Search the Community
Showing results for tags 'русе'.
-
15. КОМУНИТЕ - КОМУНАТА В СЕЛО АЧЛАРЕ И РУСЕ Няма нещо по-приятно от това да влезнеш в допир с човек, умът на които е свободен от заблудите, от омразата, от насилието. Само едно общество от такива хора, може да бъде идеалното. Методите на Бялото Братство са единствените, които могат да водят човека по пътя към едно непрекъснато съвършенство, защото те са опитани и проверени. Първо трябва да имаме отделните хора интелигентни, облагородени и с морални качества, тогава чак можем да имаме идеалното Братско общество. А и външните условия, трябва да са налице. Еволюцията на човека, изграждането на неговото съвършенство е един бавен, но величествен процес. Голяма част от братята и сестрите, и по-специално младите, изпаднаха в голяма заблуда, като приемаха, че така набързо, без каквато и да било подготовка могат да създадат идеалното братско общество. И част от тези братя, най-интелигентните, най-добрите, най-надеждните от Школата на Учителя, се устремиха да правят братски общества, като изоставят току-що започналата Школа на Учителя. Този устрем, беше преди всичко под влиянието на Толстоевите идеи, за простият и близък до природата живот. Ето как един от тях описва, тази тяхна фатална стъпка и последствията от тази дейност. Това го разправяше моя брат Борис Николов.* „Ние група от младите приятели, неотърсили се от влиянието на Толстой, Петър Кропоткин и други проповедници на въздържанието и живота по прост и близък до природата, сме обхванати от неудържим устрем, да заживеем всред природата в общ колективен братски живот. Тази идея ни бе обхванала изцяло. Ние горяхме като факли. За провеждането й решихме, че трябва да имаме земя, за да образуваме земеделско стопанство, да бъдем независими, свободни за насъщните си нужди. А всички от групата бяхме бедни студенти. При това, бяхме отказали вече да получаваме пари от родителите си, искахме сами да се издържаме. Освен това имахме идеята, с труд да спечелим необходимите средства за закупуване на земя. А работа тогава мъчно се намираше. По това време се пусна слух, че каменовъглените мини в град Перник, приемат работници и могат да се изкарат добри надници. Ние вече бяхме сформирали група от осем души, за основаването на комуната. Решихме да отидем да работим в мините за спечелване на необходимите за целта средства. Но щом отидохме там веднага се убедихме, че това е измама. Битовите условия за работниците, бяха отвратителни, заплатите малки, труда непосилен. Това ни разочарова, отказахме се от този проект и се върнахме в София. Но мечтите ни, за простия селски живот, живот близко до природата, продължаваше да гори в нас. В нашите постоянни срещи, усилено си идеализирахме, не само по него, но и по разни философски, религиозни, научни въпроси, а също и от окултизма и теософията. Ние често посещавахме Учителя, разговаряхме с Него по въпросите, които ни вълнуваха, разбира се най-много по въпроса за комуната. В един разговор във връзка с нашето следване и науките, които изучавахме, Учителя между другото ни каза: „Учете науките, завършете, но научете и по един занаят за да бъдете свободни". Ние и без това търсехме работа, нали искахме да се издържаме и да учим. Опитвахме разни занаяти, но можехме да работим само през свободното си време, а такова като студенти нямахме много. Така в това търсене, срещнахме брат Бертоли, по произход италианец, опитен майстор в мозайкаджийството, дошъл от Италия, да търси своето щастие в България. Запознава се с Учителя и става редовен слушател на Неговите беседи, като се приобщава към братските среди. Този вече наш брат имаше работилница за мозаични и циментови изделия. При него намерихме работа на парче и затова можехме да работим, когато сме свободни. Правехме циментови блокчета, чукахме мрамор за мозаични камъчета. По това време у нас нямаше машини за трошене на мрамор за мозаични камъчета. През ваканциите, предимно лятната ваканция, работехме с майсторите, които преди това той беше вече обучил, при тях учехме занаята. Но тази малка възможност с много скромното, което препечелвахме. стигаше едва за ежедневните ни нужди и съвсем не можеше да даде някакъв принос за осъществяване на идеята ни за закупуване на земя, с която да образуваме замислената