Търсене във форума

26. ИСТИНСКИЯТ ИДЕАЛИЗЪМ Нужда от висок идеал- Целта на живота „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 2-3 (IV-V. 1925) с. 25-26 Съзнателният живот се изразява в стремежа към една висша цел. Само онзи, който се стреми с всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си душа и с всичката си сила към тази цел, само той живее. А ония, които не съзнават тая цел или не считат за нужно да я достигнат, те са мъртви. Животът предполага един висок идеал, а смъртта - отсъствие на тоя идеал. Възкресението е процес на достижението на тоя идеал, а падението е процес на изгубването му. Живата разумна природа познава ония, които имат висок идеал, тя ги бележи с особени знаци и ги записва в своята книга. А ония, които нямат такъв идеал, тя ги бракува за дълги години, за далечни времена; те са нейните забравени деца, които стоят на дъното на материалния свят, за да изпъплят един ден оттам, когато се пробуди и у тях съзнанието за висшето, красивото, доброто. Но в какво се състои високият идеал? Примерът на всички велики хора, на всички светии, на всички учители на човечеството ни показва това. Те са любили само Бога, те са се стремили към Него и са жертвували живота си, за да му служат. Само любовта към Бога е истинската любов, защото само тя дава живот, живот преизобилен за човешката душа. Това е високият идеал на съзнателния човек. Бог е най-висшето, най-разумното, най-силното същество. Той е най-благият, най-добрият. В Него нищо не се изменя и не се променя. Той е източникът на всички блага. Има ли тогава нещо по-велико от любовта ни към Него и от стремежа ни към Него? Очевидно, не. Само любовта ни към Бога предполага любов към човечеството изобщо и любов помежду ни. Защото, за да любим човечеството, трябва да видим и познаем Бога в него. За да любим ближния и се пожертвуваме за него, трябва да съзнаем, че Бог се проявява в него, и че като полагаме живота си за благото на другите, ние вършим служба на Бога. С една реч, всичките си мисли, чувства и действия ние трябва да изхождаме от тоя висш принцип на Божествената Любов, който е единственият идеал в света. И ако всички хора имаха това дълбоко съзнание за съществуването на тоя висок идеал, съвременният свят и съвременният живот щяха да имат съвсем друг образ и съвършено друго развитие. Сегашните хора, като отделни личности, общества и народи, тръгват от противоположната точка и вървят по обратен път. Вместо да възлюбят Бога и ближния, те възлюбват първо себе си, служат на себе си, идеализират себе си. Но тая любов уморява хората, тая служба развращава, осмърдява и разлага и тоя идеал е смърт. Материалното богатство не може да бъде висша цел в живота, „икономическото подобрение" на хората не може да бъде никакъв идеал на душата, човешката любов, която покваря и умъртвява, не може да създаде условия за повдигане и усъвършенствуване на човека. Всичките тия временни и приходни цели на материалния живот не съставляват най-възвишеното и най-доброто. И Бог не съизволява в тях. Бог обича и люби само това, което е най-възвишено, най-добро, най-красиво, най-чисто в нас. Затова в Писанието е казано: „възлюбил е истината вътре в човека". Бог не се интересува за нашия обикновен, делничен живот, с всичките негови дребнавости, борби, ежби и мимолетни достижения от материален характер. Това са играчки на заблудени и забравени деца, които живеят, без да знаят за какво и умират, без да са разбрали защо. Бог иска да констатира: „тия мои деца, които съм пратил на земята, разбрали ли са коя е целта на живота им и каква мисия им съм възложил за изпълнение?" Преди всичко, хората трябва да се проникнат от онази животворна Божествена искра, да открият душите си на онова благотворно Божествено течение, което излиза от първоизточника на живота - това е Божествената Любов, всеобемната, неизменната, всемогъщата космична любов. Само тя е, която възражда, съживява, възкресява и увековечава, само тя е, която издига човека и го прави достоен да носи това име. Тая любов внася светлина в ума, топлина в сърцето и сила във волята. Тя дава възможност да се познае и постигне най-хубавото, най-доброто и най- мощното в света. Веднъж проникнат от тоя висш принцип и от тая всемогъща сила, човек е готов вече да се учи, т.е. да придобива истински знания за живота. Защото земята е училище, в което хората се учат от люлката си до гроба. Бог е отворил това велико училище на живата природа за своите възлюблени деца и всеки ден, всеки час и всяка минута им сочи великите си тайни, чудните си откровения, недостижимата своя Мъдрост. Погледнете на ранина величието на слънчевия изгрев, можете ли вие, малки човече, с големи „идеали" за материално богатство и земна слава, да не се стреснете пред това величие на Бога и да не се вразумите от него? Слънцето изгрява всяка заран и изпълнява великата си служба на Бога, като ни донася светлина и топлина, електричество и магнетизъм, дъжд и влага, живот, изобилие и радост. И всичко това ни иде от великата Божия Любов. Как е възможно да не виждаме и да не съзнаваме тая Любов към нас, как е възможно да не се проникнем от тая велика Божия Мъдрост! Погледнете вечер на милиардите небесни светила, тия реализирани мисли на Бога, които живеят в безкрайните простори на вселената, движат се във вечно ненарушим ред и звучат с най-дивна хармония. Те ни говорят на своя таен език пак за величието на Божия Промисъл, за безграничността на Божията Любов, за недостижимостта на Божията Мъдрост! Нима те искат да знаят за дребнавите и ефимерни стремежи на съвременните хора, които се борят за лично богатство и се избиват взаимно за териториално и материално надмощие, за власт и слава? Колко е нищожен човекът в сравнение с това, което Бог му показва всяка минута чрез своите прояви на небето и на земята, във всичките негови видими творения, от най-големите до най-малките! Това е високият идеал, към който всяка човешка душа трябва непременно да се стреми - Бог, проявен в Неговата Любов, Мъдрост и Истина. От Него произтича всичко, което е най-добро, най-умно, най- красиво и най-полезно за човека. И учениците на великата Божествена школа трябва да възприемат този идеал за най-възвишеното, най- интелигентното и най-хубавото. Всичките им мисли трябва да бъдат проникнати от същия идеал, за да могат да добият най-висшите знания, всичките им чувства трябва да бъдат вдъхновени от него, за да бъдат ръководени неуклонно в пътя на Христа, т.е. в пътя на Любовта, и всичките им постъпки да бъдат насочвани от тоя, високия идеал на най-доброто, най-умното и най-хубавото както във физическия, така и в духовния живот. Но за да се постигне всичко това, изисква се разумна, твърда, непоколебима воля. А тя се изразява в абсолютна вяра на Бога. Който притежава такава вяра, неговите мисли винаги ще бъдат светли и ясни, неговите чувства и желания всякога ще бъдат благородни и постижими, и неговите действия ще бъдат правилни, безпогрешни и целесъобразни. Една възвишена разумност ще се прояви в целия му живот, успехи след успехи ще увенчават всичките му начинания и всичките му дела, и той ще се чувствува винаги доволен и щастлив. Вярата в Бога е незиблемия стълб на живота, якорът на спасението, силата на човешката душа. Непоколебимата увереност, че Небесният ни Отец, който ни е родил от преизобилието на своята Велика Любов и Благост, постоянно промишлява за нашия живот, за нашето благо и за нашето преуспяване, трябва да бъде основата на цялото ни съществуване. Може ли нашият Велик Баща да остави вечно чадата си в мрак, забрава и нещастие? Не, той се грижи постоянно за нас, стига ние да бъдем любвеобвилни, разумни и неуморно работливи, стига да имаме тоя високия идеал - да любим Бога, както той ни е възлюбил, да работим разумно за Него и за ближните както Той работи за нас, и да се стремим постоянно към Него - към вечната и безгранична Любов, Мъдрост и Истина! Това е целта и смисъла на човешкия живот.

10. РАЗУМНИЯТ ЖИВОТ Не се противи на злото - Законът за любовта „Всемирна летопис", Г. IV, кн. 1 (III. 1925), с. 1-2 Разумният живот се проявява само при най-малката съпротива и в най-хармоничната среда. Този е един от основните и велики закони в живата природа: върху него е съграден целият космос и върху него почива сигурността и развитието на всички разумни същества - племена, народи, общества и индивиди. Ония от древните народи и техните водители, които са схващали тоя закон, имали са дълготрайни култури, обществено развитие и благоденствие, и историята ги е отбелязала като мощни народи, като фактори на човешкото развитие. Обширна аргументация за това не е нужна, а е достатъчно да кажем, че прекрасните рози не растат на Северния полюс, а в топлите места, хлебното дърво също така не расте край Ледовития океан, а в тропическите места, портокалите, лимоните, бананите и пр. - всичките растат все в топлите пояси, където климатическите условия са най-благоприятни и най-хармонични за тяхното развитие. И благодарение на тия условия, те са развили в себе си качествата, които притежават. Също тъй, най-хубавите и пъстри пеперуди не се намират на Северния полюс, а в най-топлите области. Значи, тия последните области са родили най-богатата и най-разнообразна флора и фауна, които днес служат за подкрепа на живота ни. А какво е създал Северният полюс? - ледове, снегове и снежни кристали. Това показва, че тоя полюс в органическо отношение е почти безплоден, когато тропикът е плоден, защото има най-благоприятни условия и най-хармонична среда за развитието на живите организми. Но на земята има и Южен полюс. В него, както и в Северния, съществува еднообразие в органическо отношение, т.е. и в двата тия полюси жизнените сили са почти в застой. Но природата, която не обича застоя, е впрегнала тия полюси на работа, като е проектирала техните жизнени сокове, които не могат да намерят израз на тяхната повърхност, към екватора: там дейността им се проявява. Вследствие на това именно, растителността и изобщо животът там са най-богати по форма и по съдържание. Тогава, по аналогия, ние изваждаме заключението, че във всеки организъм, в който преобладават влиянията на двата полюса, резултатите ще бъдат същите. Следователно, за да се избегнат тия противоречия, животът търси екватора, т.