Търсене във форума

III. Биография на Елена Симеонова Светозар Няголов Елена Симеонова Стоянова е родена на 20.12.1934 г. и е последното - осмо дете на Симеон Костов и майка си Ваца. Тя се ражда в трудно време, когато баща й е избран за кмет и група негови противници са му направили засада, за да го убият, но Невидимият свят го отклонява и той минава по заобиколен път и като влиза невредим в дома си, намира родена най-малката му дъщеря Еленка. От малка Еленка се включва в техния труден земеделски живот. Тя се върти около майка си и се учи да готви, шие, плете, да се занимава с ръкоделие. Петгодишна чува от баща си, че имат родени малки агънца и боса тича по снега до кошарата, за да ги види и им се порадва. В дома си, като най- малка, е била много послушна и от всички се е учила. На 8-годишна възраст тя влиза в първо отделение и учи 4 години в селото. Прогимназията учи в училището на Владая 2 години, като се събирали около 15 деца и пеш, през зимата в голям сняг са си правели пътека до училището. Третата година кметът издействал и се отваря прогимназия в новопостроена сграда и там завършва трети прогимназиален клас. След голямата бомбардировка на 10 януари 1944 г., извършена над град София с 1784 бомбардировачи през деня и нощта, Учителят напуска Изгрева и отива да спи в дома на брат Борис Николов. Почти всички жители напускат града. На следващия ден - 11 януари, след закуската, Учителят предлага на Борис да отидат на Изгрева, който е напълно обезлюден. Отправят се към полянката и застават на нея за молитва. Повече от час Учителят се моли съсредоточено заедно с Борис Николов. След свършване на молитвата Учителят се обръща към Борис и казва: «Тук вече не може да се прави връзка с Бога. Да излезем.» Връщат се в дома на Борис. Учителят е дал нареждане за промяна на ситуацията. Един час след тяхното прибиране, в двора на дома на Борис влиза запъхтян, идващ от село Мърчаево, Симеон Костов и казва на Борис, че иска да говори с Учителя. Борис му отговаря, че Учителят е вътре в стаята и че ще отиде да Го попита дали ще го приеме. Учителят дава съгласието Си и Симеон влиза при Него, целува Му ръка и казва: «Учителю, елате в Мърчаево. Давам Ви къщата, имота и децата си, на Ваше разположение.» Учителят отговаря: «Добре.» Симеон Костов се сбогува с Него и се връща в дома си. По интуитивно виждане се знае, че по времето на Христа той е бил Симеон - Петър, който създаде църквата. Учителят веднага изпраща сестрите Стойна Кондарева и Юрданка Жекова в с. Мърчаево, да проучат положението и да Му докладват. Те се връщат вечерта и Му обясняват ситуацията и Учителят решава да не отива в дома на Симеон Костов, който е в центъра на селото срещу кръчмата, а в дома на брат Темелко Стефанов, който е по-подходящ за Неговото пребиваване. (Преди две хиляди години Христос е направил тайната вечеря в дома на преродения сега брат Темелко.) Близо до дома на брат Темелко Учителят намира и заедно с приятелите каптира «Извора на Доброто» и «Извора на Здравето». Посещава с приятелите големия топъл извор в съседното село Рударци, откъдето селяните взимали топла вода, перяли дрехите си и се къпели. Учителят и приятелите насядали около извора на почивка и разговор, където от широка тръба течала горещата вода. Учителят се обърнал към ръководителя на братството в село Мърчаево Петър Киров и поискал той да Му даде чаша вода.' Петър налива вода и Му я подава. Учителят пие 3 глътки вода и казва: «Хубава е тази вода» - и след това излива останалата вода на земята. Пожелава втори път да пие от топлата вода, отпива 3 глътки и казва: «Много хубава е тази вода» - и излива останалата в чашата вода на земята. Иска трети път да пие от водата. Подават Му чашата и отпива пак 3 глътки и казва: «Тази вода ще лекува всички болести» - и излива останалата вода от чашата на земята. На връщане от извора Учителят се отбива в дома на брат Симо. Той е на работа в кариерите, но сестра Ваца и децата посрещат групата и ги гощават с качамак и мътеница. Всички целуват ръката на Учителя. В техния «Аврамов дом» живеят в малката стая Теофана Савова, сестра й Марето, която е била учителка в селото и майка им, баба Тодора. В голямата стая е тяхното семейство, заедно със семейството на Стефан и Пенка Белеви и негови приятели от войниклъка, бай Атанас, Геша и дъщеря им Милка. При посещението на Учителя Еленка е в голямата стая, където се хранят. От София идват големци за разговор с Учителя и Той с тях влиза в малката стая на разговор. Идва си брат Симо от работа, влиза в голямата стая и се радва на многото гости, които има. Еленка хваща баща си за ръка и го води в малката стая да покаже на баща си кой е дошъл на гости в дома им. Отваря вратата и показва с ръка Учителя, Който разговаря там. Приятелите наоколо й се скарват, че е отворила вратата и безпокои Учителя. Учителят се обръща към тях, погалва я по главата и казва: «Недейте я закача, защото душата й от радост не знае какво да прави.» Това е единствената среща на Еленка с Учителя, която ще я помни през целия си живот. Като най-малка, тя последна Му целува десницата, но Той я благославя, като я помилва по главата. В 1949 г. Елена идва на Изгрева и живее при сестра Юрданка Жекова. Започва да учи в гимназията, но среща големи мъчнотии с математиката и геометрията и преустановява да учи. Връща се в Мърчаево и се включва в земеделската работа: копае царевиците и боба, жъне житото. Там проявява своите качества и ожънва бързо нивите, заедно с братята и сестрите. Често пасе овцете, кравите или воловете. Вкъщи помага на майка си в готвенето. Това продължава до 1957 г. Когато им взимат земите и се образува ТКЗС-то, тя почва да работи там. Няколко години