комуна. Идеята за комуна, обаче продължаваше да гори в нас с неотслабваща сила. Тя беше ни обхванала тъй, че решихме да напуснем университета, за да се върнем към простият живот всред природата. В разговор с Учителя по този въпрос, Той всякога ни изслушваше. Но виждайки непреодолимият устрем, в който сме тласнати, Той не можеше да ни възпре. Тъй както една кола полетяла с голяма скорост, по даден наклон е опасно да се спре рязко. Пък и да беше ни казал нещо против този план, у нас все щеше да остане нещо неудовлетворено, което да тлее и смущава нашето съзнание. Затова Той ни остави и не ни възпря за да направим нашия опит. Идеята за комуни, беше обладала не само нашите братя, но и други идейни общества. Толстоистите създадоха комуна в село Алан Кайрак - Бургаско. Там обаче комунарите отидоха до голяма крайност, като даже не впрягаха добитък в ралата, а се впрягаха сами. Те имаха комуна и в Ловешко. Анархистите, също бяха създали комуна някъде към местността Свирчовица - Русенско. Наши братски комуни възникнаха и в село Арбанаси - Търновско, в Русенско и в Нова Загора, пък и другаде. Всред нашите братя и сестри, по това време постоянна тема бяха комуните. Това беше огън, който не можеше да се угаси. Интересно беше да се види с каква сила идват идеите на Земята. В това време идва при Учителя един наш съмишленик, Жечо Вълков, селянин от село Ачларе - Карнобатско и му предлага цялото си стопанство, земя, добитък и той с цялото си семейство за да образува братска комуна. Жена му току-що се била поминала и това улесняваше неговия подтик. Учителят, който знаеше, че ние търсим земя за нашия опит, го насочва към нас. Жечо беше възхитен, за тъй неочакваната възможност, за реализирането на една идея, тъй дълго горяла и в него. Да дойдат толкова млади хора, учени, идейни, да се включат и съдействуват затова, което той тъй дълго е желал, беше посрещнато от него с изненадващ възторг. Той се почувствува подкрепен и силен, а ние бяхме не по-малко възторжени от тъй създадения случай. Туй, за което трябваше да работим с години, ни идваше готово на крака. Въодушевени от тази тъй неочаквана за нас, от наше гледище, щастлива възможност, ние с неудържим устрем се хвърлихме да реализираме тъй мечтания общ комунален братски живот. Напуснахме университета, за да направим нашия опит. За наш късмет, щастлива случайност ни избави от много тежките последици, които щеше да ни донесе това напускане. Точно тогава, професорите от целия университет, обявиха стачка, поради някакви недоразумения с властта и затова университета беше закрит през нея година, затова нашето напускане остана незабелязано, не се разбра, че сме напуснали университета. През това време ние направихме нашия опит в село Ачларе." „Все помня, продължава нашият приятел, онзи дъждовен ден, в който пристигнахме на гарата в Карнобат, беше края на март 1922 г. От Карнобат до Ачларе са 18 километра. По предварителна уговорка, Жечо беше дошъл да ни посрещне с кола, в която бяха впрегнати два коня, за да ни вземе багажа, който не беше малко. Ние, осем души тръгнахме пешком, по мокрия и кален път, а обувките ни съвсем не бяха подходящи за такова пътуване. Но нали ще отиваме към обетованата земя, осъществяването на тъй желаната мечта, понасяхме всичко. Колко часа бяхме пътували из мокрия и кален селски път, не зная, но когато пристигнахме, беше вече късна нощ. Влязохме в студена, пропита от външната влага, селска къща, без домакиня, лавнаха кучетата, замучаха крави, някъде проплака дете. Из тъмнината излезнаха две момиченца и едно дете, това бяха децата на Жечо. Обстановката мрачна, хладна, неприветлива. Това ни подействува като леден душ. Но, запалихме огън в камината, пръсна се топлинка, сменихме мокрите дрехи, стоплихме се. Какви чудеса прави огънят, светна затопли се, създаде се малко уют. На другия ден се запознахме с новата обстановка, при която щяхме да живеем. Къщата беше стара, но здрава, имаше няколко стаи, обширен хол и в него огнище. Навън чардак - тераса, а пред къщата голям двор от три-четири декара. Имаше обор и в него два коня, две крави и телета. Ние мислехме и искахме, че ще можем да съчетаем простият физически труд, усилените грижи и работа, които изискваше едно крайно примитивно, устроено земеделско стопанство, без