Търсене във форума

Б ) Дафинка от Българската евангелска методистка църква "Д- р Лонг " в София 1. Дафинка е родена през 1889 г. в гр. Свищов. От баща Йордан Икономов и от майка Манола Гаврилова Илиева. А Манола е дъщеря на първия евангелски проповедник в България Гаврил Илиев. 2. Бащата на Дафинка е пастир Йордан Икономов, а майката е Манола, за която ще публикуваме биографичен очерк, и която е завършила Американския девически колеж в Цариград. 3. Дафинка е родена в евангелско семейство, говорещи английски език и първо тя проговорва на английски и след това на български. Бива изпратена в Американския колеж в Цариград. Завръща се от там и е учителка 3 години в гимназията в гр. Ловеч. Биографичните данни тук сме ги включили. 4. Омъжва се за д-р Любен Доганов. Има едно дете. 5. Идва време, когато гласът й се уврежда, не може да говори и решава да си направи операция. Там се прорязва артерия, която започва да кърви и тя умира от кръвотечението. Когато отиват и питат Учителят за нея, той посъветвал да не оперира. Но не са послушали и така заплаща с живота си. (Бележка на съставителя: Тази случка е публикувана отделно, както и изказването на Учителя пред ООК, в томчето "Славата Божия, царството Божие и волята Божия", Г. XVIII (1938-1939), т. 1. София, 1998.. Виж и в раздел VIII. А. Учителят за евангелистите в България № 5 "Дафинка Доганова и операцията на гърлото".) 6. Тя е познавала Учителят Дънов. Всички евангелисти-методисти в България са знаели, че Петър Дънов е бил отначало при евангелистите-методисти. Някои са поддържали духовна връзка с него. Други са му били противници. Но тя е била приета много добре от последователите на Учителя. Това виждаме от спомена за нея от Стефан Тошев от гр. Севлиево, поместен във в. "Братство", бр. 231 от20.XII.1938 г. 7. Не мога да разбера защо не е послушала съвета на Учителя Дънов, да не се оперира. Защо не е отишла при него за съвет и за помощ. Въпроси без отговори. 8. Ето там е загадката. А каква е тя. Да различаваш кой е проповедник на евангелизма по форма, кой е истински служител на евангелието по Дух и кой е истинския Учител, в когото е Божественият Дух, Христовият Дух и Господният Дух. Ето това са трите етапа, през които вчера, днес и утре евангелистите-методисти в България трябва да разрешат за себе си и за онези около тях. 9. Един е Всемирният Христов Дух. Той, Учителят Дънов го заявява. Пред ръководителите на братствата на 20.12.1926 г. Прочетете го в " Изгревът", т. XIV, с. 699, 768-772. И тогава ще се доберете до Истината. Научете ги наизуст, защото ще ви са потребни и денем и нощем.

3.5. Стихотворения за Дафинка Душа / Олга Славчева Български бранител, Г. X, бр. 109/110 (XI-XII.1930), с. 2. Ти пак си с нас / Люба Георгиева Български бранител, Г. X, бр. 109/110 (XI-XII.1930), с. 3. --------------------------------------------------------------------------- Душа посвещавам на светлата памет на Дафина Доганова Низ светлите селения на Божия мир Една душа внезапно се яви. . . Донесе я вечерният зефир От земни край - всред дните й, уви! Щом Благия видя, тя полетя, Запря до него .. . трепетно сърце Заби от радост - малкото дете Се радва тъй пред майчино лице! Одеждата й нежна заблестя С дивни шарки на дъгата рой . . . И ето в нея почна да чете С Бащинска любов загледан Той: Търпение, милост, обич, благ език, И не един щастлив и ясен взор, И не един с тях възторжен вик В задружна песен екнали във хор. . . Видя Той дрехата й от лъчи С "деяния" тъкана и завчас Към нея благо устреми очи Продума й с тих гальовен глас: - Ела, работнице на любовта, Носителко на Моя свят завет! Ела и пий ми в Дома радостта - Приготвил съм ти милости безчет... Олга Славчева Ти пак си с нас На Дафинка Доганова Ти пак си с нас - С делата си! През всеки час - С теглата си! С перо и дух Пробуждаше, И сляп и глух Научаваше: Че има Бог На правдата! Тръбеше с рог За славата, За славата На Божи меч - В забравата На свята реч! .. . Ти пак си с нас Светилен чар! Те си ни свяс И ум и жар! Люба Георгиева

3.4. "Не се боя от смъртта, защото знам къде ще отида". Паметни слова А) Внучка на първия евангелист в България Паметно слово Дафинка Доганова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.). Помен. Речи, произнесени при погребението на 4 декември 1938 г. София, Методистка епископална църква, 1938, с. 3-5 Цв. Литов "Подвизах се с добрия подвиг. Пътя свърших, вярата опазих, сега ми остава венеца, който Господ ще ми въздаде." Нашата мила покойница е родена в крайдунавския град Свищов на 28 февруари 1889 г. Тя е дъщеря на пастор Юрдан Икономов, който дълги години е бил учител по френски, история и география, и внучка на Гаврил Илиев, първият евангелист в България. Издънка на такъв религиозен род, от рано тя започва да работи за Бога. Още една 13 годишна тя говори и се подвизава в Младежкото християнско дружество. Това са първите лъчи на един многообещаващ живот. Тя завършва l-ва Софийска Девическа гимназия с отличие и учената степен "Бакалавър по изкуствата". Три години е учителка по литература в Американската гимназия в Ловеч и 25 години, четвърт век, лекторка по английски език. Едновременно стая своя основна дейност, тя държи сказки, пише статии, редактира списания, води духовно-просветни организации. Това са най-общите рамки, в които протича нейния богат и знаменателен живот. Докато, след 49 г. живот и творчество, Бог я повика при себе си на 2 декемврий т. г. след една операция и десетдневно мъчително боледуване. Ще си позволя да направя опит, само с няколко черти да предам богатия и красив духовен образ на тая голяма българка. Жена с изключителни умствени дарования. С еднаква леснота и проникновение тя боравеше из областите на религията, философията, литературата, историята, политиката и изкуствата. Ще я чуете да говори за: Лонгфелоу, Тенисън, Франсис Уилър, Муди, Веслей, "Алкохолизмът от християнско гледище", Англия Америка, България, "Проблемата на човешките страдания и изкушения", "Могъществото на волята", "Философските идеи на Гр. Петров върху