Търсене във форума

198. ПОСЛЕДНИ ЕКСКУРЗИИ ОТ МЪРЧАЕВО КЪМ ВИТОША, ХИЖА ОСТРЕЦ И ХИЖА ЕДЕЛВАЙС Учителят предприемаше екскурзии много често. През седмица, пред две, поне един път в месеца обикновено излизахме на екскурзия в околностите или се качвахме на Витоша. От Мърчаево има една пътека, която отива към хижа Острица. Хижа Острица е известна и оттам има една хубава алея, която води до хижа Еделвайс. В тези места отсядахме с Учителя. Хижите бяха празни, планината бе пуста, няма жив човек, всичко бе избягало от София, от бомбардировките. Софиянци пълнеха хижите, а не селяните. Ние като отидем на хижите, дори пазач нямаше. Разположим се като в наш дом. Прекараме колкото искаме, понякога до две седмици прекарвахме горе в планината. В хижа Острица прекарахме последния път около две седмици и вече се канехме да слизаме когато Учителят дойде една привечер към мене. Защото аз организирах транспорта и продоволствието и като дойде при мен погледна небето, а то хубаво и спокойно. Каза ми: „То като че ли е хубаво да останем още някой ден." Аз веднага казах: „Учителю, хубаво, да останем!" И взех грижата на 26 август 1944 г. да се преместим за разнообразие от хижа Острица в хижа Еделвайс, която бе на 40 минути път. И тази хижа празна. Имаше някакъв пазач, но като ни видя и като разбра кои сме веднага слезна при семейството си долу по селата. Хижата е на наше разположение. Ние се обзаведохме и се разположихме. Тук прекарахме може би 6-7 дни, а може и повече. Но близо до хижа Еделвайс имаше една хубава поляна на 10 минути път. През нея тече едно поточе. Полянката е заобиколена с големи елови гори и на тази поляна се разполагахме. Имаше и отсечени дървета и те ни служеха за пейки за сядане. Там като се разположим, накладем огньове, възварим чай както му е обичай и прекарваме с Учителя цял ден. Така 5-6 дни прекарахме на тези поляни. Но такава хубава атмосфера имаше. Времето хубаво, духовна атмосфера и Учителят държеше там беседи. Идваха приятели от София, от провинцията и винаги имаше там около 100 човека. Последния ден, 28 август 1944 г. когато тръгнахме да се връщаме, закусихме сутринта и Учителят каза: „Тръгвайте!" Всички братя и сестри надянали раниците тръгнаха. Аз бях се заел да направя една пейка пред хижата. Имаше инструменти, имаше дървен материал и аз направих пейката за сядане. А Учителят седи и ме чака да довърша пейката, а аз я доработвам. Свърших си работата, прибрах инструментите в хижата, турих си раницата на гърба и тръгвам. Учителят ме спря: „Чакай! Върни се, легни под пейката и напиши отдолу на гредичките следното: „България- пълен неутралитет! Пиши датата, пиши часа, пиши минутата". Той си извади часовника и ми даде часа, с минутите дори и със секундите. Аз легнах под пейката и с мастилен молив написах каквото ми каза Учителя: „България - пълен неутралитет!" След туй с Учителя си тръгнахме вече двамата. Приятелите бяха отишли напред. Минахме през хижа „Брокс" т. е. хижа Острица и слязохме по пътеката за Мърчаево. Това бяха последните излизания с Учителя в планината. После тръгнахме надолу с Учителя. Случи се така, че срещнахме един фотограф, който ме засне с Учителя заедно, с Него, именно в същия ден и в същия час на това събитие. Този момент е ознаменуван с тази снимка. Аз обикновено седях настрана и не обичах да ходя и да се завирам да се снимам с Учителя така както правеха другите, само и само да ги има на снимка с Учителя и да Го имат за спомен. Ех, и мен ме има на някоя и друга снимка с Учителя, но това е съвсем случайно както е случая с тази снимка. Сега като оглеждам снимката тя ме връща тридесет години назад. Ето Го Учителят с бялата шапка, със сивото сако и белия шал преметнат през врата Му, с който понякога си завиваше врата сутрин рано на беседа или когато бе студено и ветровито. До Учителя съм аз Борис Николов, а лявото рамо на Учителя е затулил наполовина главата на Теофана Савова. В дъното е Весела Несторова. Другата сестра с шапката