Търсене във форума

5. България през XIX век. Културно и духовно съживяване на българския народ. Деветнадесети век, това е било столетие, когато в света, и специално за Европа, процесите на протичащия Ренесанс са раздвижили всички области на човешкото знание. Тогава са работили множество велики умове и бележити личности, като философи, богослови, ратници за нов живот и социални реформи - Имануел Кант, Йохан Песталоци, Георг Хегел, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Абрахам Линкълн, Джузепе Гарибалди, Шандор Петьофи, Йохан Гьоте и стотици други хора на науката, изкуството и техниката. За нашия страдащ и подтиснат български народ деветнадесетото столетие е показателно. След 500 годишното турско подтисничество и духовен гнет от гръцкото духовенство, народът намира сила и смелост да се надигне и противопостави на религиозните предразсъдъци и суеверия и започне борба за своята духовна политическа свобода. Това е било време, когато неграмотни гърци закупили митрополитски престоли, свещенически места и енории, движели въпросите на православната църква у нас, а политически работили за реализация на така наречената "мегали идея" - да се погърчи цялото население на Балканския полуостров и в един момент да бъде обединено в една голяма гръцка държава, наследница на древна Елада и стара Византия. Гръцкото духовенство грабело от народа всичко ценно, но и унищожавало паметниците на българската култура. Те разрушават редица манастири, закриват Охридската архиепископия, горят стари български книги и ръкописи, прогонват българските калугери, свещеници и владици, извършват арести и побоища. Това духовно робство нанесло голямо поражение на българското самосъзнание. Интелигенцията, и то българската, говорела вече само на гръцки език. Паисий, със своята история (1762 г.) поставя началото на Възраждането по нашите земи. Това е едно дълбоко всеобхватно народно движение, което възстановява българското самосъзнание. За нейното разгръщане принос имат Софроний Врачански ("Неделник"), Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Иларион Макариополски (начетен духовник, дипломат, смел борец) превръща борбата за църковна свобода в национално-политическа борба. Защитата на българския език, българската книга, българския род, българското име е борба за българско православие, борба за свободна България. Това е епоха на много още заслужили българи-будители и възрожденци, които дават своя принос: Васил Априлов, Марин Дринов, Любен Каравелов, Георги Раковски, братя Д. и К. Миладинови, Константин Фотинов, Петър Берон и храбрите борци за свободата на България: Христо Ботев, Васил Левски, Георги Бенковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Ангел Кънчев, Тодор Каблешков, Панайот Хитов, Панайот Волов и др. В средата на XIX век идва на този свят и Учителят - Петър К. Дънов /1864 г./ В същия XIX век християнските църкви в света развивали усилена мисионерска дейност. Навсякъде са прониквали пратениците на различни църкви и църковни организации, които са провеждали своята апостолска дейност в името на "спасяване невярващите и езичниците". Тези апостоли на вярата буквално са работили за милиони човешки същества във всяко кътче на земята, където е имало изостанали в нравствено-духовно и просветно отношение. Това е станало причина Библията да се превърне в най-разпространената книга, преведена на хиляда и двеста езика. Навлезлите по нашите земи мисионери са намерили едно будно, но много изостанало във всяко отношение население. Това са били пратеници мисионери от евангелските и католическите църкви. Тези мисионери у нас имали различни цели. Евангелските мисионери сметнали, че първата тяхна работа, която се налагала е била да обучат хората на най-елементарните познания на хигиена и начин на живот: да се мият редовно, да си режат косите, да си готвят храната, да се обличат, да ги учат да четат и пишат. Показателно е писмото на Никола Т. Бояджиев от 1874 г., написано в Ямбол до пастир Д. Н. Фурнаджиев. Там той".. . намерил хората да спят на земята върху пръстта и влагата, да ядат седешком на земята с дебели дървени лъжици, които не всеки ден виждали вода за измиване, къщи с малки прозорци, с ниски тавани и врати... Една от първите ми работи бе (на Н. Бояджиев) да науча хората как да живеят, като разумни и възпитани хора. Той им показал как да си направят маси, кревати, да ядат прилично и хигиенично, да строят къщите си с по-високи тавани и да дават възможност на слънцето да прониква в жилищата им. Описаната тъжна картина от бита и живота на българския народ не е било изолирано явление. До започване на работата на евангелските мисии почти нищо не е било извършено за духовното повдигане на населението. Само в отделни селища са се откривали училища. Малко са били младите хора, получили някакво образование. Евангелските мисионери имали за цел да основават отделна евангелска църква, а само чрез просвета (отваряне на училища и преводи изучаване на книги) да организират движение за християнизиране на народа. Обаче, създаваните проблеми от гръцкото духовенство на евангелистите е повод те да се включат в борбата срещу него и да организират църкви в някои селища. Католическите мисионери, заставайки на страната на гръцкото духовенство, са предприели поход срещу българската книга и всичко българско. С победата на българската православна църква през 1870 г. и прогонването на гръцките фанариоти, кризата от липсата на подготвени българи духовници, увеличава домогванията на католиците. В тези тежки години Иларион Макариополски се обръща за помощ и получава такава само от евангелистите. Обаче, евангелските мисионери са виждали, че въпреки благоприятното решение на църковния въпрос, набързо ръкоположените български владици не предприемали реформи в църквата. Те са забранявали дори четенето на Евангелието на български език и навсякъде са въвеждали славянския език, които също оставал неразбран за народа. В политическо отношение, XIX век за българския народ е период на борба за свобода от турците, напрежението свързано с Кримската война, Руско-турската война и годините на създаване на нова, свободна България.