участва в залесяването на Витоша. В 1963 г., месец ноември, Савата я довежда да работи в мозайкаджийската бригада на Борис Николов в Министерството на транспорта. Тя работеше с още 4 жени, едната от които е Станка Янчева, прислужничката на Борис Николов. Бригадата беше съставена от мозайкаджиите от Изгрева: Савата, Балючев, Крум Въжаров, Николай Дойнов и други. Останалите десетина души бяха дошли от лагера от Белене, главно габровци, които не бяха майстори със стаж. Всички погрешки и напрежения в работата се стоварваха върху дежурните пет жени, които постоянно бяха в немилост. Често се караха с тях. Даже Савата се отнасяше много грубо със сестра си. Брат Борис дойде при мен и ми каза: «Светозаре, ти си добър и мек човек, вземи жените под твое ръководство да ги научиш да работят, особено в търкането с машините, понеже на новостроящата се сграда на министерството на транспорта ще има стотици хиляди метра римска мозайка.» Аз приех и взех да ги уча да зареждат машините с шмиргели и да търкат с тях мозайките. Те бяха много послушни и внимателни и бързо усвоиха работата и започнаха да работят по-добре и от мъжете. Станах с тях добър приятел и те ме слушаха. Станахме приятели и с Еленка. Брат Борис, понеже е бил в затвора, не искаше да се разправя с техниците и особено с Пенчо Кубадински, който всеки ден идваше на обекта да следи как върви работата и ме направи отговорник да се разправям с техниците и материалите, които Кубадин- ски ги движеше. Жените редяха камъчетата на римската мозайка много старателно и работата напредваше. Особено усърдно търкаха мозайките, за да излезе максималният диаметър на камъните. Аз направих въпрос на Кубадински за търкането, да увеличи заплащането, за да можем да направим красива мозайка. Още повече, че и стъпалата ги правехме от много твърдия гложенски камък. Той удвои парите за търкането и ние си изкарвахме добри заплати. Тогава се направи ЦУМ и стъпалата се изядоха от многото хора, които минаваха по тях и станаха на дупки. Кубадински ни нареди да направим здрави стъпала, да не се изтъркат от хората и за сто години. Брат Борис е специалист геолог и поръча много твърдия гложенски камък, от който правехме монтажните стъпала. Веднъж Пенчо Кубадински ми каза, че стъпалата не са еднакво високи. Аз му подадох метъра, да ги измери. Той измери едно крило, в което имаше разлика до 1 милиметър. Каза: «Стъпалата са отлично направени и монтирани.» Четири години работехме, главно в затвореното топло мазе. Бригадата отиде да работи гара Горна Оряховица, а аз със Станка Янчева, Елена Симеонова и Александър Джидров останахме да довършим и предадем обекта на приемателната комисия. Дойде да го приеме Пенчо Кубадински с 50 министри, заместници и архитекти. Той беше набит, тежък човек, обут в гьонени половинки. Влезе в една стая, накована с паркет, който започна да скърца от тежестта му, и каза: «Да се прикове наново паркетът.» Излезе от стаята, засили се малко и се плъзна по блестящо полираната мозайка и отиде до другия край на коридора и каза: «Мозайката е приета с отлично качество.» След това отидохме да работим в бригадата на Илия Василев, в «Промишлено строителство». Работихме на «Аналгина», КЦМ (Комбинат за цветни метали), Завод за врати и дограма «Толбухин» и много други. В 1974 г. се оженихме. През 1975 г. се роди Павел и Еленка го гледа в дома ни, в блок 98, до 1980 г., когато отиде да работи като помощен персонал в 108 ЕСПУ «Никола Благовеждов». Там тя се грижеше за Павел, където той изкара 1 година предучилищна забавачка и почна да учи в първо отделение. В 1986 г. тя отиде да работи в ТЕЦ «Земляне». На 55 години се пенсионира - в 1989 г., но пак продължи да работи с преназначаване до 1991 г., когато окончателно напусна работата. Тогава от чужбина идваха колети с храни за бедстващите българи, братя и сестри, и ние в дома на Дора Михайлова ги разделяхме за над 80 бедни братя и сестри и с по две чанти и количката на Дора ги разнасяхме по домовете. За празниците подготвяхме сандвичи, да се почерпят приятелите. Това продължи до идването на Андрей Грива, който ни изгони да не правим нарядите и да не черпим безплатно приятелите за празниците и като добър комунист, отвори в бялата къща да се продават чай, кафе и закуски. Учителят казва, че след хиляда години тези, които не възприемат сега братския безкористен живот и не го приложат, ще започнат тогава отново от А, Б. Участвахме активно в живота на лятната школа на Рилските езера, като от 1990 г. до 1994 г. безплатно готвехме и раздавахме хляб и храна на братята и сестрите. При идването за ръководител на братството на Благи Жеков, ръководството на кухнята пое комунистът Станчин и веднага туриха табела на вратата на кухнята: «Храната за братята и сестрите е 50 лв., а за чужденците -100 лв.» С Елена готвехме хубави яденета, особено за съборните дни, от качеството на които приятелите бяха много доволни. Преди идването на Жеков аз купих 5 поцинковани казана от град Силистра, като единия дадох за детския лагер в Троян, а четирите - за езерата. При Станчин казаните изчезнаха и се наложи да се купят нови. Ние престанахме да посещаваме беседите и рядко ходехме на Паневритмията. Често посещавахме приятелите от провинцията и помагахме там на общобратския живот. На Витоша се срещаме с приятелите, гледаме си работата в дома, където постоянно идват приятели за разрешаване на трудните си здравословни или житейски мъчнотии. Елена готви много добре, прави отлични баници, козунаци и храни и често посещавахме братя и сестри за именните и рождените им дни. Има много общобратска безкористна работа, в която всеки с пробудено съзнание може да се включи и да работи за благото на ближните си.

