Людовик ХV. „Това момче вижда през земните пластове скриваните потоци и води, колкото и дълбоки да са те, посочва вида и техния обем и дълбочина”. Вестникът по-нататък дава дълго описание на чудните опити, които са правени от това козарче в присъствие на най-избрания придворен свят от учени и благородници. Отбелязва се и странното явление, че то е виждало водата през канари, земя като да са на повърхността, а дъските и най-тънкото стъкло са му правили невидим и най-големия подземен извор . Кралската академия на науките е била заставена отново да си каже компетентното мнение. Въпросът вече не се е касаел за мълчаливите страници на една книга, която допуща всичко да се пише върху ù, а един жив факт, който е ставал пред хиляди свидетели, многократно повтарян и при това при толкова условия, при които не само се изключва всяка мисъл за съмнение – но би било смешно дори всяко опитване да се отрече тая действителност. И няколко дни само след тези опити, в същия вестник gazette de France (юли 1772 г.) Кралската академия публикува мнението си (?!): „че тя още няма формирано никакво мнение (joujement) досега върху този факт, лишен от всяко вероятие и, че опитът и очевидността са били всякога едничките бази на нейните решения". – Едно мнение на какавиди, които не могат да отрекат новото, но не смеят и да го приемат, защото тогава ще трябва да мислят повече, по-силно и по-дълбоко, отколкото са свикнали... Многобройни случаи във всички държави по изследване и ползване на пръчката за намиране извори и руди са правили от нея ценен уред на мнозина, които са работили без да искат да знаят за мнението на Кралската академия на науките. В Германия хората, които работят с пръчката, се събират тихичко на конгреси, обменят знанията помежду си, разотиват си, без да ги е грижа как мисли официалната наука за тях. Във Франция не е тъй – там официалното признание е от голямо обществено значение и няколко благородници работят през новите времена за това признаване. Граф де Тристан след 20-годишни изучвания и изследвания върху пръчката излиза в 1826 год. с книга, характерно озаглавена със знаменитите думи на Галилей „И все пак тя се върти". В това капитално съчинение е проучено влиянието на природните сили върху движението на пръчката, измененията на тези движения, причинени от времето, температурата, от сезона, магнетичното напрежение, човешкото тяло като проводник на тия „изтичания", влиянието на металите, слънцето, коприната, дневните часове, атмосферното електричество и пр. Неговият замък е бил превърнат в едно широко опитно поле, в което стъпка по стъпка търпеливо са били проучвани условията за проявлението на тази странна сила, която движи пръчката. Неговият племенник и помощник барон Маргю, наследил уменията му, продължава изучаванията и наблюденията за изравняване на тези силови потенциали, условията, при които те могат да се улавят, поляризацията на симетрично ориентирани тела и пр. Неговите наблюдения са правени повече в лаборатория и носят всичката прецизност, която е могъл да допише един търпелив учен, работил няколко десетки години. Френската академия на науките е била заставена отново да си каже мнението. Голяма комисия е „проучвала" съчинението и най-после го оставили на председателя учения Бабине, той – на секретаря си Шефроил, а последният не е признавал друга сила на движение, освен човешкото желание, понеже лично той нямал тия качества: да се движи пръчката в ръцете му! Много още лица пишат и работят по този въпрос и след тази категорическа присъда на френската академия на науките. Няма да ги изброяваме, защото целта на настоящето е да набележим само в бегли черти историческите условия, през които са минали схващанията за магическата пръчка. Въпросът сериозно се повдига по-късно от един френски инженер-хидролог, председател на инженерското дружество в Ю.3.Франция Шарл Кармежан, повикан да търси изгубените води на един замък. Един човек го посъветвал да си послужи с тази пръчка, с която обикновено търсят вода. Той опитва и получава блестящи резултати. И когато в 1910 годна техническото списание „L'Eau” отваря една анкета по въпроса за пръчката, той излиза с маса факти от собствената си неколкогодишна опитност и практика, които просто фрапират и завършват със следното мнение: „Два главни противника има пръчката – тези, в ръцете на които пръчката остава неподвижна и учените, които, като не успяват да обяснят по един приемлив начин фактите, намират за по-лесно чисто и просто да ги отрекат, като ги преписват на шарлатанството на оператора, или да ги наредят между фактите на простото внушение; и на едните и на другите, ние отговаряме с нашите собствени опити. По-хубаво ще да е, продължава той, учените да изхвърлят това предубеждение от своите глави и разумно да се заловят с проучването на действително съществуващите факти – нещо повече - с личния опит – самата пръчка ще им докаже по-добре тезата си, както стана с мен.” Заседаващият в 1923 год. в Париж втори интернационален конгрес по експериментална психология слага на дневен ред и въпроса за движението на магическата пръчка: дали причините, който я движат са чисто субективни, или те са извод на обективно съществуващи сили вън в природата, на които движението на пръчката е само една манифестация? За целта се устройва анкета, надлежно разгласена и от цяла Франция се стичат хора практици, работещи с пръчката за търсене на вода и руди, а Париж дава своите журналисти и достатъчно любопитни учени и забележителни хора, които този въпрос е живо интересувал. Назначава се специална комисия за целта, състояща се от председател инженер Хенри Матер – човек, който около 20 години сам е работил в това направление, а като членове – професор Арманд Вирè, директор на подземната лаборатория по биология в музея на Париж, няколко други професори, журналисти, академици и прочее. Някои от хората, които се явяват да работят с пръчки, имат повече от 5000 свидетелства за сполучливо намерени води и руди. Опитите се съсредоточават около, четири въпроса: 1.Откривания на подземия и указвания, дали в тях се намира вода или са сухи. 2.Намиране на заровени метали и указвания какви са тези метали. 3.Намиране на подземни потоци и определяне на тяхното направление, дълбочина, широчина и качество (са ли минералите радиоактивни и пр.) 4.Отделяне скритите метали. Ръководството на опитите се поверява на Арманд Вирè, който намира по-точни планове, взети от общината и никому неизвестни някои подземни галерии от кариери, които външно от повърхността абсолютно не могат да бъдат разпознати. При това освен него лично, никой друг до деня на опитите не знае избраното място (нито другите членове от комисията). На 27 март 1923 г. в 8 часа сутринта всичките са били поканени да се явят при една от парижките порти, отгдето бавно ги повеждат към мястото, където ще бъдат правени опитите. В уречения час се явяват около 20 души практици, работещи с пръчката и към журито се присъединяват като официални правителствени делегати от министерството на земеделието, директорът и двама члена на научния институт при същото министерство. Доста учени мъже, журналисти и любопитни попълват шествието. Като стигат до определения пункт, шествието спира и биват поканени тия от практиците, които могат да намират подземия и да определят очертанията им, да излязат напред. Излизат четирима души. Съобщава им се, че ще бъдат викани по ред. Повикват първия, който тръгва след г-н Вирè, придружен от журито и официалните делегати. Вървят доста, като биват спрени и се казва на първия, който ще работи с пръчката, че са дошли на определеното място. С една лескова пръчка в ръце въпросният господин бавно минава по мястото. На един пункт пръчката веднага подскача и взима вертикално положение. Внимателно той изследва откритата подземна галерия като с петата си очертава върху пясъка нейната дължина и контури и указва дълбочината. Намира втора галерия, съединена с първата, очертава и нея като изрично казва, че те са сухи галерии. Повикан е втори човек, изследващ с помощта на пръчката местността, която му е била посочена, той казва: в подземната галерия не забелязвам никакво движение на вода. Третият, който си служи с тръстикова пръчка, трябва да оперира върху една местност, покрита с трева. Той определя контурите, означава ги с парчета книга, означава точно и мястото и големината на подпорите. Той повтаря вече със затворени очи изследванията и показанията на пръчката са абсолютно идентични. При този случай той държи и пръчката не по обикновен начин в ръце, а вдигната горе към челото си. Показаната от изследователите дълбочина 16 метра се различава само с 15 сантима, от действителната (15,85 м). Четвъртият човек определя също така една галерия и един затрупан с два метра пръст кладенец, неизвестен на комисията и не написан в самата карта. Спорът за очертанието на една от галериите се разрешава в полза на тоя практик – копието на картата, с което са правили (сравнението), по-после се оказало неправилно снето от оригинала. Резултатите от тези първи изпитания са били веднага публикувани в Journal de Débat и „Le petit Parisien" и са привели в удивление всички. Любопитни са се явили повече, отколкото трябва. Арманд Вирè, който ръководил опита, сам не вярвал да има подобни хора и като се изповядал на един от журналистите, мислещ отначало „че е турен само за да стане съучастник на една лоша шега", извиква някои от тях, за да определят контурите на подземната лаборатория, в която той е работил дълги години. Контурите и дълбочината са били показани най-точно (9 метра, вместо фактическата 8,77 метра ) – нещо повече – открита е била една вертикална каменна колона с диаметър 2,80 м., която след разследването се оказва, че е била една стара витлообразна стълба от 1.75 метра, зазидана със стена и неизвестна на самия професор. При тези опити се правят и кинематографски снимки за заинтересуваната парижка публика. След това се минава на втората серия опити, състоящи се от намиране скрити метални късове в земята. За да се избегне телепатията (предаване на мисълта между комисията и тоя който търси), комисията дава три парчета едно чугун и две бакър (мед) на градинаря на един замък да ги скрие, където той намери за добре, без да знае защо и без да им каже и на самите тях. Той ги скрил твърде изкусно, в една градина, като над самите тях пренася тъй сполучливо посадени зеленчуци, че не може да бъде дори заподозряно, че е копано. На уреченото време на 27 март след обед се явяват всички в определеното място и оттам биват отвеждани в градината, където ще става търсенето. Излизат същите четири души, които по ред биват пускани да определят скритите метални парчета. Един от тях, поради влиянието на желязната помпа и телена ограда, които са правили опитите му несигурни, се отказва да участва. Но останалите трима, въпреки тия неблагоприятни условия, пуснати поотделно, намират закопаните метали, като указват къде е желязото и къде е медта и приблизителната им дълбочина. На другия ден анкетата е била подновена с опити върху течаща вода. Без да знаят предварително, водопроводните указанията са се схождали точно с плановете в действителността. Поканени при един кладенец, който е копан 9 метра, без да има вода, когато друг недалеч е дал само 5 и половина метра вода, всички поотделно заведени са показали, че водата се намира на северозапад от копаното място, като са означили и приблизителната дълбочина. Повикан един от тях отделно, посочва къде минава главният водопровод, указва кога тече и кога спира водата в него и количеството на самата вода. Различието във време от една минута между спирането и тръгването водата според протокола на комисията се оказва разлика между официалния хронометър и часовника на комисията. Тия резултати съобщени разбира се веднага от пресата са учудили публиката. Журито при това е получило предложение от практиците да се направят следните опити: 1.Да се познае какъв метал е скрит в дървена или картонена кутия.2.Да познаят две монети турени една върху друга, какви са и коя е отдолу, коя – отгоре. 3.Същото, ако тези монети се турят на края на една сто метра дълга тел, когато монетите са на единия край, а изследвача – на другия. 4.Същият опит, когато монетите са далеч 30 см. от края на тая тел. 5. Да се разпознаят монетите и тяхното взаимно положение, турени на края на телта и далеч от нея 30 см., вътре в кутията. 6. Да се тури в две еднакви чаши вода и в едната да се тури сол, след това да се захлупят с пликове да се не виждат. Да се укаже с помощ на пръчката в коя чаша има сол и количеството на солта. 7. Ако се турят няколко метала скрити – да се познае кои са и с вързани очи да укажат четирите главни точки на света и други опити, които комисията не е имала време да провери. По същия въпрос е писал и искал да бъде проверен един господин, който имал много документи, че е можел само по начертан план от някое лице, видяло известно място, да укаже без да ходи на самото място, пункта, където има вода. Опитите, направени по-късно с това лице са дали положителни резултати – то като че ли могло през разстояние да види и укаже точно мястото, гдето действително е имало вода. Заинтересуван от тия странни опити, известния учен Густав ле Бон е пожелал да се увери сам в тях, за което той е поканил да се направят опити в дома му. Те са били направени в тесен кръг – в присъствието само на редактора на „Journal des Débats" и Густав Феран от школата за висши социални науки. Опитите са правени с двама души, взели вече участие в предидущите изпитания. Най-напред Густав ле Бон е направил опит с монета. През затворени врата те са му указали с помощта на пръчката, в коя ръка е монетата, също каква монета е била хвърлена на пода. Последният опит е бил повторен, когато самият Густав ле Бон е държал пръчката от едната страна – показанията са били безпогрешни. Потретва се опитът, като хващат съвместно от двете страни Густав ле Бон и редакторът на вестника „Journai des Débats." Резултатите са същите. Минават към основния опит. Густав ле Бон е приготвил предварително пет плика с еднакъв цвят и формат и във всеки от тях е затворил по една плочица от различен метал (олово, алуминий, сребро, цинк и червена мед) по определен формат и равно тегло. Решават, че опитите ще се правят без да се казва до свършването им дали са сполучливи или не. Хората, които си служат с пръчката, се пущат един след друг в стаята с няколко секунди пауза и резултатите се отбелязват. Всички метали са били безпогрешно указани, при което Густав ле Бон изрично е накарал да се отбележи в протокола, че той не е знаел, в кой плик какво е имало и че следователно хипотезата за предаване на мисълта трябва да бъде съвършено отхвърлена в случая. Той изрично подчертал, че в начините на работа вижда научни основи и че въпросът заслужава сериозно проучване, понеже представлява голям интерес. В главното си събрание вторият интернационален конгрес по експериментална психология гласува резолюция по въпроса за магическата пръчка, в която между другото се казва: „несъмнено е че има лица, които могат да намират подземния и подземни потоци, да измерват тяхната дълбочина и количество, да намерят заровени металически маси и по тия начини да правят неща, които досега са се смятали за невъзможни – да познават състава на скритите вещества и затова решава. 