Търсене във форума

64. Първата среща с Учителя Дънов на Изгрева Слънчев юнски ден ме доведе до яслите на Пратеника от небето. В момент, когато стихията бе изкоренила всичко в душата ми и ме хвърлила на пуст самотен бряг сред развалините на малкия ми кораб, се отправих към Изток, където грееше звездата. И поставих в ръцете на Великия малкия си разрушен живот, в разцвета на своята младост. Той не ме запита нищо, само дълбоко, тъжно ме погледна и ми подаде ръка. Като птичка, подгонена от сокол, ме скри Той в пазухата си и ме опази от гибел. Седнах срещу Него в малката приемна стая и душата ми се изпълни с нов трепет. Колко трепетни часове прекарах в тази стаичка! Какви слова чуха ушите ми там, в тихия кът-в стаичката, изпълнена с аромат на зрели плодове с дълбокия звучен глас на благия Учител - Утешител. Започна той да поучава малкия си ученик на сън и наяве. Животът ми се превърна в непрекъсната школа, в която всеки ден и всяка нощ се разкриваха нови истини, които сочеха към все по-високи върхове за изкачване. Белоснежните кристални върхове на истината са наслада и храна за душата ми, стимул в живота ми и смисъл и цел на всичко. На светлите била на тези върхове е записана поемата на висшия живот, към тях се обръща ежедневно погледа ми и се моля за сила, да мога да ги изкача. През тези топли юнски дни братството се готвеше за Рила, където всяко лято след Петровден отивахме с Учителя. Лятото на 1937 година не можахме да отидем с майка ми, макар че дълбоко желаех да бъда там с Учителя. За Петровден му изпратих стихотворение по един брат, който заминаваше за Рила. Той ми каза, че когато му го предал, Учителят го прочел и прибрал във вътрешния си джоб, до сърцето. Зарадва ме приема на първото ми стихотворение до Него, което дойде на един дъх. Към Беинса Дуно "Велик е мира, е който сам с Бог живееш, велико, безкрайно е Твоето царство" и т.н. / Из стихосбирката "Живият пламък" (неизд.) / В.К.: Така. На стр. 63 вие споменавате, къде е тази малка приемна стая на Учителя, значи въпроса е на Изгрева, нали? Весела: На Изгрева, салончето, в което той приемаше гости, едноетажно. Пред салона. В.К.: Значи става въпрос за Изгрева? Весела: Да. В.К.: Тука има цитати на с. 64 сега, те са от стихосбирката "Пътища на Божественото". Вие имате ли тази стихосбирка? Весела: Аз започнах да пиша стихове на Рила в 1938 година, когато отидох за първи път с майка ми на лагера. Почистих извора "Ръцете, които дават", преди да дойде Учителя. Учителят изпрати майка ми и мен, и четирима братя да почистим, имаше огромно пространство тор, целия лагер беше покрит със закоравяла тор, цяла седмица го чистихме. В.К. Това е от овчарите. Весела: Овчари, от кравите. И ние го почистихме и тогава, на Петровден пристигна Учителя. Но аз почистих и извора, и след като го почистих светна всичко и той като пристигна най-напред там отиде. И аз започнах да пиша стихове. Веднага. Просто в мен нещо се отпуши. В.К.: Това е символика. Като отпушиш външния извор, отпушваш вътрешния. Весела: Като отпушиш външния извор, отпушваш вътрешния. И почнах да пиша стихове. От 1938 година изпратих на Учителя, дадох на Учителя стихотворение "Синът на зората", за именният му ден, един сън, в който описвам делото на Учителя, и той, когато го получил, един брат му го предал, сложил го във вътрешния джоб до сърцето, казал: "Тези работи тук се пазят". Такова стихотворение. В.К.: Вие имате ли го? Пазите ли го? Весела: Пазя го. Да. И оттогава аз съм написала цели стихосбирки на български и на английски. В.К.: Сега. Тези, които са на български, а от английски не са преведени на български. Весела. Не са преведени.

2. ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Влакът спря на Софийската гара. Сърцето ми щеше да изхвръкне от вълнение. Наближаваше часът, в който за първи път щях да видя Учителя. Баща ми тръгна с куфара и чантата, а аз вървях след него с кошницата. Взехме трамвая и след половин час - ето ни при баба. С явно нетърпение заявих на баща ми, че веднага трябва да предам кошницата с гроздето. Напразно ме питаха за кого е. Без да дам обяснение, взех я и излязох. Улиците ми бяха непознати, но от Варна имах точни указания. Качих се на трамвай № 3, слязох на ул. «Опълченска», завих наляво и повървях, докато стигна № 66. Почуках на дървена врата и влязох в тясно, дълго дворче, покрито с плочи. Посрещна ме една сестра. Казах, че искам да се срещна с Учителя. Тя ми посочи стълбата вляво. Пристъпвах несигурно по стъпалата. Сестрата вървеше пред мен, почука на вътрешната врата и ме покани да седна на един от двата плетени стола в антрето. Вратата се отвори. Скочих от стола. Учителят беше пред мен. Целунах Му ръка и Той ме покани да седна. Седнахме на плетените столове. Облечен в сива гълъбова дреха, с бяло шалче на врата, закопчано с хубава златна игла. От Него лъхаше благост и доброта. -Учителю, заповядайте, нося Ви варненско грозде. Току-що пристигнах с баща си в София. Ученичка съм в осми клас и от две години посещавам събранията на братството във Варна. Родителите ми не ме пускат. Винаги трябва да казвам, че отивам на разходка или при приятелки, за да отида на беседа... Моля Ви, Учителю, направете така, че да ме оставят свободна да посещавам събранията! - продължавах да разказвам най-подробно живота си, а Учителят слушаше внимателно. Най-после млъкнах. - Истината ще ви направи свободни - каза Учителят. - Но какво да кажа на баща си, за да разбере, че не отивам на лошо място? - продължавах обясненията си аз. - Истината ще ви направи свободни - повтори Учителят, и нищо повече. - Но кажете ми начин, метод, Учителю! - настоявах аз и молех да ми даде съвет. Мина почти половин час. Дойдоха други посетители и аз трябваше да си вървя. Станах. Стана и Учителят. - Истината ще ви направи свободни - потрети Той, и нито дума повече. Целунах Му ръка и си тръгнах. Защо не ми каза някакъв начин или метод, за да ме разберат моите родители и да ме оставят свободна? Нали Учителят всичко може! Щом излязох на улицата, видях баща си, сърдит, да се разхожда по тротоара. Беше разбрал къде съм отишла. - Затова ли те доведох в София? Тръгвай вкъщи, и няма да мръднеш от вратата навън, докато не заминем за Варна. Водя те в столицата, за да ти прегледа някой специалист очите, а ти да ми ходиш при Дънов! Ще видиш ти София още веднъж! - продължаваше да ми се кара чак до вкъщи. Без да се оправдавам, мълчах; разбрах, че съм сгрешила. Не биваше да бързам, за да не се усъмнят къде отивам. Но грешката беше сторена. Баща ми имаше някаква работа и два дни ходи из града. Аз шетах и помагах на баба си. На третия ден ме заведе на очен лекар, а на четвъртия тръгнахме обратно за Варна. Не можах вече да отида при Учителя. Влакът летеше. Застанала пред прозореца, летяха и мислите в главата ми... «Опълченска» 66... Учителят... Колко беше мил, но защо само това ми каза: «Истината ще ви направи свободни»... И нито дума повече! Нищичко не ми каза, как да се освободя от къщи... Може би говорих много? Не Му давах възможност да ми каже нещо повече? Но не! Имаше моменти, когато млъквах и чаках да видя какво ще ме посъветва, а Той - нито дума повече! Чуден Учител!... Може би не заслужавам свободата?!... И цялата картина пак се връщаше в съзнанието ми: бялата дървена врата, номер 66, дворът, стълбите, столовете, Учителят, седнал срещу мене, и думите Му: «Истината ще ви направи свободни.» Минаха месеци. Вкъщи - същата история: неделя в 10 часа сутринта, в сряда и петък в седем часа вечерта ставаха големи разправии за школата, и най-важно - въобще не ме пускаха. Трябваше да измислям по нещо и най-често не успявах. Думите на Учителя някак си оживяха в мен. Несъзнателно ги повтарях, където и да бях. Но не можех да осъзная защо ми каза само това. Един ден, поливайки цветята в градината, прозвуча в съзнанието ми: «Истината ще ви направи свободни!» Реших да приложа това. От този ден внимавах да не допускам лъжата в себе си. В следващата неделя поисках разрешение от майка си за събрание. И тя ми отказа. Останах вкъщи и прочетох една беседа. В сряда - същия отказ. Пак седнах и прочетох беседа. Престанах да искам вече разрешение, но определените за събрание дни и часове сама вкъщи прочитах Неговото Слово. В кратко време можах да си дам отчет, че аз много съм лъгала. Имаше случаи, където съвсем не беше нужна лъжата, а аз си служех с нея, тъй - без да мисля. Повече от три седмици контролирах всяка своя мисъл и дума и чистех лъжите от себе си. Не е лесно да отвикне човек от такъв лош навик. Като слънчев лъч проникваха все по-дълбоко в мен думите: «Истината ще ви направи свободни!» И продължавах да работя съзнателно върху себе си. Случваше се понякога, по стар навик, да поизлъжа, но тогава сама се упреквах, изобличавах, дори се самонаказвах. Така мина доста време, може би година, в съзнателна работа над себе си. Но още помня светлия сноп лъчи, който освети стаята ми. Беше неделя сутрин, малко преди десет часа. Майка ми влезе и някак особено каза: - Хайде, тръгвай! Нали имате събрание в десет часа? Цялата стая светна и недоумявах какво става. Затворих книгата с беседи и без да продумам, бързо излязох и тръгнах към салона. През целия път повтарях като в сън думите на Учителя, които ме направиха свободна. Едва тогава разбрах, че Той беше казал точно онова, което трябваше - казал ми беше метода. Всяка дума повече би намалила силата на метода: Истината ще ви направи свободни! След време прочетох в една от Неговите беседи: «Преди всичко ученикът трябва да говори Истината. Никаква лъжа не се позволява на ученика!» Това беше моята първа стъпка по пътя на ученичеството.

