Търсене във форума

2. СЪБОРИТЕ В ТЪРНОВО Г. С.: Та школата, която продължавахме в Попово, всяка сряда се събирахме и неделен ден в 10 часа се събирахме да четем беседа. А в сряда вечер в 6 или в 7 часа, според случая както беше, тогава вечерно време се събирахме и четяхме беседа. Учителят беше дал на събора нея година, 1922 или 1923 беше, един голям наряд, близо двадесет страници, такъв голям формат на пишуща машина. Туй всяка сутрин трябва да го прочетеш, а то един час не ти стига да го прочетеш само него. И колко още други работи. И не само ние, но и много други приятели от провинцията се отегчили. Та запомниха го туй нещо наизуст. Защо туй нещо трябва да го четем цяла година? Все едно и също. Всяка сутрин от край до край, от край до край, от край до край. Следващата година, като се събрахме на събор, Учителят даде един наряд, който траеше само пет минути. По няколко стиха да прочетем от Евангелието - три или пет стиха. Оттам разбрахме, че Учителят е възприел нашите протести и недоволство от дългия наряд и за почивка ни даде най-краткия наряд, който трая само пет минути. Оня беше 45 или 50 минути. За първи път се срещнахме с Учителя в Търново, И тогава, като свършваше събора, имаше там една Горница - молитвена стая на Учителя, наредена с окултни картини, цветни окултни картини, рисувани от наши художници, много хубави. Всеки влиза там с мълчание, в присъствието на Учителя и се съсредоточава в някоя картина. Която картина му направи впечатление, върху нея размишлява. Гледа да я запомни, защото тя ще му окаже влияние през годината. Имаше и една цветна пентаграма, но по едно време полицията направи обиск и вземаха всичко. Независимо че съборите не ставаха вече в Търново, те вземаха всичко и не го върнаха. Ще ви разкажа и за тази борба на свещениците против съборите. Всяка година съборите ставаха в Търново. Това ставаше през месец август. Съборите се откриваха с публична беседа в читалище „Надежда" в Търново, където е било първото Велико Народно Събрание, в същата голяма сграда, която вероятно и сега съществува. Тогава, в Търново, мисля че беше в 1922 година, Учителят говори на тема: „Новият живот". Поповете се бяха нагласили, като разпръснали техни хора из цялата публика, с цел да смущават. Обаче нашите хора бяха усетили това нещо, та и те се бяха подготвили или въоръжили, дето се казва, за борба. Когато Учителят минаваше, за да не бъде смущаван от поставените лица, минаваше през един шпалир - от входната врата до катедрата - от наши хора от двете страни. Значи минаваше между нашите хора и отиваше до катедрата и ония започваха: „Искаме диспут, диспут". В това време брат Симеонов, застанал пред катедрата с братския хор започваше да пее: „Братство, единство ние искаме, зовът на Любовта ние пускаме!" И тъй продължава песента. Онези като се укротят, той спира песента и Учителят продължава да говори. Тогава Учителят каза: „Моето учение не е на теория, то е основано на строг научен опит. Ето защо аз каня българските владици и Светия синод да дойдат на Мусала, там ще разискваме върху Новия живот. Аз съм извеждал хора на Мусала на различна възраст и в различно време. Когато е имало и дъжд, и сняг, и кал. Никой досега не се е разболявал, не сме имали и нещастен случай. Това показва, че тези хора са вече калени и дисциплинирани." Всички тия думи не могат да не окажат влияние. Та поповете не успяха да провалят сказката. Беседата свърши благополучно и се напечата и сега всеки един може да я прочете. По едно време дойде в Търново войска, която ни огради с цел да разтурят събора, обаче след това дойде друго нареждане от по-висша инстанция, че съборът е свободен. И тогава те се оттеглиха и ние си продължихме събора. Това вероятно беше в 1924 година. В Търново тогава бяха Иларионови. Тях помня, но другите не ги помня. Но там имаше двайсетина души и повече в Търново. Те се събирали в Търново и Учителят, като идвал, отивал там, в Търново е отсядал. В. К.: Значи вие сте присъствали на първите събори. Имате ли някаква лична опитност или лична среща с Учителя по това време? Г. С.: Имал съм, но по-късно. В 1925 година аз отидох в София, живеех в София.

