Jump to content

Vidi

Модератор
  • Мнения

    3
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

  • Days Won

    1

Vidi last won the day on Април 23 2014

Vidi had the most liked content!

Обществена Репутация

3 Bad

Относно Vidi

  • Ранг
    Потребител

Profile Information

  • Пол
    Мъж
  • Отговорете на въпроса
    1864
  1. Vidi

    1921_05_08 Първата сестра

    Аудио - чете Цвета Коцева От намерен ръкопис. Набрана от Наталия Ангелова. (Първата сестра1) Ще чета четвърта глава от Евангелието на Марка до 35-и стих. Ще взема 28-и стих. „Защото земята от само себе си произвожда първом трева, после клас, и напокон 2 пълно жито в класа.“ Преведени тия думи на съвременен език е, тъй да кажа, преведена една притча, дадена на деца, а преведена на възрастни, трябва да се измени нейният вътрешен смисъл. Павел на едно място казва: когато бях дете, разсъждавах и мъдрувах като дете, а като станах мъж, напуснах това, което е детинско. Следователно всичките неща в своя развой, в своето възходяще развитие претърпяват видоизменения и тия видоизменения трябва да се схващат тъй разумно, както онази плетачка жена, която плете, как схваща бръмките3 и една по една ги реди и образуват цял ред и така върви чорапът, който се плете. Ако вие пропуснете една от тия малки бръмки, образува се една междина, следователно на изпуснатото място се образува дупка и всички тия дупки на нашия живот, които сега съществуват, се дължат на тия изпуснати бръмки. Някои питат защо е тази дисхармония. Казвам, пропусната е някоя бръмка от колелото на живота. Сегашният главен стремеж на хората трябва да бъде да схванат и изправят своя живот. Онзи, който може да разбере смисъла на своя вътрешен индивидуален духовен, съзнателен живот, той е намерил правилния път и неговият живот ще се развива правилно и нормално. Когато говоря за индивидуалния живот, не разбирам частния живот на отделно лице. Не. Но когато човек схване отношението с Цялото в битието, на каква степен на развитие е и какво трябва той да прави. Човек не може да живее единично; вън от общия съзнателен Божествен живот той не може да живее. Както детето от само себе си не може да се зароди и роди, тъй и човек от само себе си не може да се зароди и роди, непременно трябва да има някой, който да го зароди и роди. Тъй семето в земята отде е дошло? От само себе си израства ли? Казано е по-горе „по образ и подобие“. И тази земя, пръстта е, която има сила да го направи като трева, т. е. подобно на нашия живот – да му даде един несъзнателен живот, един живот на движение. И този живот мяза на една цев, от едната страна влиза, от другата излиза и всички хора, които водят този несъзнателен живот, приличат на тази търба4, казват, да си похапнем и пийнем. Тогава какъв е смисълът? И учени, и философи казват – смисълът на нашата търба е да влиза и излиза. Не е това смисълът на живота, само да влиза и излиза. Влизането и излизането не разрешава въпроси. Ако ти кажеш, да извадим нещо от касата, а не извадиш; а после – да турнеш, и не турнеш, как мислите? Казвам, аз извадих и турнах. Да, мислено. Но мислено тургане и изваждане не важи за касата. Сегашните хора казват: да направим това, да извадим тези погрешки на този живот, тургат и изваждат, и после не върви, защото животът не върви – те смятат наум, наум само смятат. А казва се в притчата, семето трябва се турне в земята, да му се даде вода и живот. Има връзка между тревата и Бога - Бог, като създал света, е дал живот на тревата. Следователно животинският живот е излезнал от тревата. А на човека да се даде плодът и човешкият живот е произлезнал от плодовете. От живота започва да расте и се развива човекът. Тревата и житното зърно са два полюса, а класът, това е гредата [средата?]. Защо зрънцата са наредени тъй в една правилна градация? Правили ли сте своите наблюдения върху житното зърно: как едно след друго се нареждат и разликата поред между всички е тъй различна по своето естество, както между две деца, които се раждат от една майка. Между две зърна има толкова голямо различие, както между сина и дъщерята или между две сестри. Но ние въпреки това не виждаме това различие и казваме, че всички зърна са едни и същи. Не. Сега защо Христос взема пример тук житото? Произходът на житото е велик. Цяла една иерархия в небесния свят от възвишени същества, които, когато е станало грехопадането, са дошли на Земята, пожертвали са своя живот за въздигането на съвременното човечество. И тия житни зърна са все от ангелски произход, в тях има същества от всички иерархии, от най-възвишените до най-нисшите. А съвременните хора като вземат тия същества в своя шиник, и спорят за житото по колко да струва и някой път казват, че е много скъпо, а сега е дошло житото да се продава по 4 лв. и казват, че било много скъпо, а житни зърна има от 16 000 до 20 000 в един килограм. Ний сме се научили само да продаваме и купуваме. Като кажат хората, ний сме много културни, казвам, съвременните хора са научили две действия само: продаване и купуване – едното е изваждане, а другото събиране. А то е главното на реда. Ние сме достигнали само да продаваме и купуваме, нищо повече. Следователно намираме се на една степен много долна в своето разбиране в този живот. Попитайте вий всички съвременни културни хора, попитайте религиозните хора откъде идат. Те ще кажат: Господ ни е пратил от небето. Какво е отношението между Господа и тях? Сеячът не е подобен на семето – между семето и сеяча има голяма разлика. И между нас и Бога има голяма разлика. Подобие има, но какво е то, в какво седи това подобие? Туй „подобие“ още на Земята го няма и този „образ“ още не е сформируван. Ще ви приведа един разказ в миналите векове на човешката култура. Съществували две царства – едното пиесисти, а другото салюмани. В тия два културни народа имало два обичаи. Пиесистите, когато им дойдел някой човек на гости, приемали го много любезно, почват да го угощават с много хубави гозби. Но след трийсет дни го приспиват и след това му изрязват от бута, най-тлъстото място, едно парче, за да видят какво е месцето на този гост. Пак го излекуват и пак след трийсет дена – другата задница. Този гост не знае какво става с него, защото те го приспивали, докато той съвършено се обезобразява. Връща се и разправя за своите приключения при пиесистите, че били много любезни, много хубаво го угощавали. Обаче тялото на човека пострадало, особено тия меките части. А другият народ, салюманите, и те угощавали добре, когато им дойдел някой гост, но и те го приспивали и му пускали кръв, от която си правели златни пръстени. Тъй много пъти му пускали кръв и като се върнал в своето отечество станал на кука, научил всичко в едната култура и в другата. И те се отличавали помежду си. Сега ще кажете вие: слава Богу, че ний сме надраснали тия обичаи на тия два народа. Не, не сме ги надраснали. Тия обичаи и сега още съществуват между нас. Имате някой приятел, той ще ви кани, ще ви угощава, но задницата ви ще обърне на дедермон5; а от другия ще се върнете краен неврастеник, и няма да знаете причината. Причината е, че първият ще опита вашето месце, а вторият ще си направи златен пръстен. Тия две раси са на астралния свят. Тук често постъпват по същия начин, обезобразяват хората. Тия всички рани се дължат на пиесистите, а другите заболявания на неврастениците се дължат на салюманите. Наистина съвременната наука е един разказ, но един разказ, който ний оправдаваме. Има микроби, които ни пускат кръв и които ни изпояждат месцето. Питам, защо се явяват всички тия противоречия, коя е причината. Някои казват – злото. Но причината на злото – защо злото съществува, защо съществуват войни, убийства, крамоли между хората? Ще кажете, че това е закон на необходимостта. Проверили ли сте този закон? Ще кажете, така е наредил Господ. Проверили ли сте това? Съвременната култура го изисква. Проверили ли сте това? Нима съвременната наука иска това, да се правят джамбони6 и разни консерви в тенекета вътре? Сега имаме ред такива философски твърдения, които не се обуславят на никакви научни основи и на никакви морални принципи. Запример ний казваме, че един човек е лош, а друг добър, но с какво мерим ний добрия и лошия човек? Тъй пиесистите угощават много добре трийсет дена. Ще кажете, това са хора културни – тъй трябва да живеят. Но когато дойде рязането на месото, няма да знаете причината, и как ще си обясните това, като се върнете с тия рани? И как бихте си обяснили, питам, това? В тия две раси е имало желание да се опита човешкото месо. Причината е малко по-дълбока. Този закон го изваждаме психически от живота, той е верен. Когато двама се обичат, в единия се ражда желание да мушне онзи, когото обича, за да го почувства, да му отреже от месото. Защо се мушкат? Които се обичат, те се мушкат. Всичките мушкания и страдания не стават от омразата, а от любов. Следователно омразата е едно последствие от Любовта. Вий ще кажете, че аз обвинявам Любовта. Не, не я обвинявам, но аз гледам другояче на нещата, по-философски. Но от ваше гледище това е едно противоречие. Когато в земята има едно семе, нима земята не го изпухва, взема му черупките и като остане онзи Божествен живот, тогава почва новият живот, почва да се сформирува новото растение. Така и Любовта ще ти нареже гърба, ще ти напука кожата. Трябва да станеш нещастен, трябва да страдаш защото страданието, казва Любовта, е един подтик към разбиране на моята същина. То е разрешение. И питам, ний, съвременните хора, които избягваме тази жестокост, мислите ли, че смъртта не е по-жестока? Тя нарязва не само дебелите части, но взема всичко и оставя само костите. От гледище на физическия свят и на съвременния живот, това е жестоко. За онзи, който не знае да гради, а само събаря, това е тъй, но за онзи майстор, който разваля къщата, за да съгради по-хубава, това е една благородна черта в него. Следователно Бог събаря, за да съгради нещо по-велико в света. Господ ще събори сегашната наша култура, един ден ще остави само костите в гроба. От тази култура на 19-и, 20-и векове, от тази култура на религиозни вярвания ще останат само мъртвите кости. И като събори Господ костите на всички културни хора, учени, патриарси, проповедници и други, които философстваха, Господ ще им каже: „Мъртви кости, кажете какъв е смисълът на живота.“ Те ще кажат: „Господи, ний не знаем, ний сме разединени.“ Защото сте изгубили Любовта. Всички искате да почивате на удовете си и бълха да не ви ухапе, да бъдете прекрасно облечени, да бъдете обиколени със слуги и слугини, да бъдете герои, да носите гергьовски кръстове и да кажете, че сте хора културни, а като дойде до възвишеното, да кажете такъв живот не е живот. Но цялата съвременна култура се дължи на микробите. Първо идат глистите, след тях къртовете. Къртовете са много полезни, защото те, като окисляват земята, принасят полза и винаги, където е минал къртът, всичко се раззеленява, а където е клекнал човек, всичко изсъхва. И казва този човек: аз съм културен. Казвам, културен човек на сушата. Влезте в съвременните домове, в църквите, в училищата – няма искреност, няма никаква любов. Турците казват: който дава парите, той свири на свирката. Днес като дадеш пари, всичко става с пари. И служба с пари се намира, и в църквите за пари служат, и майките с пари раждат, и в училището – пари. И булката, като ѝ се турне гердан, тръгва и става майка. Майката, която представлява нещо най-благородно, и тя се опетнила, трябва да ѝ турнат гердан и златен пръстен, и тогава ще каже „моето детенце“ – аз съм майка. Някой казва, аз вярвам в Бога, защото имам злато. Ти не вярваш в Господа на Любовта, а ти вярваш на господа на златото, на силата. Съвременните хора вярват в парите, казват: аз вярвам. Казвам: твоят господ е в кесията. Твоят господ казва: „Парице, парице, всесилна царице, с тебе в рая, без тебе на края.