религията", "Политическите права на жената", "Религията и жената", Библията и пр. Какво разнообразие от проблеми! А за вещината, с която ги разглеждаше и за увлекателността, с която говореше, най-добре свидетелствуваха препълнените зали на нейните сказки. Тайната на нейния плодовит и достоен живот се крие в дълбоката й, жива, солидна и просветена вяра. За нея над всичко Бог стои; във всичко Него вижда. Дойде ли неделя, тя ще бъде в църква; без нея не може. А Библията си познаваше основно. Молитвите й бяха пълни с топлота и упование. - "Не се боя от смъртта, защото знам къде ще отида", каза преди да се подложи на тежката операция. "Живеем ли, умираме ли, Господни сме." Това бе нейната твърдина. Организмът й бе нежен, сърцето извънредно слабо и все пак, тя не знаеше що е покой. Малко труд ли е, 25 години по ред всяка вечер да преподаваш по няколко часа, след като и дните са били препълнени с работа? В студ, сняг и дъжд тя е вярна на поста си. През нейните курсове са минали повече от 5,000 души, хора от най-различно обществено положение: министри, пълномощни министри, литератори, професори, поети, журналисти, съдии, адвокати, офицери, студенти, ученици, работници. Малко ли е едновременно с това да редактира 8 г. списанието "Детски другар"; 3 г. сп. "Благовестител"? Малко ли е да напише повече от 150 статии и преведе редица разкази и стихове? И не само на български; във в. "Таймс" е печатала статии за Иван Вазов, превеждала е негови стихове, между които поемата "Раковски". А нейният разказ "Стойчо Чудакът" е преведен и на чешки. - Тя стои ред години начело на Неделното училище, като незаменима надзирателка; тя е в църковното настоятелство извънредно дейна и полезна ; влизала е в редакционният комитет на в. "Зорница"; подвизавала се е в Женското дружество при църквата; в Съюза на българските писателки; в периодичния печат; държала е сказки и проповеди в църква и вън от нея. Нейното сладкодумие и убедителност мъчно могат да бъдат надминати. От половин година тя се приготовляваше, след основно проучване на българските въпроси, да замине със своя другар за Англия на свои средства и там да развие една обширна дейност между църквите и вън в обществото в полза на българската национална кауза. Каквото вярваше, изповядваше и говореше, тя го живееше. От нея лъхаше само благост и доброта; гласът бе нежен; усмивката лъчиста; сърцето горещо и отзивчиво. Тя би ангелът на "Д-р Лонг". - Основа при църковното Неделно училище благотворителна група "Капка мляко"; колко деца и болни е спасила чрез това от смърт. Събирала е суми за бедни; посещавала е, помагала е, утешавала и се е молела за болни и самотни. Ще повторя: високо интелигентна, християнски силно вярваща, неуморимо трудолюбива, добродушна. Лаская се от мисълта с това да съм казал поне малко за нея. Ето що бе тя: истинска жена, истинска българска, истинска християнка. Губим много, защото тя бе много. Ние сме скръбни. Лицата са бледи; небето е сиво; очите сълзят, сълзи и небето. Жестока бе тая есен: тя откъсна един от най-хубавите цветове в нашата градина. Да не забравяме: "Господ даде. Господ взе". В Библията има един стих писан сякаш специално за нея: "Блажени които — " Странно: смърт и блаженство... Да. "В Господа". - За нея бе Той велика реалност; алфа и омега. Животът си за Него даде. На човека служеше. Бога прославяше. Имаше далечния поглед за безкрайното, вечното. Имаше сладката надежда, че по-близо при Бога отива. - А ние? Тъмнина? Страх? Неизвестност? "Защото делата им следват." - Дела светли, благородни, ангелски. - Каква диря ще оставим след себе си? Какво ще отнесем на Бога? Какво ще вземем със себе си, "Събирайте си небесни съкровища" Изненада, ужас, а това чака всеки. Да помислим. Всеки ден умираме. За едни ужас, за други блаженство. За тия, "които умират в Господа". Досега сме се грижили за имот, хляб, дом, деца, нека от днес да мислим и се приготвим за вечността. Пастир Цв. Литов Б) Страж на своя пост Помен ДафинкаДоганова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.). Помен. Речи, произнесени при погребението на 4 декември 1938 г. София, Методистка епископална църква, 1938, с. 6-7. Тома Стефанов Томов Тежък и непоносим закон, стар колкото и света, виси неумолимо над всички нас и подтиска сърце, чувства и ум; това е неумолимият закон на смъртта, който в своята колкото лаконична, толкова и брутална формула, гласи: "Който се е родил, той ще и да умре"! Това ние знаем, това сме чели в книги, особено в книгата на книгите, Библията, където ясно е казано: "Определено е на човеците веднъж да умрат"... (Евр. 9:27); "Пръст си и в пръст ще се върнеш" (Битие 3:11)! И все пак: когато видим да лежи пред нас наш близък, когото сме добре опознали и когото сме научили да ценим в характер, отношения и дела, нещо се счупва в нас, ние свеждаме глава, сърцето потръпва, сълзите бликват и ние плачем за скъпия покойник, оплакваме въобще и човешката съдба... Животът ни се струва някак си изгубил своето значение и важност, щом трябва да завърши там, в пръстта. Обезнадеждени и безпомощни стоим ние пред загадката на смъртта, плячка на най-черни мисли. Ние наистина, бихме останали в тая душевна тегота, ние бихме скърбили чрезмерно за нещо, което загубваме завинаги, ако светъл лъч от надежда и утеха, не ни идеше от този извор на живота, който на друго пък място ни казва: "Не всичко тук на земята се свършва. Смъртта не е всевластния господар, защото тя е победена от Оня, който възкръсна". И вместо безкрайна скръб, каквато обикновено имат езичниците, ние биваме озарени от положителна вяра и надежда за безсмъртен задгробен живот. Онова, което виждаме тук, са само тленните останки на тази, чийто дух остава вечен и споменът за чиито дела, никога не ще ни напусне. Ние всички скърбим и не можем да не скърбим, че тъй рано залязва един цялостен, хармоничен живот; ние жалим дълбоко, че преданият, верният, винаги на поста си член на Методистката епископална църква в София, отмина бърже оттатък; ние така бяхме свикнали да виждаме помежду си