5. СРЕЩАТА С УЧИТЕЛЯ И СЪБОРИТЕ В ТЪРНОВО В София, моят брат Борис ме заведе в квартирата си, един не много голям хол, в една стара занемарена постройка на улица „Кракра" срещу Турската легация. В този хол, през които се минаваше за съседна стая и в друга една до него, се бяха настанили още пет-шест души наши съмишленици, все студенти. Обстановката беше крайно неблагоприятна за сериозни научни занимания. След Първата световна воина, София преживяваше тежка жилищна криза. Мъчно се намираха квартири, а пък и наемите бяха високи, когато се намереше такава. Затова се приемаше по необходимост и най- неподходящата за живеене. Първото нещо, което направихме, след като се установих, беше приятелите и моят брат Борис да ме заведат на улица „Опълченска" №66, където живееше Учителя. С идеите на братството бях вече запознат още като ученик в Габровската гимназия. Една от ученичките на Учителя, Елена Казанлъклиева, начетена, интелигентна и енергична жена с голямо умение увлекателно да говори, беше дошла в Габрово и успя да образува, както за възрастните - школата на Общия клас, така и за младежите - школата на Специалния клас. В младежката школа влязох и аз. Елена Казанлъклиева се беше омъжила за един човек, които разбираше от пивоварните фабрики и в Габрово имаше бирена фабрика, и затова той дойде при нас с жена си. Мъжът и беше човек от света - пушеше, попийваше. Тя успя да се запознае с нашите майки и така с тях образува кръжок за възрастните. Освен това много неочаквано се бях озовал и на братския събор, ръководен от Учителя през месец август 1921 година в град Търново, където прекарах незабравими дни на светлина и подем. Там се видях и с Учителя. Слушах с голямо внимание беседите, които Той редовно държеше, Моят брат Борис беше дошъл през лятото в Габрово и той ми каза: „Хайде Николай да дойдеше мен в Търново на събора". Казах на баща ми, но той се опъна отначало, но после ме пусна за моя голяма изненада. От това мое посещение, освен светлината, с която бях пропит имах и две по изразителни преживявания. Братята-уредници на събора бяха наредили нощем да се пазят входните врати на бивака, които бяха до една поляна на лозето, където братята и сестрите, които бяха дошли на събора си бяха построили палатките, а също и чешмите, които имаше до и пред вилата, която имаше там. По това време Търново страдаше от голям недостиг на вода и много от вилите и къщите си имаха резервоари, в които се събираше дъждовната вода от покривите на постройките. Такъв резервоар имаше и нашата вила. От тази вода в резервоара, ползувахме за нашите по-обикновени нужди, а за прясна и по-чиста вода, ходихме да носим със съдове от една чешма, някъде в едно дере, доста далеч от нашето лозе. Поповете и владиците не гледаха с добро око на делото на Учителя и не беше изключено да пратят някои злосторници за да направят пакост, включително и да отворят крановете на чешмите. Една нощ и мене пратиха да пазя чешмата пред вилата, намираща се на 50 или 60 метра от нея. Застанал изправен като войник, аз просто прав съм заспал. По едно време отварям очи, беше вече започнало да се разсъмва и гледам пред мене Учителя. Той нищо не ми каза, усмихна се, но аз се засрамих от моето „акуратно" пазене. Потънах обаче от почуда, как съм могъл да заспя прав, без да съм се облегнал някъде и без да падна. Чия беше вилата в лозето на Търново? Ето, какво бях чувал навремето. Някакъв богат търновчанин много заболял. Учителят го излекувал. И той за благодарност подарява, вилата и мястото в лозето на Учителя и братството. Вилата беше много масивна и хубава постройка на два етажа, направена с тухли. Долният етаж - там се бяха настанили стенографките, а горе имаше стая за Учителя и друга стая наречена „Горницата", където бяха окачени чертежи, картините за „Пентограма" и „Антиминсът". Лозето беше около два декара и половина. После се настани там един брат Стамат, който се грижеше за нея. Къде отиде Пентограмата и Антиминсът не можа да се каже. Най-големият уредник на съборите в Търново беше Петко Епитропов и д-р Иван Жеков. Тези двамата си ги спомням. Имаше по два-три казана и Жеков стоеше до тях и се грижеше за хигиената. За казаните се използуваха продукти, които се доставяха от село Келифарево и околните села, които