1.Че движението на пръчката се дължи на сили, които заслужава да бъдат проучени методически. 2.Назначава една постоянна комисия, която ще води анкетата проучванията и издирванията върху бъдещите факти. Преди да видят по нататъшните резултати от тия проучвания в продължение на изминалите десет години оттогаз, нека кажем няколко думи за самата пръчка, нейния вид и начин на употребление. През различните времена на миналото пръчката за търсене вода и метали е имала разни форми. Най-обикновената и употребяваната, някога и сега, си остава една лескова вилка (чаталче) със страни, дълги от 40-55 см., еднакво дебели (5-8 мм.) и ъгълът между тях от 25-50°. Употребявали са и други дървета, освен леската, а за специални изследвания сега употребяват металически с разни форми, понякога и магнетизирани. Като материал за металическите пръчки се употребява меко желязо, стомана закалена, никел поляризиран, електролитична мед, чисто сребро, мелхиор, стомана тунгстенова и стоманени плоски пружини. За по-точни изследвания се употребяват напоследък различно боядисани пръчки с по-малък размер (около 30 см. дължина) или правени от китови банели. Освен това, употребявали са се и бастуни, малко изкривени или пък пергелообразни уреди, към които по-късно са добавили и кръгови подразделение на градуси. Пръчката се държи обикновено с две ръце сгънати под прав ъгъл, прилепени до тялото и с дланите, обърнати нагоре, хваната с цяла шепа и палеца отгоре, освен металическите, които се държат с трите пръста без малкия, който остава отдолу, а стоманените пружини (с които главно си служат английските оператори) се държат само с показалеца и палеца. Китовите боядисани пръчки се държат по особен начин, само с безименния пръст и палеца, при което те са много чувствителни и има случаи да изкачат от ръцете като пружини, когато се срещат със силовите полета на подземните води. При това самото положение на пръчката може да бъде вертикално – тогава обикновено се движи по посока към стомаха; хоризонтално – тогава се движи към земята; насочена под 45º към хоризонта, в който случай еднакво се движи към едната и към другата посока. При това изследване с пръчка в ръка се ходи бавно по полето, като краката се вдигат при всяка стъпка по възможност високо. Щом търсещият вода се надвеси или приближи на известно разстояние над един подземен извор или руди, пръчката почва особени движения, които са различни в различните хора и при различни случаи и по тях именно те, на основание практиката си, могат да укажат дълбочината на водата и нейното количество. Изброяванията на тия характерни движения на пръчката класифицирани в около 48 главни разновидности би ни завело далече от рамките на настоящата малка статия. Несъмнено многобройните опити, направени след 1913 година от учени просветени хора, които не са гледали на това само като един занаят за вадене на хляба, а са виждали новото и непознатото, което съвършената наука упорито е изтръгнала стъпка по стъпка от недрата на незнайното, са дали доста данни, от които донякъде може да се постигне както обяснение както на самото явление – движението на пръчката, когато минава над студени води и топли, така и на чудното явление за вибрационните силови полета, невидимия спектър и етерните изображения на предметите за които, по неволя, ще трябва да се ограничим само с по няколко думи. Разбира се, тия проучвания не са завършени, нито изводите достатъчно обобщени. Причините се крият преди всичко в самия характер на тия изследвания. Колкото и да се мъчат да бъдат поставени на обективна почва и условия, все пак оказва се, че тъкмо изпълнителят е последната среда, през която трябва да преминат манифестираните сили и затова той, с оня непостоянен и винаги придружаващ явлението коефициент, който именно дава разнообразието на явлението и то до такава голяма степен, че както видяхме, дори отначало не са искали да признаят други причини, освен субективните. Систематизирани, явленията за движението на пръчката, биха могли да бъдат обяснени със следната теория, която допуща и споделя донякъде и официалната наука: 1.Материята е съставена от около 92 типа атоми или по-право от едно незнайно вещество с 90-92 типични движения (трептения), които ние възприемаме като елементи. Те помежду си се групират в сродни, магнитни и диамагнити групи. 2.Атомите представляват кондензиран етер – или по-скоро електромагнитни сгъстявания. 3.Всеки атом се състои от едно ядро и електрони около него, трепти и докарва в синтонически трептения околните среди. 4.Трептящият по такъв начин етер образува едно поле на вибрации, което заобикаля предметите (една подземна вода, подземен поток и пр.) В това вибрационно поле се намират по-сгъстени части, наречени вибрационни повърхности, с които именно като дойде в контакт пръчката, започва да се движи. 5.Тази вибрационна повърхност трепти в унисон със самия атом или материята, която придружава атома. 6.Големината на трептението на атома е в зависимост от сгъстяването на етера в същия атом; на всеки градус на съставяне, което ние характеризираме с атомното тегло, отговаря особено движение (вибрации) – това, което ни дава възможността да определим атомното тегло от големината на вибрациите. 7.Във всяко сложно тяло всякога вибрират едни главни вълни в унисон с атомите на простото тяло, което доминира в състава и второстепенните вълни в унисон с атомите на другите прости тела, които влизат в сложното тяло или в унисон с комбинираните молекулярни трептения на същите тела. 8.За разследване и за разграничение на главните от второстепенните вълни си служат със специални детектори (откривачи) на класирането и от друга страна с детектори на идентичността. За това се употребяват различни видове пръчки, приготвени съответно за целта от разни материали и различно боядисани. Те са около 24 главни видове, от които четири – специално за изследване вибрационните полета на семето и яйцето, виолетовата пръчка за определяне на всички диамагнетични тела, червено боядисани пръчки (от китова кост) за парамагнетично тяло и пр. Разбира се, има и изключения, които правят изследванията още по-мъчни предвид на това, че някои молекули се явяват неколкократно натоварени (двойно, тройно и повече, изследване на Томсон) и тогава установяването идентичността на известно атомно тяло се явява крайно деликатна работа. От това става ясно, че анализът на телата може да бъде направен и чрез физически процеси, посредством познаване вибрациите на основните тела или по закона за тъй наречените неподобни или несъответни вибрации. Този закон може да се характеризира накратко така: всяко разнородно трептене (вибрация), вмъкнато в едно поле на влияние на някой поток (силов) на изтичания – както тоя на подземните води, руди и др., или около него, веднага побърква (спира) движението на пръчката: обратно – всички вибрации на тела идентични са без влияние върху движението на пръчката. От опитите се вадят заключения, че чрез тялото на човека и пръчката тия токове и вибрационни полета, придружаващи подземните води, руди, метали и пр. се изпразват, като че от гръмоотвод, като същевременно през лявата страна на пръчката влиза други ток, минава през лявата ръка над мишницата, по хълбока, външната страна на бедрото, петата, външната страна на стъпалото и се губи в земята през големия пръст на крака. Галоши или коприна могат да изолират тоя ток, който следва повърхността на тялото и може да бъде констатиран. Изпразването на вибрационното поле минава по същия път – от дясната страна, следва дясното клонче на пръчката, прави един спирален завой 1½ пъти и излиза също при върха. При това изпразване, като резултатно се явява движението на пръчката. По-нататъшните изследвания са показали разнообразието на тия вибрационни зони, които дават възможност не само да се определи подземния поток, но и неговата дълбочина и дори химически състав и е с една поразителна точност. Намерено е също така, че тия вибрационни полета се намаляват и почти изчезват през нощта, че от 6 до 3 часа след пладне те са силни, а след това време се сгъват и сбират. Търсейки причините на това явление, по аналогия на Волтовия стълб, са построили специални комбинации от метали, които да служат като индикатори и като възстановители на тия трептения. Намерили са, че всеки метал, особено ако той е закопан (дори вредна саксия), има вибрационно поле, с разни форми и в това вибрационно поле особени сгъстявания, които образуват тъй наречения азимутен меридиан, заключаващ точен ъгъл с магнитния или географическия и характерен за елемента (така напр. във водорода той е на северозапад, в медта – на юг, в хлора – на север, сярата – на изток, въглерода – запад, йода – изток и пр.). При това се е забелязало (с помощта на пръчката), че тоя меридиан се отклонява преди 9 часа сутринта и след 3 часа после обед на определен ъгъл (90º - 270º - 312º) и като дойде 9 часа с бързо движение заема характерното си място, което ще да покаже връзка с вълните, причинени навярно от металните огньове на слънцето, които във вид на вибрации идат със самата светлина. Тези вибрационни полета са няколко вида, имат различни положения в диамагнитните и парамагнитните тела, но приблизително еднакви очертания. При известни условия, в разглеждането на които не можем сега до се впущаме, няколко капки вода, индуктирани изкуствено, могат да развият едно силово поле, което да се чувства от пръчката на километри. С помощта на тия индуктори може да получат (посредством разни цветни дискове) особени динамически полета, наречени спектри, които образуват силови възли; тела, поставени в тия силови възли, ако са еднакви с изследваните, не нарушават образуваните силови линии (много ясно чувствани и очертани от пръчката) и с помощта на които именно става отделяне на химическия състав, както и въпросите за физиологическото въздействие на тия силови полета – но всичко това би ни отвело надалеко, Изследванията на братя Pabey са доказали нещо още по-странно, че почти всяко тяло е оградено със специални свои етерни изображения, понякога намалени по големина, но запазени по форма и то разпростиращи се по четирите главни посоки на света на десетки метри около самия предмет (особено извор, кладенец и прочее). За да завършим, нека поменем няколко думи и върху чисто практическата страна на въпроса. На принципа на пръчката бяха построени специални уреди (магнитометри и телефон чрез земята (Thelephon par sol), които водят началото от войната и после послужиха и за изследване на руди. Напоследък се опитват и радиоапарати, в които с помощта на влачеща антена (вариращо) съпротивление се опитват да определят състава на почвата. Но всякога малката „магическа" пръчка си е останала онзи точен и не сложен уред, който дава най-добри резултати. Нека споменем за някои случаи. Градът Рошефор е търсил вода на около 30-34 км. цели 2 години и то безуспешно. Един поп отец Ришард, прочут изследвач с пръчката, намира вода на 4 км. и то най-чиста и обилна. Градът Генуа в продължение на 6 години е копал в една долина 34 кладенци, за да се снабди с вода. От тях 14 са се оказали без вода, 5-6 с мръсна, а останалите – съмнителни. Млад момък Мерлини, работещ с пръчката, образува дружество за целта и в същата долина, гдето инженери, хидролози съсипват толкова пари и труд, намира в най-скоро време два грамадни потока вода с 6000 литра в минута, а другият с 2000 литра в минута. Франция преди европейската война е имала голяма нужда от водата за изкуствено торене, която се намирала в Елзас – владяна от Германия. Всички издирвания на инженерите са останали напразно. Но и тук магическата пръчка е помогнала – и Grisez, който е работил с нея, е получил 3000000 франка възнаграждение от държавата. Германия изпраща фон Услар, прочут свой изследвач в южна Африка, където усилията на хидролози, инженери са безплодни. Той посочва 800 пункта, в които има вода. Копали само на 163 (от посочените пункта) – от тях 31 без резултат, 15 не доведени до указаната дълбочина, а в останалите 117 намират точно посоченото количество вода. През войната австрийската армия използва подофицера Полах и майор Вейхал, които от повърхността на земята им посочили, кои минни галерии са потопени от сърбите с водата на Сава и Дунав. В германската армия е оперирал майор фон Грев, който е намирал вода за армията в Румъния, Русия, Сърбия, Палестина, планината Синай и на др. В България имаме също хора, които имат природната дарба да си служат с пръчката. А тая дарба е много по-разпространена, отколкото се мисли – от всеки трима един има тия дарби – много по-често, отколкото да речем се среща един поет или художник. Софийската община се кани да хвърли стотици милиони за един дълъг, изложен на разваляне вследствие на земетресения и врагове водопровод, който един ден може да ни донесе отровена вода в обсадена София и то тогава, когато по изследванията, направени в Софийското поле има толкова подземни потоци, че могат не само да напоят, но и да удавят дори града. * От преди хиляди години хората знаеха, че едно късче кехлибар (електрон) поотъркано, вдига леки книжки и пера – и се задоволяваха с това. От стотина години тая затворена в кехлибара сила се обърна в могъщото електричество, което свети, движи, топли, пренася звука с или без жици, вие канали, продупчва тунели, върти хиляди машини, отменява милиони работни ръце. И всичко това – тази огромна сила, се манифестираше в хилядолетия само с малките явления на вдигане на перушинки! Днес, струва ми се, с магическата пръчка ние се намираме пред вратата на също такъв нов свят. Малък и прост е тоя ключ, но той ще отвори чудесата на новия етерен свят, за който Айнщайн поменава, че правите му линии се обърнали в охлювообразни за оня, сътворен от невидими лъчи на слънчевия спектър свят, който е не по-малко богат и разнообразен от видимия, като образува негова основа и в който малката проста лескова пръчка ни въвежда така осезателно. Ние сме още пред входа на земните чертози, които ни поднася бъдещето и имаме право да наричаме тая малка и скромна пръчица със старото ù име, както и някога – магическа, защото не чрез чудеса ще ни даде пътя към незнайното, а защото подобна на кехлибара, тя ни връчва първичната нишка, водеща към бъдещия нов живот, в който част от невидимото ще стане осезаемо, „реално'' – и то не само по отношение на външните предмети, но и в самото човешко тяло. Автор Waniel - Любомир Лулчев.