абсолютно никаква техника, каквото беше стопанството на Жечо. Особено през пролетта и лятото, с изкуството и интелектуалната работа, която ни беше присърце, с които бяхме свикнали, беше една наша необходимост. Ще работим, ще четем, ще свирим, ще пишем. Преставяхме си живота там като песен. Но още на другия ден, ни посрещна коравата действителност. От управлението на селската община, отпущаха на селяните за изсичане участъци за дърва, млади горички почти храсти. Даваше се да изсечеш колкото можеш за един ден. Ние бяхме осем души, едни сечаха други пренасяха, така ние насъбрахме най-много дърва. В двора се натрупа голям куп. Едва що свършихме тази работа и дойде пак нова срочна. Отново от общината, бяха разрешили, където има изсечена гора, всеки селянин, от които участък извади дънерите, този участък става негова земя. И ние се заловихме с тази работа. А Жечо беше лаком и макар, че имаше вече своя земя от двеста декара, искаше да има още. Използува притока на работна ръка и ни турна на работа да вадим дънери. Взема от съседите, брадви, кирки, лопати и ние почнахме работа. Но понеже бяхме неопитни и сравнително деликатни натури, ранихме си ръцете, изпочупихме инструментите и много работа не се виждаше налице. Вечер се прибирахме смазани от умора. Не бяхме свикнали на такъв тежък физически труд. За четене и свирене не можеше да става и дума. Едва можехме вечер да си направим обща молитва и да си изпеем някоя песен. Вечер ние пеехме, селяните много се учудваха на това и обичаха да ни слушат. Те не бяха слушали да се пее на няколко гласа, а ние имахме хубави гласове и пеехме добре. При това ни придружаваше чело, цигулка, че и китара, инструменти каквито ние носехме. Селяните обаче не бяха разположени към Жеча, имаха лошо настроение към него, поддържано от попа и кръчмаря. Това настроение мина и към нас. Наричаха ни набожните, а децата често хвърляха буци пръст подире ни. Но станаха събития, които ни възвърнаха благоволението и уважението на селяните. В селото стана пожар, запалиха се две къщи. Настана суматоха, селяните се суетяха, викаха и не знаеха какво да правят. Ние дотърчахме и най-напред пуснахме добитъка от оборите. После се разбра, че в едната къща имало бабичка и детенце. Изнесохме и тях. Събрахме съдове, бакъри от селото и направихме жива верига със съдовете пълни с вода от потока до горящите къщи. Пълните съдове с вода подавахме от ръка на ръка и ние гасяхме. За малко време изгасихме огъня. Селяните после коментирали в кръчмата: спасиха добитъка, бабата и детето, угасиха и огъня. Това създаде вече благоприятно течение за нас. Второто чудо беше това, че селските кучета, които бяха много зли и хапеха селяните, нас не ни хапеха, ние си ходехме спокойно, ако и да лаеха след нас, но не се приближаваха много. Това не остана незабелязано и селяните си казваха: „Не ги хапят кучетата". Третият случай беше още по-ярък и налагащ се. Един неделен ден, дойде при нас една делегация от кмета и няколко съветници. Беше обед и ние се хранехме на двора. Кметът каза: „Ще трябва да напуснете селото, защото селяните ще ви избият с камъни. Явил се бил някакъв ясновидец при черквата и казал, че ако не си отидете, ще падне градушка, ледени парчета големи като снопи, ще събори къщите и ще избие добитъка и хората. Миналата година току-що преди жътва, падна градушка и унищожи посевите. Тогава аз станах пред кмета и му казах твърдо: „Селото ние няма да напуснем, а градушка тази година няма да има". Ясновидецът, беше определил деня и часа на страшното събитие, а то наближаваше. Селото в голямо напрежение и страх, трепет очакваше деня, какво ще стане. Кое от двете пророчества ще се изпълни? Дойде деня. Беше чист, ясен безветрен ден. Никакво облаче по небето. Изпълни се нашето предсказание. Тогава вече селяните почнаха да проявяват и симпатия към нас. Постепенно ние свикнахме с полската работа. Даже някои неща правехме по-добре и от селяните. Тежки класове бяха увиснали по нивите. Но пролетните посеви, царевицата и слънчогледа искаха големи грижи, окопаване, почистване от плевели, работи, които много ни изморяваха. А Жечо беше засял 60 декара нива с тези култури, а те искаха грижливо окопаване. Този тежък труд ни пороби. Книгите, които носехме, останаха неотворени, за музика и занимание с