XII. БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ ЗА Д-Р МИХАИЛ СТОИЦЕВ д-р Стефан Кадиев Михаил Алексиев Стоицев, роден през 1870 г. в гр. Пловдив от баща земледелец, също майка, неграмотни. До 16-годишна възраст работил като земледелец при тях. На деветгодишна възраст заявил на родителите си, че в сряда и петък няма да яде не само блажно, но и риба, а те нека си ядат. На 12-годишна възраст си поръчва бакърено кепче с надпис: «Пийте студена водица, за да ви е мирна главица» - поставя го на уличната чешма и гледа дали се спират да четат написаното. На 15-16 години се поражда копнеж и ходел на църква, като при всяка работа ходел в гръцката църква «Света Петка», която се считала за леко­вита. Палел кандилата на [иконите] «Матер Божи» (Мария Богородица), Христа и св. Никола. На 19-20-годишна възраст бил войник. Той все изпълнявал религиозното си влечение. Бил образцов войник и го направили подофицер. Бил на военна служба и бил примерен като взводен подофицер - при един добър, разумен дру- жинен командир, на когото си оставял месечната си заплата на съхранение. През 1894 г. завършва с отличие фелдшерска команда и постъпил като такъв в дивизи- онната болница в град Пловдив на свръхсрочна служба. През 1897 г. се задомил. Дотогава завеждал и хирургическото, и инфекциозното отделения. В инфекциоз­ното отделение имало 24 тифусно-болни, от които 14 - тежко. Той спял до тях. Пак постел в сряда и петък. Правел фрикции на тежко болните с оцет и вода всеки ден следобед, до вечерната визитация. Това преживяване - не заболял от никаква болест. Но му станало ясно, когато се пробудил в духовния път през 1919 година. През 1906 г. у него се породил копнеж да следва по-нагоре, но не му оставало време. Той, като се справил с всички болести като фелдшер от Александровската болница, заминал да следва зъболекар в Киев и Харков, гдето завършва на 37 години. Завършил с отличие по всички предмети както в Русия, така и в колоквиумите в България. Все е бил въздържател от тютюн и алкохол. Но след задомяването си, при семейно излизане, рядко пиел по малко вино или чаша бира. След пробуждането и досега цялото му семейство с децата са били въздържатели и вегетарианци. С Учителя се запознал през 1919 година в гр. Пловдив в дома на Петко Епитропов, с погледа и думите на Учителя. А чувал е от 1904 година от Софрони Ников за прераждането. Така му станало веднага ясно - закона за еволюцията и възмездието. Няколко ясновидения с проява на южната страна на небето и честите съ­новидения с Учителя - той се възпламенил и от ден на ден копнежът за Учението се увеличавал. Доста години често Учителят насън му се явявал и насърчавал за известни прояви. И досега повече от 150-200 пъти има съновидения с Него. Осо­бено при проявите на Духа на Учителя и откровенията, които даваше независимо от Словото си. Това го насърчило с радост да напечата 11 беседи на Учителя, с големия том «Духът и плътта», също - брошурката на Стоян Ватралски «Кои и какви са белите братя». Печатал с радост и лични книги: «Новото духовно учение в България е чисто окултно Христово учение»; «Проблемата на храненето» в 7 отдела, с психическите причини на болестите и страданията; «За брака»; «Защо и как да познаваме Бога»; «Отворено писмо до всички разумни човеци»; «Таблица за храните, с изяснение съдържанието и количеството на белтъците, въглехидра­тите, мазнини, соли, витамини»; «Религия, християнство, творчески и духовен живот и еволюция на човешката душа»; «Новият път»; както и беседи, държани в Югославия, които са поместени в книжката «Ново послание на Слънцето», първа част и втора част; «Най-разумният и най-високоморалният живот за човека». Чрез Учението той коренно се изменил. По-рано боледувал от «маясъл» (хемороиди), ишиас, ревматизъм, гастрит, бронхит, намалено зрение, аритмия на сърцето. От тези болести, заедно с буца на дясната страна - атером, при помощта на мисъл и вяра, по методите на Учителя, които е усвоил, той се е освободил от всички тях. Когато прочел последните мисли на Учителя - «Законът за всеопрощението», с които иска от нас да не правим погрешки или да се кори­гираме, ако случайно направим, и да направим едно добро срещу тази пргрешка, да искаме прошка, ако ни е обидил някой да прощаваме, разбрал, че само при милосърдие може да се придобие кротостта и смирението. Когато чул от Учителя за тези добродетели, как Той е могъл да изтърпи някого, който му е дотягал, разбрал, че ако искаме търпение, трябва да следим къде е - на добра или лоша страна, и да вземаме поука от това. Стремял се да бъде в благородна обхода с всекиго. Животът му е бил за благото на цялото. Средствата били не цел в живо­та, а възможност да преживява скромно, както и до днес. Воден от хубави идеи и учението и идеите на Учителя, през 1937 г. подарил едно свое наследствено място от 2500 кв. метра в Пловдив, което струвало 200 000 лева или два милиона и половина до три милиона лева, на държавното сиропиталище в Пловдив, за строежа на пансиона. През 1938 г. подарил трите си дюкяна, със съгласието на домашните си, с нотариален акт, на Първа девическа гимназия (а сега - четвър­та смесена гимназия(, от наема - за издръжка на бедни ученици в трапезарията на гимназията, т. е. там да се хранят. Там сега има фонд «Семейство Стоицеви» за издръжка на децата в трапезарията. През време на обмяната [през 1947 г.] дал 120 000 лева на държавното сиропиталище, 90 000 лева - на старопиталището, а след 1945 г. - 50 000 лева за павиране средната алея на бул. «Цар Освободител» в Пловдив. Бил ръководител на Братството, посочен от Учителя, в Пловдив от 1922 г. досега. Било му определено да си замине [от този свят] през 1950 г., но сънувал баща си на едно поле, изкопан гроб, държи вехти дъски за капак, де той седи. «Татко, какво правиш?» - «Ех, нищо.» Казал му: «Хвърли ги, няма да потрябват.» Затова е жив. Но и Учителят го благословил насън, в откровение, че животът му се продължава. В Пловдив четели беседи в дома на Епитропови, ходили на Паневритмия на Бунарджика. За Изгрева, «ние от провинцията смятаме, че причината за бъркотиите са виновни и ръководителите - но Антов все ни забавляваше, че властта ни забра­нява да се събираме. Той пращаше финансов отчет, ние сме смятали, че това е нормалното. Казвал Учителят да бъде по-мек; но в Мърчаево Учителят казвал: «Той не е брат.» Заради злобата той реши да убие Братството. Софийското Брат­ство трябва да си има свое управление, а Братският