Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Път'.

Открити 10 резултата

  1. I. ПЪТ СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО НА ЖИВОТА Казвам се Тодорица Панталеева Карастоянова и съм родена на 7 март 1901 г. в София. Баща ми се казваше Панталей Карастоянов, роден в гр. Свищов. Майка ми се казваше Екатерина Николова Илиева, родена в гр. Дупница. Баща ми беше счетоводител, а майка ми бе домакиня. Той е дошъл в София много рано, живял е тук. Бил е сираче и е бил принуден да печели сам. Дядо ми, баща на майка е работил в пощите и той идва в София. Ние бяхме три деца, аз, сестра ми Анастасия - родена 1905 г. и брат ми Борис, роден 1903 г. Детските ни години минаха в София. Всички завършихме музикалното училище. Подтикът дойде от мен. Майка ми пееше много хубаво, много чисто. Приспиваше ни с песен. Аз бях в гимназията до VII клас и оттам постъпих в музикалното училище, специалност Пеене и Пиано. Беше четири години обучението. Завърших към 16-17 годишна и постъпих в операта, понеже трябваше да се прехранвам сама. Отначало ходих в православната църква, после се прехвърлих в католическата църква, после в протестантската. На бърза ръка преминах навсякъде. Преминах и през теософския курс на Софрони Ников. Това беше вътрешен подтик. Търсех подред нещо, което ми трябваше, но не го намирах никъде. Един ден тръгнах тук-там та отидох на ул. „Опълченска" N 66. Чукам на вратата, предната врата, отидох при Учителя и Той ми говори, говори. Толкова много ми говори, но всичко съм забравила. Впоследствие узнах, че така не се влиза при Него, че трябвало да се предупреди. Бях към 16-17 годишна, след като преминах всички църкви отидох при Него. Беше много мил и много ми говори. Задържа ме в приземния етаж на обед. Каза ми кога ще има беседа и аз започнах да ги посещавам отвън в двора. Учителят седеше до прозореца, а ние в двора стоим прави и слушахме. Няма зиме, няма лете - а само стоим и слушаме. В стаичката имаше много малко хора насядали на пейка. В неделя беседата беше от 10 часа сутринта. После ходихме в салона на Маркова, пак да слушаме Учителя. Аз при нея учих френски език. Тя беше белгийка омъжена за българин. Иван Радославов, мой учител по история беше дал мястото си за салона на ул. „Оборище" N14. Синът му не беше добре с нервите, а дъщеря му Люба беше епилептичка. Имаше и една учителка по география Мата Ковачева, тя също ми правеше впечатление. Така минаха години, влезнах в школата. Веднъж бяхме се събрали около Учителя и го разпитвахме за преражданията. Всеки се интересуваше кой какъв е бил в миналото, за разни величия и царе. Аз през цялото време мълчах. Учителят добави: „А Теодора е била амазонка". Когато бях ученичка, един от компанията ме покани да яздим коне. А тогава това беше удоволствие за аристократи. Отидох и яхнах коня, препусках го като опитен яздач. Никога преди това не бях се качвала на кон. Всички ахнаха. И на мен ми беше много интересно. После, когато Учителят ми го каза, че съм била амазонка ми стана ясно, защо изведнъж станах опитен яздач. А това беше се случило да ми се докаже наистина, че съм била амазонка. Но нищо не можех да си спомня за онази епоха. Завесата е спусната и забравата е пълна в съзнанието ми. Постъпих като хористка в операта, връщах се късно у дома. Учителят беше казал да не се вечеря след залез слънце. И аз Го попитах, какво да вечерям. А Той ми каза вечерно време да пия прясно мляко, след като се върна от операта. Така и правех. Един ден, беше слънчев ден, бяхме на Изгрева. Учителят се разхожда по полянката, а до Него е Стоянка Илиева. И аз отидох при тях. Тогава Учителят каза: „Стоянка, стои, а Дора - дарява". А Стоянка, като чу това, като тропна с един крак. Не беше съгласна. Една беше Стоянка, друга нямаше като нея. Омъжих се през 1937 г. за Николай Дойнов. Значи бях омъжена и пътувахме за Рила с колата. Пристигаме някъде над с. Говедарци. Беше придошла реката и наложи се да слизаме всички от камиона. И таман се каня да слизам. А Той - Учителят ми каза да остана в колата, заедно с него и шофьора. А през целия път се питах, как да го попитам дали съм бременна. И тогава разбрах, че това беше неговия отговор, че съм бременна. След като стигнахме на седемте рилски езера до второто езеро седнахме горе на поляната. Учителят взе една праскова, разряза я с ножчето на резенчета и на всички раздаваше по едно резенче. А на мен даде накрая резенче, закачено за костилката на прасковата. Тогава аз разбрах, че имам плод в себе си и че съм бременна. Аз се срамувах да питам, но се безпокоях същевременно. А Учителят ми отговори първо със слизането от колата и после с костилката. Тези важни моменти за мен бяха скрити за останалите около нас. Те не разбраха нищо. Вечерта като седяхме около запаления огън и пеехме Учителят ми даде едно одеало да се завия. Това означаваше, че трябва да се пазя, защото не съм вече сама, а съм с плод. Обикновено на връх Харамията при езерото на Чистотата имаше пътека за изкачване на върха. Ама аз съм луда глава и се изкачвах от другата страна между крилата, нагоре. Катеря се, катеря и после друс - смъкна се надолу. И аз продължавам, приближавам върха. Как така да не се кача на върха? Катеря се, катеря се и втори път - друс и се смъкнах надолу. И като ме тупнаха „отгоре" втори път си казах „Не!" А бях бременна 2-3 месец. А горе имах едно любимо място, нещо подобно като кресло, седях и си провисвах краката надолу. А бе много опасно. Бях още момиче, работех в операта и на 13 август трябваше да бъде в София. И бяхме на Витоша, горе си изкълчих коляното и не можех да вървя. Куцук, куцук, куцам. С големи мъки слезнах долу. Тогава Учителят изпраща брат Ради да вземе току-що одрана агнешка кожа оттам, където колят животните. Отиде, донесе кожата и аз я сложих на коляното. Но така мирише, отвратително тази кожа. Беше август, топло бе времето и тя се беше разложила. Отивам при Учителя да му се оплаквам: „Учителю, много мирише". А Той ме пита напълно сериозно: „На какво мирише?" И аз оттогава не посмях нищо да кажа. Но коляното ми мина след налагането с току-що одрана агнешка кожа. Бяхме една година на Рила, на езерата. Аз бях малко като „луда Мара" и скачах с една върлина, засиля се с нея и така прескачах разни препятствия. Сега така скачат спортистите на овчарски скок. Скок-прескок, но накрая паднах и се контузих, секнах кръста си. И ме сложиха в палатката да лежа. Една сестра - Зяпкова, вместо да ми слага топли компреси, тя слагаше студени компреси и така се влоши състоянието ми. Казаха на Учителя и Той препоръча да ме налагат с топли компреси. Но за сестрата каза: „Понеже тя не е знаела и не го е направила нарочно - то и се прощава". Аз бях писала писмо на брат ми Борис, че съм пострадала. И той тръгва с влака от София през Дупница, през Сепарева баня и се качва до петото езеро. Като стига до него се стъмва и той вижда оттам запаления лагерен огън. Тръгва направо към лагера, понеже смятал, че може лесно да стигне до запаления огън на второто езеро. А там са едни пропасти, страшни и пропада в тях. Ни напред - ни назад. И тогава е запалил огън, а е имал кибрит със себе си понеже е бил страстен пушач. Хем да се топли, хем да сигнализира, че е в опасност. А през това време, аз се оглеждам в огледалото и в него виждам огън отразено в него. Изведнъж извиквам „Брат ми!". Предчувствие. Развиках се. Съобщиха на Учителя и Той изпрати няколко братя с фенери, стигнаха до него и го спасиха. Доведоха го в лагера. А на другия ден като видяха къде е бил всички се учудиха, че е останал жив. От семейството ми само аз имах контакт с Учителя. Майка ми се радваше много. „Радвам се, че поне Учителят ви научи да ставате рано". Понеже майка ми ставаше рано в 4 часа сутринта, направи си кафе и започваше да работи. А ние децата спим през това време. Когато реших да се омъжа за Николай Дойнов, ходих при Учителя да го питам. Ходих, но Учителят не ме прие. Беше събота, а в този ден Той никого не приема. Отидох в събота, защото в неделя трябваше да се венчаваме. Ние бяхме го предрешили, бяхме обявили венчавката и аз отидох все пак да питам Учителя. Но не ме прие. Ако беше казал „Не!", аз щях да се откажа. Но той ме остави сама да си реша задачата. В събота не приемаше, беше за Него ден за Бога. А в неделя имаше беседа. Учителят приемаше по различен начин. Понякога го запитваха, взимаха разрешение, а понякога направо приемаше. След като се омъжих, живеехме на Изгрева в една много хубава барака. Отвън беше бяла, в платно. А вътре бяха две легла. Отвън беше палатка, а отвътре барака с дъски. Във второто легло спеше сестра ми Анастасия или наречена Сийка. После направихме барака зад къщичката на Боян Боев. Един ден както влизам, изведнъж нещо ми блесна долу на пода, между дъските. Беше вода. Но там родих първото си дете Ина. Преди известно време ме среща една сестра и прочела в беседа, че Учителят карал една сестра да ходи да вземе уроци при Морфова, но тя не е ходила от мързел. Това бях аз. Не беше от мързел. А случая беше друг. По това време Катя Грива взимаше уроци при Морфова. А аз работех, за да живеем. Брат ми и сестра ми работеха, но си харчеха парите за себе си, а аз поддържах къщата и домакинството, и с моите пари се хранеха у дома. Учителят ме прати при Морфова да вземам уроци. Тя ме прие. Отлично работех с нея. След известно време трябваше да си платя за уроците и занесох не всичката сума, понеже я нямах. Тя взе една част от сумата и каза: „Не ща повече. Достатъчно". Но аз не отидох, когато Учителят ме пращаше, защото все си мислех с какво ще си плащам уроците. Накрая Учителят пак ме подсети и аз нямаше как трябваше да отида при Морфова да взимам уроци. А тя не всекиго взимаше за ученички. Прослушваше и трябваше да имаш глас, дар и талант. Та бях се разколебала, защото с моята заплата издържах цялата къща. Учителят е знаел, че Морфова ще ми вземе някаква символична сума, но аз умувах, а не послушах Учителя. Умувах и изпуснах влака. Един ден научихме, че след катастрофа с колата, както пеела „Мила Родина" умира на място. Така изпуснах влака и се разделих със световната певческа кариера, която ми предстоеше. Това ми беше предсказал Учителя. Аз, ученика, трябва да имам послушание, а не да си правя оглушки и да умува по човешки. Предстоеше ми кариера от рода на Аделина Пати. Веднъж отивам при зъболекар и докато чаках ми попада едно списание, разгънах го и видях портрета на Аделина Пати - една черноока италианка. И изведнъж почувствувах една вътрешна близост, бяхме от една и съща духовна верига и имахме един и същ Учител. Да, ама тя е имала послушание към този Учител, а аз го нямах. Там е работата. Отначало посещавах Младежкия клас, но като се омъжих започнах да посещавам беседите в неделя и Общия окултен клас в сряда. Животът на Изгрева беше интензивен, помагахме в устройването и поддържането на Изгрева - чистехме, копаехме градината, метяхме двора, поддържахме ред и порядък на двора и на поляната, където играехме Паневритмия. Музикалният живот на Изгрева беше много необикновен. Асен Арнаудов сядаше на пианото. Учителят каже някоя музикална фраза и Асенчо я изсвири. Ние слушахме и след това запяваме. Един ден Учителят даваше една песен и никой не я записваше, а по слух я научихме. Учителят я изпяваше. Малко съм била при такива случаи, защото повече съм била на работа. Друг път Учителят идваше с цигулката си и ни изсвирваше новата песен или тя се раждаше по време на клас. Различни бяха случаите. Как се даваше Паневритмията? Сутрин имаше беседа. После играехме гимнастиките на поляната. Хората си отиваха по работа. После се събирахме и Учителят показваше на някои онези упражнения, които не се играеха добре, за да се усвоят както Той искаше. Между другото Учителят каза, че всички трябва да бъдем облечени в чисто бели дрехи, не препасани. Много силно впечатление ми направи, че трябва да бъдат непрепасани. И по този начин да се играят и то правилно упражненията, а не така както сега се играят. Учителят играеше в средата, а ние в кръг. В средата свирят музикантите. Като диригент на оркестъра беше брат Калудов от Варна, бивш военен капелмайстор. Много симпатичен човек, имаха къща на Изгрева, а дъщеря му Живка беше много музикална и хубаво пееше до стари години. Асен Арнаудов беше много добър музикант, внимателен, възпитан. Беше най-талантливия. Защо станаха недоразуменията между музикантите по времето на Учителя и след него? В песнарката има песни, които не са записани правилно. Това мога да го кажа. Има песни, които аз съм пяла и знам как са въобще и не са записани както трябва. И в двете песнарки има грешки - тази на Кирил Икономов и тази на Мария Тодорова, издадена след Учителя. И в двете има! В бъдеще, ако ги има оригиналите, могат да се коригират грешките. До днес музикалната ми памет е запазена и знам как се пеят. Мога да ги изпея и да се коригират. Но трябва някой да го направи. Всички деца на родителите ми станаха музиканти. Брат ми Борис, сестра ми Анастасия, или Сийка и аз Дора, работихме в операта и бяхме хористи в хора при операта. Преди да завърша гимназията постъпих в Музикалното училище. И дори го сънувах нощес онзи, който бе причина да постъпя в Музикалното училище. Издържах изпита като хористка и ме приеха. Но тогава изгоря театъра и си помислих, че щом е изгорял, значи работата спира. Веднъж ме среща хор-майстора и ме пита: „Карастоянова, защо не идваш?" - „Къде да идвам, нали операта изгоря?" - „Ама, ние работим". И аз повторно отидох при тях. И там останах 20 години, докато се пенсионирам. Един път бях на концерт. И там Богето, на Голов сина, който имаше голяма книжарница до двореца ми каза: „Дора, ти не си за всякъде, иди там на ул. „Опълченска" 66 при г-н Дънов". И аз отидох и влезнах направо, почуках и Той ми отвори. Впоследствие разбрах, че никой така не влизал при Него. А аз направо. Държа ме много дълго време и мило ми говори, което най-много си спомням това, което е характерно за мен „да ходя срещу течението на реката". Когато една река извира и тече, а аз да вървя срещу нея. Това много силно впечатление ми направи и аз още го помня. Това е била програмата на живота ми. Значи трябва да ходя срещу течението на реката. И така премина живота ми. Имах си собствен път. Учителят ме задържа на обед. И оттогава не съм мръднала на никое друго място. Останах при