Търсене във форума

5. ТРУДНИ ДНИ ЗА СЕМЕЙСТВОТО НИ, ЗА ДА СЕ ОТВОРИ ПЪТ КЪМ НОВИЯ ЖИВОТ Майка ни - млада вдовица и ние край нея четири сирачета! Двете ми сестричета още не ходеха на училище, а двама с брат ми продължихме да учим в гимназията. Грижите за издръжката на нашето петчленно семейство не бяха малки - това бе товар за роднините ни. Явно участие вземаха леля ни Анастасия, мъжът й - свако Андон Царев, и двата ни вуйчовци - Димитър и Александър. Според тогавашният закон за пенсиите, баща ни не е имал право за пенсия, не му е достигало една-две години стаж. Въпреки всички постъпки, представяне документи и молби до учреждения, на майка ни не се отпусна никаква пенсия. Дадоха й само една малка помощ, която чиновниците на Земеделската каса в Сливен са събрали помежду си. Помня, с какво съжаление ме поглеждаха тия бивши колеги на баща ни, когато с майка ми отидохме да получим събраната от тях сума. Започнахме един тъжен живот, прикътани край майка ни. Жалко, че аз не се учих добре! Ходех редовно на училище, но знанието не проникваше у мен, получавах в края на учебните срокове слаби бележки. Върна се от училище, а след обяда, изваждам учебниците, прехвърлям ги един по един, па си казвам: „Това няма какво да го уча, това също и т.н." На другият ден ги вземах и отивах на училище неподготвен. Самият аз нямах съзнание, а нямаше и кой да ме подхване и приучи на дисциплина при ученето. Разбира се, в края на учебната година, когато класният наставник ни раздаде книжките с бележки по успеха, като взе моята книжка, каза: „Панайотов Жеко остава да повтаря класа!" Един ден, дойде да ни посети вуйчо ни Александър, които живееше в Бургас; като е говорил с майка ми, запита ме: „Искаш ли, вместо да ходиш на училище, да постъпиш на работа? Ще отидеш да живееш при свако си Андон в Стралджа и ще му помагаш в неговата работа". Това предложение ми се хареса. Така и стана. Не само аз отидох, но цялото ни семейство се преместихме при леля ни Анастасия в Стралджа, чийто мъж, както казах по-горе, бе свако ни Андон Царев. С една дума, те поеха издръжката ни. Това е било изходното положение - вместо да живеем в чуждият за нас град Сливен. Благодарение, че майка ни и леля ни се обичаха много, живяли са заедно, леля ни живееше в новото семейство на сестра си докато се ожени, така че и сега съдбата ги приобщи да са заедно. Тук спомените ми са бледни, не знам кога и как майка ни и децата наново се озоваха в Сливен. Двете ни сестричета започнаха училище, а брат ми твърди, че той продължил да учи в сливенската гимназия. Аз обаче, останах в Стралджа, един вид на работа, а живеех в семейството на леля ни; те нямаха деца. В какво се състоеше работата ми? Свако ми Андон, като търговец на жита закупуваше такива от селата в района на с. Стралджа, докарваха ги и складираха в наети складове на гарата; от време на време натоварваха по един вагон жито, който се изпращаше в Бургас. Свако ми имаше съдружник, на име Евангел Макриополус /грък, дошъл в България за да работи търговия - житарство/. Техен представител в Бургас беше пак Криона Триандафилов, за който вече споменах по-горе. Аз, разбира се помагах в цялата работа, като извършвах каквото ми изискваха. Свако ми имаше кон, с който ходеше по селата да купува храни: жито, ръж, ечемик, овес. Като се върнеше от път, поемах конят му, развеждах го както му е реда, за да се отмори и тогава го настанявах в обора. Грижех се да го назобя с ечемик, да го напоя. Същите грижи имах за коня и когато не е на път, като един два пъти на ден го извеждах да го разходя. Чистих обора му, постилах му слама за да легне през нощта и т.