нашите музикални инструменти, не можеше също да се мисли. Науката и изкуството за един интелигентен човек е не само едно приятно занимание, но и една необходимост, тъй като те задоволяват в него известни потребности, нужди на природи създадени и развити вече в него. Тъй както физическата храна е една необходимост за нашето тяло. Щом като тази храна не се достави в стомаха, човек усеща нейната липса, глад. Такъв глад и необходимостта от задоволяване изявяват и тези вече създадени и оформени в интелигентния човек по-висши природи. Не се ли задоволят, той страда. Незадоволени бяха тези наши духовни нужди, незадоволени бяха и нуждите на физическото ни тяло. Без една домакиня или човек с домакински похват, който да създаде ред и уют в дома и добра топла храна. Какво в това направление е можел да направи Жечо, този примитивен селянин? Пък и кой от тези осем души, които всякога са били далеч от такава дейност е можел да направи нещо в това направление. Пък се разбира, че и продуктите за приготовляване на вкусна и питателна храна са липсвали и ние едва ли не гладувахме. Всичко това и непосилният труд, за едни все пак деликатни натури, каквито бяхме ние, работа земеделска, без абсолютно никаква техника провеждана по най- примитивен начин. Всичко това, естествено е да предизвика недоволство и в най-запалените идеалисти. Всяка работа е успешна и приятна, когато е разумно и добре организирана. А такова нещо тук не е имало. Ето защо в комуната започна де се промъква недоволството. Перспективата, цял живот да се прекара при такива заробващи условия, обезсърчи повече от комунарите и огъня угасна. Самият общ живот не се оказа така хармоничен, както си го представяхме. Явиха се дразги и търкания. Пък и житото, което главно ни служеше за храна, което мелехме на брашно за хляб се свърши. Стана нужда да мелим от ечемика, които беше определен за конете. И тъй вечер като се връщахме от нивите имаше и много домакинска работа. Двете невръстни момиченца на Жеча, какво можеха да направят. Това създаде нови трудности, които изтормозваха още повече. Ние си мислехме, че като направим комуна, цял свят ще ни похвали и ще дойде да живее като нас. Наивни детски представи. Плод на младежки устрем за подвиг, за показ, за похвала, породено от едно подчертано честолюбие. Разочарованието идваше постепенно, но сигурно. Някои вече почнаха открито да съжаляват, че са дошли и подчертаваха грешката. А в София, школата продължаваше и макар, че получавахме редовно лекциите, упражненията, темите. Това допринасяше още повече за разгаряне на разочарованието. Осъзнахме грешката си. Учителят откри Школата, Школа на светлина и прогрес, а ние я напуснахме и дойдохме някъде далеч в село. Разочарованието постепенно обхвана всички. Дойде и жетвата. Ние като повече хора, успяхме да я свършим 15 дена по-рано от селяните. А в селото имаше наредба, не се допущаше да се превозват снопите от нивите за вършитба, докато всички селяни не свършат жетвата. Тази наредба имаше за цел да се предпази кражбата на снопи. И тъй имахме 15 дена свободни на разположение. Тогава решихме да направим една екскурзия до Коджа Балкан. Тръгнахме пешком, почти боси, а пътя беше не по-малко от шестдесет или седемдесет километра. Пътувайки, без да знаем сме попаднали на маларични области, по течението на река Камчия, където се наложи и да нощуваме. Когато се върнахме от екскурзията, всички паднахме от малария. А беше време за харман. В цялото село нямаше нито една веялка, с която след увършаване, да се отвява сламата от житото. И затова, овършеният харман, трябваше да се отвява, по най-примитивен начин, с лопата на вятъра, а такъв понякога нямаше и се събираше по няколко хармана за отвяване. Ако пък излезне вятър през нощта, ставахме да отвяваме. Който не е отвявал с лопата, той не знае какво значи да хвърляш срещу вятъра зърното и сламата, много часове подред, особено нощем. А маларията здраво настъпваше. Комунарите един по един падаха. Някои бяха много зле, с висока температура. Достигнаха даже дотам, че от високата температура почнаха да бълнуват. Така премина месец юли. През август беше братският събор в Търново. Ние трябваше да отидем, а нямахме пари за път. Двама от комунарите, намериха начин и заминаха за Търново. В това време по някакво чудно