бяха най-добрите производители на зарзават. Ние готвехме вегетариански гозби. Доставката на зарзавата беше много добре устроена. Освен това там бяха братя Камбурови, които бяха образували комуна. Там имаха каруца и кон и докарваха зеленчуците. Един събор продължаваше около 10 дни. Подготовката се извършваше от Петко Епитропов, който беше много делови човек. Единствен брат, към които Учителя се обръщаше към него със собственото му име. Казваше му - Петко. Не му казваше Епитропов. А на другите се обръщаше с презимето им. Събирахме се към 500-600 човека. След Първата световна воина 1918-1919 г., изключително като взрив се явиха ред идейни течения. На първо място - теософите, начело със Софрони Ников, които имаха салон на ул. „Раковска" и си държаха там беседи. Издаваха списания, превеждаха книги от чужди автори. Бяха наводнили пазара с тяхна литература. Софрони Ников бе ходил при Учителя да го кани да стане техен проповедник, но му е отказал. Последователите на Лев Толстой - толстоистите. Те имаха голямо разпространение, за живот по-близък до природата и за вегетарианство. Имаха много добре уредени вегетариански ресторанти в София и в провинцията. Превеждаха и печатаха книгите на Лев Толстой. Имаше много разклонения на православната църква - петдесятници, съботяни, баптисти, които бяха плъзнали по страната и проповядваха. Всички тези нямаха отношение към Учителя. Отрицателно отношение имаха владиците и поповете на православната църква. Второто особено преживяване, беше влизането ми във вилата. Тя беше на два етажа, в горния - имаше една по-голяма стая, в която бяха наредени столове и малка катедра за беседите при дъждовно време. При хубаво време беседите бяха навън. През този събор, времето беше все хубаво. В друга по-малка, беше определена, като стая за молитви. Приятелите дошли за събора, на малки групи отиваха там, за да се помолят. Отидох и аз един път. На половината на една от стените имаше нарисуван с бои Пентограм, с разни символи в него, а на една от стените му беше нарисуван образа на Христа. Пентограма и по-специално образа на Христа, ми направиха много силно впечатление. Виждал бях много образи на Христа, рисувани от най-различни художници, но такъв един израз на възвишеното и неземното, не бях виждал. На другата стена беше окачена картина от живота на Христа, наречена „Антиминс".

14. ПРИСТИГАНЕ В ТЪРНОВО ЗА СЪБОРА - 1 914г. Политическото положение все още даваше възможност да се проведе братската среща в Търново. Наистина брат Пеню Кирив получи писмо от Учителя, както беше практиката, той съобщи на членовете на Веригата, така е нарекъл Учителя навремето участвуващите в събора братя и сестри. Тази година 1914, обаче имаше едно интересно нареждане. Ако някой от миналогодишните присъствували на събора по една или друга причина не могат да дойдат тази година, то брат Пеню Киров да посочи негов заместник измежду другите предани членове на кръжока. Действително в Бургас се оказаха три такива случай. Един от тях беше брат Коста Стойчев, другарят на Величка Стойчева. След категоричното заявяване от негова страна, че поради парични причини не може да отиде в Търново, тогава брат Пеню Киров, покани мен да се подготвя да го замествам. Това ме зарадва твърде много и започнах да се приготовлявам. В първите дни на август 1914 г. поисках годишен отпуск. Ето за мен бяха предвидени известни спънки. Тъкмо в тия дни трябва да отсъствуват от банката двама видни чиновници. Единият от тях заминаваше за сватбено пътуване, така както бе обичаят след сключване на брак, а другият бе в редовен отпуск. Аз като най-малък не би трябвало изобщо въпрос да правя за отпуск. Въпреки това настоях пред шефа си и на 4 август без разрешен отпуск потеглих за Търново с другите братя от Бургас. От всяка гара се присъединяваха и други братя и сестри пътуващи към същата цел. Видях познати от Айтос, Сливен, Ямбол, Стара Загора и така пътувахме до Велико Търново. Въодушевлението ни беше голямо, особено на неколцината нови като мен. Всички бяхме готови за подвизи, за да оправдаем честта направена ни от Учителя. Пристигнахме в Търново. Същият ден ни посрещнаха на гарата неколцина от търновските братя. Настанени във файтони пристигнахме в града. За пръв път пътувах в тази посока