н. По едно време имахме и талига, в която впрягахме коня и свако ми ме вземаше със себе си по селата. Някога преспивахме в село, но се прибирахме в Стралджа. При тези пътувания, като спрем край кръчмата на селото, виждам закачени суджуци и казвам: „Свако, купи малко суджук!" Той разбира се правеше това и на обяда си похапвахме. Когато дойдеше ред да се товари вагон с жито, беше нещо като празник. Идваха хамали, те бяха арменци, емигранти от Турска Армения, постилаха голяма кеневирена черга, поставяха на единият й край машина-веялка. Няколко души започват да изнасят чували с жито, сипват го в улеят на веялката, един върти с ръка механизма, а житото като премине, пресява се, очиства се от прах и излиза от другата страна; там друг работник го прехвърля с лопата, постепенно се натрупва голям куп. От мен се искаше да измитам с метла сламки и осил, които са пристигнали с житото. Най-после започваше с крини /шиници/ житото, един след друг да се пълнят празните чували до горе. Взимаха чувалите по един хамалите и изнасяха житото с чували до вагона. Като се напълни, обикновено с 15 тона жито, предаваха го на гарата, пломбираше се и още вечерта заминаваше за Бургас. В близките дни ни се съобщаваше по каква цена е продадено житото и каква сума е мината на сметката при фирмата в Бургас. Радваха се, когато е имало повишение на цените и са доволни, че са спечелили 300-400 лева. През цялата година, може би се изпращаха така 40-50 вагона с жита и други за Бургас. Дойдеше ли Нова година, фирмата в Бургас, изпращаше големичък колет с подаръци - мандарини, смокини и други редки плодове, този колет се разпределяше на семействата на съдружниците и се чувствуваше празника по домовете им. Идвала е и годишната сметка, за да се види какъв капитал е образуван при фирмата в Бургас - каква е ползата от годишната работа. Общо казано, живееше се скромно, защото не всякога се е печелило! Друг спомен от ония времена. През летните месеци, преди селяните да приберат реколтата, свако ни вземаше отпуск, така да се каже, и ни качваше с леля ми на каруцата, па хайде чак на сливенските минерални бани. Престояваше се там не повече от седмица, защото удобствата не бяха добри. Връщахме се пак в Стралджа и трудът продължаваше. Измина 1907, дойде 1908 година. А тази 1908 стовари върху нас нови нещастия. Докато баща ни беше въздържател, то свако ни Андон обичаше алкохола. Всяка вечер, след работа си купуваше ракия или мастика, около 200 грама и си я изпиваше малко по малко. През септември 1908 година се обяви Независимостта - отхвърляне зависимостта на България от Турция, както бе постановил Берлинският договор през 1878 година. България се опасяваше да не би Турция да ни обяви воина, затова мобилизира войските си. Свако ни Андон също постъпи войник в запаса. Война, разбира се нямаше, свако ни се върна, но ето че заболя от болестта „червен вятър". Отиде на лечение в Сливен, гдето живееше негов роден брат. Там набързо почина от тази тежко-излечима болест. За тази му съдба допринесе тревогата при мобилизирането му, неудачи през годината от неговата търговия и т.н. Може би и организмът му отслабна от употребата на алкохол, не можа да противостои. Ето ти вече и леля ни Анастасия вдовица - едва бяха минали две години от вдовството на майка ни. Разрешението на въпроса бе, да се приберем всички в Сливен. Една помощ ни остави само свако ни Андон, които се беше застраховал при застрахователно дружество „Балкан" в размер на 2000 лева. Като наследници на застраховката, беше определил леля ми и мен. Падаха ни се по хиляда лева. Моята част получи майка ми, като моя настойница. Благодарение на тези пари, преживя се една-две години. Аз, обаче, пак останах в Стралджа. Сега вече в семейството на леля ни Зоица и нейният мъж - свако Димитро Шивачев. За тях описах доста в страниците, когато ме водиха на освещаване на Бургаското пристанище. Те ме приеха пак поради тия хуманни съображения спрямо семействата ни - майка ни, леля ни и ние четири деца. В