Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Земята'.

Открити 4 резултата

  1. 270. Когато аз напусна земята ще ви оставя един извор Завършихме работата по извора в края на юли. Един ден Учителят ме заведе при него и каза: "Сега всички неща в света ще станат тъй, както тук направихме всичко. Нашите енергии отидоха в света и работят - водата от извора тръгна на път." Учителят помоли един брат да ни фотографира - Владо и мен на извора, което той веднага изпълни. (Забележка: Виж "Изгревът" т. XXII, снимка № 102) В древността са вярвали, че написаното на камък се сбъдва. Записа се и сега на камък съдържанието на Новия живот, който иде да замести един стар изчерпан отживял порядък - порядъкът на тъмните сили, които от хиляди години управляват земята и създадоха най-големите нещастия на човека. Както Зорницата блести на небето, така ще блестят през вековете невидимите с просто око думи на камъка: Чистота, Вечно обновление-проявеният, новият човек. Петте добродетели, силата, която вечно дава Любовта. Сплотеност в Доброто, победа на Духовното начало. Сега светлината написа на камъка своя вечен завет, своя неизлечим печат. Сега се роди една идея в камък и вода - и стана плът и кръв на земята. Тя не може да не стане плът и кръв и в душите, умовете и сърцата на човеците, които жадуват за Истината. Великият Учител завърши една велика работа в малкото селце Мърчаево, като го преобрази в Светляево. Преди години Той бе казал в една беседа: "Когато аз напусна земята, ще ви оставя един извор." Той ни остави Вечния извор на Словото Божие и много планински извори, от които този в Светляво беше последният печат на обещанието Му. В.К.: Сега друг въпрос. Вие имате някои снимки, с Владо имате снимки. Аз съм ви виждал на тази снимка с Учителя. Весела: Да, на изворчето ни фотографираха, когато направихме изворчето Учителят извика д-р Жеков и каза: "Сега ще снемеш тези двама, които направиха изворчето". Владо седна на първото стъпало, на Доброто, а аз на другия край клекнах с една каничка в ръка да покажа работата, която съм работила - чистила извора. И погледнахме към камерата и дойдоха няколко братя и сестри и поискаха и те да се снемат. А Учителят се обърна каза: "Не, каза, никой няма да се фотографира. Когато царя и царицата се фотографират, никой няма да влиза в снимката." В.К.: Хе-хе, царят и царицата. Понеже вие сте направили извора. Весела: Ние сме направили извора, който го направи, той е цар. Цар и царица. Господар е този, който върши работата, той е именно слуга, слугата е цар, и слугинята е царица, според Учителя. Възвишените духове, казва, служат, те не са господари, те служат. И ние понеже слугувахме там, аз бях точно девет месеца - от 18 януари до 18 октомври. И си отидох, извикаха ме от колежа и заминах. На следния ден Учителят е заминал. Така че точно девет месеца.
  2. 3. Почувствах се излишна на земята Човешкият живот е тема, която чака своето развитие. Никой не може да развие чужда тема. Всеки сам ще работи върху собствения си живот. Някога темата е минорна, тъжна, която ти навява есенен залез. Мелодията, едва уловима сред бурния вятър, който брули листата и свири сред оголелите върхари, те натъжава и ти си мислиш: "Ще излезе ли нещо от тази мелодия? Няма ли скоро да заглъхне? Не ще ли заглуши есенната буря?" Питаш се, защото вятърът е силен. А животът, който протича като нежна, минорна мелодия в ранното детство излиза по-силен, по-устойчив от бурята, която идва и отминава; той е по-жилав от яките клони на дъба, по-устойчив от планинската канара. Той се скрива като планински ручей в камъните и ти мислиш, че завинаги е изчезнал, но, ето го! Плиска се и се смее в полето, минал през тъмните затвори - победил всичко! Той се плиска и се смее на препятствията по пътя си - планинския ручей. Така животът в нежното, слабо телце на едно бледо дете, което слезе като някакво недоразумение на земята, мина пътя на планинския ручей. Спомням си как баща ми обхвана един ден лицето ми с големите си длани, повдигна го и се вгледа в него с въпроса: "От теб човек ще излезе ли?" Бях много малка, но тези думи се записаха с огнени букви в съзнанието ми. Боледувах, често боледувах и животът едва намираше опорна точка някъде в мен, та се почувствах крайно изумена от въпроса, който татко ми отправи. Та нима той не виждаше, че аз едва живеех и правех усилия за това. Не беше ли крайно жестоко да ми зададе такъв въпрос. Аз нищо не отговорих, а само една загнездила се отдавна в сърцето