тази нежна, блага фигура, да чуваме този мек и гален глас, да се радваме на тази искрена мила усмивка, да черпим от тази дълбока и богата душа, че не бихме могли наистина, лесно да се утешим. Нейното място в църквата и в ръководните тела на църквата, ще стане завинаги празно. Дафинка Доганова бе страж на своя пост; тя работи до последния момент с вяра и любов. И ако аз имах да избера един стих от евангелието, като мото, девиз на нейния живот, не бих се колебал да взема бойния зов, който намираме в Откровение. "Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота". Тя чу този зов, следва го, изпълни го докрай. И повикана горе, при своя Небесен господар, тя би могла да каже с думите на ап. Павла: "Аз се подвизавах с добрия подвиг, пътя свърших, вярата опазих, сега ми остава венеца на правдата, който Господ ще ми въздаде в онзи ден". В деня, преди да постъпи в болницата, тя ми каза: "Аз съм здрава, ако Бог е решил да ме повика при себе си, в Неговите ръце ще се предам". Тя се неуплаши, ходейки по дола на смъртната сянка, защото чувствуваше, че Той, Спасителят, е с нея. Други, след мене, ще имат да кажат какво е тя направила за църквата, за неделното училище, за майките, за бедните, за болните, за смазаните от живота. Аз исках от името на Настоятелството на църквата "Д-р Лонг" да подчертая какъв светъл пример, като член на църквата, член на настоятелството и член на тримесечната конференция ни завещава Дафинка Доганова; колко такт, умение, не само това, колко доброта, колко любов се криеше във всяка нейна дума, във всяко нейно увещание, във всяка нейна постъпка. Тя бе и местна проповедница; със слово и най-вече чрез делата си, тя печелеше души за Христа. Съединяваща в себе си интелект, воля и чувства, тя посвети всичките си сили в служене на Господа. Нека светла и вечна да бъде нейната памет; нека всички ние се вдъхновяваме от нейния велик и лъчезарен пример. А на нейните близки: Бог, който е верният наш утешител, нека изпрати изобилно своето утешение и своята подкрепа. От страна на Църквата Проф. Тома Cтефанов Томов. В) Почитане на паметта от Съюза на българските писателки Възпоменателно слово Дафинка Доганова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.). Помен. Речи, произнесени при погребението на 4 декември 1938 г. София, Методистка епископална църква, 1938, с. 16. Рада Големанова Натоварена съм от Съюза на българските писателки, като негова секретарка, да поднеса от името на всички съюзни членки почитане паметта на нашата съюзна членка, която е влязла в редовете ни още от основаването на Съюза. И от него ден до нейната кончина е членка в управата му. Тихо и с любов тя се отдаде на обществена и писателска работа още от младини. Нейна творба за пръв път е отпечатана в 1914 г в сп. "Младежки вестител". Печатала е по-после във в. "Ратник", гр. Русе, дала е на английски език приложение на в. "Таймс" за Иван Вазов и за "Раковски". Сътрудничила е във вестниците "Напредък", "Мир", "Пряпорец", "Зорница", "Женски свят", "Знаме", "Литературен свят", и др.; и в списанията "Подвиг", "Детски другар", "Летопис", "Духовна обнова", "Християнски свят", "Всемирна летопис" и др. Дала е не малко оригинални статии, разкази и поемите: "Блудният син", "Туберкулозна" и "Фея-мраз". Издала е книгата "Най-красивият източник на мъдростта", а книгата "Франсис Уилард" е под печат Нейните преводни статии, биографии, стихове, разкази са много. Това са книги, томове. Редактирала е три години сп. "Благодат", осем години сп. "Детски другар" и една година е работила в редакционния комитет на най-стария в страната в. "Зорница". Всичко дотук изброено представлява голям труд, пред който заслужава да се поклоним. Нека се извади заключение, колко замислени работи тоя ум отниса в гроба. Ние познаваме благия характер на милата и скъпа покойница - наша другарка. Винаги любезна, приветлива, сияйна, тя биваше на своя пост, с готовност и другаде да изпълни свой обществен дълг. Хубавото й лице, украсено с мила, невинна усмивка, нейният сладък говор, който не е огорчил нито една душа, ще бъдат вечно свързани с хубавото име Дафинка. Така я зовяхме всички. Това име й тъй много подхождаше, или по-право, ние обикнахме името, заради носителката му. Дафинка е отлична майка, незаменима съпруга, примерна общественица. Подчерта се, че тя е голяма българка, голяма жена. Аз ще добавя, че Дафинка е преди всичко голям човек. Скъпа Дафинке, ние, твоите другарки от Съюза на българските писателки, няма да те забравим. Почетно място е отредено за тебе в нашите сърца. В хубавите ни спомени ти оставаш с ореол на главата. За нас и за всички, ти си светица. Уважавайки твоето трудолюбие, твоята доброта, ние дълбоко се покланяме пред светлата ти памет. От страна на Съюза на българските писателки Рада Големанова Г) Възпоминание от българските писатели За една покойница Дафинка Доганова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.). Помен. Речи, произнесени при погребението на 4 декември 1938 г. София, Методистка епископална църква, 1938, с. 17-18; препеч. Литературен глас, 1939, бр. 417. Ат. Михов Родена в гр. Свищов от родители евангелисти и със строго нравствени качества, които се предават в наследство и на нея. Дафинка Л. Доганова от най- ранната си възраст е слушала от родителите си английски език, който усвоява преди българския. Така тя вече от четиригодишна чете Библията на английски език. На 19 годишна възраст държи първата си сказка за "Духовния живот" и показва своята пълна зрялост за обществен живот. Завършила е с отличие I-ва Софийска девическа гимназия, а след това Американския колеж в Цариград, също с отличие и получава титлата "Бакалавър по изкуствата". Тя беше членка на Дружеството на периодическия печат, на Настоятелството на Съюза на българските писателки, на Църковното настоятелство на Методистката евангелска епископална църква и надзирателка на Неделното училище при същата. Работи повече от 25 г. като лекторка по английски език. Само в София близо 20 години е ръководила известните курсове по