Търсене във форума

173. КАК ТОШКО СТАНА БЯЛ БРАТ Беше към средата на лятната ваканция, когато Тошко заедно с племенницата, дванадесет-годишната Росица, обикаляше от болница на болница да търси лек за болното от хорея момиче. Характерното за тази болест е, че при нея се явява треперене на цялото тяло, което затруднява ходенето на болния. Брат Тахчиев и Тошко бяха колеги. Те работеха в една и съща гимназия Всеки от тях си имаше свое убеждение, по което се различаваха, но като колеги и граждани те се уважаваха. Докато Тахчиев бе бял брат, Тошко бе върл атеист. Тошко обичаше да спори и да доказва, както всички атеисти, правотата на своите убеждения. Брат Тахчиев. не по-малко ревностен към своите убеждения, знаеше от опит, че полемиката не дава резултат, отбягваше спора, като повече изслушваше противника и с въпроси го насочваше към ония области, дето атеистите остават без основа и честните от тях капитулират. Тошко сипеше ураганен огън срещу противника, докато брат Тахчиев си пестеше патроните за по-късно, когато противникът вече си е хвърлил гранатите. Той оставяше противника да се наприказва. „Колега Тахчиев - казваше веднъж Тошко - чудно ми е как вие, интелигентни хора, вярвате в някакъв Бог и душа, които не могат да се докажат. Това са попски работи", заключаваше Тошко. Но болестта на племенницата му промени обичайния ход на нещата. Росица се нуждаеше от лекуване и трябваше да се търсят лекари- специалисти. Росица се нуждаеше от лекуване, а не от умуване. Много лекари и много болници вече бяха посетени за 10-15 дни, но никакъв резултат или надежда. Всеки лекар, при който отиваха, преглеждаше болното, предписваше лекарства и ги изпращаше, но полза никаква. Тошко не бе човек, които лесно се отчайва, но след като бе ходил при толкова много лекари и специалисти, без да могат да помогнат, взе да губи кураж, като неговата вяра във всемогъществото на медицината взе да се разколебава. Тогава брат Тахчиев му казал: „Абе, колега, хайде да те заведа при нашия Учител, и той е доктор. Завършил е медицина и богословие. Може да ти помогне." Съгласил се Тошко и отишли при Учителя, макар че не му било лесно да признае, че лекарите не са в състояние да му помогнат. Но нали поговорката казва, че нуждата закон изменя, така и Тошко се принуди, от голяма любов към племенницата си се съгласи да отиде за помощ при тоя, когато най-много бе осмивал и отричал. Не малка мъка била за Тошко да занесе дванадесет-годишно момиче до Изгрева. Когато пристигнали тримата на Изгрева, заварили Учителя на поляната да разговаря с няколко души. Когато те се приближили, преди още да му обадят за какво идват, Учителят се обърнал благо и бащински към момиченцето и го попитал: „Ти ходиш ли на училище?" - „Ходех, но вече не ходя, защото съм болна." - „Да, ти пак ще ходиш", казал Учителят, като я помилвал по главата. „С колко премина?" - „С шесторка." След това Учителят се обърнал към вуйчо й с думите: „Утре елате на екскурзия на Витоша." От тези думи Тошко напълно се слисал. Нито знаел какво да мисли, нито какво да прави. Тогава брат Тахчиев го поканил в квартирата си за вечеря и за нощуване. Вечеряли тримата, поразговорили се и си легнали да спят. Росица скоро заспала, но вуйчо й будувал дълго. Сън не го хващало, защото умът му не можал да побере това: Щом г-н Дънов е лекар, защо не го покани в кабинета си да прегледа болното и да му предпише лекарства, както правеха всички лекари и специалисти. Но тъй като не станало така, както той очаквал, в него настъпило пълно разочарование. А пък това, да се ходи на Витоша, то е съвършено невъзможно, той до Изгрева едва го бе донесъл, а да го носи до Витоша, това е невъзможна работа. Тези и подобни мисли изпълвали ума му. Цялото му същество се бунтувало и сънят бягал от очите му като подплашена птица. Минавало полунощ, когато най-после умората надвила и той задрямал. В този момент Росица се събужда, почувствала се добре и почнала да вика от радост: „Вуйчо, вуйчо, утре и аз ще дойда на Витоша." Виковете на Росица събудили току- що заспалия вуйчо. Сега вече Тошко не се чудел защо г-н Дънов не я прегледал и не е предписал лекарства, а се чудел как оздравя Росица, след като при толкова лекари я бяха водили, без да й помогнат. А ето тук, на Изгрева, г-н Дънов само бе я помилвал, тя бе заспала лесно и се събуди здрава. За чудене работа, си думал гласно той. А милият ни брат Тахчиев само се усмихвал и мълчал, като оставял Тошко сам да дойде до известни изводи, предвид настъпилата промяна в здравословното състояние на момичето. Когато се развиделявало, всички вече били стегнати и готови за път. След като всички се събрали, Учителят тръгнал пръв и след него цялата група. Там били и нашите герои. Тошко сега вече не се чудел как ще носи Росица, защото тя бе оздравяла и тичала напред, а се чудел как ще се яви при Учителя, тъй като вчера бе го оскърбил с недоверието си и цяла нощ се бе бунтувал против него, преди събуждането на Росица. Тя припкала напред, пред всички. Нямало никаква следа от болестта й. Учителят, като видял припкането на момичето, обърнал се към Тошко с думите: „Брат, вие не оставяйте детето. То още не е напълно оздравяло. Дръжте го за ръка, защото то може да се спъне и нарани. Лекуването му ще продължи цяло лято. То ще си грее гърба на слънце през лека дреха, всеки ден преди обед и ще се облива с вода, грята на слънцето, така че водата да се стича по гръбнака." Тошко, като чул това напътствие за лекуването на болната му племенница, приближил се и просълзен целунал ръката на Учителя, на този, против когото бе роптал, без да го познава досега. Учителят, като видял душевното му състояние, казал му: „Успокой се, брат, всичко ще се оправи." Тези думи на Учителя, казани с голяма бащинска любов и благост, разтопили всичкия лед, който от много години бе сковавал ума и сърцето на Тошко. Лицето му просветнало, като че той се бе новородил. Нито следа от вчерашния Тошко, от вчерашния бунтар и атеист. Само за двадесет и четири часа Тошко се пробуди и от атеист стана бял брат. Истинското име на нашия герой е Георги Попов, когото аз съм преименувал Тошко, което допълнително научих. Случката е действителна. Разказал: Колю Николов - Русе.