Добран ХРАНАТА КАТО ФАКТОР ЗА ЖИВОТА Напоследък между хората на съвременната наука все повече и повече си пробива път възгледа, че материята представлява една кондензирана енергия, която при дадени условия може да мине в кинетично състояние. От друга страна, енергията, която съществува в природата, има тенденцията да минава от един вид в друг, т.е. става туй, което учените наричат трансформация на енергиите. Това трансформиране не става произволно, но е подчинено на точно, строго определени закони. Най-простата форма, която потенциалната енергия взема, когато минава в кинетично състояние, е топлината. Оттук по разни пътища, тя може да се трансформира в механична, светлинна, електрична, звукова и други форми на енергията. Първоизточникът на тая основна енергия, от която по-нататък се получават другите видове енергии, е слънцето. Това е вярно не само фактически, но и символически. Знайно е, според учението на съвременните астрономи, че земята е произлязла от слънцето по закони, открити от Кант и Лаплас. От слънцето се е откъснала известна маса, от която се е получил сегашният вид на земята. Първоначално следователно, слънцето е дало известно количество материя, като основа за съграждането на нашия малък свят – земята. По-нататъшните модификации, които са се получили, се намират в много близък контакт със слънцето и неговата кинетична енергия, която то изпуща към земята под формата на слънчева светлина. Потенциалната енергия, вложена в откъснатата материя и кинетичната енергия на слънчевата светлина, се намират в интимна връзка. Тая връзка представлява условието за трансформирането на енергиите в различни форми. Връзката, която съществува между слънчевата енергия и тая на земята, се откри и добре проучи, когато се изследва физиологията на растенията. Оказа се, че растенията са главните фактори, които трансформират както чисто земните, нисши енергии, тъй и слънчевите светлинни енергии в една по-висша форма. Знае се, че земята представлява склад от химически елементи като Са, St, O, N, S и мн. други. Енергиите, вложени в тия елементи, биха стояли неизползвани в творчеството на природата, ако не бяха растенията. Те вземат от почвата елементи под форма на соли, разтворени във водата; от въздуха също вземат СО2; всичката тая неорганическа материя в организма на растенията се преобръща под влияние на слънчевата енергия в органическа. Тоя тъй важен процес се извършва в зелените части на растенията. Там хлорофилът поглъща червените и сини лъчи на слънчевата светлина и с тяхна помощ СО2 на въздуха, който растенията са поели, се разлага на С и О2. Този въглерод веднага влиза в съединение с водата на растенията и другите елементи и образува най-простото органическо съединение – скорбялата. В тоя тъй важен процес за всички същества на земята, наречен асимилация, се намира връзката между слънчевата светлина и неорганическите материали на земята и живите организми. Опитите показват много ясно, че при липса на светлина асимилация не може да стане в растенията и поддържане на живота при всички организми следователно става невъзможно. Енергията, необходима да се извърши тоя процес се взема от слънчевата светлина. Образуваната по тоя начин органическа материя има две свои характерни черти: съдържа елемента С и може да изгаря в организмите на живите същества, като отделя топлина, сиреч енергия, необходима за всички останали функции на организмите. Тая органическа материя служи не само като източник на енергия, но още като пластичен материал, от който организмите съграждат своите клетки и оттук своите тела. Такава органическа материя животните не могат да образуват в своето тяло, затова те я вземат готова, образувана от растенията. Тревопасните животни я получават от своята растителна храна, а месоядните животни – от тревопасните. По такъв начин и животните, включително и човекът, получават посредством своята храна, както енергетичен, тъй и пластичен материал. От тук – и зависимостта, която съществува между нашия живот, растенията земята и слънцето. Всъщност, крайният изходен пункт на нашия живот е слънцето. От него е дошла земята, от него е дошла енергията, от него са дошли възможностите за нашия живот. Деца сме ние на слънцето, защото то ни откърмя в изобилие и възраства ни в щедрост. II Изяснено веднъж значението на храната като енергетичен и пластичен материал за всички организми, остава да се изтъкнат още някои вторични особености, също тъй много важни, отнасящи се до самата храни на човека. Въпросът е важен не само от научна гледна точка, но представлява съществена част и за окултните проучвания. Храненето за един окултен ученик е една много важна страна от неговия живот. Това е област, имаща огромно влияние не само върху неговото физическо тяло, но и в целия му вътрешен мир. Колкото за съвременните хора, те обичат да говорят за големи работи, за отвлечени понятия за наука, за изкуство, за религия само тогава, когато въпросът за храната е осигурен по един или друг начин. Един духовен мой приятел, който беше гладувал дълго време, ми разказа своята опитност: Да, философия, наука, религия, морал, всичко това е чудесно, казваше той, но само за сит човек. За гладния, ако разглеждането на тия въпроси не довежда осигуряване на прехраната, това представлява празна работа. И привеждайки за пример себе си, ми казваше: „През всичкото време на моето гладуване, аз мислех само за едно: че съм гладен. И това го чувствах не само в стомаха си, но и в главата си, и в краката си, и в ръцете си, дори и накрая на пръстите си, чувствах че съм гладен. И тогава, ме уверяваше той, всичката ми философия за човека и душата, за доброто и злото, за земята и космоса се свеждаше чисто и просто до хляба. Него го виждах и в съня си и в мечтите си." Човекът имаше право. Философията на гладния лежи върху хляба, на жадния – върху водата, на измръзналия - върху огъня. Всички живи същества се хранят. За животните, обаче, храната е цел, а за човека – тя е средство за постигане на всички други цели, поставени в живота. Но това средство не е добре проучено още. Знае се, че за храната са писали още древните учени, за нея пишат и днес много учени: химици, биолози, философи. Но фактът, че за нея още се пише, още се спори, говори много ясно, че въпросът далеч не е изучен изчерпателно. Даже от окултна гледна точка тая материя се намира още в самото си начало на проучване Ние решително можем да утвърдим, че хората не знаят още ни какво да ядат, ни колко, ни кога. И ето защо имаме толкова големи аномалии – и в живота на хората по отношение здравето и по отношение на патологичните изменения на тяхната психика. Човек представлява едно странно същество по отношение на храненето. Една част от хората представляват всеядни същества. Дори вмирисаните меса представляват деликатес за тях. Това са най-отчаяните гастрономи, каквито нерядко се срещат. Друга част от хората са месоядци, но с изтънчени вкусове. И трета една категория хора има, които употребяват само растителна храна. Но най-странното за човека е неговият изменчив характер по отношение на храната. Има хора от първата категория, които са станали вегетарианци, а има и такива, които са сторили обратното. У животните това явление се среща много по-рядко. Напр. почти е невъзможно един гълъб да се застави да яде месо, или един вълк да яде зеле. Обикновено животните имат определена храна: зърнени храни (главно птиците), треви (тревопасните) и месо (хищниците). Но, разбира се, възможни са временни преходи. Напр. срещат се и растения месоядни (Кукувичата прежда, Drosera и други), както има и птици месоядци. Но тия изключения се срещат по рядко. Общата тенденция, която намираме в природата е точното разпределение на храните. Човек в туй отношение се е съвсем объркал. Забравил с какво се е хранил първоначално, той с едно голямо старание пише, доказва, убеждава, изследва, измисля теории, печата цели трактати, стараейки се да убеди цял свят, че растителната храна е спасителката на човечеството. Други автори все със същия жар пишат, доказват, изчисляват и убеждават, че месоядната храна е избавителката на човечеството. Такъв е Kibert, който доказваше неотдавна, че човечеството яде малко месо (около 130 гр. на човек всекидневно за Англия, страната, където днес най-много се консумира месо) и че за правилното развитие на човечеството били необходими около 230 гр. дневна дажба месо!... За един окултен ученик, който разбира живота в една нова форма, вегетарианският режим на хранене се явява като един вече предрешен въпрос. И тъй като сме напълно съгласни с изследванията на видни учени и вегетарианци по отношение растителната храна, ние прибавяме нещо ново към тия изучавания, нещо, което представлява голяма ценност за разбиране значението и влиянието на дадена храна върху различните функции на организма и за влиянието, което оная храна оказва върху психиката и характера на даден индивид. Това от окултна гледна точка представлява и най-важната страна на въпроса. И в тоя път е необходимо да бъдат насочени бъдещите изучавания. Съвременните учени изучаваха различните храни в енергетично отношение. Днес се знае за много храни, какви химически елементи съдържат, колко енергия ще се получи от изгарянето в организма на дадено количество от известна храна и пр. Всичко това е доста добре изучено. Но има една страна на въпроса, която се отнася не толкова до количеството на енергията, колкото и до нейния вид. Известно е, че някои храни имат отношения към мозъчната дейност на човека, други храни имат отношение към кръвоносната и сърдечна дейност, трети храни имат чисто психологическо влияние, други се отнасят по специално към костната система или към храносмилателната система и пр.. Изобщо, едни храни имат отношение към тялото, а други имат повече влияние към характера и психиката на индивида. Едни хора са по-податливи на такова едно влияние на храната, други – с по-груба конструкция (телесна и душевна) – по-слабо. На това свойство на известни храни или треви или химикали се базира съвременната медикаментозна терапия на медицината. Има известни лекарства, треви или храни поети от организма през храносмилателния канал отправят своето действие не върху цялото тяло, а само върху известен орган или система. Така напр. листата на растението Digitalis оказват благотворен ефект върху сърцето. Морфинът действува на нервната система, стрихнинът – на гръбначният мозък, сублимата – на бъбреците и пр.. Независимо от характера на дадена храна, тук играе съществена роля и количеството. Има известни храни, както и медикаменти, взети в по-голямо количество, не само че са вредни, но и много опасни за живота. Напр. стрихнинът в доза 0'001 има лечебно свойство, но взето в доза 0'01 причинява смърт. Същото нещо е и с храните. Съвременните хора считат, че силата на храната се състои в нейното количество. Това е едно от най големите заблуждения, които съществуват днес. Не е силата в количеството на храната, а в нейното качество и в нашето умение да използваме силите, които са вложени в храните. Тук играе голяма роля и времето, когато трябва да се ядат известни храни. Има храни, които съвсем не са полезни, ако се ядат по всяко време. За да бъдат такива храни рационално използвани, те трябва да се употребяват само в известни сезони. Иначе те указват вредно влияние върху организма на човека. Това е свързано и с астрологичните влияния на известни планети, под които се намират дадени храни. И ето защо, аптекарите, когато ще употребяват известни треви за лекарства, не берат тия дроги кога да е, а само в определени дни на годината или в определена фаза от развитието на известно растение. Напр. Мечето ухо (Arctostaiiyios uva ursi), което често се употребява при бъбречните болести, се бере само през юни, юли. Знаят ония, които се занимават със събиране на лековити треви, че те трябва да се събират в диво състояние, защото растенията, изкуствено отгледани, губят половината от своята лечебна сила (Д-р Кант). Клоните и листата обикновено не се събират преди растението да е цъфнало или оплодило. Събиране на трева с корен става при цъфтенето. Цветовете се събират преди да са се разцъфтели и то ароматичните – преди изгрева, а неароматичните цветя – денем. Шишарките и пъпките се събират само напролет и пр. Всички тия примери ясно показват, че употребяването на известни треви или лекарства трябва да става при интимни условия, а не произволно. Това има същото значение за храната. Играе роля при използването на известни храни и самият организъм, неговите особености от една страна, както и психичното разположение при яденето на известна храна. Има хора, които щом ядат раци, чувствуват едно общо неразположение, с изприщване на кожата, главоболие, задух. Други получават същите явления от сирене или кашкавал, трети от хайвер, зехтин и пр. Това явление е известно в науката под името идиосинктазия. Това са общите характерни черти на храненето по отношение на организма. В живота на хората има нещо болнаво, има нещо което спъва техния свободен полет. И в изучаванията си за причината на тая спънка, различните идеолози се спират на различни причини. Социолозите ще посочат на социалните неправди, религиозните ще посочат безверието и пр. Но ние считаме неправилно използването на големите ония блага, дадени от природата на човечество. Слънце ли, вода ли, храна ли? Всичко природата е дала в грамадно изобилие. Ние познаваме природата като най-велик майстор. В своето творчество тя е предвидила възможностите и е създала условията. Когато е поставила тя рибата във водата, дала ù хриле, когато издигнала птицата във въздуха – поставила ù крила. И когато създаде хората на земята, създала им е и условия да живеят. Тия условия хората неразумно използваха и живота стана непоносим. Животът ще трябва да се изучи в нова светлина. И един от важните фактори в това отношение се явява храната. Ако хората знаеха как да ядат и колко да ядат, биха облекчили до голяма степен своя живот. И по-малко болести щеше да има и по малко страдания. Днес всички въздишат по нов живот. Но новият живот изисква нови условия. Но не около нас, а в нас. Та нима природата е виновна, че някой преял и сетне умрял? Или, че някой, като пил повече алкохол – полудял? Да създадем новите условия най-първо у нас. Тия нови условия подразбират ново съзнание, подразбират нов живот. Автор Добран - Добрин Гарвалов