“ С такива схващания, които ний имаме, не само българите, но и целият съвременен културен свят, какъв културен мир и какъв подем може да се създаде? Трябва един нов морал, който да преобразува душите и умовете на хората. И аз бих повярвал, че тази нова култура е дошла само когато хората заработят без пари. Друго нещо да се дава. Всеки един от вас трябва да намери един модус – нещо, което да замени парите. Без пари може да се живее, но без душа, без ум и без сърце не може да се живее, а без пари може. Умни трябва да бъдем. Съвременните хора са направили парите един идеал. Парите трябва да станат слуги, а сега парите заповядват на целия свят. Няма тайни, които парите да не могат да разгадаят. Какви ли не шифровани телеграми цар и министри са ги пращали, държали са ги под ключ и тия хора, през ръцете на които са минавали, са ги разгадавали, като че са ясновидци. Държали са ги в затворени каси и тия каси се отваряли по един магичен начин. След като се наброи 1000, 2000, 10 000 златни, и касата се отваря, и ключът става разгадаем – с всесилната парица. Женското сърце, което Господ е заключил със седем ключа, хората и него са отключвали с пари. Като дойде някой момък при момата, турне ѝ една верижка, даде ѝ 1000, 2000, 10 000 и тя даде ключа и тъй нататък, докато той вземе всичките ключове. И после тя казва: излъга ме. Аз не мисля за тебе така. Човек, който борави с пари, не може да бъде честен човек. Женското сърце и мъжкото никога не трябва да се отваря с пари. И онази мома, която дадѐ седемте си ключа, седем пъти по седем ще се прероди в света и ще мине такива велики страдания, които, ако тя би знаела, главата ѝ ще побелее девет пъти. И ако ме питате вие защо са тези страдания – защото вие сте дали ключовете на вашето сърце с пари. Някои от вас сте се покаяли, пак ще ви поставят на изпит. Как ще издържиш? И да не те съблазнява толкова парицата. И сега тъй посято семето ще бъде посято вътре в нас. Защо искат хората тия ключове? Най-възвишеното и най-благородното – това расте в човешкото сърце. Човешкото сърце е олтар, където гори огънят на живота. Умът е светилникът на този олтар, а всички желания, това са огънят отдолу, който се подклажда и трябва да го има при жертвоприношението. Желанията трябват. Когато ни дойде някой човек на гости, ний ще заколим някое [агне]. И Аврам, когато му дошли три-четири ангели, им заклал едно теле. То има мистичен характер: ти ще заколиш едно желание, и то най-хубавото, ще го опечеш и ще нахраниш госта с тия желания. Ще принесеш едно желание – най-чиста храна ще им дадеш. А Господ е казал преди три [две] хиляди години – не ви искам нито телина7, нито да ми колите волове. Казано е от пророка в 66-а гл. от Исайя, че който коли вол е като онзи, който убива човек. А който принася агне в жертва, е като онзи, който прерязва гръцмона8 на псе. Следователно ний сме още далеч-далеч от истината. Някой ще спечели малко – аз ще дам на църквата 10 000–15 000 лева, и мисли, че е направил много. Или ще направи златен ореол на Света Богородица и мисли, че много нещо е направил. Къде отидоха тия златни и сребърни ореоли в Русия? Болшевиките ги стопиха. Божественият Дух иска да каже: не такива венци аз искам от вас. Не ви го казвам това за упрек. Когато един наш брат или една наша сестра страда, ний на тях трябва да окачим тоя венец, там да турнем ореол. Който иска да се убие, той има нужда от венец. Църквата, това е човешкото сърце – като вика, ний да отговорим. И може тогава да направим разлика между сегашното учение и това. Ще влезнете във връзка с невидимия свят. Ний проповядваме една истина, има само една вяра, вярата е само една. Ние сме престанали да ходим с вярвание. Това са факти живи, закони, които ний виждаме всеки ден. Във всички живи същества ний виждаме нещо по-велико, отколкото хората виждат. Сега вий ме разберете. Ще кажете: „Дано и ние видим.“ Но ако вашите очи се отворят, вие ще внесете анархия на Небето. Човек, който има очи, не трябва да върши никакви престъпления, абсолютно никакви престъпления, никаква лъжа не трябва да влиза в неговото сърце. Казва някой: да прогледнем. Може. Отхвърли ли лъжата, убийството, отхвърли ли злобата? Вложѝ Любовта в душата и ще прогледнеш в един ден. Вложѝ Любовта и в един ден целият твой живот ще се измени и ти ще станеш силен и мощен и ще вършиш това, което Господ иска. И ний, като сме загубили Господа, чакаме Го да дойде. Момата чака своя възлюблен да я избави от бащата и майката, и като я избави, турне ѝ венец – спасението дойде. След три-четири месеца момата не е добре – излъга ме, отидоха ми младините. Защо не е добър? Той е от черните братя. Той е от онези, които режат задницата и пускат кръв. И като я напече, каже ѝ: при майка си иди – дай парици; докато майката каже – няма вече. А той ѝ каже: не те искам тебе, пари, пари искам. Синът каже на баща си – пари, пари, братът – пари, пари; учителите – пари, пари. И целият свят сега е на парила9, защото все за пари говорят хората. Не е започнала онази еволюция, от трева да се образува едно стъбло, което да създаде подтик на ония възвишени мисли, да се преобрази животът. Не е голяма мъчнотия да се преобразува животът и съвременните хора трябва да дойдат дотам, да кажат истината. Едно време имало един цар, бил много тщеславен. След като носил всички дрехи, всички платове и най после казал: „Искам един такъв фин и хубав плат, който да бъде тъй хубаво ушит, че да изглежда, че не е бутнат с човешка ръка и с тези дрехи да оправя света.“ Най-после се явяват двама души и казват на царя: „Ний ще изтъчем такъв плат.“ Отпуснали кредит, турнали стана и започнали да тъкат без ръце. Праща царят министрите си да видят. Отиват един по един, докато отишли всичките десет. И казват: „Отличен плат, като него няма.“ Дошло време, царят се облякъл с новите дрехи и тръгнал. Събрали се хора, музики свирят, всички гледат, но нищо не виждат, пък и кой смее да каже, че няма плат. Но ето че едно дете на пет години извиква: „Царят е гол!“ Та и ний, съвременните хора, морално сме оголели като този цар. И умствено сме оголели. Кажете ми вий сега една ваша оригинална идея, която досега да не е изказана. Аз ще ви дам 100 000 лева. Кажете ми една идея, която да не е изказана в света. Ето едно средство, веднага да станете богати. В Америка преди 25 години един дал 25 000 лева за една нова идея, а аз ви давам 100 000 лева. И всички превръщаме все една и съща каша от брашно, въртим я, въртим я, и нищо не излиза от кашата. От първоначалната каша станаха слънцата и Земята, а от вашата каша нищо не излиза. Защо? Защото ний не сме още в състояние да признаем онази велика истина. Ний отричаме всичко, и своя живот отричаме. Ако попитаме някого отде иде, ще каже от Франция, от Америка. Но ако ни попитат отде идем на Земята, не знаем какво да кажем. Е-е-е, не знаем, чакай да видим учените хора какво казват. Те ще кажат, че сме дошли от малка микроба, която се уголемява и уголемява. Но тия учени хора видели ли са тази микроба? Бяха ли те там, отде е слязла тя, тази микроба. Тогава тя не беше много малка. За в бъдеще тя тепърва ще се изучава как се е образувала тази микроба. Съвременната наука отново трябва да изучава научните въпроси. Всичко в света съществува. Всичко съществува първоначално. Животът на Земята, който се проявява, той не се е проявил още всецяло и до неговото завършване трябват милиони години. Ако първоначално е било микроба, а сега е минала като човек, какво ще стане от него, на какво ще се обърне след толкова години като се минат? Аз бих желал да ми дадете една скица, на какво ще се обърне човекът. Виждали ли сте ангели, херувими, шестокрилати, виждали ли сте ги? Някои може да са виждали. Турете си на ума да мислите. Новото учение изисква най-съзнателно да се проверят тия истини, които съществуват в света. И не правете тази погрешка. Ще ви приведа един малък разказ. На един беден земледелец, когото Господ пратил на Земята да се развива, дал му Господ една малка нива, колкото от четири декари, но му дал много камениста почва. Двайсет години орал човекът с жена си и децата, но нищо не ставало. Употребил всички съвети, които му давали хората – нивата не ражда. Осиромашал. Един ден като седял при нивата си, минал един старец мъдрец, който му казва: „Защо, братко, тъй си се замислил, отчаял?“ – „Как? Господ ми даде една нива, двайсет години работех, и тази нива нищо не ми даде. Господ има към мене много лошо разположение и мисля да се скрия, да избягам. Господ не ме обича.“ Тогава старецът му казал: „Аз ще ти дам един метод. – Изважда и му дава три златни зрънца. – Ще ги посадиш на три места и ще ги поливаш, и няма да казваш. И нивата ще почне да ражда.“ И си заминал. Като взел тия зрънца, те почнали да се уголемяват на ръката му. И той си казал: „Може да ги продам. Няма да ги посадя. Двайсет години работих на нивата. Сега ще взема много пари за тях и няма да работя.“ Турнал ги в торбата и тръгнал в града. Отива при един златар и казва: „Имам едни особени златни [зрънца].“ Изважда ги от торбата си и вижда три гъби вътре. Златаринът му казва, че нещо му е мръднало, такива не минават. Връща се той на нивата, отваря торбата, намира пак златни зърна. „Ах, този магесник ме направи пред хората на мръднал.“ И заровил трите зърна с торбата и тръгнал да бяга. Но не му вървяло – пак страдания, загубил зрението си и бил на умиране. Пак минава същият старец и го пита: „Защо плачеш? Кажи да ти помогна.“ „Е, едно време един човек като тебе ме направи да бъда присмех на хората и сега загубих и зрението, и здравето, та вече не искам и твоите добрини.“ „Но аз искам да ти помогна.“ И връщат се двамата на нивата и гледат, тя забуренясала. Изваждат торбата със зърната и старецът казва: „В името на Любовта да се възвърне твоето зрение.“ И той прогледнал. Взима второто зърно и казва: „В името на вярата да се върне здравето ти.“ И човекът оздравял и се подмладил. „И в името на третото зърно твоята нива да дава изобилен плод.“ И действително след една година неговата нива давала най-много плод. „Знаеш ли защо не ти тръгна на добре? Защото зарови зърната в торбата.“ А торбата, това е вашият егоизъм. Като вземете Божествената истина, няма да мислите за вас какво ще стане. Ще кажете: „В името на тази Любов, в името на вярата, на разумната вяра, и в името на надеждата – третото зърно, да има плод.“ И тъй ще дойдат всички добрини. Сега питам ви, вашите зърна къде са? Или трябва да дойда с вас да ги изровя? Върнете се на нивите си, всички да се върнете, да изровите тази торба, да се възвърне вашето зрение, вашето здраве и вашата нива да дава изобилен плод. Това е мисълта, която Христос е вложил. Земята е човешката душа, в която посятото израства, когато Любовта царува, когато надеждата е свързана с човешката душа и всички тия сили, които са в нас и всички възвишени желания. Ако вий бихте имали тази Любов и ви заведат на ешафота10, у вас ще дойде една велика радост, че си отивате в своето отечество. Земята не е нашето отечество. Сегашните условия, при които ний се намираме тук, то е един затвор и всички тия спорове наричам спорове на затворници. Сега в този затвор, за да се развие, ний трябва да вложим Любов. Вий още не знаете тази Любов. Някой ще каже: „Ах, гори ми сърцето.“ Да, Любовта гори. Но ако този огън те изгори, това не е Любов. Тя е наука, която трябва да учите, сега трябва да учите какво нещо е Любовта, за да извадите тия семена от торбата. Отсега ще знаете що е Любов: вашето сърце ще има друг темп, вашите очи, мисли, чувства ще бъдат други. В света няма да има бесилки. Когато дойде Любовта, няма да има народни събрания, дето се бият. И в Англия се бият там служителите на народа. И казват: Бог е Любов, да се любим. И аз съм опитвал от тази любов. Трийсет дена като те хранят, после от гърба ти месо ще извадят. Момите казват, гори сърцето ми. Не, не, казвам, готови ли сте да жертвате всичко за Бога? За Бога – разбирам, за всичките твои братя на този свят да пожертвате живота си. Ще кажете: „Ако ний се пожертваме, какво ще стане с нас?“ Ако ний се самопожертваме, хора ще станем! Ако житното зърно не влезе в пръстта, то няма да израсне. А като умре, то се увеличава. И човек като се самопожертва, той се увеличава и неговият дух става мощен и силен. Вий приказвали ли сте с Господа на Любовта? Аз не отричам, че сте имали разговор. Много добре започват хората – трийсет дена те гледат много добре. Хубаво те хранят, а после тази любов е като на салюманите – добре те угощават, но да му мисли кръвчицата. А животът е в кръвта. Христос казва: „Аз дойдох да им дам живот.“ А ний съвременните хора отиваме все да вземаме, аз не съм видял някой да донесе нещо. Момата отива да вземе и момъкът иска да вземе. И турците казват: който е по-сръчен, той взема заека. И всички хора отиват все да вземат. А ний трябва да дадем онзи принцип, като дойдем някъде, най-първо да дадем. В името на живата Любов да се възвърне твоето зрение, в името на живата вяра нека се върне твоето здраве. И когато аз проповядвам, казвате, то е много хубаво, но то е неприложимо, само то не може да се приложи. А че как мислите трябва да се приложи? Нов плат ще си купите, нови разбирания, а всичките ваши стари идеи и разбирания ще турнете настрана. Не искам да хвърлям на вас упрек, че сте грешници, но ви казвам, вий, братя, с всичкото знание, което имате, искате да лъжете Господа и себе си, и в училище Го лъжете, и в църквата, и в домовете. Навсякъде Го лъжете. Защо светът не се е оправил? Господ казва: „Защото Ме лъжете.“ За някои казват: той е престъпник. Осъдят го и го обесват и всички вестници пишат, без да се гледа дали това е правилно. В Русия един престъпник отива да се изповядва при един монах. На излизане този престъпник турга ножчето в джоба на монаха, а било закон монасите да не издават нищо, каквото им се каже на изповед. И когато да осъдят престъпника, той казва: „Вижте къде е ножчето.“ Намират го у монаха и го тургат на въжето. Разбраха ли съдиите, че този човек е виновен? Ний всички трябва да бъдем съдии и когато мислим, всички трябва да мислим, и когато чувстваме, всички еднакво трябва да чувстваме. „Жена ми ме обича.“ А ти обичаш ли я? „Учителят ме обича.