английски език и английска литература, които бяха всъщност едно частно училище за английска култура. Повече от 5,000 души са учили в тях, между които хора от най-различни категории: министри, литератори, пълномощни министри, професори, художници, поети, журналисти, съдии, адвокати, офицери, лекари, инженери, ученици, студенти, работници и др. Тази й дейност бе обширна и тя остави дълбоки следи в софийското общество. Името на г-жа Доганова бе и ще остане като синоним на работничка от първи ранг, каквито рядко ще видим в нашата частна просветна дейност. Паралелно с това, тя работи в областта на живото слово. Още през време на най-тежките години за българския народ, когато английските войски напущаха гр. Русе, тя показа героичен дух и има куража да задържи десет минути трена, който отнасяше Английския генерален щаб, начело с генерал Ханг, за да му каже болките на българското племе, че Македония е нещо като Елзас и Лотарингия за французите, като Ирландия за англичаните и че тя не може и не трябва да бъде откъсната от гърдите на своята сестра България. Тя е държала множество сказки в Русе преди 1920 г., а след това в София и много градове из провинцията, гдето е била канена, като навсякъде е носила печата на своите големи дарования. Нейното слово бе винаги живо, топло, искрено, то проникваше дълбоко и вълнуваше силно. Научните й и философски сказки бяха академически речи, които не отстъпват в нищо на сказките на най-добрите наши говорители и възбуждаха жив интерес в най-интелигентните среди. А знаменитата наша артистка Адриана Будевска, нейна близка приятелка, казваше за нея: "Тя е родена за сцената, и тя щеше да бъде от най-големите", но у г-жа Доганова имаше много повече от една артистка - у нея имаше един солиден ум, една силна логика и живо творческо въображение с едно възвишено сърце. Нейните научни, философски, литературни, а също и религиозни сказки, остават едни от най-хубавите творения на живото слово. Един ден, когато те бъдат събрани и напечатани, ще се види, че нейното дело, ако не по количество, то поне по качество, ще седи не по-долу от това на безсмъртния Григори Петров. Ето някои от темите, които тя е разработила: Проблема на нашите страдания, нашите изкушения, Философските идеи на Григори Петров върху религията, Политическите права на жената; Религията и жената; Могъществото на волята, Лонгфелоу - американски поет, Тенисън, Франсис Уилър, Муди, Веслей, "Най-красивият източник на мъдростта", Англия, Америка и България, против войната и др. Тя остави следи и в литературното поле: осем години редактира списанието "Детски другар", в което е вложила много любов към децата, което остава единствено по възпитателната си роля в нашата литература, три години редактира списанието "Благодат" и една година участвува в редакционния комитет на в. "Зорница". Писала е статии за много наши и чужди писатели било в списанията си, било в други. Печатала е статии за Иван Вазов още преди 1920 г. в литературния брой на в. "Таймс", като е превела негови стихове на английски, между които и поемата "Раковски". Написала е повече от 150 статии, разкази и стихове, печатани в наши и чужди вестници и списания, като в. "Мир", "Пряпорец", "Знаме", "Напредък", "Зорница", "Ратник", "Подвиг", "Летопис", "Литературен свят", "Младежки вестител", "Женски свят", "Всемирна летопис" и др. Писала е стотици разкази и множество биографии, между които биографиите на Джордж Елиот, Мария Митчел, Роза Боньор, Хариета Холтмър, Флоранс Найтингейл; а от поетичните произведения най-голямата и най-хубава поема на Лонгфелоу "Евангелина", от същия "Селския ковач" и "Арсеналът в Спрингфилд", която е протест против войната и е оставила ненапечатани три свои труда: 1) История на изкуството (на английски); 2) Една теза върху българската литература до 1910 г., също на английски, с много преведени поеми и стихове от Петко Славейков, Каравелов, Ботев, Иван Вазов, Яворов, Ст. Михайловски и Величков, и 3) Лекции върху майчинството, които е държала на следващите в училището на г-ца Кларк за учителки в детските градини. При наличността на това дело на г-жа Доганова, тъй всестранно, бихме се запитали: имала ли е време за почивка, за развлечение, за закрепване на своето тъй крехко здраве? Не, тя всякога бе заета в работа да раздава себе си за другите. А от половин година замисляше и планираше идната година да замине със своя съпруг за Англия, гдето да работи на свои средства между църквите и обществото, в защита правата на онеправдана България. А тя бе наистина най-подготвената жена българка, която би изпълнила достойно тази мисия - защото тя имаше всички качества, които биха й отворили вратите навсякъде, като на една от малкото жени в света с велико предназначение. В нейното лице с ранната й смърт, ние българите, загубихме много, защото в годините на нейното здраве, залутани в партизанства, не оценихме нейните дарования. Ат. Михов За една покойница ("Литературен глас", бр. 417, 1939г.) Д) Вяра и окултизъм Дафинка д-р Л. Доганова Братство, бр. 231 (20.XII.1938), с. 4 Стефан Тошев[1] Ние се разделихме с нея на 2 декемврий т. г. - тя отлетя в отвъдния свят. Но тя живя един рядко интензивен и полезен за другите живот. Тя умря 49 годишна, но остави след себе си такива дълбоки бразди в полето на книжовната културно- просветна дейност, че ние смело можем да кажем, че с това, което тя стори за българската интелигенция и за българската жена, тя се подрежда в първите редове на заслужилите на народа ни български жени. Нейните заслуги тепърва ще има да бъдат оценени, защото тя работи за вечните ценности в човешката душа и характер. Тя сътрудничеше във вестници и списания, редактираше сп. "Детски другар", беше членка на настоятелството на Съюза на писателите. Мнозина чрез нейните курсове в столицата са научили английски език. Тя владееше добре и французки език. Но тези, които са слушали нейните сказки и беседи в Русе и София на религиозни, литературни и други теми, никога няма да я забравят. Тя владееше магията на словото. Във