новата обстановка, пак бях на прехрана и отглеждане при тези мои роднини. Бях вече в шестнадесетата си година и ми се възлагаше по- сериозна работа. Моят свако Димитро, от време на време ме изпращаше до близки села, да придружавам две-три талиги, заплащах на селяните закупената храна и като натоварвахме житото, завръщахме се в Стралджа. Имах даже един случай, когато сам докарах една талига жито - това беше важно „кръщение" в работата. Каква беше заплатата ми? Освен че бях при роднините ми на пълна издръжка, но в края на всеки месец ми се отпущаше един чувал жито, което се смилаше на близката моторна мелница. Брашното веднага отиваше на гарата, за да отпътува за Сливен, с това се осигуряваше поне хляб на моите близки в Сливен - майка ни, децата, леля ни. За да се очертае морала на хората от онова време, ще опиша какво се случи с леля ни Анастасия, как се отнесе с нея братът на свако ни Андон. Казваше се Димитър Царев. Той изглежда, че не е гледал със симпатия на леля ми а сега го беше яд, че тя наследява брата му, че тя и майка ми получиха две хиляди лева от застраховката. Така, решава и завежда дело за наследство от имуществото на брата си. Леля ни не се е противила на това, той спечелва делото и взема изпълнителен лист. Съдебният пристав се явява у дома, описва някаква скромна мебел и покъщнината на леля ми; едно вехто писалище-бюро и една черга от „чеиза" на леля ми. Тя и тук не обжалва, за да запази правата си. Той взема тия неща като свои дял и с това се задоволил. Това поведение на леля ни, вече подсказва, че е примирена със съдбата си, имала е нов мироглед. С една дума, станала бе „набожна"! Нейният девер, който така постъпи, също напусна този свят. Не е разбрал как трябва да се живее. Но Провидението бе определило нещо друго за две от дъщерите му! В следващите години, пак покрай леля ми се запознаха с Бялото Братство и членуваха в сливенския кръжок на Братството. Те от своя страна обичаха леля ни и я уважаваха като близък човек. Може да се каже за онази преходна епоха: „О време, о нрави!" С написаното дотук, може да се каже, че стигнах до другата част на спомените ми. Ще добавя, че в годините 1909, 1910, 1911 и 1912, майка ми и леля ми бяха ревностни християнки - „набожни", както ги наричаше народа - посещаване на църквата беше необходимо за тях, но вече слушаха за новото, което изгряваше в света! Леля ни беше по-ентусиастка, възхищаваше се от разговорите водени от хора запознати с новите идеи; когато се върнат в дома, започва да споделя с майка ми за срещи с такива хора. И впоследствие, когато са се срещнали с души от света, но жадни за по-възвишени прояви, казваше на майка ми „Казвам ти Русо, това са готови хора!"

1. ПРОИЗХОД НА СЕМЕЙСТВОТО МИ. ДЕТСКИ И ЮНОШЕСКИ ГОДИНИ Баща ми - Панайот Жеков /името на неговият дядо не знаем/, е роден през 1897 г. в град Ямбол. Имаше две сестри с имена Баласка и Кица. Спомням си ги като доста възрастни. Първата имаше 5 сина и една дъщеря, всички бяха доста по-възрастни от мен. Тримата завършиха в Русия инженерство, четвъртият бе ветеринарен лекар, а най-възрастният - адвокат. И последните двама бяха следвали в странство. Втората сестра на баща ми също имаше двама сина, но с по-обикновени професии. Продължавам да опиша живота на баща ми. Семейството им е било заможно. При освобождението от турско робство и след това, притежавали са освен къща за живеене, още и дюкяни в чаршията на гр. Ямбол. Баща ми като младеж е бил със свободолюбиви идеи и в годините преди Априлското въстание заедно със свои връстници е работил в тогавашните родолюбиви организации. Не съм слушал от майка ми и другите възрастни роднини, как са посрещнали руските освободителни войски, но явно е, че нашите в Ямбол са изоставили домовете си, когато били заплашени от бягащите турци, та потърсили