е. човешкия разумен екватор. Като разсъждаваме така, лесно е да се разбере, че не е хладният човешки ум, който може да разреши великите проблеми в света, нито хладният човешки егоизъм, който възраства благоденствието на човечеството: отживелите форми на предпотопните измрели животни не поддържат сегашния живот, защото последният, който е преминал всичките някогашни фази в развитието си, е запазил в себе си само красивите спомени за великите закони на природата и още свещено ги пази. Гигантските предпотопни същества, които неразумно са градили своя организъм, като високите снежни планини, отдавна са изчезнали, а са останали на земята само скромните, но разумни същества, които са предвиждали бъдещето и са се съобразили със законите на природата, която не обича разточителността и голямата съпротива. Много предпотопни раси са изчезнали поради единствената причина, че са водили постоянни вътрешни борби. От всичките тия многобройни раси сега са останали на земята само пет, които са разбрали великия закон, че правото е на страната на оногова, който най-малко се противи. Това, обаче, не значи, че човек не трябва да отстоява своите права, но трябва да ги отстоява разумно, без излишни иждивения. Ако двама борци на полето на състезанията се унищожат взаимно, какво се добива от тази борба? - разбира се, нищо. Но ако тия двама борци се вразумят и посветят силите си за благото на своите ближни, тогава всеки от тях ще покаже в какво седи неговото превъзходство и неговата сила. Кое е по-голямо изкуство: да запалиш ли една къща или да я съградиш? Да съградиш ли едно училище и да го устроиш с учители, пособия и ученици или пък да го разрушиш и да разпръснеш учителите и учениците му? Няма съмнение, че е разумно и похвално, ако градиш, отглеждаш и възпитаваш, ако даваш живот на хората: това е великото, в което божественото се проявява. Но някои, може би, ще ни възразят: „Ние с дейността си, каквото и да е, все градим". Да допуснем, че е така. Но ако аз, когато съграждам къщата някому и напълвам касата му с пари, същевременно го задължавам да унищожи някого или да напусне всякакъв морал и да служи само на себе си, то питам, при такива условия, това градеж ли е? Или, с други думи, ако имахте дървени каси, пълни със злато и аз ви ги изпразня, като в замяна на тях ви дам железни, това култура ли е? Или ако една страна е пълна само със затвори и затворници, това култура ли е? Ако в някоя държава се издигат бесилки, това морал ли е, религия ли е? Разбира се, не. Морал и разумен живот не може да се насажда в света по тоя начин. Такива факти съставляват най-голяма съпротива. При тях всичко ще се превърне на лед и сняг, и соковете на такъв народ ще се пренесат у други народи, у които има благоприятни условия за развитие и напредък. Това ни доказва и историята: докато Египет беше тропическо място, в него имаше култура, но щом замени условията си с хладината на Северния и Южния полюси, то остана пуст; докато Вавилон и Асирия бяха тропически области в тях цъфтеше книжнината и цивилизацията, но когато те възприеха студенината на Северния и Южния полюси, запустяха. Така стана и с Гърция, Палестина, Финикия, Рим и други, тъй ще стане и с ония съвременни държави и народи, които подражават примера на изчезналите народи и култури. В природата съществува един закон, който е изразен в Евангелието, а именно, че онзи, който има най-малката енергия и не я употребява, тя му се взема, или: „Който има, ще му се придаде, а който е на Северния или Южния полюс, и това, което има, ще му се отнеме". За сега, Северният и Южният полюси не са места, определени за живеене на човешки същества: те са места само за боговете, и за това последните са турили там своите прегради, за да не стъпва никой човешки крак по тия места. А от това следва да се извади поуката, че слабият не трябва да се мъчи да вземе формата на силния, защото ще стане смешен. Ако малкото дете повдигне големия чук на баща си и едва го носи, мислите ли, че то ще свърши някаква работа с тоя чук? .- не, то ще губи само времето си. Нека да оставим тежките чукове за силните хора, а ние да работим с това, което е по нашите сили. А кое е по нашите сили? - това е разумния живот, с него всеки може да борави, защото има най-малката съпротива и най-хармоничната среда. Разумният живот изисква силни майки и бащи, пълни с идеали и със запас от духовна енергия, които могат да вдъхнат в своите избрани. Заключението от това е, че ако някой от съвременните народи иска да измени вътрешното си състояние и да създаде ред и порядък в своя бит, той трябва да облагодетелствува, на първо място, майките и бащите, като създаде за тях най-благоприятни условия. Но кой народ днес прилага тоя закон? Почти няма на земното кълбо такъв народ. Напротив, всички търсят разумния живот там, където го няма, търсят живота си там, отдето не идва, своята защита - там, отдето идва разрушението им, и своето спасение - там, отдето иде смъртта им. При такава обстановка, какво може да се очаква? Какво може да ни даде един човек, на когото мозъкът е покварен, заболял и се образуват по него разни нагноясвания, подутости и тумори? Какво можем да очакваме от хора, на които дробовете са полуизядени, нервната система съвършено разстроена, сърцата им органически разнебитени, стомаха съвършено повреден, краката полупарализирани, ръцете полуизсъхнали, зрението отдавна изчезнало, слухът утъпял, обонянието атрофирано, езикът парализиран? Какво можем да очакваме от тия „свещени" типове, пред които мнозина сега благоговеят? И върху каква духовна основа почива той? Това е живот на израждане. Той се е появил по единствената причина, че ние сме почнали да развиваме своята разумност при най- голяма съпротива и при най-голяма дисхармония. И действително, съвременните хора говорят за разумност, без да я разбират, говорят за религия, без да я имат. Всички работят на кредит, без никакъв капитал. И ако това е истина, тогава откъде ще се почерпи разумността? И откъде ще придобием тази религия, която ще внесе не сплотяване механическо, като частниците на леда или снега или на камъните и желязото, а онова сплотяване и сговор, което виждаме в красивите плодове, в житното зърно, в слънчевата светлина, която носи живот в себе си. И ако ние, съвременните хора, говорим за Бога и действително вярваме в Него и искаме да изпълним неговия закон, като казваме, че сме негови избраници, то ние ще покажем, че сме негови служители, само чрез изпълнението на неговия закон. И в обикновения живот, когато някой покойник остави завещанието си на своите наследници, законът задължава последните да изпълнят свещената му воля. Какво завещание остави Христос на човечеството? - „любете един другиго", „любете враговете си", а над всички „любете Бога" и бъдете винаги готови „да пожертвувате всичко заради Него". Тогава питаме: ако при такава перспектива един народ или човек би решил да изпълни волята на Бога, то на тоя народ, на обществото, дома и индивида по-зле ли ще бъде, отколкото сега? - Не, ще им бъде хиляди пъти по-добре. Едно сравнение между средствата, които се употребяват в личния и обществения живот, ще ни поясни мисълта: когато трябва да се изкърти някой камък, това става с чук; когато трябва да се повали физически някой враг, това правят с нож; но когато трябва да се издигне някой мъртвец от гроба, нима може това да стане с чук или нож? - не, то става само със силата на словото. Когато Христос бе отишъл при гроба на Лазара, не си послужи нито с чук, нито с нож, за да го извади от гроба, а употреби словото си, като каза: „Лазаре, излез вън!" И наистина, ако съвременните народи са камъни, нека се употреби чука против тях, а ако са врагове или варвари и признаят това, биха употребили ножа, но ако те са духовно мъртви, като Лазара, заровени четири дни в гроба, с какво трябва да ги посетим? - разбира се, с живото слово, със закона на най-малката съпротива, на разумния живот. А законът на най-малката съпротива и на разумния живот създава условия за проявата на Божествената любов. И тъй, от горното ние изваждаме заключението: единствената най- голяма сила, която може да извърши чудеса, да възкреси народите, да внесе ред и порядък, да извика на работа разумните бащи и майки, да събере любвеобилните братя и сестри, да обедини и сплоти всички, и да отдаде правото всекиму, като внесе истинско благоденствие - това е любовта, която иде в съгласие с разумния живот, проявен при най-малката съпротива. Само тая най-велика сила може да направи човека достоен да носи това име. х.х.х.

I. ПЪТ СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО НА ЖИВОТА Казвам се Тодорица Панталеева Карастоянова и съм родена на 7 март 1901 г. в София. Баща ми се казваше Панталей Карастоянов, роден в гр. Свищов. Майка ми се казваше Екатерина Николова Илиева, родена в гр. Дупница. Баща ми беше счетоводител, а майка ми бе домакиня. Той е дошъл в София много рано, живял е тук. Бил е сираче и е бил принуден да печели сам. Дядо ми, баща на майка е работил в пощите и той идва в София. Ние бяхме три деца, аз, сестра ми Анастасия - родена 1905 г. и брат ми Борис, роден 1903 г. Детските ни години минаха в София. Всички завършихме музикалното училище. Подтикът дойде от мен. Майка ми пееше много хубаво, много чисто. Приспиваше ни с песен. Аз бях в гимназията до VII клас и оттам постъпих в музикалното училище, специалност Пеене и Пиано. Беше четири години обучението. Завърших към 16-17 годишна и постъпих в операта, понеже трябваше да се прехранвам сама. Отначало ходих в православната църква, после се прехвърлих в католическата църква, после в протестантската. На бърза ръка преминах навсякъде. Преминах и през теософския курс на Софрони Ников. Това беше вътрешен подтик. Търсех подред нещо, което ми трябваше, но не го намирах никъде. Един ден тръгнах тук-там та отидох на ул. „Опълченска" N 66. Чукам на вратата, предната врата, отидох при Учителя и Той ми говори, говори. Толкова много ми говори, но всичко съм забравила. Впоследствие узнах, че така не се влиза при Него, че трябвало да се предупреди. Бях към 16-17 годишна, след като преминах всички църкви отидох при Него. Беше много мил и много ми говори. Задържа ме в приземния етаж на обед. Каза ми кога ще има беседа и аз започнах да ги посещавам отвън в двора. Учителят седеше до прозореца, а ние в двора стоим прави и слушахме. Няма зиме, няма лете - а само стоим и слушаме. В стаичката имаше много малко хора насядали на пейка. В неделя беседата беше от 10 часа сутринта. После ходихме в салона на Маркова, пак да слушаме Учителя. Аз при нея учих френски език. Тя беше белгийка омъжена за българин. Иван Радославов, мой учител по история беше дал мястото си за салона на ул. „Оборище" N14. Синът му не беше добре с нервите, а дъщеря му Люба беше епилептичка. Имаше и една учителка по география Мата Ковачева, тя също ми правеше впечатление. Така минаха години, влезнах в школата. Веднъж бяхме се събрали около Учителя и го разпитвахме за преражданията. Всеки се интересуваше кой какъв е бил в миналото, за разни величия и царе. Аз през цялото време мълчах. Учителят добави: „А Теодора е била амазонка". Когато бях ученичка, един от компанията ме покани да яздим коне. А тогава това беше удоволствие за аристократи. Отидох и яхнах коня, препусках го като опитен ездач. Никога преди това не бях се качвала на кон. Всички ахнаха. И на мен ми беше много интересно. После, когато Учителят ми го каза, че съм била амазонка ми стана ясно, защо изведнъж станах опитен ездач. А това беше се случило да ми се докаже наистина, че съм била амазонка. Но нищо не можех да си спомня за онази епоха. Завесата е спусната и забравата е пълна в съзнанието ми. Постъпих като хористка в операта, връщах се късно у дома. Учителят беше казал да не се вечеря след залез слънце. И аз Го попитах, какво да вечерям. А Той ми каза вечерно време да пия прясно мляко, след като се върна от операта. Така и правех. Един ден, беше слънчев ден, бяхме на Изгрева. Учителят се разхожда по полянката, а до Него е Стоянка Илиева. И аз отидох при тях. Тогава Учителят каза: „Стоянка, стои, а Дора - дарява". А Стоянка, като чу това, като тропна с един крак. Не беше съгласна. Една беше Стоянка, друга нямаше като нея. Омъжих се през 1937 г. за Николай Дойнов. Значи бях омъжена и пътувахме за Рила с колата. Пристигаме някъде над с. Говедарци. Беше придошла реката и наложи се да слизаме всички от камиона. И таман се каня да слизам. А Той - Учителят ми каза да остана в колата, заедно с него и шофьора. А през целия път се питах, как да го попитам дали съм бременна. И тогава разбрах, че това беше неговия отговор, че съм бременна. След като стигнахме на седемте рилски езера до второто езеро седнахме горе на поляната. Учителят взе една праскова, разряза я с ножчето на резенчета и на всички раздаваше по едно резенче. А на мен даде накрая резенче, закачено за костилката на прасковата. Тогава аз разбрах, че имам плод в себе си и че съм бременна. Аз се срамувах да питам, но се безпокоях същевременно. А Учителят ми отговори първо със слизането от колата и после с костилката. Тези важни моменти за мен бяха скрити за останалите около нас. Те не разбраха нищо. Вечерта като седяхме около запаления огън и пеехме Учителят ми даде едно одеяло да се завия. Това означаваше, че трябва да се пазя, защото не съм вече сама, а съм с плод. Обикновено на връх Харамията при езерото на Чистотата