съвет да остане за ръковод­ство на цялото Братство. Той само е деен, има и добри работи. Цялото Братство в София е виновно, загдето не са извикали ръководителите да изберат [Братски съвет]. Те трябва да си дадат оставката и да се тури край на всичко.» - Кой е Учителят? -Учителят Петър Дънов е Божи пратеник в тази епоха, да подтикне цялото човечество и да дойде да го подготви за новата шеста раса, за да живее в истин­ско братолюбие. Той получи Духа Христов на 19 август 1913 година[1] Той е говорил винаги с Духа си, когато е изнасял беседите. - Ти вярваш ли у че има невидим свят? - Моята вяра е, че има 100% невидим свят и той е реален и ако смятаме, че само това е, което виждаме, нещастни сме! Аз отговарям с живота си, че е така. Така мисля, защото съм имал такава опитност, че нищо не може да ме разубеди. Аз искам да мислим за невидимия свят. На тебе, Стефчо, предстои ти задача велика, като човек и лекар да влезеш в дълбочината, главно за нас, учениците. За Изгрева Ще знаеш, че в тези физически работи, които станаха на Изгрева, в което лежи безверието. Вярват на физическия Учител, но какво са изпълнили? Но ис­тинския смисъл, не само не са го разбрали, но са и противници. За мене лично няма човек, който да повярва, както има души в България, които са положителни в това отношение. В добрината са отлични тройката д-р Миркович, Пеню Киров и Тодор Сто­именов, те са темели. Тодор Стоименов беше туберкулозен и повече от 60 години беше до Учителя. Но той не повярва в явлението на Учителя и когато поискахме да осветлим през 1952 г., да осветлим властта, тогава никой не го разбра. Аз отидох при Тодор Стоименов и му казвам: «Ти си от 50-60 години при Учителя. Кажи, когато Учителят може чрез Духа да се яви, какво ще е това поло­жение, ако още утре те задигнат и отидеш горе и те запитат: «Тодоре, ти кой си: човек или душа? Не може ли да разбереш, че и на физическото поле, и след заминаването - какво ще отговориш?» Той се замисли: «Прав си, брат Стоицев, през пролетта ще се замисля и ще видя тази работа.» До пролетта той си замина от този свят. След смъртта се явява на един брат и казва: «Молете се заради мене - аз съм в мъчително положение, във вериги. Учителят да ми помогне, да ми прости - Учителят ми каза, че това не може да стане, освен [да го реши] висшият [небесен] съвет.» Ние не знаем какво е това положение. Моята задача сега е всички ние, които сме в Бялото Братство, да повярва­ме, че има реален свят, че както Христос се е явявал на учениците и след като дойде възнесението и [...], и че Христос е говорил като материализиран. Сега и ние, ако не прогледнем и не повярваме, не бива да сме в тъмнота по тези въпроси. Имате задача, този материал, който е събиран и запазен, ако един ден не го разберем, гдето ще се допълни всеки дял от науката. Това учение ще бъде над всичко, ако външни хора го вземат. За Учителя: - Ние сме родени чада чрез духа на Христа. На земята има и Каиново племе, защото Ева зачна от Сатанаил и първом роди злото, а после чрез Адама се роди Авел. После почна Сит и ние сме от това поколение. Така почва доброто и злото на Земята. Ние, родените в Христа, сме минали чрез Адама и Ева, чрез Слънцето, чрез всички планети, и сме дошли на тази Земя. И понеже носим отрицателните качества от Адам и Ева, примесени с отрицателните качества на Каиновото пле­ме, и ние сме се отклонили. Сега при Учителя сме се събрали, за да разберем самата истина. И на Земята, като завършим своята еволюция, по пътя на Слънче­вите планети, ще отидем пак в Слънцето и оттам завършваме ангелската еволю­ция, за да можем да влезем в йерархията на светлите братя, ангелите. Поверително Като ставаме - три упражнения на д-р Михаил Стоицев, кои­то е получил от Учителя Първо упражнение: Сутрин [заставаме мирно на земята, с] двете ръце [изнесени отпред пред гърдите], ос[обено] при слънце, първо на земята, с длани нагоре, [и] ще кажем: «Господи, благодаря Ти за тази магнетична сила на Земя­та, произведена от слънчевите лъчи.» Второ упражнение: [С двете си ръце повдигаме нагоре, изнасяме ги над главата и леко поглаждаме към малкия си мозък и казваме:] (Отправяме тази магнетична слънчева сила към малкия си мозък.) «Да се разпръснат всички мои отрицателности и да се подмладят, подновят, одухотво­рят и оживотворят всички мои клетки в моя организъм. Трето упражнение: [С двете си ръце - се изнасят над главата и с тях поливаме, взимаме от слънчевите лъчи и поливаме своето тяло и казваме:] «Обли­вам своето тяло със светлина.» Четвърто упражнение: Ръцете надолу, на земята. Казваме: «И нищо отри­цателно да не смее да се доближи до мене.» [Тези четири упражнения се правят и казват] до три пъти. Всички благородни мисли, нашите коси, пръсти са антени; влиза чрез ус­тата и чрез дробовете и отива в мозъка. Отрицателните мисли идват от сърцето. Отрицанието [идва] от падналите братя ангели, от краката, главно левия крак, [минават през] гръбначния мозък и се събират във малкият мозък. Затова трябва да се пазим от гняв, защото попа­дат в мозъка, спукват мозъчен съд и се получава апоплексия (мозъчен удар). «Мисълта, като електрическа сила, се движи в междуатомното простран­ство в корицата на мозъка [мозъчната обвивка], а чувствата, като магнетизъм - в междумолекулното пространство, между клетките в корицата на мозъка [мо­зъчната обвивка]. Но за да се оформи правилно мисълта като електричество, трябва да се слее с магнетичната сила в междумолекулярното пространство.» В Слънчевата система, която е под управлението на нашия Учител, всяка планета си има свой гений, имат си имена. Те свидетелствуват заради Учителя, за Учението, и предават като гении на нас, обикновените хора. Слово на Архангел Михаил, гений на Слънцето «Ученикът в този си живот е определен да изпълни една велика задача за душата си и за цялото човечество». Които учат това, което Учителят учи, още в тбзи си живот завършват сво­ята еволюция. И сега, заедно с Учителя, със своята светла мисъл, молитви и дела направлявате течението на човешките дела. Знайте, в тази школа Учителят ви дава велики тайни и истинското Слово. И това духовно движение е предизвикано от новата, Шестата раса, която иде. И в тази епоха вие сте сърцето, маята на тази раса. А ще бъдат и тези, които чрез вас се пробудят в това духовно движение. При това разделение по човешки на различни религии, сега има условия да се развива всеки човек в единната рели­гия. И това е необходимо за всеки човек. Вие сте