“ Но ти обичаш ли го? Взаимност трябва да има. И тази взаимност трябва да бъде поставена на една висока чистота, абсолютна чистота. Не трябва да има раздвояване. Няма по-мерзко нещо от да се използва любовта на някого, Любовта е нещо свещено[...] на десет километра не трябва да се допуска в своята душа. И когато почнем тъй да мислим, всички ще бъдете други. Като дойде Христос, това ще стане тук. Животът на Земята трябва да се преобрази. Трева трябва да изникне, като израсне нагоре, докато израсне във възвишения живот. Ако вий на Земята не може да издържите вашите страдания, съмнявате се във вътрешния смисъл, и на Небето няма да го намерите. Следователно земята от само себе си направи първо тревата, после класа, и най-сетне онова житно зърно, което дава емблема или символ на нашия живот. Сега върнете се дома и направете опит. Не чакайте да се преобрази този свят. Вашият свят скоро може да се преобрази. Питаше ме един господин преди три-четири месеца, когато бях в Русе. На една височина изкопават кладенец 35 метра дълбочина, а пò на ниско 50 метра изкопават също кладенец, който бил около 50 метра дълбок. И инженерите се чудят за това. Но и нависоко има благоприятни условия. Трябва да копаете, да намерите ония извори на живота си. И вярвайте едно нещо, колкото по-добри мъчнотии имате, толкова условията за вашето развитие са десетократно по-големи, и колкото сте по-охолни, толкова условията са по-лоши за развитие на душата. Сиромашия и богатство, това не са спънки за нашето развитие, ако идат естествено. Сиромашията стимулира човека на труда и постоянството. И след като прекара беднотията и дойде богатството, то е да използва човек всичко, каквото е придобил от по-напред. Като дойде богатството, то ще разкрие всичките ваши слабости, а сиромашията ще ви накара да използвате всички добри условия, при които ти може да се подигнеш. Само онзи, който издържа богатството, а който не го издържа, той не е с мен. И тъй, това зърно подразбира това Божествено учение, което ще израсне в нас. Сега, от кое зърно ще бъде? От това на пътя, на камениста почва, между трънете ли, или е от ония зърна, което е паднало на добра почва? Аз се обръщам към вас като към ученици да разрешите тази задача. И как ще я разрешите? Ще запалите свещ на вашата Любов в зърното. Само който е запалил този огън, той ще обича тази истина. Под този Божествен огън на Любовта вий ще намерите тайните разгадки на вашето сърце. Кажете тъй: Аз искам да зная тази Любов. Някои хора казват: „Ний имаме любов.“ Но аз ги виждам и чета едно недоразумение: „Ами ако има някоя лъжа?“ Няма лъжа. Ако имате Любов, лъжата ще дойде, но тя ще ви бъде помощница, всички сили на света ще дойдат да ви помагат. На този огън всичко се събира. Те ще ви познават, няма да имате неприятели. Нямате ли Любов, задницата ще ви бъде на дедермон направена и много златни пръстени – от вашата кръв. Имате ли тази Божествена любов, не сегашната любов? Колко години трае сегашната любов в женитбата? Аз съм привеждал този пример, дето един французин, като се оженил, първата година дал на жена си 3000 целувки, втората година – 2000, а след пет години нямало вече никакви целувки. Значи до пет години има целувки. Живот без целувки мяза на цветя без вода. Ако много целува човек, то е лошо, но и никак да не те целуват, и то е лошо. Не да те целуне и да те полее с пепеляна вода, а с чиста вода да те полее. Аз разбирам целувки, но онези, които носят живот и сили в човешката душа. Като те целуне някой, да ти израснат крила, а не като те целуне някой, да кажете: „Аз се опетних, отиде всичко.“ Значи било е пепеляна вода. И бих желал вие, сестри, да си давате сестрински целувки. А вие, братя, какви целувки си давате? Не после да кажете: „Как мирише.“ Това е една формалност. Всичко трябва да произтича от дълбочината на нашата душа. А сега старите ще кажат: „Срамота е да се целувате, не е прилично.“ Но и те са се целували едно време. Сега старите стават разумни. Старият казва на младия: „Ти с пепеляна вода да не целуваш.“ Тоест може да целуваш, но да бъдеш целомъдрен. Целувките трябва да са редки, като те целунат веднъж в живота или на годината, тази Любов ти ще я помниш през целия си живот, стига целувка да е. Но няма я, аз виждам все пепеляна вода. Ще кажете, все за Любов говоря. Че за печени кокошки ли да говоря? В Любовта има нещо съществено и ний трябва да я създадем в себе си. Турнете условия на волята. Най-първо дайте място на тази Божествена любов да заговори във вашата душа. И ако искате да знаете как, идете при някой земледелец. Той хвърга семената не много надълбоко – като разрови само четири-пет пръста, и те поникват. Та и вий ще изринете отгоре три-четири пръста и ще сеете. Тъй всички благородни семенца ще поникнат, които сега се крият. И казвам, пред вас има друг един свят. В този свят всички вярват. Това е бъдещият, новият свят, който сега иде. И ако вий не приемете Любовта, в новия свят не може да влезнете, и ще има мушкане и дупкане. А щом влезете в новия свят, ще има целувки, каквито ангелите си дават, и ще израснат крила. Аз днес ви говоря в името на тази жива Любов, която трябва да преобрази всичко. И когато тя дойде, ще има песни от единия край на Земята до другия, ще пеят и хора, и птички, и цветята ще пеят, и не само цветята ще пеят, но и изворите. Всичко ще пее най-хубави песни. И вий ще почувствате една Божествена симфония и ще кажете, това е смисълът на живота. Каквото е ваше, това не е живот, когато моят живот няма място в тебе – няма живот. Но когато ти участваш в моя живот, в съзнателния живот, тогава имаш почит и живот. Ний може да действаме, да растем, докато сме свързани с Бога. В деня, в който ний се поколебаем да любим, да вярваме, да се надяваме, веднага почваме да отслабваме. Тогава се ражда унилост, тогава сме всички неврастеници, недоволни сме и казвам: ти си се отделил от баща си, от брата си, върни се при тях. А първата ваша сестра знаете ли коя е? Аз ще кажа коя е първата ваша сестра. Това е Любовта. И следователно мъже и жени, намерете вашата първа сестра – Любовта. Тя е много богата, тя е създала цялата вселена. И всеки ден тя праща своите слуги и казва: „Братя и сестри, върнете се при мен.“ Бог е Любов. Да, Бог се проявява в първата наша сестра – Любовта. Не сте ли виждали вашата сестра? Виждали сте нейния образ. Понякога тя иде в дрипели, тя се предрешва11, защото се крие. Инак зло би я унищожило. Вий не разбирате тази Любов. Понякога тя се крие в страданията, в най-големите нещастия. Тя ще ви погали и ще си замине. И като си замине, веднага ще ви стане леко на душата. Да знаете, когато дойдат големите страдания, тая Божествена сестра на Любовта е дошла в дома ви. Това не е алегория, това е велика истина. Само една сестра имаме. Тя е първата сестра, първата и последната! Сестри други много има, но тя е първата сестра на Любовта. Който има уши да слуша, нека слуша. Или пак ще ми кажете: ако това е истина, голяма лъжа трябва да е. Най-голямата лъжа, но и най-голямата истина. Зад най-голямата истина седи и най-голямата лъжа и зад най-голямата планина седи и най-голямата сянка. Зад най-голямата Любов седи и най-голямото зло. Ако злото е много голямо, търсете Истината, търсете и Любовта и ще я намерите. Вий не сте далеч от Божествения свят. И казва: „На какво да уподобя Царството Божие? Семе, което се хвърля на земята и от само себе си произвожда първо трева, после клас и напокон – житно зърно.“ От това житно зърно – оттам почва нашият разумен живот, който ний сега започваме. В тази беседа целта ми е да ви кажа, че вашата първа сестра ви кани на гости. Всинца имате покани. Тя ви е приготвила голямо угощение. Сега ще кажете: „Кой ще ни заведе?“ Всеки сам да иде. Аз ви давам поканите. Като си идете, кажете: ще идем и ний на угощението. Беседа, държана на 8 май 1921 г., София
  2. От книгата, „Положителни и отрицателни чърти на човѣка“. 1-ва и 2-ра лекции на Специалия (младежки) окултенъ класъ, VIII година (1928–1929). Издание 1928 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание От книгата, „Положителни и отрицателни чърти на човѣка“. 1-ва и 2-ра лекции на Специалия (младежки) окултенъ класъ, VIII година (1928–1929). Второ издание 2006 г., ИК "Жануа'98" Книгата за теглене - PDF Съдържание Гордость и ревность. „Само свѣтлиятъ пѫть на Мѫдростьта води къмъ Истината. Въ Истината е скритъ живота“. Въ Писанието има едно изречение, което гласи: „Знанието възгордява, а Любовьта назидава“. Онзи, който изказалъ това изречение, скрилъ въ него една дълбока истина. Кои сѫ причинитѣ, че знанието възгордява? Да се мисли, че знанието възгордява, това говори за изопачаване на правата мисъль. Само гордиятъ човѣкъ мисли, че всичко знае, че никой не знае работитѣ, както него. Обаче, да знаешъ всичко, да знаешъ нѣщата тъй, както никой другъ, това е качество само на Бога, на онова висше съзнание у човѣка, което схваща всички нѣща едновременно. Когато нѣкой човѣкъ каже, че той знае всичко, че като него нѣма подобенъ въ свѣта, това показва, че този човѣкъ е на първото стѫпало на възрастващия животъ и едва сега започва да мисли. Мисли ли, че всичко знае, той е на пѫтя на гордостьта, т.е. на кривия пѫть въ живота. „Знанието възгордява, а Любовьта назидава“. Друго едно положение, въ което горделивиятъ човѣкъ изпада е, че той заема особено положение къмъ всички сѫщества; мисли, че за него трѣбва особено положение, особена обстановка въ живота. Горделивиятъ човѣкъ изгубва своята вѫтрѣшна мекота, чрѣзъ която може правилно да се развива. Не е знанието, което възгордява и спира човѣка отъ правия пѫть на живота, но гордостьта, именно, е спънка за истинското знание и за добрия животъ на човѣка. Човѣкъ, у когото живѣе гордостьта, прѣстава да се учи. Той казва: азъ зная всичко. Прѣстане ли да се учи, той прѣстава и да живѣе и казва: азъ съмъ живѣлъ достатъчно, всичко съмъ опиталъ, нѣма какво повече да уча. Горделивиятъ човѣкъ намира, че всички хора трѣбва да вървятъ по неговия пѫть, понеже той всичко знае, всичко разбира – той е мѣрка за живота на другитѣ. Споредъ менъ, гордостьта е най-голѣмата суша, която може да се яви въ живота на човѣка. Гордостьта може да се нарече още запичане на съзнанието. Когато хлѣбътъ се тури въ фурната да се пече, още докато не се е напълно опекълъ, казватъ, че хлѣбътъ се запича. Това запичане на хлѣба не е естественъ процесъ, т.е. не е завършенъ процесъ. Слѣдъ като опечете хлѣба, какво постигате? Вие може да ядете житото тъй, както природата ви го дава, а може и да го опечете, като хлѣбъ. Като вземете една круша, вие може да я опечете, и така да я ядете, а може да я ядете и въ естествения й видъ. И житото, и крушата, както и всички плодове сѫ печени веднъжъ отъ слънцето. Въ природата сѫшествува единъ вѫтрѣшенъ процесъ, въ който се проявява животътъ. Когато житното зърно расте и зрѣе, то придобива животъ въ себе си. Обаче, когато житното зърно се пече, то не придобива животъ. Въ печенето, като процесъ, животъ не се придобива. Слѣдователно, когато се запече или напълно опече хлѣбъ, или какъвъ и да е плодъ, или друго нѣщо, този процесъ е резултатъ на човѣшката наука, наречена на съврѣмененъ езикъ „готварство“. Ако разгледате научно, какво е донесло готварството въ днешната му форма, въ която Сѫществува, ще видите, че то води слѣдъ себе си редица изопачавания. Въ такъвъ случай ще се яви въпросътъ: ако не се готви, какъ трѣбва да живѣе човѣкъ? Ако човѣкъ не пече хлѣба, какво трѣбва да прави? Този въпросъ е на мѣстото си, но не е зададенъ правилно. Трѣбва да се зададе въпросътъ: необходимъ процесъ ли е запичането? Казвамъ: нѣщата не трѣбва да се запичатъ. Особено този процесъ на запичането не трѣбва да сѫществува въ човѣшкото съзнание! Щомъ човѣшкото съзнание се запече, и животътъ прѣстава. Слѣдъ запичането се явява процесъ на загниване, мухлясване. Вземете единъ хлѣбъ едва запеченъ или напълно опеченъ и го оставете да поседи 5 – 6 деня. Какво ще стане съ този хлѣбъ прѣзъ това врѣме? – Ще мухляса. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и при гордостьта. Дойде ли гордостьта у човѣка, ще видите, че слѣдъ 5 – 6 – 10 деня най-много той започва да мухлясва. Горделивиятъ човѣкъ мухлясва. Първиятъ процесъ, който трѣбва да се яви въ мисъльта на хората, които искатъ да живѣятъ правилно, е да се откажатъ отъ желанието да пекатъ нѣщата. Нѣкой казва: пекатъ ме на ръженъ. Какво се разбира отъ тия думи? Ако печете живъ човѣкъ на ръженъ, какво ще придобиете? Ако печенето е процесъ на спасяване, разбирамъ, но ако слѣдъ като печешъ човѣка, той само се оплаква, въ това печене нѣма никакъвъ смисълъ. Слѣдователно, всички неестествени отношения, всички неестествени мисли и желания, това сѫ неестествени процеси на човѣшкото съзнание. Въ това отношение гордостьта е първото болезнено състояние на човѣшкото съзнание. Горделивиятъ човѣкъ мисли за себе си, че той притежава нѣкакви особени качества, каквито другитѣ хора не притежаватъ. И външно, и вѫтрѣшно той счита себе си за особенъ човѣкъ. Сега ще ви обясня, какъ разбираме ние външното и вѫтрѣшното състояние на човѣка. Животътъ на земята, т. е. физическиятъ животъ на човѣка е външниятъ животъ. Въ този животъ сѫществува разнообразие отвънъ, а еднообразие отвѫтрѣ. Значи, сѫщината на земния животъ е еднообразна. Обаче, сѫщината на живота седи въ духовния животъ. И затова, ще видите, че когато нѣкой човѣкъ започва да живѣе духовенъ животъ, той се отекчава отъ външнитѣ форми на нещата и, ако рече да се моли по стария, начинъ, казва: дотегна ми вече да се моля! Молитвата, обаче, е непрѣривенъ процесъ въ живота на всѣки човѣкъ. Тъй щото, като казва, че молитвата му дотегва, той възстава въ себе си противъ формата на молитвата, но не и противъ съдържанието и смисъла на молитвата. Този човѣкъ търси вече вѫтрѣшенъ изразъ на нѣщата. Молитвата на духовния човѣкъ трѣбва да бѫде тъй естествена, каквато е молитвата на дѣтето къмъ майката. Дѣтето се моли на майката: „Мамо, дай ми хлѣбъ, дай ми круши, дай ми това – онова!