Учителя оттогава, от 17 годишна, до края на живота си. Непрекъснато досега съм при Него. Град, дъжд, сняг - хубаво, лошо време винаги съм била в двора на ул. „Опълченска" 66 и слушах беседите на Учителя. Тогава се пееха песни, молитва се казваше и Учителят говореше. След това отново пеехме песен, молитва и така завършвахме. И след това сядахме в трапезарията долу в сутерена да ядем общо. Учителят беше много внимателен към всички. Веднъж на Рила, бях бременна с Ина и тръгнах да изкачвам Харамията. Учителят изпрати един брат да ме доведе. И после ми се скара. Беше много строг. И нали ходя все срещу течението, реших да се катеря. Паднах първия път, свлякох се втория път, в подножието на върха. Скара ми се. Каза: „Да не заангажирате невидимите същества да ви пазят, когато вие предприемате необмислени действия. Тези същества тук имат друга работа, а не да ходят след вас и да ви изваждат от пропастите". След това го каза на другите на всеослушание. „Някои сестри, хукнали да се катерят по скалите, вместо да стоят мирно и да се занимават с полезни неща за лагера". Брат ми Борис беше певец и голям хубавец. Беше решил да се жени. Аз бях най-голямата, грижех се за тях и им бях съветник. Кандидатката бе една артистка. Дойде при мене сподели и ми каза, аз да реша дали да се жени за нея. „Ако ти не дойдеш на сватбата ми, то аз няма да се оженя". И аз тичам при Учителя да го питам дали да се жени брат ми за тази жена. А Той ми каза: „Ти ще решиш". Хайде де сега. А това е карма. А след първата му брачна нощ брат ми Борис се връща, идва при мен, целия облян в сълзи и плаче. И плаче, плаче младоженеца, но нищо не каза. Беше потен, потен. Дадох му да се преоблече. Плака, но нищо не каза. Отиде си отново при нея. Какво му беше правила тая артистка и красавица не узнах през първата брачна нощ. Този брак беше нещастен. Абсолютно нищо не каза. Тежък семеен живот. Разведе се. Ожени се за втори път. Също нещастен брак. Имаше тежък семеен живот и в двата си брака. Беше един красив мъж, жените му се радваха и го харесваха, а се зароби с два нещастни брака. Но никога не се оплака, нито от първата си жена, нито от втората си жена. Никога от никоя. От първата жена имаше едно дете, а от втората - две деца. Умря на земята при една страхотна мизерия. Голяма карма имаше брат ми с тези жени. Умря в мизерия. Учителят ми каза аз да реша. И аз реших, да се ожени. И аз отидох на сватбата му. И нали там обикалят младоженците, а аз го виждам, че е умрял и го носят на катафалка. А съм уж на сватба в църквата, където има църковен ритуал. А аз плача, плача, непрекъснато. По едно време идва една жена и ме пита: „Защо плачеш. И ти ще се ожениш". Тя мислела, че аз плача понеже ме е преженил, понеже аз бях по-голямата. А тогава такова нещо не се позволяваше. Българите следяха да се задомяват децата им подред, така както са родени. Ако някое дете избърза, казваха му, че е преженил по-голямата сестра. И тогава преженената плачеше. Ама аз плаках, виждах катафалката и усещах голяма, голяма мъка. И се сбъдна това. След като се върнахме от сватбата на брат ми, влизам вкъщи и какво виждам. Заварих паднал портрета на майка ми Екатерина, на земята. Беше разделен хоризонтално на две. Беше рисуван от художничката Топенчарова. След това си легнах. А след това чувам, че се тропа на вратата и дойде брат ми целия потен, след първата му брачна нощ. Не това бе в самата брачна нощ. Беше оставил булката в кревата и беше дотърчал при мене. Този случай го разказвам, защото беше свързан с една родова карма, при което Учителят ми каза „Ти ще решиш". И така го решихме. А какво излезе от всичко това? - това го разказах. А първата му съпруга се казваше Милка Ставлийска, която беше драматична артистка в Народния театър. Какво му прави, що му прави та го побърка, не се узна и досега. А сега ще разкажа за моята рождена сестра Анастасия. Казвахме я Сийка. Порасна, израстна като много голяма красавица. По-красива нямаше в София. Това художници, това артисти, това поети - всички припадаха пред нея. Беше музикантка. По едно време отиде в Германия и премина през няколко брака. Но все бяха неудачни. Върна се в България. Но мъжете се въртяха около нея до нейните стари години. Не беше само много красива, но беше много артистична, с голямо излъчване и привличаше мъжете, и се лепяха по нея като мухи на мед. А беше много музикална и с много красив глас, с красива стройна фигура и привлекателна като фигура и жена. При толкова много качества и талант - не можа да направи музикална кариера. Но това не беше само до характера, но имаше и нещо друго. Оказа се неудачница. А се канеше да стане кинозвезда, уж да стане артистка в този или онзи театър, или да бъде солистка в операта. Всички останаха като хористки в операта до пенсия, а нея я изгониха. Беше недисциплинирана, закъсняваше на репетиция, своенравна, не се подчиняваше. Където отиваше след преслушване я приемаха с охота, но след време тя се проваляше поради своя характер. А хората, с по-малки качества от нея, успяваха и правеха кариера. Тогава отидох при Учителя и Го попитах защо всичко това се случва с моята сестра Сийка. Учителят ме изгледа строго и каза: „Тя е един океански параход, с една малка дупчица". И ми показа с пръст, колко е голяма дупчицата на парахода, през която влиза вода в парахода. Незабелязано от никого влиза вода в парахода. Накрая парахода потъва! А тогава от Европа до Америка се пътуваше с океански параходи за около един месец. Бяха големи параходи, а пасажерите стотици хора. Там имаше ресторанти, оркестри които свиреха, а даже и господа с официални костюми вечерно време танцуваха. Всеки параход имаше по три класи. Екстрена за висшето общество, после втора класа за заможните пасажери и трета класа, която пътуваше във вътрешността на парахода. А за тези стотици хора трябваше да бъдат хранени, развличани, да има забавление за тях. А нощем този параход светеше със стотици крушки и представляваше необикновена гледка. Ние сме гледали на филми тези параходи и ни показваха живота на пасажерите. Беше нещо фантастично. И така сестра ми беше със своите качества и таланти оприличена от Учителя като един океански параход, който има една малка дупчица, през която влиза вода незабележимо. И понеже този параход пътуваше цял месец, през това време чрез тази дупчица навлизаше в него вода и той потъваше накрая. И така сестра ми където се захванеше след един месец потъваше й кораба. И се проваляше. Проваляше се от нейния характер. Това е страшна опитност. Малка дупчица, нито знаеш къде е, няма кой да я запуши. Накрая парахода потъва. И животът й премина ей така. А качества, качества - да се замаеш от тях. Карма! Моята майка Екатерина, имаше брат и се казваше Никола Илиев. Беше отишъл в Германия да следва. И живял при хазайката германка, и се запознал с дъщеря й. И имал връзка с нея. Той се върнал в България. Но майка му казала: „Синко, доведи момичето в България и се ожени за него. Щом имаш любов с него трябва да се ожениш за него". Майка му бе с патриархално възпитание и със здрав морал. Това са морални качества, но при условие, че синът слуша майка си. А аз им пишех писмата. Тогава той я довежда и се ожени за нея. Това е пример за здрав морал и за сполучлив брак. А сега ще разкажа за кармичната връзка между двата рода на родителите ми и този на съпруга ми Николай Дойнов. Кармична връзка от вековете. И то фатална. Необикновена. И за пример, и за поучение на всички. Например Николай Дойнов, когато е бил на 19 години, гимназист и баща му Никола Дойнов е бил преуспяващ търговец и построил една дъскорезница в недрата на Стара планина, която е била оборудвана с внесена от странство машини, станове тъкачни, в които той е вложил целият си капитал и всички други инвестиции, които е имал. Трябвало е да се движат машините от водата, която е течала в реката. С биволски впрягове са закарани машините, които трябвало да се движат от пада на водата, от силата на водата като енергия. Пускат становете, но те не мърдат. Всички са в паника. Николай цяла нощ не спи. Проверява цялата документация. Открива грешката. Сбъркано е изчислението с една десетна точка. Трябвало е да има десет пъти по голям дебит от вода, за да се движат становете. И когато отива да се измие лицето сутринта, цялата му коса окапва за една нощ от силното напрежение. Той открива, че инженера, който изчислил дебита на водата е допуснал детинска грешка, в десетичната точка и затова не могат да се задвижат турбините. И всичко се обърква. Баща му фалира. И от преуспяващ търговец става на просяк. И трите му деца са принудени да се издържат - а това са Борис, Николай, Стефан и то с правене на мозайка при италианеца Бертоли. И накрая на този финал се разбира, че този инженер, който е изчислявал дебита на водата и е сбъркал с една десетична точка е бил моят вуйчо Никола Илиев, брат на майка ми Екатерина. Той на времето е следвал инженерство в Германия и е бил извикан да изчисли дебита на водата. Бил е способен, прочут и известен инженер за другите хора. Но за случая е допуснал неволна грешка, която се оказала фатална за рода на Никола Дойнов. И така фалират. И това се разбра, когато се оженихме, и се запознаха двата рода. И този вуйчо Кольо изигра фаталната роля за разоряването на рода на Никола Дойнов. Това е повече от кармична развръзка. Но до търсене на отговорност не се стигнало, нито до съд. От брака с Николай Дойнов имах две дъщери. Веднъж съм хванала малката си дъщеря и я завеждам към салона, завеждам я до Учителя. Спрели сме до вратата долу. И тя се дръпна от ръката ми и полетя, и започна да се изкачва по дървените стъпала нагоре към стаята на Учителя. Аз се изплаших. Обръща се по едно време към мене и казва: „Аз искам да говоря с Учителя". Тогава Учителят отвори вратата, тя влезе при Него. Какво са говорили никой не знае. Тя не можа да каже какво са си говорили. Аз чаках долу. По едно време Учителят отваря вратата и тя си слезна сама при мен. Баща ми Панталей беше много музикален и той свиреше много хубаво на акордеон. А беше много религиозен, четеше Библията и ходеше на църква. Като бях млада и бях хористка към операта, поради качествата на гласа ми, даваха ми да изпълнявам някои малки роли в някоя опера. И аз пях в операта „Бътерфлай" ролята на Сузуки. А те са две женски роли - тази на Бътерфлай и тази на Сузуки. По това време аз имах договор с операта като хористка, но пишеше в него, че мога да изпълнявам и малки солови партий. Любимите ми песни от Учителя бяха: „Сине мой", „Вътрешният глас на Бога". Гласът ми имаше голям диапазон и нямах никакви гласови проблеми. Бях драматичен сопран. Можех да пея винаги без да бъда разпята. Сутрин и вечер гласът ми звучеше като славей. По времето на Учителя имаше братски хор, в който аз участвувах. А Николай Дойнов пееше като бас. Ръководеше го Ирина Кисьова. Изпълнявахме много песни. По времето на Рила се обучаваха братските деца, да пеят и да играят песента „Ходи, ходи, за водата ходи", Една сестра ги учеше на стъпките, как да играят тази песен. Те репетираха на малката полянка под молитвения връх от лявата страна. След като се върнаха от Рила на Изгрева изпяха и изиграха тази песен. Така се включваха и братските деца в живота на Изгрева. На Изгрева сестра Ярмила Менцлова се занимаваше с братските деца и ги учеше да играят всред боровете, как да импровизират песните на Учителя с движение. Даваше им пълна свобода, като пеят песните на Учителя, както схващат музиката и както разберат музиката, всяко дете да я изиграе с движение. По вътрешен път да схване музиката и да го изрази с движение. Показваше им накрая как тя го играеше. Пълна свобода слушайки песните на Учителя да го изиграят в хармонични движения. А на поляната играехме боси, по поляната. Спомням си още един случай с моята рождена, талантлива сестра Сийка, пълна с качества, изобилие от всичко. Но не можеше да проведе нито едно нещо до края и да го реализира. А където отиваше, вратите й се отваряха широко и я приемаха. Но после или сама напускаше, или я изгонваше случаят. Отивам веднъж при Учителя и искам да го питам отново за сестра си Сийка. А Той ми каза: „Тя, ако седне на камък - то той вода ще пусне". Хайде разтълкувайте го. Значи беше много пробивна, навлизаше навсякъде, сядаше на камъка, той вода пускаше. Ето това е загадката. Разтълкувайте тези думи на Учителя. И тогава ще видим какви съдби се разрешаваха около него. И само онзи, който имаше послушание към думите Му успяваше да се справи. Останалите оставаха за следващата епоха. И който успя да слуша, да проумява какво казваше Учителя - то той успя да се справи с кармата си. Слушаше Словото Му, а колко прилагаше - от това зависеше собствения му път в Школата на живота му на Земята. Едни се справиха, а други изостанаха от пътя. А моят вътрешен път беше път срещу течението. Така започнах и така завърших земния си път - път срещу течението на живота. Следващият път като се преродя и слезна на Земята трябва да се справя с всичко това, което сега пропуснах да свърша. Забележка на съставителя: Една сутрин Дора Карастоянова е пяла толкова хубаво и с вдъхновение. Дъщеря й Ина, като я слушала си казала: „Майка ми никога не е пяла като тази сутрин". Пяла е от сърце. През нощта също е пяла. След това си заминава същата нощ на 90 години. Това е последния концерт. В бъдеще ще се роди като певица и ще пее като Аделина Пати. Много пъти отивах с магнетофон да запиша нейните изпълнения на песните на Учителя. Но все отказваше. Не била във форма, нямала настроение, макар че дъщеря й Ина реши да й акомпанира на пиано. Дори беше решила да почне да пее с нея за да се отпусне. Но не пожела. Пееше, когато беше в настроение и в подходяща обстановка. По същия начин не можах да запиша, както нейния глас така и на нейните съвременнички от времето на Школата. Вината не беше в мен, а в онзи, който противодействуваше на моята работа. А онзи, не беше случаен, а имаше и сила, и мощ. Трябва да му се признае. Но и това, което можах да спася и съхраня не е малко. Никой друг не можеше това да стори - нито да издържи, нито да има сила и мощ в себе си да устои на всичко. Всепак успях. Да благодаря на Бога. А вие трябва рано или късно да оцените това. И то по достойнство! И с преклонение пред неумоверния каторжен труд. Все пак записах нещо. И го оставям за поучение.