обаче потайната мисъл на вашия Учител. Вие сте потайната ядка на тая нова раса. Затова у вас трябва да се вкоренят идеите, че всички сте едно цяло, едно тяло, един дух, един живот. А същевременно сте един във всички и всички в единия. Какво е Адам? В Адама са вложени още отначало тези пет добродетели. а) добродетел, безкористна любов, правда, истина, справедливост и мъдрост. Но Адам беше изпитан дали ще издържи на тези пет добродетели. Затова Бог постави една троица: привличане, завладяване и умножаване (алчността). Адам се бори срещу тази троица, но не можа да издържи изпита си и насочи своята глава надолу, към земята. И когато дойде в низшия астрал и видя живо­тинското царство, че са двойки, пожела и той да има двойка. Затова в сънно състояние Бог създаде чрез Адама неговата половина. Ева. Тогава ги остави в Райската градина - казва им да не ядат [от плодовете на дървото за познаване на] доброто и злото. Тогава се явява Сатаната, въплотен в [човешка] форма, и говори с Ева. И й казва: «Защо да не ядете от дървото за «доброто и злото»? И вие, като ядете, ще станете като Богове, затова ви запрещава, да не ядете.» У Ева се явява съмнението, раздвоението на вярата, непослушанието, желанието за кражба - да опита запретеното. И след като яде и даде на Адама, видяха, че са съгрешили, видяха се оголени, останали само с животинска кожа, яви се упла­хата и страхът и най-назад - лъжата. И ние сме минали през тия качества на Адам и Ева, ние ги носим вътре в нас. [Откровение], дадено през 1947 г., но не е прието с вяра - от Учителя Желая на сестрите и братята да придобиете и проявите живота на Светли­ната, на Любовта, на Мъдростта-и живота на Истината. Това са проявите на Божествения Дух. Това е велико творчество, това е творчеството с живота и идеите на Бога. Вие не можете да имате творчество, ако нямате Божествени идеи. Отрицателните идеи не са от Бога! Духът Божий и светлите ангели ви изпращат и ви подкрепят, за да прояви­те мистичния огън на душата, което е светлината на душата, чрез висшите добро­детели. Този мистичен огън на светлината пробужда идейния огън на ума. А заед­но със светлината на душата, това са пътищата да се пробуди свръхсъзнанието у човека, у ученика. А чрез свръхсъзнанието да се дойде до безсмъртието, а от безсмъртието - към вечния живот. Това е пътят, по който всички ще минат, рано-късно! Благодари, радвай се, мисли! ----------------------------------------------------------------- [1] Вж: «Изгревът», том XXI, стр. 530-534, том XIX, стр. 922,928. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

2. БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ Баща ми, Борис Петров Шаров, е роден на 1.09.1894 г. в историческия Батак. Той е петото, последно дете в семейството и единствен син. Няколко месеца след раждането му майка им умира и той е отгледан от двете си по- големи сестри. Дядо ми, Петър Шаров. е бил много интересен човек, с голям авторитет пред хората, но много сериозен и затворен. По време на Баташкото клане по една щастлива случайност той е отсъствал от селото и когато се връща, заварва голямата трагедия и едва 14-15 годишен започва да устройва живота си сам. Замогва се и си построява къща, чийто план е направил сам. Той имаше кафене в приземния етаж и се е занимавал, и с търговия. Баща ми завършва прогимназия в Батак и отива в Пловдив да учи в гимназията. Там направил силно впечатление на учителя си по рисуване, който му казал: „Трябва непременно да отидеш и да учиш в Художествена академия." И действително от това време има един портрет на Ангел Станков, народен представител, направен от баща ми и изключителен талант, и замах. Завършвайки гимназия, баща ми действително изявил желание да кандидатства в Художествена академия и дядо ми се съгласил. Явил се на изпит и се класирал на едно от първите места. Обаче точно по това време се обявява Балканската война и всички са мобилизирани и трябва да заминат на фронта. През цялото време на войната той трябвало да води кореспонденцията на ротата и въобще не е вземал пушка в ръка. Още като ученик в Пловдив той се запознава с толстоизма и става вегетарианец. Като студент в София чува за Учителя и започва да посещава беседите на улица „Оборище" 14. Още от самото начало той разбира, че това е пътят в живота му. Баща ми беше човек с много ценни качества. Четиридесет и две години той работи като учител в Севлиево, Горна Оряховица и в Мъжката гимназия в София, а последните 15 години беше сътрудник в Етнографския институт. Всички колеги знаеха за неговите разбирания и го уважаваха много, защото беше човек, на когото можеше да се разчита и много изпълнителен, когато му възлагаха задачи. След пенсионирането си той започва да работи много задълбочено върху беседите и изготвяше годишните наряди „Мисли за всеки ден". До 1981 г., когато заболя тежко, той ставаше сутрин преди изгрев, правеше разходка и шестте упражнения в градината, връщаше се в къщи, затваряше се в стаята си, рисуваше и работеше над беседите. Беше запознат с цялата западноевропейска и руска литература, цитираше в оригинал Пушкин и Лермонтов, в превод западноевропейските символисти, изобщо беше човек с всестранни интереси и ерудиран по много въпроси. Баща ми контактуваше с много хора на Изгрева. Беше близък с Георги Радев, Борис Николов, Георги Томалевски, Рогев, брат Боев, брат Звездински, със сестрите Паша, Аня, Елена и с много други. Спомням си около 1937 г. брат Боев и брат Звездински идваха по два пъти в месеца у дома, където родителите ми канеха хора, които проявяваха интерес към духовното и всички оставаха възхитени от брат Боев, който кратко, ясно и задълбочено даваше отговор на всички зададени въпроси. Мнозина от тях после дойдоха на Изгрева. Баща ми беше голям художник - предимно портретист. Той умееше невероятно бързо да вникне в психиката на човека и да направи един изключително ценен портрет. Негови творби се намират в почти всички галерии в България и в много частни лица, и в чужбина. Направил е един портрет с маслени бои на Учителя и 15 моливни скици. Обичаше природата и по време на летуването на Витоша и Рила рисуваше великолепни акварелни пейзажи. Нарисувал е с акварел и Рилската чешмичка. В музея в Батак има нарисувани портрети на ятаците на отряда „Антон Иванов". И в графиката той се проявява като необикновен майстор. Баща ми си замина през януари 1985 г. Всички, които го познават, се спомнят за него с обич като за една светла личност.

13. ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА Биографични щрихи Цветана Щилянова е родена в Казанлък на 18.04.1903 г. Баща й е родом от Сливен, останал сирак още от малък поради това, че баща му бил убит от турците. Баща й на име Михаил е завършил гимназия във френски пансион в Пловдив с награда. Алкохол и цигари никога не е употребявал. Майка й, Анастасия Джамджиева, е родом от Велико Търново, внучка на Велчо-джамджията, самоотвержен патриот от Велчовата завера, бил обесен от турците. Майка й е завършила с отличие гимназията във Велико Търново. Била е неизразимо предана майка, на която Цветка дължи всичко. Тя е имала дарбата на художник, но „в този живот е била изпратена с други задачи" според Учителя. На 14 години Цветана Щилянова е постъпила в рисувалното училище, което след пет години било превърнато в Академия. Затова е трябвало да учи още три години, за да бъде признато за висше образование. Значи е следвала общо осем години. По-късно е отишла в Париж на специализация за четири години. На 9 юли 1931 г. в Париж големият художник Ласло я приема, след като е чакала години за тази среща. Съветът е бил: „Работите ви са много добри. Имате рисунък. Търсете сега движение и грация. Сега за вас това е най-важното. И работете често малки работи, например пейзаж, направени бързо, за веднъж, за 1-2 часа." Въпреки сериозната й подготовка, тя нямала работа и не печелела нищо. Тогава майка й я посъветвала да нарисува Учителя, което може да й донесе благословение. Учителят се съгласил и й позирал най-внимателно. Казал й някои думи за изкуството, от които тя била изненадана - от познанията Му. Той я посъветвал да даде изложба и казал: „Рекох, ти по този път ще успееш!" Още първата й изложба през 1934 г. имала голям успех и от тогава заваляли толкова много поръчки, че трябвало да рисува от сутрин до вечер. Цветка е била около четири годишна, когато Учителят посещавал различни семейства и измервал главите с металически кръгове, като записвал и правил свои изчисления. Родителите й попитали Учителя за децата си. Тогава Той казал за нея, че ще стане художничка. Също тъй се е сбъднало и това, което бил казал за брат й и сестра й. През 1950 г. в град Милано в първия брой на списанието „Quaderni del 2000"на стр. 25-26 бе отпечатана статия извадка от „Учителят говори" - ,,Le Maitre parle", като бе включена скица на Цветана Щилянова на образа на Учителя от ноември 1933 г. Едно малко признание на един опит на приятели да се публикува нещо за Учителя Дънов в онези времена. Тя е рисувала до 1987/1988 г. Заминала си е на 26.01.1994 г. В настоящия раздел предлагаме съветите на Учителя в частни разговори или на беседи за изкуството, за творчеството, за художниците, за светлините и за цветовете в природата и в живота на художника.

6. ОПИТ ЗА БИОГРАФИЧЕН ОЧЕРК НА ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА За да се направи един биографичен очерк, е необходимо биографичните данни да бъдат предадени от лицето, за което се отнасят или пък да разполагаме с точни исторически данни, които да бъдат документирани съответно на лист и хартия. Ние не разполагахме нито с едното, нито с другото. Предложихме на Щилянова да ни разкаже някои биографични данни, отнасящи се за нейния житейски път, като смятахме тук да бъдат включени всички опитности, които тя е имала през времето на Школата с Учителя. Смятахме, че тук ще бъдат включени Неговите разговори с нея, както и да бъдат приложени всички написани сведения и документирани от нея. Но какво се оказа? Тя не прие един такъв метод на работа, понеже тя не беше свободна, а беше вързана с едно голямо, дебело въже както отвътре, така и вън от нея. Онзи, който я беше вързал, беше нейният съпруг. А защо беше я вързал? Ние не знаем причината, но видяхме последствията. А те говореха за това, че тя беше един жив затворник и нямаше свободна воля. Само благодарение на това, че в нейното съзнание беше останал образът на Учителя в светлина и виделина в нейната душа, можахме да се доберем до нея в името на тази едва блещукаща в нейното съзнание светлинка, но тя бе достатъчна, за да я накара да се хване здраво за нея, да я освети и да й покаже, че има задължение към делото на Учителя и към Школата. Затова тя прие да предава някои оскъдни данни след зададените от нас въпроси. Всичко се извършваше чрез кореспонденция по пощата, като трябва да признаем, че не бе загубено нито едно писмо. За това има обяснение и това обяснение се намира в нейния житейски път и в нейната астрологическа карта, и в нейните астрологически аспекти, които показват, че връзките, които тя създава, ги поддържа с голямо постоянство и упоритост. Именно благодарение на това нейно изработено качество тя доказа, че може да се разчита на нея в онзи етап, когато всички смятаха, че е невъзможно да се съберат сведения и данни за едно лице и една епоха, която беше отминала. От писмата извадихме всичко онова, което се отнася за нейния житейски път и за нейното семейство и родители. Цитирахме дословно всичко без никаква промяна. Нашата цел бе да предадем всичко дословно, а не да преразказваме и да обясняваме събития и лица, и времена. Времето, в което писахме, беше друго, а времето, което ще дойде, ще бъде време за проучаване на тези събития и лица от други поколения. Нашата работа бе строго определена и ние се движихме от строго определена програма. А следващите поколения ще могат да проучават и изучават тези събития и тези действащи лица през време на Школата. Ние бяхте онези, които трябваше да довършат и приключат. А онези, за които ние работехме, ще дойдат след десетилетия и векове. Марийка Марашлиева Д-р Вергилий Кръстев ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА 1. Цветана Щилянова е родена на 18 април 1903 г. в град Казанлък. Баща й, Михаил, родом от град Сливен, още отрано останал сирак, понеже баща му бил убит от турците. Михаил е завършил във френски пансион в Пловдив с награда. Михаил Щилянов (1867 -1955 г.) никога не е употребявал алкохол и цигари. 