не мога да позная. Това е един скъп спомен за мен, един документ за едно историческо събитие. А то е, че Учителят определи съдбата на България през този ден на 28 август 1944 г. Дали се спази това решение на Учителя и предупреждение към българския народ, това след време историците ще го уточняват. В онези времена, ние преминали през Школата на Учителя не винаги можехме-да схванем някои мисли на Учителя и да ги изтълкуваме така както трябва. А да се схванат думите на Учителя от външни лица това беше много трудно. Те не Го възприеха. Но това свое решение Той го изрече пред един представител на българския народ, на едно българско съзнание, което трябваше да го предаде по невидимите Божии пътища и на другите български съзнания. Да се предадат и да се възприемат думите на Учителя и да се реализират като едно твърдо решение на българския народ и на неговите управители беше много трудно. Това решение бе: „България - пълен неутралитет". А така ли стана? Това ще го проверите вие. Ние го проверихме и изпитахме на гърбът си цели тридесет години след заминаването на Учителя. Ще го проверите, че едните от едната страна и другите от другата страна - все един чешит са. Служат на един и същи господар - Князът на този свят. Когато Учителят ми каза: „То добре е да останем още някой ден на планината", то Той замълча малко и прибави: „Защото няма да дойдем вече". Мен ме жегна нещо щом каза „Няма да дойдем вече". Обаче аз си го после изтълкувах по моему, че няма да дойдем вече тази година. Но другата година можем да дойдем. Това беше мое тълкуване. Но Учителят каза: „Няма да дойдем вече!" Така прекараните дни на хижа „Еделвайс" бяха съборни дни. Тука бяха около 100 човека на хижата и това бе последния събор на Братството с Учителя. След като се върнахме в Мърчаево минаха дни и след това Учителят се върна на Изгрева. Когато Учителят живееше в Мърчаево в дома на брат Темелко, имаше дни когато беше много сериозен. Никого не приемаше, с никого не разговаряше. Даже повечето време си стоеше в стаичката. Не приемаше. И така един път случи се, че Учителят три дни не излезе. Тези три дни не прие никого. Живееше в стаичката си. Падна хубав сняг, нов сняг. Всичко стана чисто, бяло. Къщичките, които бяха ниски сякаш се загубиха под снега. В един хубав зимен ден на 1944 г. времето е ясно, слънцето грее, Учителят излиза от стаята си. Беше възбуден, беше с разрошена коса. Застана на терасата пред къщи. А ние бяхме долу на двора насядали по пейките, а някои стояха прави. Белият Му шал висеше през врата. Изгледа ни и каза: „Ние решихме да пуснем комунистите и руснаците в България!". Изрече това и се прибра в стаята си. Това беше една от опитностите и която имахме с Учителя, която разполови света на две. На руско влияние и на американско влияние десетки години след войната. Това Учителят го каза през зимата, а през есента, на 9.1Х. 1944 г. руските войски влезнаха в България и докараха комунизма в България. В едно от тефтерчетата на Савка ние намерихме, тя бе записала едно изказване на Учителя през 1942 г., че волята Божия била руснаците да дойдат до Дунава. Тези събития Учителят е предсказал много отдавна. Даже в старите архиви от 1900 г. преди 45 години Той е предвидил тези събития, които дойдоха през 1945 г. Но туй е записано в бележките на нашите възрастни братя, на които Учителят е открил някои събития. Това го имаше, аз съм го виждал, показвали са ми го. А дойде време да го проверим какво представлява комунизма вече тридесет години. Накрая Учителят реши да се върне на Изгрева. Нямаше никакви признаци, че е болен. Само едно нещо, което е интересно. Той бе отслабнал, защото се хранеше малко и действително беше възрастен. В София ние смятахме, че животът си продължава и ще бъдем вечно с Учителя. Но дойдоха други събития, те се развиха така бързо както Той бе ги предопределил. Дойде време, Той си замина и ние останахме със Словото на Учителя и с хубавия братски живот, който прекарахме с Него.