имаше пътека за изкачване на върха. Ама аз съм луда глава и се изкачвах от другата страна между крилата, нагоре. Катеря се, катеря и после друс - смъкна се надолу. И аз продължавам, приближавам върха. Как така да не се кача на върха? Катеря се, катеря се и втори път - друс и се смъкнах надолу. И като ме тупнаха „отгоре" втори път си казах „Не!" А бях бременна 2-3 месец. А горе имах едно любимо място, нещо подобно като кресло, седях и си провисвах краката надолу. А бе много опасно. Бях още момиче, работех в операта и на 13 август трябваше да бъде в София. И бяхме на Витоша, горе си изкълчих коляното и не можех да вървя. Куцук, куцук, куцам. С големи мъки слезнах долу. Тогава Учителят изпраща брат Ради да вземе току-що одрана агнешка кожа оттам, където колят животните. Отиде, донесе кожата и аз я сложих на коляното. Но така мирише, отвратително тази кожа. Беше август, топло бе времето и тя се беше разложила. Отивам при Учителя да му се оплаквам: „Учителю, много мирише". А Той ме пита напълно сериозно: „На какво мирише?" И аз оттогава не посмях нищо да кажа. Но коляното ми мина след налагането с току-що одрана агнешка кожа. Бяхме една година на Рила, на езерата. Аз бях малко като „луда Мара" и скачах с една върлина, засиля се с нея и така прескачах разни препятствия. Сега така скачат спортистите на овчарски скок. Скок-прескок, но накрая паднах и се контузих, секнах кръста си. И ме сложиха в палатката да лежа. Една сестра - Зяпкова, вместо да ми слага топли компреси, тя слагаше студени компреси и така се влоши състоянието ми. Казаха на Учителя и Той препоръча да ме налагат с топли компреси. Но за сестрата каза: „Понеже тя не е знаела и не го е направила нарочно - то и се прощава". Аз бях писала писмо на брат ми Борис, че съм пострадала. И той тръгва с влака от София през Дупница, през Сепарева баня и се качва до петото езеро. Като стига до него се стъмва и той вижда оттам запаления лагерен огън. Тръгва направо към лагера, понеже смятал, че може лесно да стигне до запаления огън на второто езеро. А там са едни пропасти, страшни и пропада в тях. Ни напред - ни назад. И тогава е запалил огън, а е имал кибрит със себе си понеже е бил страстен пушач. Хем да се топли, хем да сигнализира, че е в опасност. А през това време, аз се оглеждам в огледалото и в него виждам огън отразено в него. Изведнъж извиквам „Брат ми!". Предчувствие. Развиках се. Съобщиха на Учителя и Той изпрати няколко братя с фенери, стигнаха до него и го спасиха. Доведоха го в лагера. А на другия ден като видяха къде е бил всички се учудиха, че е останал жив. От семейството ми само аз имах контакт с Учителя. Майка ми се радваше много. „Радвам се, че поне Учителят ви научи да ставате рано". Понеже майка ми ставаше рано в 4 часа сутринта, направи си кафе и започваше да работи. А ние децата спим през това време. Когато реших да се омъжа за Николай Дойнов, ходих при Учителя да го питам. Ходих, но Учителят не ме прие. Беше събота, а в този ден Той никого не приема. Отидох в събота, защото в неделя трябваше да се венчаваме. Ние бяхме го предрешили, бяхме обявили венчавката и аз отидох все пак да питам Учителя. Но не ме прие. Ако беше казал „Не!", аз щях да се откажа. Но той ме остави сама да си реша задачата. В събота не приемаше, беше за Него ден за Бога. А в неделя имаше беседа. Учителят приемаше по различен начин. Понякога го запитваха, взимаха разрешение, а понякога направо приемаше. След като се омъжих, живеехме на Изгрева в една много хубава барака. Отвън беше бяла, в платно. А вътре бяха две легла. Отвън беше палатка, а отвътре барака с дъски. Във второто легло спеше сестра ми Анастасия или наречена Сийка. После направихме барака зад къщичката на Боян Боев. Един ден както влизам, изведнъж нещо ми блесна долу на пода, между дъските. Беше вода. Но там родих първото си дете Ина. Преди известно време ме среща една сестра и прочела в беседа, че Учителят карал една сестра да ходи да вземе уроци при Морфова, но тя не е ходила от мързел. Това бях аз. Не беше от мързел. А случая беше друг. По това време Катя Грива взимаше уроци при Морфова. А аз работех, за да живеем. Брат ми и сестра ми работеха, но си харчеха парите за себе си, а аз поддържах къщата и домакинството, и с моите пари се хранеха у дома. Учителят ме прати при Морфова да вземам уроци. Тя ме прие. Отлично работех с нея. След известно време трябваше да си платя за уроците и занесох не всичката сума, понеже я нямах. Тя взе една част от сумата и каза: „Не ща повече. Достатъчно". Но аз не отидох, когато Учителят ме пращаше, защото все си мислех с какво ще си плащам уроците. Накрая Учителят пак ме подсети и аз нямаше как трябваше да отида при Морфова да взимам уроци. А тя не всекиго взимаше за ученички. Прослушваше и трябваше да имаш глас, дар и талант. Та бях се разколебала, защото с моята заплата издържах цялата къща. Учителят е знаел, че Морфова ще ми вземе някаква символична сума, но аз умувах, а не послушах Учителя. Умувах и изпуснах влака. Един ден научихме, че след катастрофа с колата, както пеела „Мила Родина" умира на място. Така изпуснах влака и се разделих със световната певческа кариера, която ми предстоеше. Това ми беше предсказал Учителя. Аз, ученика, трябва да имам послушание, а не да си правя оглушки и да умува по човешки. Предстоеше ми кариера от рода на Аделина Пати. Веднъж отивам при зъболекар и докато чаках ми попада едно списание, разгънах го и видях портрета на Аделина Пати - една черноока италианка. И изведнъж почувствувах една вътрешна близост, бяхме от една и съща духовна верига и имахме един и същ Учител. Да, ама тя е имала послушание към този Учител, а аз го нямах. Там е работата. Отначало посещавах Младежкия клас, но като се омъжих започнах да посещавам беседите в неделя и Общия окултен клас в сряда. Животът на Изгрева беше интензивен, помагахме в устройването и поддържането на Изгрева - чистехме, копаехме градината, метяхме двора, поддържахме ред и порядък на двора и на поляната, където играехме Паневритмия. Музикалният живот на Изгрева беше много необикновен. Асен Арнаудов сядаше на пианото. Учителят каже някоя музикална фраза и Асенчо я изсвири. Ние слушахме и след това запяваме. Един ден Учителят даваше една песен и никой не я записваше, а по слух я научихме. Учителят я изпяваше. Малко съм била при такива случаи, защото повече съм била на работа. Друг път Учителят идваше с цигулката си и ни изсвирваше новата песен или тя се раждаше по време на клас. Различни бяха случаите. Как се даваше Паневритмията? Сутрин имаше беседа. После играехме гимнастиките на поляната. Хората си отиваха по работа. После се събирахме и Учителят показваше на някои онези упражнения, които не се играеха добре, за да се усвоят както Той искаше. Между другото Учителят каза, че всички трябва да бъдем облечени в чисто бели дрехи, не препасани. Много силно впечатление ми направи, че трябва да бъдат непрепасани. И по този начин да се играят и то правилно упражненията, а не така както сега се играят. Учителят играеше в средата, а ние в кръг. В средата свирят музикантите. Като диригент на оркестъра беше брат Калудов от Варна, бивш военен капелмайстор. Много симпатичен човек, имаха къща на Изгрева, а дъщеря му Живка беше много музикална и хубаво пееше до стари години. Асен Арнаудов беше много добър музикант, внимателен, възпитан. Беше най-талантливия. Защо станаха недоразуменията между музикантите по времето на Учителя и след него? В песнарката има песни, които не са записани правилно. Това мога да го кажа. Има песни, които аз съм пяла и знам как са въобще и не са записани както трябва. И в двете песнарки има грешки - тази на Кирил Икономов и тази на Мария Тодорова, издадена след Учителя. И в двете има! В бъдеще, ако ги има оригиналите, могат да се коригират грешките. До днес музикалната ми памет е запазена и знам как се пеят. Мога да ги изпея и да се коригират. Но трябва някой да го направи. Всички деца на родителите ми станаха музиканти. Брат ми Борис, сестра ми Анастасия, или Сийка и аз Дора, работихме в операта и бяхме хористи в хора при операта. Преди да завърша гимназията постъпих в Музикалното училище. И дори го сънувах нощес онзи, който бе причина да постъпя в Музикалното училище. Издържах изпита като хористка и ме приеха. Но тогава изгоря театъра и си помислих, че щом е изгорял, значи работата спира. Веднъж ме среща хор-майстора и ме пита: „Карастоянова, защо не идваш?" - „Къде да идвам, нали операта изгоря?" - „Ама, ние работим". И аз повторно отидох при тях. И там останах 20 години, докато се пенсионирам. Един път бях на концерт. И там Богето, на Голов сина, който имаше голяма книжарница до двореца ми каза: „Дора, ти не си за всякъде, иди там на ул. „Опълченска" 66 при г-н Дънов". И аз отидох и влезнах направо, почуках и Той ми отвори. Впоследствие разбрах, че никой така не влизал при Него. А аз направо. Държа ме много дълго време и мило ми говори, което най-много си спомням това, което е характерно за мен „да ходя срещу течението на реката". Когато една река извира и тече, а аз да вървя срещу нея. Това много силно впечатление ми направи и аз още го помня. Това е била програмата на живота ми. Значи трябва да ходя срещу течението на реката. И така премина живота ми. Имах си собствен път. Учителят ме задържа на обед. И оттогава не съм мръднала на никое друго място. Останах при Учителя оттогава, от 17 годишна, до края на живота си. Непрекъснато досега съм при Него. Град, дъжд, сняг - хубаво, лошо време винаги съм била в двора на ул. „Опълченска" 66 и слушах беседите на Учителя. Тогава се пееха песни, молитва се казваше и Учителят говореше. След това отново пеехме песен, молитва и така завършвахме. И след това сядахме в трапезарията долу в сутерена да ядем общо. Учителят беше много внимателен към всички. Веднъж на Рила, бях бременна с Ина и тръгнах да изкачвам Харамията. Учителят изпрати един брат да ме доведе. И после ми се скара. Беше много строг. И нали ходя все срещу течението, реших да се катеря. Паднах първия път, свлякох се втория път, в подножието на върха. Скара ми се. Каза: „Да не заангажирате невидимите същества да ви пазят, когато вие предприемате необмислени действия. Тези същества тук имат друга работа, а не да ходят след вас и да ви изваждат от пропастите". След това го каза на другите на всеослушание. „Някои сестри, хукнали да се катерят по скалите, вместо да стоят мирно и да се занимават с полезни неща за лагера". Брат ми Борис беше певец и голям хубавец. Беше решил да се жени. Аз бях най-голямата, грижех се за тях и им бях съветник. Кандидатката бе една артистка. Дойде при мене сподели и ми каза, аз да реша дали да се жени за нея. „Ако ти не дойдеш на сватбата ми, то аз няма да се оженя". И аз тичам при Учителя да го питам дали да се жени брат ми за тази жена. А Той ми каза: „Ти ще решиш". Хайде де сега. А това е карма. А след първата му брачна нощ брат ми Борис се връща, идва при мен, целия облян в сълзи и плаче. И плаче, плаче младоженеца, но нищо не каза. Беше потен, потен. Дадох му да се преоблече. Плака, но нищо не каза. Отиде си отново при нея. Какво му беше правила тая артистка и красавица не узнах през първата брачна нощ. Този брак беше нещастен. Абсолютно нищо не каза. Тежък семеен живот. Разведе се. Ожени се за втори път. Също нещастен брак. Имаше тежък семеен живот и в двата си брака. Беше един красив мъж, жените му се радваха и го харесваха, а се зароби с два нещастни брака. Но никога не се оплака, нито от първата си жена, нито от втората си жена. Никога от никоя. От първата жена имаше едно дете, а от втората - две деца. Умря на земята при една страхотна мизерия. Голяма карма имаше брат ми с тези жени. Умря в мизерия. Учителят ми каза аз да реша. И аз реших, да се ожени. И аз отидох на сватбата му. И нали там обикалят младоженците, а аз го виждам, че е умрял