всички тях проличаваше нейната ерудиция и поетичен, цветист език. С нея аз се запознах през 1918 г. в гр. Русе, дето бяхме колеги с нейния съпруг. Тя имаше жива вяра в Бога, Исуса Христа и задгробния живот. Чрез мене тя се запозна с окултизма и още тогава тя се убеди в основните учения на окултната школа и те й спомогнаха да разбира и изнася пред другите истините на християнството в тяхната дълбочина и ширина, а не ограничено, едностранчиво, както въобще се разбират от съвременните богослови. Ще завърша за нея с няколко извадки от писмото, което тя и нейния съпруг ми изпратиха през 1937 г., след като са получили моята книга "Вечните истини". Тя ми пише: "... откак я получихме, чела съм я и някои места много пъти препрочела. Тя чудесно хармонира евангелизма с окултизма. А е писана и на такъв лек и увлекателен стил, че се чете (при все че е философска) като роман - просто на един дъх. Аз я заемах на наши хора - да четат и се просвещават. Благословено е било времето, което сте дали на нея ..." Стефан Тошев Севлиево, 17.XII. 1938 г. Е) Един ангел на земята Един ангел на земята. Лични спомени по случай една годишнина. Дафинка д-р Л. Доганова (28 февруари 1889 г. в Свищов - 2 декември 1938 г. в София) Български бранител, Г. X, бр. 109-110 (XI-XII.1938), с. 2-3. М. Ж. М. Службата свърши в Лютеранската църква на бул. "Дондуков" и аз прибързах от амвона да поздравя на вратата присъствуващите. Всички ми стискаха ръка и много бяха доволни от проповедта. Тогава бях методистки проповедник и защото нямаше още "Д-р Лонг", черкувахме се след немците. Между всички, обаче, една жена ми направи най-силно впечатление! Нейната аура излъчваше светлобагрите трептения на мистична духовност, на предана, сърдечна набожност. Тя грееше като зорницата, между рой от души. И ето-тя ме наближава. Стиска ми ръката, и в очите й аз видях погледа на ангел и бездната на вечност. . . Тя ме покани в старата им къща на ул. "Оборище" и оттогава ние станахме приятели, духовни приятели, като сродни души. Изненадата ми беше още по- приятна, като узнах, че Дафинка Доганова е дъщеря на евангелски пастир и сестра на добрия ми Богдан Икономов. Веднага аз се намерих сред кръг от познати. Г-жа Доганова сред тях беше като дух ръководител. Липсваше й меч, препасан през кръста, за да бъде ангел- хранител слязъл на земята. Уж тя ме канеше да се поучи от мене - младият проповедник дошъл в София със славата на тайноведец и теософ, познаващ окултизма, спиритизма и голямата съответна литература, а пък аз поучен излязох от нея. Нейната благост бе песен в гласа й; нейната вяра - блясък на очите, а чистотата й - аромат, който изпълваше въздуха. . . Както тогава, така и после, тя много любопитствуваше върху проблемата на превъплощението. Паметен ще остане разговорът ни в Самоков под големия кестен в двора на Американското училище. Ние говорихме върху Боговдъхновеността на Библията и другите свещени книги на 7-те велики религии, върху мисията на Христа и мисията на другите основатели на религии, съотношението между тях и пр. Във всички подобни разговори тя проявяваше рядка начетеност, забележително широкосърдечие и търпимост, страстен стремеж към Истината, но и твърдо бранеше здравата основа, върху която здраво бе стъпила. Нейните религиозни познания бяха лишени от фанатизъм и красяха мисълта й с дълбоки познания и още по- дълбоки лични преживелици и духовни опитности. Вярата й не бе суха, а жива; не бе онаследена, а волева, осъзната и припечелено-изработена. Любовта й не бе празнична дреха, а ежедневно приложение; не бе лицеприятно лицемерна, а вихрено чиста, изворно бликаща. И в частният разговор и в публичните си сказки, езикът й бе преизпълнен с красиви форми, мъдри примери из живота и литературата; той се преливаше в музиката на художествени сравнения и класични преводи на речта. Не зная защо, тя често ме наричаше "Божий служител". Така се случи, че първото ми запознанство с нея бе на проповед - тогава аз проповядвах, и последната ни среща бе пак съща - тогава тя проповядваше в катедралната църква на ул. "Солун" 49. Току-що бях се върнал от Америка, и от Бургас през зимата дойдох в София. Речта й опиваше залата. Аз сам отдавна не бях слушал такъв прецизен оратор, като виртуоз, който свири на цигулка и сякаш дава камерен концерт. Пъргаво слезе от амвона и първо дойде при мене: "Ето го Божия служител!" - рече тя пред всички. Аз нямах думи да й благодаря за сказката, за трепетите, които извика в нас, за мислите, с които ни освежи и нахрани. Но тя не приемаше благодарност: "Аз само изпълнявам дълга си!" - скромно отвещаваше тя. Бидейки в Бургас, тя не забрави да ме посети в кабинета ми заедно с прекрасния си другар, г. д-р Л. Доганов, и да ме насърчи, да ме подкрепи, да ме вдъхнови в трудния ми път, както само тя можеше да стори това. Такава, каквато я знаят всички, които са имали щастието да я познават отблизо, не е чудно, че поетесата Люба Георгиева в 9-те си стихотворения посветени на Дафинака я нарича "светица", а Олга Славчева й отрежда в поемата си "радостта Божия с милости безчет в Бащиния дом". (Съжаляваме, че не може да напечатаме всичките стихове, както и цялата поема - вж. с. 5 - б. р.) Да, всички носим един химн в сърцето си, като най-скъп спомен за оная, която бе въплътен небесен лъч на земята и ангел, удостоил България със слънчево присъствие. Негли тя бе "една от малцината, за които светът не беше достоен" (Евр. 11:38), но достоен пример на общественица, щастливо съчетала идеала на Богоизбраница, примерна съпруга и нежна майка... Достоен пример, наистина за всички нас! Скръбта ни впрочем не е безнадеждна за милата ни Дафинка (I Сол. 5:13). Дори превръща се в радост скръбта ни, радост българска и всенародна, че в Родината ни - според апостолските думи (Евр. 13:2) - "без да знаем сме приели на гости един ангел"! Безсъмнено духът на Дафинка беше такъв. М. Ж. М. [Методи Жеков Марков] ---------------------------------------------- [1] Бележка на съставителя: За Дафинка Доганова виж «Изгревът», т. XIII, с. 29-30.

