Търсене във форума

8. СТИХОВЕ ОТ МИЛКА ГОВЕДЕВА 1. Защо ме отбягваш, Учителю - 15.09.1943 Г. 2. Разочарование - 19.10.1944 г. 3. Върхове-19.11.1982г. 4. За мама-29.11.1982 г. 5. Болката на самота - 15.09.1943 г. 6. Наследство - 9.29.1983 г. 7. Реквием (за Паша) -12.02.1983 г. 8. Нека земята да държа - 2.04.1983 Г. Защо ме отбягваш, Учителю И днес Учителят ме върна. Каква ли глупост в мен пак зърна? Открехна малката врата, огледа спокойно моята суета и рече: „Зает съм, не мога да те приема." С приведена надолу глава потърсих пътната врата. О, колко мъчно ми стана, очите ми със сълзи се наляха, пак ли беда ме сполетя? От нийде радост не изгрява, но вярата в мен крепи мощта на Учителя ще изгради и бъдещето ще процъфти, а името ще прослави разнасяйки навред по целия свят духа, що мен отпосле оживи. 15.09.1943 г. Разочарование Вървях сама покрай реката, вгледана в измъчената си душа. Оглежда се в погледа ми сал тъгата и пиша с мъка, с болка за скръбта. Аз много исках да узная къде се крие любовта. Слана покрила е земята, душата ми е забулена в мъгла. Все лед и студ и хлад в душа ми вее, сърцето ми е тъжно без покой. Сърдито вятърът свойте тъжни жалби ми повее и всеки срещнат ми напомня, че е той. А моята душа страдална от любов не ще намери никога покой. Когато дървесата зеленеят, и пак живот се върне в тях, когато птичките запеят, ще спомням, че влюбена аз бях. 19.10.1944 г. Върхове Мусала, връх прекрасен, мъчно достижим, връх да съм в живота, о, Боже и да раздавам повсеместно блага на всеки, който е потънал в тъга. Има по света много върхове по цялата наша планета, но има и такива, що всяват страхове и треперят за своята дребна монета. А толкова много са децата гладни по цялата тая земя, нима сме толкова безпощадни към тези малки деца? О, блага, тъй неправилно разпределени, та кой ли може да тури ред в света, благата трябва по равно да са разпределени, да стане светът една прекрасна мечта. Чакам аз, този ден не е далече, таз грозна неправда така посята, доброто приближава и скоро е вече. Трябва да отмине тя от нашата планета. 19.11.1982 г. За Мама Аз нямам майка, нито татко, сирак съм аз от малко дете и раснах на воля без легло сладко. Така ли всякое дете расте? Обичах да играя с топка, но вместо игра слугинче аз станах. До мен лежеше осиротяла котка, на пода на мазето аз растях. Аз нямах майка, нито татко, сълзите ми да обърше мама. Течеше времето без радост, кротко татко да ме погали само. Жадувах страшно за майчина милувка, в прегръдка топла да ме стопли. Жадувах за една искрена целувка, леглото ми топло да приготви. О майко мила и любима, защо тъй рано си отиде? Не помисли за своята Мила, че е тъй малка и без закрила. Днес съм вече остаряла, бурите далеч отлетяха, но обичта ми към теб не е престанала, макар годините доста да натежаха. 9.11.1982 г. Болката на самота Тежи ми пак самотата, тежи ми, тежи. Но с кой да свържа съдбата, като навсякъде срещам лъжи? Обичам чистотата на слънчевите лъчи. Обичам светлината в ранните зори. Кой би могъл това с мене да сподели, ако друго съдбата иска да реши? Но вечерите в самота е досадно и не на шега, развличаш се с музика, а изпадаш в тъга. Друго би било, ако имаше приятелка една, бе разсяла тъгата на твоята самота. Нито книга прекрасна може да ме развлече, защото след нея живота пак така тече. Изчезнаха импулсите отдавна и те. О, колко ми липсва жизнеността на дете. Годините ме подтискат като товар на гърба, искат да ме превият като крайречна върба, а ти се бориш с годините на старостта и търсиш да върнеш отново младостта. 29.11.1982 г. Наследство На кои ли баби и дядовци плащаме земния си данък и какви ли след нас потомци ще ядат тоя горчив залък? Наследство, потомство незнайно от векове все тъй потайно мъчиш се да разбереш техния език, остават глухи на тревожния вик. Век на разплата е сега. Надвиснала е опасността от война. Живеят хората безделно, не мислят за времето военно. Навсякъде пожари по земята, как ли ни търпят тези от небесата? В никого не виждам проява на човещина. Къде остана човешката същина? Надявам се на добрите по земята. Дано те спасят хората от войната. Дано враговете станат приятели и на доброто в утрешния ден сеятели. 