2. Майката на Цветана, на име Анастасия Петрова Джамджиева, родена през май, 1873 г. в Търново, починала 1935 г., е внучка на Велчо Атанасов Джамджиев, един от основателите на Велчовата завера в Търново през 1834 г. Велчо е имал единствен син - Петър, който е завършил с пълно отличие, станал съдия. Оженва се, имал 5 деца, едно от които е Анастасия. Тя се оженва за Михаил Щилянов от Сливен и имат три деца: Цветка (родена 1903 г.), Роза (18961951 г.) и Асен (1901-1944 г.) 3. Била е на 4 години, когато Учителят Дънов е посещавал различни семейства, провел френологични измервания на главите на познати семейства в Сливен с металически кръгове и ги вписвал в френологически карти. Родителите запитали Учителя за децата си. За нея казал, че ще стане художничка, за сестра й - музикант, а за Асен - инженер. 4. Още като малка започнала да рисува и понеже майка й имала художествени дарби, я насочвала към рисуването. Завършила е прогимназия в Сливен и показала на чеха художник професор Мърквичка свойте рисунки и той я насочил да кандидатства в рисувателното училище в София. Учи 5 години при професор Цено Тодоров и завършва 1922 г. А Художествената академия завършва 1928 г. 5. През 1929 г. сестра й Роза се омъжва за Йордан Симеонов - музикант. Заминават с неговия оркестър във Франция. Тя тръгва с тях, за да специализира. Прекарала е 4 години, като през цялото време е правила копия на творби на големите майстори в Лувъра. Учила се неуморно и посещавала галерии, изложби. В Париж представила през 1933 г. в пролетния салон в Гранд Пале картината „Майка ми". Посрещната и оценена по достойнство от критиците. Но след като се завръща от Франция, никой не я търсел, понеже била непозната. 6. Завърнала се е от Париж в 1933 г., където е била на специализиция четири години. Въпреки сериозната й подготовка, нямала работа и не печелела нищо. Тогава майка й я посъветвала да нарисува Учителя, което може да й донесе благословение. Учителят се съгласил и й позирал най-внимателно. Казал й някои думи за изкуството, от които тя била изненадана - от познанието му. Когато портретът бил готов, той казал, че желае да си го купи и попитал колко й дължи. Тя му го подарила. Той я посъветвал да даде изложба и казал: „Рекох, ти по този път ще успееш!" Наистина този портрет й донесъл благословение. Още първата й изложба през 1934 г. имала голям успех и оттогава заваляли толкова много поръчки, че рисувала от сутрин до вечер. Правила е много скици. За портрета на Учителя: Оригиналът е един. Рисуван е с пастелни бои върху френска хартия „Canson" с приблизителни размери 50/65, сиво-бежова с дата около 20 февруари. Скиците никога не била прерисувала. Направила е много копия за салоните на разните братства в провинцията, както и за частни лица, но доста от тях били унищожени. Имала едно единствено писмо, изпратено от Учителя в Париж. Писмото било написано на пишуща машина и било подписано с характерния подпис на Учителя. Съдържанието на писмото било напълно отговор на нейното, в което била писала, че пред голямото изкуство, което срещнала в Париж, в музеите, се чувствала обезкуражена, почти отчаяна. Полученото от Учителя писмо й вдъхнало вяра и импулс за работа. То е за нея скъп спомен. 7. След портрета рисувала много скици с молив по време на беседа. Често под рисунката записвала по няколко думи, отговарящи на изражението на лицето (думи, които е произнасял в момента). Стоящи наблизо сестри започнали да искат рисунки. Учителят й отправил няколко пъти недоволен поглед - сред абсолютната тишина, която царяла, докато Той говори, понеже се внасял смут. Седнала на друго място. Повтаряло се същото - разчуло се, че подарява и ги ангажирали още щом започне. Не след дълго Учителят я повикал, попитал и казал: „Скиците, които сте правили, те са части от един образ, не може да бъдат разпръснати. Ще ги съберете всичките и ще ми ги донесете!" Той бил много строг, категоричен. „Но аз съм ги подарила", казала тя. „Казах вече, щом сте готова, донесете ми ги!" Било много трудно, но след няколко дена успяла - някои й се поразсърдили, отбелязали имената си с надежда, че ще им ги върне. Занесла ги. Учителят ги разгледал внимателно и й казал благо: „Сега си ги пазете и никому няма да ги давате!" Рисувани отдалече, не всички имали прилика, но имало и много сполучливи. Били доста на брой, около 15-20, а може би и повече. Нямала скицник. Скиците е правила на бяла хартия с размери около 9 см. на 1214 см. Имала 1-2 рисунки, по-големи, които обхващали почти целия Салон, с нахвърляни леко седналите в полукръг слушатели, а Учителят с лупа в едната ръка другата издигната с изправени пръсти - характерен жест, който може да се види на много снимки. Пред него е разтворена Библията. 8. Учителят бил казал на брат й, че го очаква светло бъдеще, че е много надарен - наистина още от малък джобът на престилката му е тежал от чукченца и пирони, които забивал навсякъде, където намери място. Още от 18-годишен започнал да произвежда различни неща, поради липса на средства за семейството им, а по-късно създал фабрика за разни изделия, която фабрика прехранвала 80-120 души, хора за друго некадърни, прости селянки и селяни. Всички много го уважавали и обичали. 