Търсене във форума

26. ИСТИНСКИЯТ ИДЕАЛИЗЪМ Нужда от висок идеал- Целта на живота „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 2-3 (IV-V. 1925) с. 25-26 Съзнателният живот се изразява в стремежа към една висша цел. Само онзи, който се стреми с всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си душа и с всичката си сила към тази цел, само той живее. А ония, които не съзнават тая цел или не считат за нужно да я достигнат, те са мъртви. Животът предполага един висок идеал, а смъртта - отсъствие на тоя идеал. Възкресението е процес на достижението на тоя идеал, а падението е процес на изгубването му. Живата разумна природа познава ония, които имат висок идеал, тя ги бележи с особени знаци и ги записва в своята книга. А ония, които нямат такъв идеал, тя ги бракува за дълги години, за далечни времена; те са нейните забравени деца, които стоят на дъното на материалния свят, за да изпъплят един ден оттам, когато се пробуди и у тях съзнанието за висшето, красивото, доброто. Но в какво се състои високият идеал? Примерът на всички велики хора, на всички светии, на всички учители на човечеството ни показва това. Те са любили само Бога, те са се стремили към Него и са жертвували живота си, за да му служат. Само любовта към Бога е истинската любов, защото само тя дава живот, живот преизобилен за човешката душа. Това е високият идеал на съзнателния човек. Бог е най-висшето, най-разумното, най-силното същество. Той е най-благият, най-добрият. В Него нищо не се изменя и не се променя. Той е източникът на всички блага. Има ли тогава нещо по-велико от любовта ни към Него и от стремежа ни към Него? Очевидно, не. Само любовта ни към Бога предполага любов към човечеството изобщо и любов помежду ни. Защото, за да любим човечеството, трябва да видим и познаем Бога в него. За да любим ближния и се пожертвуваме за него, трябва да съзнаем, че Бог се проявява в него, и че като полагаме живота си за благото на другите, ние вършим служба на Бога. С една реч, всичките си мисли, чувства и действия ние трябва да изхождаме от тоя висш принцип на Божествената Любов, който е единственият идеал в света. И ако всички хора имаха това дълбоко съзнание за съществуването на тоя висок идеал, съвременният свят и съвременният живот щяха да имат съвсем друг образ и съвършено друго развитие. Сегашните хора, като отделни личности, общества и народи, тръгват от противоположната точка и вървят по обратен път. Вместо да възлюбят Бога и ближния, те възлюбват първо себе си, служат на себе си, идеализират себе си. Но тая любов уморява хората, тая служба развращава, осмърдява и разлага и тоя идеал е смърт. Материалното богатство не може да бъде висша цел в живота, „икономическото подобрение" на хората не може да бъде никакъв идеал на душата, човешката любов, която покваря и умъртвява, не може да създаде условия за повдигане и усъвършенствуване на човека. Всичките тия временни и приходни цели на материалния живот не съставляват най-възвишеното и най-доброто. И Бог не съизволява в тях. Бог обича и люби само това, което е най-възвишено, най-добро, най-красиво, най-чисто в нас. Затова в Писанието е казано: „възлюбил е истината вътре в човека". Бог не се интересува за нашия обикновен, делничен живот, с всичките негови дребнавости, борби, ежби и мимолетни достижения от материален характер. Това са играчки на заблудени и забравени деца, които живеят, без да знаят за какво и умират, без да са разбрали защо. Бог иска да констатира: „тия мои деца, които съм пратил на земята, разбрали ли са коя е целта на живота им и каква мисия им съм възложил за изпълнение?" Преди всичко, хората трябва да се проникнат от онази животворна Божествена искра, да открият душите си на онова благотворно Божествено течение, което излиза от първоизточника на живота - това е Божествената Любов, всеобемната, неизменната, всемогъщата космична любов. Само тя е, която възражда, съживява, възкресява и увековечава, само тя е, която издига човека и го прави достоен да носи това име. Тая любов внася светлина в ума, топлина в сърцето и сила във волята. Тя дава възможност да се познае и постигне най-хубавото, най-доброто и най- мощното в света. Веднъж проникнат от тоя висш принцип и от тая всемогъща сила, човек е готов вече да се учи, т.