ми болка се раздвижи и усили повече от всякога. Значи, всички мислеха, че аз не съм годна да живея, че нямам ония качества, които правят човека човек! Детският ми ум се помрачи от мъката на сърцето ми. Почувствах се излишна на земята. Оттогава се занизаха тъмни години, които не можеха да се опишат. Да имаш съзнание за малоценност е много страшно нещо. Това чувство се разраства като някоя стоглава хидра в сърцето и ума ти и поглъща всичките ти жизнени сокове и радости. Смяташ, че никой не те обича, че си по-долен от другите и излишен в света. Ето как започна минорната тема на живота ми - като малкото ручейче, потънало в планинските скали. Дали щеше да види някога слънцето? Дали щеше да запляска радостно ръце сред цъфнали поляни, или потънало в тъмната земя щеше да остане завинаги там? Детският ми ум не можеше да отговори на този въпрос. Детето само страда в безизходица, затова страданията му са тежки и почти непоносими. А не е ли вярата на родителите в детето, онзи светъл лъч, който озарява живота му и пътя му и който го изпълва с надежда? Дете, което се чувствува излишно на земята, е най-нещастното създание в цялата вселена. Какво е вселената пред онзи малък слънчев свят, който детето носи на земята? Не е ли този свят жадуваният рай от нас, възрастните? Този девствен свят на чисти образи и мечти, тази непокварена любов, която блика от сърцето и очите на детето - не е ли това блаженството, за което закопняват душите ни, когато надраснем детството си?
  3. 2. ЗЕМЯТА КАТО МЯСТО ЗА ПРОЯВА НА ЖИВОТА* Първите хора, които са дошли на Земята, които уредиха Земята МИСЛЕХА. Но онези, които останаха да я управляват, те престанаха да мислят. На Земята има същества, телата на които са по-ефирни, светещи. Невидимият свят е затворен за нашият ум, за обикновените сетива и схващания. Но за един УМ, който е организиран по-добре, нищо не е скрито от неговият поглед. Земята е свързана с крайният материализъм. Когато констатирате известна алчност у човека, то показва, че Земята има силно влияние върху този човек. Изправянето на човека е един бавен процес. Когато оста на Земята се изправи и човека ще се изправи. Тогава климата на Земята ще бъде мек, приятен, здравословен, формата на човешката фигури и физика ще се преустрои. Ръцете и краката ще приемат по-красива форма. Тогава в него ще залегне идеята за Братството. Всички хора ще живеят като братя и сестри, в пълен мир и съгласие помежду си. Според някои окултисти колебанията, които Земята претърпява се дължат на една тъмна планета, която се намира между Земята и Слънцето. Тази планета е невидима. След грехопадението, човечеството чрез мисълта си е влязло в района на тази тъмна планета. При катастрофата станала в Слънчевата система, от проникването в нея на Черно Слънце преди 5-6 милиона години, според мъдреците на древността, имаме една планета, която се наричала „фаетон" - лъчезарната, която се е движила в орбита между орбитите на планетите Марс и Юпитер. Тази планета попаднала в зоната на Рош от Черното Слънце се е разрушила. Остатъци от нея и сега се движат по същата орбита, някои с известни отклонения. Тези късове сега астрономите ги наричат „Астероиди". При тази катастрофа пострадват повече или по- малко и всички останали планети, като им се изменят орбитите - от окръжности стават елипси, осите на въртенето им се наклоняват повече или по-малко и изобщо се получават и ред други нарушения от първоначалния им правилен ред. Земята, сравнително, от другите планети е по-малко пострадала. От всички планети до Юпитер, тя е най-голямата, оттам и възможността да й се оказва едно по-сериозно въздействие от пристъпа на Черното Слънце е било по-слабо - върху нейната орбита и наклона оста на въртенето. Освен това Земята от всички планети има най-голяма плътност, измерена е на 5,5 процента по отношение на водата. Но, ако не се вземе под внимание грамадното количество вода в океаните, моретата и планините от лед по полюсите, то нейната плътност на веществото й ще надхвърли и 6%. Оттук става ясно, че тя е тежка и тази тежест е оказала също съпротива на въздействието от Черното Слънце, за да наруши в голяма степен нейните хармонични порядки. Тази голяма плътност на Земята, определя възможността на всички живи форми, които се раждат за да живеят на нея, да имат най-плътни, най-осезаеми тела. Основен закон даден от Саабей и другите мъдреци на древността е, че всяко живо същество за да се роди и живее на дадена планета, трябва да бъде облечено в