  2. 15. ПЪТУВАНЕТО ЗА ЕРУСАЛИМ - ПЪТЯТ НА УЧЕНИЕТО Както във всички Евангелия, така и в Евангелието на Лука, с физическите образи и действия, които описва, то изразява велики духовни Истини. У него всичко външно, всичко преходно е символ на нещо духовно. От средата на 9-та глава започва да се говори за пътуването на Исус от Галилея за Ерусалим, като пътят минава през Самария. Исус отива в Ерусалим с пълното съзнание за принасянето Си в жертва, за изнасянето на историческата сцена на това, което в Древността е ставало в Храмовете на Посвещението. Нима Той, Който знаеше какво има да стане, ако трябваше да го избегне, можеше да не отива в Ерусалим, където бяха Неговите врагове. Но Той, отивайки към Ерусалим, казва: "Никой пророк не е загинал вън от Ерусалим", затова и Той отива там, да се принесе в жертва на олтара на човечеството, за неговото спасение. Велика е Тайната на Голгота, за нея сега няма да говоря, но само споменавам, че Христос предприема едно дълго пътуване, за да дойде в Ерусалим, да Се принесе в жертва. В течение на целия този път Христос почти само говори и посява семето в душата на народа и на учениците. И накрая на този път на посяване на учението е жертвата, принесена на Голгота. Това е било практикувано и в Древните Храмове за Посвещение. След като ученикът е преминал първия етап на школата, където е изработил морален устой и придобил морална чистота в пречистването на душата, той пристъпва към придобиването на знанието, изминава Пътя на учението. В процеса на пречистването той придобива вярата, а в Пътя на учението той придобива теоретично знание, което, след като мине през Мистичната смърт, ще провери това теоретично познание на опит, ще има изживяването на Духовния свят и ще получи откровение от него за Тайните на Битието и Живота. Затова Евангелието на Лука е в пълния смисъл на думата Евангелие на вътрешния Път, на Пътя на учението. То постоянно изразява това с един тих и душевно силен език. Като светещи фарове са разпръснати в цялото Евангелие думите за Пътя. Така още в първата глава, 79 стих, се казва: "Ще насочи нашите нозе в пътя на мира". В края на Евангелието, по пътя за Емаус, 24 глава, 72 стих, учениците си казват: "Не гореше ли сърцето ни, когато той говореше с нас по пътя". Така в изминаването на един външен Път се изживява всичко онова, което трябва да бъде изминато по вътрешен Път, по Христовия Път. Пътят ги беше довел до виждането на Възкръсналия. "Сърцето им горяло" - това е един израз, който показва, че тяхното сърце е преминало от каменно в плътско, станало е едно раздвижване на сърцето, напиращото чувстване на виждащата сила на сърцето. Това е животът на пъпката, която иска да се разцъфти. Така вярата е била началото на виждането за двамата ученици на път за Емаус. Без да знаят, те са били във вътрешния Път, когато постепенно се осъзнали. Между тези два знака за Пътя се простират много други, върху които ще се хвърли светлина, когато ги познаем като знаци на Пътя в Евангелието на Лука. Те от своя страна хвърлят светлина върху вътрешния Път, описан от Евангелието на Лука. При изпращането на 12-те и 70-те, Христос казва думите за Пътя: "Не вземайте нищо със себе си по пътя... и не поздравявайте никого по пътя". Ако тези наставления биха се отнасяли до външния живот, до външния път, те водят до егоизъм, до безлюбие, до голямо самомнение. Те се отнасят до вътрешния Път, където човек трябва да бъде концентриран в себе си, върху своя вътрешен живот и да не обръща никакво внимание на външните неща в живота. С все по-ясно познаване на Пътя, както го описва Лука, пред погледа ни се разкрива какво голямо богатство на вътрешно съдържание се намира там, където често пъти се виждат само външни правила и закони. В устата на свещеника Захария, Евангелист Лука назовава Пътя "Път на мира". В случая, мирът не е само едно възвишено настроение, което прониква цялото Евангелие на Лука, като една топла душевност. То е едно вътрешно състояние на онзи, който е укротил бурите на морето и неговото съзнание е добило повърхността на успокоено море. "Мир на человеците на земята, които имат добра воля", говори ангелският хор в нощта на Рождеството към пастирите (2;14). "Мир вам", "Мирът да бъде с вас". С този поздрав Възкръсналият пристъпва към своите изплашени ученици (24;36). "Мир да бъде на земята и Слава във висините" (19;38), викат учениците и народът при Влизането на Исус в Ерусалим. Така в началото, средата и края на Евангелието на Лука прозвучава зовът на мира. Пътят на мира разгръща тържествено своите степени. Това, което Новият Завет нарича мир, е свързано с най интензивна вътрешна активност. Мирът е съпроводен с вътрешна съсредоточеност. Съсредоточеност и мир започна! да се зараждат, когато човек се реши да прави, да се отдаде на вътрешни упражнения и усилия. Мирът никога не се ражда от само себе си. Мирът не е едно преходно състояние, а трайно, висше състояние на душата. С това, което Новият Завет нарича мир, започва обитаването на Божественото в човешката душа. То е началото на висшия човек, който се ражда не отгоре, а отдолу. Ето защо в блаженствата се казва: "Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Синове Божии". Мирът, това е първият член на висшата човешка троица, който в Окултната Наука се нарича духовно Себе, или по източната терминология Манас. Този мирен резултат на пречистването е организирането на астралното тяло от Духа. Също така Духът работи и върху етерното тяло и го превръща в Дух на Живота или Будхи. Духът работи и над преобразяването на физическото тяло, което се нарича човешки Дух или Атма. В Новия Завет е загатнато за Духа на Живота, когато се говори за правдата, а за човешкия Дух се загатва, когато Христос казва: Аз съм. Учителят означава тези три члена на висшата човешка троица с думите: тяло на Любовта, (висшето Себе), тяло на Мъдростта (Духът на Живота) и тяло на Истината (човешкият Дух или Атма). Така, че встъпването в Пътя на мира е, от една страна, една от най-висшите дейности и работи на пречистване и трансформиране, които Духът извършва над душата. От друга страна той е едно разцъфтяване, пробуждане на душата в духовния свят. Работата на пречистването, която проникнатия от Христа аз, или Христос в човешкия аз произвежда, намира своя образен израз в редуващите се образи на Евангелието на Лука, за които споменах по- рано, а именно: успокояването на бурята, изгонването на бесовете от обсебения, с които ни се говори за пречистването на душата. С изцелението на жената с кръвотечението и възкресението на дъщерята на Яир, се загатва за възстановяването на душевното равновесие между силите на майчинството и силите на девичеството. Чрез пречистването се създава възможност за пробуждане на висшата душа, която можем да си представим образно като пъпка, която постепенно се разцъфтява. Когато пъпката има подходящи условия, тя все повече и повече се разтваря под напора на вътрешните сили и стига до разцъфтяване. Вътрешният напор на силите прониква цялото човешко същество, като укрепващо чувстване на близостта на Божествения свят - това е вярата. А според напора на силите отвътре, като благословение слиза отгоре проникващата в човека благодат, която първо се въплътява в човека като мир. Вярата и мирът са думи, които посочват същата действителност, като вярата е от човека, а мирът от Божествения свят. Вярата е окото, а мирът е Светлината. Чрез вярата човек възприема мира и с това го реализира в себе си. Пътят на Лука, Пътят на мира има като съдържание развитието на това, което вярата съдържа като пъпка, което води до разцъфтяването на човешката душа в Духовния свят. Така че мирът е един непрестанен плод на най- висшата духовна активност. Мирът не е едно временно успокояване, а задоволство, идващо не отвън, а отвътре. Непосредствено след като Евангелието ни обрисува образа на Мария и Марта, и във връзка с това идеала на душата станала Мария, на душата, станала способна за медитация и молитва, ние виждаме ученците да пристъпват към Христа с молба: Учителю, научи ни да се молим (11;1). Тогава Христос дава на учениците "Отче наш", прибавя към него едно общо наставление за моленето и медитацията. Молитвата и медитацията, това е силата на вървенето в Пътя, това е силата, която прави пъпката да се разпукне, да се разцъфти отвътре. Вътрешната молитва, молитвата, превърната в медитация, е работа на душата над себе си, тя е подготовка за приемането на Божествената сила на благодатта. А цялото наставление може да бъде разбрано, като вземем неговия край: "Щом вие, които сте лоши, можете да давате добри дарове на своите чада, колко повече Отец ваш, Който е на небето, ще даде Дух Святий на онези, които Го помолят" (11;13). Духът Святий е това, за което човек се моли. Той е единственият истински достоен обем на молитвата. Той е това, за което душата трябва да се разтвори във всяко молитвено съсредоточаване, във всяка молитва, превърната в медитация. Всяка истинска молитва е насочена, в крайна сметка, не към една земна цел, а към една небесна цел, за вселяването на Божествената сила на благодатта, на мира, на правдата в човешката душа. В поучението за молитвата Христос споменава думите "хляб, риба, яйце, камък, змия, скорпия" и пр. Това са символи, които изразяват определени сили на живота. Така хлябът е всичко, което нахранва душевно човека и което той получава отвън. Риба е това, което оживява човешкото етерно тяло със силите, които извират отвътре. Яйце е това, чрез което човек действа творчески отвътре навън, чрез което той създава нещо ново като духовно произведение. Камък става в човека всичко, което външният свят дава като сетивни впечатления и външни дарове, когато човек не може да го приеме одушевено и да го преработи вътрешно. Змия стават жизнените сили, когато човек вместо да ги използва за вътрешно оживяване, ги използува само за изработване на мозъчна интелигентност. Скорпион стават в човека пробуждащите се в него творчески сили, когато вместо за творчество те се използват само за задоволяване на неговото тщеславие и на неговата чувственост. Това, което може да направи човека производителен, може също да се прояви като отровно жило, което причинява парализиране и душевно умиране. Наставленията на Христа за молитвата крие в себе си дълбок смисъл. Ако се разбира буквално, това е материалистично схващане, което е дошло от неправилните преводи и от степента, на която се намира човешкото съзнание, да схваща и разбира само сетивната страна на даден въпрос. Така в обясненията, които Христос дава на учениците във връзка с молитвата, в гръцкия текст се среща думата "анаилия", която в европейските преводи е преведена различно, но при всички преводи така е предадена, че си губи значението, което думата има в гръцкия език. В българските преводи е преведена с две различни думи: "безочливост" и "настойчивост", а Лютер го превежда с думите "безсрамна похотливост". А истинският смисъл на думата е побеждаване на страха, побеждаване на боязливостта. Това са неща, които трябва да бъдат преодоляни от онзи, който иска да се учи да се моли. Страхът Божий изпълва душата на този, който се чувства като раб, слуга на Бога. Но Евангелието на Лука, както то самото показва, се обръща към "приятеля на Бога". Това е човекът, който от раб е станал приятел на Бога, който от изживяването на непреодолимото разстояние между него и Бога е стигнал до изживяването, че Бог може да живее и в човека, и който към смирението е прибавил смелостта. Побеждаването на боязливостта е силата, чрез която "рабът Божий" е превърнат в приятел на Бога. Рабът Божий чака да му се даде заповед и закон. Той се подчинява чрез напрежението на своята морална воля. Но моралната воля е нещо човешко. Приятелят на Бога изучава Божията Воля чрез вътрешната деятелност на молитвата. При тази молитва дейността не е вече човешка, а благодат, деятелно вселяване на Бога в човека. Ето защо в християнската наука трябва да царува побеждаването на страха и боязливостта, с които се отличава рабът Божий. Когато учениците помолват Христа "Учителю, научи ни да се молим", Той ги научава чрез побеждаване на боязливостта да добият смелост и воля да пристъпят към вътрешната молитва. Така молещият се се разтваря вътрешно, за да може да приеме в себе си Божията благодат, Божието Присъствие. Тогава молитвата и чуването на молитвата взаимно се проникват, в молещия се човек просветва нещо от Духа Святий, което е истинският обект на молитвата. Чрез тази вътрешна молитва човек добива вътрешна смелост, Божествена сила, чрез която Небето бива пренесено на Земята. В 16 глава, 16 стих Христос казва, че "законът и пророците бяха до Йоана, оттогава Царството Божие се благовества и всеки прониква със сила в него". А Матей предава тази мисъл със следните думи: "От дните на Йоана Кръстителя насам, Царството Божие насила се