е. да придобива истински знания за живота. Защото земята е училище, в което хората се учат от люлката си до гроба. Бог е отворил това велико училище на живата природа за своите възлюблени деца и всеки ден, всеки час и всяка минута им сочи великите си тайни, чудните си откровения, недостижимата своя Мъдрост. Погледнете на ранина величието на слънчевия изгрев, можете ли вие, малки човече, с големи „идеали" за материално богатство и земна слава, да не се стреснете пред това величие на Бога и да не се вразумите от него? Слънцето изгрява всяка заран и изпълнява великата си служба на Бога, като ни донася светлина и топлина, електричество и магнетизъм, дъжд и влага, живот, изобилие и радост. И всичко това ни иде от великата Божия Любов. Как е възможно да не виждаме и да не съзнаваме тая Любов към нас, как е възможно да не се проникнем от тая велика Божия Мъдрост! Погледнете вечер на милиардите небесни светила, тия реализирани мисли на Бога, които живеят в безкрайните простори на вселената, движат се във вечно ненарушим ред и звучат с най-дивна хармония. Те ни говорят на своя таен език пак за величието на Божия Промисъл, за безграничността на Божията Любов, за недостижимостта на Божията Мъдрост! Нима те искат да знаят за дребнавите и ефимерни стремежи на съвременните хора, които се борят за лично богатство и се избиват взаимно за териториално и материално надмощие, за власт и слава? Колко е нищожен човекът в сравнение с това, което Бог му показва всяка минута чрез своите прояви на небето и на земята, във всичките негови видими творения, от най-големите до най-малките! Това е високият идеал, към който всяка човешка душа трябва непременно да се стреми - Бог, проявен в Неговата Любов, Мъдрост и Истина. От Него произтича всичко, което е най-добро, най-умно, най- красиво и най-полезно за човека. И учениците на великата Божествена школа трябва да възприемат този идеал за най-възвишеното, най- интелигентното и най-хубавото. Всичките им мисли трябва да бъдат проникнати от същия идеал, за да могат да добият най-висшите знания, всичките им чувства трябва да бъдат вдъхновени от него, за да бъдат ръководени неуклонно в пътя на Христа, т.е. в пътя на Любовта, и всичките им постъпки да бъдат насочвани от тоя, високия идеал на най-доброто, най-умното и най-хубавото както във физическия, така и в духовния живот. Но за да се постигне всичко това, изисква се разумна, твърда, непоколебима воля. А тя се изразява в абсолютна вяра на Бога. Който притежава такава вяра, неговите мисли винаги ще бъдат светли и ясни, неговите чувства и желания всякога ще бъдат благородни и постижими, и неговите действия ще бъдат правилни, безпогрешни и целесъобразни. Една възвишена разумност ще се прояви в целия му живот, успехи след успехи ще увенчават всичките му начинания и всичките му дела, и той ще се чувствува винаги доволен и щастлив. Вярата в Бога е незиблемия стълб на живота, якорът на спасението, силата на човешката душа. Непоколебимата увереност, че Небесният ни Отец, който ни е родил от преизобилието на своята Велика Любов и Благост, постоянно промишлява за нашия живот, за нашето благо и за нашето преуспяване, трябва да бъде основата на цялото ни съществуване. Може ли нашият Велик Баща да остави вечно чадата си в мрак, забрава и нещастие? Не, той се грижи постоянно за нас, стига ние да бъдем любвеобвилни, разумни и неуморно работливи, стига да имаме тоя високия идеал - да любим Бога, както той ни е възлюбил, да работим разумно за Него и за ближните както Той работи за нас, и да се стремим постоянно към Него - към вечната и безгранична Любов, Мъдрост и Истина! Това е целта и смисъла на човешкия живот.