убежища в по-безопасни места. В тяхното отсъствие имало е заграбване на покъщнина от останали в Ямбол турски граждани, които са разчитали, че турските войски ще останат в Ямбол. При отстъплението, турското население също е избягало след войските, а българите побързали да се върнат по домовете си. Говореха домашните ми, че един от хубавите вълнени тъкани губери, бил задигнат от някакво турско семейство, но баща ми като се върнал, издирил този губер и си го взел обратно. Какво е работил баща ми в първите години след Освобождението, не ми е известно. Тогава той е бил повече от 20 годишен. Впоследствие, когато са се организирвали българските учреждения, следвал е някакъв курс, държал изпит и бива назначен книговодител в Земеделската каса. В това ведомство го запомних, на тази служба остана до края на живота си, като достигна ранга управляващ агентурата на Земеделската каса в с. Сунгурларе - Карнобатска околия. Няколко думи за задачите на Земеделската каса. Задачата й беше да дава евтини кредити на селяните земеделци, за да ги избави от експлоатацията на лихварите от градовете. Баща ми, като добър познавач на задачите на Земеделската каса, бе преместен от Ямбол в Сливен, а оттам в Карнобат. През годините 1902-1904, като чиновник на Земеделска каса, постоянно обикаляше селата в района, за да провежда политиката на Земеделската каса. Селяните имаха нужда от съвети при ползуване кредит от касата, да бъдат редовни при изплащане задълженията си и т.н. По-долу допълнително ще обрисувам неговият характер, като опиша живота на семейството ни в градовете Ямбол, Сливен, Карнобат и Сунгурларе. Следва да опиша това, което знам за произхода на майка ми Руска Иванова, запознаването й с баща ми и нашето явяване като деца в семейството. Майка ми е родена през 1871 година в село Малък Дервент - Източна Тракия, близо до град Димотика. Селото е в гръцка територия, близко до границата с Турция. Бащата на майка ми, на име Иван, бил заможен, занимавал се с търговия. Пътувал е във връзка с работата си до Димотика и Одрин. Разбира се, при тия пътувания е носил със себе си пари, нужни за търговията му. При едно такова пътуване, трябвало е да мине с лодка река Марица. Лодкарите, които го превозвали, намислили да го убият, да му вземат парите и да го хвърлят в реката. Не успели в това, благодарение, че той се съпротивил и успял да се спаси. От тази случка той се уплашил много и боледувал дълго време. Настанали годините за освобождение на България. Руските войски стигнали до Одрин, Тракия била освободена, населението е радостно за огрялата го свобода. Сан-Стефанският мир изпълнил с радост всяко българско сърце. Радвал се и нашият дядо, проектирал да разшири своята работа, за щастието на своите деца. Нашата майка е първото дете на семейството, след нея е родена сестра й Анастасия /позната на всички наши братя и сестри от Изгрева, като леля Ташка, която доживя до 97 годишна възраст. Освен тях, родени са двамата им братя - Димитър и Александър, които помня добре. Радостта на българите от Тракия скоро се изпарила при решението на Берлинският договор. Голяма част от населението започва да се изселва към тая част на България, която оставала свободна. Така и нашият дядо Иван взема семейството си и се озовава чак в село Сунгурларе- Карнобатска околия, гдето се заселил заедно с други свои роднини. Това са били семейството на вуйчото на майка ни, който бил свещеник. Поживели в това село, но на дядо ни не му харесало, вдигнал се с семейството си и се установили в град Ямбол. Там влага състоянието си в покупката на един чифлик в близкото до Ямбол село Азапкьой. Този имот е давал под наем на селянина Иван Бъчваров, който в по-късни години го купува. Помня, че баща ми и мъжът на леля ми Анастасия /сестрата на майка ми/ постоянно имаха неприятности