одежди - тела съответни на естеството на самата планета, нейната плътност и другите нейни качества, като ос на въртенето, скоростта на въртенето около тази ос, атмосфера и други качества, които планетата има. Оттук трябва да приемем, че живите форми дошли на Земята за да живеят трябва да са облечени във възможно най- плътни одежди - тела, от всички, които се раждат по другите планети в слънчевото семейство. По този повод имаме преданието, че човека е направен от пръст, земя, кал. Същите тези мъдреци са създали и легандата за населяването на Земята от живите същества. Легендата за „АУМ", с много мелодични тонове, които има и се изпява тази думичка. Тази легенда гласи: Когато Бог създал Земята, Той видял, че много същества искат да се заселят, да живеят на нея. Но и тук трябва и е необходимо да се приложи основният закон, че всяко живо същество, за да живее на Земята трябва да бъде облечено с одежда - тяло, което да отговаря на естеството на самата Земя, а по форма одеждата - тялото, трябва да бъде според мелодията, Звездното тяло, което живото същество издава - има. Земята, като най-плътна има възможността да създаде и най-плътни, осезаеми одежди - тела, на всички онези, които искат да живеят на нея. Следователно, всички живи същества, които ще живеят на Земята ще имат най-плътни тела. Голямата плътност на тялото има и това предимство, че самото същество облечено в него, много по-реално, по-осезателно ще има възможността да се докосне до всяко нещо, да приема по-реално всички възприятия, да изживява с по-голяма сила, всичко което това живо същество със своите пет сетива и Пениалната жлеза могат да му доставят. Изобщо по-реално, по-ясно имаме изразен контакт с всичко, което го заобикаля. А това прави живота да тече с по-голяма сила, като дава и по-голямото задоволство на живите същества. Особено на по-елементарните форми на живота, затова те с изключителен жар се устремяват да живеят на Земята. Бог изпълва желанието на живите форми, които са наобиколили Земята, защото Бог е сила на милостта. Повиква Той своя пръв помощник Саваот и му нарежда да облече тези живи форми в одежди подходящи за живот на Земята. Саваот повиква своите помощници: Саламандрите - обитателите на Идейния свят, света на Огъня, както са го наричали древните мъдреци; Силвите - тези на въздуха, на мисълта; Уиндините - на водата, чувствата; И най-после Гномите - тези, които работят върху веществото. В тези четири свята е потопена всяка жива форма. Саваот нарежда да отидат във вътрешността на Земята и да изработят вещества подходящи за одежди на тези живи същества. Със стихиен устрем тези негови помощници се залавят за работа и в скоро време изработват вещество, с което обличат живите форми, жадни за да живеят на Земята. Саваот седнал на своя трон, доволен и щастлив, че е успял да направи всичко това успешно, което Бог е искал. Но в този момент на висше щастие, минава едно същество край Него и с чудна мелодия му изпява израза „АУМ". Тази мелодия е била на човека. Саваот трепва от възторг, очарован от красотата на човека, влюбва се в него. С тази мелодия човекът му казва, че и той иска да се засели, да живее на Земята. Саваот, веднага повиква своите помощници и твърдо ги запитва, защо не са облекли и тази, прекрасна, очарователна жива форма. Те всички в хор му отговарят, че въпреки желанието, стремежа и усилията, те не са могли да получат вещество, което да има вибрациите на тази мелодия „АУМ". Отново нарежда Саваот на своите помощници да слезнат в Земята. Там отново с дълги мъки и страдания на всички, но без резултат. Не могат да създадат вещество с тези мелодия. Няколкократно е слизането, но резултата е все такъв, не може. Отчаян, измъчен Саваот седи на трона си, отправя молби към Бога, като казва: „Боже, Аз който със своето знание и мъдрост управлявам небесни тела, цели Вселени, толкова ли нямам сила, знания и мъдрост да създам вещество, с което да направя облекло на моята любима АУМ". Но пълно мълчание, никакъв отговор. Отново Саваот се моли и казва: „Толкова ли Боже са безкрайни Твоите знания и мъдрости, та аз да не съм ги достатъчно разбрал?" Отново пълно мълчание, тишина, пустош около него. Саваот се просълзява от мъка, сълзи капят от очите му, дълго плаче Той, но пълна тишина, изоставен от всичко. Най-после унесен поставя си пръста в локвичката от неговите сълзи, върти си пръстите там, образува се кал и най-после като се посъвзема, изважда пръста си от калта и когато иска да очисти изкаляните