и го носят на катафалка. А съм уж на сватба в църквата, където има църковен ритуал. А аз плача, плача, непрекъснато. По едно време идва една жена и ме пита: „Защо плачеш. И ти ще се ожениш". Тя мислела, че аз плача понеже ме е преженил, понеже аз бях по-голямата. А тогава такова нещо не се позволяваше. Българите следяха да се задомяват децата им подред, така както са родени. Ако някое дете избърза, казваха му, че е преженил по-голямата сестра. И тогава преженената плачеше. Ама аз плаках, виждах катафалката и усещах голяма, голяма мъка. И се сбъдна това. След като се върнахме от сватбата на брат ми, влизам вкъщи и какво виждам. Заварих паднал портрета на майка ми Екатерина, на земята. Беше разделен хоризонтално на две. Беше рисуван от художничката Топенчарова. След това си легнах. А след това чувам, че се тропа на вратата и дойде брат ми целия потен, след първата му брачна нощ. Не това бе в самата брачна нощ. Беше оставил булката в кревата и беше дотърчал при мене. Този случай го разказвам, защото беше свързан с една родова карма, при което Учителят ми каза „Ти ще решиш". И така го решихме. А какво излезе от всичко това? - това го разказах. А първата му съпруга се казваше Милка Ставлийска, която беше драматична артистка в Народния театър. Какво му прави, що му прави та го побърка, не се узна и досега. А сега ще разкажа за моята рождена сестра Анастасия. Казвахме я Сийка. Порасна, израсна като много голяма красавица. По-красива нямаше в София. Това художници, това артисти, това поети - всички припадаха пред нея. Беше музикантка. По едно време отиде в Германия и премина през няколко брака. Но все бяха неудачни. Върна се в България. Но мъжете се въртяха около нея до нейните стари години. Не беше само много красива, но беше много артистична, с голямо излъчване и привличаше мъжете, и се лепяха по нея като мухи на мед. А беше много музикална и с много красив глас, с красива стройна фигура и привлекателна като фигура и жена. При толкова много качества и талант - не можа да направи музикална кариера. Но това не беше само до характера, но имаше и нещо друго. Оказа се неудачница. А се канеше да стане кинозвезда, уж да стане артистка в този или онзи театър, или да бъде солистка в операта. Всички останаха като хористки в операта до пенсия, а нея я изгониха. Беше недисциплинирана, закъсняваше на репетиция, своенравна, не се подчиняваше. Където отиваше след преслушване я приемаха с охота, но след време тя се проваляше поради своя характер. А хората, с по-малки качества от нея, успяваха и правеха кариера. Тогава отидох при Учителя и Го попитах защо всичко това се случва с моята сестра Сийка. Учителят ме изгледа строго и каза: „Тя е един океански параход, с една малка дупчица". И ми показа с пръст, колко е голяма дупчицата на парахода, през която влиза вода в парахода. Незабелязано от никого влиза вода в парахода. Накрая парахода потъва! А тогава от Европа до Америка се пътуваше с океански параходи за около един месец. Бяха големи параходи, а пасажерите стотици хора. Там имаше ресторанти, оркестри които свиреха, а даже и господа с официални костюми вечерно време танцуваха. Всеки параход имаше по три класи. Екстрена за висшето общество, после втора класа за заможните пасажери и трета класа, която пътуваше във вътрешността на парахода. А за тези стотици хора трябваше да бъдат хранени, развличани, да има забавление за тях. А нощем този параход светеше със стотици крушки и представляваше необикновена гледка. Ние сме гледали на филми тези параходи и ни показваха живота на пасажерите. Беше нещо фантастично. И така сестра ми беше със своите качества и таланти оприличена от Учителя като един океански параход, който има една малка дупчица, през която влиза вода незабележимо. И понеже този параход пътуваше цял месец, през това време чрез тази дупчица навлизаше в него вода и той потъваше накрая. И така сестра ми където се захванеше след един месец потъваше й кораба. И се проваляше. Проваляше се от нейния характер. Това е страшна опитност. Малка дупчица, нито знаеш къде е, няма кой да я запуши. Накрая парахода потъва. И животът й премина ей така. А качества, качества - да се замаеш от тях. Карма! Моята майка Екатерина, имаше брат и се казваше Никола Илиев. Беше отишъл в Германия да следва. И живял при хазайката германка, и се запознал с дъщеря й. И имал връзка с нея. Той се върнал в България. Но майка му казала: „Синко, доведи момичето в България и се ожени за него. Щом имаш любов с него трябва да се ожениш за него". Майка му бе с патриархално възпитание и със здрав морал. Това са морални качества, но при условие, че синът слуша майка си. А аз им пишех писмата. Тогава той я довежда и се ожени за нея. Това е пример за здрав морал и за сполучлив брак. А сега ще разкажа за кармичната връзка между двата рода на родителите ми и този на съпруга ми Николай Дойнов. Кармична връзка от вековете. И то фатална. Необикновена. И за пример, и за поучение на всички. Например Николай Дойнов, когато е бил на 19 години, гимназист и баща му Никола Дойнов е бил преуспяващ търговец и построил една дъскорезница в недрата на Стара планина, която е била оборудвана с внесена от странство машини, станове тъкачни, в които той е вложил целият си капитал и всички други инвестиции, които е имал. Трябвало е да се движат машините от водата, която е течала в реката. С биволски впрягове са закарани машините, които трябвало да се движат от пада на водата, от силата на водата като енергия. Пускат становете, но те не мърдат. Всички са в паника. Николай цяла нощ не спи. Проверява цялата документация. Открива грешката. Сбъркано е изчислението с една десетна точка. Трябвало е да има десет пъти по голям дебит от вода, за да се движат становете. И когато отива да се измие лицето сутринта, цялата му коса окапва за една нощ от силното напрежение. Той открива, че инженера, който изчислил дебита на водата е допуснал детинска грешка, в десетичната точка и затова не могат да се задвижат турбините. И всичко се обърква. Баща му фалира. И от преуспяващ търговец става на просяк. И трите му деца са принудени да се издържат - а това са Борис, Николай, Стефан и то с правене на мозайка при италианеца Бертоли. И накрая на този финал се разбира, че този инженер, който е изчислявал дебита на водата и е сбъркал с една десетична точка е бил моят вуйчо Никола Илиев, брат на майка ми Екатерина. Той на времето е следвал инженерство в Германия и е бил извикан да изчисли дебита на водата. Бил е способен, прочут и известен инженер за другите хора. Но за случая е допуснал неволна грешка, която се оказала фатална за рода на Никола Дойнов. И така фалират. И това се разбра, когато се оженихме, и се запознаха двата рода. И този вуйчо Кольо изигра фаталната роля за разоряването на рода на Никола Дойнов. Това е повече от кармична развръзка. Но до търсене на отговорност не се стигнало, нито до съд. От брака с Николай Дойнов имах две дъщери. Веднъж съм хванала малката си дъщеря и я завеждам към салона, завеждам я до Учителя. Спрели сме до вратата долу. И тя се дръпна от ръката ми и полетя, и започна да се изкачва по дървените стъпала нагоре към стаята на Учителя. Аз се изплаших. Обръща се по едно време към мене и казва: „Аз искам да говоря с Учителя". Тогава Учителят отвори вратата, тя влезе при Него. Какво са говорили никой не знае. Тя не можа да каже какво са си говорили. Аз чаках долу. По едно време Учителят отваря вратата и тя си слезна сама при мен. Баща ми Панталей беше много музикален и той свиреше много хубаво на акордеон. А беше много религиозен, четеше Библията и ходеше на църква. Като бях млада и бях хористка към операта, поради качествата на гласа ми, даваха ми да изпълнявам някои малки роли в някоя опера. И аз пях в операта „Бътерфлай" ролята на Сузуки. А те са две женски роли - тази на Бътерфлай и тази на Сузуки. По това време аз имах договор с операта като хористка, но пишеше в него, че мога да изпълнявам и малки солови партии. Любимите ми песни от Учителя бяха: „Сине мой", „Вътрешният глас на Бога". Гласът ми имаше голям диапазон и нямах никакви гласови проблеми. Бях драматичен сопран. Можех да пея винаги без да бъда разпята. Сутрин и вечер гласът ми звучеше като славей. По времето на Учителя имаше братски хор, в който аз участвувах. А Николай Дойнов пееше като бас. Ръководеше го Ирина Кисьова. Изпълнявахме много песни. По времето на Рила се обучаваха братските деца, да пеят и да играят песента „Ходи, ходи, за водата ходи", Една сестра ги учеше на стъпките, как да играят тази песен. Те репетираха на малката полянка под молитвения връх от лявата страна. След като се върнаха от Рила на Изгрева изпяха и изиграха тази песен. Така се включваха и братските деца в живота на Изгрева. На Изгрева сестра Ярмила Менцлова се занимаваше с братските деца и ги учеше да играят всред боровете, как да импровизират песните на Учителя с движение. Даваше им пълна свобода, като пеят песните на Учителя, както схващат музиката и както разберат музиката, всяко дете да я изиграе с движение. По вътрешен път да схване музиката и да го изрази с движение. Показваше им накрая как тя го играеше. Пълна свобода слушайки песните на Учителя да го изиграят в хармонични движения. А на поляната играехме боси, по поляната. Спомням си още един случай с моята рождена, талантлива сестра Сийка, пълна с качества, изобилие от всичко. Но не можеше да проведе нито едно нещо до края и да го реализира. А където отиваше, вратите й се отваряха широко и я приемаха. Но после или сама напускаше, или я изгонваше случаят. Отивам веднъж при Учителя и искам да го питам отново за сестра си Сийка. А Той ми каза: „Тя, ако седне на камък - то той вода ще пусне". Хайде разтълкувайте го. Значи беше много пробивна, навлизаше навсякъде, сядаше на камъка, той вода пускаше. Ето това е загадката. Разтълкувайте тези думи на Учителя. И тогава ще видим какви съдби се разрешаваха около него. И само онзи, който имаше послушание към думите Му успяваше да се справи. Останалите оставаха за следващата епоха. И който успя да слуша, да проумява какво казваше Учителя - то той успя да се справи с кармата си. Слушаше Словото Му, а колко прилагаше - от това зависеше собствения му път в Школата на живота му на Земята. Едни се справиха, а други изостанаха от пътя. А моят вътрешен път беше път срещу течението. Така започнах и така завърших земния си път - път срещу течението на живота. Следващият път като се преродя и слезна на Земята трябва да се справя с всичко това, което сега пропуснах да свърша. Забележка на съставителя: Една сутрин Дора Карастоянова е пяла толкова хубаво и с вдъхновение. Дъщеря й Ина, като я слушала си казала: „Майка ми никога не е пяла като тази сутрин". Пяла е от сърце. През нощта също е пяла. След това си заминава същата нощ на 90 години. Това е последния концерт. В бъдеще ще се роди като певица и ще пее като Аделина Пати. Много пъти отивах с магнетофон да запиша нейните изпълнения на песните на Учителя. Но все отказваше. Не била във форма, нямала настроение, макар че дъщеря й Ина реши да й акомпанира на пиано. Дори беше решила да почне да пее с нея за да се отпусне. Но не пожела. Пееше, когато беше в настроение и в подходяща обстановка. По същия начин не можах да запиша, както нейния глас така и на нейните съвременнички от времето на Школата. Вината не беше в мен, а в онзи, който противодействуваше на моята работа. А онзи, не беше случаен, а имаше и сила, и мощ. Трябва да му се признае. Но и това, което можах да спася и съхраня не е малко. Никой друг не можеше това да стори - нито да издържи, нито да има сила и мощ в себе си да устои на всичко. Все пак успях. Да благодаря на Бога. А вие трябва рано или късно да оцените това. И то по достойнство! И с преклонение пред неимоверния каторжен труд. Все пак записах нещо. И го оставям за поучение.