9. ИЗПИТАНИЯТА НА БЪЛГАРИЯ Какво ни предстои?- Мъдрост и Любов „Всемирна летопис", Г. I, кн. 6 (1.XI. 1919), с. 1-2 Международното положение на България се оформява, след катастрофалната война, в мъчителни перипетии: части от нейната територия се отнемат, преди още договорът за мир да е сключен окончателно, налагат й се убийствени ограничения в сношенията й с външния свят и се заплашва с финансово-икономическо задушаване. Това са неизбежните резултати от едно безумно управление в продължение на четиридесет години. Българският народ преживява най-страшните изпитания в момента, когато в Париж се чертаят новите условия, в които ще се развива, според късогледите схващания на съвременната дипломация, неговия живот. Обаче, всъщност, не с тия рамки на договора за мир, които ще насочват нашето развитие. Има много по-велики закони, непонятни още за мнозинството от българската интелигенция и пренебрегвани умишлено от международния ареопаг, които налагат неотразимото си влияние върху еволюцията на човечеството, а същевременно и върху тая на нашия народ. Ние доказахме в редица статии и продължаваме да осветляваме нашето консервативно и тъпо общество, че народите не са нищо друго, освен части от общочовешкия организъм. И понеже тоя организъм, като всеки жив индивид, съществува, действува и се развива по строго определените природни закони, то и неговите части или органи са подчинени на същите закони на развитието. Няма съмнение, следователно, че при действието на тия закони трябва да се запазва хармонията, която наблюдаваме при сътрудничеството и функционирането на самите клетки в човешкия организъм, защото, в противен случай, всяко нарушение на тая хармония причинява една или друга болест. Това е толкова вярно за цялото човечество, колкото и за всеки отделен народ и специално за всяка личност. Заключението от това е, че преди всичко, ние сме длъжни да изучим и разберем добре законите на индивидуалното, общественото, духовното и културното развитие, за да можем да уредим правилно нашия живот и да осигурим на народа си трайно благоденствие и честита бъднина. Тогава и международното положение на България ще се уреди от самосебе си и ще се постигне нашия национален идеал, въпреки всякакви противодействия от външни съперници и без да се кланяме на тия или ония земни „богове", както правихме до сега. Прочее, да започнем от личността. Нека изучим българина всестранно: какво е унаследил той от миналото свое съществуване, какви кармически задължения той има да изплаща и, поради това, какви душевни способности се изразяват в неговия физически, умствен и духовен строеж. Тия исторически и научни изследвания са необходими, за да можем да поставим правилна диагноза на болестта, от която страдат българите, като отделни личности и като народ, и да приложим за тая болест най- ефикасното лекарство. За жалост, истинската история на българския народ е и до днес непозната, в своята дълбочина, за чуждите и наши учени. Това, което те наричат „история", не е освен една повърхностна хронология на събития, от която се правят само наивни умозаключения. Тя не разкрива пред проницателния поглед на любознателния четец нито едно от качествата, които са отличавали българите в тяхното минало, защото никой чужд историк на нашия живот - да не говорим за нашите историци-компилатори - не е вникнал и досега в личността на основателя на Първото българско царство Аспарух или Исперих, не е изучил неговия произход и неговото духовно битие и не се е спрял с достатъчна сериозност да изследва, кой е тоя народ, който той довел и заселил при бреговете на Дунава. Съвременните официални историографи, като не са изучили окултните закони на създаването и развитието на народите, не знаят, че това не са стада, които се движат и лутат несъзнателно по степи, гори и планини, а живи организми, членове на световни раси, които, като звена от една дълга верига, се явяват на земята с известна духовна мисия. И нашият народ, ръководен от Духовния свят, има строго начертана своя мисия, която трябва да изпълни. Но за нея нашите „видни учени" нямат никакво понятие. Те не знаят, например, кои са били известните по-крупни ръководители на българите в Първото и Второто български царства, ония през петвековното ни робство под турците и гърците до политическото ни освобождение, както и някои от най-новите дейци и учители, които сега се подвизават, скромни и кротки по сърце, но велики по дела, за духовно- културното повдигане на българския народ. Кои са били