3.3. Духовна опитност Силата на молитвата Всемирна летопис, Г. IV, кн. 7 (V. 1926), с. 164-165. Д. Л. Доганова Дядо ми беше стар, осемдесет и девет годишен. Тялото му беше поотпаднало, но сетивата и умствените му способности бяха съвсем запазени, а и духът му до края беше бодър. Освен това, той бе и весел, та това правеше младите да обичат да се събират около него. Дядо особено се оживяваше и сините му очи добиваха младежкия си блясък, когато заговореше по духовни въпроси. Тогава и лицето му като че блясваше. В такива минути нас, внуците, обхващаше благоговение и ние стояхме мълчаливи, притаили дъх, увлечени в чудните му слова. Помня, беше еднаж подир домашна молитва. Когато му бивахме на гости, вечер, той водеше молитвата, а после ни казваше по няколко думи в свръзка с прочетеното в Светото Писание. Нея вечер той бе чел стиха: "Каквото попросите искрено от Отца в мое име, ще ви бъде". След молитва дядо се позамисли, а после повтори горния стих. Ние, децата се наместихме добре на миндеря, за да слушаме, защото по лицето му познахме, че ще каже нещо интересно. "Аз съм стар и навярно скоро ще си отида", поде дядо. "Много нещо съм ви разказвал от живота си; нека тази вечер ви кажа една от причините, поради която дълбоко вярвам в истинността на това обещание на Спасителя. Казвал съм ви, нали, че като малък аз копнеех да видя "света", а това значеше за нас тогава: хаджилък или поне Цариград. За хаджилък трябваха много пари и аз реших да отида в Цариград. Но как? Знаех, че родителите ми не ще ме пуснат, защото майка ме не би се помирила с мисълта да се отделя от нея. Тогава бях луда глава. Малко мислех за мъката, която майка ми ще изпита по мене. Един ден през града ни минаха търговци на път за Цариград. Аз ги причаках на няколко километра вън от града, услових се при тях като чирак, а от съседния град пратих дума на нашите, че отивам да се уча на занаят, без да кажа къде. В Цариград на първо време прекарах тежко, но после станах търговец. Провървя ми и Кримската война ме намери доставчик на турската армия на сено, брашна, масла, дрехи и пр. Една нощ през войната сънувам, че съм в родния ни градец, но не у дома, а в една колиба накрай града. Вечер е. На огнището мъждее огън, а пред иконата се изправила жена, облечена в черно, която се усърдно моли. Тя е бледа. Изглежда болна. Аз тихо я приближавам и чувам: "Господи Исусе, смили се! През много изпитания ме премина. Ти знаеш защо. Но сега не искам да умра, додето не разбера какво е станало с изгубения ми син. Ако ти не промислиш, аз ще умра от глад. Последният къс хляб от вчера изядох. Господи, изпрати ми храна. Възвърни по-скоро изгубеният ми син." И почна да се кръсти и прави метани. Изтръпнах. Аз се взрях в нея и познах майка си. Събудих се в тревога. "Сън! Чуден сън!", казах си аз. "Това не може да бъде. Бащината ми къща е голяма и хубава. Татко е имотен. А де е големия ми брат? Освен това, мама не може да е тъй остаряла. Вярно е, че за две години не съм чул за тях (тогава за тях научавах случайно от пътници), но нима такава промяна е възможна в това време? Впечатленията от съня обаче, бяха тъй реални, че аз не можах да заспя до зори, а щом пукна утрото, аз намерих каруцар, натоварих два чувала брашно и му поръчах да кара към краищата на града. Като стигнах близо до една бедна колиба, която наподобяваше тази, в която видях майка си, аз казах на каруцаря да предаде брашното и ако запитат, кой го праща да каже само "Аллах", т.е. Господ. Наградих го добре и все още развълнуван, отидох в къщи и усърдно извиках: "Господи, в какво положение е майка ми, ти знаеш. В този момент аз не мога другояче да й помогна. Брашното заех за Тебе. Ти й го предай, както намериш за добре". След няколко дни аз заминах за родния си край, да видя какво е станало с нашите. Пристигнах там вечер. Излязъл бях от градеца ни малък, та сега никой не ме познаваше. Спрях се с каруцата на хана, а пеша се упътих към бащината ме къща. Потропах на вратата. Чужди хора ми отвориха. - Къде са стопаните? - запитах аз. - Ние сме. - Как така? А поп Тодорови не живеят ли тука? - Трябва да си чужденец, господине, та не знаеш, че къщата им се продаде на търг и сега вдовицата живее някъде край града. Казах им, че съм сродник на поп Тодорови и ги помолих да ми разкажат станалото по-подробно. Узнах: брат ми умрял, баща ми станал гарантин на един свой приятел, за чийто дълг после продали всичко наше, та и къщата ни. В това време умрял и баща ми от удар. Майка ми се прибрала да живее в някаква колиба и се издържала чрез пране. Същата нощ намерих колибата й. Потропах. Стара жена отвори, такава, каквато я видях насъне. Едва сдържах вълнението си и избухналото желание веднага да й се открия. Хижата се осветляваше само от слабия огън на огнището и от кандилото, та тя не можеше добре да ме види. "Госпожо, странник съм. Мога ли да нощувам у вас? - О, господине, на драго сърце, но доколкото мога да те видя (а аз бях добре облечен, с "френски дрехи" и брилянтен пръстен на ръката), това не е място за теб. Аз имам само корав миндер и покривките ми са черги. Ако повървиш малко навътре в града, там на площада има хан, с доста удобни кревати." Аз, обаче, казах, че съм тъй уморен, че ако ме не приеме ще заспя на земята вън от колибата. Тогава тя сърдечно ме закани. Поля ми да се измия. Като се извини, че няма с що друго да ме нагости, сложи на софрата хляб и лук. После ми постла на миндеря, а за себе си на земята, до огнището до което седна и се вгледа в замиращия огън. Скоро аз се престорих на заспал. Тя се обърна взря се в мене, а после се изправи пред иконата и зачете молитва. Аз треперех от вълнение. Майка