9.02.1983 г. Реквием (На сестра Паша) В тежки дни на страдания намерих духовната си майка. В страхотни бури и терзания аз тичах като по пързалка. Беше тъмно, лошо време. Аз спъвах се от всеки камък. На гърба си носих тежко бреме, намерих се като пред замък. Светлина обична ме огря изведнъж. Къде съм аз, що е тук? Огряна от лъчите като дъжд и спрях аз в пътя си до тук. Пред мен застана млада жена с въпрос към мене, що желая? Моля за помощ ръка една, полиция, къде да ида, не зная. Ела. момиченце, тук ела, ела, ти при Бога си дошла. Не се страхувай от нищо тук. Притегли ме към своя топъл скут. Поде ме и ме учи, гимназия свърших при нея. В университета пак тя ме учи, че даже и музика да пея. О, колко жертви тя положи за моето духовно издигане. На колко мъки се подложи, закриляйки ме от всяко презиране. На Бога аз ще служа до края в пътя, който ме въведе. Пътят е стръмен, аз го зная, но друг път за мен веч няма. 12.02.1983 г. Нека земята цъфти И старост и младост в едно са сляти. Да бих могла само от далеч да погледна в тъги и радости в неволи навяти в ума, в сърцето на всеки да погледна. Там бих открила бисери безкрайни и зловонни ужаси, що тровят човека и крият се там от мисли потайни, що търсят да унищожат човека до края на века. О, мисли чудесни, мисли прекрасни, откриватели на нови красиви вълшебства. Унищожете тез мисли на смрад потайни, да бъде земята на нови хвалебства. Да никнат нови красиви семена, знамена на мир да се веят по цялата земя. Да настане най-после очакваната мечта и никой да не жертва за оръжия ни лепта. Не искам да мисля за лошите последици, но зная, че новата война не ще пощади и птичка, що лети, и рожбата в утробата на майката ще си намери края. Защо е така, когато може земята да цъфти? 2.04.1983 г.

2. КРАТКА АВТОБИОГРАФИЯ НА МИЛКА ПЕТРОВА ГЕОРГИЕВА (ГОВЕДЕВА) Живуща в кв. „Борово", бл. 222-Б, вх. Д, ет. 8, ап. 116 Родена съм от град Самоков, сега живея в кв. „Борово", бл. 222-Б, вх. Д, София. Родена съм на 6.02.1913 година. Дъщеря съм на зверски убития комунист Петър Георгиев Говедев през Септемврийските събития 1923 година, като помощник кмет на II и III Самоковска комуна, член на ЦК на Профсъюзите и създател на същите в град Самоков, член на ОК на БКП по него време. Активен партиен деятел, личен сътрудник на другарите Д. Благоев, Г. Димитров, Коларов, Б. Хаджисотиров, негова дясна ръка и приятел на горните другари и Дашин. Един от създателите на Самоковската Комуна. Закърмена с идеите на баща си, още от ранно детство и преди училищна възраст участвувах в детските комунистически групи при тогавашната Партия на тесни социалисти. Възпитана в духа на комунизма още от ранна възраст, осъзнах неправдите на жестокия капиталистически режим и сблъскала се по- късно, след убийството на баща ми, с действителността, прегърнах с цялата си душа идеите на баща си. На 6 години останах сирак от майка, тя почина поради липса на достатъчно лекарства и грижи от лекарска помощ. На 9 години убиха баща ми, като комунист. Бивайки вече кръгъл сирак, на тази невръстна възраст бях принудена да изпитам всички суровости на живота на беззащитните и гонена от капиталистическия фашистки режим на Цанковото правителство. Може би и затова, защото другарите, които бяха свободни не арестувани, ме използуваха да нося храна на арестуваните и да предавам скритом разни бележки на разни чичковци, че впоследствие ме биха още като дете, но по недоказаност и малолетие не ме задържаха като баща ми. На първо време след убийството на баща ми станах слугинче, след това работих в текстилната фабрика, сега „Б. Хаджисотиров". На 12 години заминах нелегално за Румъния при сестра на майка ми, там женена. Там живях с четири фалшиви имена. И така се и завърнах нелегално след 6 години. Леля ми беше комунистка и дооформи моите политически възгледи. Там участвах в тамошните профсъюзни кооперации още на 16 годишна възраст, като професията ми беше фризьорка. През 1931-1932 година се завърнах в България. Отпочнах същата професия при работодателя Анани Димитров на ул. „Сердика". Веднага потърсих своята борческа организация на НРПС с др. Ив. Пакулев, Ив. Славов, Медарски, това бяха лидерите в тая организация тогава и Лука Георгиев. От младежите - Ляпчето, Г. Узунов и др. Нямаше други жени освен мен по него време активисти, напразно някои сега си приписват, бяха страхливи и се