9. КЪМ ВЕЛИКАТА ЦЕЛ Причини на международния антагонизъм - Условия за обединението на славяните „Всемирна летопис", Г. Ill, кн. 8-9 (VIII-IX. 1924), с. 175-177 Още от незапомнени времена народите на земното кълбо враждуват и воюват помежду си. Цели племена и раси, заедно с материците, на които те са живели, са загинали в тия борби, но останалото човечество, при все това, не се е опомнило и не е разбрало закона на общежитието за общо благо. Дойде Христос и донесе учението за любовта и братството между всички, приятели и врагове, но и до днес неговото учение остана неприложено в живота. Много негови последователи и ученици, много гениални хора в различните народи, учени, философи и държавници, са се мъчели и борили, за да се внесе разбиране и въдвори хармония, мир и съгласие между народите, но техните трудове са били безрезултатни и те са умирали на кладата, на ешафода или в забрава, без да доживеят и видят реализирането на своя идеал. Излишно е да цитираме много примери, защото най-пресният от тях е достатъчно убедителен; неотдавна починалият бивш председател на Съединените Северо Американски Щати, Удроу Уйлсон, след като хвърли тежкия меч на американската сила върху везните на щастието на последната Общоевропейска война за по-скорошното й свършване, опита се с прочутата си програма от 14 точки да внесе общо и трайно примирение между народите, но и той си замина, без да види увенчано с успех своето общочовешко дело. Егоизмът, материализмът и всичките други животински пороци на съвременните хора се оказаха по-силни от неговото добро желание и неговите неимоверни трудове, които подкосиха здравето му и прекратиха преждевременно живота му. Но за да се вникне по-дълбоко в развитието на идеята за обединението на народите и се разберат причините на съществуващия международен антагонизъм, нека илюстрираме мисълта си със следния иносказателен разказ: Когато великият невидим свят решил да спаси човечеството, той изпратил на земята един от своите посланици Христос, като най-вещ и знаток на принципите и методите на това спасение. Най-напред го изпратил при един малък народ - еврейския - който имал стремеж за повдигане на човечеството и на себе си, да бъде едно ръководно звено. Когато дошъл Христос между евреите, те го приели отначало добре, защото помислили, че той ще ги освободи: най-първо. ще им даде богатство и сили, и ще ги прати да завладеят други народи. Обаче, когато Христос развил своето учение, че всички трябва да се освободят еднакво и не трябва да има предимство между народите, както и учението за самопожертвуването и любовта към ближния, с което засегнал еврейския национализъм, това страшно стреснало евреите и те казали: „Този не само няма да ни освободи, но още повече ще ни зароби*. И решили да го премахнат, като създали кръста: „човек, който разваля порядките на старите - казали му те - заслужава кръстна смърт". Значи, при евреите Христос е трябвало да примирява две сили: една, която е действувала отвесно /перпендикулярно/ на своята плоскост, и друга, която е действувала хоризонтално, в противоположност на първата. Или, казано с други думи: първите идеи - отвесните - те са общочовешките идеи, а хоризонталните, това са националистическите, егоистичните сили, които действуват в света. Следователно, егоизмът в първото свое проявление винаги създава кръстната смърт. Тогава мисията на Христа излязла несполучлива. След това той се явил между народите от латинската раса и им представил тоя небесен проект, да вземат участие за реформиране на човечеството. Но понеже те владеели тогава целия свят със своята култура, намерили, че неговото учение е опасно. „То ще ни разруши", казали те и започнали всички гонения и мъчения, включително и инквизицията, чрез която унищожиха тогавашните посланици - последователите на Христа. Поради това, и този втори опит пропаднал. Тогава Христос се явил между народите от англо-саксонската раса. Представил им проекта в момента, когато едва са се повдигали в своето развитие и сила, и ги извикал на работа. И те казали: „ето един човек, който ще ни възвеличи". Но добавили: „ще ни дадеш ли средства?" А Христос им отговорил: „ще ви дам, колкото искате". И действително, първоначално работата е вървяла добре, но със своята търговия тия народи завладяли света и изчерпали соковете на окръжаващите. По тази причина, и между тях проектът пропаднал. Най-после, Христос се явява всред славянската