28. ЧАСОВНИКЪТ НА ЖИВОТА Има един основен принцип в природата, който учените наричат „Движение", по липса на по-подходяща дума, а религиозните наричат този принцип - БОГ. Но нито едните, нито другите имат ясна представа за Неговата същина. Този принцип създава всички процеси, които имаме. Процесите са подчинени на втори принцип - принципа на ритмичността, или на импулсите. И животът, тази висша проява на разумния свят, си има свой ритъм. Този ритъм, това чукане на часовника на живота, проявен във формите, където той протича, не е всякога равномерен, нито пък е еднороден, той ту усилва своя ход, ту го намалява, а характерът му се мени в безкрайни нюанси. При човека, където животът на нашата планета е проявен в най- високия си стадий, тази ритмичност е най-ярко изразена. За всеки отделен индивид тя има своята характерност, но и за всеки индивид в течение на денонощието, пък и през цялото време на живота му, също е различна. Ускори ли се чукането на този часовник, стане ли то по-интензивно, човек се чувствува енергичен, бодър, весел и разположен. Забави ли се това чукане, имаме обратното на тези състояния. 1. Онази част от земната повърхност, която се намира на изток малко преди изгрева на Слънцето и по време на самия изгрев, получава силовите, космичните слънчеви лъчи в най-чистата им форма. Защото тези лъчи по това време засягат най-малко Земята. Веществото на Земята все още не е възбудено и отделянето на космичните земни лъчи, притъпяващи въздействието със своите отрови, тези на слънчевите животворни лъчи, носещи и подтикващи живота е най-слабо. Във веществото на слънцето отровите са изключени и във това е разликата между естеството на слънчевото вещество и това на земята. Оттам, на това се дължи, че при разпадане на слънчевото вещество се отделят космични лъчи, частички носещи живота. 2. По-късно, с издигането на слънцето на хоризонта в огряната от лъчите му земя, почва под тяхно въздействие промени в земното вещество при което се отделят и земни космични лъчи. Чертежът поставен по-долу ще изясни казаното: Фиг. 1 A - при изгрев Б - по време на изгрев В - до обяд Г - след обяд Д- привечер Е - залез слънце Секторът А Б е местност преди изгрева на Слънцето. Космичните лъчи на слънцето са засегнали най-малка част от земята и възбудата на веществото в тази област е най-слабо. Тази възбуда е най-малка в планинските върхове, водните площи - морета, океани, а също и местата покрити с гори. В сектор Е Д, който е при залеза и малко след залеза, също имаме благоприятни условия за приемане на силови слънчеви лъчи, но поради наситеност в атмосферата от земни излъчвания, породени от целодневното въздействие на космичните слънчеви лъчи, то и качеството им е значително понижено. Наистина и привечер около залез, и малко след него, разположението у човека е понижено. Учителят казва, че и изгревът и залезът на Слънцето са добри, но изгревът е по-добър. Учителят казва още: „Половин час преди изгрева на Слънцето и при изгрева, човек може да получи най-много енергия. Ако времето е облачно, това приемане не се възпира. Облаците не пречат на приемането на тези животворни лъчи". Но дебелите тухлени и бетонни стени, разбира се ще пречат на това. За да може човек да се ползува от тях, то силата на тези лъчи, той трябва да бъде на открито. Казаното от Учителя, потвърдено от откритието на учените, че в утринните часове на деня, хормоните, възбудителните вещества, отделяни от жлезите с вътрешна секреция са в най-голямо количество, ни дава право да приемем, че мястото на този жизнен часовник е на Слънцето и че силовите лъчи, които то изпраща са факторите, задвижващи и определящи неговият ритъм - да бъде той по-правилен и по-интензивен. На човека остава само да приеме тези лъчи и да се възползува от тях. Ето защо, всички велики духовни водачи на човечеството, от най- дълбока древност досега, са учили, че утринното излизане малко преди изгрева на Слънцето и при неговия изгрев, е от най-голяма полза за човека. А посрещането на самото Слънце, приемането на неговите първи лъчи чрез нашите очи, тези прозорци на човешката душа, е от изключителна полза, защото приема енергия не само тялото, но и главният мозък. Той е командният апарат, който понася най-големия дял от напреженията, които човек има. Главният мозък трябва да бъде най-добре наситен с енергия, за да се справя по-добре с трудностите на деня. Казвам - най-вече за главния мозък, защото колкото една клетка е по-съвършена, толкова и възможността й за приемане на тези сили е по-голяма, а клетките на главния мозък в това отношение са от най-голяма класа. Влиянието на слънчевите лъчи като могъщ фактор на жизнени сили за човешкия организъм, се разбира най-после от всички, но това влияние е все още някак смътно и неясно за мнозина. Голяма част от хората днес приемат, че въздействието на слънчевия лъч е най-благотворно, когато неговото топлинно въздействие е най-силно, а това е от 12 часа на обяд до към 4 часа след обяд, нещо което е погрешно. Полза през тези часове, а особено през горещите летни дни, няма. За планинските райони, покритите с гора места, за големите водни площи - морета и океани, лъчите от зори до най-много към 11 часа преди обяд, са добри /също и след 4 часа след обяд/, но предиобедните са от най-голяма полза. Възбудата във веществото на земята, тогава е най- малка. По-внимателните издирвания довеждат до още по-интересна връзка между този часовник на живота в човека и слънцето. Раждането на човека е преминаване от един в друг свят. Този момент е най-важен на човека преминаване от един в друг свят. Този момент е най-важен в жизнения му път. Наблюденията са показали, че има една много интересна връзка между момента на раждането и положението на Слънцето, за мястото където то става. Хората родени по време на изгрев или малко преди изгрева на слънцето, имат много по-голяма жизнеспособност, отколкото другите. Те са всякога енергични, бодри, лесно ликвидират умората, ако такава е настъпила при по-голямо напрежение, а също възстановяват нарушението на жизнените си процеси, изразени в заболявания /което нещо за тях е по-рядко/ - много по-лесно. През целия си живот запазват една подчертана бодрост, изблик на постоянен приток на енергия, неуморност. Ден и нощ - в 24 часа слънцето движи своя часовник на живота. А човек доколкото може настройва своя жизнен часовник към времето на слънцето и часовника на живота.

18. СТРАНИЦА ОТ ВЕЛИКАТА КНИГА НА ЖИВОТА НА ИЗГРЕВА НИКОЛАЙ ДОЙНОВ: Случки от времето на Учителя ни показват от какво голямо значение е устройството на двойника, като проводник на силите и какви усилия правят Великите братя, Учителите на човека, за да го пригодят за едно по-съвършено възприятие. Между тези, които посещаваха беседите в салона имаше един - Игнат Котаров, който често държеше остър и предизвикателен език към Учителя, и го апострофираше понякога. Живееше на Изгрева. Явно беше, че този човек беше станал проводник на отрицателното в природата. Учителят го търпеше, но всички признаци показваха, че този приятел не беше изоставен от грижите му да го оправи. Мина доста време. Дойдоха бомбардировките над София. Учителят беше в село Мърчаево тогава. След една голяма бомардировка, Учителят предлага, някой да отиде на Изгрева, за да види какво става там. Един приятел с велосипед, с готовност тръгва. Идва на Изгрева и среща, най-напред този приятел, който между другото е в създадената тогава противовъздушна охрана. Нашият приятел, пратеникът, е готов вече да се връща, когато другият му казва: „И аз ще дойда в Мърчаево при Учителя, ето ми велосипеда, заедно ще отидем. Всичко е спокойно и невредимо" - казва той. Когато стигат в Мърчаево, Учителят ги посреща и без нищо да запита пратеника, с най-голяма топлота и сърдечност поканва другият, подостреният да дойде в стаята при него. Групата, която е всякога около Учителя и пратеника са изненадани от това изключително внимание, но разбират всичко, когато този всякога подострен и жлъчен опонент - Игнат, излиза след известно време от стаята, целият светнал, да казва с възторг: „Братя, аз вече съм друг човек. Аз разбрах Учителя". ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ: Какъв беше този Игнат? Н.Д.: Той беше иначе симпатичен човек, много активен и динамичен и беше с комунистически влияния. Не знам дали съм ти разправял една случка, която той ми разправя. Една вечер събрали се там, групата на комунистите там, защото там имаше такава група и разискват, правят протоколи, пишат нещо, позиви написали и разни такива писания, които подтикват към комунистическите идеи. До късна вечер всичкото туй правили. На Игнат му се доспало и оставят всичките позиви на масата. „По едно време, идва Учителя и ме пипа, и ми показва на масата, на мен ми се спеше и се обърнах на другата страна. Той сънува. Втори път идва Учителят и ме бута по-силно и ми показва на масата, а ми се спеше и се обърнах на другата страна. Трети път, като ме мушна с юмрук в корема и аз скочих, и грабнах всичкото, което имах и го сложих в печката, и го запалих. Тъкмо ги запалих и изгоряха, и полицията дойде. Ако ги беше намерила тези позиви на масата щях да пострадам много." В.К.: Спасява го Учителя. Значи, бил много остър и непрекъснато е апострофирал Учителя? Н.Д.: Обичаше да апострофира, да се заяжда в тоз смисъл сега, не че непрекъснато, но обичаше от време навреме така. В.К.: И накрая се промени? Н.Д.: Накрая, да, светна, промени се. Но и тази случка показва голямата грижа към него от Учителя. Ето и друг случай. Като първи заселници на Изгрева, ние с някои приятели, в свободното си време се занимавахме с обработка на градината, където садихме и някои зеленчуци. Изгревът тогава беше чуден кът, райска градина. Един ден, както копаех, идва при мене Учителят, погледнах го и видях, че беше сериозен и замислен. След малко идва при него сестра Василка и Му казва: „Учителю, дошли са мои близки, познати, искам да ги доведа при тебе". Учителят я погледна и й казва: „Не, не, не ми ги водете. Вече няма време". Явно беше при първият случай усилията на Учителя да оправи пътя на добрите сили в двойника на онзи опониращ приятел, бяха успели. И Игнат се промени и новороди чрез Духът. При вторият случай е имало непреодолими спънки, нямало е условия за това. В.К.: Имал ли си такива случаи, когато нали Учителя, както в този случай, помага, оправя някой, а за други като вижда, че пътя не им е тука, не са подходящи? Н.Д.: За да може едно разумно същество да оказва влияние на даден човек, то все пак трябва да има някаква основа в неговото звездно тяло за да може той наистина да приеме влиянието на тези висши разумни същества, а онези хора от света нямат още никаква основа, никаква подготовка. В случая с Игнат, ако е въпроса, той наистина реагираше, търсеше справедливостта и може би в тази лутаница той все пак имаше основа, база, където да има възможност тези разумни същества да посеят семето на доброто в тоз човек. В.К.: А при втория случай? Н.Д.: При втория случай не е имало база, не е имало основа, двойникът изцяло е погълнат от материалното и няма абсолютно никакъв стремеж за по- възвишени идеи да се посадят в тях. В.К.: Другото е насилие, ако реши Учителят да им прави нещо. Н.Д.: То не може с насилие. Той много пъти е казвал, че при нас и най-малкото насилие, каквото и да бъде то носи разрушение. В.К.: Това е за този случай. Продължаваме нататък. Н.Д.: Учителят за кометите се е изразил в същият смисъл - както учените от Александрийската школа /„Кометите това са изпарения, отпадъчен материал от дейността на слънцето и планетите"/, но много по-картинно. Той казва: „Кометите са боклукчийски коли". Юпитер има 12 спътника, най-много от всички планети, които разбира се носят своето въздействие върху живота на планетата със своите силови полета, както Луната прави това за нашата земя. Всичко това говори не само за грамадния творчески подем, който носи тази планета и създава у човека, но и голямото богатство и замах на подтици. Кои са те? Устремът му да създава, да твори, да гради, да поема инициатива, отговорност, самонадеяност за благополучният изход на всяка начената работа. Учителят казва: „Работата, творчеството е най-голямото удоволствие за човека". Тази сила, силата на Юпитер, обаче, за дълго време в развитието на човека остава без възможност за проява, поради липса на организиран двойник, който да провежда тези сили. Учителят е дал един много важен закон, който хвърля обилна светлина върху всички прояви на живота, от най-малките негови форми, до човека включително. Той казва: „Животът в началото е в ръцете на тъмните сили, на силите на злото, на силите на покоя. Ето защо всяка жива форма, по начало е инертна, мъчно се изтръгва от обятията на злото, мъчно се създава устрема за движение, активност". Всички примитивни форми на живота и на човешкият род, не биха се раздвижили, ако не бяха онези могъщи лостове, създадени от природата като глад, студ, охрана на живота и др., тъй наречени неблагоприятни условия. Всички примитивни народи, по начало са мързеливи, без какъвто и да било импулс, за проява и творчество. Учителят казва: „Човекът по начало е мързеливо същество. Природата се е видяла в чудо, докато го накара да работи, да твори, а оттам да се поучи". Успехът на човека в неговият път зависи доколко силите на Юпитер намират възможност да се проявят в човешкия двойник. Всеки човек, който е изгубил подтика си към дейност, тази сила в него е в сянка. Ние трябва да направим всичко възможно, за да създаваме подтик, простор и условия за творчество в човека. Това не само ще подхрани неговите качества, но ще му донесе и знания. Веднъж оформени мозъчните центрове, проводници на тези сили, които се намират в горните странични части на главния мозък, като дават там една ширина на главата и челото, то човешката еволюция тръгва с един по-бърз темп. Друг един основен принцип в Астрологията е даден от Учителя. Той казва: „Колкото една планета е по-отдалечена от слънцето, толкова на нея живеят по-разумни същества, по-могъщи". За отдалечени планети в слънчевата система ще приемем планетите: Сатурн, Уран, Нептун и Плутон. Колкото едно същество е по-разумно, по-напреднало, толкова за да може то да се прояви е необходим по-съвършен орган. В случая за проявлението на силовите полета, които тези планети носят, ще трябва да имаме и по-добра, по-съвършена организация на човешкия двойник. При