подмазваха на работодателите си. За съжаление, много се накичиха след 9.09.1944 година с такива ордени. Не мога това да го премълча, бие ми в очите, като слушам някои такива. Особено голяма роля изигра върху моето политическо оформление Димитър Христов, така наречен Ляпчето, получил тоя прякор като артист в работническия театър, където се осмиваше навремето министъра Ляпчев. Той беше и много добър поет и фотограф. Същият впоследствие ме вербува в Комсомола. Може би не е тука мястото, но страшно съм възмутена като слушам някой бил ремсист, тоя големи заслуги имал. Държа да кажа, че Ремса по него време беше легална организация и се ръководеше от KMC, както РП беше легална и се ръководеше от КП. Това не са сегашният Комсомол, който насила ги карат да влизат в него, това беше най-бойката младежка организация, която може да се каже и съзнателно, и сляпо, строго до смърт привеждаше задачите на Партията в изпълнение. Не след дълго бях оценена и влязох в ЦК на бръснаро-фризьорската организация. Това беше през 1932 година. По него време се правиха прословутите по цяла нощ събрания в така наречения „Бабешки дом", където често идваше полицията на Гешев и ни разгонваше, биеше, арестуваше. И бившата „Клементина". Оттам се преместихме в клуба на ул. „Позитано" - Солни пазар, горе на тавана. Там се запознах с много отговорни другари като бай Йордан Милев, Колю Цачев, Стоян Абаджиев и др., Христо Ников и много още другари, чиито имена в съзнанието ми бледнеят, а и Сафка Богданова. С последните съм била на разширени нелегални пленуми по Витоша и околните села нощем. По него време Партията провеждаше безкрайно много акции и трибуни по най-различни поводи, в които в първите редици бяха комсомолците, те ги ръководеха, те ги провеждаха, те ги агитираха сред работниците от фабриките. През 1933 година ме взеха на отговорна работа в ОК на KMC и не след много време работата ми бе оценена и преминах в ЦК на KMC като кореспондент с шеф Т. Каменов. Впоследствие тоя другар се провали пред полицията. Така работех с Д. Зашев, с Хр. Ников, с Ан. Цветков, с Г. Михаилов, партиен секретар Йорданка Чанкова, имаше и други другари, но вече не помня имената им. На такава дейност ме свари арестуването ми по процеса "Кофарджиева печатница". Пропуснах да кажа, че през 1932 година при общинските избори на София, макар и малолетна, взех доста дейно участие при агитацията на нашите сребърни бюлетини, с които тогава нашта Партия гласуваше. Това е печатано като спомен във в. „Труд". За арестуването ми има вина моя пряк нелегален шеф Т. Каменов, който лично ме предаде на полицията. Това се доказа навремето при двете водени анкети от тогавашния сформиран нелегален ЦК на Партията в Съюза и лично от току що освободения Г. Димитров от Лайпцигския процес. В полицията се държах достойно, въпреки опитите на Т. Каменов да прехвърли повече вината на моя гръб, да ме оклепа, за да се спаси той. Побоищата бяха нечувани и нечовешки, и ме оставиха за цял живот инвалид. Доказа се от направените анкети кой как се е държал в полицията. Не можаха да му помогнат нито клеветите, пуснати чрез един полицай Навън по мой адрес, че аз съм издала всичко, а не той. Намериха се хора, които измъкнаха препис от досиетата ни в полицията и бяха препратени на др. Г. Димитров, по които досиета се направиха и анкетите. Доказа се, че единствена аз от целия процес имам похвала за добро държание в полицията. Предполагам, че в досието ми това трябва да го има, ако някоя заинтересована ръка отгоре не го е унищожила. Казвам заинтересована, защото имам предвид защо е така. В затвора според думите на Рада Тодорова, с която бяхме заедно там, бях една от най-бойките и ученолюбивите. Имам над 20 дена карцер за престоя около две и половина години там. Осъдена бях най- напред на смърт, така беше подведен целия процес, но защитникът от Франция, който дойде от международния юридически съюз, смъкна смъртните присъди на години. Аз получих 5 години. Излязох през 1936 година, легализирах се за полицията, но работата по нелегалните събрания не спираха. Станах член на Партията. Работих отново по Профсъюзна работа сега вече с Бричков, Топалов и др. Впрочем П. Топалов е моя актив, така наречения по-късно Шмид, аз съм го вербувала. И Гребенаров, Шели и др. другари