светите Кирил и Методи, кой е бил цар Симеон, цар Борис, кой е бил поп Богомил и неговите самоотвержени съратници и мъченици, кои са били Паисий, Софрони Врачански, Свети Иван Рилски, Раковски, Ботйов, Левски и много др., това е истинска terra inkognita за нашите нещастни историци и книжовници. А като им се каже и докаже, че тия дейци всред българския народ в миналото му, както и ония, които са сега още между живите, са превъплъщения на велики същества от Духовния свят, изпратени за доброто на тоя народ в пътя на неговото развитие, тогава нашите „учени" ще просветнат с истинска светлина и ще разберат, че българският народ действително не е едно стадо от неразумни твари, което може да се стриже и дои за угодата и материалното доволство на алчни управници и заслепено духовенство, но че той е един от органите на Божествения организъм. Веднъж установен този тезис, нам се налага дълг да работим за оздравяването на този орган, както умният лекар действува за изцеляването на някой от органите на физическото тяло. След тая констатация, ние трябва да пристъпим към научните изследвания на българина от антропологично, френологично, физиологично, хиромантично и астрологично гледище. За тая цел съветваме четците ни да следят внимателно сведенията, правилата и законите, които се излагат в специалните за това отдели на нашето списание. Това са окултни науки, за които в нашите бедни училищни програми още не е дадено подобаващо място. Рано или късно, обаче, това ще стане и сегашното ни хромо учебно дело ще се насочи в правилния път. Но по частна инициатива поменатите научни изследвания са направени и се правят и, ако ни бъде позволено, ние, може би, ще публикуваме някои от резултатите на тия изследвания. При все това, всеки българин, въоръжен с тия знания, може и е длъжен да изучава себе си и другите. И тогава поуката, която ще извлечем, ще бъде само от полза за бъдещето ни като народ. Ние ще узнаем, как, в течение на вековете, се е развивал българинът физически, умствено и духовно, и така ще открием ония негови недостатъци и пороци във всяко отношение, които трябва да се отстранят чрез образованието, възпитанието и управлението, и ония слабо развити способности, които трябва да се усилят, за да може да се достигне една по-висока степен на културно развитие и с това да направим по-голяма крачка към хармонично духовно усъвършенстване. Като един пример само, ние ще посочим тук за илюстрация на казаното, че у българинът е силно развита наклонността към любостежание и имотност. Въпреки всякакви проповеди на политическите крикуни против частната собственост - а последната, като закон, не съществува в природата, но има само временно ползуване от имота - българинът се слави със своята крайна привързаност към земята и изобщо към имота си. Пословично е станало изречението на оня наивен селянин, който е казал, че бил съгласен да се постави границата на българската територия „до неговия стобор". А известни са и многобройните съдебни процеси за един слог между полски имоти, за една педя място, за една леха, за една пътека, за една вада и пр., за които се прахосват стократно повече съдебни разноски, отколкото е стойността на самия къс земя или на самото право, и стават кървави разпри и убийства даже между еднокръвни братя и близки роднини. До такава осъдителна крайност отива българинът в проявата на своето чувство на любостежателност. Тя е изродена в ненаситна алчност. Това е вече душевен недъг, който се изразява и в друго престъпление: кражбата на чуждото. който се е интересувал да хвърли само един поглед върху криминалната статистика у нас, ще се ужаси от броя на делата в съдилищата за кражби по всичките възможни начини: джебчилък, грубчилък, чрез взлом и пр. Малко това: кражбата е вече едва ли не принцип на държавното управление у нас. Една анкета на всички незаконни забогатявания ще ни открие, до какви безподобни размери е разпространено това грозно престъпление. Общ повик е вече, че всички крадат, и чиновници, и не чиновници, от министрите до разсилния. Всеки обществен имот безжалостно се разграбва и даже бива считан глупав и непрактичен оня, който не краде, за да забогатее, а с честен труд изкарва средства за прехраната си. И поради тия кражби през станалите войни настъпиха страшните катастрофи, които бяха неизбежни. А сегашната скъпотия на живота, против която скудоумните български управници се мъчат да се борят с палиативни средства, на какво се дължи? Очевидно, все на тая престъпна наклонност