взема. И които се насилят, те го грабват" (11;12). Изразът на Лука води до едно преобразяване на отношението на човека към Божествения свят, да премине от закона към благовестието, към Евангелието. Законът говори на раба Божий, а Евангелието на приятеля Божий. По-рано цялата деятелност е принадлежала на отдалечения от човека Бог, сега човек трябва да събуди в самия себе си Божествената деятелност. Сега благодатта действа по-различно от по-рано, тя не действа вече отвън, а отвътре в човешката воля. Евангелието на Лука ни е показало прилагането на този закон, за побеждаването на боязливостта, с притчата за молещата се вдовица и несправедливия съдия, дадена в началото на 18 глава. Загадъчно е, че в заключение на тази притча Христос казва: "Обаче, когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на Земята?" В смисъла на Евангелието на Лука, идването на Човешкия Син не е едно физическо, а едно свръхсетивно събитие, което ще стане в етерния свят и в умовете на хората. И тогава разделянето на хората и на духовете няма да стане по физически начин, а по духовен начин. Всички онези, които са приели в себе си Христа като Светлина, ще отидат от дясната Му страна и ще Го видят в етерния свят в Неговата Слава. А които не са приели тази Светлина, те ще отидат отляво, ще отпаднат от еволюцията, ще останат назад в своето развитие. Това зависи от развитието на душевното око. Казах, че според това разбиране вярата е органът на човека, за да проникне той в етерния свят, в който Христос отново ще дойде. Вярата е виждащата сила на сърцето за Възкръсналия и отново идващия на Земята Христос. Когато пъпката се разтвори в цвят, когато от вярата се роди ясновидството, тогава въпросът на Христа: "Дали Син Человечески, когато дойде на Земята, ще намери вяра?" може да бъде изразен по следния начин: Ще има ли хора, които ще могат да изживеят Новото идване на Христа, или всички ще проспят това събитие? За да се превърне вярата в ясновидство, необходимо е вътрешна работа за надделяване на човешката инертност. Човек трябва да намери сила в себе си да работи за развиване на своите вътрешни възможности. За тази цел човек трябва да се научи да се моли вътрешно, винаги да отправя мисълта си и съзнанието си в посоката към Бога. Молитвата трябва да бъде изпълнена с вяра, а вярата трябва да бъде придружена с молитвена активност, чрез която Божията Воля се събужда в човека. Това е ключът на сърцето и ключът на Небето. На отварящото се око за сърцето отговаря отварящото се Небе. По този път вярата се превръща в знание. Тази е връзката на притчата за молещата се вдовица със следващия въпрос за вярата: Както постъпва молещата се вдовица, така трябва да постъпват всички човешки души, които искат да се подготвят за идването на Човешкия Син. Тогава Христос ще намери вяра на Земята и за онези, които Го видят. Неговото идване ще бъде в най-висока степен това, което за молещата се вдовица е отдаването на правдата накрая. След голямата поредица от притчи: Изгубената овца, изгубеният динар, изгубеният син, нечестният домоуправител, богатият и бедният Лазар, се казва: "И апостолите рекоха на Господа: Укрепи вярата ни" (17,5). Както по-рано бяха помолили: Господи, научи ни да се молим, така сега те се обръщат с молба: Укрепи вярата ни. И двете молби стоят във вътрешна връзка една с друга. В молитвата се ражда вярата. Силата на вярата е плод на молитвата. Обаче, вярата е нещо развиващо се, затова не може да се каже: Аз имам вече вяра. Именно този, който има действително вяра, не може да стои на едно място. Както пъпката набъбва от вътрешния напор на соковете и се изменя, така на вярата е присъща воля за развитие, която иска да превърне пробудената вяра в едно ново, по-ясно и по-обхватно изживяване. Учениците в Пътя на своето развитие са добили вярата и с това и мира. Сега те искат да бъдат доведени до следващата степен. Първият отговор на Христос на молбата на учениците е: "Ако имате вяра, колкото синапово зърно, бихте казали на тази смоковница - изтръгни се и се насади в морето, тя би ви се подчинила" (17;6). Тези думи не трябва да се разбират буквално. С това Христос обръща вниманието на учениците върху това, че вярата е една вълшебна сила, че тя съдържа в себе си силата за преобразяване на света, показа им магията на вярата образно. Фактически, вярата е отвореността на човешкото същество за влиянието на духовните сили, които принадлежат на един по-висш ред от този, в който царуват природните закони. За магията на вярата Христос на два пъти говори у Матея. Първият път за преместването на планината и втори път, за смоковницата. Фарисеите запитват: "Кога ще дойде Царството Божие?" (17;9). Христос им отговаря: "Царството Божие не ще дойде с външни жестове и не може да се каже: Ето тука е или ето там е. Защото, ето Царството Божие е вътре във вас" (17;20-21). Царството Божие е една духовна сфера, сферата на духовното Слънце, от която се ражда Светлината, Словото и Животът. Минало е вече това време, когато това Царство можеше да се търси вън, както в някаква форма на екстаз, когато човешката душа, излъчвайки се, се потопява в него. Сега на мястото на екстаза за човека идва вселяването на благодатта на Небето, етерната пълнота на Светлината, Любовта и Живота. Царството Божие трябва да се събуди вътре в човека, трябва да стане събуждане на човешката душа. Вярващото сърце е вратата, чрез която Царството, Силата и Славата могат да се влеят в човешкото същество. Човешкото сърце вижда Славата във висините и приема Мира на Земята. Пропастта между Бога и човека е свързана с мост чрез това, че Царството Божие е вече вътре в човека. След като отговаря на фарисеите, Христос по-нататък продължава наставленията към учениците. На чуждите, на външните, Той говори за идването на Царството Божие, а на приятелите, на учениците Той говори за идването на Човешкия Син. Той показва, че тези две понятия са идентични. Царството Божие е сферата на етерната Светлина, а Син Человечески е образ от Светлина, Която царува и ръководи в тази сфера. Да възприеме човек Царството Божие, това значи той да вижда и да се потопи в едно море от Светлина. Да вижда Сина Человечески, това значи да може да различи в морето от Светлина образа на Съществото, Което е извор на всяка Светлина, която е Светлината на света. Както външната светлина идва от външното слънце, така Славата на Царството идва от Христа, Който е духовното Слънце. И както външното слънце става видимо, когато настъпи неговият ден, така и Христос, когато изгрее един ден на Сина человечески. Казано е: "Ще дойде време, когато ще копнеете да видите един ден на Сина человечески и не ще Го видите. И ще ви казват: Ето тук е, ето там е, не отивайте и не Го следвайте. Защото, както светкавицата блесва горе на небето и осветява всичко, което е долу под небето, така ще бъде и Син человечески в Своя ден" (17;22-24). Колкото повече навлизаме в Евангелието на Лука, толкова повече в неговата вътрешна задушевност се явява друг един елемент на космическа строгост. Той проблесва като пронизан от духовни мечове. Образът на светкавицата постоянно се възвръща: "Видях Сатана да пада като светкавица от небето" (10;18). "Окото е светило на тялото. Когато окото ти е чисто и отворено, цялото ти тяло е светло. Ако окото ти е затворено или нечисто, цялото ти тяло ще бъде в тъмнина. И така, гледай светлината в тебе да не бъде тъмнина. Когато цялото ти тяло е осветено, така щото да няма в него никаква тъмнина, тогава тялото ти ще бъде така светло, като че ли светлина го озарява с ярка светкавица" (11;34-36). Идването на Сина Человечески е съдба на света. Христос не ще дойде като съдия, но въпреки това, Неговото идване ще бъде съдба, защото Той ще дойде в Светлина, която тъмнината не ще може да разбере. И тези, които приемат Христа като Светлина, ще имат условия за развитие и прогрес, а другите ще останат в своето развитие и ще отпаднат от еволюционния процес. Това е съдбата на света. Тези, които приемат Христа като Светлина, ще просветнат, а другите, които не приемат Христа като Светлина в умовете си, тъмнината им ще стане още по-голяма. Това е съдбата на света, че Светлината на Христа ще разкрие съдържанието на всяка душа и според съдържанието ще заеме и мястото си в света, ще бъде или в клоните, цветовете и плодовете на Дървото на живота, или в корените. На молбата на учениците "Господи, укрепи вярата ни", Христос отговаря с описването на върховната цел, която е поставена на вярата - възприемането на Новото идване на Христа. След това се задават още въпроси, целещи се далеч. Учениците вече питат: Господи, къде? Те искат да знаят накъде да насочат погледа на виждащото сърце, за да не пропуснат проблясването на светкавицата. Отговорът е една Тайна. В официалния превод отговорът гласи: "Където е трупът, там ще се съберат и орлите" (17;37). Сам по себе си този превод има известен смисъл, но за случая не изяснява въпроса. Там, където в превода е поставена думата "труп", в гръцкия текст стои думата "сома", която означава тяло. Но с това не се разбира физическото тяло, което след смъртта остава мъртъв труп, защото на това понятие в гръцкия език отговаря думата "саркс". Думата "сома", преведена правилно, значи живото тяло, което в окултизма се нарича етерно тяло. Ако искаме да преведем на съвременен език загадъчният отговор на Христа, тогава можем да кажем така: Насочете вниманието си навътре към вашето собствено същество, обърнете внимание на тънките строителни сили, които проникват вашето тяло. Там вие ще имате етерните сили и етерната сфера, където се образува органът на възприемането на слънчевите орли (ангелите, които слизат). С това Христос обръща вниманието на учениците върху по-тънката организация на човека. Той не се задоволява с това, да каже както на фарисеите: Царството Божие е вътре във вас. На учениците Той казва с интимна, образна яснота и с точност, къде във вътрешността може да бъде доловена сферата на слънчевите орли. Чрез притчата за молещата се вдовица и въпроса: Дали Син Человечески ще намери при Своето идване на земята вяра, Христос обръща след това вниманието на учениците върху силите на смелото искане, което прави вярата да узрее във виждане на Сина человечески. Едно символично събитие, една неизговорена, а извършена притча, утвърждава тържествено поучението за виждащата сила на вярата. По пътя за Ерихон Христос изцелява слепия. "И когато го направи да прогледне, рече му: Твоята вяра ти помогна" (18;42). Всички, които се намират в пътя, ще бъдат изцелени от слепотата си и ще станат виждащи. Така вярата ще се превърне във виждане. Христос наближава с учениците си Ерусалим, с което и целта на пътуването е постигната. С влизането в Ерусалим започва нещо ново. Като увенчаване и завършек на учението за пътя, Лука дава притчата за поверените таланти. Той изрично огражда притчата с думи, които говорят най-ярко да изпъкне увенчаващото значение на тази притча. "Каза им една притча за това, че е наближил Ерусалим и те си мислеха, че Царството Божие веднага ще се изяви... И като каза това, продължи да върви нагоре към Ерусалим" (19:1128). Съдържанието на притчата е, че благороден човек отива в странство и поверява на слугите си да пазят богатството му, като на всеки дава различно. И като се връща, тези, които са удвоили богатството, похвалява, а този, който само го е запазил, порицава. Тази притча не трябва да се разбира в материален смисъл. Тя има отношение към заминаването и завръщането на Христа. Отпътуването и завръщането на царя сочат непосредствено заминаването и новото идване на Христос. И самото Евангелие казва, че Христос дава притчата във връзка със скорошното идване на Царството. Изявлението на Царството е, следователно, едно и също със второто пришествие на Христа. Обаче, идването на Царството на Сина человечески е едно строго даване на сметка за хората. На всеки човек е поверено по един талант. Онзи, който умножава талантите, ще устои при второто пришествие на Господа, а който само запазва дадените му таланти, не ще издържи. От самия разказ в Евангелието се вижда, че повереният талант е спящият духовен орган на сърцето, вложен във всеки човек. Който само съхранява този орган, може би от страх, че иначе би вършил дело на самоспасяване, той ще проспи второто идване на Христа. Само когато е пробудил спящия орган, превърнал е вярата във виждане и я е умножил, ще може да устои пред завръщащия се господар. Така притчата за талантите е увенчаващото резюме на пътя, описан от Лука, великият призив за вътрешно активно молитвено обучение, за молитвено преобразяване, което води от вярата към виждането. Негодният слуга е онзи, който е само благочестив, но се държи далеч от Бога. Похвални слуги са онези, които към благочестието прибавят смелостта да работят за духовно развитие, за да станат съсъдове, носители на Божественото.