един не добре организиран двойник, каквито в повечето случаи се срещат сега, то влиянието на тези планетни сили ще се изрази в отрицателна насока. САТУРН е също така голяма планета, втората по големина. От всички планети обаче, той има най-малка плътност 0,68, което ще рече, че веществото му е почти наполовина по-рядко от това на нашата вода. Всъщност това не е така, той е по-малък отколкото изглежда, но е обвит с дебела плътна атмосфера, която увеличава неговият обем. Учителят каза един път: „Лондонската мъгла е направила англичаните да мислят повече". На тази планета са онези същества, които най-много мислят. Те търсят законите в природата и последиците, които те създават. Покрай истината има и много заблуди. Това те разбират, затова са крайно придирчиви, взискателни, прецизни. Пътят до истината не е лек. Тя се постига с големи усилия. Дебелият слой атмосфера на тази планета, при организираният двойник ще се отрази като прецизност, точност, внимателен и добре обмислен подход към всяка стъпка. При неорганизираният - създава крайно отрицателни прояви на консерватизъм, фанатизъм, създава извънредно трудното проникване на всяка нова идея до съзнанието на човека. А трите пръстена около нея създават условията за злобна, заядлива критика, която е в състояние да отрови и най-доброто. Добрите отношения между хората се разсипват чрез отрицателната критика. „Не одумвайте, не съдете" - казват Великите Учители. Възприемането е първата стъпка към общуване, първата стъпка към по-доброто организиране на двойника ни, за правилното възприемане вибрациите на Сатурн. В това направление Учителят ни даде веднъж един хубав урок. На един обяд в малкия салон, който в дъждовно време ни служеше за трапезария, съм до Учителя. В този момент идва един, който Му подава нещо за ядене, приготвено от него самият, както той каза. Но този човек ми се видя така някак омърлен, мръсничък, нечистоплътен, че аз се погнуси, обърнах глава и си помислих: „Как ли Учителят ще яде това ядене?" След малко се обърнах пак, гледам Учителят ядеше от поднесеното му ядене с едно много добро разположение и ме гледаше с една топла, мека усмивка, с която искаше да ми каже: „Колко много има да учиш от закона на Любовта, да разбереш Бога, да обикнеш хората". Учителят беше готов да прави връзка с всякого, да обича всяко живо същество. Една млада жена ме помоли да й направя хороскоп. Явно беше, че иска да знае ще се ожени ли или не и защо е закъсняла за тази работа, тъй като годините й бяха вече доста напреднали за тази връзка. След като направих, казвам й: „Ти всеки човек посрещаш на нож. Може ли да се прегърне и целуне един свит на кълбо таралеж. Ти така си се обградила, с такава плътна Сатурнова обвивка, че е невъзможно с тебе да се общува. Ти всичко отблъскваш. Отвори се и приемай хората с разположение. Сатурн и Уран бяха в тежки позиции. Не е случайно този хубав обичай, когато отидем на гости, домакините с нещо да ни почерпят или пък ние да поднесем подарък. Самият факт, че ще има приемане, отваря, създава вече възможността за една дружеска, топла връзка между присъствуващите. Природата има здрави клещи за оправяне на хората, подали се на тази злъчна Сатурнова обграденост. Тя ги поставя в най-големите изпитания. В.К.: В случая на който си присъствувал - Учителят се обърна и почна да яде. Н.Д.: Именно, този човек ми се видя, както съм написал, нечистоплътен, малко омърлен и поднася на Учителя, грах мисля че беше. И си мисля, Учителят как ли ще яде от това ядене, защото аз се погнусих малко и се стъписах. Наведох глава и се обърнах, и гледам Учителят яде много приветливо, спокойно от това ядене. И един случай да ти кажа пак с Учителя, не знам дали съм ти го разправял. Учителят, Боян Боев и Галето. Галето ми го разправя този случай. Тръгваме за Витоша и аз казвам: „Учителю да отидем тука имам една позната, която има мляко, да закусим мляко". Учителят се съгласява, Боян Боев и той влизат в кухнята на селянката. Сварват там децата ядат паници със сланина, малко затоплена сланина, ядат. Те обичат да греят сланината, и така я ядат. Селянката подканва, хайде деца по-бързо. Грабва паниците хърц в кофата с вода и слага на масата без много, много да ги мие, хърц втората паница, хърц третата паница слага ги пред Учителя и Галето. И сипва мляко. Ние с Боян се споглеждаме, как така, в неумити паниците да ядем. Учителят почна да яде, заклати с глава и ни подсказва: „Хайде, хайде, почвайте, яжте!". Ако ме накара някой човек, да кажа всичките случки и преживелици, които съм имал през живота си с Учителя е невъзможно, но при дадени случаи създадени, изпъква в главата ми някои от случките. И аз тогава мога да ги разкажа. Но случаят ги изважда от съзнанието ми. Самотата е най-голямото изпитание, най-голямото страдание, при което една душа може да се постави - казваше Учителя. При тези страдания, човешката душа разкъсва тази плътна обвивка, двойникът се отваря и търси връзка със същества, търси да обича. Един ден разправям една своя опитност на Учителя. Затворен, хвърлен за първи път в един чудовищен мръсен арест, в един останал още от турско време зандан, в който по-късно разбрах, че са лежали и някои от нашите възрожденци като Тодор Каблешков. Прекарвах дни и нощи сам, измъчен, захвърлен, непотърсен от никого. Един ден, от една дупка излиза една мишка, завъртя се, озърна се и като ме видя, избяга отново в дупката си. Една радост, една светлина трепна в мене. Като я видях и извиках: „Чакай, стой, не бягай, остани тук!" От тогава аз обикнах повече, и станах по-добър. Учителят ме гледаше и се усмихваше доволен от урока, който съм научил. Беше много мръсен задан, останал от турско време и нощно време като дойдат дървеници не можеш да седнеш. Стоиш прав. УРАН е още по-отдалечен. Движи се с една легнала ос. Сливаща се и даже малко повече с плоскостта на неговата орбита. Едно крайно неблагоприятно положение, при което се създават от 21 наши години на тъмна непрогледна нощ, зима, след това, толкова години пролет, след нея лято, непрекъснат ден, цели 21 години, есен също толкова. Там са изпратени същества от голяма класа, за да я изправят. Всеки, който отрече Божествения порядък и иска да внесе друг, свой, непременно ще се събори, както тази планета. Тя е легнала и даже малко надолу с главата. В неподготвеният двойник, създава устрема да се отрича Божественият порядък, да създава човек някакъв свой нов ред. Имаме ли обаче един добре организиран двойник, то по него ще протекат силите на онези високоиздигнати, разумни братя, пратени там, които носят вечно новото, новите гениални идеи, каквито Бог създава всеки миг. НЕПТУН е още по-отдалечен. Планета на най-ярката светлина от всички планети, макар че с обикновено око не се вижда, поради грамадната си отдалеченост от нас. От всички планети на слънчевата система, тя не се подчинява на порядъка за дистанциите на планетите до слънцето, изразен в тъй нареченото правило на Тициос - Боде. Нептун прави изключение от това правило. В един несъвършен двойник създава ненаситна жажда за внимание и уважение от околната среда. В живота на човека създава обърканост и безизходни положения. А как се проявява тази сила в един организиран облагороден двойник. На тази планета са изпратени същества на много съвършената любов. Затова в организираният двойник създава рядка по своите качества нежност, деликатност, привлекателност, красота за каквато всеки жадува. Създава се човек така приятен да го гледаш, а още повече да общуваш с него. Той е едно съвършено, изключително явление от околната среда. Заема специално място в израза на човешките форми, както и самата планета заема специално място в слънчевото семейство. ПЛУТОН е последната и най-отдалечена позната планета. Тя има две отличителни качества - ексцентрична орбита и двойно по-голяма плътност на неговата маса от тази на Земята. За Плутон Учителят беше казал: „Той е октава на Земята. А Земята е място, школа за развитието на човешката воля". Тази планета носи и създава възможности човек да създава и твори необичайно великото, импозантното. При един несъвършен двойник създава една нахална, брутална мания, за някаква величественост, без да се имат елементите за това. Създава изненадващи, гръмотевични събития в живота на човека. Друго е, когато тази сила протича през един организиран двойник. Тогава имаме мощна воля, средствата да постигне и скромността да приемем Божествените подтици, които насочват в постигане на това. Няма нещо по-красиво, по-велико, по-приятно от един човек с добре организиран и хармонично устроен двойник, който създава условия за проява само на светлите, велики космични сили. Затова заслужава си времето и усилията да наблюдава човек себе си, да следи как и с какво качество протичат през него космичните сили, за да може да се поправи и усъвършенствува. Затова е даден и неговият живот. Когато планетата МАРС е силно застъпена в двойника на човека или тъй нареченото „звездно тяло" в човека, такъв човек не обича да му дават съвети. Той бурно реагира, когато някой го напътствува и т.н. Имат едно отрицателно отношение, към тези, които искат да ги напътстват да им дават съвети. В туй отношение, в случая с Игнат Котарев , аз знам, че той беше под силното влияние на Марс. Това беше моето впечатление, не само впечатление, но като съм го разгледал съм се убедил по един безспорен начин, че е под силното влияние на Марс. Следователно този човек не е обичал така да му даваш съвети, да го напътстваш и да приема тези съвети като едно благотворно за него явление. Това е за Марс. В.К.: За следващата планета Нептун, аз включих случаят за онази приятелка, която иска да направи среща с Учителя и Учителят не се съгласява. Н.Д.: За да може един човек да приеме духовното, по- възвишеното, по-висшите идеи, трябва горната част на мозъка да бъде добре развита. Центровете, които се намират в горната част на мозъка да бъдат добре развити. Тези центрове се създават и се управляват от планетата Нептун. Ако тези центрове не са развити, ако планетата Нептун не е оформила тези центрове, то на такъв човек каквото и да му приказваш за доброто и за възвишеното той няма органи да ги приеме. И следователно всичкото туй е празна работа. В.К.: Другият случай, в който Учителят казва, че Лондонската мъгла е направила много за англичаните. Н.Д.: От всичките планети в слънчевата система Сатурн има най-дебела въздушна обвивка. Най-плътна въздушна обвивка. Той действува на мисълта и затуй човек, когато се намери в ограничени условия, както в Лондон мъглата да не може да взема възприятия той почва да мисли, задълбава се във вътрешния живот, търси дълбочината във всяко едно явление. Ако човек приема външни възприятия, както при Меркуриевото действие, тогава такъв човек няма възможност да се задълбочи към онуй, което го приема. Трябва след като има известни впечатления, възприятия той трябва да се замисли, да спре, да възприема впечатленията и възприятията, за да може да проникне по- дълбоко във всичко онуй, което той вижда. Затуй именно лондончани след като работят или нещо друго идва мъглата за да ги накара да се замислят по-дълбоко върху онуй, което те са приели. Туй е действието на Сатурн. В.К.: Онзи случай, където си бил в затвора, с мишката, тогава под какво въздействие си бил, под Сатурн или? Н.Д.: Понеже за първи път се случва и то в много тежко състояние, значи тогава бях под действието на Сатурн. Да бъда подтиснат, измъчен. Сатурн създава мъките, които кара човека да се замисли и да възприеме по-висшето. Той създава у човека преди всичко една устойчивост, както на неговата психика, така и на неговите интелектуални способности. В.К.: А когато човек е под действието на Уран? Н.Д.: Когато човек е под действието на Уран той всякога търси новото. Той не приема този свят, с които е заобиколен, около него, той търси ново, други светове, друго нещо. В.К.: А Нептун? Н.Д.: Нептун създава контакт с идейния свят. В горната част на мозъчните центрове и между другото между двете хемисфери на главния мозък на човека има една малка жлеза наречена пениална жлеза. Нептун действува върху тази пениална жлеза и когато тя се развива по-добре, толкова тоз човек има по-добра интуиция и в края на краищата добива ясновидство. В.К.: А тука ти спомена, че Плутон е октава на Земята? В какъв смисъл може да се разгледа? Н.Д.: В този смисъл, че Плутон действува много бързо, брутално бих казал в своите неблагоприятни влияния, тогаз, когато има квадратури с другите планети. Действува бурно, брутално, изведнъж. В.К.: Ти си ми казвал веднъж, че като плутонов тип в политиката е бил Сталин. Н.Д.: Сталин, да. Жуков казва тъй: „Сталин, когато се разсърдеше очите му добиваха такъв мрачен вид, че никой не можеше да го търпи. Аз го изтърпявах, той пред мене не можеше да проявява тази твърдост и грубост. Беше крайно жесток и груб". Това е под влиянието на Плутон. Сталин според мен е Плутонов тип. В.К.: Как може да се разглежда този израз: „Колкото една планета е по-отдалечена от Слънцето, толкова на нея живеят по-разумни същества, по-могъщи, по-силно действуват върху двойника на човека". Н.Д.: За да се разбере този въпрос, че колкото една планета е по-далеч от Слънцето, толкоз на нея живеят по-разумни и по-могъщи същества, ние трябва да приемем, че слънчевата система не е създадена тъй както господата Кант и Лаплас приказват, че от някаква огнетечна маса изведнъж са се завъртяли и са станали планетите. Според мен това е крайно неприемливо. И моите разбирания за устройството на слънчевата система е, че всяко едно слънце се е родило, както децата се раждат в едно семейство. Всяко едно дете като се роди в едно семейство то полека, полека се откъсва от своите родители, докато стигне най-после до положението да може вече да живее без помощта на своите родители. Но все пак има една връзка с тях. По този случай планетата Плутон, която сега знаем за последна, но всъщност тя не е последна има зад нея друга една планета наречена Хано, тя най-напред се е отделила. И полека, полека на нея се заселват същества по силата на милиардите същества и те стават по-мъдри и по- могъщи. Затуй именно Учителя е казал че колкото една планета е по далеч от Слънцето, толкоз на нея живеят по-разумни същества. В.К.: Това означава, че тя първа се е създала? Н.Д.: Понеже приехме, че е последна планета, тя е първата всъщност зад нея има още една планета Хано, за която съм писал.