“ Дѣтето иска, а майката дава. Но, ако това дѣте и слѣдъ като порасне, слѣдъ като стане възрастенъ човѣкъ, все още продължава, да иска отъ майка си, и тя все дава, какво ще придобие човѣкъ съ това постоянно искане? Значи, и за духовния човѣкъ молитвата трѣбва да получи новъ изразъ. Той трѣбва да се моли вече тъй, както се моли Божествениятъ човѣкъ. При сегашното, състояние на човѣчеството хората сѫ дошли до положението само да искатъ. Тѣ се обръщатъ къмъ Бога и казвзтъ: „Господи, кѫща нѣмаме, дай ни двѣ стаи и кухня!“ Други искатъ дрехи, обуща; трети се оплакватъ, че страдатъ отъ главоболие, оть коремъ, отъ стомахъ – здраве искатъ оть Бога. Всички искатъ удобства, добри условия, въ живота: и т.н. Казвамъ: като отидете при Бога, нищо нѣма да искате. Постоянното искане довежда човѣка до ожесточение. Горделивиятъ човѣкъ, понеже има особено мнѣние за себе си, като не получи това, което иска, казва: „Какъ смѣятъ да не задоволятъ моитѣ искания? Не знаятъ ли, че азъ съмъ особенъ, необикновенъ човѣкъ!“ – Не, особенъ може да бѫде само съвършениятъ човѣкъ! Ако обикновениятъ човѣкъ мисли, че е особенъ, това е противоречие, на което той самъ се натъква. И тъй, когато човѣкъ дойде до положение да не се задоволява отъ физическия, отъ земния животъ, той трѣбва да навлѣзе въ духовния животъ. Въ този животъ има еднообразие отвънъ, а разнообразие отвѫтрѣ. Духовниятъ човѣкъ не може да грѣши на земята, понеже той живѣе вѫтрѣшенъ, а не външенъ животъ. Сега ще ви прѣдставя въ една външна, видима форма единъ процесъ, който става въ съзнанието на горделивия човѣкъ. Прѣдставете си, че единъ младъ, красивъ момъкъ хваналъ подъ рѫка, или, както казватъ още „алабраце“, нѣкоя хубава, прѣдставителна мома и гордо, самодоволно върви съ нея. Въ съзнанието му, скрито, седи мисъльта: „Като тази мома нѣма друга въ свѣта. Само азъ мога да се разхождамъ съ нея „алабраце“. Това показва, че гордостьта се прокрадва скрито въ неговото съзнание. И момата, отъ своя страна, върви съ момъка и си мисли: „Като този момъкъ нѣма втори въ свѣта.“ Гордостьта се промъква и въ нейното съзнание. И двамата вървятъ, оглеждатъ се надѣсно-налѣво, да разбератъ, дали и хората наоколо имъ признаватъ този фактъ. Но ето, случва се едно малко нещастие на този момъкъ. Като върви изъ пѫтя, срѣща друга мома, десеть пѫти по-хубава отъ неговата. Той веднага хвърля погледъ къмъ нея, прѣцѣнява я, че е хубава мома, и въ съзнанието му се прокрадва мисъльта: „Защо сега не мога да хвана тази мома алабраце?“ Като не може да постигне това свое желание, въздъхва си само. Щомъ отмине хубавата мома, той се замисля малко и се уплашва отъ себе си, че такава мисьль, такова желание е могло да мине прѣзъ него. Хубавата мома, като забѣлѣзва, че този момъкъ става малко гузенъ, тя се възгордѣва, но си казва: „Докато ти ходишъ алабраце съ тази мома, не заслужавашъ моето внимание.“ Момата, която той води алабраце, въ този случай започва да става ревнива. Тази срѣща съ хубавата мома и желанието на момъка да се разхожда съ нея, е причина за първия грѣхъ, който се явява въ неговото съзнание. На първата мома той е казвалъ, че никога нѣма да се откаже отъ нея, а едва вижда втората мома и е готовъ вече да замѣни първата съ нея. Азъ ви привеждамъ този примѣръ, за да се схване положението, въ което много отъ съврѣменнитѣ хора често изпадатъ. Тази мома, съ която се разхождате алабраце, може да бѫде нѣкаква ваша идея, за която казвате: това е идеалътъ на моя животъ, отъ който никога нѣма да се откажа. Обаче, виждате друга по-хубава идея и веднага казвате: какъ бихъ желалъ да имамъ тази идея и да се разхождамъ съ нея алабраце! Питамъ: ако човѣкъ мѣни своитѣ идеали, на какво ще мяза той? Какво ще придобие този човѣкъ? Ако вие можете да смѣняте единъ идеалъ съ другъ, това не е никакъвъ идеалъ, това е една обикновена мисъль. Подъ думата „идеалъ“ азъ разбирамъ това, което не може да се замѣни съ нищо друго въ живота ви; това, което може да издържи на всички бури и вѣтрове, на всички страдания и изпитания. Успѣе ли човѣкъ да замѣни своя възвишенъ идеалъ съ другъ нѣкой, той прѣстава да живѣе. Това е точно така, както, ако човѣкъ замѣни своя животъ съ живота на другъ нѣкой човѣкъ. Както животътъ на човѣка не може да се замѣня, така и идеалътъ му не може да се замѣня. Всѣка подобна смѣна води къмъ смърть. Нѣкой казва: едно врѣме идеята за дѣтинството бѣше моятъ идеалъ. Тогава азъ се възхищавахъ отъ идеята, която Христосъ е вложилъ въ стиха: „Станете като дѣцата!“ Питамъ: мислите ли, че вие можете да замѣните този идеалъ съ другъ нѣкой? – Въ физическия свѣтъ може да го замѣните, но въ духовния – не можете. Вие не може да замѣните Любовьта съ нищо друго въ свѣта. Външнитѣ нѣща не могатъ да бѫдатъ побудителна причина въ свѣта. Слѣдователно, красотата не ражда Любовьта. Въ този случай външната красота на нѣкоя мома или на нѣкой момъкъ не ражда Любовьта. Ако вашата любовь се дължи на нѣкоя външна форма, това не е любовь; ако вашиятъ идеалъ се дължи на нѣкоя външна форма, това не е идеалъ; ако вашиятъ животъ се подържа отъ нѣщо външно, това не е животъ. Казвамъ: въ духовния свѣтъ има външно еднообразие и вѫтрѣшно разнообразие. Затова, ако погледнете външно хората въ духовния свѣтъ, ще забѣлѣжите, че всички сѫ еднакво красиви. Въ това отношение между тѣхъ нѣма разлика. И тогава, ако единъ младъ момъкъ влѣзе въ духовния свѣтъ и види нѣкоя красива мома, той никога не би казалъ: защо не мога да хвана тази мома алабраце? Тамъ всички моми сѫ еднакво красиви. Слѣдователно, въ духовния свѣтъ прѣстѫпление не може да се направи. Обаче, прѣстѫпление отвѫтрѣ може да се направи: мислено или сърдечно. Въ физическия свѣтъ нѣщата сѫ обратни. Тамъ прѣстѫпленията се вършатъ главно външно. Когато нѣкой човѣкъ сгрѣши въ духовния свѣтъ, пращатъ го на земята да изправи погрѣшката си. Ако той има извѣстна идея въ духовния свѣтъ и настоява, че идеята му е права, пращатъ го на земята да разбере истината по въпроса, и за тази цѣль възвишенитѣ сѫщества му казватъ; „Когато идеята ти стане обективна, ти самъ ще се произнесешъ за нея“. И наистина, този човѣкъ дохожда тукъ на земята, учи, работи, пада, става; днесъ хване една алабраце, утрѣ друга; днесъ него хванатъ алабраце, утрѣ му даватъ пѫтя, докато най-послѣ казва: „Побѣлѣ ми главата!“ Възвишенитѣ сѫщества го слѣдятъ отгорѣ и му казватъ: „Сега те поздравляваме! Разбра вече, въ какво седи твоята идея и какъ тя ще може да се реализира“. Този човѣкъ въ първо врѣме е билъ горделивъ, мислилъ е, че всичко може да направи, но слѣдъ като видѣлъ своя неуспѣхъ, започва да става ревнивъ. Значи, гордостьта ражда ревностьта. Ние наричаме ревностьта сиромашия на живота. Защо? Гордостьта произвежда запичане на съзнанието, а запичането създава суша въ живота на човѣка. Питамъ тогава: какви плодове могатъ да се родятъ на суха почва? Ето защо, слѣдъ запичането се ражда сиромашията, т. е. ревностьта. Когато се каже за нѣкой човѣкъ, че е много ревнивъ, това подразбира, че той е осиромашелъ и умствено, и духовно – всестранно е осиромашелъ. Сега азъ развивамъ тѣзи въпроси, защото и вие може да ги провѣрите, а мнозина вече иматъ опитность по тѣхъ. Гордиятъ и ревнивиятъ човѣкъ изгубватъ всичко хубаво въ живота си: своитѣ велики мисли, своитѣ велики чувства. Той изгубва всичко онова, което го е радвало въ живота му. Като говоря за гордостьта, азъ не разбирамъ проявената гордость, но – състоянието, което е резултатъ на гордостьта – запичането на съзнанието, когато човѣкъ прѣстава да мисли и да чувствува. Каквото и да се каже на такъвъ човѣкъ, той все казва: „Азъ зная всичко това.“ – Погледни небето, вижъ какви сѫ свѣтли звѣздитѣ! – Нѣма какво да гледамъ небето и звѣздитѣ. Азъ зная отъ какво сѫ направени звѣздитѣ, зная каква свѣтлина иматъ, зная, че сѫ населени отъ разумни сѫщества – нѣма какво повече да уча. Сега нека учатъ тия нѣща малкитѣ дѣца, които нищо не знаятъ. Сега, отъ това, което се знае за гордостьта и за ревностьта, може да се извлѣче слѣдниятъ законъ: докато има запичане на човѣшкото съзнание, ще има сиромашия, ще има и безплодие. При тия състояния човѣкъ всѣкога ще бѫде лишенъ отъ нѣщо. Такъвъ човѣкъ, като вижда, че съсѣдътъ му има нѣщо повече отъ него, въ сърцето му се явява ревность и веднага почва да критикува Господа: несправедливъ е Богъ къмъ мене! Какъ може Той да се отнася тъй къмъ мене, да ми отнема правата, да не ме оцѣнява, както трѣбва? Не знае ли, че азъ всичко разбирамъ, че не съмъ обикновенъ човѣкъ, като другитѣ? Този човѣкъ, докато се разхождалъ алабраце съ красивата мома, гордѣелъ се, поглеждалъ самодоволно къмъ всички хора, като си казвалъ: по-красива мома отъ тази нѣма! Като постѫпва така съ тази мома, все едно, че дава обявление прѣдъ свѣта за нейната красота. Въ сѫщность, това блазни неговата гордость. Обаче, не минава много врѣме, той срѣща по-красива мома отъ неговата и спира погледа си върху нея. И момата отъ своя страна, като срещне другъ момъкъ, по-красивъ отъ нейния, поглежда го и казва на своя момъкъ: „Ако обичашъ, пусни ме да вървя свободно. Горещо ми е малко.“ Тя отдръпва рѫката си, подъ прѣдлогъ и двамата да бѫдатъ свободни. Това показва, че тя е намислила да бѣга. И той, отъ своя страна, й казва: „Искамъ малко да се уединя, защото се обезличихме.“ Въ това обезличаване се крие друга идея. Неговото божество вече се е смѣнило съ друго, и начинътъ на поклонението вече е другъ. Това сѫ външни страни на извѣстни вѫтрѣшни състояния у човѣка. Казвамъ: ако вие искате разнообразие въ живота си отвънъ, трѣбва да знаете, че сте въ физическия свѣтъ. Обаче, между всички форми на живота сѫществува извѣстна връзка. Тия форми съставляватъ части на единъ общъ организъмъ. Ако вие не можете да схванете тази велика идея и давате прѣдпочитане на една часть прѣдъ друга, ще внесете смутъ въ душата си. Въ това отношение духовниятъ човѣкъ трѣбва да събере всичкитѣ тия части на едно и да образува отъ тѣхъ цѣлото. Писанието казва: „Ще бѫдемъ едно стадо и единъ пастиръ“. Въ физическия животъ се срѣщатъ редъ противоречия, които ще се разяснятъ само тогава, когато всичкото разнообразие на този животъ се съедини въ едно цѣло, въ което ще изпѫкне великиятъ, красивиятъ образъ на Бога. Задачата на човѣка е: въ своето висше съзнание да намѣри себе си, да намѣри Бога, да намѣри истинския смисълъ на живота. По този начинъ той ще може да съедини всички части въ едно цѣло, въ единъ образъ – въ образа на Бога. Това значи да намѣришъ Вѣчното Начало. Който не Го е намѣрилъ, далъ е мѣсто на гордостьта въ себе си. Влѣзе ли гордостьта въ човѣка, като естествена послѣдица на нея се ражда запичане на съзнанието. Послѣдното създава сиромашията у човѣка. Този човѣкъ вече е ревнивъ. Да бѫде човѣкъ сиромахъ въ този смисъль на думата, това е голѣмъ недѫгъ. Ревнивиитъ човѣкъ, като минава прѣзъ нивитѣ и лозята на своитѣ съсѣди, вижда, че нивитѣ имъ сѫ добрѣ изорани и лозитѣ добрѣ вързали и си казва: да е мое сега това нѣщо! Той пожелава всичко туй да е негово, но самъ не се залавя за работа. Горделивиятъ човѣкъ не може да работи въ твърдата почва, въ твърдата земя. Защо? – Има запичане, твърдость въ съзнанието. Слѣдователно, горделивиятъ човѣкъ, за да се освободи отъ това състояние на съзнанието си, трѣбва да влѣзе въ закона на смирението. Учителитѣ на миналото сѫ разбирали това състояние на горделивия човѣкъ и затова сѫ говорили върху закона на смирението. Смирението е вѫтрѣшенъ процесъ на съзнанието, който се изразява въ смѣняване условията на живота. Непремѣнно трѣбва да се смѣнятъ вѫтрѣшнитѣ условия на човѣка, за да се почне, работата въ живота. Условията, при които мнозина хора живѣятъ, сѫ неблагоприятни – въ съзнанието имъ има сухота, запеченость. Въ тия хора нищо не може да расте. Казватъ: какво трѣбва да се прави? – Вземете стомнитѣ си и почнете да поливате. Веднага трѣвата наоколо ще стане свѣжа, зелена, и всичко ще започне да расте. За да се разбере смисълътъ на разнообразието, което сѫществува въ физическия свѣтъ, трѣбва да се влѣзе въ духовния свѣтъ, дѣто се намира идеалътъ на живота. Ето защо, трѣбва да се съедини външниятъ физически животъ съ вѫтрѣшния духовенъ животъ, т.