  3. 5. ПЪТЯТ НА ЖИВОТА НА ИСУС - ПЪТ НА ДУШАТА Когато разглеждаме Евангелието като цяло, тогава пътят на живота на Исус ще стане въобще път на душата. Така средната част на Евангелието, която почва от края на девета глава и продължава до деветнадесета глава, в която е описано пътуването на Исус до Ерусалим, до влизането в града не съдържа почти никакви събития, които Христос да е извършил или изживял с учениците, а само поучения, които Христос дава. Следователно, външното пътуване е само един вид потвърждение на съдбата или на образите на вътрешния път на душата, на пътя на учението. Както казах и в композицията на Евангелието на Лука, самото по своето съдържание се разделя на три части. Първата част, която се простира от първа до девета глава, ни описва детството Исусово и чудесата на Христа. Втората част, която почва от края на деветата глава, описва пътуването до Ерусалим, дава пътя на Учението и както казах, тя завършва до 19 глава. Третата част почва от 19 глава и завършва до 25 глава, която е краят на Евангелието. В нея се описва страданието, умирането и Възкресението. Така, първо ни говори образът, после Словото и накрая - същността. Така ни са представени трите фази, трите етапа на духовното съзнание.
  4. Ани

    9. СБЪРКАНИЯТ ПЪТ

    9. СБЪРКАНИЯТ ПЪТ Понеже говоря за мисълта и как Учителят чува всеки наш зов, ще разправя за още един случай, много по-късно. Когато бай Васил заболя и Веселина ме покани да обиколим Рила. Казах й, че след „Рибните езера" не мога да водя. „Не, каза, аз зная пътя." Тръгнахме към езерата от Мальовица. Пристигнахме на страшното езеро, преспахме. Един художник ни обясни, че вместо да слезем на хижа Мальовица, има прав път и ни го посочи, където ще се намерим на върха и на Еленин връх и да продължим за езерата. Тръгнахме сутринта, но тя не пое по посочения път, а зави надолу към хижата. Казах й само: „Нали ще вървим напреко?" От този момент над главата ми се изсипаха куп отрицания защо й противореча. Тръгнахме по горния път, минахме стената и се отзовахме пред Мальовица да изкачим върха. Но какво се получи? Стигнехме ли някой връх, пред нас пропаст. „Е, сбърках, не е оттук." Пак поемаме по друга посока, пак до върха с тези тежки раници и пак пропаст, пак е сбъркала. Вървеше с едни скъсани сандали, разранили се краката й, взе да плаче и да вика за помощ. „Олеле, Кольо, олеле, брат Лулчев." Това трая много, времето напредваше и ние се въртяхме в един омагьосан кръг. Ту насам, ту натам, а гонехме езерата. Бях изтормозена. Отдръпнах се настрана и с горест призовах Учителя. Не след много видях двама туристи, които се спущаха съвсем от друга посока. Казах й: „Веселина, ето пътя." Тя отиде да ги посрещне. Аз като заревах от набралия се тормоз. Цял ден мълчах, без да кажа дума, едва се успокоих. „Ама защо плачеш?" - Аз от дърво ли бях? Нахранихме се, отидохме на хижата да спим и на сутринта поехме за езерата.
  5. Ани

    3. ОПРАВЕНИЯТ ПЪТ

    3. ОПРАВЕНИЯТ ПЪТ Малкото трамвайче минаваше през гора, лъкатушеше пъргаво по нея и след това навлязохме в по-голяма гора, когато я минахме, отзовахме се на Изгрева, пред градина с рози и стая, отделена и голям бял Салон. Изпитах чувството, че се намирам в друг свят. Седнах в салона, до мен една жена - или Марето или Теофана, не си спомням. От дъното на салона мина един човек и излезе през вратата. Учителят каза: „Кажете й да свири." Тези думи ме озадачиха, не го познавам, не ме познава, от где знае, че свиря? Дончо ме доведе да пита Учителя да се ожени ли за мен. Какво са говорили, не ми е известно, но веднага ме настани при Парлапанова и аз останах да живея у тях. Дончо си отиде, това е била неговата задача. След една година посети ме във Видин и ме попита как съм. Аз само му благодарих, че ме е запознал с това общество. Повече не се срещнахме и до ден днешен не зная нищо за него, но където и да се намира, моята благодарност да го следва, че ме свърза с този неизчерпаем извор. Пожелах да говоря с Учителя. Попитах Го мога ли да остана на Изгрева? Рече: „Можеш." Влезнах в приемната, седнах на стола, а Той взе да марширува от единия край до другия на стаята и през всичкото време ходеше с треперящи ръце. Това трая дълго време. Аз нищо не разбирах. Когато седна, попитах Го: „Учителю, какво да правя с тези мои състояния?" Каза: „Търпение, вяра, молитва, екскурзии." Затвори очите и млъкна. Колко трая това мълчание, не зная. Чаках. Изглежда разглеждаше миналото ми и оправяше пътя ми. Бях го сбъркала и объркала. Стана ми неудобно и мислено рекох: „Ако няма какво повече да ми кажете, да си отида." Той стана, дигна ръката си за поздрав или благослов и си тръгнах. На сутринта посетих Школата. Говореше тихо, но ясно и аз чух: „Има хора, които много се надценяват, това е едната крайност." Слушайки, казах си: „Не съм от тях." Продължи: „Но има друга категория хора, които много се подценяват." - Тука вече се видях. „Те не знаят, че обиждат Божественото." Това запомних от първата ми беседа. Тя беше за мен.
  6. МИЛКА ГОВЕДЕВА (6.09.1912 г., гр. САМОКОВ) ДВАТА ПЪТЯ I. ЕДИНИЯТ ПЪТ 1. ДЪЩЕРЯ НА ПЕВИЦА И ВНУЧКА НА ГРАФ Вергилий Кръстев (В.К.): Днес е 27 декември 1990 година. Сега бихме желали да ни разкажете нещо за вашето родословно дърво. Откъде идва вашият род по линията на баща ви, на майка ви и т.н. Как се казвате, къде сте родени и къде сте живяли? Оттам да започнем. Милка Говедева (М.Г.): Да. Моят баща се казва Петър Георгиев Говедев, а майка ми Ана Каролева. Баща ми е от Самоков роден, а майка ми от Русе. В.К.: Кога е роден баща ви? М.Г.: 1887 г., а пък майка ми, тя е девет години по-млада, значи 1878 година. В.К.: С какво се занимаваха от рода на баща ви? М.Г.: Баща ми е близнак с чичо ми. Много е интересно как са получили това име, Говедеви, защото дядо ми е бил революционер и е убит. С Васил Левски е работил заедно и така там са се крили, метох е имало в Самоков и за мое щастие или за нещастие, и аз като комунистка също се крих в тоя метох през фашистко време. Но баща ми се ражда последен, той е най-малкият от всичките. Баба ни е имала седем деца. По-право пет и е била бременна, когато дядо ми е бил убит или от побоища е умрял, и ражда две близначета, чичо ми Павел и баща ми, най-малкия - Петър. Павел и Петър. Но той като най-малък и най-любознателен от всички, академик Чакалов разправяше за него, че нали заедно с него са били съученици. Знам, че завършва педагогическа гимназия в Самоков, не го задоволява това, завършва дърводелско училище, не го задоволява и това, завършва млекарско училище, това не го задоволява, завършва пчеларско училище, и това не го задоволява. И по него време, когато на 12 юли, на 14 години Борис хаджи Сотиров в Самоков ги организира тях и има едно Чамкористко ядро, и снимка има даже. В.К.: Той е комунист. М.Г.: Тогава ги организира Борис хаджи Сотиров в комунистическа група, на 14 години когато е бил. А пък другите не са се занимавали с това. А когато той се ражда, баба ми, бидейки вече със седем деца, някои съседи дошли и казали: „Еленице, имаш толкова деца, ще ги осиновим, дай тия двете близнета." Значи всички са били момчета, само едно момиче, и тия двете пак момчета. „Ще ги отгледаме в София, ще ги изучим." - „А, они ми са кротки като говедата, не си ги давам." В.К.: Като говедата. М.Г.: И оттам идва прякорът Говедевите, Говедевите. Щото Говедарови има, но Говедеви няма в цяла България. От това, че са били кротки като говедата. А баба ми е била доведена от хранениче момиче, взето от някоя си баба Стокя, но която не е имала деца. В.К.: Те бяха от...? М.Г.: Баба ми е от Чамурли, село Чамурли - Самоковско. А пък дядо ми е от Разлог. И той се е казвал Разлоглийски. Но впоследствие ставаме Говедеви, поради тая именно причина, че били кротки като говедата. В.К.: Как се казваше дядо ви? М.Г.: Разлоглийски. Той се казва Георги Разлоглийски. Другият ми дядо, той пък е граф. В.К.: По линията на...? М.Г.: По линията на майка ми. Той е дошъл с Батенберг в България и това са само шест семейства, научих, когато на времето се връщах от Румъния аз - окончателно за България, че такива семейства са само шест. Дошъл с Батенберг - приятели, бягали там от Австро-унгарската революция и дошли тука да станат министри. Но минават през Русе, баба ми, която била оженена от 15 или 14 години, съвсем млада за някакъв си, който бил пияница и го изоставя и бяга, и къде бяга - в Русе. В Русе тя няма какво - няма занаят. Станала готвачка в една гостилница, а същевременно и раздава храна. В това време пристига Батенберг с дядо ми и я вижда. Тя е много хубава жена, баба ми, аз трябва да ви я покажа на снимка. Млада, красива, стройна, висока. Дядо ми я харесал и казва: „Аз тая булка ще я взема." - „Бе какво ще я вземеш?" Тогава не е имало железница от Русе за София, нали? „Отиваме да ставаме министри, да ръководим България." - „Не, аз тази булка ще взема." Баба ми се съгласила, но без да може да напуща Русе. Не искала да го напуска, тъй като дядо ми е имал злато, купил гостилницата и почнали по тоя начин да припечелват. Той не е имал занаят, а е знаел 6-7 езика - френски, немски, английски, унгарски, испански. Той обикалял до това време цяла Европа и после минал тук, за да стане това събитие. Той бил сирак и когато са нахлували руснаци или кои там в именията им, те бягали към Швейцария. И неговият настойник, на дядо ми, защото баща му починал и майка му, казали: „Хайде, Игнац - Игнац се казвал - с нас." Но той на баба ми не си казал фамилията. Нито веднъж. Впоследствие аз два пъти бях в Швейцария и търсих да видя това, ама като не зная фамилията, кого да намеря, нали? Той не казал на баба ми. Тя не е била образована баба ми, с първоначално четвърто отделение. В.К.: А той по потекло какво е? М.Г.: А той като граф е бил. Граф. В.К.: Той сега австриец ли е бил? М.Г.: Австро-унгарец. В.К.: Тъй не може. Той или е унгарец или австриец. М.Г.: Не знам. В.К.: Дали е австриец? М.Г.: Немски се говореше в къщи. В.К.: Немски... М.Г.: И аз като дете не знаех български. Докато беше жива майка ми, 6-7 години аз говорех на немски. В.К.: Това е дядо ви по линията на майка ви. М.Г.: На майка ми. Впоследствие дядо ми има много деца -13. Умират и остават само пет, между които майка ми, три лели и един вуйчо, когото изпраща в Берлин да учи авиация и той завърши авиационно училище и умира. Той става комунист, обаче. Умира тука, 1924 година, при създаването на българската поща, вътрешна ли, външна, не помня, с някакви двама земеделци. Те тогава не са били безопасни самолетите, те се връзват, не са били като сегашните самолети, така. Но решил той този път да не се връзва и въздушната струя го хвърля и пада при Пловдив, при някакви дараци. Че не пада във вълната, ами пада на калдъръма. Аз бях във второ отделение тогава, в Русе при баба ми и аз трябваше да съобщя тая тъжна вест на баба ми. Носех телеграми от София. Така че вуйчо ми завършва там това училище и така. А пък дядо ми по-нататък, искам да се върна малко назад, той понеже не е имал никакъв занаят, решава децата си да учи. Да учи. В.К.: Кой? М.Г.: Дядо ми, баща на майка ми. В.К.: Как се казваше той? М.