при доизплащане на имота от страна на купувача Иван Бъчваров. Дядо ни Иван се разболял от уплахата, която преживял при преминаването на Марица и умрял в с. Сунгурларе, където е погребан. След смъртта му, баба ни заедно с дядо поп, отишли към Ямбол, където баба купила чифлика (носела пари в едни дисаги, които дядо ми донесъл от последното си отиване до Цариград). Част от двора и една къща тя подарила на брата си. През време на маневрите свако Андон забелязал на ръката си една червена пъпка. Отишъл при фелдшера, който в този момент мажел с йод други войници и без да обърне внимание на пъпката, намазал я с йод, от което болестта се влошила. След 2-3 дни той се помина. Боледува у дома, но когато беше в агония брат му го заведе у дома си. Страхуваше се да не би леля да го накара да й препише нещо. През последната нощ, (която прекара у дома, вече в агония), когато всички спяхме, събудихме се от силен удар с чук, върху пода. На сутринта заведоха свако у брат му, мама взе да почисти, като вдигна чергата, за да я изтърси, един конец от чергата беше здраво закован с нов пирон. Ударът беше чут и от хазяите, които живееха в долния етаж. Дядо си Иван не помня, понеже починал наскоро след заселването в Ямбол. Тогава, майка ми и останалите три деца остават под настойничеството на вуйчо си - свещеника Руси Стоев, също дошъл да живее в Ямбол. Слушал съм от майка ми и от леля ми Анастасия за техния младежки живот в Ямбол. Другарували са с братовчедките си Зоица и Марийка - дъщери на вуйчо им. Майка ми е била красива мома, учила е няколко години в Ямбол, така че беше добре грамотна, много обичаше да чете разни книги. Както е бил обичаят по онова време, момичетата около някоя къща, в известни часове вечерно време са излизали пред пътните врата, гдето работили нещо и се разговаряли помежду си. Разбира се и младите момци са правили своите разходки през тези улици и са оглеждали момите. Майка ми е била така красива, че нейните дружки се съмнявали, дали не си туряла белило и червило. Опитвали с пръсти да остържат нещо от лицето й - разбира се, напразно. Как е станало запознаването й с баща ни, как я е поискал за другарка, не съм слушал да разказват, но явно е, че това е станало според тогавашните обичаи. Около четири години след женитбата им, съм се родил аз на 13.IX.1893 г., около 9 часа сутринта, като първо тяхно дете. Две години след това се родил брат ми Иван, трето дете е сестра ни Люба, но и нея не помня като дете. В Ямбол живяхме до 1899 година. Помня добре къщата ни, доста солидна и удобна. Двор - голям, имаше кладенец близо до къщата. Освен това, в двора имаше и чешма с течаща вода, а под чешмата хубаво мраморно корито. Кварталът ни беше близко до р. Тунджа. Кухнята се наричаше „мутвак" - не знам произхода на това название, но слушал съм и в други места на България така да се нарича кухнята. В двора имаше клозет, изграден, както се е правило в ония времена, наричахме го „хале" - може би под влияние на немски език. Баща ми е бил практичен човек и си е направил сметка - щом в дома има деца, трябва да има и крава, за да се изхранват децата, с чисто мляко. В двора бе изграден обор за кравата и телето и, там се складираше и специална храна за тях. Между другото и чувал с кюспе - това са останките от сусам, след изцеждане на сусамовото масло. Помня, че като играех из двора /трябва да съм бил 3-4 годишен/ отбивах се и до чувала с кюспето, отчупвах си парченца и си похапвах от него. Виждаше ми се много вкусно! Когато виждах телето, играех си с него, но имаше случаи да ме бутне и аз да падам на земята. Разбира се, това ми се забрани и повече не си играех с него. Леля ми Анастасия /леля Ташка/ живееше в нашето семейство до омъжването си. Заедно с майка ми гледаха домакинството и нас децата. Спомням си как се изреждаха с майка ми