МОЛИТВАТА ОТ ОКУЛТНО ГЛЕДИЩЕ Уводни думи „Проучвайте природата, всички велики закони, живите истини в природата". „За да изправим живота си, нам е потребна една положителна божествена наука". „Когато дойде божествения принцип в нас, само тогава можем да любим". „Докато сме свързани с невидимото, докато сме свързани с Бога, отдето иде нашата сила, ние сме отлични певци на сцената". Дънов Който иска да работи съзнателно и разумно, трябва да има знание на законите и принципите, които лежат в основите на живота. Но тези познания можем да добием само при едно по-дълбоко изследване на действителността. Всъщност, що е окултизъм? Той всъщност е естествознание, разширение на естествознанието. Той стои на чиста опитна почва. Всичките му твърдения могат да се подложат на опит. Ще взема няколко примера: окултизмът говори за етерно тяло, говори за ясновидство. Но който иска, може да повтори опитите на Райхенбах и ще се увери в това . За неговите опити поне не се искат никакви инструменти. Друг пример: принципите на окултната медицина се прилагат с успех в клинико-терапевтическия институт в Щутгарт, а принципите на окултната педагогика в Свободното Валдорфско училище пак там. Който желае, може по чисто научен път да се доближи до окултизма. Всъщност днес всички почти науки са дошли до границата между видимия и невидимия свят. Това е вярно както за физиката, така и за химията, биологията, психологията и пр. Ако искаме да разберем действителността, ние значи трябва да изучим вътрешната страна на явленията. Ние сега изучаваме само външната им страна. Другото, което е необходимо, е да събуди творческите сили в нас. Това е вследствие от връзката с Бога. Истинският човек е божествената искра, която живее в човека, а тя представлява една частица от Бога. Затова, когато човек проявява божественото, достига до истинската свобода. Музикантът твори истинска музика, когато е в контакт с невидимото. И тогаз тая музика ще ни плени, ще събуди висшето в нас. Не само в музиката, но и във всичките области на живота, всяко истинско творчество е следствие от връзката с висшите божествени сфери. Това е изразено в една старогръцка легенда. В „лабиринта" живее чудовището минотавър. То всяка година иска човешки жертви от града. Лабиринтът е подземие с много ходове, кръстосани по такъв начин във всички посоки, че влезлият в него не може да намери изхода и загива. Тезей искал да избави населението от минотавъра. Царската дъщеря Ариадна му помогнала. Тя взела кълбо от конци. Тезей, държейки единия край на нишката, навлязъл в лабиринта и Ариадна постепенно отвивала от кълбото. Той намерил минотавъра, победил го и след това лесно намерил изхода по нишката. Ариадна символизира Бога, който работи в човека. За да открием извора на творчеството, трябва да живеем интензивен вътрешен живот. Връзката с Бога е необходима, понеже тога ще се внесе обнова и нов импулс в твоя ум, в твоята воля и твоето сърце. Човек по природа е религиозен, понеже в него живее божествената искра. Всъщност, какво нещо е религия? Това е връзката с Бога. Ти дотолкоз си във връзка с Бога, доколкото проявяваш някои от неговите добродетели. Щом си във връзка с Него, Неговите сили почват да се вливат в душата ти. Бог е източник на висшата красота, висшата истина, висшето добро и пр. Когато проявиш милосърдие, любов, когато се стремиш да живееш за нещо високо, когато се трогваш от невинността на детето, ти си в контакт с Бога. Когато благоговееш пред една безкористна постъпка, ти си в контакт с Бога, понеже божественото в теб е заговорило, то е активно в тебе. Злото е нещо отрицателно. Тъмнината е отсъствие на светлина, а злото е отдалечаване от божественото. Така че и този, който се мисли за нерелигиозен, всъщност пак проявява религиозност... Но друго е, разбира се, съзнателно да издигнеш душата си към извора на Красотата, Доброто и Истината. Начало на вътрешния живот Една от първите стъпки в това отношение е чувството на благодарност. Но това чувство на благодарност трябва да бъде малко по-широко, отколкото го разбират. Някои благодарят на Бога, само когато им върви. А когато не им върви, казват, че няма смисъл в живота. Материалистът си мисли, че природата е мъртва и че всичко се свежда към физико-химични процеси. Според окултизма няма нищо мъртво. В основата на природата лежат съзнателни сили. Усилията на много същества над нас са необходими, за да имат човек и в другите царства условията във физическия свят за съществуване и така да продължават своята еволюция. Ангелската йерархия взема голямо участие в това. Тя е канал, чрез който се проявява божествената енергия. Всичко, което виждаме около нас, ни говори за божията любов, понеже то представлява условията, които са нужни за проява и усъвършенствуване на всички същества. Знаещият благодари за всичко: за радостите, скърбите, слънцето, въздуха, дъжда и всички други условия, чрез което ни се дава възможност да живеем и да се развиваме. Тези разумни същества работят, както в нашето тяло, така и в звездните системи. Ние бихме ли могли да съществуваме даже една минута, ако не бяха усилията на ангелската йерархия, която дирижира силите, които работят в нашето тяло . Взаимопомощта е великия закон, върху който се крепи животът на вселената. В небето царува следният закон: по-висшите, по-напредналите служат на по-долните и то не по задължение, а от любов. Всъщност, в тяхната дейност се проявява Бог. Те са изпълнители на божествения план на развитието. Можем сегиз-тогиз да се изолираме от външния живот временно, да влезем вътре в нас си, но не за да останем сами, а за да влезем във връзка със света, който е над нашия, с божествения свят. И в тези избрани минути можем да се потопим в мисълта за великата жертва на Бога и на ангелската йерархия заради нас. Нека в тези минути да съсредоточим съзнанието си върху следното: Светът е построен и се крепи върху любовта и жертвата. Това чувство на благодарност към Бога, което ще преживеем тогаз, е начало на един път, който води към пробуждане на божествените сили на душата. Отначало можем да почнем с това чувство на благодарност. То трябва да стане едно постоянно настроение. Когато това чувство на благодарност преживееш като живо чувство, тогаз ти си направил голяма крачка в своето развитие. Отначало ти ще имаш това чувство само в тези редки моменти, които си избрал, а после ти ще свикнеш, додето то постепенно ти стане постоянно. Това е началото на онзи вътрешен живот, това е началото на онази свръзка с Бога. Подобно гледане на живота съвсем не значи примирение със злото в света. Злото в света не изхожда от Бога, то е плод на несъвършенството на някои същества, при което те не живеят в хармония със законите на живата природа. Свързаният с божественото съвсем не е примирен със старото, напротив, той е активен борец за новото, което иде. Тук трябва да се избегне едно недоразумение. Висшето у човек не се създава отвън. Никакви средства не би могли да събудят висшето у него, ако то не съществува вече в човека. И след известно време ще видим, че благодарността в нас неминуемо ще премине в любов към Бога. Някой търговец фалира и се опропасти. Преди той е бил сляп към страданията в живота, а сега си мисли, че животът е лош. И в двата случаи той гледа едностранчиво. Той е изгубил вътрешното си равновесие. Нима Бог се е изменил? И кой ще направи човека способен да запази вътрешното си равновесие? Кой ще направи човека силен? Това е връзката с Бога. Религиозен живот има този, който има абсолютно доверие в любовта и мъдростта на Бога. Това се нарича на мистичен език „вяра", която е нещо различно от „вярата" в обикновения говор. Това не значи фатализъм, не значи отпускане на ръцете. Ти ще бъдеш най-активен, но пак ще имаш абсолютно доверие в любовта и мъдростта на Бога. Друго едно чувство, което ученикът трябва да развие у себе си – това е благоговението. В хората трябва да търси добри черти, достойни за благоговение. Защо споменавам за благоговението? Когато благоговеем към някого, ние се свързваме с него. И това чувство трябва да се развие чрез възпитанието и то непременно във втория период – периода на развитието на етерното тяло. Днешните педагози малко внимание обръщат на тези работи. Те не обръщат внимание на онези нежни цветенца в детската душа и те заглъхват. А какви творчески сили се събуждат в детската душа, която е преживяла благоговението през втория възпитателен период! Днешната педагогика не нае законите на детското развитие, не знае дълбоките сили, дремещи в детската душа и начина на тяхното събуждане. Който чувствува любов и благодарност към Бога, той вече знае молитвата. Защото те влизат в основата ù. Молитвата не е искане от Бога на воденици, къщи, ниви, ливади, лозя, градини, гори и пр. Значение на Молитвата „Най-великото в света е молитвата. Тя ни свързва с Бога, с Вечното. Молитвата е въведение на божествения живот. Някой ще каже: „Защо трябва да се молим?" Ще четем това въведение, за да разберем вътрешния смисъл на свръхсъзнателния живот. Въведение на духовните хора за духовния живот е молитвата. И тогаз само ти имаш въведение във великия духовен живот; тогаз ти ще го разбереш". Дънов Молитвата е велик фактор за еволюцията на човешката душа. За да поясним това, нека почнем малко по-отдалеч. Мисълта е сила. Нека вземем един-два примера за пояснение. В едно съчинение по психологически въпроси срещнах следния пример: един беден затворник бил крайно болен и лекарите се произнесли, че той ще умре още веднага. Болният знаел това. Но той не искал да умре в затвора, за да не остане тялото му за дисекция на студентите. И той, макар и крайно слаб, останал жив. Оставало още 2 месеца за освобождението му. Изтича срока, той излиза от затвора и на другия ден умира. Друг пример: в една стая 20 години, да кажем, лежи парализиран. Той умира, стаята се очиства добре, премебилира се и ти влизаш в нея, без да знаеш за болния. Веднага ще почувствуваш понижено настроение, като че ли нещо те притиска. Ти си доловил нещо от мрачните мисли, с които е проживял тук болния в течение на 20 години. Нека видим, какви промени стават с човешката аура (невидимите тела, които проникват физичното тяло). Всяко душевно качество съответствува на известен цвят в аурата. Аурата можем да вземем като мерило за степента на човешкия растеж. Когато човек преживява силно някоя мисъл, чувство, желание и пр., то всички постоянни цветове в аурата като че ли изчезват и тя се изпълва почти цялата с онзи цвят, който съответствува на даденото преживяване. Когато после човек дойде в нормалното си спокойно състояние, постоянната аура пак се възстановява. Но дали постоянната аура преди и след това преживяване е напълно еднаква? Не, съответния цвят в нея е по-силно развит. Значи, след всяко преживяваме