Г.: Игнац. Ама името му, другото, той приел едно име Каролев, без да е такъв. И затова майка ми се казва Каролева. Не знаем истинското му име. Той не го е казал на баба ми. В.К.: Да. М.Г.: Защо не го е казал, не знам. За проста ли я имал, какво, не знам. Не го е казал. Но тия, които оставя - деца, той ги оставя всичките да учат по един занаят и тогава да учат, та голямата ми леля, която влиза и остава в Братството, тя станала шивачка. Майка ми научила шапкарство. Тази леля в Букурещ, при която растнах, научила също шапкарство и друга една леля във Видин се ожени, и тя учи шапкарство. Само вуйчо ми учил авиация. На него са възлагали това. А майка ми, понеже имала много хубав глас и е пеела много хубаво, решил дядо ми да я прати във Виена, там е била и леля ми - голямата, шивачката, за да учи консерватория там. И спомням си, сега да отида малко напред, Учителят ме пращаше да отида във Виена, да уча аз там. Но аз имах братовчедка, дъщерята на тази ми леля, която е в Братството, която пък беше фашистка. И аз викам: „Защо ме праща?" Войната в разгара си беше. „При фашисти ме изпраща. Той нали знае, че съм комунистка?" - „Идете, рекох, идете." А то е било може би само заради това, защото моят глас беше невероятен. Аз колоратурка бях. Вероятно за да науча музиката както трябва, по оная школа, по която майка ми навярно е учила и пяла. В.К.: А вие защо не пожелахте? Срамувахте се или какво? М.Г.: Аз отказах по политически причини. Викам: „Там са фашистите и ще ида там." Аз казах на братовчедка ми: „Да, ако ме пратиш на източния фронт." - „Е, много искаш", казва тя, защото бях влюбена в руснаците. Да вървя там, да се бия против немците. Навремето майка ми е учила пеене там. Имало българска група. В.К.: Къде е това? М.Г.: Във Виена. Между младежите, които тук от България заминават, пращат баща ми, не съм сигурна по коя линия, дали по партийна, дали чичовците ми решили да го изучат, защото бил много ученолюбив. Даже академик Чакалов все му викаше: „Бай Пешо, какво прави капитало, капитало?" - Книгата „Капиталът". Заминава баща ми да учи занаят за синя мебел-тишлер, да следва там, да учи и там среща в тая група майка ми и се влюбва в нея и иска да се ожени. В.К.: Майка ви се казваше...? М.Г.: Ана Каролева. Да. Но майка ми не го е харесвала. И не иска в никакъв случай. Обичала някакъв артист. Тя нали е учила там музика? Но леля ми, голямата, се е намесила, при която е била майка ми, то тогава не е имала така самостоятелност да се изказва. Зависиш от майка, от баща или от по-голямата сестра, която е там. И тогава майка ми е приятелка с другата ми леля, която е във Видин и й казва: „Пиши писмо на тоя див българин, че аз не съм момиче, да ме остави на мира." И леля ми пише анонимно писмо до баща ми, че майка ми не е момиче. В.К.: Че е женена. М.Г.: Че е излъгана от някого, за да я остави баща ми. На това се е много държало едно време. Нещо подобно изживях и аз в по-късните години, което беше също лъжа. И в този случай, получава баща ми писмото и казва на леля ми: „Аз се отказвам от годежа, тя не е момиче." Леля ми амбициозна, казва му: „Преди ти да я видиш, ще я видя аз." И я води на лекар и лекарят установява, че е момиче. Е, криво-ляво, съгласява се баща ми, оженва се, после плакал, не знам си какво, кой го е излъгал, но мама не казала, че това е нейна идея, нали за това. И така се оженва за баща ми и идва в Самоков, нали? Но знам от нейни приятелки, те са ходили на разходка на баира там, как хубаво е пяла тя горе, вечер, когато се движили семейни. И даже когато аз отидох да живея при леля ми в Букурещ, след убийството на баща ми, леля ми, първите й думи, които бяха: „Пееш ли като майка си?" Верно, че пеех. Имах хубав глас. Но затова ще разкажа по-нататък, защото с Учителя имам връзка за пеенето и с Паша.
  7. 34. ПЪТЯТ НА СЛОВОТО Видях пътя на Словото. Това се случи през един ранен пролетен ден 1924 година, след една от беседите, които Учителят държеше в братския салон, находящ се на улица „Оборище". Днес на мястото на салона е построена голяма жилищна кооперация. Беседата, която този ден Учителят държа, беше слънчева, топла, със възходящи енергии, какъвто беше тогавашния пролетен ден. Свърши се беседата към 11 часа и половина. По това време малък струнен оркестър от братя и сестри изпълняваше няколко музикални номера и песни от Учителя. Всички с добро настроение от беседата се обърнахме към оркестъра да слушаме музика. Прибрах стенограмите и молитвите си, и се обърнах и аз да слушам. Обаче едно особено необикновено явление отклони вниманието ми от музиката. Какво видях? Салонът беше пълен с множество големи и малки сини живи кълба - със синия цвят на Истината, който съм виждала няколко пъти. Този цвят не е нито ясносин, нито тъмно-син, най-близък е до морско синьо, но все пак е особен. Кълбата се движеха бързо, но величествено, като живи, съзнателни същества. Самите кълба се състояха от безброй малки, микроскопически частички, които също бяха в постоянно движение. Въпреки непрекъснатото движение на малките частици, кълбата запазваха своята форма. От синия цвят на кълбата в целия салон имаше някакво нежно синьо сияние. Продължавах да следя плавното и красиво движение на кълбата. Наслаждавам се на красотата и си мисля: Какво означават тези кълба? Едва си зададох въпроса и отговорът беше готов отвън и отвътре. Знайно е, че свидетелство на двама е истинно и вярно. Пред беседата кълбата не видях. Следователно те са се оформили във време на беседата и се явиха на края като мисъл форми. Докато мисля така, отвътре ми се прави превод: Това са форми и по-главните мисли, които Учителят каза в беседата. Следя движението на кълбата: едно след друго достигаха до стените на салона и докато очаквах при удара си в стените да се пукнат и разпръскат на частици, останах приятно изненадана от начина, по който излязоха навън. Те проникнаха през стените без да се пукнат, без да се огънат или да се пръснат. Те излязоха навън цели, каквито бяха и по-рано. Както ги следях, не усетих как погледът ми излезе заедно с тях. И аз сама не зная как стана това, че заедно със сините кълба, т.е. със Словото на Учителя и моят поглед проникна през една от стените на салона, а именно през северната, отдето проникнаха множеството кълба. Аз употребих думата „проникване" вместо „излизане", защото думите „излизане" и „влизане" подразбират минаване през някакъв отвор, като врата, прозорец и др. И така аз можах да проследя пътя на Словото, дето кълбата се движеха плавно, тържествено в пространството, в своето царство - в света на идеите, в идейния свят. Проследих донякъде само кълбата, докато те изчезнаха. Отново съм в салона, дето оркестърът продължаваше да свири. Писано на 11 май, 40 години от това прекрасно явление, което не е изгубило нито йота от, своята живост, реалност, преснота и истинност. 11 май 1964 година, София.
  8. Ани

    23. ИЗХОДНИЯТ ПЪТ

    23. ИЗХОДНИЯТ ПЪТ София, 1924 година ли, не помня точно Лято е. Достатъчно е да излезеш на двора, в градината, дори в стаята, да кацнат на тебе една, две или повече мушици - и те имат право да се ползуват от хубавите топли дни, които природата щедро дарява на всички живи същества, малки и големи. Понякога на нас, обикновените хора ни досаждат мухите, буболечиците, с една дума по-малките същества от нас, но не е така и за мъдреца. Той използува малките същества в своята велика работа. За него те са символ. С тях той се разговаря, вместо да говори на по-големите същества - хората. Вън е топъл, хубав юнски ден, но не и за мене. Пчелички, пеперуди, мухички летят свободно, весело прехвъркват от цвят на цвят, но на мене като е топло нито весело, някакво особено психическо състояние ме гнети. Ден, два, три, не мога да се освободя от това състояние. С когото и да споделя, няма да ме разбере - за мене сложно положение. Няма изходен път, не зная как да изляза от това състояние. В един от тези прекрасни дни съм при Учителя на „Опълченска", дошла по работа. Свърших работата си и влязох за малко в стаичката при Учителя, но не с намерение да споделя с него състоянието си. В затвор съм. В безизходно положение, никой не може да ми помогне. Казах на Учителя какво съм свършила от работата си и се готвя да си отида. Учителят веднага стана от стола си и се упъти не към мен, която очаквах да му целуна ръка и да си отида, а към затворения прозорец. Почаках да свърши работата си и тогава се сбогувах. Наблюдавам какво прави Учителят. Виждам на прозореца една муха, която се блъска ту на едното, ту на другото стъкло да намери път да излезе. В това време Учителят я гони с едната или с другата ръка с някаква цел, която аз не разбирам, но особено внимателно следя движенията на Учителя по стъклото. Мухата хвърчи, лети по стъклото и не спира на едно място. Мухата не спира и Учителят не спира. В един неочакван момент мухата се изгуби. Да е хвъркнала, не я видях. Несъзнателно извиках: „Ах!" Мина ми мисълта, както се справят обикновените хора с мухите, но за Учителя това по никой начин не можех да допусна. С голямо учудване за живота на мухата запитах: „Къде отиде мухата?" Учителят, вече свободен, се обърна към мене с думите: „Виждаш ли, тук в ъгъла на прозореца една малка дупчица, аз я гоних по стъклото, за да я отправя към тази малка дупчица, отдето може да излезе и да хвъркне на свобода. Тя мисли, че хвърчи по стъклото, няма изходен път за нея. Обаче аз й показах малкото отвърстие, в което ще намери своя изходен път." Слушах Учителя внимателно и като свърши да говори, приближих се към прозореца, за да намеря малката дупчица, отдето мухата излязла. Поразих се. Дупчицата беше в един от ъглите на прозореца, но наистина толкова малка, върха на моето кутре не можеше да влезе, едва ли детско кутре би могло да мине през тази малка дупчица. Учителят отново седна на стола си, но аз вече не чаках да му целуна ръка за сбогом. Аз останах да му благодаря за мухата, макар че и това ме трогна. Не, аз останах за чудото, което той направи. И днес, 50 години след тази опитност, аз нямам думи как да я предам. Какво стана, не зная, как стана, не зная: аз се намерих в изходния път. Аз се почувствувах освободена от своето ограничително състояние, свободна като птичка, лека като пеперуда. Причина и последствия на моето предишно състояние, всичко изчезна като дим. Днес нищо не помня от тогавашните причини и последствия за това състояние, но помня опитността с тази муха, ще я помня и през вечността, защото след това чух безсмъртните мисли на Учителя: „Помни и не забравяй никога, че докато си в ръцете на Бога и пред Неговото лице, при каквото трудно положение и състояние да се намираш в живота си, и в най-опасно положение да си, няма безизходен път. При всички условия на живота си помни. Всякога се моли, мисли и работи, навсякъде ще намериш изходен път и отворена врата." Благодарих, сърдечно благодарих на Учителя за паметните думи, които ми каза, не само на мен, но и на мухата. И на мене каза: Не се страхувай, ето един малък отвор, който ще те изведе на свобода. Повторно благодарих и си отидох с две безсмъртни думи: „Изходният път". 15 август 1967 г.