в някои дни да избиват масло в дървена буталка, от млякото на нашата крава. Изобилието бе наспорило нашия дом. Спомням си разказваното от майка ни за един случай, по времето когато съм прохождал, дете годиначе. От кухнята ни имаше дървена стълба, която водеше към мазето; служили са си с тази стълба да слизат долу. Един ден, залисани в домашната работа, не забелязали че съм се запътил към тази стълба: търкул, търкул, от стъпало на стъпало, озовал съм се в мазето! Имало е плач от моя страна, имало е вайкане „Олеле детето! Ами сега!" Нейсе, бедата не е била голяма...Идва си баща ми на обяд и докато се нарежда трапезата, като всеки млад баща, ще се порадва на детето. Още повече, то сега прохожда! Хваща ме за ръцете, придвижва ме да ходя, но у мене няма тази смелост, даже се забелязва понакуцване! - „А бе, какво му е на това дете? Уж стъпваше, а сега не ще!" Както и да е, не са му обяснили работата и постепенно удареният ми крак се е поправил. Така, след време баща ми е разбрал случилото се. Впоследствие, този капак на стълбата беше винаги затворен. Друг случай от детинството ми, показва ученолюбието ми, към което впоследствие се насочих. Бил съм вече над 4 годишен. Един ден майка ми и леля ми, бяха извадили всички книги, които баща ми имаше наредени в библиотечен шкаф - почистваха ги и подреждаха в шкафа. Навярно съм знаел, че децата като пораснат отиват на училище, така че вземах някои книги от извадените, турих ги под мишница и като казвам: „Отивам на училище", тръгнах засмян към пътната врата. Майка ми и леля ми излязоха след мен и искат да ме спрат. Една от тях казва: - „Остави го да видим какво ще прави". Разбира се, отидох до пътната врата и се върнах. Баща ми беше много редовен в живота си. Казвал е често: „Щом се ожених, вече скъсвам с приятели от ергенлъка; няма ходене навън, животът ми е в дома, при семейството!" Види се, по-рано, подражавайки на свои приятели, обичал да ходи на лов - имаше модерна двуцевна ловджийска пушка. Не съм запомнил да ходи на лов или да донесе дивеч. Помня го, обаче, как пълнеше с барут и съчми патрони за пушката си. Имаше гилзи, поставяше им определено количество барут и съчми, запушваше ги с някакво картонче-тапичка и така ги прибираше. Стана нужда един ден да употреби пушката си. Кладенецът, който имахме в двора, беше дълбок 6-7 метра и от него постоянно се вадеше вода с кофа. Добре, но домашните забелязали, че в кладенеца има нещо живо, плава из водата... Като си идва баща ми, казват му и той разбира, че вътре е влязла водна змия. Спуска той кофата и сполучва да загребе в нея змията. Тогава, взема пушката си, насочва я към дъното на кладенеца към закрепената кофа със змията в нея. Гръмна с пушката, а ние с брат ми се уплашихме и избягахме. Като извадиха кофата, намериха в нея змията убита. Изхвърлиха я далече, без да ни позволят да я гледаме. Навярно след това са изхвърлили всичката вода от кладенеца, за да се изчисти, макар че тази вода се използваше само за разливане и пране. Както казах, в двора имахме и чешма с питейна вода, прекарана от градската мрежа; забележително беше мраморното корито пред тази чешма. Друг един спомен имам от родния ми град. За него ми говори един хубав семеен портрет. Снимката е направена на открито, в местността „Острова", сред реката Тунджа, недалеч от нашия квартал. Баща ми е обичал оригиналните прояви и решил да имаме тази снимка. Баща ми и майка ми са седнали на столове, зад тях е права леля ни. Пред баща ми е застанал брат ми Иван облечен с бяла рокличка - бил е на около три години. Аз съм пред майка ни, но с доста наскърбен вид. Мъчно ми беше, че брат ми застана при баща ми, гдето исках аз да бъда. Настаниха ме на второ място, при майка ми... Но, писано било, наскоро да кажем сбогом на всичкия този уют, на нашия дом и родния ни град.