2. ЗЕМЯТА КАТО МЯСТО ЗА ПРОЯВА НА ЖИВОТА* Първите хора, които са дошли на Земята, които уредиха Земята МИСЛЕХА. Но онези, които останаха да я управляват, те престанаха да мислят. На Земята има същества, телата на които са по-ефирни, светещи. Невидимият свят е затворен за нашият ум, за обикновените сетива и схващания. Но за един УМ, който е организиран по-добре, нищо не е скрито от неговият поглед. Земята е свързана с крайният материализъм. Когато констатирате известна алчност у човека, то показва, че Земята има силно влияние върху този човек. Изправянето на човека е един бавен процес. Когато оста на Земята се изправи и човека ще се изправи. Тогава климата на Земята ще бъде мек, приятен, здравословен, формата на човешката фигури и физика ще се преустрои. Ръцете и краката ще приемат по-красива форма. Тогава в него ще залегне идеята за Братството. Всички хора ще живеят като братя и сестри, в пълен мир и съгласие помежду си. Според някои окултисти колебанията, които Земята претърпява се дължат на една тъмна планета, която се намира между Земята и Слънцето. Тази планета е невидима. След грехопадението, човечеството чрез мисълта си е влязло в района на тази тъмна планета. При катастрофата станала в Слънчевата система, от проникването в нея на Черно Слънце преди 5-6 милиона години, според мъдреците на древността, имаме една планета, която се наричала „Фаетон" - лъчезарната, която се е движила в орбита между орбитите на планетите Марс и Юпитер. Тази планета попаднала в зоната на Рош от Черното Слънце се е разрушила. Остатъци от нея и сега се движат по същата орбита, някои с известни отклонения. Тези късове сега астрономите ги наричат „Астероиди". При тази катастрофа пострадват повече или по- малко и всички останали планети, като им се изменят орбитите - от окръжности стават елипси, осите на въртенето им се наклоняват повече или по-малко и изобщо се получават и ред други нарушения от първоначалния им правилен ред. Земята, сравнително, от другите планети е по-малко пострадала. От всички планети до Юпитер, тя е най-голямата, оттам и възможността да й се оказва едно по-сериозно въздействие от пристъпа на Черното Слънце е било по-слабо - върху нейната орбита и наклона оста на въртенето. Освен това Земята от всички планети има най-голяма плътност, измерена е на 5,5 процента по отношение на водата. Но, ако не се вземе под внимание грамадното количество вода в океаните, моретата и планините от лед по полюсите, то нейната плътност на веществото й ще надхвърли и 6%. Оттук става ясно, че тя е тежка и тази тежест е оказала също съпротива на въздействието от Черното Слънце, за да наруши в голяма степен нейните хармонични порядки. Тази голяма плътност на Земята, определя възможността на всички живи форми, които се раждат за да живеят на нея, да имат най-плътни, най-осезаеми тела. Основен закон даден от Саабей и другите мъдреци на древността е, че всяко живо същество за да се роди и живее на дадена планета, трябва да бъде облечено в одежди - тела съответни на естеството на самата планета, нейната плътност и другите нейни качества, като ос на въртенето, скоростта на въртенето около тази ос, атмосфера и други качества, които планетата има. Оттук трябва да приемем, че живите форми дошли на Земята за да живеят трябва да са облечени във възможно най- плътни одежди - тела, от всички, които се раждат по другите планети в слънчевото семейство. По този повод имаме преданието, че човека е направен от пръст, земя, кал. Същите тези мъдреци са създали и легендата за населяването на Земята от живите същества. Легендата за „АУМ", с много мелодични тонове, които има и се изпява тази думичка. Тази легенда гласи: Когато Бог създал Земята, Той видял, че много същества искат да се заселят, да живеят на нея. Но и тук трябва и е необходимо да се приложи основният закон, че всяко живо същество, за да живее на Земята трябва да бъде облечено с одежда - тяло, което да отговаря на естеството на самата Земя, а по форма одеждата - тялото, трябва да бъде според мелодията, Звездното тяло, което живото същество издава - има. Земята, като най-плътна има възможността да създаде и най-плътни, осезаеми одежди - тела, на всички онези, които искат да живеят на нея. Следователно, всички живи същества, които ще живеят на Земята ще имат най-плътни тела. Голямата плътност на тялото има и това предимство, че самото същество облечено в него, много по-реално, по-осезателно ще има възможността да се докосне до всяко нещо, да приема по-реално всички възприятия, да изживява с по-голяма сила, всичко което това живо същество със своите пет сетива и Пениалната жлеза могат да му доставят. Изобщо по-реално, по-ясно имаме изразен контакт с всичко, което го заобикаля. А това прави живота да тече с по-голяма сила, като дава и по-голямото задоволство на живите същества. Особено на по-елементарните форми на живота, затова те с изключителен жар се устремяват да живеят на Земята. Бог изпълва желанието на живите форми, които са наобиколили Земята, защото Бог е сила на милостта. Повиква Той своя пръв помощник Саваот и му нарежда да облече тези живи форми в одежди подходящи за живот на Земята. Саваот повиква своите помощници: Саламандрите - обитателите на Идейния свят, света на Огъня, както са го наричали древните мъдреци; Силфите - тези на въздуха, на мисълта; Ундините - на водата, чувствата; И най-после Гномите - тези, които работят върху веществото. В тези четири свята е потопена всяка жива форма. Саваот нарежда да отидат във вътрешността на Земята и да изработят вещества подходящи за одежди на тези живи същества. Със стихиен устрем тези негови помощници се залавят за работа и в скоро време изработват вещество, с което обличат живите форми, жадни за да живеят на Земята. Саваот седнал на своя трон, доволен и щастлив, че е успял да направи всичко това успешно, което Бог е искал. Но в този момент на висше щастие, минава едно същество край Него и с чудна мелодия му изпява израза „АУМ". Тази мелодия е била на човека. Саваот трепва от възторг, очарован от красотата на човека, влюбва се в него. С тази мелодия човекът му казва, че и той иска да се засели, да живее на Земята. Саваот, веднага повиква своите помощници и твърдо ги запитва, защо не са облекли и тази, прекрасна, очарователна жива форма. Те всички в хор му отговарят, че въпреки желанието, стремежа и усилията, те не са могли да получат вещество, което да има вибрациите на тази мелодия „АУМ". Отново нарежда Саваот на своите помощници да слезнат в Земята. Там отново с дълги мъки и страдания на всички, но без резултат. Не могат да създадат вещество с тези мелодия. Няколко кратно е слизането, но резултата е все такъв, не може. Отчаян, измъчен Саваот седи на трона си, отправя молби към Бога, като казва: „Боже, Аз който със своето знание и мъдрост управлявам небесни тела, цели Вселени, толкова ли нямам сила, знания и мъдрост да създам вещество, с което да направя облекло на моята любима АУМ". Но пълно мълчание, никакъв отговор. Отново Саваот се моли и казва: „Толкова ли Боже са безкрайни Твоите знания и мъдрости, та аз да не съм ги достатъчно разбрал?" Отново пълно мълчание, тишина, пустош около него. Саваот се просълзява от мъка, сълзи капят от очите му, дълго плаче Той, но пълна тишина, изоставен от всичко. Най-после унесен поставя си пръста в локвичката от неговите сълзи, върти си пръстите там, образува се кал и най-после като се посъвзема, изважда пръста си от калта и когато иска да очисти изкаляните си пръсти от тази кал, излиза мелодията АУМ. Трепва Саваот, безкрайно щастлив, че намерил вещество, с което да направи облекло на своята любимка. Идва тази жива форма - човека, радостен запява АУМ и Саваот сам изгражда от тази кал одежда за нея, безкрайно щастлив от успеха си. Затова един мъдрец издълбава на една скала израза: „Вярно е, че човека е създаден от пръст, кал, но получена от размесването на пръстта със сълзите на Любовта". Живите форми, които имаме на Земята можем да ги разделим на два големи дяла. Към първият дял спадат тези, които са дошли преди идването на Луната, това са първите живи форми дошли на Земята. Към вторият дял всички живи форми, които са дошли след нейното идване. В първите, ясно са изразени две качества: Първо, стихийност в създаването на потомство и второ липса на майчино чувство, грижа към потомството. Това са примитивните форми, които нямат възможността за контакт с по- висшите светове, а само с онова, което сетивата им доставят. Те се тълпят да идват за живот на Земята, защото тези макар и ограничени сетива им доставят по-ясно осезаеми възприятия и те с това чувствуват живота по- осезаемо. Това са насекомите и почти всички обитатели на моретата и океаните. Те са и първите обитатели на нашата планета. В насекомите, тази стихийност, която ние по-отблизо можем да наблюдаваме е очевидна и всякога имаме възможността да разбираме и опитваме, онези спънки, които те са способни да създадат на живота, човека и другите по-висши форми на живот, създадени след идването на Луната, която донесе и създаде майчинското чувство и грижата около създаденото потомство. Там няма и не може да има стихийност в създаването на потомство. Така например комарите, стихийно се размножават, бодат с чудно устроените си хоботчета, хората и животните за да смучат кръв, храна за тях и с това ги заразяват с болести - на първо място маларията, която помита годишно милиони човешки същества. Така например е установено, че само в Индия умират годишно два милиона хора от малария. Прокопаването на Панамския канал се прекъсва и се бави 34 години от комарите, които изобилствуват там, като само в първите години загиват от малария повече от 50 000 работници и инженери. Скакалците, тези страшно опустошителни насекоми, на големи тъмни облаци, те носят нещастие на човешкия род, като кацнат и със своето безогледно опустошаване на всичко посято, даващо продукти както за човека така и за неговите домашни животни. А термитите, всяка майка изхвърля хиляди яйца, а през целият си живот сто милиона яйца. И казва един мъдрец за тях, че са искали да завладеят Земята само за себе си. Затова Разумният свят е изпратил ледените епохи на Земята за да се премахне тази възможност. Така е и в океаните и моретата, но създадени са китове и други могъщи същества, които поставят едно равновесие в такива безогледни стремежи. Всички примитивни живи форми на Земята се раждат с устрема да изпитат и имат по-цялостен и осезаем живот. 26 октомври 1987 г. _________________________________________________ * Под заглавието в оригинала (машинописен текст) има ръкописен текст от автора: На Вергилий от Николай.