  9. 1. ИСТОРИЧЕСКИ ПЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ При разглеждането на какъвто и да е проблем, при познанието се пристъпва от различни гледища. Според едно схващане, което претендира за научност, всички прояви в пътя на историческото развитие са обусловени от икономическите и социални условия на дадена епоха. Създаването на известни социално-икономически условия дава възможност за пораждането на едно или друго явление или движение в живота на човечеството, за раждането на една философска, религиозна или политическа школа. Това е материалистическото схващане. Другото схващане е така нареченото идеалистическо схващане, според което известна идея се ражда в ума на някой гений, който я предава на даден кръг от хора, които постепенно я правят достояние на широките народни маси. Така са се родили различните религии и философски школи. Тук се прави разлика между произхода на религиите, които са плод на Откровение, и на различните философски школи и научни системи. Но има и едно трето становище, от което може да се разгледат нещата, и което е всъщност най-реалистичното и най-правилното. Това е така нареченото космическо схващане. Според това схващане главните фактори на всяко развитие и прогрес трябва да търсим във влиянието на Космоса върху развитието на живота на Земята. Животът на Земята е отражение на живота на Космоса, на живота на Живата Природа. Това е схващането на Окултната наука. Според това схващане развитието на човечеството е развитие на човешкото съзнание, а всичко друго е отражение на развитието на съзнанието. А това развитие на съзнанието е обусловено от процесите, които се извършват в Космоса. Според това схващане цялото Битие е един жив организъм и всички процеси, които стават в различните части на този организъм, са обусловени от живота, който функционира в целия организъм на Битието. Според това схващане световните космически процеси се ръководят от една висша Разумност, която в своето проявление си служи с два Принципа, които имат своя израз в Светлината и Тъмнината. И затова развитието не върви по права линия, а по вълнообразна линия, която спираловидно се издига все по-нагоре. От това гледище, когато разглеждаме дадено историческо явление, го разглеждаме като проява на Космоса в процеса на историческото развитие. Това е много естествено, като приемем Битието за един жив организъм. А че това е така ни потвърждава и древната Херметическа мъдрост, която гласи: " Туй, което е долу е подобно на това, което е горе; туй, което е горе е подобно на това. което е долу". Ако ние на Земята имаме организъм, в който всички функции са взаимнообусловени, същото нещо имаме и в Космоса. Ако наблюдаваме Природата около нас, тя ще ни даде известно изяснение по въпроса. В Природата наблюдаваме един ритъм, който се изявява във всички области на живота. Това е ритъмът на годишното и денонощно движение на Слънцето. Както през нощта, така и през зимата животът във външния обективен свят е така да се каже замрял, латентен, докато през деня, лятото и пролетта животът е активен в обективния свят. Същият процес се наблюдава и в историческото развитие на човечеството. Има епохи, когато животът във външния обективен свят в дадена епоха е сведен до минимум - няма никакво творчество, а има само едно преповторение на това, което е било. А има други епохи, които се отличават с голяма активност и творчество, и животът се изявява с всичката си сила във външния обективен свят. Това се дължи на космичния ритъм, който се отразява в историческото развитие на човечеството. Той обуславя също социалното и икономическо развитие. От тази гледна точка, това, което става в историческото развитие на човечеството, е резултат на импулс, даден от Космоса, като с всеки импулс се внасят нови енергии в земното развитие, които обуславят развитието на идеите, мислите и добродетелите на хората в дадена епоха. Но Космосът е съвкупност от разумни Същества, които се сменят периодически в своята дейност по Закона на Ритъма. Тези разумни Същества на Космоса в своята съвкупност образуват духовното Слънце на Космоса, от което идват всички импулси и енергии за живота на целия Космос, и специално на Земята. Физическото Слънце е само едно отражение на това велико духовно Слънце. И както физическата светлина има своите седем лъча, седем цвята, така и духовната светлина има своите седем лъча. И тези седем лъча както на физическата, така и на духовната светлина са резултат на седем категории духовни Същества, които образуват съвкупността на духовното Слънце. Всички творчески йерархии, които действат в Космоса са дванадесет, но пет от тях са, така да се каже тил. неактивни в обективния свят и затова техните лъчи са един вид като скрити, непроявени, а седем други са активни в обективния свят и затова техните енергии се проявяват и чрез седемте лъча на видимата бяла светлина. Това Слънце, което ние виждаме и което влияе на Земята, е проявление и израз на духовното Слънце. То е, така да се каже, проекция на духовното Слънце и носител на енергиите и светлината на това духовно Слънце. Духовното Слънце със своите седем лъча се проявява в това Велико Братство, което пътува по света и носи кулутра-та. Всеки лъч създава специфични условия за определена психична дейност. Както физическите цветни лъчи на Слънцето произвеждат различно действие, макар че това не е още напълно познато на съвременната наука, седемте лъча, обединени в бялата светлина създават условия, каквито създава Слънцето напролет, когато изпраща своята топлина и светлина към Земята. В така създадените условия всеки лъч проектира своите енергии и произвежда, според своето естество, специфичен психичен живот, изразен в определени идеи и изживявания. Затова в дейността на Братството в дадена епоха не трябва да търсим само една еднообразна дейност, изразена в едно определено движение, но ще се изяви в разнообразен духовен живот. Както Слънцето, като дойде напролет не събужда само едно цвете от един вид, но събужда всички цветя и цялата растителност, така и духовното Слънце, като започне да действа в дадена област, събужда всички възможности, които съществуват в потенциално състояние в душите на хората в дадена епоха. Затова, когато в дадена епоха действа определен клон на Бялото Братство, се пораждат различни духовни идеи и движения, които в основата си са единни, но външно се проявяват под различни форми, според манталитета на хората. Така в началото на дейността на третия клон на Братството се поражда движението на манихеите, на гностиците, след това движението на исихастите - мистично движение в Мала Азия, събужда се също течението на древната херметична школа, мохамеданството и най-после се изявява в богомилството и розенкройцерството. Изхождайки от това гледище, Учителя казва:" В развитието на бялата раса Бялото Братство е изпратило три клона, които са породили и развили културата в различните страни и епохи в развитието на човечеството. Всичко ценно и възвишено, което е дало човечеството в пътя на своето развитие, е дадено от представителите на Бялото Братство ". Това Учителя е изразил и с мисълта, която въвеждам като мото на книгата:" В света има едно Братство, което пътува по света и носи културата. Там, където то действа, има култура и всичко се движи, расте и развива. Глава на това Братство е Христос ". А в другото мото Учителя казва:" Христос е вдъхновител на всички откровения във всички времена и епохи. Toй е невидим двигател на целия духовен живот и опит на човека и човечеството ". Тези две мисли на Учителя потвърждават идеята, че всичко велико и възвишено. което човечеството е създало в пътя на своето развитие, е дело на Бялото Братство. В различните културни епохи Белите Братя са работили по различен начин, според степента на развитието на народа, в който работят и според задачите, които се дават на дадена културна епоха. Всички религии на човечеството, всичката философия и наука, цялото изкуство, които са се развили в човечеството, е плод на представителите на Бялото Братство. И затова Учителя казва:" В развитието на бялата раса Бялото Братство е дало три клона. И трите клона са живели дълго време в Египет. И трите клона са били в Индия, само че са излезли оттам в различни времена. " "Първия клон можем да наречем Египетски. Той отива от Египет в Персия, Гърция, Рим и т.н." "Втория клон можем да наречем Палестински или Есейски. Той от Египет отива в Палестина и в християнската епоха отива в Рим, Англия, Германия и т.н." "Третия клон можем да наречем Богомилски в тесен смисъл на думата или Български. Той от Египет отива в Индия, оттам в Персия, Арабия. Сирия, Мала Азия, България". "Учениците на Всемирното Бяло Братство в днешната епоха представляват сбор от трите клона. Сега в България работят и трите клона". "Тези три клона - Египетски, Палестински и Богомилски - идват от едно по-високо място". "Тези, които ръководят трите клона, са Велики Посветени". "Най-първо е излязъл първият, Египетски клон, после Палестинският и най-после Българският или Богомилският клон". "Това са трите клона на Бялото Братство, които са работили в течение на развитието на бялата раса". "В Египет те са се наричали Херметисти, в Гърция се наричали Орфеисти, в Палестина - Есеисти, в Персия - Маздаисти, които са разклонение на Първия Египетски клон. Първият клон е построил в Египет пирамидите". "В Индия трите клона са оставили повече философия, а в Египет - повече наука". "Първият клон е имал за задача да подготви условията за Християнството, да подготви съзнанието на човечеството за Християнството". "Вторият клон е имал за задача да внесе Християнството в света и да го разпространи". "Третият клон е имал за цел да реализира Божественото Учение, Християнството. Богомилите не са успели в България, поради гонението на реакционните кръгове, но са дали мощен тласък на европейската култура". "Розенкройцерите са разклонение на Третия, Богомилския клон. Те имат за задача подготвянето на Новата култура и да дадат методи за приложение на Божественото Учение". За дейността на Първия клон, който излиза от Египет и дава импулс на развитието на културата в целия древен свят - Египет, Халдея, Персия, Асирия, Вавилон, Гърция, Рим говорих в първия том на тази книга. За дейността на Втория клон, който Учителя нарича Палестински или Есейски, който започва от Авраам и завършва с Исус Христос и Апостолите, които разнесоха Божественото Учение по света, говорих във втори до шести том. В настоящото изложение ще се спрем на дейността на Третия клон, който е важен за нас, понеже е работил в България и след това преминава в Европа, където създава и ръководи развитието на Западноевропейската култура. под името Розенкройцерство. Дейността на представителите на този клон е много обширна и разнообразна, и се извършва в много страни от много хора, които са носители на идеите и методите, с които си служи този клон. Както видяхме, Учителя казва, че задачата на този клон била да приложи Божественото Учение в живота, като даде методи за това приложение. А това приложение на идеите на Бялото Братство, носени от Апостолите на този клон. е най-разнообразно. Като започнем от религиозния живот, минем през социалния и обществен живот, философията и науката, и стигнем до изкуството, в целокупния живот на европейското човечество прониква импулсът на Бялото Братство, носен от Третия клон. Няма област от човешкия живот и дейност на европейския континент, които да не са засегнати от импулса на Бялото Братство. Богатият духовен и културен живот, който се развива в течение на вековете на европейския континент, след разгрома на Римската империя и раждането на новите държави, е плод на импулса на Бялото Братство. Целокупният прогрес на Петата следатлантска културна епоха на бялата раса се извършва под импулса и прякото ръководство на Бялото Братство. Това, което познаваме като Западноевропейска култура, с нейната наука, философия и изкуство, е плод на дейността на Учениците на Бялото Братство, които са работили под ръководството на Велики Посветени, а те от своя страна са били ръководени и вдъхновявани от Христа. Това се потвърждава от мисълта на Учителя, който казва:" Христос е великият Вдъхновител на всички откровения, във всички времена и епохи. Той е невидимият двигател на целия духовен живот и опит на човека и човечеството ". Христос вдъхновява и ръководи известни Посветени, които от своя страна създават духовни центрове на физическия свят. в които се събират по-будните умове на епохата и образуват по такъв начин окултно-мистични Братства. От своя страна те със светлината, която получават от Христа, насочват развитието на ума на европейския човек, което е задача на Западноевропейската култура. От тези окултно-мистични Братства, които са съществували в течение на развитието на цялата Европейска култура, излизат всички импулси и всички работници в различните области на културата. Оттук излизат духовните Учители и Ръководители на европейското човечество: оттук излизат мислителите, философите, учените, хората на изкуството и социалните реформатори, които от своя страна са предавали светлината, която са приели, на широките народни маси. Така се осъществява развитието на културата. Но зад цялата тази външна дейност стои едно невидимо духовно Братство- което се изявява на физическия свят чрез един от своите членове като Велик Посветен, който образува известно окултно-мистично Братство на физическия свят. Това духовно Братство, със своето присъствие в дадена епоха или дадено място, със светлината и топлината, и въобще с духовните сили, които носи, създава подходящи условия, за да подготви по вътрешен път душите, за да могат да приемат духовните импулси, предавани външно от Учениците на Бялото Братство. Както Слънцето напролет носи условия за проявите на живота във външния свят, така и тези Братства, които са лъчи от духовното Слънце на света, създават условия за проявите на всички дарби, способности и добродетели, вложени в човешките души. Но понеже както в Космоса, така и в процеса на историческото развитие на човечеството действат два Принципа, то редом с представителите на Бялото Братство, които са носители на така наречения Втори принцип, израз на който в Битието е Христос, действат и представители на Първия принцип, които винаги се стремят да използват импулсите на Бялото Братство за свои цели. Те са агенти на така нареченото Черно братство, което има специфични разбирания за живота, откъдето произтичат и методите на тяхната дейност. Докато Бялото Братство се стреми да пробуди съзнанието на хората, за да съзнаят какви трябва да бъдат отношенията помежду им, както и към Първата Причина, то агентите на Черното братство имат разбирането, че по пътя на насилието и външното организиране на хората могат да ги заставят да живеят по един или друг начин. Така че в историческото развитие на човечеството действат два Принципа - Принципът на Любовта и Принципът на външното ограничение и насилието. По такъв начин човешките души трябва да избират по кой път да вървят. Защото в Битието съществува Закон на Свобода. Всяка душа е оставена свободна да живее и действа, както тя разбира, като същевременно носи и отговорността за своите действия, т.