раса и представлява своя проект. Народите от тая раса се намирали на пазаря, за да се условят за работници, но казали: „късно е вече, няма да свършим нищо". А Христос им отговорил: „идете, работете, каквото се пада, и на вас ще се даде". Сега да пристъпим към обяснение на вложените идеи в тоя митически разказ. Всичките раси, племена и народи на земята вървят по един определен път, за да постигнат заветната си цел, която още не е очертана добре в умовете им. Расите, в своето първоначално проявление, използуват живота за своето размножаване, засилване и вземане надмощие над окръжаващата среда, племената са се борили за придобиване свобода, а народите - за самия живот. Но само животът в природата ни посочва истинския стремеж. Когато посеем една ябълчна семка в земята, не е най-важното да намерим почвата, но трябва да знаем, какъв слой земя трябва да турим над тази семка и колко влага й е нужна, за да може да расте. И смисълът на тоя растеж не се съдържа само в пущането на корените, израстването и разлистването на ябълката: за да може да поддържа рода си, тя непременно трябва да цъфне, да завърже и да даде плод. От качеството именно на тоя й плод ще се определи отношението й към оногова, който я посадил. Това има следното приложение: всеки човек не е създаден само от материя - той не е само едно материално същество, за да има само външни материални нужди. Независимо от създаването на костите, мускулите и стомаха, човекът е духовно същество, в него има един постоянен стремеж, чувства от по-висок характер, които са създали вътрешните отношения от неговия семеен бит, а това е проявата на закона на любовта. Тоя велик закон е създал дихателната система и кръвообращението в човешкия организъм, което показва, че жизнените сокове не трябва да седят в неговото сърце, в артериите и вените му, а трябва да се разпространяват из цялото тяло по такъв начин, че всичките му органи да се ползуват от тия блага. Това показва още, че не само благата трябва да се разпределят, но и излишъците трябва да се изчистват навън. Но за да може човек да схване този широк план на живата природа, трябва да има ум. Следователно, той е едно мислещо същество. Природата е създала главата на човека с мозъка му, вложила е в него мозъчната система, чрез която умът действува и направлява всичките процеси в тялото. Или, казано с други думи, ако преведем този символизъм на природата: човекът трябва да има воля, на тази воля трябват кинетически сили и чувства, за да й дадат потик към дейност. Но за да могат тия сили и чувства да действуват, трябва един метод. Тоя метод винаги се дава чрез човека, да мисли и чувствува. Сега, като изтъкнахме причините на разделението и взаимните противодействия между народите, нека покажем какъв метод се налага на славяните за тяхното обединение, от което може да се заключава и за другите. Славяните трябва да се ползуват от положителната и отрицателната страна на еврейската, латинската и англо-саксонската култури. Виждаме, че у тия култури плюсът и минусът се неутрализират. Макар и да работят неуморно и с години, няма никакъв излишък от тях. Те са култури без никакъв придатък. Ако еврейският народ в културно отношение внесе една реформирана религия в древността, латинската раса внесе културата за организирането на народите и гражданството, а пък англо-саксонската раса внесе правовите отношения между народите и до известна степен, разпространението на християнството или тъй нареченото евангелизиране. Но тя ограничи туй евангелизиране със своите правови разбирания, т.е. че религията трябва да се меси във всичко, но не и в политическия живот. Сега идат на реда си славяните, които трябва да внесат един нов елемент, за едно по-широко разбиране на туй общочовешко обединение - възвишеното и благородното в света. И те трябва да направят този малък опит със себе си, защото те са народи с голямо индивидуализиране, широки амбиции, силно развит патриотизъм, силни волеви чувства, а сравнително слабо развит ум. Следователно, тия сили, заложени в тях, за да се развият, изисква се една мощна морална и духовна среда, която да ги видоизмени и приспособи за общополезна работа. На славяните предстои да внесат чувството на съзнателно побратимяване на народите, т.