на гняв, ревност, завист, състрадание, любов и пр., аурата претърпява съответна промяна. Това ще ни помогне да разберем значението на молитвата. Нали видяхме, че всяко преживяване на възвишени мисли, чувства и желания у човека, оставя трайни следи в аурата? Молитвата оставя трайни следи в душата. Силите на душата стават все по-близки до тези сили, които сме събудили в нея по време на молитва. Всеки цвят е всъщност особена проява на енергията. По този начин молитвата е важен метод за събуждането на човешката душа, за нейното усъвършенствуване. И по този начин възвишените мисли, чувства, желания, които изпитваме по време на молитва, стават постепенно наше постоянно вътрешно състояние. Но нека оставим аурата настрана, нека погледнем на въпроса от обикновено психологично гледище. Нали днешната психология знае, че мислите, чувствата, желанията, ако постоянно се преживяват, стават навик и вземат голямо участие при формирането на характера? Щом това е вярно за обикновените мисли, чувства, стремежи, колко по-вярно ще бъде за молитвата, която е още по-дълбока дейност, отколкото обикновените мисли, чувства и стремежи? Това даже се отразява върху физиономията, жестовете и прочее. Сега, молитвата дали е само субективен процес в човешката мисъл, един вид самохипнотизиране, самовнушение? Не, тя е един обективен процес, при който човек влиза във връзка, във взаимодействие с божествения свят. При молитвата и при всяко истинско религиозно настроение, душата се изпълва със синя светлина. Синята светлина в духовния мир е израз на религиозност, висша любов. Синята светлина слиза от божествения свят и пониква в душата и затова човек след молитвата чувствува подем, сила, желание да живее за доброто и прекрасното. Влиянието на молитвата е двойно: върху самия човек и върху онзи, за когото се молим. Лесното нервиране или отчайване показва слабост. Чрез обогатяване и укрепване на вътрешния живот човек ще добие вътрешна опора, сила. Тогаз разните течения от низки мисли, чувства и стремежи, които се намират в нисшите сфери на астралния свят, не ще могат да намерят храна в него, понеже те са в дисхармония с енергиите на неговия вътрешен мир и се отблъсват. Чрез молитвата се развиват и ясновидските центрове. Чрез вглъбяване на душата във възвишени истини астралното тяло почва да се организира, почва да добива все по-добра оформена организация, както физичното тяло постепенно се е организирало в течение на своята еволюция. По-рано астралното тяло не е било добре организирано, органите му не са били добре развити. При молитвата става организирането на ясновидските органи, които по-рано са били недоразвити и неактивни. По-после същото става и с етерното тяло. Но някой ще каже: Бог не знае ли от какво имате нужда, че трябва да му се молите? Той знае, но пак трябва да му се молим. Защо да имаме благодарност към Бога? На Бога нашата благодарност сама по себе си не му трябва. Той живее в пълнота и без нашата благодарност. Тая благодарност е нужна за нашата еволюция. Когато имаме благодарност към Бога, ние се свързваме с Него и тогаз Неговата светлина прониква в нашата душа. Това може да се обясни по следния начин. Бог постоянно излива светлина на нас, но ние трябва да отворим кепенците. Представете си къща, върху която изобилно и постоянно се изливат слънчевите лъчи. Но прозорците на тази къща са със затворени кепенци. А отварянето на прозорците, за да нахлуе светлината, това е молитвата. При молитвата душата влиза в контакт с божествената светлина. Но защо при молитва душата влиза в контакт с божествената светлина? Този е един от най-важните въпроси. Ще си послужа с два примера, за да обясня това. Ще си послужа един пример от беседите на г-н Дънов на 16 ноември 1924 година Той казва, че има един метод, по който можеш да видиш влиянието на любовта и чистотата: когато с мисълта си се свържеш с лош човек, почваш да чувствуваш неразположение, отпадналост; ако мислиш за един добър човек ти се свързваш с него и чувствуваш подем, разширение, радост. Щом ти чувствуваш подем, когато с мисълта си влизаш в контакт с добрите същества, колко повече това ще става, когато влизаш в контакт с Бога – извор на любов, мъдрост, чистота. Именно поради това молитвата става източник на подем, разширение, сила. Ето втория пример: знаем, че ако отворим капака на пианото и направим известно нагласяване на пианото и след това си наведем главата в пианото и изпеем тона ла, ще стане следното: от устата ми ще излизат въздушни вълни, които ще отидат срещу струните и ще ги удрят. Но дали всички струни ще затрептят? Не, а само струните ла от разните октави. Това е важно обстоятелство. Представете си, каква изненада ще бъде това за непосветения: макар и вълните да блъскат всички струни, само струните ла на пианото се разтреперват и идва тонът ла в отговор на нашето пеене. Подобно нещо ще получим, ако изпеем тона до и пр. Защо в първия случай само струните ла на пианото отговарят? Защото само те са в хармония с вибрациите, които ние изпращаме към струните. На този закон се основава и възприемането на тоновете със струните, които са опнати в охлюва на ушния ни лабиринт. В окултизма има важен закон, който гласи: „Каквото има горе, има го и долу." Горното важи и за духовните неща. Бог постоянно изпраща висши духовни енергии, които слизат и блъскат върху нашата душа; последната ги отминава безчувствено, понеже не е в хармония с тях и тогаз ги възприема. Тогаз именно душата ни става струната „ла" на пианото и затова става възприемчива към силите, които постояло идат от Бога. Значи, чрез молитвата човешката душа се свързва с Бога. А трябва да се свържем с Бога, за да се прояви Той чрез нас. Г-н Дънов прави следното сравнение: ако откъснем ръката от тялото, тя изгубва всякакво значение, тя изгубва смисъла на съществуванието си. Тя има смисъл и значение, когато е свързана с тялото. В посланието на ап. Яков, гл. 5. ст. 16 се казва: Голяма сила има усърдната молитва на праведния. Човек колкото е по-чист, толкоз по-силно действуваща е неговата молитва. Това не ще каже, че онзи, който не е на тази висота, не трябва да се моли. Напротив, молитвата ще помогне на неговия растеж. Молитвата е важно средство за развитие на всички висши способности, за развитие на интуицията и творчеството. Ученият, философът, поетът, музикантът, художникът, ако искат да събудят висшето в себе си, трябва да влязат в контакт с Бога. За да стане това, отдръпвай се често от всичко външно и се вдълбочи в размишление или съзерцание на висшите божествени истини, потопи се в техния мир и из него почерпи импулс; така ще дойдеш до извора на свободата, истината, красотата. Ако практикуваме това, ще забележим голяма промяна да става с нас. Преди всичко ще се събуди у теб нов импулс за работа. Изворът на творчеството се събужда чрез свързване с Бога. Когато влезеш в контакт с Бога, ще се образува, тъй да се каже, път, по който божествените сили ще озарят душата ти. Милосърдието, любовта и пр., които ще се родят в тебе, ще бъдат проявление на Бога. Някой ще каже, че има хора, които не практикуват молитвата и при все това са даровити: тези хора имат вече известен духовен капитал, с който са дошли от миналите прераждания, обаче колко повече те биха направили, ако практикуваха общение с божествения свет. На много места се говори, че Христос се молил. А има и други места, дето се говори, как се произнася Той за молитвата. Някои от първия вид места: Матей 14, 23: „И като разпусна народа, възлезе на гората насаме да се помоли". Цялата 17 глава от Ев. на Йоана е молитва на Христа. После – молитвата в Гетсманската градина (Матей 26, 37-39). Някои от втория вид места: В Ев. от Матея, 6, 5-9 Христос говори за значението на молитвата; там говори, че не трябва да се молим лицемерно, за да знаят хората. На друго място той казва: „Този род не излязва, освен с молитва и пост." (Матей, 17, 21) После може да се приведе Ев. Мат., 6, 7. Има и много други места. Има чудни случаи на отговор на молитвата в историята. Много такива случаи има изложени и в Библията – Неемия, гл. І и II; Деян, На Апостолите гл. 9. ст. 40; гл. 10; гл. 12, ст. 5 и пр.). Г-н Muler, управляващ едно сиропиталище в Англия, привежда многобройни такива примери из своя живот (Виж „Moderne Rosenкreuzer” от Срна). Всички велики мистици и окултисти са практикували и препоръчвали молитвата и медитацията (размишление върху божествените истини). Толстой в „Пътя на живота" стр. 332-333 така говори за молитвата; „усилията, които освобождават човека от греховете, съблазните и суеверията, се извършват преди всичко в мисълта. Още от древни времена е признато, че молитвата е необходима за човека. Истинската молитва е важна и нужна за душата, защото в такава молитва, когато си сам с Бога, мисълта достига до най-високата степен, до която тя може да достигне. Молете се всеки час. Най-нужната и най-трудната молитва е, щото всред движението на живота да си спомниш своите длъжности пред Бога и Неговия закон.” Път към молитвата Някой казва: „Аз не знам да се моля" – Нима е мъчно да се спрем за някоя минута и да си кажем: „просветли ме, Господи, научи ме да Ти служа" или пък: „Прояви в мен Твоята Любов, Мъдрост и Истина". Щом някой казва, че съвсем не може да се моли, нека почне от размишление и да мине към молитвата: да почне всеки ден да размишлява върху божествената мъдрост, върху хармония в света, върху любовта на Бога и пр. Това е вече молитва в широкия смисъл на думата. Ако той прави това известно време, ще забележи една промяна в себе си: у него ще се родят нови чувства. И тогаз човек ще забележи, че молитвата не е необикновено преживяване, а е близко до онова състояние, когато човек е потопен във високи мисли и чувства. Това негово размишление постепенно се превръща в молитва. Някой казва: „Нямам време. Имам много работа". Когато човек е много зает, той преди всичко извършва тези работи, които счита за най-важни, след това извършва по-маловажните работи и най-после, ако остане свободно време, извършва и тези, които счита за най-маловажни. Така че, ако човек почне да счита молитвата за важна работа, ще намери време. Колкото и да е зает човек, в краен случай не може ли сегиз-тогиз да прекъсва работата си, да се свърже с божествения свят със следната мисъл: „Просветли ме, Господи, научи ме да Ти служа" и пак да продължава работата си. Вътрешен живот на делата „Хората на новата култура са тези, които вършат волята Божия. Да изпълниш волята Божия, то е най възвишеното, най-святото, до което можем да достигнем в този живот. В деня, когато престанеш да правиш добро, ти си мъртъв човек. Не живееш ли за другите, ти не си добър човек''. Дънов Някой може да каже: „Ти искаш вътрешен живот, а бягаш от дела". Друг може на каже: „Ти искаш само растежа на индивида, а бягаш от благото на цялото, колективитета." На това може да се отговори така: Именно за да бъдеш деец за благото на другите, ти no-рано трябва да влезеш във връзка с божествения свят. Двама мои приятели Б. и Ф. през войната, когато тяхната част се спирала някъде, вземали манерките на другарите си, натоварвали се с тях и по раменете и по лактите и донасяли вода на уморените си другари. Те поправяли безплатно скъсаните ботуши на другарите си (в мирно време били обущари). Постъпките им учудвали всички в тяхната част. Това събудило в душите на другарите им нови импулси. И след войната мнозина от тях идват до религиозния смисъл на живота. Кое е дало на Б. и Ф. духовната сила да вършат това? Връзката с Бога може да събуди тези висши духовни сили, с чиято помощ те вършили това. Защо другарите им не са вършили като тях ? Главната задача на окултизма е приложението в живота на тези велики закони, които намираме при изучаване на действителността. Окултните истини са приложими във всички области на живота, защото не са плод на философски спекулации, а на опитно изследване на самата действителност. Делата са важни. Човек трябва да е активен в живота. Но за да бъде човек способен за целесъобразна дейност в живота, трябва да се мобилизира. А молитвата – това е мобилизация. Доброто, което човек върши, показва вече известен контакт с Бога. То води от своя страна към още по-дълбок вътрешен живот, към разцъфтяване на нови идеи и благородни чувства в него, както казва и Дънов в една беседа, понеже чрез извършването на доброто Бог се проявява чрез нас. Хубаво е човек да се качва всеки ден „на върха на планината". Още по-хубаво е човек, когато извършва обикновените си работи, да чувствува, че едновременно се намира и „на върха на планината". Автор Боян Боев.