7. ПЪРВА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Роден съм в гр. Ямбол на 26 септември 1893 г. нов стил. Баща ми се именуваше Панайот Жеков, а майка ми по баща Руска Иванова. В родният си град Ямбол живях до 6 годишна възраст, когато баща ми, като чиновник при Българска Земеделска банка, бе преместен в гр. Сливен. Тук преживяхме 3 години и последва ново преместване в гр. Карнобат. След други 3 години, Банката откри агентура в село Сунгуларе и изпрати баща ми завеждащ агентурата. Последва първото ми отделяне от семейството ми, тъй като в това село имаше само основно училище. Изпратиха ме отново в гр. Сливен, при сестрата на баща ми, чийто син беше адвокат, за да следвам в Сливенската гимназия. Следващите 2 години бяха тежки за семейството ни, баща ни започна да боледува и така почина през есента на 1900 година в гр. Сливен. Не стига този тежък удар за семейството ни, но след 2 години почина мъжът на майчината ни сестра, наша леля: те бяха бездетни и 1-2 години се приютявахме край тях. Така двете сестри останаха без по нататъшна издръжка, се установиха да живеят в гр. Сливен. Майка ни с 4 невръстни деца, подкрепяна морално от леля ни, а и двете заедно въодушевявани от висока религиозност постепенно се приближаваха до Бялото Братство и Учителя. На мен предстоеше да се простя с гимназията и до 17 годишна възраст прекарах на работа при един наш сродник, живущ в гара Стралджа. След тези необходими подробности, преминавам към същественото в моите спомени. През 1910 година се простих и с работата си в Стралджа. Прибрах се при майка си в Сливен, за да постъпя на работа там. По това време кръжока на Братството в Сливен току-що набираше членове под ръководството на брат Димитър Добрев. Майка ми и леля ми навярно и те се числяха там, но по тогавашните разбирания посещаваха и църквата, и така задоволяваха религиозните си нужди четейки Евангелието и общувайки с други духовни хора. Един неделен ден, било е навярно, мисля че 10 юли 1910 г., майка ми и леля ми се завърнаха от църква необикновено радостни побързаха да ни осведомят, че след църковна служба отиват в салона на читалище „Зора", гдето слушали много интересна духовна сказка. Говорил г-н Дънов от София. „Но трябваше да бъдете там, щяхте да я разберете по-добре от нас". След свършване на сказката ни каза, че е установен на квартира в дома на Иван Гешев и желаещите могат да отидат при него да им направи френологично изследване. Майка ми побърза да се възползва от това и още първия ден ме заведе при Учителя. Отидохме в дома на брат Гешев и ме въведе в дворчето на малката си къща. Дойде при нас Учителя и майка ми му каза, че желае да направи своето изследване за мен. Като седнах на стола той малко ми попипа главата и каза на майка ми само това: „Той е привързан и обича семейството си". Може да има и друг разговор, който не си спомням. През това време страдах от възпаление на очите, но някакво лекуване не предприемах. Трябва да се е знаело, че Учителят и лекувал, затова майка ми го попита как да се излекувам. Учителят ми даде прости напътвания - да правя на ден 2-3 пъти коремообтривни бани с топла вода и с двете ръце да се обтрива корема. Като приложих този режим за около един месец възпалението на очите ми премина. Тези са моите спомени от първата ми среща с Учителя. В деня, когато отивах при Учителя обръщах се към майка си с думите: „Тъй като отиваме при един велик човек, трябва да се обличаме в светлина, че да ме хареса". Майка ми отговори, че ще отидем такива, каквито сме. Не си обясняваше откъде ще дойде това разбиране за светлината. Години след това четох ведно томче от Учителя, където казва, че по тези години правел френологически изследвания в Сливен и като измервал главата на едного, гледал на главата му една бяла светлина. Друг случай такъв не е имало.