съвпадение, родителите ми изпратиха пари, макар, че бях им забранил да ми пращат. С тези пари можахме да си купим билети за всички останали до Търново. Трагично завърши този опит. Натоварени на биволска кола върху малко слама от Ачларе, пристигнахме до гара Карнобат, оттам по влака до Търново. Тук бяхме посрещнати много сърдечно от братята и сестрите. Сам Учителят нареди да ни се създадат всички най-добри условия. Славата на комунари ни се беше разнесла навсякъде из братските среди и всички с обич, уважение и почит се отнасяха към нас. Другите образувани комуни не бяха в по-добро положение. С маларията се борихме няколко години, но двама от комунарите станаха жертва на тази болест. Един от тях бе Константин Константинов, който беше авиатор. Той беше племенник на професора по висша математика, който на мен ми беше професор. Коста пише писмо до него и започва отгоре: „Няма Любов като Божията Любов". Професорът му отговаря „Ум царува, ум робува, ум патки пасе". Значи накрая патките ги пасяха и той си замина много рано от този свят. Имаше един друг младеж Георги Марков, който прокарваше идеята за някаква хелиоцентрична астрология, защото нашата е геоцентрична, защото вземаше като център земята. И правеше някакви опити за хелиоцентрична астрология. Беше много мил и симпатичен, и беше от гр. Лом. Баща му е бил производител на файтони. По-късно с Методи Константинов се заловиха да издават списание „Нов живот", от което излезна само 3 броя. За така наречената хелиоцентрична система, моето мнение е, че не е приемливо, защото той слага Слънцето в центъра, както е фактически. Но ние тук разглеждаме разположението на Слънцето, Луната и планетите от гледище на Земята, където се раждат хората. От момента на раждането разположението на Слънцето, Луната и планетите, вземаме под внимание да правим хороскоп и да тълкуваме тези положения. Моето отношение е същото, та аз съм написал учебник по астрология. От гледището на Земята взимаш силовите течения, влиянията на силовите течения на небесните образования, планетите, Слънцето и Луната, и зодиакалните съзвездия. Мнозина биха запитали, нима Учителя не е знаел за тези заблуди, обхванали неговите последователи? И защо не се е намесвал своевременно, за да предотврати, страданията, неприятностите, загубеното време, тежките последици и ред други сътресения, които се преживяват от хората, тръгнали по един погрешен път? Имал съм случая да се убедя по един безспорен начин, че Учителят не обичаше, спазвайки някакъв висш закон, да се меси в личните подтици, устрем за действие на своите последователи. Всеки човек си идва с определена съдба, определен път, път в който той ще трябва да изправи погрешките на едно свое минало съществувание. Минава по една програма, на една необходимост за изправяне, получаване опитности и знание. Учителят не обичаше да се намесва в тази програма, освен когато това е крайно необходимо, за да се спасят надеждни ученици от непоправима гибел. Когато виждаше, че в мозъка на ученика няма подготвени условия, за да разбере Неговата мисъл, неговото предупреждение, това, което Той му казва, едно такова намесване е безпредметно. Най-после както вече споменах, често пъти устрема към дадена цел, който се създава у даден човек е с такава сила, че е опасно да се възпре. При такъв един устрем, едно спиране би създало непоправимо сътресение и би оставило нещо неудовлетворено, което ще тлее и смущава съзнанието на човека. Разумният свят, подчертава Учителя, се ръководи от правилото, че всяко нещо преживяно от ученика ще му донесе опит поне малко знание, мъдрост и освобождение от ограниченията. За тези случаи той казваше: „Природата пет пари не дава за вашето щастие. Вашето щастие не влиза в нейните сметки, освен когато то съвпадне с нейните интереси за вашия прогрес". Това по-нагледно ще се види и разбере, когато по- нататък изнеса своите опитности, които имах с Учителя. На следната година - продължава същият наш приятел, т.