превзимахме ръководството на БРС, който измести нашия славен НРПС. Много речи, разяснения и сбивания имаше при тия събрания, даже до арести. Взела съм участие в доста стачни борби, които ставаха по него време, а други сме ръководили отвън нелегално. Така работих по профсъюзна нелегална работа до 1940 година. Преди това, 1937 година се ожених за споменатия Ат. Бричков и поради неразбиране със същия се разведох през 1939 година. Заминах за Румъния да се установя там, но румънците ме изгониха, узнавайки, че съм била на две нелегални събрания на техния ЦК на РКП. През 1941-1942 година квартирата ни беше на разположение на ЦК на БКП и Националния съвет на Отечествения фронт, това го потвърждава Цола Драгойчева в своите спомени на втория том, на бул. „Хр. Ботев" 145, тавана. Там идваше не само тя, и Рада Тодорова, и Вълка Горанова и др. другари. По него време и аз провеждах моите събрания в моя дом. Наложи се да вляза във връзка със Съветската легация чрез моя занаят и да им бъда в услуга. Така работех там с един другар на име Виктор Косталски. Бях страшно заподозряна от полицията и Виолета Станчева, с която живеехме наедно, почна да ме пъди, че щяла да пострада заради мене, че да се махам от нея. По него време работих при работодателя „Траян" на бул. „Дондуков" където Касталски идваше да си прави ноктите. Това беше поводът за да говорим и да си дава своите нареждания. Когато полицията и там подуши, той идваше с кола някъде към края на града, намаляваше хода, отваряше вратата и аз влизах, и така почваше да кара и криволичи из улицата с една бясна скорост. Спомням си една такава гоненица с една полицейска кола, когато едва на една отсечка той избяга, оставайки ме скрита в една стара къща, продължавайки сам нататък. От страна на другарите от ЦК бяха ми възлагани наред с моята работа да намирам и др. такива нелегални квартири, задача, с която аз добре се справях. Нещо повече, самата Вълка Горанова лично аз съм я спасила като я заведох да се крие в мазетата на занаятчийското училище, където и аз намирах убежище при ръководителя на парното, електротехника Митко Стасков. Държа да спомена, въпреки че наред с другите членове на ЦК идваше и един също член на ЦК, който излезе агент- провокатор. В моя дом, докато аз живях там, провал не стана. Поради връзката ми със Съветската легация бях принудена да напусна както работата си, така и квартирата си. Станах за известно време готвачка при една фабрикантка, чехкиня - Хонка на ул. „Бяло море". Там спях и се храних. Полицията усилено ме търсеше. Чрез парола, която имах, съобщих на Касталски, че положението ми е обсадно. Малко по-късно започнах да са занимавам частно, да довършвам гимназиалното си образование, нямах квартира, а и работа. Почнах да работя какво ми падне - чистачка на къщите, чирак при заварки с оксижен, джамджийка, общ работник, известно време телефонист в централата, но като ме подушиха, изгониха ме; сгъвач на вестници и пласьор, бояджийка по къщите, всевъзможни професии. Имах една клиентка, учителка по химия, която знаеше бедственото ми положение и ме прати при една своя добра колежка, също химичка, дъновистка в лагера на дъновистите, която така укривала и други комунисти и била много благородна жена. Отидох при нея, тя едва ли не ме прие като своя родна дъщеря, макар и да не беше женена. Не ми въздействаше със своите идеи, оставаше ме свободна в това отношение, говореше ми за етика, за красотата на природата, такива бяха нашите разговори, но животът й беше такъв, че човек можеше да се поучи от нея на всичко, което се нарича съвършено за комунистическото общество. Тя се зае с мене безплатно да ме обучава по всички математически предмети, а нейната сестра - по останалите предмети, като ме и хранеха и с каквото можеха подпомагаха материално, срещу което аз извършвах разни домакински услуги. Когато идваше полиция, аз тичах и се криех у тях. Така това продължи до средата на 1943 година или около година и половина, след което бях отново подгонена от полицията и успях да избягам в Самоков. Укрита в Самоковския метох, където някога и Левски се бил крил от турците, сега аз, спотаена в една от килиите на леля Василиса, клисарката на черквата и приятелка някога на баба ми, ми подаде своята ръка. Там се хранех, там спях, там