е. резултатите от своята дейност. Тези два Принципа са вътре в самия живот, в самата душа и на който от тях тя се поддаде, такава посока взема животът. Агентите на Бялото и Черното Братства само създават условия за проявата на единия или другия Принцип. Това е дълбоката философия на живота, която сега няма да обяснявам. но изтъквам само, че два центъра действат в развитието на човечеството. Това става по Закона на Полярността, който е закон на Творчество. Без поляризация няма творчество, няма развитие, няма прогрес. Както семето, когато се посади в почвата, се поляризира, като пусне коренчета надолу и стъбло нагоре, така и силите на Битието в живота са поляризирани за изграждане на формите, чрез които Животът се проявява. Злото не е в това, че съществува поляризация, но злото се явява тогава, когато силите, които действат в Космоса, искат да вземат мястото на силите, които действат в стъблото и клоните. От дълбоко окултно гледище дейността на тези два Принципа взаимно се допълват в развитието на човечеството. Било е време, когато предимство, първенство, ръководна роля е имал Първият принцип на Черното Братство. Но сега се намираме в епохата, когато ръководна роля има Вторият принцип и Бялото Братство. И оттогава се явява известна борба както вътре в човешките души, така и във външния живот, който се развива в течение на историята. За нас в случая е важно да знаем, че редом с дейността на Бялото Братство в света работи и Черното Братство, което внася своите импулси и енергии в живота, които влияят на развитието на живота. И затова, когато наблюдаваме ред отрицателни прояви, които се явяват в развитието на живота в течение на времето, това се дължи на дейността на тъмните сили. А всички положителни прояви на доброто, на Любовта и братството между хората се дължат на дейността на Бялото Братство. Процесът на историческото развитие не върви по права линия, а по една вълнообразна линия, където има високи върхове и дълбоки долини. Във върховете действат силите на Светлината, а в долината силите на Тъмнината. Това са необходими състояния на живота, това са епохи в процеса на развитието, в които действат различни сили. Под влиянието на тези два вида сили се развиват дарбите, способностите и добродетелите, вложени в човешките души. Затова Учителя казва, че противоречията са най-главният фактор на еволюцията. Но пак казвам, това е дълбока философия, която нямам намерение сега да коментирам, но само засягам този въпрос за изяснение на факторите на човешкия прогрес. Основната мисъл, от която се отклоних беше, че импулсите на Бялото Братство са главен фактор за развитието на човечеството, че всички велики идеи във всички области на живота са вдъхновени от Бялото Братство. Това действие на Бялото Братство се извършва, както казах, чрез негови представители, които са два вида - въплътени човешки същества и невъплътени пак човешки същества от по-напреднала еволюция. Невъплътените приемат идеите, импулсите, енергиите от Централното духовно Слънце, което е Христос и ги предават на въплътените, които в такъв случай стават като фарове в бурното житейско море. Те осветяват пътя на човешките души и ги насочват към спасителния бряг. Чрез светлината, която те носят, те предават идеите и силите на човешките души, които ги възприемат в зависимост от степента на тяхното развитие и ги прилагат в различните области на живота. По този път се осъществява развитието на живота, на религията, на науката и изкуствата. Онези исторически личности, които са били фактор на прогреса по един или друг начин, са били свързани с окултно-мистичните Братства, за които споменах. Някои от тях са били в пряка съзнателна връзка с тези Братства, били са техни членове, а други са били, така да се каже, несъзнателни проводници на идеите на тези Братства. Те, като чувствителни, са възприемали идеите, без да знаят откъде идват и са им давали израз. В други случаи представителите на Братството насочват специално мисълта си към определен човек, когото виждат, че може да стане добър проводник на идеите и силите на Братството, и той, без да съзнава, възприема тези идеи, на които става изразител. Също така някой от Братята ще посети някой човек, когото вижда, че може да бъде фактор в живота, и му изяснява идеите на Братството, които той приема и разпространява. Много са начините, по които идеите на Братството се предават на хората в дадена епоха. Но първо идеите живеят и зреят в един тесен кръг, където добиват, така да се каже, плът и кръв, където се реализират и осъществяват. След това постепенно преминават по горепосочените пътища към широкото общество, където стават достояние на по-широк кръг от хора. Така се осъществява постепенно културното развитие на човечеството под импулсите на Бялото Братство. Учителя казва, че Третият клон от Египет отива в Индия, оттам в Персия, Арабия, Сирия, Мала Азия и България. Във всяка от тези страни този клон дава импулс на културен и духовен живот. Нямам подробни сведения в кои страни какви следи е оставил, но за някои страни има, макар и оскъдни сведения, които ще изнеса. В Персия, където става срещата на християнството с учението на Заратустра, се ражда това движение, което в историята е известно като Манихейство. Но трябва да кажа, че всичко, което се знае в историята за манихейството не отговаря на истината, защото това движение е понесло жестоко гонение и цялата оригинална литература е изгорена. По-нататък ще се спра по-конкретно на това велико окултно движение. Като преминава по-нататък тази вълна, този импулс на Бялото Братство стимулира арабския дух и създава исляма и арабската култура. (За този момент от проявите на този импулс в тази област ще се спра по-нататък). Като преминава в Сирия и Мала Азия, също дава импулс на известен духовен и културен живот, стимулира известни окултни центрове, които се активизират. Тук е известно, че са работили някои гностици, за които ще спомена по-нататък и в Мала Азия се заражда мистичното движение на Исихастите. Оттам вълната преминава в България, където през десети век се поставят основите на Богомилството. От България вълната заминава на запад и създава това движение, което познаваме под името Розенкройцерство. Вълната като минава последователно от Изток към Запад, стимулира и дава живот и на Древния херметизъм, за който също ще кажа нещо и ще започна изложението си с него. Всички тези общества, които се образуват под влиянието на този импулс, не са плод на една личност, а са колективно дело за Братството, което се изявява, както изтъкнах, чрез един Велик Посветен, който предава идеите и мислите на хората от дадена епоха. Някой път има историческа връзка между различните представители и движения, но някой път всяко едно движение възниква самостоятелно под влияние на духовно Братство, което праща един от своите членове да се въплъти в дадена епоха и страна. По-нататък ще разгледам последователно, конкретно и подробно тези движения, за които споменах, които се явяват като етапи в проявлението на Третия клон на Бялото Братство. Ще започна с възраждащия се Херметизъм, след това ще разгледам Манихейството, Гностичните движения, Неоплатонизма, Мохамеданството, Богомилството и ще завърша с Розенкройцерството.
  10. 9. УЧЕНИЕТО ЗА ТЯСНАТА ВРАТА И ЗА ТЕСНИЯ ПЪТ От седми стих на седма глава Христос започва да очертава условията и характера на Тясната Врата и Тесния Път. Той казва: "Просете и ще ви се даде! Търсете и ще намерите! Хлопайте и ще ви се отвори! Защото, който проси, приема; и който търси - намира; и който хлопа - ще му се отвори". Това са методи, по които трябва да работят умът, сърцето и волята на онзи, който иска да влезе в Тесния Път. След като обяснява тази мисъл, Христос казва: "И тъй, всяко нещо, което искате да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците". Непосредствено след това, в 13-ти стих говори за Тесния Път и неговия характер. "Влезте през Тясната Врата, защото просторни са вратата и широк е пътят, който води към погибел, мнозина са които през него минават. Понеже тесни са Вратата и стеснен е Пътят, който води в Живот, и малцина са, които ги намират". Тук много ясно се говори за Пътя на окултното ученичество, за Вратата на Окултната Школа. Тясната Врата е вратата на Школата и Тесният Път е Пътят на ученика, който малцина намират и малцина вървят в тях. Този Път води към Живот. А широкият път е пътят на света, който води към погибел. В Тесния Път човек трябва да премине през ред изпитания, които трябва да победи и трябва да превъзмогне много неща в себе си, за което е необходимо да има чистота в сърцето, концентрация на ума и диамантена воля. А за да постигне човек това, от него се иска много и усилна работа. Затова е тесен този Път, защото в него много се иска от човека. Но затова пък той получава в наград; Вечния Живот. След това Христос казва: "Пазете се от лъжливите пророци, които идват при вас в овчи дрехи, а отвътре са пълни с грабеж". - Това Христос казва на учениците, понеже те влизат във връзка с духовете, да ги различават. Защото зад всеки пророк стоят духове. Затова Христос предупреждава тези, които тръгват в Пътя и влизат във връзка с духовния свят, да се пазят от контакта с лъжливите духове, които са облечени отвън с овчи дрехи, т.е. говорят за Любов, за братство и ред идеални работи, но са вълци в овчи кожи. Преди това в 6та глава, от 19-ти стих нататък Христос предупреждава учениците да не събират съкровища на Земята, защото където е съкровището, там ще бъде и сърцето на човека. А сърцето на ученика трябва да бъде отдадено на Бога, за да бъде чисто, за да може в него да се отрази Божественият свят и да живее Бог в него. По-нататък Христос казва: "Светило на тялото е окото. И тъй, ако окото ти е чисто, цялото тяло ще бъде чисто". Тук не се казва очите, а окото. Значи не се отнася за външното око. Окото, за което става дума тук, е сърцето, което, когато е чисто, то става око, чрез което човек вижда Бога. И действително след това следва мисълта за сърцето. И продължава Христос: "Ако бъде окото ти лукаво, всичкото тяло тъмно ще бъде. И тъй, ако виделината, която е в тебе, е тъмнина, то тъмнината колко ще е". Казано с други думи, ако Божественото, което е в тебе, в сърцето ти, е потъмняло, то тъмнината, т.е. материалното тяло, колко ще бъде грубо? Тъмнината в случая е символ на материята, която не е обработена. В заключение на планинската проповед Христос казва: "И тъй всеки, който слуша тези Мои думи и ги прави, ще се уподоби на човек разумен, който е съзидал къщата си на камък. И валя дъжд, и приидоха реките и повеяха ветровете, и нападнаха на къщата и не падна, защото бе основана на камък. И всеки, който слуша тези Мои думи и не ги прави, ще се уподоби на човек безумен, който съзида къщата си на пясък. И валя дъжд, и приидоха реките и повеяха ветровете, и нападнаха на тази къща и тя падна, и голямо бе нейното падане". Канарата, на която е построена къщата, е Божественото, проявено в човешката душа, в аза, затова има солидна основа. Построената на пясък къща е живот, съграден върху нисшата човешка природа, която постоянно се вълнува. Това е животът на астрала, животът на чувствата, които са в постоянно вълнение. Такъв човек не прилага учението, което му е дадено, а само се екзалтира, възхищава, но не прилага нищо от това, което му е казано. Човекът, който е съградил къщата си на камък, е ученикът, който е влязъл в Тесния Път и който гради на Божественото в себе си, затова всички бури, които могат да дойдат от трите свята, не могат да го разклатят. А този, който е съградил къщата си на пясък - това са хората, които вървят по широкия път. Те се въодушевяват от високи идеали, слушат с удоволствие да им се говори за възвишени работи, но като дойде до приложение казват: не му е дошло още времето за това.
×