е. външното разнообразие на физическия животъ съ вѫтрѣшното разнообразие на духовния животъ. Само така животътъ може да се осмисли. Като говоримъ за Вѣчното Начало, ние вече разбираме всичкото разнообразие, което съществува въ свѣта. Всѣки може да опита тази идея. Който обича Бога, всичко, което сѫществува въ свѣта – небето, звѣздитѣ – всичко е заради него. Обаче, събератъ ли се двама души и всѣки отъ тѣхъ казва, че всичко въ свѣта сѫществува само заради него, и двамата ще се намѣрятъ на физическия свѣтъ и ще видятъ само частитѣ, но не и цѣлото. Всички хора трѣбва да влѣзатъ въ духовния свѣтъ, да образуватъ едно цѣло, единъ общъ организъмъ. Ние говоримъ за сливането. Всѣки човѣкъ, който може да съедини всички форми на физическия и на духовния свѣтъ въ едно цѣло, той е завършилъ своето развитие, т.е. прѣстаналъ е да еволюира, да се развива, а само ще се проявява. Този човѣкъ ще минава отъ свѣтъ въ свѣтъ: ще влѣзе въ физическия свѣтъ и ще гледа външното разнообразие; послѣ ще влѣзе въ духовния свѣтъ и ще гледа вѫтрѣшното разнообразие. Ако човѣкъ не разбира живота по този начинъ, въ него ще се зароди едно безсмислие, и той ще каже: защо трѣбва да живѣя повече? Азъ опитахъ всичко въ живота, и намирамъ, че животътъ нѣма смисълъ. И тъй, слѣдъ като човѣкъ разбере външната страна на физическия животъ и послѣ разбере вѫтрѣшната страна на духовния животъ, той влиза вече въ Божествения животъ, въ закона на единството. Онѣзи отъ васъ, които не сѫ примирили нѣщата, казватъ: Далечни сѫ тѣзи нѣща! Колко ли милиона години се изискватъ, докато се достигнатъ? – Никакви милиони години не се изискватъ. Милионитѣ години сѫ нужни за глупавитѣ хора. Каже ли нѣкой човѣкъ, че милиони години му сѫ нужни, за да се развие и напълно усъвършенствува, той е глупавъ човѣкъ. Ако вземете отдѣлнитѣ части на цѣлото и ги съединявате една по една, наистина сѫ потрѣбни милиони години докато се създаде цѣлото, но ако насочите любовьта си къмъ всички тия части, веднага ще образувате общия, красивъ образъ на Бога. Тъй че, по закона на Любовьта всички части могатъ моментално да се съединятъ и да образуватъ цѣлото. Нѣкой казва: азъ съмъ работилъ милиони години, за да създамъ своя идеалъ. Другъ нѣкой казва: азъ пъкъ само помислихъ и създадохъ своя идеалъ. Глупавиятъ се мѫчи и казва: дайте ми врѣме! Умниятъ не се мѫчи и не иска врѣме. Врѣмето е потрѣбно и за умния, но той живѣе и въ пространството. Понятията врѣме и пространство се употрѣбяватъ за разяснение на двѣ състояния. Въ духовния свѣтъ нѣма врѣме, има пространство; въ физическия свѣтъ нѣма пространство, има врѣме. Слѣдователно, който живѣе само въ физическия свѣтъ, живѣе въ врѣмето; който живѣе въ духовния свѣтъ, живѣе въ пространството. Питамъ нѣкого: „Ти можешъ ли да отидешъ на звѣздитѣ?“ – Не мога. – Значи не живѣешъ въ пространството. Въ физическия свѣтъ се изучаватъ процеси и състояния, които се отнасятъ до врѣмето – разнообразието на всички прѣдмети и явления, както и състоянията, които се раждатъ отъ тѣхъ: недоволство, скръбь, радость и т.н. Отивашъ на училище, учишъ се, правишъ съчинения, декламирашъ – радвашъ се на всичко това. Хванешъ нѣкоя алабраце, радвашъ се, казвашъ: ето, дѣ е смисълътъ на живота! Не се минава много врѣме, взиматъ ти алабрацето, тя умира, и ти започвашъ да плачешъ. И майката има такова алабраце – дѣтето си. Носи го на рѫцѣ, радва му се и казва: като моето дѣте подобно нѣма. Единъ день, обаче, вижда друго по-хубаво отъ нейното дѣте и започва да скърби. Това е окарикатурване на идеитѣ. Питамъ: хубавиятъ момъкъ има ли право да хване нѣкоя красива, здрава мома алабраце? Щомъ хване здравата мома алабраце, той вече е направилъ първото прѣстѫпление, първия грѣхъ. Този грѣхъ се отнася до съзнанието. Ще кажете: какъвъ грѣхъ има въ това? Казвамъ: красивиятъ, здравиятъ човѣкъ е една хубава ваза, догорѣ пълна съ вода. Въ такъвъ случай, разумно ли е отъ ваша страна да наливате още вода въ тази ваза? Когато искате да хванете красивата, здравата мома алабраце, това показва, че вие искате да налѣете въ нея, като въ ваза, още вода. Значи, вие искате да й придадете нѣщо, а хората като ви видятъ, че правите това, да ви отдадатъ почить и уважение. Павелъ е казалъ: „Нито жена безъ мѫжъ, нито мѫжъ безъ жена могатъ въ Христа.“ Обаче, идеята, която Павелъ е изказалъ въ този стихъ, е съвсѣмъ друга отъ тази, която хората разбиратъ. Нѣкой момъкъ срѣща своя приятель съ една мома алабраце, той въздъхва и си казва: „Ехъ, и азъ да имамъ едно алабраце, другъ смисълъ ще има моятъ животъ!“ Какво разбираме ние днесъ подъ женитбата? – Женитбата подразбира свързване на душата съ своя великъ идеалъ. Мисъльта, която Павелъ е внесълъ въ цитирания стихъ, е слѣдната: нито животътъ може да се прояви безъ умъ, нито умътъ може да се прояви безъ животъ. Животътъ и умътъ не сѫ двѣ различни сѫщини, независими една отъ друга. Тѣ сѫ тѣсно свързани помежду си и не могатъ една безъ друга. Истинската женитба, въ този случай, седи въ създаване тѣсна връзка между ума и живота, като велика цѣлокупность. Това обяснение е за тѣзи хора, у които съзнанието е пробудено; тѣзи пъкъ, на които съзнанието не е пробудено, ще правятъ разлика между ума и живота, между мѫжа и жената и ще ги разглеждатъ като отдѣлни части, безъ никаква връзка. Събератъ се мѫжъ и жена да живѣятъ заедно и веднага се скарватъ, явява се споръ и разногласие между тѣхъ. Ние не осѫждаме женитбата, защото, тя е такава радость за тия хора, каквато сѫ радоститѣ на дѣцата. Ние сѫдимъ само неестественитѣ положения въ живота, каквито сѫ гордостьта и запичането на съзнанието, защото тѣ лишаватъ човѣка отъ всѣка възможностъ за растене и правилно развитие. Гордостьта и ревностьта внасятъ сиромашия въ живота на човѣка, а човѣкътъ днесъ иска да бѫде богатъ. Та казвамъ: който е научилъ закона на прилежанието и на лѣностьта, да направи паралелъ между гордостьта и ревностьта отъ една страна, и запичането и сиромашията отъ друга. Оставете настрана запичането и сиромашията, не се интересувайте отъ тѣхъ. Какъ се изразява сиромашията въ живота? – Въ липса на пари, въ нѣмане кѫщи и т.н. Паритѣ, кѫщитѣ, говедата сѫ разнообразието въ живота. Дойде ли сиромашията, и ревностьта иде слѣдъ нея. Тя е нейна спѫтница. Павелъ казва за себе си, че билъ ревнивъ въ Любовьта. Това е другъ видъ ревность. Да бѫде човѣкъ ревнивъ въ Любовьта, това подразбира стремежа на душата да постигне нѣщо велико въ живота. Обаче, ревностьта на обикновения човѣкъ го води къмъ падение. Такъвъ човѣкъ не живѣе, а се мѫчи. Той и като стане духовенъ, пакъ се мѫчи. Стане богатъ, пакъ се мѫчи; стане ученъ, пакъ се мѫчи. Покажете ми единъ философъ въ свѣта, който да не се е мѫчилъ! Защо се мѫчи? – Да създаде една велика идея въ себе си. Какъ ще може да създаде човѣкъ тази велика идея въ себе си? – Като съедини всички части въ едно цѣло. За мене това ще бѫде най-хубавата поезия. Въ духовния свѣтъ всички нѣща сѫ поставени малко по-другояче отъ тѣзи въ физическия свѣтъ. Каквото създаде единъ човѣкъ въ духовния свѣтъ, то е общо за всички. Тамъ идеалътъ на едного е идеалъ за всички. Ако въ духовния свѣтъ нѣкой момъкъ хване една мома алабраце, тамъ никой нѣма да го пита, защо прави това. Утрѣ хване друга мома алабраце, първата нѣма да му се сърди. Ако въ физическия свѣтъ нѣкой момъкъ хване днесъ една мома алабраце, а утрѣ – друга, веднага между двѣтѣ моми ще се яви споръ, ревность, несъгласие. Първата мома мисли, че само тя може да бѫде идеалъ за този момъкъ. Той й казва: „Слушай, и по-красиви моми има отъ тебе, нѣма защо да си въобразявашъ, че само ти си най-хубавата мома въ свѣта и да се сърдишъ.“ Сега азъ не ви говоря нѣщо ново, но съ тия примѣри изяснявамъ нѣщата, както сѫществуватъ въ физическия и въ духовния свѣтъ. И младиятъ, и възрастниятъ човѣкъ разбиратъ тия нѣща. Това сѫ болезнени състояния, които ние наричаме „патология на духовния свѣтъ“. За да бѫде човѣкъ духовенъ, трѣбва да знае, какъ да се освобождава отъ болезненитѣ състояния на своята душа. Упражнението, което правите съ водата, има за цѣль да очисти тѣлото ви отъ утайкитѣ въ него, за да се отворятъ всички седемь милиона пори. Тогава у васъ ще се яви външно разнообразие и вѫтрѣшно еднообразие. Еднообразието се заключава въ това, че всички ще се чувствувате здрави и ще намѣрите, че животътъ има смисълъ. Разнообразието се заключава въ това, че всички ще започнѣте да мислите свободно. Докато мислите, вие сте здрави; прѣстанете ли да мислите, вие сте болни. Докато чувствувате, вие сте здрави; прѣстанете ли да чувствувате, вие сте болни. И тъй, ще се пазите отъ запичане на съзнанието, което се ражда отъ гордостьта; ще се пазите и отъ онази ужасна сиромашия, която е послѣдствие на ревностьта. Горделивиятъ човѣкъ, за да се избави отъ своето болезнено състояние, трѣбва да прѣвърне гордостьта въ самоуважение. Ревнивиятъ пъкъ, за да се избави отъ своето болезнено състояние, трѣбва да прѣвърне ревностьта вѣ прилежание. Влѣзе ли човѣкъ въ закона на прилежанието, той стѫпва въ правия пѫть на живота. Турите ли ревностьта на своето мѣсто, да помага на прилежанието, това е знание. Да може човѣкъ да се освобождава отъ своитѣ болезнени състояния, въ това седи красотата на новия животъ, въ това седи силата на културния човѣкъ. Подъ нова култура ние подразбираме ново схващане, нова философия на нѣщата, съ която може да се реализира онзи високъ идеалъ, къмъ който се стреми всѣка душа. Всѣки човѣкъ въ съзнанието си се стреми да съедини всички части на своя свѣтъ въ едно цѣло и да създаде първичния образъ на Бога въ себе си, за да има на какво да се моли. Сега, ако ви кажа, че човѣкъ трѣбва да се самоусъвършенствува, то не е ново за васъ, но казвамъ: всѣки човѣкъ, който има любовь въ себе си, той е на правия пѫть. Въ Любовьта има два важни момента, два важни полюса: въ единия е животътъ на еднообразието, а въ другия е животътъ на разнообразието. Щомъ ви дотегне еднообразието, ще минете въ разнообразието, и обратно: дотегне ли ви разнообразието, ще минете въ еднообразието. Ще се учите да минавате отъ едно състояние въ друго. Попаднете ли въ еднообразието на духовния свѣтъ, веднага ще слѣзете въ физическия свѣтъ. Дойдете ли до еднообразието въ физическия свѣтъ, ще се качите въ духовния свѣтъ. Въ това слизане и качване на съзнанието седи спасението на човѣка. Всѣки човѣкъ, който се учи и въ физическия и въ духовния свѣтъ, той се намира въ естествения пѫть на живота. Да се учи човѣкъ, да се стреми къмъ съвършенство, това е естествениятъ пѫть на неговото развитие. Съвършенъ може да стане само онзи човѣкъ, който се учи; не се ли учи, съвършенъ не може да стане. Нѣкои хора казватъ, че на онзи свѣтъ не могло да се учи. – Не, и тукъ ще се учите, и въ духовния свѣтъ ще се учите. Когато се казва, че вѣчно ще учимъ, това подразбира закона на съвършенството. Той е законъ на вѣчностьта. Съвършенството показва, че прѣди тебе има други сѫщества, които сѫ завършили своето развитие, и ти ще се учишъ отъ тѣхъ. Слѣдъ тебе пъкъ има много сѫщества, за които ти си съвършенъ. Запримѣръ, ти може да си милосърденъ човѣкъ. Въ това отношение ти ще учишъ другитѣ на милосърдие. Прѣди тебе има други сѫщества, крито сѫ развили добродѣтели, които за тебе сѫ идеалъ, затова отъ тѣхъ ще се учишъ. Азъ мога да бѫда идеалъ за едни; други ще бѫдатъ идеалъ за мене; тѣ пъкъ ще иматъ за идеалъ трети и т.н. Най-послѣ идваме до Бога, Който е идеалъ за всички. Нѣкой казва: „Не ми се учи. Свършихъ съ науката“. – Не, ще признаешъ въ себе си, че си лѣнивъ, и ще се обърнешъ къмъ прилежния човѣкъ. Докато научишъ закона на прилежанието, той ще бѫде идеалъ за тебе. Другъ казва: „Азъ не обичамъ да се моля, завършилъ съмъ своето развитие.“ Казвамъ: Щомъ си завършилъ развитието си, сега, именно, ще се молишъ. Който не се моли, той е мъртавъ човѣкъ. Молитвата е отваряне на очитѣ. Човѣкъ, като отвори очитѣ си, вижда всичката красота и хубость на свѣта. Само така може да се разбере дълбокиятъ смисълъ на молитвата. Нѣма по-приятно чувство за човѣка отъ това, да се моли, по свобода на духа, а не насила. Който е заставенъ да се моли, той затваря очитѣ си, мижи. Това показва, че хубоститѣ на духовния свѣтъ сѫ затворени за този човѣкъ. Да затвори човѣкъ очитѣ си, като се моли, разбирамъ, но веднага прѣдъ него да се разкриятъ хубоститѣ на онова велико разнообразие, което сѫществува въ духовния свѣтъ. Нѣкой момъкъ, като хване алабраце нѣкоя красива мома, той може да я държи отдѣсно, иди отлѣво на себе си – това сѫ методи. Грѣхътъ не седи въ това, но въ прѣдпочитането на една мома прѣдъ друга, т.е. въ различието, което се прави на една форма прѣдъ друга. Вие не знаете още, дали първата мома, съ която вървите алабраце, не е по-способна, по-умна, по-добра отъ втората, която послѣ срѣщате. Въ втората мома вие сте харесали само външностьта и нищо друго не знаете за нея. И тъй, вие трѣбва да подложите живота си на съзнателна критика, на единъ щателенъ анализъ, а не да гледате повърхностно на нѣщата, както дѣцата нареждатъ своитѣ кубчета. Вие трѣбва да знаете, на кое мѣсто да турите всѣко кубче. Тъй трѣбва да ги нареждате, че нийдѣ да не остане празнина въ живота ви. Всѣка часть отъ вашия животъ ще туряте на мѣстото. Като изучите нѣщата въ положението, въ което се намирате, ще създадете своя свѣтъ, отново ще разглобите частитѣ му, ще образувате отъ тѣхъ другъ, подходящъ за васъ свѣтъ и т.