си пръсти от тази кал, излиза мелодията АУМ. Трепва Саваот, безкрайно щастлив, че намерил вещество, с което да направи облекло на своята любимка. Идва тази жива форма - човека, радостен запява АУМ и Саваот сам изгражда от тази кал одежда за нея, безкрайно щастлив от успеха си. Затова един мъдрец издълбава на една скала израза: „Вярно е, че човека е създаден от пръст, кал, но получена от размесването на пръстта със сълзите на Любовта". Живите форми, които имаме на Земята можем да ги разделим на два големи дяла. Към първият дял спадат тези, които са дошли преди идването на Луната, това са първите живи форми дошли на Земята. Към вторият дял всички живи форми, които са дошли след нейното идване. В първите, ясно са изразени две качества: Първо, стихийност в създаването на потомство и второ липса на майчино чувство, грижа към потомството. Това са примитивните форми, които нямат възможността за контакт с по- висшите светове, а само с онова, което сетивата им доставят. Те се тълпят да идват за живот на Земята, защото тези макар и ограничени сетива им доставят по-ясно осезаеми възприятия и те с това чувствуват живота по- осезаемо. Това са насекомите и почти всички обитатели на моретата и океаните. Те са и първите обитатели на нашата планета. В насекомите, тази стихийност, която ние по-отблизо можем да наблюдаваме е очевидна и всякога имаме възможността да разбираме и опитваме, онези спънки, които те са способни да създадат на живота, човека и другите по-висши форми на живот, създадени след идването на Луната, която донесе и създаде майчинското чувство и грижата около създаденото потомство. Там няма и не може да има стихийност в създаването на потомство. Така например комарите, стихийно се размножават, бодат с чудно устроените си хоботчета, хората и животните за да смучат кръв, храна за тях и с това ги заразяват с болести - на първо място маларията, която помита годишно милиони човешки същества. Така например е установено, че само в Индия умират годишно два милиона хора от малария. Прокопаването на Панамския канал се прекъсва и се бави 34 години от комарите, които изобилствуват там, като само в първите години загиват от малария повече от 50 000 работници и инженери. Скакалците, тези страшно опустошителни насекоми, на големи тъмни облаци, те носят нещастие на човешкия род, като кацнат и със своето безогледно опустошаване на всичко посято, даващо продукти както за човека така и за неговите домашни животни. А термитите, всяка майка изхвърля хиляди яйца, а през целият си живот сто милиона яйца. И казва един мъдрец за тях, че са искали да завладеят Земята само за себе си. Затова Разумният свят е изпратил ледените епохи на Земята за да се премахне тази възможност. Така е и в океаните и моретата, но създадени са китове и други могъщи същества, които поставят едно равновесие в такива безогледни стремежи. Всички примитивни живи форми на Земята се раждат с устрема да изпитат и имат по-цялостен и осезаем живот. 26 октомври 1987 г. ------------------------------ * Под заглавието в оригинала (машинописен текст) има ръкописен текст от автора: На Вергилий от Николай.
  4. 11. И НОСЕШЕ ТОЙ ЗЕМЯТА НА ГЪРБА СИ И носеше той земята на гърба си. Ето една мисъл на пръв поглед невероятна. Кой може да носи земята на гърба си? В буквален смисъл, в пряк смисъл може ли да се говори за това? Изключено е в пряк смисъл на думата да може обикновеният човек да носи земята на гърба си. В преносен, в идеен смисъл тия думи заслужават внимание. Необикновеният, великият човек може да носи земята на гърба си. И тази мисъл си има своето обяснение. От астрологическа гледна точка всяка планета се населява с разумни същества със съответна на нея култура и съответно на нея име. Човек населява земята и носи името земен тип. Съществата, които населяват Луната, носят качества, присъщи на лунните типове. Значи известни са същества марсианци, юпитерианци, венерини същества и т.н. Обаче човекът, който населява Земята, не е чист земен тип. Той има по-слаби и по-силни влияния и от други планети. Ето защо човекът в този случай е смесен тип, носи характерни черти и от други планети. Говорим ли за земен тип, имаме предвид ония отрицателни качества, които е приел от Земята. Казваме за него: този човек е голям материалист, голям егоист, користолюбив и т.