и Търново ми направи особено впечатление с местоположението си - Янтра, моста над нея и къщите накацали една над друга. Всичко това съвпадаше с великото щастие да присъствувам на събора на Бялото Братство, да бъда около Учителя и всички тия стари братя и сестри, за които досега само бях слушал по име. Някои от нас настаниха по вилите, край мястото, където ставаше събора в Търновските лозя, а на мен се падна с още двама братя да нощуваме в един хотел. Разбира се свободни вили нямаше и затова такива дошли като мен бяха на хотел. На другият ден пред събора отидохме на вилите всред лозята, видяхме подготовката, построените маси и пейки край тях и мнозина братя и сестри заети с довършване на приготовленията. Всичко се ръководеше от братята Петко Епитропов и Константин Иларионов, които разбира се изпълняваха указанията на Учителя, ползувайки се от опита на миналите години. Да се даде прием на толкова много хора и на обичайните гости, да се създадат добри впечатления, и обстановката да се запомни за цял живот. Ето целта на това шетане от страна на доброволните работници. Прииждаха и други гости поканени за събора. Броят им нарасна, и въодушевлението от съдружния братски живот ни обземаше все повече и повече. Учителят беше зает с приготовлението на вътрешната обстановка, затова не се яви между нас. Брат Пеню Киров бе около него, за да изслушва нарежданията, които би му дал и да ги предаде на нас за изпълнение. Така прекарахме деня и обогатени с впечатления привкусвахме очакваното щастие. Завърнахме се да нощуваме в хотела, да сме готови за утре, на ранина да се явим на събора.

9. НЕБЕСНА БЛАГОДАТ КЪМ МЕН В ТЪРНОВО Не един път съм бивал подканван да разправя случая, за които съм загатнал в книгата си „Вечните Истини" на стр. 4 и 5, обаче аз отказвах. Защото този факт е един от няколкото мои свещени преживявания, които аз пазя за себе си. Но сега реших да го разкажа накратко. На 9 ноември 1915 г. аз постъпих като данъчен войник в Търновските казарми. Тогава като студент бях си издържал изпитите за първите две години и бях се записал за петия семестър. От казармата ме изтеглиха към местната военна болница и ми възложиха да обзаведа и управлявам клон от нея. Понеже бях семеен с дете, аз пожелах да бъда уволнен, за да продължа образованието да се храня три дни. Един от другарите на тази ни група бе преместен във Военната болница при Захарната фабрика в Горна Оряховица. От там той изпратил един литър сливова ракия за групата ни - да се почерпим. Председателят на групата, който имаше симпатии към мене наредил: да се сложи ракията настрана и да бъде изпита, когато аз се завърна. Като се явих в казаната вечер на вечеря, председателят каза на едного - студент: „Дай шишето с ракията, то е под онзи креват." Под същия този креват имало също такова шише, пълно със сублимат (от болницата го дали на заведущия този клон от местната болница, защото в горния етаж на същата имаше венерически болни) - за да измива с малко сублимат ръцете, когато се върне от болните. Председателят каза: „Стайков, дай ракията на Тошев. Той първи ще пие." А на мене каза: „Изпий колкото считаш, че ти се полага." Като почнах да пия и глътнах няколко глътки, усетих, че ми допари на гърлото, оставих шишето на масата и казах: „Това не е ракия, а някакво лекарство!" Завеждащият клона скочи и каза: „Стайков, ти си дал шишето със сублимата" и извади шишето с ракията. Стайков пребледня. Стана суматоха. Председателят извика: „Тошев, болницата е близо, тръгвай с мене и тези двама!" Аз спокойно се обърнах към всички с думите: „Другари, седнете си по местата, защото имам нещо да ви кажа." Никой не седна. Председателят извика: „Бързо казвай и да тръгваме - време за бавене няма." Аз започнах: „Аз живея с вас толкова време, но вие не ме познавате добре. Аз съм дълбоко вярващ в Бога човек. И вярвам, че писаните в Евангелието Христови думи: „Който вярва в Мене и отрова да изпие, тя няма да го повреди", ще се изпълнят за мене сега!" Неколцина извикаха: „Остави тези глупости, но тръгвай по-скоро за болницата." - „Разберете, че аз няма да отида в болницата" - им казах аз. Дойде при мене Стайков, който ми даде да пия от шишето сублимат и просълзен ми се примоли: „Тръгни с нас за болницата, смили се за мене, какво