Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Бомбардировките'.

Открити 2 резултата

  1. Ани

    6. БОМБАРДИРОВКИ

    6. БОМБАРДИРОВКИ По време на войната, когато започнали бомбардировките над София, Учителят заедно с една група братя и сестри се евакуирали в село Мърчаево, Софийско. Преди това казал, че върху Изгрева бомба няма да падне и който има здрава психика, може да остане. Баща ми бил от тези, които останали. Една група приятели пазели Изгрева от чужди посегателства. Наистина върху Изгрева не паднала нито една бомба, но това съвсем не важало за гората до него. Един ден Пантелей се разхождал из гората зад поляната. Изведнъж се чули сирени, той се почудил какво да прави, нямало време да стигне до Изгрева и останал в гората. Застанал до едно дърво и започнал мислено да вика Учителя и да моли за помощ. Бомбите падали - фюу-у една от тук, една от там, фюу-у от всички страни. Приличали на яйца, но когато тези яйца падали на земята, се чувал страшен трясък, тресяла се земята, тресяла се гората. Бомбите изравяли дълбоки трапове, хвърчали пръст, камъни, клони, падали дървета, било много страшно! Но баща ми останал цял и невредим, дори едно камъче или бучка пръст не стигнали до него. Той беше убеден, че е оцелял благодарение на Учителя.
  2. 19. БОМБАРДИРОВКИТЕ М.Г.: А един път, когато бях в Мърчаево, минаваха самолети. И някой каза: „За бомбардиране." - „Но те вече отиват към Румъния, към Румъния." Аз в ужас изпаднах, защото там е леля ми, нали, как ще бъде това. А в тоя момент Учителят излезе, погледна ги така, от небето и; „Нищо, каза, там трябва, трябва." Мен ми стана така мъчно, защото леля ми е там, нали, верно, те там пушат, пият. Румънците са такива, религиозни, но същевременно излиза от черквата и пали цигарата, било жена, било мъж. И аз много пъти съм ги питала: „Бе как така съчетавате тия двете, влизате вътре, молите се, кланяте се, целувате икони, а после с цигара." - „А, цигарата си е цигара, пък това си е църква." Въобще. И затуй може би Учителят казва „Там трябва", не знам защо. Щото и леля ми беше пушачка. „Там трябва." И аз тогава много сърцераздирателно се молих. И наистина тогава не, но на 6 май 1944 г. бях в Самоков, тогава е паднала бомбата при леля ми, но аз бях в метоха и в метоха има половин метър ключ от вратата към калугерките, не официалната. И аз викам на клисарицата, при която бях: „Моля ти се, лельо Василице, дай ми ключа да вляза вътре да се помоля, че пак хвърчат аеропланите." Ама така света Богородица е черквата там, просто коленичих, викам: „Запази танти, запази танти, Господи." И пада бомба в Букурещ, в целия квартал точно там, при леля ми, на къщата на леля ми и я разделя на две. И тя в последния момент отива в другата страна в мазето. Цялата тая къща се е разрушила и свако ми не е бил там, тя е била сама. Спасила се е. След това на не знам коя бомбардировка пак бях там, защото само тия две бомбардировки бях там, през цялото време бях на Изгрева. И ще кажа и за другите два. И тогава се сетих за сестра ми. „А, казва, над София са." Викам: „Ох, Вера" - това е сестра ми. Пак влязох в черквата, пак коленичих, пак се молих и действително един самолет, който е вървял с картечница, стрелял е, просто е искал ту тук, ту там да я улучи. И тя казваше: „Падаха пред мен, зад мен, около мен, но мен не ме улучиха." Искам да кажа, че Бог помага в такъв сърцераздирателен момент, когато се молиш за някого. Това беше с бомбардировките. Имам други един случай, който така за Мърчаево. Лулчев беше отишъл там, имаше едно младо момиче, силно влюбено в него и то живееше в една къща на Изгрева. Щото на Изгрева бомби не паднаха, около Изгрева. Намериха после на самолета свален една военна карта и на нея очертана една елипса, където ограждат в София, в тая елипса пишело „Духовно общество". На този самолет, който са го свалили, намериха военна карта, т.