КЪМ БОГОПОЗНАНИЕ Човекът, мислещият човек, винаги е търсил да открие разумния смисъл на живота, да разреши и разбули загадките, които се изпречват на пътя му; да разбере неговата настояща цел, законите, живите онези вътрешни закони, които са неговите истински двигатели и да се нагласи, да намери своите правилни отношения спрямо тях, та по такъв начин да може да дойде до по-мирно и плодоносно развитие и да излезе из вихъра, из катастрофалния път на борбата за съществуване и самоизтребление. Виждал е той, че по този път освен дето не се идва до някакъв културно-просветителен напредък, но човечеството е отивало все по-назад и по-назад към издребняване и израждане и самодоволното мъдрословие и надутост заемали мястото на смиреномъдрието, а ненавистта и омразата – мястото на братолюбието. Той не е могъл да се примири с мисълта, че всичките тези ежби, гонения и кървави самоизтребления са единствената възможна проява на туй, което може да се обхване в понятието живот и че по-разумни отношения – по-светли дни за хората на земята не могат да настъпят. А защо, наистина, хората не са щастливи. Милиони хора днес са принудени да водят сурова, непосилна борба за своето оскъдно съществувание, харчейки всичкия запас на жизнените си сили за вършене на механическа безсмислена работа. Милиони хора, въоръжени спират своето културно развитие, за да изучават изкуството на братоубийството! Такава ли е съдбата на човека? Защо той е загубил благоприятните условия за неговото културно развитие и е дошъл до тежкото положение на една постоянна необходимост от въоръжена самоотбрана или нападение. Защото всеки търси начин как по-хитро и по-сполучливо да изиграе своя брат и да го ограби; радва се, когато успее да стори това, а скърби, плаче и се готви за отмъщение, когато го ограбят. Тогава чудно ли е, че ние сме нещастни. Това не са истинските отношения, които хората трябва да имат помежду си, те са сбъркали пътя. За какво щастие се пита и се търси, когато мразиш брата си и търсиш начин да му отнемеш залъка от устата; какво благоденствие очаква и той, когато сърцето му е ледено? В такова сърце могат да произрастат само горчиви и отровни плодове, които ще огорчат и отровят живота на този, който ги отхранва. Числото на лекарите, които дават медицинска помощ и се стремят да лекуват и обществените недъзи, расте заедно с увеличение нещастията и страданията. Тяхното число, обаче, може да се увеличи още много пъти по толкова, но все пак, положението не ще се измени, ако ли не дори и да се влоши. Защото не всекиму е дадено да бъде лекар и защото истинската причина на човешките страдания е, че те забравиха Бога и следователно забравиха, че по своята духовна същина те имат взаимни родни връзки. Нещо повече: те не само забравиха Бога, но Го и ненавиждат. Споменете вие в по-интелигентна среда името „Бог" и вижте какъв изблик на негодувание, възмущение и дори подигравки ще има. С трескава прибързаност се гледа да се отклони този разговор – да не се говори за тези „празни работи!" А това не е ли признак, че хората, макар че се самооблащават, че няма кому да дават отчет за престъпните си дела, все пак, вътре в себе си, признават, че не ще мине току-тъй, но понеже им липсва смирение, в гордостта си казват: „оставете сега това; затъпчете този работа!" Зер, приятно ли ще бъде на онзи син, който прахосвайки капиталите, които баща му му е дал, да се научи, че той е дошъл и иска да го види и му поговори малко? „Такъв човек не познавам аз", ще каже той. Да отричаме Бога, да отричаме един жив духовен ръководен принцип в света, не е едно от многообмислените неща. Защото има много факти, които всеки може да види като се повгледа в заобикалящите ни прояви на живота и които говорят в полза на горното твърдение. Ние знаем при това, че трябва да дойде някой и да нареди мъртвите иначе азбучни знаци по такъв порядък, че да се получи драма, трагедия и пр.; трябва да нареди някой нотите по neтолинието, за да се получи нещо смислено и хармонично. Следва това, че животът, целокупният живот, в неговата разумна и хармонична проява, не е без диригент. Но къде е този Диригент? Как да Го намерим? Кой е пътят, който ще ни отведе при Бога, при централните, неизчерпаеми и кристални извори на живота? Учението на Бялото Братство в далечното минало е казвало и сега и в бъдеще ще казва, че този път е братолюбието, топлото това братско чувство, този прèценен и рядък дар единствено е в състояние да запълни празнотата, която всички чувствуват и за която всички жадуват. „Чистите по сърце ще видят Бога", казва Христос. Някои казват, че твърденията в това учение не подлежали на проверка. Това обаче, не е вярно. Не е ли това една ясна и категорична формула, която без изключение би дала едни и същи резултати винаги, когато се спазят исканите условия? Ние знаем, или можем да узнаем, условията, които трябва да спазим за добиването на кислород, водород – те са постоянни и неизменни. Знаем добре, че никога не можем да добием тези елементи, ако не спазим условията, а искаме да видим Бога, без да спазим исканото за постигането на това. Не може, обаче, резултатът да изпревари причината. Нека не забравяме при това, че човек е тръгнал в разрез с Божествените закони, вследствие на което той се е опетнил, загубил е своята чистота и духовно зрение; следователно по обратния път, пътят на себекултурата и изправлението ще възвърне своята чистота и прозрение. Тогава чак ще види Бога. Учението на Бялото Братство няма за цел да показва или описва Бога на хората, то може само да покаже пътя за там, а всеки със собствени усилия да го измине. Никой никого не може да изнесе на светлите върхове на съвършенството, а миналите напред могат само да подпомагат, както учителят подпомага ученика при разрешение зададената му задача. И така, докато не подобрим нашите взаимоотношения и отношенията си спрямо Бога, не можем да очакваме резултати, като подобрение условията на нашето развитие, не може да настъпи часът на освобождението. Защото, въпреки претенциите на съвременната културна европейска цивилизация, тя робува най-смирено на капризите на своите низки наклонности и пороци. Свободата е нещо вътрешно, духовно и се определя от степента на нашата истинска културност. В зоологическата градина, запример, големината на зъбите на животното определят дебелината на решетката, която му препречва пътя към вършене на зло. Вътре в своята килия, то има абсолютна свобода. Опита ли се, обаче, да сгризе решетката, ще си строши зъбите. Единствения път за разширение границите на неговата свобода е да стане то по-благородно, да намали своите кръвожадни инстинкти. Това са положения верни по отношение на индивида, обществото, народа, човечеството. Те са си били такива и в далечното минало, такива са и сега, те са вечни, неизменни. И така, учениците на Бялото Братство зоват всички мислещи хора и (онези), у които братското чувство е поставено като основа на техния живот, за да се създаде едно общество не в количествено, а в качествено отношение силно, което не вече да теоретизира, а да приведе на практическа почва великите принципи на това учение, да тръгне по пътя на богопознанието и свободата. Автор Димитър Стоянов.

ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ В ПРИРОДАТА — АНИМИЗЪМ Ако звездите се движат в пространството и във взаимно притегляне и отблъскване запазват всемирната хармония и движение, ако слънцето и луната следват неизменно своя път, оказвайки признато влияние върху живота и развитието на всички същества на земята, ако растенията със своя дъх донасят успокоение и радост, замайване, а понякога и смърт на вдъхващия аромата им, ако всичко в природата е подложено на такова взаимодействие и ако всичко следва закона за причина и последица, може ли да допуснем, че само човекът е освободен от взаимодействието в природата? – Проявите на живота идат да ни докажат обратното – и човекът, който е също живо същество попада под общия закон на взаимодействието. – И хората си въздействат един на друг, обаче това взаимодействие не е толкова силно, за да го схванем с нашия ум, но все пак достатъчно силно, за да го почувствуваме. Нещата съществуват независимо от това, дали ние знаем за тяхното съществувание или ако знаем, независимо от това, дали сме могли да ги класифицираме и подведем под определени норми и закони. Кой не е чувствувал промяна в настроението при срещата с любим приятел, лъхващ радост и живот от себе си и около себе си? Попаднали във весела група, нашата мрачна гостенка „тъгата" ни напуща, разсейвайки се като мъгла пред лъчите на пролетното слънце. А и обратното се случва – скръбта на близкия обзема и нас, тъгата на един помрачава радостта, разваля веселото настроение на цяла група. Силен индивид, който вярва мощно в една идея, може да предаде своята вяра и въодушевление на окръжаващите го. По такъв начин се раждат и подържат фанатичните политически и религиозни общества, които увличат попадналия под влиянието им индивид и го правят, при една по-слаба воля, жертва на своите прави или не, но все пак искрени вярвания, омаломощавайки съвсем неговата воля и самостойна мисъл. Един военачалник, с мощно бойно въодушевление и вяра в своята звезда и победа разпространява своята вяра и въодушевление върху воините си така, както се разпространяват вълните по гладката повърхност на езерото от хвърлен камък и тази вяра, това предадено бойно въодушевление крепи, повдига техния дух и увенчава с победа, обръщайки неприятеля в бягство. Артист на сцената, „вживявайки" се в ролята на героя, изтръгва въздишки и даже сълзи от очите на зрителя, увлича го и той заедно с него трепери и страда или се радва въодушевявайки се от благородните пориви или необикновената съдба на героя. Това са все явления, наблюдавани факти и макар мнението на учените психолози по тяхното обяснение да са различни, макар те да отхвърлят древната теория, че всеки индивид притежава сила, която може да се предава от един индивид на друг и която като че ли се стреми да уравновеси дошлите в съприкосновение субекти, обяснявайки горните и ред подобни явления с „особено психологично състояние", „способност за подражание" и пр. те все пак съществуват и чакат своето обяснение, защото ние знаем, че няма в природата действие без причина, нито явление без да е резултат на една сила. И тук „способност за подражание" не е (нищо друго), освен последицата на една сила, която все още убягва на изследователя. Интересно е и така нареченото явление „мислено предаване", което се състои в следното: Срещате ваш добър приятел и както става между приятели, веднага се поема разговор за едно за друго, интересуващо и единия и другия и изведнъж, тъкмо казал нещо, приятелят ти те пресича: „Ама от устата ми го взе, тъкмо това исках да ти кажа!” Не веднъж, вярвам, ви се е случило това и все на случайно съвпадение го отдаваме, а обяснението му според динамичната теория на физиката може да се даде така: Даден индивид мисли върху известна идея, неговият мозък излъчва трептения с определена дължина и скорост, трептения, които се предават по нервите му до краищата на тялото и от там в пространството наоколо му. Достигайки крайните нервни разклонения на субекта-приемник, тези трептения се предават без каквото и да било външно усещане по обратен път на неговия мозък, където възбуждат същата идея или образ, както в първия индивид, защото проявите на живота са еднакви във всички индивиди, както са еднакви проявите на електричеството, светлината и др. От физиката знаем, че една е енергията в природата и само благодарение различието в силата и броя на трептенията в секунда различаваме топлина, светлина, електричество, магнетизъм По-нататък заключаваме, че от известно число трептения нагоре пак до известна граница имаме трептенията на чувствата, категоризирани по силата и броя им в секунда, а после от нова граница по тази стълба започват пък тези на мисълта. В съчинението „Phénomènes nerveux, intellectuels et moraux", Rambosson дава твърде ясно обяснение на механизма на посочените явления. В природата и човека съществува стремеж за равновесие. По-силният индивид упражнява винаги едно по-малко или по-голямо влияние, известна власт тъй да се каже, върху по-слабия индивид и последният най-често е по-щастлив тогава, намирайки се под закрилата на по-силния. Детето се чувствува най-добре в прегръдките на своята майка, жената с радост приема закрилата на своя по-мощен другар, болният се чувствува по-добре в присъствието на здрав жизнерадостен лекар, който му вдъхва вяра в живота и в скорошно оздравяване. И ако ние се вгледаме по-дълбоко в живота, ще се уверим скоро, че всички ония явления, които дотогава отдавахме на простия случай, всъщност са плод на несъзнателно въздействие, което индивидите оказват един върху друг. Казваме въздействие, а самото то не е друго, освен следствието, последицата от действието е една сила. Ние казваме, че щом едно тяло привлича железни частици, никел, кобалт и след това ги отблъсква, че то е наелектризирано, ако тялото задържа частиците казваме, че то е магнит и т.н. и в гореприведените примери следва да търсим причината, силата що произвежда тези явления. Немският физик Fr. Feerhow, цитирайки френския учен H. Durwille, определя тази сила като един принцип, който управлява всички функции на тялото, като възбужда и регулира неговите физиологични прояви. Това е организиращата сила на тялото, която е причината за стойността на неговата морфологична структура, както и на възобновяването на неговите съставни части при смяна на материята, с една дума това е носителят на жизнената душа, в чиято дейност се съдържа и самият вегетативен живот. На този всемирен агент той дава названието „анимизъм", като вижда неговото действие в цялата природа. – С ред опити той доказва, че анимизмът е една особена, самостойна природна сила или енергия, която не бива да се смесва с другите физически сили като топлина, светлина, електричество, магнетизъм и, привеждайки опитите на Durwllle според съчинението му „Die Physix des Animal – Magnetismus", доказва анимистичните феномени и обяснява ред явления, необяснени дотогава, като определя в закони действията и трансформациите на тази сила, като формулира основните закони на поляризацията и взаимодействието на същата и, в зависимост от източника на нейната проява, нарича тази сила човешки анимизъм, животински, растителен, минерален, магнитен, електричен, химически, звуков и пр. анимизъм. В една следваща статия може да се върнем и разгледаме по-обстойно различните трансформации на движението, топлината, електричеството и магнетизма със съответните физиологични прояви у човека, обяснени в светлината на горната теория на анимизма. А. de K.

ЗА ЖИВОТО ПОЗНАНИЕ Днешното човечество признава за свой всеведец цар и законодател ума. И той наистина е цар, но в царството на крайното и релативното. Жадуващ да проникне и овладее това царство, човек е построил много уреди и инструменти – за да изтънчи грубостта на своите сетива и да разшири областта на своите изследвания. Прави го, но до известен предел. Зад тоя предел се разкрива нов, по-широк кръгозор, зад него – още по-широк и така – „до безкрайност". Дойде ли до безкрайното, умът зашеметен се отдръпва назад: гордият цар отстъпва, победен пред загадката на безграничното. И той се втурва тогава назад и се вдълбочава в малкото. Дроби го, цепи го на по-дребни и по-дребни частици – дано намери там първичното. Но и там няма край – и пътят към безкрайно малкото е вечен. Като огромно махало умът се люлее между две загадки: безкрайно малкото и безкрайно голямото, осъден от вътрешното естество на своите закони вечно да се люшка между тях, докато осъзнае, че истината с дробеж и с мозъчно познание не се постига и се откаже от желанието да познава нещата, след като ги умъртви! Днес повечето знания са мъртви. Живо познание, което блика като извор извътре, което е рожба на жив опит, е чуждо на съвременния човек. За да дам донейде една представа за различието между сухото, аналитично познание и живото познание, ще взема за пример съвременното проучване на многоизмерното пространство. Днес се е развил един особен дял в геометрията – геометрия на многоизмерното пространство. По чисто аналитичен път ние можем да изследваме свойствата на пространството с повече от три измерения и да добием една аналитична картина, съставена от различни дву и триизмерни „сечения", без да можем да си представим живо и цялостно това пространство или неговите обекти. Запример, свят с четири измерения нам е недостъпен пряко, но косвено; чрез изучаване на неговите сечения в триизмерния свят, ние можем да се доберем до неговите свойства. Разбира се, повечето математици, именно ония, които го проучват, без да могат да си го представят, отричат неговото реално съществуване. Ала има и такива геометри като англичанина Howard Hinton, който е достигнал да влезе съзнателно в четириизмерния свят. Той казва в книгата си „A new era of thought": „След няколко годишна работа, в течение на която схващането на четириизмерните тела тънеше в абсолютна тъмнина, най-сетне – чрез една транспозиция на полето на съзнание – цялата четириизмерна действителност и нейното реално съществуване ми станаха съвършено ясни и леснодостъпни." „И наистина, не е по-мъчно да си представи човек четириизмерните обекти, отколкото триизмерните тела, нито пък има някаква мистерия в това". „Когато способността бъде достигната, или по-скоро, когато се внесе в съзнанието – защото тя съществува във всеки едного в несъвършена форма – нови кръгозори се разкриват... " „Нашата способност да си представяме е ограничена в триизмерното пространство. Ала пространството не е ограничено, както ние си мислим". Древните учени и мъдреци са имали свободен достъп в световете с повече измерения – и те за тях са били толкова живи и реални, колкото и физическият. И те са имали жив опит, реални преживявания, а не само един калейдоскоп от мъртви проекции, от чисто геометрически абстракции. Па и цялото днешно чисто сетивно познание е такова – учените вярват в сума неща, които не виждат – като почнеш от етера, та стигнеш до електрона. И съществуването на повечето неща се доказва непряко – сиреч, не се констатира пряко, а по косвен път – чрез картинки. Запример изследването на химичния състав на небесните светила — със спектроскопски картинки! Днес, особено след онази тънка преценка, на която бидоха подхвърлени основните положения на математичните и физични дисциплини – след дългата и плодовита работа на сума просветни учени – се напълно изясни за ясните умове разбира се, релативността на интелектуалното познание. Паднаха сума научни догми, с които си служеха ограничените умове. Ала ония, които събират само книжни познания и които, за да знаят нещо, трябва да са го чели нейде – все още си въобразяват, че книжно познание и истина са едно. Такива например си мислят, че могат да знаят, що е интуиция след като прочетат Бергсон и че прочита на неговите трудове им дава право да я отричат или утвърждават. И да я отричат и да я утвърждават все едно – то ще бъде само на книга. Който няма интуиция – и то в нейните по-високи степени – нищо не може да разбере от нея. И десет Бергсоновци да прочете – пак нищо да му помогнат! Човек може да придобие колкото ще книжно знание, може да прочете колкото ще книги и писания – и явни и окултни – той ще бъде пак толкова далеч от истината, колкото и преди. Една мъничка, ала собствена негова преживелица, която докарва в жив трепет цялото му естество, струва много повече от куп книжни познания. Не че те са непотребни – те са тъй нужни, както е нужна оранта и торенето на една нива. Да твърди човек, че те са ненужни, ще рече да отрича ползата от листата и цветовете за едно дърво, което е дало вече своя плод. Но както листата и цветовете имат относително значение – както те окапват след като дървото върже плод – смисълът на неговия живот – така е и с обикновените познания. Те окапват като сухи листи и стават тор в почвата на човешкото съзнание, за да остане семето, плода, а в това семе е събран опитът на години живот. Живото познание – това са сенки. Обикновеното познание е само сенки. Кой човек или кое живо същество не знае що е жажда, глад. Поменете само тия думи – и в съзнанието на човека оживява цял свят от образи и преживявания. Поменете пред гладния думата хляб и цялото му същество ще дойде в жив трепет. Може човек да не знае що е всъщност глада като физиологически или психически процес – нима науката след толкова изследвания знае нещо положително – ала той го преживява. Всяко живо познание се преживява. И докато духовните истини, за които ние днес само спекулираме, не станат тъй реални като глада, жаждата, те не са още живи зарад нас. Вземете, например, думата истина. Колко разнообразни схващания за това „понятие". Тя е още всъщност за човека само едно понятие. Не че човек не знае истината – ала той е пообъркал пътя за нейното постигане. Истината не е вън, а вътре в него. И тя постоянно му говори, само че нейният глас е много тих. Под звъна на шумните външни победи на ума, сред тракането на машините и опиянението от „културните придобивки", ние сме изгубили слух за тихото в живота, онова, което говори в глъбините на нашето сърце. Живите постигания – това са мигове на докосване с реалното. И колкото повече такива мигове е преживял човек, толкова е по-просветлен. За да стане човек ученик – не на тая или оная религиозна или философска школа – а на живата природа, трябва да е преживял известна сума от такива мигове. И само това е нужно – нищо друго: ни външно знание, ни богатство, ни високо звание и сан, ни принадлежност на тази или онази религия. Ето защо живото познание не е в никоя книга – явна или скрита - в никой храм или светилище, в никоя Индия или Египет. Всичко това – книги, религиозни и философски системи, светилища – са само подготовка, необходими външни условия, почва за онова живо семе, което никне вътре в нас, за да порасне и върже плод. Автор Георги Радев.