ще стане с мене..." За същото ме помолиха и другите. Казах им: „Заради вашата уплаха и силно настояване, да отидем." Отидохме. Бяха се изминали около два часа от мръкването. Доктор в болницата нямаше, а само фелдшери и медицински сестри. Председателстващият групата ни се развика: „Дайте бързо мляко, водим отровен човек!" Върнаха се от кухнята и казаха, че мляко нямало. Един от фелдшерите каза: „Бързо донесете няколко яйца, кастрон и лъжица." Счупиха яйцата и ми дадоха да изпия белтъците им. фелдшерът каза. след десетина минути изкуствено да повърна, като си бръкна в гърлото. Върнахме се в столовата, дето щяхме да вечеряме. Опитах се да повърна, но не можах. Аз въобще не повръщам. Заявих на другарите, че аз няма да вечерям и си отивам в моя клон - болницата - да спя. Всички настояваха да остана да спя при тях. Аз не се съгласих и си тръгнах. Прозорецът от дома на ясновидката Параскева Енчева светеше - не беше си легнала. Отбих се при нея, да й се похваля, че комисията ме е уволнила и как е станало това; да въздадем заедно хвала на Бога за тази Негова благодат към мене и близките ми и да разправя как по погрешка съм пил сублимат тази вечер. Тя и аз застанахме на молитва и Духът проговори чрез нея, че ме поздравяват горните ми приятели за уволнението ми, и че дето съм пил сублимат е било допуснато от Горе, за да прославя Името на Бога чрез моята вяра. И че абсолютно нищо няма да ми стане! След кратък разговор с ясновидката се разделихме и аз спах спокойно през нощта. На заранта рано отидох да съобщя на другарите си, че съм здрав, да не се тревожат за мене. Защото, когато се разделих с тях вечерта, те ми поръчаха за това. (Когато след уволнението ми отидох в София и разправих всичко, което се случи с мене пред двете комисии на Учителя, Той ми каза, че когато са ме преглеждали и преслушвали двамата лекари от първата комисия, в този момент в мене се е вселил един Ангел от висш клас на Йерархията. И неговите силни вибрации, аз съм почувствувал като силен електрически ток!) След две седмици трябваше да се явя на контролна комисия. Също си наложих три денонощия пълен пост, преди да се явя пред комисията и прекарах тези три дни в молитва и четене на псалми за молитва. Когато бях се съблякъл до кръста гол в съседна до стаята на комисията стая, като наближаваше да бъда извикан, аз се отделих настрана и се помолих така: „Господи, аз се чувствам съвсем здрав. И ако и този път Ти не направиш с мене някакво чудо, тази комисия ще отмени решението на първата комисия! Аз вярвам, че за Тебе няма нещо невъзможно. Ти даже ако пожелаеш, можеш да наредиш да не бъда преглеждан!" Тъкмо свърших, бях извикан за преглед. Този път председател на комисията беше полковник д-р Джаков, управителят на военната болница в Търново. До мене се приближиха двамата лекари от комисията, за да ме преслушват. Д-р Джаков се обърна към мене с думите: „Ти нали завеждаш еди - кой си клон от нашата болница?" Отговорих му: „Да." Зададе ми и втори въпрос: „Ти нали си студент?" Отговорих му: „Да." Тогава той ми каза: „Я иди учи ти!" Аз се поклоних и си излязох, без да бъда преглеждан от лекарите. Вечерта, като се явих в групата да вечерям, другарите бяха се понаучили, че е потвърдено уволнението ми. И двама от тях казаха: Привечер бяхме на една маса в сладкарница „София" със секретаря на комисията. Той ни каза: „Днес се случи нещо, което досега не се е случвало. По заповед на полковник Джаков вашият другар Тошев бе уволнен, без да го преглежда комисията." А всички знаехме, че д-р Джаков беше много строг човек. От него трепереха и всички лекари, и другите му подведомствени. Но в случая, Бог се прояви чрез него. Няколко дни преди да отида при ясновидката Параскева Енчева и й заговоря за моето желание да бъда уволнен, аз изпитвах голяма мъка: какво ще стане с мене и семейството ми, ако войната продължи дълго, както и стана. Веднага след уволнението ми аз заминах за София. Деканът на факултета ми призна семестъра, който бях записал на 1 октомври 1915 г. Макар че не бях се записал и за текущия следващ семестър, той ме прие за редовен студент и за през този семестър. И през юни 1917 г. аз завърших добре университета, а войната се свърши в края на 1918 г. Дотогава аз трябваше да стоя мобилизиран...