е. Изгрева. И там не, но гората беше осеяна с бомби навсякъде. Само накрая, забравих сега в момента как се казва тая сестра с влюбеното момиче, на нейната къща падна тази бомба. В.К.: Сега не можах да разбере за елипсата и за самолета. М.Г.: Свалят самолета и в самолета има карта на София. И в тая карта има със синя дъга очертана една елипса и то на целия Изгрев. В.К.: А, на самата карта. М.Г.: На самата карта и пише „Духовно общество." И значи в него да не се бие, да не се хвърлят бомби. В.К.: Значи те са знаели, че това е Духовно общество, на Изгрева. М.Г.: Да не се бомбардира. В.К.: А-а-а. М.Г.: Духовно общество. Защото когато при една бомбардировка страшна беше, изхвръкнаха черчеветата от трапезарията със стъклата. В.К.: На Изгрева? М.Г.: На Изгрева. Ние всички бяхме в трапезарията и се молехме сърцераздирателно и когато дойдоха тези от гражданската отбрана да ни видят... А долу Виларов имаше една фабрика, бяха направили такива входове, скривалища. Там идваше Евдокия да се крие, принцесата. А ние стояхме в тази столова, дето два сантиметра дъски са отгоре. И идват от правителството там и казаха: „Ами, кай, то е два сантиметра дъски." А един бръснарин им отговори и казва: „Ама има хиляда метра вяра отгоре, над този който са, 1000 метра вяра има, затова при нас бомба не падна." В.К.: А Учителят къде беше по това време? М.Г.: В това време Учителят беше, един път беше в Симеоново при една, един или два пъти. Тогава Той каза: „Те не гонят вас, те гонят мене." Каза за бомбите. „Какво ще вземат от вас? Те гонят мене." А много пъти преди да отиде на Мърчаево, то Учителят винаги тръгваше пеш за Симеоново. Нямаше тогава рейс, тръгваше се, пеш се ходеше на планината от Изгрева. Преди да почнат бомбардировките, Учителят тръгваше с една малка група нагоре. И тогава така казваше: „Те не гонят вас, те гонят мене." А, спомням си една бомбардировка. А, та исках да кажа за тази, която падна бомбата там, върху къщата, а тя е накрая до линията близо, на тая сестра мъжът й беше офицер, ако не се лъжа. Това момиче, влюбено в този Лулчев, живееше там, а Йордан, шофьорът пък влюбен в нея. Не, Йордан ли беше или този Стоянчо, имаше един дърводелец. Той пък беше влюбен в нея. И викаше: „Ела бе, недей там остава, ела. ще падне някоя бомба." - „Не, тука ще си седя, и да ме убият, тука ще седя." И единствена тя беше убита с бомбата, която падна върху къщата им. Главата й беше отрязана от тая бомбардировка. За какво умря, защо, не знам. Каква жертва стана тя? В.К.: Тя беше извън Изгрева? М.Г.: Тя бе долу към Изгрева, ама така малко встрани. Да, може да се каже, че бе вън така от очертанието на елипсата от военната карта. Ние й викахме там циганската махала, нали, надолу към това, забравих как се казваше тая сестра. Тя не беше там. Беше само ей тази. Та това бяха тези, които бяха пострадали. В.К.: А други? М.Г.: А иначе... А, и на този каруцаря Иван, в двора му падна една бомба, дупка изрови така, нали? Той малко търговец падаше, както и да е. Други бомбардировки бяха из гората. И много интересни случаи имаше. Например железничарката Еленка Стоева. Има една железничарка. Мъжът й железничар беше - Стефан. Детето им беше малко. Тя му захлюпила една тенджера на главата, те и комични случаи имаше, тя си турила една тепсия, имаше един певец там, и той си турил един леген и бягат по тоя начин в гората. На една от бомбардировките аз с Митко Грива, имаше купа сено на поляната, където играехме Паневритмия и Митко ми вика: „Къде ще ходим там, нали от шрапнели трябва да се пазим, ела в сеното да се бутнем - ти от единия край, аз от другия край." И наистина така бумнахме се в сеното да се пазим от шрапнели. Ама то вън от тази линия начертана на картата такива парчета, грамадни парчета хвърчаха. На големия салон едно малко стъкло се счупи. Когато Учителят дойде, Той каза нещо. А понеже ние като се молехме имаше една сестра, забравих как се казваше тя - Веса, Веса. Веса от Бургас ли беше, една висока, стройна. В.