учех. Чрез един другар на име Харизанов, той ми издава фалшиви удостоверения, че не съм осъждана и била в затвора, тъй като имах за много години лишение от граждански и от политически права лишение, за да мога да се явявам на изпити. Но в Самоков нелегалната работа продължаваше по разните квартири и на другарите като Маджарсви и други, не помня вече имената им, поради което полицията една ранна утрин нахлула в родната ми къща, очаквайки да ме намерят и питат кога съм дошла, къде съм и какво съм донесла, къртили первази и дюшамето, за да търсят нещо. По-късно роднините ме гонеха от къщи заради този случай. Една ранна сутрин, мислейки че полицията не ме познава, поради дългото ми отсъствие от града, слязох до центъра до една будка и един стражар ме арестува. Добре, че бях с учебниците си в чантата. Закара ме в околийското управление, където имаше много арестувани, едни препитани, други чакаха да ги изпитат. Леко минах към изпитаните и да ме няма на първия камион в София. След време на Изгрева дойде Цола през една ограда до мене, а и в моята квартира се настаниха трима партизани, между които и покойният ми другар. И една ранна сутрин осъмнах с полицаи, 4-ма души. Един от тях носеше навярно моя снимка от полицията, но веднага съобразих, че там ни правиха много снимки, но нито една аз нямам засмяна. А в момента аз къдрех косата на математичката Ив. Козарева, на проф. Козарев другарката. И той, и тя бяха комунисти. Тя се изплаши при вида им. Бърже излязох, успях да ги заблудя с щедрите си усмивки, които им хвърлях и един от тях взе да казва: „Не е тази, бе, не е тази." И излязох, че не съм тази. След половин час аз и Козарева се бяхме изпарили, когато те отново ме бяха потърсили. Принудена бях да отида пак в Самоков. Моята благодетелка Паша Теодорова беше и тя напуснала през лятото София, те бяха на Рила планина отишли. Така благодарение на нейното укриване и помощ аз можах да завърша гимназия, чиито последни класове взех след 9.09.1944 година. 9.09.1944 година ме завари в Самоков. Взех участие в акциите и се върнах след това в София. По нареждане на ЦK на Партията ме пратиха да създам и укрепвам партийни групи в столичното комисарство, заедно с Ячо Кабаивански и Аргир Алексиев. Завърших гимназия и се записах да следвам химия във Висшия физико- математически факултет. Все още живеех в квартала на дъновистите по липса на квартира в града, въпреки отчаяните си опити да ми се посочи такава. В Ленинския район, където съм живяла, съм учредявала партийни и ОФ групи. Като студентка членувах в студентската партийна организация и Общия студентски съюз, Българо-съветското дружество и всички масови организации. Била съм избирана в партийни бюра заместник партиен секретар на партийни групи, където съм членувала, а също така съм отговаряла и за бойците против фашизма и капитализма. Моето следване продължи по-дълго време поради това, че сама се издържах, като работих, каквото ми падне. След завършването ми постъпих в БАН на работа за около година и половина, след това в Дома на техниката като заведущ отдела по индустриална химия, с която задача успешно се справих, тъй като от 13 отдела моят отдел излезе по онова време първенец. Оттам бях за известно време в Министерството на строежите към управление „Целулоза и хартия", а след това към Министерството на външната търговия „Химимпорт", откъдето се пенсионирах. Участвала съм в реорганизацията на Профсъюзите на химиците. Нямам пропуски в работата, където съм работила. Не съм имала и никакви партийни или други наказания. Ръководила се бях от лозунга „Смело и открито критикувайте нашите недостатъци", но това не винаги ми донасяше очаквания резултат, а ставаше така, че трябваше да си подменям работата, понеже се явявах неугоден на шефа. Такава си и останах, и в партийните организации, и като получих доста шамари, реших да млъкна завинаги. Затова не се чудете, че от 10 години как съм тука, аз съм няма и няма ще остана. За в бъдеще не желая нито овации, нито ордени, стига ми това, че като бях в Съюза, ме признаха и те за боец, какъвто целият ми живот е бил. Не съм добре със здравето, имам нужда от спокойствие и продължително лекуване, да се позакърпя малко, особено след тая автомобилна катастрофа. Подпис: Милка Говедева София, 19.02.1980 г.