КЪМ НАШИТЕ ЧЕТЦИ В първата книжка от настоящата година на „Житно зърно" бяхме започнали печатането на някои общи бележки за окултизма. Впоследствие обаче, намерихме за по-целесъобразно да ги доразвием по-нататък, като чрез другите статии ще се подготвят и по-добри условия за това. Приключвайки първата година на списанието обаче, ние считаме за важно да споделим някои общи мисли с нашите четци. От писмените и устни отзиви, които сме получили досега, обективно може да се констатира следното: Списанието още не си е пробило широк път, едно, защото не му е правена голяма външна реклама и второ, защото въпросите, които третира, са малко трудни за повърхностния интерес на нашата ежедневна действителност. Но там пък, където то е попаднало в средата на хора непредубедени, е повдигало със своите малки наглед статийки редица въпроси и спорове от всички почти области на науката и живота – факт, който показва, че засегнатите проблеми и посочените им от окултно гледище разрешения започват да стават жизнена необходимост за днешния мислещ човек. Мнозина, извървели всички пътища на ограничения материализъм и останали неудовлетворени от него, чувстват вече вътрешна потребност от нещо по-възвишено, нещо което по-всестранно да ги задоволява. У тях дълбоко захваща да се изгражда вярата, че то съществува, но трудността, особено при днешните условия, седи в методите, в пътищата към него. Мнозина чувстват, че е добре и може да се живее и по друг начин, но в тия свои въжделения те срещат студената съпротива на днешната действителност, в която често се смята едва ли не за безумие да се говори за безкористие, любов към ближния и т.н. Още повече, че тия и подобни идеи са дискредитирани от ония, които се смятат за тяхно официално въплъщение – от една страна и от друга – разпространеното схващане, че меродавната по всички въпроси днешна наука е доказала, че човек дълбоко по природа е егоист и да се отива срещу този егоизъм е едва ли не противоестествено. При наличността на подобни схващания голяма част от съществуващите днес идейни и религиозни движения се крепят само или на традицията, или на авторитета, или най-сетне на крайно практичната задача, която са си поставили. Една системна и всестранна опитна обосновка на едно ново и духовно мировъзрение засега няма, но от окултно гледище тя е възможна. И новите условия на живота създават градивен материал за нея. Да вземем по-конкретно един пример. Мнозина днес, когато се повдигат подобни въпроси, движени от различни мотиви, казват следното: Да се говори за идеализъм, за духовност, за любов към ближните е донякъде понятно, но какво общо има това с конкретните указания на окултни науки като физиогномия, френология, астрология и т.н. Не ни ли връщат тия науки към надживени вече суеверия и тяхното разпространение, няма ли да отдалечи вместо да приближи хората един към друг? – На подобно възражение ние бихме отговорили накратко със следното: Тия науки не съдържат нищо фантастично и измислено, а описват и обясняват самата действителност такава, каквато си е. И голяма част от хората на дейния и практическия живот, без даже да знаят за съществуването на никакви окултни дисциплини като физиогномия, френология и т.н., като изключим крайностите в предубежденията, интуитивно, по своите външни проявления и характерни черти, се оценяват доста правилно и обективно един друг. Те знаят, че независимо от еднаквостта на материалните условия, едни хора по темперамент са флегматични, а други подвижни, едни мълчаливи и тихи, а други приказливи и буйни и т.н. – безкрайно разнообразие, което малко може да се измени, а още по-малко да се създаде чрез изкуствено нагласени условия. Това, което ни учи практическият живот, него системно и теоретически излагат окултните науки. И когато става дума за общочовешки идеи, за братство между хората, някои мислят, че това значи изравняване, обезличаване на хората (както и си представят някои религиозни мислители) и при наличността на действителността, разбира се, подобно схващане им се явява абсурдно, с него и ние не сме съгласни. Окултната наука изхожда от това, което имаме фактически днес. И тъкмо в това седи нейната сила. Познавайки цялото минало развитие на човечеството и перспективите на неговото бъдеще, тя дава указания за онова, което е най-необходимо да направи човек в днешния си стадий на развитие. Човешкото съвършенство е идеал, към който всички трябва да се стремим, но то е същевременно въпрос на хилядолетия. За него се допринесе повече не чрез религиозни увлечения и едностранчиви идеалистични побуждения, а чрез трезво и същевременно дълбоко и свободно от всякакви предразсъдъци познаване законите на живота. Тия закони изяснява окултната наука и в услуга на нея е било и ще бъде „Житно зърно".

ЗА ВЕЧНИЯ ЖИВОТ Из Книга „За живия Бог” от Бо-Ин-Ра Тук аз ще ви говоря за онази светлина, която се струи прeз цялото човечество. Искам да ви покажа оная светлина на живите сърца, която може да ви просвети. Всички вие, които желаете да разберете смисъла на живота, отдавна вече търсите истината по залутанит пътеки на заблудата. Вие ще намерите, ако се доверите ономува, който е намерил. Вие сте царе, които не познавате вашето царство. У вас самите е това царство, което очите ви напразно се мъчат да обхванат, когато търсите вън. Вие питате без да получите отговор, и все пак питате: „Къде е земята, която ни бе обещана?" Достигнахме ли край, ако наистина има някакъв край, или животът ни ще продължи и след тоя край?" Вижте, ония преди вас, които питаха така, са вътре във вас, във вашето вътрешно царство, и биха могли да ви дадат отвън, да не бяхте оглушали от врявата на външния свят. Вашата собствена душа е царството на душите, що живеят вечно с вас. Във вас самите държите вие безкрайността. Вътре във вас вие преживявате онова, което е било и което е, и което ще бъде. Вечно настояще е вашият живот. И вие все още мислите, че царството на мира е някаква далечна страна, нейде в звездните простори; а то живее вътре във вас и вие в него. Всеки, който е достигнал това царство е цар в него. И както вие ще намерите всяко същество, което пребивава там като вечен живот в духа, така и вас ще ви намерят като живот в духа всички ония, които са достигнали това царство заради себе си. Има само едно едничко царство на духа, ала всеки който го достигне става цар в него, и царството му няма край. Вие не можете да достигнете царството на духа извън себе си. Само вътре във вас е постижимо то, зарад вас. Речете ли да дирите вън от вас, вие ще паднете в измама, защото всичко, което е вън от вътрешния аз е само преходен образ. Едва там, дето душата е сама със себе си, ще намерите вие царството, което вечно пребъдва. Там вече няма измама. Само там може да се добие вечността. И само вашият вътрешен аз може да влада това царство. Безбройни са царете на това царство и всеки един живее с всички останали вътре в себе си. Не един до друг, но един в друг живеят ония, що вечно пребъдват там. Сами вие сте втъкани във вечния свят на светлите духове и през вас се струи техния живот, без дори и да подозирате това... Вие все още се чувствувате в техният аз като отделно същество, не станало едно с тях. Ала живото е винаги свързано с целокупния живот. Всяко отделно битие е всъщност цялото битие. И вашето „спасение" ще дойде само тогава, когато се научите да чувствате вътре във вас, че всяка разумна душа може да ви се разкрие само във вашата душа. Във вас е всеки живот и само в живота ще намерите вие Вечните, вечно Живите.

ПЕСНИ ПАСТИРИ Да бъде благословен оня час, в който чух песента за душата от твоята уста. Да бъдат благословени тия ръце, които сътвориха твоята многострунна лютня и триж по-честит оня, чийто пръсти караха да ридаят нейните струни в оня нощен час на покой, когато морните очи на овчарите се затваряха в сън, когато на небето възлязваше ярка, диамантена звезда. Колко много извървяват нашите морни нозе по каменистия и труден път, докато дойдат до тоя час, в който се чува гласът на оная чудна песен, която събужда за първи път душата ни с леко докосване до нейните опънати, готови струни. Свещен миг, за тебе се раждаме ние, към тебе летят всички, даже и ония, които не знаят, че ти ни чакаш, нанизан във времето като драгоценен бисер. Тогава, в оня чуден час на вечерен покой възкръснаха в мене най-светлите въпроси и още чувам да шепнат ония мънички слова, които се родиха тогава, когато душата на високата планина разстлана в нощта, с твойта песен се докоснаха до моята душа. Кой възпламени огъня на слънцето – светилото на нашия ден? Чия ръка начерта по далечния свод пътя му? Кой нареди в това вечно шествие звездите по небето? Кога бе поставено основанието на грамадната тая планина, що крие сребърно-снежните си върхове в мъгливите висоти, и таи в ненарушимия си покой дългата история на своя живот? А гората с вековните стволове и влажното си свежо дихание откога е тук? Само веднъж ли стъпва моя крак по нейната мъхеста постилка? За първи път ли се възкачвам на този връх, откъдето, унесен във вълшебния напев от звънчетата на моите овчици, гледам в необятната шир разстланите поля и златните изкласили ниви? За първи път ли в смълчани вечери на късна есен, когато никакъв глас не смее да наруши царствения покой на планинската нощ, аз гледам чудния блясък на Орион? За първи път ли живея на земята? За първи път ли те виждам, лъчезарно слънце и чия ръка възпламени свещения ти огън! Хубава песен е тая, що ни зове за нов живот, за радостта, вложена в нас, радостта на живота, която е изписана в чашката на всеки цветец, в ромона на горския ручей... За тоя върховен и кратък миг на откровение живее всичко създадено. Понякога той се ражда в бурите, понякога в ненарушимия покой. Частица, мъничка частица от вечното прозрях в твоята тиха песен, през простите пастирски години, когато китна пролет беше метнала наметало над нашите планини. Да бъде благословен тоя час, в който чух песента ти. Да бъдат благословени ръцете, които издялаха твойта лютня и триж no-честит оня, чийто пръсти караха да ридаят тънките ù струни в тишината на нощния час!... Автор Георги Томалевски.

ПАЖЪТ: Събуди се, царкиньо, стани! Слънцето вече милва снежнобялото ти чело и златистите ти коси отблясват в неземно сияние. Дворците ти светят и свилените зали ненаситно дишат утринния хлад. Събуди се, царкиньо, изпълни с веселие дворците. Градините цъфнаха, фонтаните и птичките запяха дивни хармонии. Росата с многоцветни очички търси мраморните ти нозе да ги целуне, преди да издъхне. Събуди се, царкиньо, поиграй си с пеперудите по росните цветя. Събуди се, хубава царкиньо, стани! Снеми пурпурния воал на дрямката и надени най-лъчезарните одежди, сложи най-скъпоценните огърлици. О, ти се събуждаш, царкиньо. Защо тъй странно се вият изваяните ти ръце над лицето? Защо блуждаят очите ти? Защо са по-сини и по-дълбоки, като затихнало море? Аз се страхувам. Защо лицето ти свети по-ярко от твоите рубини? Събуди се, царкиньо, стани! ЦАРКИНЯТА: Ако дойде Той в онзи час и запита за мене, кажи му, пажо мой, че аз отивам при най-бедните, за да им раздам бисерите на своята душа; кажи му още, че аз отивам при най-нещастните, при най-окаяните да стопля сърцата им в нежните си прегръдки. В онзи час той ще разкъса мъртвата тишина на моите покои с мелодията на сребърния звънец от пътната врата. А ти му кажи, о пажо, че аз отивам при най-отчаяните, за да им изпея светлите химни на моя висок идеал с приглас на среброструнна арфа и да им вдъхна моя пламенен жар. И ако той със сълзи на очи снеме поглед към земята, ти сладкодумно му кажи, че аз отивам при слепите, що са осъдени на вечен мрак – отивам при слепите, тъй както нявга Той, да положа трепетни ръце на безжизнените им очи и да им покажа първия лъч на изгряващото слънце. И при лъха на неговата въздишка ти му кажи тихо, толкоз тихо, че твоя нежен глас да отекне в тишината на замлъкналите зали като шумолене от крилцата на нощни пеперуди – кажи му, че аз отивам при хромите и при най-болните, за да ги изведа на най-високия връх на планината и да им покажа блестящата чистота на безкрайните полета. Ако дойде той в онзи час, отвори му, о пажо, моята празна стая. Ела, паже, ела да ти избърша сълзите с моята златна коса. Не, пажо мой, той не ще дойде. Тъмни са моите дворци, не светят прозорците. Запали най-голямата лампа на най-високата кула. Нощта ще бъде бурна. Той не ще дойде – аз отивам. Той е там – на най-високия връх.