К.: Козарева. М.Г.: Козарева. Веса Козарева и тя, тя искаше все да ръководи, все тя. Пък не знам кой се опитваше, пък най-после и аз се опитах, че 91 псалом почнах да чета за всичките по един път, нали и не мога да спра, така карам. И каза Учителят: „Прозорците се счупиха, защото нямаше хармония в молещите се сестри." Това го каза. Причината сме ние де, защото нямаше хармония в нас. Карахме се кой да води, дето се вика, затова се счупили стъклата. Това беше за бомбардировките. И после една бомбардировка беше така. Имаше сестрински стаи. Имаше едни стаи към брат Боев и едни отсам, където аз живеех до Капитанов. И някои сестри. Една от сестрите, зет й беше след 9.09.1944 г. такъв, как се казва, от милицията, важен де, на София комендант - зетят, но тя си бе сестра, забравих как се казва, та тя беше там в сестринските стаи. И като почнаха да хвърчат бомбите, те правят фиу-у-у, не знаеш къде ще падне, нали, виждаш го че лети, ама не знаеш накъде ще падне. И тя почна да пее „Богородице, радуй ся". А бяха ме помолили да се грижа за нея, да я доведа в салона, там, където всичките се молят. Но в тоя момент почнаха да хвърчат тия бомби, и аз останах при нея, не можех вече да мина пътя, нали, бомби хвърчат. Не че не можех, ама за нея, с нея не можех. Там беше и сестрата, която беше дала квартира на Учителя на 66 - Гумнерова. В.К.: А, Гумнерова, Гина Гумнерова. М.Г.: Гина. Учителят за нея, така й казваше: „Ще носиш вода от чешмата!" Но те не можеха ръцете й да държат и й бяха турили на врата две малки стомнички, та тя отиваше да ги налива и през врата се овесили, така едната отсам, едната отсам, през раменете, и така наливаше тя вода, за да изпълни това, което е казал Учителят. А едва вървеше. Та и тя беше там. Та една от бомбардировките аз прекарах с тия две сестри там в сестринските стаи. Аз искам друг случай да кажа по това. Един ден с Учителя сме. Заваля дъжд. И там има малък навес, преди да се влезе в тия сестрински стаи и се събрахме една групичка около Учителя и питаме. Аз съм застанала ей по-назад, защото нали съм комунистка, де да знам, може да не ме искат мене и питат Учителя: „Учителю, какво значи мойта буква, с която почва името ми?" Аз не ги помня колко бяха, но 7-8 така да сме били. Накрая се осмелих и аз да попитам, какво значи моята буква „М". Те питат за тая буква, за оная буква, най-после се престраших да питам и аз. „Абе, казвам, Учителю, ами буквата „М" какво значи?" - „Буквата „М" значи човек, който се интересува и това, което е най-горе, и това, което е най-долу. Но добре, че свършва горе". Щото нали тя е така направена, три върха. - „Добре, че свършва горе." В.К.: Ха-ха-ха. М.Г.: Ха-ха. Добре, че свършва горе. В.К.: Виж как Учителят за всеки един човек точно говори. М.Г.: И верно е това, че аз съм се интересувала и това, което е горе, и което е долу. В.К.: За друг човек би дал друго тълкувание, но за вас точно, каквато ви е програмата на живота. М.Г.: Добре, че свършва горе. Те го питаха и за други неща, но аз не мога да си спомня сега какво беше, но това ми направи впечатление - за буквите. В.К.: Сега за другите бомбардировки. Първата бомбардировка, тя най-голямата е била, на 10 януари. М.Г.: Най-голямата бомбардировка, аз бях в къщи и си спомням Капитанов и жена му бяха живи, и понеже те през нощта от самолетите пускаха осветителни тела, аз мислех, че това всичкото е бомби. За момент акълът ми щеше да фръкне, просто за миг, защото се уплаших. Пада това към земята и мисля, че това е бомби, и те почват тъ-тъ-тъ-тъ, падат така нали навсякъде и аз викам, какъв е тоя тътнеж, а то бомбардировка било. А напускали в същото време тия осветителни тела и в това време слиза Капитанова с Капитанов, те мислят, че като съм аз в сутерена, по ще се спасят: „Милке, отваряй." Отваряй, то какво, с крак да ритнеш вратата се отваря и влязоха при мене. „Боже какво ще стане, Боже, какво ще стане?" Това беше голямата бомбардировка на 10 януари 1944 година и през нощта, а и през деня имаше още една. Тогава дойдоха Янка Попова, тази лекарката с майка си. Те често ми гостуваха, защото аз имах тогава спалня от развода и спяха при мене. И за беседи, и т.