н. - човек, който живее само за себе си и всичко, всички блага тегли само към себе си. Тия качества дават израз на лицето му, те дават форма и на неговата глава, неговото тяло. Те определят и неговото материално тегло. Те го оформяват и определят като специален тип. Казано е за Христа: Дойде на Земята и пое греховете на цялото човечество. Следователно, за Него може да се каже: И носеше Той Земята на гърба си. Какво представя грехът? Сам по себе си той не е нещо материално, нещо веществено, да го хванем, да го претеглим, но той се изявява в отрицателните прояви на човека. Докато престъпността на човека е само в неговата мисъл, тя е невидима и още не е грях, но щом се изявят мислите като деяния, те стават видими и представят неговата греховност. Докато не е сгрешил, човек се чувствува лек, подвижен, спокоен. Щом греши, той губи тези качества, губи свободата си и усеща голяма вътрешна тежест. Спасителят на човечеството дойде на Земята именно за това, да освободи човека от голямата тежест, наслоена в него от далечното минало, от миналите векове, както и от настоящето, да го освободи от неговата греховност, от тежестта на Земята, да го върне в първоначалното му състояние като човек, създаден по образ и подобие на Бога. С тази мисия и задача дойде Христос - Великият Учител и Спасител на човечеството и пое неговите грехове, и носеше Земята на гърба си. С тази мисия и задача дойде и нашият Учител на Земята, да поеме греховете на човечеството. И носеше Земята на гърба сй. Това беше един пролетен ден през 1925 година. Весело, топло се усмихваше високо на хоризонта и напомняше на всички живи същества, че пролетта е вече дошла. Не само Слънцето, но и птичките, и цветята, и пчелите, всичко говореше за настъпилата вече пролет. Една от сестрите, също стенографка, и аз отидохме рано сутринта на „Опълченска" 66 да изчистим стаята на Учителя, да извършим пролетно чистене. Тя ми подаваше одеялата отвътре, за да ги простра на въжето, да ги избухам и оставя известно време вън на слънце и чист въздух да се проветрят. Надигнала одеялата нагоре да ги простра на въжето, нещо ме спря и аз случайно погледнах към градината на двора и загледах учудена към това, което видях на дъното на същата градина. Там имаше един-единствен кошер с пчели. Пред кошера на малко столче седи Учителят и наблюдава излизането и връщането на пчелите в кошера. Те работят усилено. Какво още виждам? Учителят слабо наведен, на гърба му земното кълбо в доста голям мащаб. Виждала съм като ученичка още земното кълбо, което наричаме глобус, но малко - всеки ученик и ученичка можеше да го носи в една ръка. Обаче земното кълбо на гърба на Учителя беше достатъчно внушително, доста голямо. В едната си ръка държа одеялата, не се решавам нито да ги изтърсвам, нито да ги простра на въжето, да не би да раздвижа въздуха и земното кълбо да падне, пък и не ми се искаше да се откъсне погледът ми от това, което виждах. С другата ръка триех очите си, да се уверя в това, което виждах. Стоя и гледам, ненаситно гледам. Колко време продължи това странно за мене явление не зная, но аз повече се уверявах в истинността му. Като гледах, изведнъж земното кълбо изчезна пред очите ми и отново виждам онова, което видях в първия момент: Учителят седи на малкото столче пред кошера и наблюдава работата на пчелите. Учителят продължи своята работа, като че нищо не е станало и аз продължих своята. Изтърсих одеялата, прострях ги на въжето и повече силно замислена върху явлението. Не бях чувала човек да носи Земята на гърба си, нито съм мислила по този въпрос. Радвам се, че е така, защото иначе сама бих си казала, че явлението е резултат на някакви впечатления от нещо четено или разказвано от някого. Няколко години след този ден, в една беседа Учителят каза между другото: „Вие носили ли сте Земята на гърба си?" Тази мисъл като че ме събуди от сън и в паметта ми отново изпъкна явлението, което видях онзи незабравим пролетен ден на „Опълченска". От този спомен нищо не беше заличено в паметта ми. Нещо повече, близо до Учителя, според работата ми, аз имах възможност да наблюдавам, да изучавам живота и работата на Учителя поне отчасти, да го познавам пак отчасти и днес смело и свободно без никакво съмнение и колебание мога да кажа на себе си пред целия свят: Да, наистина той носеше Земята на гърба си. Употребих думите „поне отчасти", защото малкото не може да обхване изцяло или напълно голямото, необятното, но колкото и да го обхване и познае, ако това е постигнато с чист, неподкупен поглед, многократно може да казва при всички условия и положения в живота си: „И Той носеше Земята на гърба си." 25 ноември, петък, 1966 година.
×