н. Така непрѣкѫснато ще разглобявате и ще сглобявате частитѣ на своя животъ, като възлизате стѫпка по стѫпка нагорѣ въ Божествения свѣтъ. Това сѫ вѫтрѣшни процеси на съзнанието, изучаването на които прѣдставлява цѣла наука. Това е красивата страна на живота, фигуративно прѣдставена. Имате ли този идеалъ – да влѣзете въ Божествения свѣтъ, да наслѣдите Царството Божие – вие ще надделѣете всички болезнени състояния у васъ, както и всичитѣ недѫзи, които се явяватъ у васъ, било по наслѣдство, било по невѣжество. Грѣхътъ е мѫчително болезнено състояние на душата, отъ което великитѣ, разумнитѣ сѫщества се стремятъ да избавятъ човѣчеството. Отъ това гледище, страданието е методъ за лѣкуване на хората отъ грѣха. Сега, ще ви прѣдставя отъ друга страна идеята за момъка или момата съ тѣхното „алабраце“. Прѣдставете си, че нѣкой красивъ момъкъ се разхожда алабраце съ една грозна мома. По едно врѣме той срѣща друга мома, по-грозна отъ неговата и си казва: „Ще напусна моето алабраце и ще хвана тази, по-грозната мома, и съ нея ще вървя изъ улицитѣ.“ Какво ще каже въ този случай първата мома? – Тя ще се върне дома си обидена, унизена, че той прѣдпочита по-грозната прѣдъ нея, но веднага ще се окопити; въ нея ще се събуди сила и мощь и ще каже: „Азъ ще му дамъ да разбере! Този човѣкъ не е достоенъ за моята любовь, не заслужава да го погледна повече. Не искамъ да го зная!“ Ако втората мома бѣше по-красива, първата щѣше да плаче, да се отчае, и въ нея щѣше да се събуди ревность. Но щомъ втората мома е по-грозна, въ първата се събужда гордость. Питамъ красивата мома: „Защо плачешъ?“ – По красива отъ мене дойде и ме замѣсти. Питамъ грозната мома: „Защо стана така горда, надмѣнна?“ – По-грозна отъ мене дойде и ме замѣсти. Какво се постига въ единия или въ другия случай? Сега азъ ви говоря за процеси, които ставатъ въ съзнанието. Всички процеси, които ставатъ вънъ, въ физическия свѣтъ, ставатъ и вѫтрѣ, въ духовния свѣтъ. Щомъ се разбератъ вѫтрѣшнитѣ състояния у човѣка, ще се разбератъ и външнитѣ промѣни, които ставатъ съ него. Нѣкой пѫть човѣкъ пада духомъ. Защо? – По-красиво „алабраце“ дошла. Нѣкога се възгордѣе. Защо? – По-грозна мома дошла. Това сѫ двѣ различни: състояния, двѣ различни опитности, прѣзъ които човѣкъ минава. Ако човѣкъ разбира дълбокия смисълъ на тия отношения, ще каже на по-красивата мома: „Ела, сестра, при насъ! Ти ще бѫдешъ общъ идеалъ и за двама ни.“ Ако дойде по-грозната мома, ще й каже: „Ела, сестра, ще те поставимъ на твоето мѣсто.“ Като часть отъ цѣлото, тѣ я поставятъ на нейното мѣсто. Въ цѣлото тя не е грозна. Нѣма грозни нѣща въ свѣта. Грозота сѫществува само тамъ, дѣто частитѣ не сѫ поставени точно на своитѣ мѣста. Поставите ли ги на мѣстата имъ, ще видите, че въ Божествения свѣтъ нѣма противорѣчия, нѣма грозни нѣща. Нѣкоя идея изглежда грозна само затова, защото не е поставена въ ума ви на това мѣсто, което Богъ й опрѣдѣлилъ. Вие я виждате противорѣчива, защото е въ сѣнка. Поставите ли я, обаче, на нейното мѣсто, тя става красива. И тъй, бѫдете носители на новата култура! Много работа прѣдстои за хората на новитѣ врѣмена. Всички хора, на които съзнанието е пробудено, разбиратъ, защо живѣятъ. Тѣ търсятъ дълбокия смисълъ на нѣщата, размишляватъ, учатъ и прилагатъ, и по такъвъ начинъ ставатъ творци на своитѣ идеи. Живѣятъ ли така, противорѣчията прѣдъ тѣхъ изчезватъ. Дойде ли нѣкоя противоречива идея въ ума имъ, тѣ й казватъ: ела на мѣстото си! Дойде сиромахътъ при тѣхъ. Ще го хванатъ и ще го турятъ на мѣстото му. Дойде богатиятъ при тѣхъ. И него турятъ на мѣстото му. Хванатъ учениятъ – ще го турятъ на неговото мѣсто. Хванатъ простиятъ – ще го турятъ на неговото мѣсто. Хванатъ светията, майката, бащата – и тѣхъ ще турятъ на мѣстата имъ. Само така може да се придобие вѫтрѣшното щастие. Само така може да дойде Любовьта въ душитѣ на хората. Любовьта, това е Великото Начало, което се проявява въ насъ. Любовьта е завършенъ процесъ, който е поставилъ всѣко нѣщо, всѣка часть на своето мѣсто. Да любишъ, значи да поставишъ всички части на своето мѣсто и да образувашъ отъ тѣхъ цѣлото. Това е вѫтрѣшенъ процесъ на съзнанието. Всѣки може да намѣри частитѣ на цѣлото въ себе си още сега, а не слѣдъ хиляди и милиони голини. Успѣе ли човѣкъ да постигне това нѣщо, той е въ закона на съвършенството и става възрастенъ, на 33 години. Въ заключение на всичко това, питамъ: какво трѣбва да направи горделивиятъ, за да се освободи отъ своето болезнено състояние? – Да внесе въ себе си самоуважението. Какво трѣбва да направи ревнивиятъ, за да се избави отъ своето болезнено състояние? – Да стане прилеженъ. Казвамъ: като живѣете въ физическия свѣтъ, като живѣете и въ духовния свѣтъ, на всички прѣдстои великата задача, да бѫдете носители на новитѣ идеи. Новитѣ вѣрвания изискватъ герои! За героя нито свѣтътъ съ своитѣ изкушения, нито страданията, нито смъртьта сѫ въ състояние да го смъкнатъ отъ неговото мѣсто. Новиятъ човѣкъ е човѣкътъ на безсмъртието, на Вѣчния Животъ. 31 августъ, 1928 г.
  3. От книгата, „Положителни и отрицателни чърти на човѣка“. 1-ва и 2-ра лекции на Специалия (младежки) окултенъ класъ, VIII година (1928–1929). Издание 1928 г. Книгата за теглене - PDF Съдържание От книгата, „Положителни и отрицателни чърти на човѣка“. 1-ва и 2-ра лекции на Специалия (младежки) окултенъ класъ, VIII година (1928–1929). Второ издание 2006 г., ИК "Жануа'98" Книгата за теглене - PDF Съдържание Лѣность и прилежание. Ще се спра само върху двѣ думи: лѣность и прилежание. Лѣностьта и прилежанието сѫ братъ и сестра. Лѣностьта и удоволствието всѣкога вървятъ заедно, както прилежанието и дѣятелностьта. Каквато е връзката между първитѣ двѣ, между лѣность и удоволствие, такава е връзката и между послѣднитѣ двѣ – прилежание и дѣятелность. Лѣнивиятъ човѣкъ обича да се удоволствува, а прилежниятъ – да работи, той е работливъ човѣкъ. Дѣятелностьта и работоспособностьта, това сѫ двѣ аналогични състояния на душата. Лѣностьта изключва истинската култура отъ себе си. Лѣнивиятъ не е културенъ човѣкъ. Той може да се нарече цивилизованъ, но не и културенъ човѣкъ. Лѣностьта е присѫща на еволюцията. Както казахъ, еволюция сѫществува само за слабия човѣкъ. Лѣнивиятъ човѣкъ търси удобства, той не обича да промѣня мѣстото си, не обича да се движи. Той обича да има 10 – 20 слуги на разположение, да е обиколенъ съ звънци, и щомъ бутне нѣкой отъ звънцитѣ съ пръста си, желанието му да се изпълни веднага, по магически начинъ. И затова ще видите лѣнивиятъ човѣкъ потъналъ въ мечти отъ приказкитѣ на 1001 нощь. Казвамъ: лѣностьта е състояние, което сѫществува и въ физическия, и въ умствения, и въ духовния свѣтъ на хората. Всички противорѣчия, които сѫществуватъ въ свѣта, се дължатъ на лѣнивитѣ състояния на човѣка, които понѣкога обхващатъ душата му изцѣло и я възпиратъ въ нейнитѣ благородни стремежи. Всѣки човѣкъ, който пита, защо работитѣ ставатъ по единъ, а не по другъ начинъ, това показва, че той е лѣнивъ човѣкъ, който търси лесния пѫть. Една българска пословица казва: „Накарайте лѣнивия на работа, и той ще ви научи на умъ“. Всички лѣниви хора сѫ умни. Лѣностьта се отличава съ едно негативно качество – отлагане. Ако е въпросъ да се плаща за нѣщо, лѣнивиятъ човѣкъ отлага; ако е за извършване на нѣкоя работа – отлага; ако е за молитва – отлага; ако е за учене – отлага; ако е за умиране – пакъ отлага. На каквато работа и да накарате лѣнивия човѣкъ, той постоянно отлага, като казва: не може ли да се отложи за малко тази работа? Или: дайте ми малко врѣме да помисля. Лѣнивиятъ човѣкъ не бърза, той нѣма никакъвъ идеалъ. Въ него нѣма нѣщо опрѣдѣлено. Той се стреми къмъ вѫтрѣшно спокойствие и избѣгва тревогитѣ. Лѣнивиятъ човѣкъ обича да се оглежда въ огледалото, бои се да не би лицето му да се е набръчкало. Или, ако види, че кожата на рѫцѣтѣ му е малко огрубѣла, веднага казва: дайте ми малко масло да си намажа рѫцѣтѣ! Лѣнивиятъ човѣкъ обича да има меки рѫцѣ. Азъ не говоря за тази лѣность, или за този мързелъ, който произтича отъ обстановката на нѣщата, но за обикновения мързелъ, който е свойственъ на всѣки човѣкъ. При първия случай, напримѣръ, ако човѣкъ е богатъ, може да бѫде мързеливъ. Богатскиятъ синъ често не учи, мързеливъ е, защото знае, че баща му е богатъ. Лѣностьта въ нѣкои случаи става причина да се роди лъжата. Ето защо, когато човѣкъ тръгне въ истинския пѫть на живота, той трѣбва да се пази отъ това състояние. Лѣностьта е едно тихо течение въ природата, но попадне ли човѣкъ въ него, натъква се на редъ противорѣчия и започва да търси щастието, което никога не може да постигне. Лѣностьта не води къмъ щастието. Казвамъ: само прилежанието е въ състояние да запази добродѣтелитѣ на човѣка. За да се развива човѣкъ, той трѣбва да бѫде прилеженъ! Може да се каже, че прилежанието е спасително срѣдство противъ вѫтрѣшната лѣность у човѣка. Ще кажете: може ли всѣки човѣкъ да бѫде прилеженъ? – Прилежанието е качество на всѣка душа, което тя е наслѣдила отъ духа. Казва се за духа, че е неуморенъ въ своята дѣятелность. Духътъ постоянно работи. Прилежанието е качество, което подбутва човѣка къмъ работа, да свърши всички свои започнати, но недовършени работи. Прилежниятъ ученикъ всѣкога ще си научи уроцитѣ; прилежниятъ работникъ всѣкога ще си свърши работата за деня; прилежниятъ богомолецъ ще си направи молитвата наврѣме. Изобщо, прилежниятъ човѣкъ винаги завършва работата, която е започналъ. Друго отличително качество на прилежния човѣкъ е това, че той започва съ малки, а не съ голѣми работи. Обаче, започне ли една работа, той я свършва до край. При великитѣ, при грандиознитѣ работи, винаги се намѣсватъ редъ побудителни причини, но не и прилежанието. Богатството е родило лѣностьта, а сиромашията – прилежанието. Прилежниятъ човѣкъ разбира смисъла на живота. Той учи и знае защо учи! Лѣнивиятъ човѣкъ пъкъ седи въ бездѣйствие и не знае защо не му се работи. Какво бихте писали, ако ви се дадеше темата: „Кога се ражда лѣностьта и кога – прилежанието?“ Изобщо, когато хората изгубятъ своитѣ първични идеали, лѣностьта се явява на сцената на живота. Изгуби ли човѣкъ посоката на своя вѫтрѣшенъ животъ, въ него се заражда лѣностьта. Въ този случай, ние опрѣдѣляме лѣностьта като послѣдствие, като резултатъ отъ загубването на нѣщо велико. Кога се ражда прилежанието? – Когато човѣкъ намѣри своя пѫть, т.е. когато намѣри посоката на своя вѫтрѣшенъ животъ. Прилежанието е показатель на истинския пѫть въ живота. Докато човѣкъ е прилеженъ въ каква и да е работа, това показва, че той е на истинския пѫть на живота. Докато човѣкъ е лѣнивъ, това показва, че той е извънъ истинския пѫть на живота: той нѣма цѣль, нѣма смисълъ въ живота, живѣе неправилно, затова идеитѣ и желанията му сѫщо така сѫ неправилни. Прѣдставете си слѣднитѣ прости случаи въ живота. Нѣкой човѣкъ казва: азъ не искамъ да уча. Или: азъ не искамъ да стана философъ, не искамъ да бѫда ученъ, поетъ, музикантъ или какъвъ и да е знатенъ човѣкъ. И този човѣкъ, за да убѣди и себе си, и другитѣ, че е правъ, ще започне да ви цитира стихове отъ Писанието, дѣто се казва, че знанието, придобивкитѣ на човѣка сѫ тягость на духа. Човѣкъ трѣбва да живѣе спокойно, тихо, да знае защо е живѣлъ. Кои сѫ побудителнитѣ причини, които каратъ този човѣкъ да мисли и да постѫпва така въ живота си? – Лѣностьта. Само лѣнивиятъ човѣкъ възстава противъ страданията. Всички хора, които се възмущаватъ отъ страданията, сѫ лѣниви хора. Като имъ се заговори за страдания, сърдцето имъ трепва. Лѣнивитѣ хора иматъ неправилно философско спокойствие. За да избегнатъ страданията, тѣ запазватъ вѫтрѣшно спокойствие. Сега азъ нѣма да се впущамъ надълбоко, да ви обяснявамъ произхода на лѣностьта, но казвамъ: лѣностьта всѣкога произвежда извѣстна разслабеность, отпуснатость на организма. Нѣкои смѣсватъ лѣностьта съ почивката. Не, почивката е едно нѣщо, а лѣностьта – друго. Почивката е едно естествено състояние, при което човѣкъ промѣня положението си, придобива загубенитѣ енергии, обновява организма си и слѣдъ това се усѣща бодъръ и готовъ за работа. При лѣностьта, състоянието на човѣка е почти едно и сѫщо прѣзъ цѣлия день. Казвамъ: най-опасната болесть за младия човѣкъ е лѣностьта. Нѣма по-опасна болесть за младитѣ отъ лѣностьта. Азъ говоря за онзи младъ човѣкъ, който е пригърналъ извѣстна идея въ живота си. Лѣнивъ ли е човѣкъ, той нищо не може да реализира отъ своята идея. Дойде ли лѣностьта у човѣка, тя ще го спре въ неговото развитие. Тя не потиква човѣка напрѣдъ. Каквото благородно начинание да се зароди у човѣка, дойде ли лѣностьта, ще го чуете да казва: нѣма защо да бързамъ сега, ще дойде врѣме и за това. Лѣнивиятъ човѣкъ все отлага. За да изтъкнатъ резултатитѣ отъ положителнитѣ и отрицателнитѣ качества на човѣка, хората на миналото сѫ написали редъ басни и пословици съ нравоучителни заключения. Напримѣръ, въ баснята „Щурецъ и мравки“, тѣ прѣдставляватъ щуреца като символъ на лѣностьта, а мравката – символъ на прилежание и трудолюбие. Не, това нравоучително заключение не е правилно. Щурецътъ не е лѣнивъ, и мравката не може да символизира истинското прилежание и трудолюбие. Въ тия нравоучения днесъ трѣбва да се направи една малка корекция. Мравката е, наистина, активна, дѣятелна, но чувството, което я заставлява да се прояви такава, не е прилежанието, но стяженолюбието. Въ моитѣ очи, щурецътъ, съ своитѣ пѣсни, е прѣдвѣстникъ на една нова култура. Той е културенъ. Между щуреца и заека има известно сходство: заднитѣ крака на щуреца сѫ дълги, и той обича да скача. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и у заека. Казвамъ: отъ чисто психологическо гледище, за да може една работа да се свърши добрѣ, човѣкъ трѣбва да има разположението на щуреца. Щурецътъ винаги има разположение. Въ това отношение щурецътъ мяза на виденъ, ученъ човѣкъ, който добрѣ разбира живота. Това не значи, че той разбира живота като човѣкъ, но като щурецъ. Въ ограничения крѫгъ на своя животъ той го разбира и използува добрѣ. Мравитѣ пъкъ символизиратъ култура, която е изгубила вече своето направление въ живота. Тѣ показватъ за отклонението на културата отъ правия й пѫть. Като се прослѣди живота на мравитѣ, може да се намѣрятъ причинитѣ въ органическия свѣтъ за спиране развоя на една култура. И ако търсите, отрицателнитѣ, лошитѣ чърти на дадена култура, ще ги намѣрите въ живота на мравитѣ. Между тѣхъ има редъ и дисциплина, но дисциплина на насилие, дисциплина на жестокость. Тѣ сѫ сѫщества на краенъ материализъмъ, но не и на идеализъмъ. Когато младиятъ човѣкъ казва, че трѣбва да се работи на младини, за да се почива на старини, това подразбира култура на мравитѣ. Съврѣменнитѣ хора, като се рѫководятъ отъ принципа да работятъ на младини, за да почиватъ на старини, сѫ създали лѣностьта. Подъ почивка тѣ разбиратъ това успокоително състояние, въ което човѣкъ само си почива и удоволствува. Върху този принципъ сѫ съградени и нѣкои религиозни системи. Турцитѣ, запримѣръ, си прѣдставляватъ рая, като блаженство: прѣдъ тѣхъ седи: цѣла планина отъ пилафъ, полѣтъ съ масло. Тѣ държатъ нергиле въ устата си и лъжица въ рѫка, и отъ врѣме на врѣме си пушатъ и взиматъ отъ пилафа. Това състояние се продължава цѣла вѣчность. То е вѣчниятъ животъ на щастие и блаженство. И много отъ съврѣменнитѣ хора си прѣдставляватъ живота по този начинъ и казватъ: да има прѣдъ мене планина отъ пилафъ и азъ да седя съ лъжица въ рѫка прѣдъ нея, безъ никаква мѫчнотия да бъркамъ въ пилафа, да си хапвамъ и за нищо въ свѣта да не мисля – въ това седи смисъла на живота. Тия хора търсятъ лесния животъ, безъ мѫчнотии и страдания. Питамъ: каква култура, каква цивилизация или каква идея може да се роди при такова разбиране на живота? Днесъ младитѣ се възпитаватъ по единъ начинъ, старитѣ – по другъ начинъ, но въ края на краищата, и еднитѣ, и другитѣ, като се натъкватъ на мѫчнотии и противорѣчия въ живота си, казватъ: защо е създаденъ така свѣтътъ? Казвамъ: мислите ли, че Богъ, Който е създалъ свѣта и мислилъ съ вѣкове, какъ и по какъвъ най-добъръ начинъ да го създаде, ще внесе всички тѣзи противорѣчия, мѫчнотии и страдания, отъ които вие да се спъвате? Мислите ли, че Богъ, Който е създалъ цѣлата вселена, не е прѣгледалъ, не е взелъ въ внимание всички най-правилни начини и методи за развитието на всички сѫщества? Мислите ли, че Той не е прѣдвидилъ всички условия за и противъ общото развитие на живота? – Всичко това е прѣдвидено още прѣди създаването и проявяването на живота, и ако днесъ изпѫкватъ повидимому редъ противорѣчия въ живота, тѣ не сѫ Божие дѣло, но тѣ сѫ сѣнки, които сѫществуватъ въ съзнанието на недоразвититѣ още сѫщества. Тия сѣнки се дължатъ на други сѫщества, които сѫ влѣзли въ съзнанието на хората и сѫ затъмнили тѣхната първоначална свѣтлина. Животътъ, самъ по себе си, тъй както е билъ първоначално въ съзнанието на Бога, е идеаленъ, възвишенъ и съвършенъ. И ако човѣкъ вложи въ живота си онази абсолютна вѣра, че всичко, което Богъ е направилъ, е добро и съвършено, той ще се домогне до истинския, до дълбокия смисълъ, който Богъ е вложилъ въ цѣлокупния животъ. Тогава, човѣкъ ще разбере, какво е предназначението на тия привидни противорѣчия; той ще разбере още защо идватъ страданията и мѫчнотиитѣ въ живота. За да се достигнатъ практически тия резултати, и да се спаси човѣкъ, той трѣбва да схване всички ония най-фини приоми, чрѣзъ които лѣностьта го обхваща, за да спре неговото развитие. Лѣностьта е сила, която съзнателно се домогва до човѣка, за да му противрдѣйствува въ живота. Когато силитѣ въ човѣка се уравнятъ, въ него се явява лѣность, бездѣйствие. Прѣдставете си, напримѣръ, че двама юнаци, съ равни сили, излизатъ да се борятъ единъ срѣщу другъ. Тѣ ще се борятъ извѣстно врѣме, но никой отъ тѣхъ нѣма да спечели борбата, вслѣдствие на което тя ще се прѣкрати. При това положение не може да има вѣчна борба. Смисълътъ на живота не е въ вѣчната борба, но въ вѣчното движение. Въ този случай, на помощь иде прилежанието. То е онзи импулсъ на човѣшкия духъ, който постоянно потиква ту една, ту друга сила или способность у човѣка къмъ дѣйность и го държи въ постоянно съзнателно движение, което ние наричаме „работа“. Ето защо, прилежанието трѣбва да влиза като основенъ елементъ въ всѣки акть, въ всѣка мисъль, въ всѣко чувство. И тъй, прилежанието се отличава съ това, че превъзмогва всички трудности и мъчнотии въ живота, а лѣностьтьта отстѫпва и при най-малката спънка. Слѣдователно, за да не може лѣностьта да се загнѣзди въ ума, въ сърцето или въ волята на човѣка, като болезнено вѫтрѣшно състояние на душата, той не трѣбва да се спира прѣдъ никакви мѫчнотии въ живота си, защото всѣка мѫчнотия, колкото малка и да е тя, прѣдставлява единъ етапъ, прѣзъ който човѣкъ трѣбва да мине. Тя прѣдставлява прѣграда, на която има поне едно отверстие, прѣзъ което може да се влѣзе. Мѫчнотиитѣ въ живота сѫ нѣщо подобно на формулитѣ въ математиката. Ако знаеш формулитѣ ще можешъ да рѣшавашъ и задачитѣ. По сѫщия начинъ, ако се справите съ една ваша мѫчнотия, вие ще можете да рѣшите и задачата на вашия животъ. Мѫчнотиитѣ сѫ елементи на дадени задачи. Сега азъ искамъ добрѣ да ме разбирате, добрѣ да ме слушате. Понѣкога лѣнивиятъ човѣкъ си мисли, че е божество, за което всички трѣбва да работятъ. Той се счита като центъръ на вселената и казва: азъ не трѣбва да се движа отъ мѣстото си, защото помръдна ли се, всичкиятъ редъ и порядъкъ въ свѣта ще се наруши. Въ това отношение този човѣкъ е философъ, счита, че само той има право да учи хората, какъ да работятъ и да живѣятъ, а щомъ дойде въпросъ до него, той казва: азъ свършихъ своята работа въ свѣта, свършихъ и съ въпроса за учене и за молитва, свършихъ и съ въпроса за Любовьта. Сега не ми остава нищо друго, освѣнъ да седя неподвижно, като точка въ вселената, около която всички други да се движатъ и да работятъ. Който иска да му кажа, какво трѣбва да прави, да дойде при мене. Такъвъ човѣкъ може да ви учи, какво нѣщо е прилежанието, безъ да го прилага самъ той. Той търси охолния животъ и удоволствията. Говори меко, тихо и спокойно, като философъ. Съ никого не се кара; повидимому е благъ и спокоенъ, усмихва се налѣво – надѣсно, и ако нѣкой му противорѣчи, ако не иска да свърши работата, която му възлага, той ще бръкне въ джоба си, ще извади оттамъ една или нѣколко звонкови монети и ще му каже: ако искашъ да станешъ прилеженъ човѣкъ, направи тази работа и не ме заставяй да изгубя спокойствието си. Изгубя ли своето спокойствие, ти ще изгубишъ живота си, защото ще се наруши реда и порядъка въ цѣлата вселена. Щомъ се изпълни желанието му, той казва: ето единъ будала човѣкъ, който не разбира смисъла на живота! Лѣнивиятъ човѣкъ постоянно дава съвѣти на другитѣ. На едного казва: иди да копаешъ на лозето! На другиго казва: ти чети, учи! На трети казва: иди да орешъ на нивата! А той само седи и се подсмива на слабоститѣ на хората. Нѣкои наричатъ лѣностьта „вѫтрѣшна аристокрация“ на човѣка. Лѣнивияъ човѣкъ се движи съ голѣмо достойнство и величие, дава си видъ, че всичко разбира. Отъ кога води началото си лѣностьта? – Още отъ първия човѣкъ, който, като останалъ безъ работа, искалъ да надхитри природата, да й се наложи. Но разумната природа не обича лъжитѣ, не обича бездѣйствието, не обича да се прѣстѫпватъ нейнитѣ закони. Дълго врѣме тя е мълчала и наблюдавала само, до кога ще се продължи тази работа. И като видѣла, че тази работа нѣма да се изправи сама по себе си, като минавала покрай човѣка, тя започнала всѣки день да туря на гърба му по една малка прашинка. Лѣнивиятъ човѣкъ, като не обичалъ да се чисти, оставялъ праха на гърба си. Така той очаквалъ другъ нѣкой да го очисти, докато най-послѣ на гърба му се събралъ толкова много прахъ, че той забѣлѣзалъ, какво животътъ му се измѣня и губи смисъла си. Той не може да разбере, че причината за натрупването на прашинкитѣ по гърба му, това е той самъ. Туй натрупване на прашинкитѣ се изразява въ общо затлъстяване на организма. Този човѣкъ затлъстява толкова много, че всичко красиво въ него се обезобразява. Той започва да се чуди на всичко това и казва: какъ тъй, азъ, спокойниятъ човѣкъ да дойда до това положение? Има нѣщо безсмислено въ живота! Започва да се оглежда оттукъ–оттамъ и казва: какво е станало съ мене, че се измѣнихъ толкова много? Слѣдователно, много отъ сегашнитѣ безпокойствия и страдания въ свѣта се дължатъ единствено на бездѣйствието. За всѣки даденъ моментъ човѣкъ може да бѫде лѣнивъ въ добродѣтельта, лѣнивъ въ знанието, лѣнивъ въ истината, лѣнивъ въ мѫдростьта. Лѣностьта сѫществуваше и въ Соломона, като качество на човѣшкото. Слѣдъ като Соломонъ доби всичкото знание на свѣта, лѣностьта първа тури своето краче въ него, и той каза: „Суета на суетитѣ, всичко е суета! Многото знание е тежесть за духа.“ Слѣдъ това Соломонъ се прѣдалъ на ядене и пиене. Той търсилъ причинитѣ на лѣностьта въ себе си, но не могълъ да ги намѣри. Най-послѣ напусналъ всичко и свършилъ съ падение. И тъй, правилниятъ, естествениятъ пѫть въ живота е прилежанието. Докато прилежанието е залегнало дълбоко въ човѣка, той върви въ правия пѫть на живота, въ който всички сили и способности се развиватъ правилно. Прилежниятъ човѣкъ е радостенъ и веселъ. Като се връща вечерь отъ работа, той е тихъ и спокоенъ, доволенъ, че е свършилъ работата, която му прѣдстояла прѣзъ деня. Той има свой активъ и пасивъ. Красиво е, когато човѣкъ успѣе да постигне такова състояние въ себе си! Каже ли нѣкой човѣкъ, че скърби за своитѣ непостигнати желания, това показва, че той е билъ лѣнивъ. Само лѣнивиятъ човѣкъ мисли, че желанията му не могатъ да се постигнатъ. Недоволството е състояние, присѫщо на лѣностьта. Недоволството и лѣностьта вървятъ заедно. Или, казано съ други думи: лѣностьта е майка на недоволството. Който е лѣнивъ, непрѣменно ще има вѫтрѣшно недоволство въ себе си. Та казвамъ: ако искате психологически да разберете качествата на лѣностьта и прилежанието, ще се доберете до външната страна на новия животъ, който искате да придобиете. Прилежанието ще ви покаже методитѣ и законитѣ, които сѫществуватъ въ живота; то ще ви покаже още и съ кои хора ще можете да работите. Лѣностьта пъкъ ще ви отклонява отъ правия пѫть. Много дѣца до извѣстна възрасть сѫ активни, прилежни, но послѣ тръгватъ по пѫтя на лѣностьта, и така изгубватъ смисъла на живота. Ще знаете слѣдното правило: злото се явява като резултатъ на лѣностьта. Или, лѣностьта е майка на злото. Доброто е резултатъ на прилежанието. Или, прилежанието е майка на доброто. Това е вѫтрѣшно, психологическо разграничение между злото и доброто. Нѣкои питатъ: отъ какво е родено злото? – Отъ лѣностьта. Лѣностьта е цивилизация, която е родила злото. Силата на злото не е постоянна, но то има ефектъ, понеже въ него ставатъ чести избухвания. Въ злото дѣйствува българскиятъ остенъ. Волътъ оре на нивата, движи се, защото остенътъ го побутва. Коньтъ тича, служи на господаря си, защото камшикътъ се упражнява върху него. Нито волътъ, нито коньтъ работятъ по своя добра воля. Остенътъ и камшикътъ сѫ причина за тѣхната дѣятелность. Слѣдователно, ако човѣкъ има въ себе си стимулъ, подобенъ на остенъ или камшикъ, който го заставя да работи и върви напрѣдъ, това не е правилна дѣятелность. По този начинъ и лѣнивиятъ може да работи. Когато иска да извърши нѣкоя работа, лѣнивиятъ ще накара нѣкого да го застави насила да работи. Силитѣ въ лѣнивия човѣкъ сѫ пасивни. Той казва: „Кой ще си чупи главата да учи това или онова? Господъ не е създалъ живота за мѫчение. Нѣма защо да се мѫча.