е. всеки народ да вземе толкова, колкото му е необходимо за неговото развитие, без ущърб за своя събрат или съсед. Така също всеки народ трябва в политическо отношение да действува не толкоз с насилие, колкото със силата на моралното въздействие и човеколюбието. Славянинът трябва съвършено да изключи насилието от живота си, защото то прилича на остър нож, който не познава никакъв господар, никакво добро, никакво право, освен правото на оногова, в чиято ръка се намира. Следователно, тоя нож, с който отрязваш главата на другия, със същия нож ще отрежат и твоята глава, ако попадне той в чужда ръка. Славяните не трябва да поддържат политиката на точилото и ножа: тази е най-старата политика, която съществува от памти века - че ножът трябва да се точи, че без точило не може и без нож не може. Но ние питаме, от хиляди векове всичките тия ножове и точила де са? Нали трябва да се правят всяка година нови ножове и точила? И ножът и точилото се източват. Най-после, какво печели ножът? - той се изхабява. Какво печели точилото? - то се смалява постепенно. Това показва, че всички народи, които употребяват тия метод, физически се източват и се похабяват, а морално се смаляват и обезобразяват. А туй, казано на съвременен език, значи: израждат се. Следователно, точилото и ножът - това е една човешка система, измислена, която няма никаква подкрепа в природата и е осъдена в края на фалит. И в живота на славяните има редица доказателства за потвърждение на тая истина. Така, русите, след като повече от 40-50 години заплашваха Англия с дрънканията на своя нож, какво спечелиха? - спечелиха японската война, общоевропейската война и болшевизма. Какво добро им донесе японската война? - „правилното и тактичното отстъпление" на Куропаткина. Какво им донесе всеобщата война? - вземането на Цариград на книга. А знайте ли това на какво прилича? - когато ние се намираме при някой богат човек и той си мери житото, а ние броим крините му и си въобразяваме колко крини ще ни даде на заем и ние си запишем тия крини на кредита си: „Цариград е наш". Тоя Цариград е една ябълка на раздор, която създаде най-голямата язва на славянска Русия: тя притежаваше най-обширната част от земята, която някога е била давана на един народ, от когато помни историята. Наместо да използува това несметно богатство, тя се занимаваше с въпроса за Цариград и проливите, с оглед на своето бъдещо надмощие в света, да стане една от най-силните държави. Тя се занимаваше, значи, с трудната задача на онзи мидийски цар Левпул, който накарал своите учени хора да пробият най-тънката цев и да изчислят, за колко време ще може да се прекара през нея всичката вода на земята. Тия странични въпроси отслабиха Русия морално, и впоследствие болшевизмът дойде да й покаже, къде е нейния прав път, т.е. че трябва самопожертвуване - който има много, трябва да раздава. Сега, ако дойдем до новообразувалата се държава Полша, ще забележим, че наместо да се организира вътрешно, морално и тя върви по пътя на туй славянско разбиране, на вътрешни раздори, преследване и воюване. Ако дойдем до Чехословашко и тая държава върви по същия път, в нея се развива милитаризмът, с помощта на който иска да брани своята свобода - чрез сила. Ако дойдем до Югославия и тя върви по пътя на Русия: иска да стане една от най-големите държави - империя на Балканския полуостров, и да тури всички народи на Балкана под своя знаменател. А България - тя се показва сега смирена, защото ръцете й са свързани, но която ръка й се развърже и тя бие. На славяните липсва трезвен ум. На тях бърка националния фанатизъм и не толкоз на народа, колкото на управляващите. Следователно, на славяните ще препоръчаме следните четири неща: Великият закон на битието е произвел четири лъчи от себе си и ги е проектирал в света. Тия лъчи са: светлината, живота, любовта и свободата. Всеки народ за да намери своя път, трябва да има светлина в ума си; всеки народ, за да може да постигне целите си, трябва да има съзнателен живот в душата си; той трябва да има чисто и непокварено сърце - трябва да разбира метода на любовта, която е една от най- могъщите сили, които свързват живите същества и ги подготвят за опознаване вътрешния смисъл на живота и накрая - свободата, която трябва да внесе хармонията в човешкия дух, да примири всичките противоречия и да даде правилна насока на всички сили, умствени, духовни и физически, към една велика цел - Божественото в света. Само чрез тия четири лъчи ще влезе новия живот и новата култура, която ще даде нова насока на славяните и на всички други народи - към великата цел на обединението им.