по природа у българина да ограбва ближния, без оглед на последиците и страданията за цялото общество. А професионалното духовенство не върши ли постоянно само възмутителни кражби, като чете молитви срещу пари, и даже като се търгува за това с непросветените богомолци? Нима молитвата, която е една връзка между душата и духовния свят, трябва да се откупва с пари? Нима духовните проповеди или църковните обреди могат да се вършат като едно, възнаградимо със злато и сребро, занятие? Така ли е казал и така ли е проповядвал Христос? Де остава тогава безкористната любов и духовната подкрепа към нуждаещия се брат и ближен? Да, само кражби, кражби и безчестия днес вършат мнозина служители на църквата и с тях възпитават злополучния български народ. Резултатите от това ужасно „възпитание", което уби вярата и религиозното чувство у българина, което от векове го изражда и деградира морално и духовно, са на лице: национални погроми и нещастия! Ние дадохме само един пример, може би най-релефният, за една престъпна наклонност, развита в голяма и опасна степен у българите: наклонността към посегателство на чуждото, особено на общественото, достояние. Но има още много други природни недъзи и пороци у тях, които трябва да се изтъкнат последователно, да се изследват основно и да се лекуват коренно. Това е една благодарна задача за всеки честен и безкористен обществен деец. Тия лоши качества се проявяват във всичките области на нашия живот и следователно, във всичките социални класи и съсловия. Нашето управление се характеризира с липса на елементарен здрав смисъл, с отсъствие на сериозен ум. Начело на управлението изпъкват не най-умните, най-способните и най-добрите, а най-тъпоумните, най-посредствените и най-безчестните елементи, стига да успеят, със своето нахалство и изпитаните методи, да ескамотират народното доверие. Лъжата и заблудата са ръководещи основни принципи в държавното управление. Цялото ни законодателство е една колосална лъжа, с която се извращава нашия индивидуален, социално-икономически и политически живот. Ако се впуснем да цитираме и разглеждаме поотделно нашите съдебни, социални и финансови закони от Освобождението ни досега, ще се види, че всичко е било нагаждано само по моментни настроения и за удовлетворение егоистичните интереси на отделни личности или политически котерии. С тия закони целият ни живот е фалшифициран издъно и за това нашият народен организъм е заприличал вече на един чудовищен народ, който не живее, а агонизира в страшни конвулсии. Разпокъсан на разни пристъпни организации и зловредни течения, народът ни се намира в постоянна и безплодна вътрешна борба, която изчерпва силите му, необходими за развитието му. Всичките изкуствени опити, направени досега за пълното обединение на разните противоположни групи, не доведоха до никакъв практически резултат. Предполагаше се, например, чрез въвеждането на съразмерната изборна система да се постигнат две главни цели: първо, чрез осигуряване представителството на малцинствата, да се даде вярно отражение на избирателното тяло в законодателното събрание и второ, да станат неизбежни коалиционните правителства у нас, с което, чрез взаимен контрол и разбиране на групите, от които те ще изхождат, да се повдигне морала в управлението и така да се подготви, и ускори процеса на сливането между същите групи. Обаче, и тая реформа на българска почва не даде очаквания плод. Крайно време е да се самоосъзнаем и да изберем правия път на божествената мъдрост и любов. Трябва да бъдем мъдри в нашия индивидуален живот, като прилагаме винаги в своите постъпки великото правило, завещано ни от Христа: да правим на другите това, което желаем и те да правят нам. То е правилото на себеотричането, основата на социалната солидарност и любовта. Него трябва да приложим и в обществения, политическия, духовния и културния живот. То ще ни поведе тогава към един неминуем и многожелан резултат: обединението на обществените течения, въз основа на принципа на братството и взаимното разбиране. А веднъж отстранена тая пакостна разпокъсаност на народа, причинена от алчност болезнени лични амбиции и вражди, ние ще можем да пристъпим вече към най-съществените реформи в управлението. Така ние ще вървим логично и разумно към постигането на общото благо: чрез подобрение на морала на личността към едно правилно обществено развитие и управление. Културата на братството е културата на бъдещето; в служба на нея трябва да положим нашия ум, нашето сърце и нашата воля.