н. Даже сестра Паша имаше такава приказка и казваше: „Милка има голямо легло, идете при нея. Може да се спи там, за, да речем когато идвате сряда за беседа, да не идват чак отдолу, от града през нощта за 5 часа сутринта." Другите бомбардировки, двете изкарах в Самоков, останалите всичките бях на Изгрева, нито една не съм спестила. А една бомбардировка се случи в града. Катя Велева ми предаваше по математика. Тя се ожени за роднината на Учителя, брат Каишев, Колю Каишев. Тя късно се ожени, може би беше към 60 години тя, пък и той толкова да беше. Не си спомням. Та бях у тях на урок по математика. Паша ме беше пратила и бомбардировките почват вече. И застанахме долу и сега каквото стане, нали, затова е тая бомбардировка. В.К.: По каква линия е роднина Колю Каишев? По чия линия е роднина на Учителя? М.Г.: Мика Каишева и Колю Каишев са брат и сестра, а аз не знам точно по каква линия е роднина, но знам, че са роднини, нали. Сега тука му е мястото да кажа, че когато раздаваха багажа на Учителя, някои го купуваха, някои го взимаха, слава Богу, че на мене ми дадоха една крушка червена, ама тя така ми я даде тази сестра, и с ръкавелите на Учителя. Аз нямам багаж при мене си, нали. Паша ми е дала един стол от Учителя от „Опълченска" 66, който е горе на вилата и една етажерка такава, която е била също на Учителя, Паша ми ги е дала двете. А имам и леглото, на което е починал Учителят. То беше при Катя Зяпкова, спали кой знае какви, аз не съм и седнала даже. Занесох го горе. В.К.: То е кушетка. М.Г.: Една кушетка, кушетка, после било при Йоанна, после не им трябвало, изхвърлили го и аз викам: „О, от Учителя всичко ми е свято. Дайте ми го." Дадоха ми го, без да ми дадат възглавницата, разбира се. Е, когато се прави музей, нали, ако дойде това време. А докато съм жива аз, няма да дам нито стола, нито това, което Паша ми е дала. В.К.: Ясно. М.Г.: Защото аз не им вярвам за това. В.К.: Ясно. М.Г.: Та Мика Каишева взема библиотеката и книгите на Учителя. В.К.: Ясно, ясно. М.Г.: Вземаха много, даже и моите книги от Учителя, които аз бях дала на Паша. Аз искам тоя случай да го кажа. Не за друго. Аз имах всички беседи, понеже бях помощник на Милка в Библиотеката. В.К.: Коя? М.Г.: Аламанчева. И имах, даже някои се повтаряха единични, на много млади братя съм давала. В това число съм давала и на Флорушки, но баща му ги изгори. А пък искам да кажа и за, връщам се малко назад, за Симеон Арнаудов - Дякона. Той имаше извънредно много литература - наша пълна и се скарали за нещо, не помня какво беше със себе си ли, с духовете ли, какво ли, и взема, че изгори всичката литература на Учителя и след това момчето му се разболя. Те казват, че е по друг случай, но коя е причината, не знам. Но книгите на Учителя е много опасно да се горят, много. Ето на моя Стефан, той ми е втори другар, той - първата му жена е изгорила неговите книги. В.К.: На кого? М.Г.: На Стефан от Учителя. Учителят на него казваше „Белият партизанин". Защо? Защото е стрелял във въздуха. Не е искал да убива. За това нещо го изключиха от Партията и не му дадоха, докато беше жив, нали. Ех, след това го реабилитираха. Тя, дъщеря му повдигна тоя въпрос. Синът му, той почина. Повдигна го, за да им дадат апартамент, не заради друго. За това. Та така. Аз се отплеснах малко. Какво трябваше още? В.К.: Говорим за случаите, когато изгарят беседи на Учителя и после трябва да платят, да си платят. За тия неща говорим. М.Г.: Е, трябва да си платят, да.
×