е. Борис Николов, но вече през ваканцията, създадохме комуна в град Русе, в местност близо до него. В нея участвуваха и сестри. Външните условия бяха много добри - голямо, уредено по образцов начин стопанство на Братя Маркови, лозе от 25 декара, зеленчукова градина девет декара, голяма овощна градина, коне, богат земеделски инвентар в най-добро състояние. Петимата братя Маркови бяха не само опитни и здрави работници, но и много добри организатори. При това имаха и най-големия и добре уреден, колониален магазин в Русе. Тъй, че тук в стопанско и продоволствено отношение бяхме много добре. Имахме специална готвачка, изобилие на храна, топла и питателна храна, като че ли небето искаше да ни възнагради за глада, който прекарахме в Ачларе. Ние вече бяхме свикнали с полската работа и работехме добре. Дойде време за коситба и жетва, имаше 20 декара за косене и за жетва 30-40 декара. Реколтата беше отлична през тази година. Към стопанството принадлежеше и образцово подредено лозе с десертно грозде на брат Явашев. С цялата тази работа, при добра организация и много добро продоволствие, добре нахранени, задоволени във всяко отношение, непретоварени от непосилен труд, както това беше в Ачларе. Ние не само, че се справихме успешно с цялата тази задача, но и резултатите бяха отлични. Русенската комуна завърши благоприятно и ние се завърнахме вече задоволени. Понеже комуната в Русе, беше само през ваканцията, то работата в Университета не пострада. Преди започването на учебната година в София от Ачларе се получиха продукти от нашия труд, жито, брашно, слънчогледово масло, плодове. От Русе също пристигнаха продукти в доста голямо количество. Братя Маркови бяха щедри. Тогава Учителят нареди да се храним у Гумнерови, неговите хазаи на улица „Опълченска" N 66, заедно с Него. С какъв свещен трепет, сядахме на трапезата с Учителя. Там готвеше предимно сестра Янакиева. Една рядко прилежна и благородна сестра. Готвеше много добре. Сестра Янакиева беше мила и симпатична сестра, висока, стройна. С рядко умение готвеше на ул. „Опълченска" 66. Когато щяхме да правим дюшеме в столовата на Изгрева, трябваше да изровим един пласт от 20-30 см. земя. Разглеждахме къде да сложим изкопаната пръст и предложиха пръста да се изсипе и сложи пред салона и да се направи градинка с цветя. Но Учителя каза: „А кой ще се грижи за цветята?" Тогава сестра Янакиева стана и каза: „Аз". И тя се грижеше за тях, много успешно се грижеше за тази цветна градинка. Аз, Николай не съм участвувал в комуните, защото дойдох в София през 1923 г. Разправяше ми Олга Славчева. Тя била в комуната в гр. Нова Загора. Имало един много симпатичен брат Павел, които по свой начин разбираше материалните ценности. Като седнем на закуска Павел казваше: „Който изпие един чай, полагат му се 6 маслини, който изпие два чая - три маслини". Този брат, който създаде комуната имаше фабрика за тухли и керемиди. И тя малко време изтрая тази комуна. В село Арбанаси бяха семейство Камбурови и Петър Камбуров, където създадоха също комуна. Там хората не разбираха, че създаването на ценни материални блага за хората са резултат на големи усилия. А отиват хора несвикнали за такава работа и накрая оставаха с оскъдни продукти за прехрана. Тогава за да им помогне Никола Гръблев, който е бил офицер, спестява брашно от войниците и им изпраща два чувала с брашно. Учителят го извиква, скарва му се и му забранява това да прави втори път. Учителят е изказвал недоволство от това, че Изгревът е изпразнен от младите, който го бяха напуснали за комуните. Помагаха и дежуреха сестри и братя. Това беше идеалната комуна. Яденето беше скромно, но обилно и вкусно. Особено, важното беше разговорите с Учителя. Водеха се полезни и приятни разговори. Ние студенти десет-дванадесет души, идвахме там направо от университета. Като рояк птички прелитахме и внасяхме оживление, движение, радост и веселие. Задавахме много въпроси на Учителя. Материал за разговор имаше изобилно. Така продължи няколко месеца. Но някои от по- възрастните братя и сестри, поревнуваха, че ние се храним с Учителя и макар, че си имаха домакинства, почнаха да се приобщават и те към тези общи обеди. Обстановката за хранене, столовата, беше много скромна. Една малка стаичка в сутеренният етаж на къщичката служеше за столова, а там нямаше възможност да се събират за хранене много хора. Те полека- лека ни изтласкаха. Учителят беше недоволен от това и разтури комуната.* ______________________________________________________________________ * За комуните виж „Изгревът", том II, стр. 133-156, както и том V, стр. 407-418.