ми, която е живяла в разкош и на която са слугували по няколко ратаи, сага се завива с техните черги. Като свърши молитвата, аз се изкашлях и едва продумах: "Госпожо, ти май се молеше. Та има ли полза от молитвата? С какво ти е помогнал Бог?" - Не говори така, господине, че е грехота. Бог е любов. И той чува и помага. Аз съм видяла много по-добри дни. Той ме е прекарал през горчиви изпитания. Защо? Той знае. Но не, не ме оставил да умра от глад. Някога даже ме храни като по чудо. Хлябът, който го яде ти, ако щеш да вярваш, Господ ми го прати. Да ти разкажа ли? Ще повярваш ли? - Аз съм предачка. Преди месец тежко се поболях. Изядох спестеното и когато мислех, че ще умра от глад, викнах една вечер отчаяно към него, а на утрото пред врата ми спря каруца. От нея каруцарят смъкна два чувала брашно. Аз му рекох, че сбъркал вратата, а той каза: "Не! Един непознат, добре облечен господин ме доведе тук и каза: тука ще внесеш брашното. Ако те попитат кой го праща, ще кажеш само: "Господ". И досега, господине, не можах да узная, кой ми прати брашното, но в сърцето си едно зная: от Бога е. Той събуди у онзи човек желанието мене, болната да пригледа". . . Тука на дядо протекоха сълзи и той се разхълца. "Дядо, продължи, как се откри на майка си?" Но той помаха с ръка и задавено каза: "Сега си легнете, а утре всичко ще ви доразкажа." Знаехме, че безполезно бе да настояваме, защото, когато дядо каже нещо, то беше последната му дума. Ние му целунахме ръката, а когато си легнахме, поблагодарихме Богу за нашия умен и чуден дядо. Съобщава: Д. Л. Доганова

3.1. Пастир, учител, писател, преводач, общественик Дафинка д-р Любенова Доганова Биографичен очерк Павел Драгомиров Василев Светъл спомен в живота на Евангелската методистка църква "Д-р Лонг" в София и за обществеността на столицата от първата половина на 20-и век, оставя личността на Дафинка Доганова. Тя е родена на 28 февруари 1889 г. в крайдунавския град Свищов, в семейството на силно вярващи и предани на Бога родители. Баща й е пастир Йордан Икономов, който по това време е преподавател в Американското научно-богословско училище по френски език, история и география. Майка й, Манола Г. Илиева, е дъщеря на първия евангелист в България, (Гаврил Илиев [Бележка на съставителя. Гаврил Илиев е роден 1822 г. в Берковица, починал 1909 г. в гр. Севлиево.], която е завършила Американския девически колеж в Цариград. Обгърната с много любов, Дафинка от малка чете Божието слово на английски език и свободно го говори. Още 13 годишна тя се подвизава в Младежкото християнско дружество. С отличие завършва l-ва Софийска девическа гимназия, а след това Американския колеж в Цариград, като получава учената степен "Бакалавър на изкуствата". Солидната й подготовка е предпоставка Дафинка да започне един богат на приноси живот за Църквата и обществото. Три години е учителка по литература в Американската гимназия в Ловеч и 25 години (четвърт век) лекторка по английски език. Едновременно с тази основна дейност тя държи сказки, пише статии, редактира списания, води духовно-просветни организации и работи за Бога в Църквата. Дафинка Доганова е оставила незабравими спомени. Преди всичко, те са свързани с излъчването, което е имала със своята висока и изящна фигура, благ характер, финес и топъл глас. Тя е била позната със своето горещо и отзивчиво сърце и лъчиста усмивка. Нейната вяра в Бога е дълбока, жива, солидна и просветена. В изпитания Д. Доганова е споделяла: "Живеем ли, умираме ли, Господни сме". Работата й в църквата беше най-важното нещо в живота й. "Каквото вярваше, изповядваше и говореше - тя го живееше." (Заб. Думи на пастир Цв. Литов за нея.) Пастир Дафинка Доганова е първата жена ръкоположена за пастир в Методистката църква. Тя е била надзирател на Неделното училище в Църквата, ръководител на Женското дружество, основател на благотворителна група "Капка мляко". Често тя е на амвона или в молитва в Молитвените събрания на Църквата. Д. Доганова събира пари, посещава, помага, утешава, моли се. Колко деца и бални е спасила. За нейната работа се казва: "На човека служеше, Бога прославяше". (Заб. Думи на пастир Цв. Литов за нея.) Учител Каква бе Дафинка Доганова в софийското общество? Дафинка Доганова е учителка по английски език. Хиляди са тези, които са минали през нейните курсове. Това е 25 годишен ежедневен труд на преподавател. Всяка вечер по няколко часа, Дафинка Доганова води курсове по английски език. Въпреки крехкото си здраве и целодневна работа, тя не само не пропуска, но и не закъснява за вечерните занятия. Учениците й са с различно обществено положение, но тя намира общ език с всеки от тях. Писател Дафинка Доганова се прояви и като писател. Публикувала е 150 статии, изнася десетки сказки, редактира 8 години сп. "Детски другар" и 3 години сп. "Благодат". Участвувала е в редакционната колегия на в. "Зорница". Нейна творба за пръв път е печатана в 1914 г. в сп. "Младежки вестител". Словото й е винаги живо, топло, искрено. Тя разглежда теми от областта на философията, религията, литературата, историята, политиката и изкуствата. Преводач Освен своите собствени виждания, Д. Доганова публикува много преводи от английски език. Тя с възхита публикува биографиите на благородни и възвишени личности, с които е искала да подтикне читателите към по-високи идеали в живота. Това са биографиите на Мария Митчел, Роза Боньор, Джордж Елиот, Хариета Холтмър и др. Д. Доганова превежда на английски език редица стихове, между които и поемата "Раковски". Тази поема, задно с анализ на творчеството на Иван Вазов тя публикува в английския вестник "Таймс" (18.XI.1920 г). Между