“ Излѣзе вънъ, понапече се малко на слънце, пакъ влѣзе вѫтрѣ, легне да си почива. Лѣнивиятъ човѣкъ търси удоволствията въ живота. Нѣкой казва: азъ не искамъ да уча. – Азъ зная, кои сѫ причинитѣ за това нѣщо. – Азъ не искамъ да се моля. – И затова зная причинитѣ. Кой тѣ заставя на сила да се молишъ? Ако те заставятъ на сила да се молишъ, това не е молитва. Ако те заставятъ на сила да правишъ добро, това не е добро. Добро е това, което се върши по закона на прилежанието, което е естествено, здравословно състояние на човѣка. Човѣкъ винаги трѣбва да държи прилежанието въ себе си. Дойде ли до нѣкоя спънка въ живота си, той трѣбва абсолютно да отхвърли лѣностьта отъ себе си. Не върви ли нѣщо въ живота ви, откажете се напълно отъ лѣностьта и започнете съ прилежанието. Само чрѣзъ него ще разрѣшите въпроситѣ: защо сѫществува злото въ свѣта, защо сѫществуватъ и противорѣчията. Дойде ли лѣностьта при васъ, откажете се отъ нея. Тя е майка на злото. Не се сърдете на лѣностьта, но изслушайте я, тя има цѣла история. Ако бѫдете внимателни съ нея, тя ще ви каже истината, отдѣ води произхода си, какъ се е загнѣздила въ човѣка и т.н. Не мислете, че е лесно да се освободите отъ лѣностьта. Тя е жива сила, която разполага съ такиза тънки похвати, че ако не знаете, какъ да постѫпите съ нея, тя ще се метне на гърба ви и цѣлъ животъ ще я носите. Тя ще се промъкне и въ най-добрия ви приятель, когото обичате, за да ви заблуди и изкара отъ правия пѫть на живота. Ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, съ какви тънки похвати работи лѣностьта. Прѣдставете си, че при васъ дохожда най-добрия ви приятель, когото не сте виждали цѣли 20 години. Въ това врѣме вие трѣбва да направите своята молитва, и приятельтъ ви, като види това, казва: „Остави сега молитвата си, първо да се видимъ, че тогава. Отъ толкова врѣме не сме се виждали!“ Подадете ли се на неговитѣ думи и съвѣти, вие изпадате въ закона на лѣностьта. Ако вашиятъ приятель върви по закона на прилежанието, той трѣбва да се моли заедно съ васъ. Молитвата е свещенъ актъ, който всѣки човѣкъ трѣбва да извърши. Какъ ще направи той своята молитва, това зависи отъ неговото развитие. Какво прави човѣкъ първо, когато се събуди? Докато е спалъ, очитѣ му сѫ били затворени, но щомъ се събуди, най-напрѣдъ той отваря очитѣ си, послѣ вдига рѫцѣтѣ си и става. И тогава азъ казвамъ: пробуждането на човѣшката душа се съпровожда съ отваряне на очитѣ. Отварянето на очитѣ пъкъ въ този случай не е нищо друго, освѣнъ молитва. Значи, молитвата е отваряне на очитѣ. Кой отваря очитѣ си рано сутринь? – Прилежниятъ човѣкъ. Той е буденъ, има будность на съзнанието. Да се молишъ, значи да отворишъ очитѣ си, да погледнешъ на всичко красиво въ свѣта, което Богъ е направилъ и да тръгнешъ напрѣдъ, да свършишъ малката работа, опрѣдѣлена за деня. Онѣзи хора, които само седятъ на едно мѣсто и молитви четатъ, тѣхната молитва е молитвата на лѣнивия, на мързеливия човѣкъ. Тия хора въ края на краищата ще свършатъ лошо. Тѣ четатъ молитви една слѣдъ друга и, като не получатъ отговоръ, казватъ: защо Господъ не отговори на моята молитва? Азъ имахъ нужда отъ 10–15,000 лева, отъ 10–15 слуги. Защо Господъ не задоволи моитѣ нужди? Този човѣкъ си прѣдставя най-хубави нѣща и се чуди, какъ тъй, Господъ се осмѣлява да не отговори на молитвтата на такова величие, на такова божество, като него! Той мисли, че и Господъ трѣбва да му слугува. Този човѣкъ има голѣмо мнѣние за себе си. Та казвамъ: всички отрицателни чърти въ нашия животъ се раждатъ все отъ лѣностьта. Щомъ се явятъ тия отрицателни чърти, животътъ става несносенъ, изгубва смисъла си, а съ това и съзнанието на хората потъмнява, и тѣ вече не могатъ да разбиратъ нѣщата. Това е състояние на затваряне очитѣ на човѣка. Обаче, кога трѣбва човѣкъ да затвори очитѣ си? – Само когато спи. Сега, като говоря за лѣностьта и прилежанието, азъ ги разглеждамъ въ тѣхната вѫтрѣшна сѫщина, а не тъй, както се разбиратъ въ живота. Запримѣръ, азъ не взимамъ почивката, като състояние на лѣность, но като състояние, въ което мисъльта взима участие. Когато човѣкъ почива, трѣбва да знае причинитѣ, защо трѣбва да почива; когато човѣкъ иска да се моли, трѣбва да знае причинитѣ, защо да се моли; когато човѣкъ иска да мисли, да работи, или да учи, трѣбва да знае причинитѣ, защо иска тия нѣща. Нѣкой казва: животътъ нѣма смисълъ. Питамъ: какъ е възможно, Богъ, Който е създалъ свѣта и го е осмислилъ, да нѣма никакъвъ смисълъ? Ти какъ дойде до това заключение? Това е философията на лѣнивия човѣкъ отъ която трѣбва да се пазите. Ако искате да придобиете новия животъ, трѣбва да се пазите, трѣбва да се откажете отъ философията на лѣностьта. Който иска да живѣе съ новитѣ разбирания, трѣбва да бѫде благоугоденъ на Бога. Какъ може човѣкъ да бѫде благоугоденъ на Бога? Ще ви попитамъ: кои ученици сѫ любими на учителя си? – Способнитѣ ученици. Прилежниятъ ученикъ е способенъ. Способниятъ ученикъ е даровитъ. Даровитиятъ ученикъ е любимецъ на учителя си и на Бога. Съ прилежния ученикъ Богъ всѣкога се занимава, а на лѣнивия ученикъ – прахъ остава. Какво разбирате подъ думитѣ „на лѣнивия ученикъ Богъ прахъ оставя“? Вървите ли по закона на лѣностьта, Богъ ще остави върху васъ прахъ. Това значи: колкото пѫти природата мине покрай лѣнивия човѣкъ, който седи въ бездѣйствие, все ще тури по една прашинка на гърба му. Богъ поглежда къмъ този човѣкъ и казва: „Това мое дѣте единъ день ще пожъне послѣдствията на своята лѣность, но ще научи урока си“. Често, като се говори на хората за духовни работи, тѣ не се интересуватъ за тѣхъ. Вие трѣбва да знаете причинитѣ, защо не ви интересуватъ тия въпроси. Двѣ причини може да има за това: или вие не сте готови да възприемете тия въпроси, или този, който ви говори, не засѣга въпроситѣ по сѫщество. Прѣди всичко, и материалниятъ, и духовниятъ свѣтъ иматъ своитѣ добри страни. И въ двата свѣта има нѣщо реално, което не се измѣня. Тази реалность, именно, прѣдставлява вѫтрѣшната връзка между всички прояви на живота. Въ това отношение вие ще видите, че прилежниятъ човѣкъ се солидаризира съ дѣятелностьта на сѫществата отъ всички свѣтове и работи заедно съ тѣхъ. Лѣнивиятъ човѣкъ, обаче, е краенъ индивидуалистъ. Той се отдѣля отъ сѫществата на другитѣ свѣтове, живѣе само на физическия свѣтъ, като се рѫководи главно отъ своята личность. Животътъ на личностьта, обаче, не прѣдставлява идейния животъ. Чрѣзъ лѣностьта у човѣка може да се развие вѫтрѣшното криво разбиране на нѣщата, което да го отклони отъ правия пѫть на онази естествена дѣятелность, потрѣбна за душата. И тъй, ще държите въ ума си идеята за прилежанието и лѣностьта. Младитѣ трѣбва да се пазятъ отъ лѣностьта. Старитѣ, които иматъ опитность отъ нея, все сѫ научили нѣщо, и сега трѣбва да се подмладяватъ. Дойде ли въ съзнанието имъ идеята, че сѫ се подмладили, трѣбва вече съзнателно да се пазятъ отъ лѣностьта. Тя води къмъ старость, къмъ осакатяване на човѣка. Младостьта е външенъ изразъ на прилежанието; старостьта е външенъ изразъ на лѣностьта. Всички велики добродѣтели живѣятъ въ закона на прилежанието; всички слабости и пороци живѣятъ въ закона на лѣностьта. Младиятъ трѣбва да върви въ закона на прилежанието и да използува и най-малкитѣ блага, които Богъ му е далъ за разрѣшение на задачитѣ, опрѣдѣлени въ живота му. Влѣзе ли лѣностьта въ сърцето на младия, тя ще каже: ти трѣбва да пазишъ сърцето си отъ Любовьта, да не изгори; не трѣбва да обичашъ всички хора, не си ги родилъ ти. Обичай себе си. Достатъчна ти е тази любовь. Дойде ли такова чувство въ сърцето ви, то ще ви осакати. Когато лѣнивиятъ човѣкъ казва, че не може да обича всички хора, азъ го уподобявамъ на човѣкъ, който туря прѣдъ очитѣ си прѣграда съ тѣсно отверстие и отъ врѣме на врѣме поглежда прѣзъ него, като казва: не мога да обичамъ цѣлия свѣтъ! – Разбира се, че не можешъ. Прѣзъ това тѣсно отверстие ти виждашъ само единъ човѣкъ и него можешъ да обичашъ. Той казва: тогава покажи ми начинъ, какъ да обичамъ всички хора! Веднага хвърлямъ прѣградата отъ очитѣ му, и той вижда всичко наоколо си. Лѣностьта туря такива прѣгради прѣдъ очитѣ на хората и ги води въ задънени улици. Тѣ гледатъ, гледатъ наоколо си и казватъ: какъ може да мине кола оттукъ? – Този пѫть не е за кола. Пѫтьтъ за коли е на друго мѣсто. – Тогава нека дойдатъ хора да прокаратъ новъ пѫть. Казвамъ: ти върви по пѫтя, който Богъ отдавна е начърталъ и не чакай хората да прокарватъ новъ пѫть. Днесъ млади и стари, учени и прости критикуватъ Бога, философствуватъ, намиратъ, че свѣтътъ не е създаденъ, както трѣбва; по другъ начинъ трѣбвало да се създаде. Казвамъ: хора, които философствуватъ по този начинъ, вървятъ по закона на лѣностьта. Това е анормално състояние на съврѣменната култура. При това състояние хората слизатъ отъ стѫпалото на културата и отиватъ въ цивилизацията – една стѫпка по-надолу. Човѣшкиятъ идеализъмъ роди културата; културата роди цивилизацията; цивилизацията роди диващината – едно регресиране на човѣчеството. И какво дойде слѣдъ всичко това? – Хората започнаха да се избиватъ. Какво спечелиха отъ това нѣщо? – Навредъ разрушения. Такива сѫ послѣдствията на лѣностьта. Това не е еволюциция, но – израждане на човѣчеството. Еволюцията е законъ за изправяне погрѣшки. Да еволюирашъ, значи да вървишъ къмъ прилежанието. Еволюцията включва усилията на човѣчеството да влѣзе въ закона на прилежанието, т.е. въ правилнитѣ прояви на човѣшката дѣятелность. Нѣкои питатъ: каква е задачата на съврѣменното човѣчество? Казвамъ: задачата на човѣчеството е да се върне къмъ първичния Божественъ животъ. Това е новиятъ животъ. Всичката философия може да се изрази съ думитѣ: да живѣемъ, както Богъ живѣе; да се проявяваме, както Богъ се проявява; да работимъ, както Богъ работи! Да бѫдемъ като Бога и едно съ Бога! Този е смисълътъ на новия животъ. Постигнешъ ли това, всички сѫщества ти ставатъ близки, както на Бога сѫ близки; всички спорове се разрѣшаватъ моментално. По този начинъ вие ще чуете тихия гласъ на Бога, който ви казва: „Прилежание!“ То води къмъ правилното развитие на живота. Разберете ли така прилежанието и: лѣностьта, тѣ добиватъ смисълъ за васъ, защото въ смисъла имъ се крие истината. Всѣка дума е вѣрна, когато изразява истината. Ако описвамъ вълка, ще го опиша такъвъ, какъвто е – съ неговитѣ истински чърти. Като описвамъ лѣностьта и прилежанието, ще ги опиша съ сѫщинскитѣ имъ качества, безъ никакво прѣувеличение и намаление. Тогава само, думитѣ придобиватъ още съдържание и смисълъ. Ще ви дамъ правило, какъ да се пазите отъ лѣностьта. Като минете покрай нея, турете на гърба й една прашинка и си заминете. Като й турите тази прашинка, тя ще се зарадва. Иначе, ще тръгне подиръ васъ. Тази прашинка е благословение за нея, което тя слѣдъ врѣме ще разбере. Казвате: какъ да разберемъ и приложимъ това правило? Буквално ли трѣбва да се разбира? – Онѣзи хора, на които съзнанието е будно, тѣ ще ме разбератъ. Който не разбира сѫщностьта на живота, не трѣбва да се самоосѫжда. Който се самоосѫжда, той не разбира Истината. Онзи човѣкъ, който не се самоосѫжда, но търси причината на своитѣ грѣшки и иска да ги изправи, той разбира смисъла на живота. Всички погрѣшки, всички неуспѣхи въ живота се дължатъ на лѣностьта. Тежкитѣ условия на вашия животъ се дължатъ на лѣностьта. Нѣкой казва: тежка е моята сѫдба! Кой ме доведе до този край? Кой ме върза съ това дебело вѫже? – Лѣностьта. Казвате: вѫжето вече е оплетено, вързанъ съмъ съ него, но какво да правя сега? – За да се избавите отъ вашата тежка сѫдба, влѣзте въ закона на прилежанието, и веднага ще разрѣшите мѫчнотиитѣ на вашия животъ. Въ момента, когато започнете да работите съ закона на прилежанието, вие ще се освободите отъ ограничителнитѣ условия на вашия животъ. Свържете ли се съ закона на прилежанието, не се страхувайте повече. Да не постѫпите като онзи неврастеникъ, комуто лѣкарьтъ прѣпорѫчалъ по-бързо ходене. Той послушалъ съвѣтитѣ на лѣкаря и веднага започналъ да върви бързо. Обаче, като изминалъ нѣколко крачки, спрѣлъ се и си казалъ: „Да не бързамъ толкова много. Като вървя така бързо, мога да изгубя силитѣ си, мога да се задуша, и сърцето ми ще спре.“ Щомъ помислилъ така, той взелъ друга посока въ живота си. Та казвамъ: тръгнете ли по закона на прилежанието, не се спирайте, не се плашете отъ бързото движение. Въ прилежния човѣкъ съмнѣние, невѣрие не сѫществуватъ. Той е човѣкъ на положителната вѣра. Започне ли една работа, свършва я до край. Че врѣмето било студено или дъждовно, че условията били неблагоприятни, че ималъ нѣкакви спънки, наслѣдени отъ майка си и баща си – за всичко това той не търси причини за извинения, върви напрѣдъ и работи. Лѣностьта очаква на наслѣдство и се оправдава съ лоши наслѣдени чърти, а прилежанието носи дарбитѣ и ги разработва. Нѣкой пита прилежанието: какво носишъ? – Дарби и трудолюбие. Послѣ пита лѣностьта: ти какво носишъ? – Слабости и охоленъ животъ. И тъй, доста ви говорихъ за лѣностъта и прилежанието. Тия въпроси сѫ материя, приятна за разискване, но дотукъ ще спра, за да не забравите другитѣ нѣща. Дойдохъ вече до едната трета отъ въпроса, но ако продължа по-нататъкъ, ще прѣядете. За да имате импулсъ къмъ работа, трѣбва да останете малко гладни. Това изисква закона на прилежанието. Започнете новия, Божествения день на прилежанието! Днешниятъ день да бѫде послѣденъ день на лѣностьта и пръвъ день на прилежанието. Нека свѣтлината на този день бѫде свидѣтель на прилежанието! 24 августъ, 1928 г. Изгрѣвъ.
×