15. НОВ ЖИВОТ София, 7 януари 1968 г. Понятията „нов живот" и „новият живот" са близки, но по съдържание коренно се различават. „Новият живот" подразбира живота на новия човек, а под понятието „нов живот" се разбира, че някой човек, който е прекарал някакво сериозно заболяване, някакво голямо премеждие или катастрофа, по някакво благоволение на съдбата даден му е кредит да живее и той продължава да живее. Такова е моето положение в настоящия момент. Миналата 1967 година прекарах сериозна, тежка болест, при която животът ми беше на косъм, бях пътница за онзи свят. На трети януари миналата година се очерта сериозното ми заболяване от три тежки болести: грип, бронхит и пневмония, които едновременно ме нападнаха. Сериозно беше положението, защото пак същата година боледувах от бронхит и пневмония в по-слаба форма. Още същия ден, трети януари, гърдите ми толкова силно хъркаха, че и най-разваленото радио би отстъпило пред такова хъркане. Не можех нито легнала, нито седнала да заглуша този шум. Веднага извикахме лекар. Той дойде, прегледа ме, замисли се сериозно и тихо едва промълви: „Ще се боря, дано се преборим." Чух думите му и си помислих: Чудно нещо, с кого ще се бори, с кого ще се преборва? Като че мечка среща на пътя си или някакъв вълк. В къщи нямах условия да се лекувам, затова ме взеха при две мои приятелки, те да ми услужват. Когато бях минала вече всякаква криза и видимо бях вън от опасност, на 23 март си отидох в къщи, но с много строги нареждания от страна на лекаря, едва ли не, че съм болна или по- право трябва да се гледам като болна. Съгласих се с неговите нареждания, защото и аз самата виждах, че имам нужда от строго пазене. Какво беше състоянието ми от 3 януари до 23 март? Положението ми от ден на ден ставаше все по-сериозно. Лекарят дохождаше всеки ден и сериозно се замисляше. Предприе инжекции - мускулни, венозни, и то по няколко на ден - надупчиха ме порядъчно, но търпях всичко с пълно съзнание да оздравея и да улесня работата на лекаря и на своите приятелки, които положиха всичките се грижи и внимание към един сериозно болен, на когото и те искаха да помогнат. Наред с инжекциите вървяха и лекарствата, различни по големина, форма и цвят хапове, както и различни по имена. Като нямах какво да правя, броях по колко хапчета вземам на ден и по колко стигаха до всеки следващ ден, докато най- после ги събрах и се уплаших - бяха на брой около триста. Видяха ми се много, но свършено вече. изгълтах ги. Благодарение на всестранната подкрепа, както аз я нарекох, т.е. от Небето и Земята, аз се върнах от другия свят. С други думи казано: от невидимия свят или от небето някъде ме кредитираха, отпуснаха ми кредит да поживея още. За колко време ми дадоха кредит, това не е моя работа. Моя работа, и то специално моя е тази, да живея и да работя така, че да оправдая кредита, който ми се даде за нов живот - да благодаря и никога да не забравя подкрепата, която ми се даде и от небето, и от земята. Често ще си спомням за това време, защото според мене, подкрепата беше голяма, навременна и необходима. На кого ли не се помага? Няма живо същество на земята, на което да не се помага, върху което да не бди онова велико справедливо Око, което е създало всички живи същества. Следователно, не само аз имах тази подкрепа и то не само един път в този живот, но при това боледуване за дадения момент се отвориха очите ми, за да видя реално, осезателно тази подкрепа, която наистина не ще забравя. И до ден днешен усещам топлината на тия две ръце, така топли, така осезаеми, като че това стана в този момент. Какъв извод можех да извадя от този момент еднократен по проява, а многократен по трайност и сила. Обаче има моменти в живота на човека, които са многократни по проява, а еднократни по трайност и сила. Тази е разликата именно между Божествените и човешките прояви. Първите прояви, които са еднократни, но които имат голяма сила и трайност, а вторите, човешките прояви, макар и многократни, по сила и трайност не издържат. Първите са вечни, вторите - временни. Връщам се пак към трети януари 1967 година, за да дойда до онзи ден и час, до онзи необикновен момент, час и ден, когато небето се изяви в момента, когато и аз сама вътрешно някак си, по състоянието си почувствувах, че си отивам и започнах с близките си да говоря за заминаване. В себе си бях готова, дълбоко примирена за онова, което по моему предстоеше да стане. Близките ми се страхуваха, но държаха здраво положението, продължаваха усилено да ми помагат. Аз бях между два свята: разговарях се с близките около мене, но и със съществата от другия свят, все едно, че бях на границата между двата свята. Толкова ясна и жива беше за мене тази граница, също като пътищата за чужбина на някъде. Нощите прекарвах в будно състояние, без сън. Стигнала границата на двата свята, лежа на леглото, като ту се отдалечавам от този свят, ту се връщам отново. Когато се връщах, мислех си, как ще стане това, което очаквах да стане. Дойде 10 или 11 януари, не помня точно кой от двата дена беше, когато преживях нещо особено, непознато до това време за мене, което ми донесе истинската помощ. Инжекциите и лекарствата не спирах, грижите на близките около мен се увеличаваха, не отричам тяхната полза и подкрепа, но това, което стана в един момент, което наричам особеното, даде това, което обикновеният човек не може да даде. И така трябва да бъде, да види човек и да се убеди в помощта, която обикновеният дава и това, което необикновеният дава. Лежа, повече съм в будно състояние, отколкото в безсъзнание. До мене имаше друго легло, наблизо маса и в стаята голяма тишина, бих помислила, че съм сама. Не зная и не виждам, че в стаята била Еленка, другата стенографка на Учителя, мислех, че съм сама. Посегнах към масата да взема някаква кърпа да изтрия потта си. Не стигнах до кърпата, усетих ясно, че някой хвана двете ми ръце със своите две, но така здраво, сигурно, както хващаме децата, когато играят, да не се изпуснат. Оставих ръцете си в другите две, не дърпам моите, защото не ме е страх, никакво смущение не изпитвам при тази изненада. Напротив, някаква приятност изпитвам, като че съм в ръцете на любяща майка или любящ баща. Усещам ръцете здрави, яки като на физически човек - не е никаква илюзия. Не, това не беше никаква илюзия, но факт. Защо? Защото усещането ми не ме лъжеше, а чувствата ми още по-малко. Усещах, че две ръце държаха моите две така здраво, както би ги хванал някой близък здрав човек. С едва чут глас и от самата себе си запитах: Кой си ти? Никакъв отговор. Втори път попитах пак по същия начин: Кой си ти? Също никакъв отговор. И докато се готвех да запитам: Кой си ти, Господи? - нещо силно ме спря: видях образа на Учителя като млад. Този портрет на Учителя не съм виждала досега, но сега макар и в тежко състояние на сериозно болен, аз познах Учителя като млад, чиито две ръце държаха моите. Ясно, без никакво съмнение и колебание, аз видях Учителя материализиран, с отдавна познатата усмивка на лицето му. Гледам към Учителя, а чувствувам как от ръцете му вливаше в тялото ми жизнена, животворна енергия. Докато се опомня от случилото се с мене, усетих как двете ръце, които може би най-много преди пет минути бяха хванали моите, сега се отдръпнаха и заедно с това изгубих и образа на Учителя пред себе си. Още съм в развълнувано особено състояние, но проговорих с цел да разбера кой е в стаята при мене, исках да зная сама ли съм или не. Пак чух гласа на Еленка, която ми отговори: „В стаята съм само аз и то отдавна, никой друг не е дохождал." Успокоена малко и изпълнена с особено чувство на благодарност към Господа и към Учителя, аз разказах на Еленка за случката, като чух и от нея малкото, което и тя е доловила. От този ден, 10 или 11 януари, състоянието ми, макар и микроскопически, започна от ден на ден да се подобрява. Истинската, реалната помощ, дадена ми отгоре, вече действуваше. Инжекциите и лекарствата продължаваха, грижите на лекаря не бяха безпредметни, за да подчертая още един път мисълта си, че небето и земята се съюзиха, за да ми помогнат и да имам две задължения и към земята, и към небето, и на двата свята да благодаря, на всеки по съответен начин. Безсънните нощи още продължаваха, като само от време на време ми се даваше малко сън за един до два часа. Два-три дни след великата изненада, някак странно за мен съм заспала, спала съм цяла нощ. Както съм заспала, така се и събудих, с изненада, че съм спала и здраво съм се изпотила. Едва изговорих: Значи аз съм спала! Виждам образа на Учителя, пак като млад, но вече астралния образ, със същата усмивка, която познавам. И на думите ми „значи съм спала", Учителят леко наклони главата си с мисълта, която ясно прочетох: „Видя ли?" И пак образът се изгуби. Заредиха се дни на слабо, постепенно подобрение с топлите грижи на близките ми, на лекаря и действията на лекарствата и соковете и режима на хранене, в които дни нямаше нищо особено, следователно няма защо да ги отбелязвам по дни и дати. Кризите бяха все по-слаби, докато дойде денят 23 март, който ден си отидох у дома. Всичко това ме доведе до заглавието, което дадох на написаните от мене страници - „Нов живот", защото наистина ми се даде кредит за нов живот, за който постоянно мисля и в резултат на това мислене се питам: Даде ми се кредит за нов живот, за да си живувам ли? Да си поживея още? Не, не, банките отпущат кредит на човека, да има време да си изплати дълговете, като работи, разбира се. За кого, за какво, той си знае и постъпва, както разбира. Следователно на мене, като последователка на едно велико Божествено учение, се даде кредит, без да ми показват за кого и за какво, разчитайки на мене, аз да си отговоря вътре в себе си. Божественият свят не ограничава никого. Той дава пълна свобода на човека, като разчита и доверява на неговото съзнание и отговорност за делата му. 19 февруари 1967 година на още непълното ми оздравяване. Дали съм спала малко през този ден, 18 февруари, не помня, но нощта срещу 19 февруари прекарах в пълно безсъние. Положението ми не беше тежко, защото вече бях на път към оздравяване, затова се предадох цялата нощ на мисъл. За много лица мислех, за много неща благодарих, но най-много мислех за усмивката, която много пъти виждах и която видях и не ще забравя никога и като болна, която описах в предишните страници, заедно с двете мощни ръце, които внесоха в моя болен организъм енергия и живот. По този случай в тази безсънна нощ, съчиних нещо нескопосно под заглавие „Една усмивка". Ще го запиша за себе си, да не го забравя, защото ми е е ценно. Цяла нощ го повтарях да го запомня и споделя с близките си като резултат на една безсънна нощ. Едва станах от леглото, споделих го с близките си, но то произведе голям смях като нещо неиздържано и нескопосно. И аз му дадох такава преценка, но след това то ми стана още по-мило и ценно. ЕДНА УСМИВКА Само една усмивка аз познавам, която и каменно сърце топи. Само една усмивка виждам, която никой в света не победи. С какво поддържа се таз усмивка? С какво храни се тя, за да живее? Само с една дума - Любов. Каква бе отплатата на тази усмивка? Сърце, чисто като кристал - нейният въздух. Ум, светъл като слънцето - извор, в който тя се оглежда. Душа, необятна като Вселената - нейното небесно отечество. Дух мощен като Бога и едно с Бога - нейната сила и мощ. Само една усмивка аз познавам, която прави чудеса. Само една усмивка виждам, която носи безброй блага. Чия бе тази усмивка? Това само природата знай, но знае тя и да мълчи. За себе си само - Лотос я наричам аз. София, 19 февруари 1967 година.