Търсене във форума

4. Песента "Блудният син" 4.1 Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Т. 4. София, Библ. Житен клас, 1993, с. 207-209. Галилей Величков Между приятелите и почитателите на Учителя имаше такива, които Му подаряваха цигулки. Те бяха няколко. Някои от тях бяха ученически инструменти, а имаше и по-добри. Обичах да се отбивам в Неговата приемна, за да поддържам инструментите. Почиствах лъковия прах. Подменявах струните. Проверявах квинтовата нагласа. Това все повече и повече ме приближаваше до Учителя. Случи се така, че един ден заварих Учителя сам в салона. Току що бе свалил капака на пианото. Беше си посвирил. Обичаше понякога сам да свири, без да го обезпокоява някой. Придружих го до приемната. Покани ме да влезна вътре. Разговорът протече непринудено. "Отдавна търся един музикален мотив - каза Учителят с особена загриженост. Търся го вече 30 години. Интересен е като композиция. Богат и съдържателен е като история за един живот. Избродил е далечни светове, докато дойде при мен. Назовах го "Блудниясин". Зная, че ще дойде и затова го очаквам. Но кой е денят на неговото възвръщане?" Учителят замълча. По-сетне още няколко пъти говорихме за този мотив, но той все не идваше. Минаха няколко години. Бях мобилизиран. Задържаха ни в казармата. Още не бе определен граничния сектор на турската граница, който трябваше да се охранява. На петия ден от пристигането ни на границата, командирът ме повика и показа една пощенска картичка, адресирана до мен. Подаде ми картичката. Прочитам следния текст: "Поискай отпуск. Ела. По спешност трябваш на баща ни. Важно събитие. Подпис-твоята сестра." Командирът беше прочел и проверил отворената картичка. Такова бе правилото за военна кореспонденция на войниците. Тя се проверяваше, както при идване така и при излизане от военната част. Командирът с важен тон ме оглежда. "Какво се е случило там при баща ти?" "Не зная. Но трябва да е важна домашна причина. Ще ми разрешите ли домашен отпуск?" "Тръгвай веднага. Днес е събота. В понеделник рано сутринта, искам да си тук. Дай си военния билет, за да ти подпиша отпуската". Той се подписа и аз бързо се отправих за влака. В купето прочитах много пъти пощенската картичка. Това беше почерка на стенографката Савка Керемидчиева. Разбрах, че се касае за особена среща с Учителя. Пристъпвам на Изгрева с военната си униформа. Почуках на прозорчето на малката дървена къщичка на Савка. "Веднага иди при Учителя! Той има скъп гост - Блудният син. Вчера на клас чухме за пръв път търсения от Него дълги години музикален мотив. Каза, че утре, в неделя, вместо редовното утринно Слово ще свири с цигулката си. Иди веднага при Учителя." Савка това го изрече на един дъх през отвореното прозорче. Дори не можех да се здрависам с нея. На един дъх изкачих стъпалата на осветената стълба от нощната лампа. Беше се вече мръкнало. Почуках плахо на Неговата врата. Той я отвори. Шеговито ме запита: "Избяга ли или те пуснаха в отпуск?" "В домашен отпуск съм до понеделник", отговорих високо и по войнишки. "Тогава утре ела на клас. Поканен си на концерт. Ще изсвиря "Блудният син" - мотивът, който след тридесет години пак ме посети". Учителят си подаде ръката. Двете войнишки обхванаха Неговата десница. Целунах я. Последва поздрав. Аз тръгнах и заслизах по стъпалата. Чудна, неочаквана покана за концерт. Савка ме очакваше в нейната стаичка. Пихме чай. Тя слушаше и аз разказвах за войнишкия си живот. После ролите ни се смениха. Тя разказваше за последните новини от живота на Изгрева, а аз слушах ли, слушах. Беше полунощ, когато отидох да спя в една от братските стаи, която бе пригодена за гости. Сутринта, точно в 5 часа вратата на салона се отвори и Учителят с цигулка в ръка се отправи към катедрата. Прочетени бяха утринните молитви. Той слезе от катедрата и отвори кутията с цигулката. Почна да я настройва. Пръстите на дясната ръка докосваха струните, а с лявата ръка притягаше ключовете. Квинтите бяха чисти. Опита ги с лък. Цигулката бе готова. Той засвири. Изпълнението и съдържанието на свиренето не подлежи на описание, а още по-малко за нотен запис. Всички в салона правехме едно и също - слушахме. Странен е този музикален свят на тоновете. Необхватен и несъизмерим. Слово, изказано с тонове, преливащи се предимно в многообразие на гами и съзвучия. Чистота, прецизност, изящество, красота и богата звучност. В границите на три октави се разказваше един живот. Ту бурно и игриво в разновиден ритъм, ту напевно в романтичен минор или светъл мажор. Блудният син откриваше страница след страница дните на своето минало. В едва чуто пианисимо с горната част на лъка напомнящо шепот, долавяхме нежни пориви на любящо сърце. В разложени акорди с необходимата сила се изявяваше далечна традиция за изпълнението на Висша воля. От светове в светове преминаваше пътя на блудния син. Съдбата му бе един голям живот, разказан с езика на тоновете, изтръгнати със завидно майсторство от подвижните пръсти на Учителя. Няколко тържествени акорда и разказа свърши. Тишина. Диханието на голямото мнозинство бе спряло. Учителят не продума. Прибра цигулката си. Качи се на катедрата. Прочетохме добрата молитва. Концертът свърши. "Блудният син" се завърна при Учителя. Завърна се в Бащиния си дом. Той бе приет в Школата на Учителя. Словото на Учителя бе Слово и за него. 4.2. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. Т. 1. София, Библ. Житен клас, 1993, с. 404-405 Борис Николов В някои от своите беседи Учителят разказа следния спомен: "Когато бях студент в Америка, студентите решиха да дадат концерт. Поканиха и мене да изсвиря нещо с цигулката. Изсвирих им импровизация в момента, "Блудният син". Публиката следеше с най-голямо внимание и като свърших, остана в мълчание доста дълго време. След това, като се опомниха, бурни аплодисменти заляха салона. Студентите идват при мен, поздравяват ме и питат: "Какво беше това парче? Откъде го вземахте? Дайте ни го да го препишем, да го имаме и ние". Аз им казвам: "То не е записано още. Импровизирах го сега в момента". Учителят ни е свирил тази мелодия два-три пъти в клас. Много сложна, трудна и драматична пиеса, в която се очертават образите на бащата и синовете - големият и малкият. Жалко, че не можахме да я запишем.