9. За сестра й: „Че има много дарби, но да пази дробовете си!" Тя силно желала да стане певица, с много хубав глас, играла била в детски пиеси и оперети главна роля, но баща им не позволил, едва се съгласил да учи пиано. Зимата била студена, стаята с пианото - неотоплена и тя получила воден плеврит, и тъй много отслабнала, че не можела да се движи и говори. Косата й порастнала 20 см. съвсем бяла. Майка й я молела да дойде Учителят да я види, а тя казвала: „Лозата не ще молитва, а иска мотика!" По-късно казвала: „Нали аз си исках мотиката." Млад, опитен лекар се грижел ден и нощ за нея, изваждал със сонда водата от левия дроб, защото той притиска сърцето и то спира да бие. Медицинска сестра постоянно прави инжекции за сърцето да не спре. Лекарят казвал на майка й, че всичко е направил, останало само едно промиване на кръвта чрез двете главни артерии - но не се знаело дали тя ще издържи. Тя отказала. Тогава майка й помолила Учителя. Той дошъл веднага. Заварил лекаря и сестрата. Учителят погледнал с малка лупа ръката й и казал: „Тебе не те викат още, ти имаш работа тук!" А тя си мислела: „Не виждам ли аз, че умирам, но той свята личност, няма да ме изплаши!" Учителят казал: „Сега сестрата да спре инжекциите и всички лекарства." А лекарят: „Но, господине, сърцето й ще спре!" - „Не, няма да спре", казва Учителят. „Позволете ми да идвам, да видя какво ще стане", казва лекарят." - „Разбира се, идвайте", казва Учителят. Не я насилвайте с храна, сега да си почива, тя сама ще огладнее" Майка й, изнемощяла, едва стои на краката си, ангажирали една яка вакарелка, Йона, която вдигала на ръце сестра й всяка сутрин в определени от Учителя часове, сваляла я на двора на слънце, после я връщала горе в леглото й. Роза тежала 32 килограма. 10. По това време баща им е уволнен, отива в провинцията да търси работа. Оставил на майка й колкото пари имал и казал: „Децата растат и те ще печелят." Сестра й била цял живот тънка, висока, с благороден облик, нещо царствено имало в нея, излъчвала една особена красота, хранела се съвсем малко, много чувствителна, с красиви ръце, с дълги пръсти. Сестра й вече се съвзела, макар и слабичка, желаела да работи. Помолила Учителя за съвет и Той казал: „Ще даваш уроци по пиано, но не да се затвориш у дома си, а ти ще отиваш." - „Но как ще стане това?" - „Не се тревожи, всичко ще се уреди", казал той. Само след два дена идва нейна съученичка от гимназията, момиче от бедно семейство, но красавица и казва: „Розке, само ти ще ми помогнеш! Ела да ми преподаваш уроци, че моят Гошо ми е подарил пиано, искам да му свиря, а е и ревнив, не иска да излизам за уроци. Той ме доведе дотука с колата ни и чака вънка да ме отведе." Гошо, богат търговец, преценявал, че Мара ще научи още много неща от такава интелигентна учителка, той бил във възторг. Уроците започнали веднага. Мара я обичала. Казвала: „Розке, много си слабичка!" Мара приготвяла какви ли не лакомства да я гощава, туря я да си полегне да почива, уроците плащат скъпо. Майка й ушила няколко хубави рокли. Познати на Мара поискали уроци и за техните деца. Следващото лято завели сестра й Роза във Вършец - всичко на техни разноски. Гошо изпратил за зимата товари готово нарязани дърва, адресирани за майка й. Минали години, Роза искала да заплати дължимото. „Не, казал Гошо, нищо не ще приема, направил съм го от уважение към вашата майка." Родителите им наели самостоятелна къща на бул. „Евлоги Георгиев" 51. Тя и досега стои, макар и доста преобразена. В тази къща Цветка влязла на 12 години и излязла на 22 - мома. Тук започва нейната изповед, която ще бъде изповед на една душа, слезнала на земята. СРЕЩА С ЦВЕТКА ЩИЛЯНОВА Марийка Марашлиева 24.09.1990 г.,10. ч.с. След като получих писмото на Цветка от 18.09, в което пише, че излиза на разходка всеки ден от 10-11 часа и чака в пощенския клон на ул. „Оборище", аз излязох и отидох в пощенския клон. Погледнах навсякъде, където имаше посетители, но Цветка я нямаше. Реших да я посрещна евентуално на път до пощата. Като минах първата улица, на ъгъла на втората я видях. Слабичка, несигурно стъпваща, подпряна с бастунче, тя идваше бавно от към тях. Загледана в пътя, тя не ме забеляза и когато я поздравих, тя се изненада и се усмихна. Казах й, че съм получила писмото й и че й нося снимките, но че аз не притежавам никакви снимки от съпруга й. Тия, които имам, са от родителите й, брат й и сестра й. Тя каза: „Трябва някъде да съм ги бутнала, че не мога да ги намеря." Казах й, че снимки със съпруга й не ме интересуват и й предадох семейните снимки. Хванах я под ръка, за да стъпва по-сигурно. На нея й хареса това, защото така върви по-сигурно. Тя ми каза, че съпругът й настоявал тя да излиза да се разхожда и раздвижва. Ръката й едната беше с ръкавица, а другата без такава, защото с нея държи бастунчето, а когато има ръкавица на нея, бастунчето се изплъзва. Направи ми впечатление, че ръката й беше слаба, бледа и студена. Така под ръка хванати аз я заведох до техния блок, понеже тя пожела да си отиде. Като вървяхме, срещнахме една позната на нея, както и на мен, която я поздрави и спря за малко (Ани), при което разменихме няколко думи. По-нататък по пътя тя ми разказа това, което е научила по-късно от майка си, че родителите й като имали две деца, Роза и Асенчо, си говорили, че повече не трябва да имат деца, тъй като с една заплата е трудно да имат повече. Децата ще имат нужда от образование и т.н., което не ще може да им бъде осигурено и ще ги затрудни много. Добре, но майка й забременяла с нея. Тогава баща й написал писмо на нейния вуйчо, който бил лекар в Пловдив, да изпрати някакво лекарство, за да може майка й да се освободи от бременността. Вуйчо й Георги изпратил нещо (а абортите по това време са забранени). Обаче лекарството не дало никакъв резултат. Баща й на Цветка - Михаил, писал на Георги, че полза от лекарството няма и да се готви да става кръстник. Детето се родило, а това била Цветка. Вуйчо Георги казал на баща й следното: „Михаиле, ти как мислиш тая работа, аз клетва съм давал да не правя никакви аборти, а ти какво искаше от мене!" Цветка била любимо дете на баща си. Той бил много привързан към нея. Между другото каза и това, че разходите им за храна на децата станали големи и тя като чувала това, като малка още казала, че тогава ще се храни с картофи и искала да й дават повече картофи, от което се получило някакво заболяване, и тогава тя казала, че тогава ще яде само коренчетата на спанака, за да могат да я изхранят. А понеже била много подвижна, веднъж вместо в устата, яденето отишло на страната й. Баща й нежно я облизал. Спомени на залеза на човешката душа.