нейните оригинални разкази и поеми са "Блудният син", "Туберкулозната", "Фея-мраз" и др. Издала е книгите "Най-красивия източник на мъдростта" и "Франсис Уилард". В писмото си до г-жа Стоянова (председател на Съюза на българските писателки) в сбита форма Д. Доганова прави отчет за своята дейност като писател, преводач и редактор (виж писмото). Общественик Д. Доганова е изявен общественик. Тя не само е пишела, но е говорела и взимала отношение по въпроси, вълнуващи тогавашното общество. Богато обдарена с хубав стил и богат език, Д. Доганова е умеела топло, вълнуващо и искрено да защитава или да представя разглеждания от нея въпрос. Нейните сказки винаги са привличали много слушатели, които са препълвали салоните час или два преди посоченото време. Темите на сказките и начинът на поднасянето им е причина знаменитата актриса Адриана Будевска да каже: "Дафинка Доганова е родена за сцената ... У нея имаше един солиден ум, една солидна логика и живо творческо въображение с едно възвишено сърце". Първите нейни публични изяви са предизвикани от реакцията и вълнението, което тя е преживявала като българка и българска жена по отношението на войната, тежкото положение на населението в Македония и от несправедливите решения и договори, с които е извършено отделянето на Добруджа и Македония от България и предаването на Тракия към Гърция. Във вестник "Ратник" (31 .VII. 1913 г.) четем: "При изпращането на Баучер, смълчаното събрано множество е раздвижено. Излиза Дафинка Доганова и на английски език се обръща с думите: "Г-н Баучер, като българска жена аз Ви благодаря за вашия интерес към нашия народ и за това, което вършите в Англия за нас. . . Моля Ви, сторете възможното, щото англичанката да почувствува истинското положение, злата участ на македонката, та да изпълни и тя своя належащ дълг". Още по-силен и вълнуващ е епизода с отпътуването на Английския генерален щаб. Това става на Русенската гара на 3.I.1919 г. Д. Доганова задържа отпътуването на влака с повече от 10 минути и пред ген. Гей на английски език се обръща с думите: "Почитаеми господа, отстрана на русенските граждани и особено от жените, тук в града ... ви напомням, че Македония и Добруджа са неразделна част от България. . . Безцелно е да доказвам аксиоми, тъй както е да се доказва, че Ирландия и Шотландия са части от Англия, че Елзас и Лотарингия са части от Франция..(е. "Ратник",3.1.1919 г.). В протеста срещу войната Д. Доганова превежда и публикува разказа "Арсеналът в Спрингфилд". Включва се и дейно работи в Международната женска лига за мир и свобода. Д. Доганова взема отношение и към несправедливостта, проявена към България във Версайския договор (е. "Пряпорец", 4.11.1912 г.). Нейното безпределно родолюбие в редица статии личи от възгласите и апелите към народа ни за усърдна работа по изграждане на нови хора. Във в. "Мир" (16.II.1935 г.), тя пише: "Български майки, ние обичаме родината си. Ние я любим. Ние се гордеем с нейните велики имена, нейните герои, нейните хора от миналото - хора с характер. Но тя и днес иска служба от всекиго. Нека ние й послужим съзнателно чрез себе си и чрез децата си." Дафинка Доганова със своите широки интереси не изпуща културните събития в нашето общество. Тя пише в редица вестници за събитията в културния живот. Канена е да открива изложби, да говори при музикални изпълнения и концерти. Например: Д. Доганова е включена в Комитета по честване "25 години художествена дейност на Атанас Михов". Д. Доганова открива със слово изложбата на Ат. Михов и последователно пише за него във "Вестник за жената", "Зорница", "Знаме". В статиите за изложбата на Ат. Михов тя поотделно се спира на редица картини, анализирайки с нейния фин усет мислите и чувствата, които поражда всяка картина. Забележителна е голямата статия на Д. Доганова отпечатана последователно в четири броя на вестник "Русенско ехо" през 1920 г., за художествената изложба открита в Русе. Под заглавие "Изложбата на северните художници", в статията тя отразява освен специфичното в творчеството на всеки представил се художник, но си позволява смело да повдигне социалните проблеми на художниците за тяхното оцеляване. Тя изказва следните мисли: "Затрудненото материално положение на художника е пречка за неговото вдъхновение и творбите на художника не са лукс, а средство за даване на щастие", "те са за обществото" и приканва за правене на откупки. В заключение, посочените изяви на Д. Доганова са един малък щрих от голямото дело, което тя извършва и с което тя оставя името си. Д. Доганова през целия си живот е работила интензивно: в къщи, като любяща майка и съпруга; в Църквата, като предана Божия служителка - ръководител и инициатор по създаване на духовни дружества и социални организации; в обществото като преподавател по английски език, писател и общественик, откликвайки чрез перо и слово на всичко, което е достигнало до нея и я вълнувало! Д. Доганова внезапно напусна този свят на 49 години (2.XII.1938 г.) от несполучлива операция.

3. ДАФИНКА ДОГАНОВА по баща Дафинка Йорданова Икономова (28 февруари 1889 г. - 2 декември 1938 г.) 3.1. Пастир, учител, писател, преводач, общественик 3.2. Кореспонденция 3.3. Духовна опитност 3.4. "Не се боя от смъртта, защото знам къде ще отида". Паметни слова. 3.5. Стихотворения за Дафинка Душа / Олга Славчева Български бранител, Г. X, бр. 109/110 (XI-XII.1930), с. 2. 3.6. Двете Дафинки. Дафинка от "Изгрева" и Дафинка от Българската евангелска методистка църква "Д-р Лонг" в София. Вергилий Кръстев А) Дафинка от Изгрева Б) Дафинка от Българската евангелска методистка църква. "Д-р Лонг" в София В) Хороскоп на Дафинка Н. Пенчева